Ще бъдеш ли тук?

21 Да живея без теб…

1977 год.

Елиът е на 31 години

Лятна нощ в Сан Франциско.

С поглед, зареян в нищото, Елиът пуши цигара на любимото си място за уединяване — покрива на болницата. Градът се простира в нозете му, но той не му обръща никакво внимание. Не е виждал Илена, откакто я прехвърлиха в Маями, и умира от мъка.

Внезапен порив на вятъра вдига облаче прах. Младият хирург поглежда часовника си, а после смачква угарката от цигарата си. След пет минути му предстои операция, шеста за деня.

Да живее като призрак, да се опиянява от работа, да се нагърбва с всички дежурства…

За да не се остави да умре.

Илена отваря очи, когато денят вече изгрява над Маями.

Шест месеца вече тя е просната върху болничното легло с опустошено тяло, с натрошени крака. Преживяла е вече четири операции, ала това все още далеч не е краят.

В душата й пък е още по-зле. Всичко е хаос, зверове, които реват и вият, врати, които се блъскат и скърцат.

Говори малко, отказва всички посещения: на Мат, на колегите си от аквапарка…

Чувства се толкова ранима. Безсилна. Безпомощна.

Как да се изтръгнеш от обятията на болката и на срама?

Със свален гюрук Мат кара като бесен по магистралата, водеща към Сиатъл. Внезапното и жестоко скъсване с Елиът е опустошило живота му. Той също е изгубил всичките си хоризонти и всичко, в което е вярвал дотогава. Чувства се самотен и нещастен. Тогава неизбежно си мисли за Тифани — момичето, пълно с изненади, което той бе имал глупостта да изпусне. Сега е готов на всичко, за да я намери отново. Вече месеци наред през почивните дни неуморно кръстосва четирите краища на страната. Единствената му отправна точка е нейното име и един телефонен номер, който отдавна е невалиден.

Защо тя? Мат дори не си поставя този въпрос. В замяна на това е сигурен в едно нещо: трябва да намери тази жена, защото предчувства, че тя може да бъде опората в неговия живот.

Неговият стожер.

1978 год.

Илена е на 32 години

Януари, център за рехабилитация във Флорида. Тихо звучи ноктюрно от Шопен.

За пръв път от век насам върху Маями се сипе сняг. Млада жена в инвалидна количка съзерцава през прозореца белите леки снежинки, които кръжат и се носят във въздуха.

Защо ли не успях да умра… — съжалява Илена.

Краят на август, затънтено селце някъде в Тексас.

Момичето на бара гледа своето отражение в огледалото.

Само преди три дни бе отпразнувала тридесет и петия си рожден ден. Празник ли? По-скоро погребение… — мисли Тифани, нагласявайки своята униформа.

От няколко седмици тя се е върнала в бащиния си дом и дните й минават в това да поднася бира на местните селяндури, които не се свенят да надзъртат в деколтето й. Завръщане в първоначалната точка; завръщане към онзи живот, който бе напуснала седемнадесетгодишна, за да опита късмета си в Калифорния. Навремето всички я намираха красива като принцеса. Умееше да пее, да танцува, да играе комедийни роли, но това не се бе оказало достатъчно, за да надмогне съдбата си нито в Сан Франциско, нито в Холивуд.

— Ще ми донесеш ли една, хубавице? — измъква я от унеса дрезгавият глас на брадясал клиент, вдигнал високо празната си халба.

Тифани въздъхва. Мечтите й за успех и кариера са погребани.

Горещината е непоносима. Прозорците са широко отворени и през тях внезапно долита скърцане на гуми пред бара, а няколко секунди по-късно в него вече е влязъл нов клиент.

Отначало тя не вярва на очите си, но после все пак е принудена да признае, че „това наистина е той“.

Не го е забравила и често е изпитвала съжаление, че го е напуснала, без да даде възможност на историята им дори да започне. Той обикаля с поглед залата и очите му засияват.

Тогава тя разбира, че е дошъл за нея и че понякога животът ни прави подаръци, когато най-малко ги очакваме.

Мат се приближава, почти срамежлив:

— Търсих те навсякъде.

Тифани му отговаря:

— Изведи ме оттук.

1979 год.

Елиът е на 33 години

Есен е. Докато Елиът прекарва няколко почивни дни в Сицилия, серия от земетресения разтърсва Южна Италия. Без да се замисля, той се записва доброволец, за да помогне на спасителните операции, и така се озовава в екип на Червения кръст в Санта Сиена — малко градче, разположено по склона на планината. Този епизод ще се превърне в начало на дълго сътрудничество с тази световна организация, но той все още не знае това. В старото селище отключено свлачище е отнесло всичко по пътя си: къщи, коли…

Под камшиците на проливен дъжд спасителите се ровят из калните маси. Намират двадесетина тела, но и мнозина оцелели, затиснати под развалините.

Нощта почти е паднала, когато чуват стоновете на шестгодишно момченце, заклещено на дъното на един кладенец. За да огледат обстановката, спускат в него факла, завързана за края на въже. Дупката е дълбока и градежът на кладенеца, който се е слегнал и поддал, заплашва да се срути всеки момент. Хлапето е потънало в кал, стигаща му до гърдите, а равнището на водата непрестанно се покачва. Опитват се да го измъкнат с помощта на въжето, но детето няма сили да удържи опъна и то му се изплъзва.

Рискувайки да мине за луда глава, Елиът се връзва с въжето през гърдите и слиза на дъното на кладенеца.

Всъщност изобщо не става въпрос за каквато и да било храброст. Той знае, че днес не е денят на неговата смърт. Научил е достатъчно за своето бъдеще, за да е сигурен, че ще живее най-малко до шестдесетгодишна възраст.

Така че през следващите двадесет и седем години той е донякъде „безсмъртен“…

1980 год.

Илена е на 34 години

Зима е. Ветровете се разхождат по пустинния плаж. Подпирайки се на бастун, Илена изминава няколко метра, преди да се строполи върху мокрия пясък.

Лекарите й казват, че още е млада, че има желязна воля и че един ден ще проходи почти нормално. Очаквайки той да настъпи, тя се тъпче с обезболяващи лекарства, но дори те не помагат: болката все още е вездесъща: в тялото, в главата, в душата.

8 декември — болница „Ленъкс“ — зала за отдих на медицинския персонал.

Излегнат на един диван, със затворени очи, Елиът почива между две операции. Разговорите на колегите жужат в ушите му: за или против Рейгън? Кой в Далас е стрелял срещу Джей Ар? Кой е слушал последното парче на Стиви Уондър?

Някой включва телевизора и внезапно:

1981 год.

Напа Вали е окъпана в слънце.

Мат и Тифани се разхождат, държейки се за ръце, между лозовите насаждения. От три години насам между тях цари пълно разбирателство, съвършена хармония, щастие, за каквото може само да се мечтае…

Дали са много хората на тази земя, с които човек би могъл да живее щастливо? Дали любовта би могла да трае цял живот?

1982 год.

Два часът сутринта, в стаята на малко апартаментче в „Лоуър Хай“.

Елиът се измъква от леглото, опитвайки се да не събуди жената, която спи до него. Срещнал я е само няколко часа по-рано в един бар в центъра на града. Събира своите слипове, дънки, риза и мълчаливо започва да се облича. Тъкмо да се измъкне навън, и се разнася гласът й:

— Отиваш ли си?

— Да, но ти не ставай. Ще дръпна секрета след себе си.

— Аз всъщност се казвам Лиза! — мърмори момичето, изчезвайки под завивката.

— Знам.

— А защо тогава ме наричаше Илена?

1983 год.

Мат и Тифани лежат прегърнати в своето легло. Току-що са се любили.

Една сълза се стича по бузата на младата жена. Вече пета година безуспешно се опитват да си родят дете.

Тя току-що е навършила четиридесет.

1984 год.

Минават дните, седмиците, годините…

За Илена животът отново е придобил смисъл.

Тя вече върви: куцук-куцук, с клатушкане, със залитане, с провлачване на крака. Но все пак върви.

Невъзможно е да се върне към предишната си работа, но натрупаният опит е безценен. Преливайки от енергия, тя води курс по морска биология в Станфордския университет и е избрана в ръководството на „Грийнпийс“, вземайки активно участие в новите кампании срещу погребването на радиоактивни отпадъци в моретата и океаните, и участвайки в основаването на първите европейски клонове на организацията в Париж и Лондон.

В Сан Франциско отново е лято.

Сноп слънчеви лъчи осветява като прожектор болничната зала.

Елиът си взема кутия „Кока-кола“ от автомата, сяда на един от фотьойлите и се оглежда около себе си.

Телевизорът е включен на нов кабелен канал, наречен MTV. На екрана млада певица се търкаля сладострастно по пода, извършвайки цяла поредица недвусмислени движения, които не оставят скрити никакви подробности от бельото й: началото на явлението Мадона.

В болницата цари учудващо спокойствие. На една малка масичка някой е забравил Рубик куб. Елиът го взема и с няколко ловки движения възстановява единството на цветовете върху всяка от шестте му страни.

Както всички, и той има своите добри и лоши дни. Днес като че ли е един от добрите. Без да си дава много ясна сметка защо, той се чувства спокоен и ведър. В други моменти обаче е по-трудно: самотата се смесва с умората, за да го повлече към пропастта на тъгата и унинието. Бързо, има нужда от него, предстои операция! Само за миг животът отново придобива смисъл.

Благословен занаят.

1985 год.

Верона, в ранната пролет.

От десет дни Елиът е в Италия за участие в конгрес по хирургия. Ако си спомня добре какво му е разказал неговият двойник, днес трябва да срещне майката на своята дъщеря.

Седнал на терасата на едно ресторантче, той съзерцава слънцето, което залязва над пиаца „Бра“. Оранжевите лъчи галят стените на Арена ди Верона — великолепния римски амфитеатър, който оформя площада.

— За Вас, господине… — скланя се над главата му келнерът, поставяйки пред него чаша мартини, в което плават две маслини.

Елиът смуче своя аперитив, чувствайки нарастващо безпокойство. Какво точно се изисква от него? Знае, че има среща със своята съдба, но се бои да не пропусне важното събитие. В главата му току прозвучават думите на неговия двойник. Те датират отпреди десетина години, но той дори и за миг не ги е забравял:

Всичко това изглежда изключително просто, само дето днес е 6 април, вече е почти седем часът и той продължава да чака идването на някаква знойна италианка, която ще му се обясни в любов.

— Мястото свободно ли е?

Той вдига глава с изненада, защото фразата е произнесена на английски, при това с нюйоркски акцент. Пред него е застанала млада жена в бледорозов костюм. Може би е забелязала броя на „Интернешънъл Хералд Трибюн“, който лежи на масата пред хирурга… Във всеки случай изглежда очарована, че е намерила свой сънародник.

Елиът кимва с глава и я кани да седне. Казва се Памела, работи за голяма хотелска верига и е във Верона по работа.

Това тя ли е? — пита се той, доста разтревожен. — По всяка вероятност е тя. Всичко съвпада. В крайна сметка неговият двойник никога не е уточнявал, че жената трябва да е италианка… Оглежда я внимателно, докато тя си поръчва чаша валполичела25. Типична за осемдесетте години хубост: дълги крака, пищни форми, руси коси с много обем, стил „работеща жена“.

Когато им поднасят аперитива, те вече са преминали етапа на представянето и разговорът се завърта около „героите“ на нова Америка: Рейгън, Майкъл Джексън, Спилбърг, Карл Люис… Елиът е включил на автопилот. Поддържа своята роля в разговора, но умът му е другаде.

Странно все пак, не съм си я представял такава…

Някак си не може да си представи, че тази жена ще стане майка на неговата дъщеря! Трудно му е да обясни защо. На пръв поглед всичко й е наред. Освен че говори глупости, че мненията й по всички въпроси са предвидими, че е републиканка, че — ако говорим с лексикални термини — винаги би предпочела глагола имам, отколкото съм, и че в погледа й отсъства тази малка искрица, този допълнителен блясък, наречен очарование.

Да, но ето: ако не бе срещнал своя двойник, никога не би предположил, че този флирт ще приключи с раждане!

И въпреки всичко много странно, че съм се оставил да ме подведе бръщолевенето на тази жена…

Разбира се, след няколко часа глуповато дърдорене би могла да се очертае и перспективата за нощ, изпълнена със секс, но и тогава, въпреки неоспоримите предимства на Памела, Елиът не бе сигурен, че това непременно ще бъде кой знае какво удоволствие.

Вечерята продължи в ритъма на поднасяните специалитети: pasta e fasoi, ризото Амароне, телешко филе с таледжо26, всичко това щедро поръсено с прекрасно червено бардолино.

На площада уличните лампи вече осветяват Палацо Барбиери — сградата на днешното кметство, — както и широкия павиран тротоар, където въпреки късния час се разхожда разноцветна и шумна тълпа веронци.

Елиът иска сметката, но тъй като тя се бави, решава да я плати направо на ресторантския бар. Докато оберкелнерът смята колоните с цифри, вади цигара от джоба си и я поднася към устните си. В мига, в който се готви да щракне запалката си, едно пламъче обгаря върха на цигарата му.

— Биваше си го Вашето изказване тази сутрин, докторе.

Елиът вдига очи към своята събеседничка: жена на тридесетина години, седнала на висока табуретка пред чаша бяло вино.

— И Вие ли сте на конгреса?

— Джулия Батистини — представя се тя, подавайки му ръка. — Хирург от Милано.

Тя има зелени очи и необикновени рижи коси, в които няма нищо италианско.

Погледът на Джулия се кръстосва с неговия и той забелязва в очите й малкия брилянт, който напразно бе търсил у Памела: очарованието.

С голямо облекчение разбира, че именно тази жена, а не другата, ще стане майка на неговата дъщеря!

— Би ми било приятно да си побъбря и повече с Вас — започва Джулия, — но…

— Но какво?

Тя посочва с поглед към терасата:

— Струва ми се, че Вашата приятелка Ви очаква…

— Струва ми се, че тя не е моята приятелка.

На устните й грейва едва забележима усмивка — скромният триумф на жената, готова да се бори със своята съперница.

В такъв случай…

1986 год.

Елиът е на 40 години

Сан Франциско, 5 часът сутринта. Отвратителен звън на телефона и разговор с Европа без оглед на каквито и да било правила за часовата разлика. Женски глас с италиански акцент, опитващ се да го изненада с нещо, което отдавна му е добре известно.

Елиът грабва самолета за Милано, скача в първото такси на път за болницата, изкачва пеша четири етажа, чука на вратата на стая 466: здрасти, Джулия, здрасти, нов кавалере на Джулия, здрасти, докторе, здрасти, сестро.

Най-сетне се приближава до люлката. Бебетата са му нещо познато, вижда ги всеки ден в болницата, но това тук е различно. Това е неговото бебе. Отначало се бои, че няма да почувства нищо, но после то отваря очи, поглежда го и с едно примигване на клепачите го привързва към себе си до края на живота.

Навън февруари е в силата си — сняг, студ, задръстване, автомобилни клаксони, „карай, бе, педераст“, замърсяване. В тази стая обаче всичко е само топлина и доброта.

— Добре дошла, Анджи…

1987 год.

И животът отново кипи.

Изведнъж е проблеснал краят на тунела, обърнала се е една страница, върнала се е светлината, която никой не е очаквал.

Едно бебе се е появило вкъщи и всичко е надолу с главата: навсякъде се търкалят биберони, пакети с пелени, адаптирано мляко за двегодишно дете.

Пет месеца — първото зъбче. Още пет месеца — първите самостоятелни крачки.

Всичко, което не е свързано с нея, изглежда смехотворно. 19 октомври, срив на борсите, Черният понеделник, Дау Джонс, който се е сринал с 20 процента.

И какво от това?

1988 год.

Анджи е гладна! Анджи иска бисквитка! Анджи е жадна! Анджи иска кока-кола.

Ето че идва Коледа. Къщата е украсена, в камината приятно пукат цепениците и огънят излъчва своята топлина.

Елиът е взел китарата и се мъчи да налучка мелодията на хита С теб или без теб27, съчинявайки своя неповторима версия.

Легнал върху килима, Нехранимайко бди над цялото домочадие.

А Анджи танцува пред пламъците.

1989 год.

Анджи е на три години. Вече може да изписва своето име с главни букви, чертаейки ги внимателно с огромен флумастер.

24 март, петролният танкер Ексон Валдес претърпява крушение край бреговете на Аляска, изливайки триста хиляди тона суров петрол и предизвиквайки небивало замърсяване. CNN отразява силната реакция на „Грийнпийс“ в лицето на нейния нов говорител: Илена Крус.

През октомври Мстислав Ростропович свири на виолончело върху Берлинската стена, която пада в присъствието на ликуващата тълпа.

По телевизията обясняват, че това е краят на студената война и че занапред хората ще живеят щастливи в един свят, изпълнен с демокрация и пазарна икономика…

1990 год.

Пред киното се вият опашки.

В първата изобилстват семействата и се чуват детски гласчета. Елиът и Анджи чакат да си купят билет за Малката русалка, последния анимационен филм на Уолт Дисни, докато на другата се редят, за да видят Мег Райън в Когато Хари срещна Сали.

Анджи е поуморена и дърпа баща си за ръкава на ризата: знак да я вземе на ръце.

— Внимание, излитаме! — вика той и я подхвърля във въздуха.

Когато вдига момиченцето, Елиът извръща глава и съзира… Мат и Тифани, които стоят на другата опашка. Размяна на погледи, която трае половин секунда, но която протича като че ли на забавен каданс. Елиът усеща как сърцето му спира да бие. Изминали са почти петнадесет години, откакто двамата не са разменили и дума. Тифани гледа Анджи с тъжна усмивка, след което извръща глава. После двете „двойки“ влизат в различни зали на киното.

Времето за обяснение все още не е дошло.

Но един ден, може би…

1991 год.

Елиът и Анджи са се впуснали в приготвянето на сладки по сложна рецепта. Ослепителна усмивка озарява лицето на малкото момиченце. Цялата й уста е изплескана с червен сироп. Привечер е, въздухът е приятен, прекрасна оранжева светлина се процежда през прозорците на кухнята.

До микровълновата печка работи телевизорът, но звукът му е спрян. Няколко неясни изображения от Кувейт: операцията „Пустинна буря“, първата военна акция на съюзниците срещу Ирак.

По радиото U2 пеят своя хит Mysterious Ways и Анджи акомпанира на Боно и компания, отброявайки такта с дървена шпатула.

Елиът обезсмъртява този миг с помощта на портативната си видеокамера. Той винаги съумява да уреди нещата така, че да прекарва колкото се може повече време с нея, дори в ущърб на своята кариера. Продължава все така да обича професията си, но отказва да направи компромисите, които биха му позволили да се изкачи по-бързо по служебната стълбица. Мнозина други бяха успели да го изпреварят, а той не бе направил нищо, за да ги настигне. Да бъде добър хирург в очите на своите пациенти, това е достатъчно и напълно задоволява самолюбието му.

И после, дъщеря му има предимство пред всичко останало. Сега той разбира своч двойник и всички усилия, които бе положил, за да спаси Илена, без да жертва Анджи. Ала радостта, която изпитва, когато гледа своята дъщеря, понякога се засенчва от смътна тревога. Животът отдавна го е научил, че миговете на щастие обикновено се плащат скъпо и прескъпо, и той е усвоил много добре този урок. От шест години съществованието отново е сладко, но Елиът знае, че всеки миг то може да спре или да се преобърне.

Проблемът с щастието е, че човек се пристрастява много бързо към него…

1992 год.

Анджи е на шест години, пада й първото зъбче…

С прекрасна беззъба усмивка тя седи на стъклената маса в хола и пише своите домашни.

Видимо недоволен, Елиът влиза в стаята и поглежда строго към своята дъщеря:

— Колко пъти съм ти казвал да гасиш телевизора, когато пишеш домашните си?

— Защо?

— Защото за да работиш добре, трябва да си много съсредоточен.

— Ама аз съм съсредоточена!

— Недей да хитруваш с мен!

Той грабва дистанционното, скрито под една възглавничка, и се кани да угаси телевизора, ала пръстът му се парализира върху копчето.

На екрана известен репортер взема интервюта в Рио де Жанейро, където протича втората „Среща за Земята“ на световните ръководители. В продължение на няколко дни представителите на великите сили ще обсъждат състоянието на околната среда и климата на нашата планета. Репортерът е поканил представителката на световноизвестна природозащитна организация. В продължение на немалко телевизионно време тя описва убедително и настойчиво климатичните промени и пораженията върху биологичното разнообразие. Еколожката има огромни очи, от които струи едва доловима меланхолия. Докато говори, името й се изписва в долната част на екрана: Илена Крус.

— Татенце, кажи ми защо плачеш?

1993 год.

Почти шест и половина сутринта е. Елиът се измъква от леглото, преди будилникът да се е задействал. Изпод одеялото се подава дълга тъмнокафява коса: тази на стюардесата, която бе срещнал снощи на летището. Бе отишъл там, за да изпрати Анджи, която заминаваше да прекара няколко дни с майка си в Италия.

Излиза безшумно от стаята, минава под душа и припряно се облича.

В кухнята взема бележник и се готви да надраска бележка до спящата, но се оказва, че е забравил името й. Затова се задоволява с минималното в такива случаи:

Доста калпаво, съзнава го, но положението е такова. Връзките му не надхвърлят повече от седмица. В крайна сметка това е въпрос на избор: отказва да се обвързва, без да чувства любов. В противен случай би било проява на подлост и страхливост. Пък и донякъде това е начинът, който той е намерил да остане верен на Илена.

В крайна сметка съществуват правила, които биха могли…

Изгълтва нетърпеливо кафето, грабва някаква съсухрена поничка и излиза от къщи, за да отиде на работа. Навън прибира вестника, за който е абониран. На първа страница е поместена огромна снимка: ръкостискането между Рабин и Арафат под внимателния поглед на Бил Клинтън.

1994 год.

Мека привечер в края на лятото. Небето е бледолилаво с червени отблясъци. Елиът паркира своята вярна Костенурка пред Марина Грийн. Успял е да се измъкне, за да не се връща прекалено късно, но знае, че Тереза — бавачката, която е наел да се занимава с детето — си е тръгнала преди повече от час.

— Анджи! — вика той, отваряйки вратата. — Аз съм.

Тя вече е на осем години, но всеки път, когато я оставя сама, е обсебен от неизменна тревога.

— Анджи! Къде си, миличка?

Дочува ситни стъпки, които слизат по стълбите, но когато вдига глава, открива, че хубавото й личице е обляно в сълзи.

— Какво се е случило, бебчо? — пита я той, втурвайки се към нея.

Тя се хвърля в прегръдките му, чувствайки се най-нещастното момиченце на света.

— Нехранимайко! — най-после успява да пророни тя между две хлипания.

— Какво е направил Нехранимайко?

— Той… той е умрял.

Елиът я взема на ръце и двамата се качват в стаята. Наистина старото куче лежи, сякаш е заспало, върху своето килимче.

— Ще го лекуваш ли? — пита малкото момиченце.

Докато Елиът преглежда животното, хлипанията на Анджи се смесват с настойчиви молби:

— Моля те! Излекувай го, татенце! Излекувай го!

— Той е умрял, бебчо, не може да бъде излекуван.

— Моля те! — вика тя, падайки на колене.

Той я вдига и я отвежда в нейната стая.

— Нехранимайко беше много стар, нали знаеш. Цяло чудо е, че живя толкова дълго.

Но тя все още не е готова да чуе подобни думи. Засега мъката е прекалено силна и нищо не може да я смекчи.

Ляга си в своето легло и забива глава във възглавницата. Елиът присяда до нея, опитвайки се да я утеши с каквото може.

Утре тя ще се почувства малко по-добре.

На другия ден двамата се качват на колата и пътуват почти час, докато пристигнат в малката гора край Ингълууд, на север от Сан Франциско. Избират усамотено място, недалеч от едно голямо дърво, и Елиът изкопава доста дълбока дупка с помощта на лопатата, сложена предвидливо в багажника на Костенурката. Щом свършва, полага на дъното й тялото на лабрадора и го затрупва с пръст.

— Смяташ ли, че има рай за кучетата? — пита го малката му дъщеря.

— Не знам — отвръща Елиът, покривайки гробчето с листа и клони. — Във всеки случай, ако има такова място, сигурен съм, че Нехранимайко ще е там.

Без да пророни и дума, тя кимва с глава и сълзите отново потичат по бузите й. Нехранимайко винаги е бил част от нейната вселена.

— Изобщо не мога да повярвам, че никога повече няма да го видя.

— Знам, миличка, много е трудно да загубиш някого, когото обичаш. Няма нищо по-тежко от това на света.

Елиът проверява дали всичко е наред, после предлага на дъщеря си:

— Ако искаш, можеш да се простиш с него.

Анджи пристъпва към могилката и произнася със сподавен глас:

— Сбогом, Нехранимайко. Ти беше супер куче…

— Да — съгласява се Елиът, — ти беше върхът.

После двамата се връщат в колата и поемат към града. През целия обратен път в колата цари пълно мълчание. Тъй като са заслужили поне малка утеха, Елиът предлага да спрат пред най-близкия „Старбъкс“.

— Да ти предложа един горещ шоколад?

— Добре. Но с яйчен крем!

Настаняват се на маса за двама и след като си изплесква половината лице с бития крем, Анджи го пита:

— Всъщност ти откъде го взе нашето куче?

— Никога ли не съм ти разказвал?

— Не.

— Ами виж, отначало ние двамата с него не се обичахме кой знае колко…

1995 год.

— Татенце, ще гледаме ли Играта на играчките?

— Това пък какво е?

1996 год.

— Татко, може ли да гледам Ромео и Жулиета? Обожавам Леонардо!

— Написа ли си домашните?

— Да, заклевам се!

1997 год.

Следобед, декемврийски ден. За пръв път Анджи е предпочела да отиде на кино със своите приятелки вместо с него.

Подобно на милиони други тийнейджърки, и тя е нетърпелива да види как Ди Каприо целува Кейт Уинслет на носа на „Титаник“.

Спокоен, Елиът си приготвя кафе в кухнята. Всичко е наред. Откъде тогава идва това усещане за самотност?

Качва се на етажа и отваря вратата към стаята на Анджи. Тя е излязла, оставяйки музиката да свири. От колоните на уредбата гърми хитът на Спайс Гърлс Wannabe. На стената, редом с нетленното Семейство Симпсън, са окачени постери на телевизионни сериали, за които изобщо не е чувал: Приятели, Бевърли Хилс, Саут Парк…

Изведнъж усеща огромна празнота в душата си и внезапно осъзнава, че дъщеря му вече не е малко дете.

Естествено, децата растат. Такъв е животът.

Но защо толкова бързо?

1998 год.

Елиът е на 52 години

В залата за отдих на болница „Ленъкс“ телевизорът е пуснат. От екрана някакъв тип обявява, че мъжете произхождат от Марс, а жените — от Венера. Всички медицински сестри в стаята очевидно одобряват тази проникновена мисъл. Елиът смръщва вежди. Все по-често има чувството, че не е в крак със заобикалящия го свят. Привършва кутийката кока-кола и излиза от залата. За пръв път усеща тежестта на „петдесетте“. Не че се чувства стар, лошото е, че не се чувства млад. И знае, че това е безвъзвратно.

Настъпил е триумфът на сериала Спешно отделение. В болницата някои пациенти искат да бъдат лекувани от д-р Грийн или д-р Рос…

Един януарски четвъртък по телевизията се появява гузната физиономия на Бил Клинтън, принуден да се оправдава:

— Не съм имал никакви сексуални връзки с тази жена, госпожица Люински.

През това време на север от полярния кръг ледената шапка продължава да се топи поради нарастващото глобално затопляне.

Но кого го е грижа за подобни неща?

1999 год.

Краят на април е.

В болницата Елиът си показва главата през открехнатата врата на залата за отдих.

Празно.

Отваря малкия хладилник за общо ползване, за да си вземе някакъв плод. Непозната нему медицинска сестра е сложила лепенка със своето име върху една зелена ябълка. Елиът повдига вежди, отлепя знака за принадлежност и забива зъби в ябълката.

Обляга се на перваза и гледа с разсеян поглед през прозореца как някои колеги играят баскетбол в двора. Ароматът на пролетта се носи над Сан Франциско. Днес е прекрасен ден: ден под знака на живота, ден, в който операциите протичат успешно и в който на пациентите не им хрумва ужасната идея да умират в ръцете ви.

Колебае се дали да пусне телевизора. Защо да си разваля великолепното настроение, поглъщайки ежедневната доза информация за световните нещастия? Почти се е отказал от намерението си, когато си казва, че може би днес нещата ще бъдат по-различни. За миг дори започва да мечтае какви биха могли да бъдат новините: изнамерена е ваксина срещу СПИН, постигнат е окончателен мир в Близкия Изток, приет е истински световен план за борба срещу замърсяването, удвоен е федералният бюджет за образование…

Пълно фиаско. По CNN специален пратеник предава пряко от колежа „Колумбайн“ в Литълтаун, където двама ученици преди малко са застреляли дванадесет свои съученици, а после са обърнали оръжието към себе си.

По-добре да не бе го пускал…

2000 год.

— Тате, мога ли да си направя един пиърсинг?

— Тате, мога ли да си купя мобилен телефон?

— Тате, мога ли да си направя татуировка?

— Тате, мога ли да имам:

Хамстер, iPod, яке DKNY, джинси „Дизел“, кожена чанта, маратонки „Ню Баланс“, риба клоун, дъждобран „Бърбъри“, парфюм „Марк Джейкъбс“, очила D&G, чинчила, чанта „Хелоу Кити“, водни костенурки, поло „Хилфигер“, блуза IKKS, морско конче, пуловер „Ралф Лаурен“, шорти…

2001 год.

Елиът спира Костенурката на паркинга и хвърля поглед към часовника си. Подранил е. По принцип би трябвало да започне смяната си след два часа, но бе избрал да пристигне по-рано.

Знае, че днес ще бъде особен ден.

Когато влиза в приемната зала на болницата, вижда с изненада, че десетки пациенти, лекари и сестри са се струпали край телевизионния приемник. Лицата на всички са пребледнели и мнозина вече звънят по мобилните си телефони.

От всички неща, които неговият двойник му бе казал при различните си срещи през 1976 год., имаше едно, което той никога не бе забравил:

Дълго време Елиът се бе питал какво ли можеше да бъде това нещо.

Приближава се до телевизора и разбутва няколко души, за да види поне част от екрана.

Сега вече знае.

2002, 2003, 2004, 2005 год…

Елиът е на 56, 57, 58, 59 години…

2006 год.

Елиът е на 60 години

Манхатън — втората седмица на януари.

Елиът е взел няколко дни отпуска, за да помогне на Анджи да се установи в Ню Йорк, където тя ще започне следването си по медицина.

Докато дъщеря му е крайно възбудена от новия си живот, Елиът я е оставил за няколко часа, за да извърши едно малко неочаквано посещение. Таксито го оставя пред кула от метал и стъкло на ъгъла на „Парк Авеню“ и „52-ра улица“ Той влиза в сградата и се качва с асансьора на тридесет и третия етаж, седалище на известен медицински кабинет. Преди това е преминал през цяла поредица от изследвания и сега очаква резултатите. Предпочел е да направи тези тестове в Ню Йорк, а не в Сан Франциско, където половината от лекарите го познават. Разбира се, на теория съществува лекарска тайна, но в тези среди — като във всички други — слуховете имат вредното свойство да се разпространяват много бързо.

— Влизай, Елиът, моля — кани го Джон Голдуин, един от съдружниците и завеждащите кабинета.

Двамата мъже бяха следвали заедно в Калифорния и през целия си живот бяха поддържали добър контакт. Елиът сяда в луксозен фотьойл, а Голдуин отваря картонен класьор и започва да вади от него редица рентгенови снимки, които подрежда върху своето бюро.

— Няма да те лъжа, Елиът… — казва той, подавайки му една от тях.

— Имам рак, нали?

— Да.

— В тежка форма ли?

— Боя се, че да.

Елиът замълчава за няколко секунди, за да възприеме информацията, а после отново пита:

— Колко време ми остава?

— Няколко месеца…

Четвърт час по-късно Елиът отново е на улицата, сред небостъргачите, клаксоните и колите. Небето е синьо, но той е скован от полярен студ.

Зашеметен от известието за болестта, броди безцелно из улиците, изгубен, трескав, треперещ.

Минавайки покрай дълга търговска галерия, се сблъсква лице в лице със собственото си отражение върху витрината на луксозен магазин. Тогава изведнъж осъзнава, че е на същата възраст и изглежда по същия начин като своя двойник — такъв, какъвто го бе видял преди тридесет години.

Това е: уеднаквил съм се, отъждествил съм се, превърнал съм се в него…

Застанал срещу своето отражение във витрината, той размахва рентгеновите снимки на своите разядени от рака бели дробове. Сетне — сякаш би могъл все още да се обърне към своя двойник отвъд бездната на времето — изрича със сподавен глас:

— А тези работи изобщо не пожела да ми ги кажеш, мръсник с мръсник!