Ще бъдеш ли тук?

15 Шестата среща

Сан Франциско, 1976 год.

Елиът е на 30 години

Коледа е.

В това утро на 25 декември калифорнийската мекота бе отстъпила място на намусеното време и студа. Сан Франциско притежава известна прилика с Ню Йорк и човек почти можеше да повярва, че скоро ще започне да вали сняг.

Къщата е изпълнена с тишина, потопена в бледата светлина на изгрева. Сгушена до рамото на Елиът, Илена спи спокоен сън. Младият лекар, точно обратното, е с изопнатата и мъртвешки бледа физиономия на човек, който не е мигнал цяла нощ.

Елиът обръща глава към Илена, целува я нежно, внимавайки да не я събуди, и няколко минути я съзерцава неподвижен, знаейки, че тези мигове са последните, които двамата прекарват заедно. За сетен път вдъхва аромата на косите й, докосва с устни кадифената нежност на кожата й, заслушва се в музиката, отронваща се от ударите на нейното сърце.

После забелязва, че мълчаливи сълзи капят върху чаршафа. Тогава нахлузва пуловера, навлича дънките и излиза от стаята, без да вдига никакъв шум.

Така и не успява да повярва, че ще трябва да я напусне! Знае, че е сключил договор със своя двойник, но сега, когато Илена е спасена, кой можеше да му попречи да остане с нея? Какви ответни наказателни мерки би могла да предприеме онази възрастна откачалка, за да го принуди да съблюдава своята част от договора?

Смазан от тъга, той скита от стая в стая, надявайки се, без много да вярва в това, че всеки миг ще срещне своя дубликат, за да му изкрещи в лицето своя гняв и своето възмущение. Ала другият не се показва отникъде. Онзи Елиът, шестдесетгодишният, бе изпълнил своята част от договора и сега бе дошъл неговият ред да сдържи обещанието си.

Елиът влиза в кухнята и се тръшва върху един стол. Близо до входа са струпани готовите багажи за пътешествието до Хаваите, което нито той, нито Илена ще осъществят през живота си. Защото знае много добре, че няма друг избор, освен да я напусне. Усеща дълбоко в себе си присъствието на някаква сила, дочува някакъв глас, който го тласка да действа в тази посока. Той, Елиът, вече не е нищо друго, освен марионетка, чиито конци са дърпани от незнайна сила зад кулисите.

Стъклената маса връща отражението на лицето му, изпито и разкривено. Чувства се празен, разбит, разглобен, изгубил всякакво доверие в самия себе си, всякаква представа за начина, по който светът съществува.

От първия ден, в който бе срещнал своя двойник, той има впечатлението, че живее във вселена, която вече не се подчинява на никакви закони. В плен на страха от непознатото, той не може да намери покой, не яде, не спи, спохождан е от всякакъв вид невъзможни въпроси. Защо дадено нещо се случва точно на него? Тази среща късмет ли е, или пък проклятие? На себе си ли е, или разсъдъкът му е помрачен? Измъчва се до смърт, че няма човек, с когото може да сподели своя проблем.

Край, чува се шум: паркетът проскърцва и Илена влиза в стаята, облечена в обикновени гащички и една от неговите ризи, която е вързала на височината на талията.

Отправя му закачлива усмивка, тананикайки една от песните на АББА. Елиът знае, че това е последният път, когато я вижда щастлива. Толкова е красива, колкото не би трябвало да е позволено, и двамата са влюбени един в друг, както никога.

Въпреки това само след няколко секунди всичко ще се сгромоляса…

Илена се приближава до Елиът, обгръща с ръце шията му, но много бързо си дава сметка, че нещо не е наред:

— Какво има?

— Трябва да поговорим. Не искам повече да играем театър.

— Какъв театър?

— Ние двамата…

— За… За какво говориш?

— Срещнах една друга жена.

Ето, всичко трая само няколко секунди. Две секунди, за да се срине една десетгодишна любов. Две секунди, за да бъдат разделени двете лица на една монета…

Илена разтрива очи, сяда пред Елиът, мисли все още, че става дума за някаква неумела шега, или че все още не се е събудила, или че не е чула правилно…

— Шегуваш ли се?

— Имам ли вид на шегобиец?

Тя го поглежда, поразена. Очите му са зачервени, а чертите на лицето — разкривени. Истина е, че от няколко месеца неведнъж го е усещала напрегнат, тревожен, в плен на безпокойство. Тогава тя чува своя глас да го пита:

— И коя е тази жена?

— Не я познаваш: една медицинска сестра, с която даваме дежурства в Свободна клиника.

Всичко продължава да изглежда до такава степен нереално, че този път е почти сигурна: не може да бъде нищо друго, освен лош сън. Не за пръв път й се присънват подобни кошмари. И това е поредният от този род, но както винаги, ей сега ще приключи. Но продължавала чува гласа си:

— И откога се виждате?

— От няколко месеца.

Тук вече тя не знае какво да отговори. Само разбира, че всичко, каквото е градила в продължение на десет години, внезапно безмилостно се е срутило. През това време Елиът продължава започнатото разрушение:

— Ние двамата стигнахме вече до едно положение, при което нещата не вървят — констатира той.

— Никога не си ми казвал нещо подобно…

— Не знаех как да ти го кажа… Помъчих се да ти го съобщя постепенно…

Как би искала да си запуши ушите, за да не слуша повече! В своята наивност тя все още храни надеждата, че целият този разговор не ще стигне по-далеч от признанието за обикновена изневяра.

Но Елиът е решил другояче:

— Най-добре е да се разделим, Илена.

Би желала да му отвърне, но това е прекалено болезнено. Безсилна, чувства как по бузите й се стичат сълзи.

— Не сме женени, нямаме деца… — продължава Елиът.

Би искала Елиът да спре да говори, защото думите му са като удари с нож, които той й нанася право в сърцето, а тя не би могла да издържи дълго на подобен ритъм. Тогава, забравила всякаква гордост и всякакво достойнство, тя му признава, унесена в горестен порив:

— Но ти си всичко за мен, Елиът: моя любовник, моя приятел, моето семейство…

Дори се приближава към него, за да се хвърли в прегръдките му, но той отстъпва.

Тя му хвърля поглед, който го разкъсва целия. Когато вече е убеден, че няма какво повече да добави, той все пак отваря уста и успява да изрече:

— Ти май не разбираш: аз вече не те обичам, Илена.

Утрото на Коледа е и все още е рано.

След необичайно мързелива сутрин Сан Франциско постепенно започва да се събужда. В този град, който почти винаги е в движение, улиците са почти пусти и повечето магазини са затворени.

В много домове настъпва празничен ден: децата вече са станали и бързат да отворят своите подаръци, дочуват се песни и музика, летят радостни викове. На други места, точно обратното, е дошъл един труден ден — ден, в който самотата тежи далеч повече от обичайното. Край площад „Юнион“ скитниците се изтягат на общинските пейки. В болница „Ленъкс“ след мъчителна бурна нощ двадесетгодишно момиче е починало от ужасните си изгаряния. Някъде в квартал „Марина“ влюбена двойка току-що се е разделила…

Едно такси се приближава до къщата от стъкло, отнасяйки Илена към летището.

На свой ред Елиът напуска квартала. Сломен от мъка и срам, той кара през града, едва не причинявайки на няколко пъти катастрофи с други коли по улиците. В китайския квартал магазините са отворени. Елиът паркира, влиза в първото кафене, което намира по пътя си, и направо нахълтва в тоалетните.

Докато повръща цялото съдържание на стомаха си над тоалетната чиния, изведнъж усеща нечие присъствие зад себе си. Присъствие, което вече се е научил да разпознава и да посреща с боязън…

Обръща се с рязко движение, за да нанесе на своя двойник мощен удар, който го изхвърля върху покритата с плочки стена.

— Всичко това е само заради Вас!!!

Зашеметен от удара, възрастният лекар се свлича до стената. Надига се мъчително, съвзема се малко по малко от удара, докато Елиът продължава да му крещи в лицето:

— Вие сте виновен да си тръгне! Заради Вас я изгубих завинаги!

Дълбоко засегнат, по-възрастният от двамата се втурва срещу по-младия, хваща го за врата и забива коляното си в слабините му.

После двамата мъже стоят един до друг, възстановявайки се от понесените удари в атмосфера на униние и горчивина.

Елиът пръв нарушава тишината, изхлипвайки:

— Тя беше целият ми живот…

— Знам много добре… Затова и я спаси.

Двойникът слага ръка на рамото му и в опит да го утеши, отбелязва:

— Без теб тя щеше да е мъртва.

Елиът вдига глава и поглежда това друго свое „аз“, което стои насреща му. Странно: той изобщо не успява да го разглежда другояче, освен като отделна личност. В сравнение с този мъж, в чието лице все не успява да разпознае себе си, той все още не е преживял и половината му живот. Другият има тридесет години преднина: тридесет години опит, тридесет години срещи и запознанства…

А може би и тридесет години угризения и тъга?

Той вече усеща, че неговият пътешественик във времето се кани да го напусне. Разпознава характерните му потрепервания и бликащата от носа му кръв.

Наистина възрастният лекар грабва книжна салфетка, за да спре кръвотечението. Този път наистина би искал да остане по-задълго, защото знае, че на по-младото му „аз“ предстоят много трудни години. Съжалява, че не е могъл да намери подходящите думи, за да му помогне, ала в същото време му е пределно ясно, че словото е твърде немощен съюзник пред лицето на страданието и враждебността.

Най-много му е мъчно, че всяка от срещите им се бе изродила в пререкание и неразбирателство, сякаш ставаше дума за отношения баща-син, които все още не бяха надхвърлили стадия на упорито и систематично противоборство.

И все пак отказва да си тръгне, без да му е дал нещо повече от ритник с коляно в топките. Убеден, че това е последният път, когато вижда себе си на млади години, и развълнуван от спомена за безпределната тъга, която бе негова спътница през онзи далечен период от живота му, той се опитва да каже няколко утешителни думи:

— Ти поне ще живееш, знаейки, че Илена е жива някъде по света. А аз живях с нейната смърт, която тежеше на съвестта ми. Вярвай ми, между двете неща има огромна разлика…

— Я ми се пръждосай от главата…

… е единственото изречение, което получава в отговор.

Няма съмнение, не е лесна работа да общуваш със самия себе си! — мисли си той в мига, в който бива засмукан в меандрите на времето.

Последната картина, която мозъкът му запечатва, е образът на неговия двойник, показващ среден пръст в неговата посока.