Ще бъдеш ли тук?

7

Септември 2006 год.

Елиът е на 60 години

Стъклените стени пропускаха светлината във вътрешността на къщата, позволявайки на слънцето да се разхожда по стените и да залива с лъчите си паркета от калифорнийски орех.

Облечен в стари дънки и мъхест пуловер, Елиът слезе по металическата стълба, която водеше към кухнята. Това бе неговият почивен ден и затова мислеше да закуси без никакво бързане. Изкъпан и прясно обръснат, той се почувства развеселен. Тази сутрин болестта не се усещаше, сякаш призракът й се бе отдалечил и бе сторил място на невероятния епизод, който бе преживял предишната нощ.

Приготви си портокалов сок и купа с мюсли, които се канеше да опита в градината. Денят се очертаваше светъл и ясен. Няколко бегли образа от среднощното му пътешествие все още се блъскаха в главата му. Чувството, което изпитваше, не бе толкова слисаност, колкото въодушевление. Все още не знаеше какви вещества съдържаха хапчетата, но въздействието им беше потресаващо! Особено това второ „пътешествие“ му бе позволило да си изясни доста подробности. Струваше му се, че вече е малко по-наясно с механизмите на завръщането му в миналото.

Първо, скокът му в миналото бе всеки път един и същ: тридесет години с точност до минута. Първата вечер бе видял датата, отразена върху едно от светлинните табла на летището, а на сутринта вестникът, поставен върху масичката на терасата, му бе дал необходимата информация.

После, можеше да пренася предмети в миналото, понеже дрехите му го бяха последвали и в двете му пътешествия досега. По същия начин бе в състояние да донася предмети от миналото в настоящето: хартиената кърпичка с петната от кръв бе очевидно доказателство за това.

От друга страна, имаше неща, които все още не му бяха съвсем ясни: краткостта на престоя му в миналото например. Двадесетина минути всеки път, твърде малко. Точно колкото да размени няколко думи със „своя дубликат“, и вече бе обзет от тръпките, известяващи завръщането му в бъдещето.

Но може би все още бе твърде рано, за да се открива някаква логика в тези закономерности. Във всеки случай, едно нещо бе сигурно: възможността за пътуването във времето се осъществяваше с посредничеството на съня.

Елиът се прибра обратно и седна пред екрана на своя компютър. Той бе хирург, но какво всъщност знаеше за съня и съновиденията? Твърде малко, бе редно да си признае. Бе погълнал тонове познание по време на своето обучение, но и бе забравил немалко неща. За да освежи паметта си, влезе в мрежата и прекара следващия час в справки с една медицинска енциклопедия онлайн.

Добре де, това го знаеше. Нещо друго?

Парадоксален сън? Този термин му говореше нещо.

Тъй, и къде са съновиденията в цялата тази подредба?

При прочитането на последните числа Елиът остана замислен. Значи нашият човешки живот бе съпроводен със стотици хиляди съновидения! Това бе очарователно и същевременно плашещо. Усещайки, че е на прав път, той си позволи да запали една цигара, а после продължи да чете, за да научи, че:

Последното откритие го накара да се размърда на стола. Всичко съвпадаше: предишната вечер той бе заспал към 22 часа и се бе „появил“ 30 години назад във времето около 23.30 часа. Следователно времетраенето на пътешествието му бе около 90 минути: същия отрязък от време, колкото е необходимо за достигането на първата фаза на парадоксалния сън!

Ето значи как функционираше цялата работа: през периода, когато мозъчната дейност рязко се активизираше, веществото в златистото хапче предизвикваше това връщане в миналото. Подобни заключения можеше да изглеждат невероятно глупави, но той бе достигнал до онзи етап в живота си, когато, не вярвайки в абсолютно нищо, бе готов да повярва в абсолютно всичко.

С няколко движения на мишката той продължи своето изследване на този тайнствен континент, за да установи, че ако науката бе разкрила много неща по въпроса как хората сънуват, тя не казваше кой знае какво по въпроса защо. В много отношения сънят си оставаше нещо твърде загадъчно. Както всяка друга програмирана дейност на тялото или мозъка, сънят трябваше да има някаква функция, някаква цел…

Но каква?

Никой все още не бе дал научен отговор на този въпрос.

Разбира се, съществуваха многобройни езотерични бълнувания, чиито корени бяха още в епохата на Древния Египет и които разглеждаха сънищата като знаци, изпратени от боговете или от някакъв невидим свят. Но можеше ли съвременният човек да вярва на подобни глупости?

Елиът разсъждаваше за тези различни хипотези, когато телефонът иззвъня и прекъсна размислите му. Той вдигна слушалката и разпозна гласа на Самюъл Белоу — завеждащия болничната лаборатория, комуто бе дал задачата да изследва частички от хапчетата, взети от дъното на флакончето.

— Готов съм с резултатите от твоите анализи — съобщи му Белоу.

1976 год.

Елиът е на 30 години

В същия час, тридесет години по-рано, Елиът допиваше своето кафе в залата за почивка на болница „Ленъкс“.

За десети път тази сутрин младият лекар изучаваше снимките на пръстовите отпечатъци, които Малдън му бе изпратил по нарочен куриер. Чувстваше се принуден да повярва в невероятното: някъде в бъдещето някой негов „дубликат“ бе открил начин да пътешества във времето и да го удостои с няколко кратки посещения.

Що се отнася до обяснението как точно го бе постигнал… е, това бе друга история!

Елиът никога не се бе изявявал като страстен читател на научна фантастика, но във факултета бе изучавал Айнщайн и неговата теория за относителността. И какво казваше дядо Алберт по въпроса за пътешествията във времето? Че те са напълно възможни… при единственото условие пътешественикът да надхвърли скоростта на светлината. Ето защо бе трудно да си представи своя странен посетител да се върти около Земята с 300 000 км в секунда като един позастаряващ Супермен.

Отговорът следователно трябваше да се търси другаде.

Може би да се имат предвид черните дупки? Бе гледал репортаж по телевизията за тези угасващи звезди, чието гравитационно поле бе способно да изкривява пространството и времето. Теоретично нищо не му пречеше да си представи, че дадено тяло, засмукано в една от тези черни дупки, би могло да излезе в друга епоха или друга вселена.

Логично… Само дето никоя черна дупка все още не бе наблюдавана в близост до Сан Франциско и дето бе малко вероятно човешко тяло да може да премине през подобна зона, без да бъде разкъсано и унищожено.

Нещо повече, тук не бяха взети предвид многобройните времеви парадокси, които бяха сърцевината на филмите и книгите от този жанр. Какво би станало например, ако, връщайки се в миналото, бяхте попречили на бъдещия си баща и бъдещата си майка да се срещнат? Ами ако бяхте убили родителите си, преди те да са ви заченали? Всичко влизаше в порочния кръг на съществуването и несъществуването:

Аз убих мой родител.

Следователно не съм роден.

Следователно не съм убил мой родител.

Следователно съм роден.

Следователно съм убил мой родител.

Следователно…

Елиът въздъхна: наистина, който възприемеше идеята за възможността на подобно пътешествие, той извършваше истинско насилие над редица физически закони и отричаше основополагащите принципи на причинно-следствените връзки и логическите закономерности.

И въпреки това…

Въпреки това снимките, които държеше в ръце, бяха прекрасно доказателство, че цялата тази история бе истинска. Върховно научно доказателство — помисли си той, позовавайки се на пълното сходство в отпечатъците на двамата души.

Зареян в мислите си, той несъзнателно си играеше с камъчето на запалката, която Малдън му бе върнал, предизвиквайки рояци искри. После затвори капачето и рязко стана от стола. Невъзможно бе да стои спокойно и да се отдава на съзерцание! През последните часове би трябвало да е погълнал поне дузина кафета. Страхът, който бе изпитал през тази нощ, не бе изчезнал, но сега се бе смесил с възбудата, че преживяваше нещо, което далеч надминаваше скромната му персона. Той бе обикновен човек, комуто се случваше нещо необикновено. Докъде ли щеше да го доведе всичко това? Нямаше никаква представа. В близките дни щеше да навлезе в света на непознатото и не бе сигурен дали имаше познанията и качествата да се изправи пред онова, което го очакваше.

Наля си още една чаша кафе и отвори прозореца, гледащ към улицата. Тъй като бе сам в стаята, запали нервно цигара, която изпуши докрай, внимавайки да се предизвика включването на датчика за дим. Вече няколко минути един въпрос препускаше бясно в главата му. Имаше ли начин да влезе във връзка с този свой „дубликат“ от бъдещето? Защо не? Но как да постъпи и какво послание да му изпрати?

Поразсъждава няколко минути върху този проблем, но така и не намери правдоподобно решение. Като комета, дошла от бездната, една безумна идея озари съзнанието му, но той побърза да я отхвърли. Не, не биваше да се хвърля на първото, което му дойде наум, трябваше да се успокои, да престане да мисли за тази история и да се върне към своята работа.

Изпълнен с добри намерения, Елиът се настани на една маса, отрупана с купчини медицински досиета, за да приключи докладите за извършените операции. Въпреки това само след две-три минути той се отказа от подобно поведение, граничещо с преструването. Как да се съсредоточи след необикновените преживявания от последните два дни! Погледна часовника си: според графика имаше операция чак след два часа и с малко късмет можеше да намери някой, който да го замести на дежурството. Със светкавичен жест свали лекарската си блуза, грабна сакото си и изчезна от отделението.

Пет минути по-късно бе напуснал болницата.

Докато излизаше от паркинга, той се размина с един от характерните камиони на Federal Express. Опиянен от това, което се канеше да преживее, той повдигна рамене в жест на предизвикателство.

FedEx и UPS можеха пасти да ядат.

Той, Елиът Купър, щеше да изпрати послание тридесет години напред в бъдещето.

2006 год.

Елиът е на 60 години

— Имам резултатите от твоя анализ — чу се в слушалката гласът на Белоу.

— Казвай да видим какви са.

— Какво да ти кажа, доста екзотични са твоите вещества: смес на растителна основа, основно листа от черница и мушмула.

Елиът не можеше да повярва на ушите си.

— И нищо друго?

— Не. Ако искаш да чуеш моето мнение, това лекарство едва ли е в състояние да излекува каквото и да било, по-скоро е най-обикновено плацебо.

Зашеметен, лекарят постави внимателно слушалката върху вилката. И тъй, в хапчетата нямаше магически съставки. Възрастният камбоджанец, вълшебната приказка за изпълняването на едно желание, надеждата да види отново Илена… Всичко това си беше чист фолклор. Метастазите на рака трябва да са засегнали мозъка му. Срещата с тридесет години по-младия свой „дубликат“ несъмнено се бе състояла единствено в болната му глава: чисто и просто бълнуване на човек, който бе стигнал до края на своя живот и който се боеше от смъртта.

Сега и функцията на сънищата му се струваше очевидна! Нямаше смисъл да се търсят всевъзможни научни обяснения, това бе въпрос на психоанализата. Сънищата не са нищо друго, освен проявления на изтласканите желания, нещо като аварийна клапа, позволяваща на несъзнаваното да се изразява, без да излага на опасност психическото равновесие. Елиът бе почукал на вратата на Алберт Айнщайн, а бе му отворил Зигмунд Фройд.

Ето че едно най-обикновено телефонно позвъняване го бе накарало да стъпи на земята. Магията бе изчезнала и в безмилостната светлина на утрото онова, което му бе изглеждало толкова реално през нощта, се бе превърнало през деня в налудничава химера. Толкова много бе искал да повярва в тази възможност, но не… Това прекрасно приключение, това кратко пътешествие през завоите на времето не бе нищо друго, освен театрална постановка на собственото му съзнание. Болестта и неизбежността на смъртта го бяха накарали да гради фантастични образи и събития, свързвайки ги с възможното завръщане към един съдбовен период от неговото минало?

Истината бе, че умираше от страх. Отказваше да приеме, че животът му вече бе приключил. Всичко бе преминало толкова бързо: детство, юношество, младост, зряла възраст… Няколко примигвания, няколко срещи със света и трябваше вече да си отива! По дяволите, шестдесет години бяха твърде малко, съвсем недостатъчни! Елиът нямаше впечатлението, че вече се е превърнал в старец. Преди да установят заболяването му, той бе във върхова форма. По време на хуманитарните мисии се катереше по планините, оставяйки често зад себе си младоци по на тридесет или четиридесет години. Ами Шарика, индийската интернистка, красива като слънце, нали с него искаше да излиза, а не с някой от хлапаците, които едва започваха лекарската си кариера?

Но край! Всичко бе свършено. Нямаше какво друго да го очаква в близкото бъдеще, освен смъртта и страха.

Страхът да вижда как тялото му отслабва от ден на ден.

Страхът от страданието и от загубата на своята автономия.

Страхът да умира съвсем сам в бялата болнична стая.

Страхът да изостави дъщеря си в този несигурен свят.

Страхът, че в края на краищата животът му не бе имал особен смисъл.

Страхът от неизвестността, която го очакваше след това. След като душата му отлети и премине в отвъдното.

Поврага…

Елиът избърса гневната сълза, която издайнически бе потекла по бузата му.

В момента някаква гадна болка му човъркаше вътрешностите. Мина през банята, порови се в аптечката за нещо обезболяващо и си наплиска лицето. Погледна се в огледалото. Човекът, който го гледаше оттам, имаше трескави и кръвясали очи.

Колко време му оставаше? Няколко дни? Няколко седмици? Както никога той усещаше неотложността да живее, да тича, да диша, да общува, да обича…

Не би могло да се каже, че бе провалил живота си: бе баща на прекрасна дъщеря, която обожаваше, няколко десетилетия бе вършил полезни неща, бе пътувал, бе изпитвал удовлетворения и радости, бе прекарал прекрасни мигове с Мат.

Но винаги му бе липсвало нещо.

Илена…

След смъртта й преди тридесет години той бе живял на пресекулки, по-скоро като зрител, отколкото като актьор в пиесата на своето съществуване. Вярно е, че напоследък бе имал наивността да повярва в идеята за пътешествие във времето.

Да изпита леко налудничавата надежда да види отново Илена, преди да умре.

Но в този миг илюзията си бе отишла и той страдаше от лекотата, с която се бе оставил да бъде измамен. Ще престанеш да изпитваш болка, когато престанеш да се надяваш — казваше народната мъдрост.

Тогава, за да угаси завинаги и последната искрица надежда, която все още блестеше в сърцето му, той хвърли флакончето с хапчетата в тоалетната чиния.

Поколеба се за миг…

… после пусна водата от казанчето.

1976 год.

Елиът е на 30 години

Елиът паркира своята Костенурка в „Мишън Дистрикт“13 на „Валенсия стрийт“. В този час на деня испанският квартал на Сан Франциско вече гъмжеше от народ. Със своите евтини магазинчета, своите taquerias14 и сергии с плодове, „Мишън Дистрикт“ бе едно от най-живописните места в града.

Лекарят тръгна по булеварда сред неговата шумна и шарена тълпа. Навсякъде по улицата фрески в ярки и живи багри оживяваха фасадите на постройките. Елиът се спря за малко пред тези очарователни стенописи, над които като че ли витаеше сянката на Диего Ривера. Но не бе дошъл тук, за да се прави на турист. Пое отново по пътя си и дори ускори крачка. Мястото излъчваше известна първичност и скрита енергия, която се харесваше на онези, които предпочитаха лошите компании, но имаше и своите отрицателни страни като например гангстерите чиканос15, които имаха навика да се нахвърлят с ругатни срещу минувачите и по този начин да развалят дружелюбната атмосфера на квартала.

На кръстовището с „Долорес стрийт“, след поредица от клубове по салса и магазинчета за религиозни стоки, Елиът най-сетне забеляза табелата, която търсеше.

Той отвори вратата на магазинчето и се натъкна с един малко извратен постер на Фреди Мъркюри. Преоблечен в женски дрехи, солистът на Куин имитираше сексуален акт по един твърде краен начин. На стойка, поставена до касата, новичък грамофон с усилен докрай звук изпълваше пространството с ритмите в стил реге на Боб Марли, които вече бяха започнали да излизат на мода, откакто година преди това Ерик Клептън бе изпял своята версия на „Застрелях шерифа“.

Елиът въздъхна. Едва ли би следвало да се чувства в свои води тук, но от друга страна, не биваше в никакъв случай да изоставя своята решимост.

— Кристина! — извика той, отправяйки се към задната част на магазинчето.

— Доктор Купър! Боже, каква изненада!

Висока и руса, жената, която се бе изправила пред него, имаше потресаващ вид: високи до горната част на бедрата ботуши, миниатюрни кожени къси гащета и еротична татуировка в долната част на гърба.

Елиът я познаваше от болницата, където преди около шест месеца бе оперирал нейния син от бъбречна малформация. Оттогава насетне редовно преглеждаше бебето, малчуган с китайски произход, който Кристина отглеждаше заедно с приятелката си Лейла, медицинска сестра, работеща в отделението на Елиът. Още по време на първата им среща той бе привлечен от свободата на това момиче, което притежаваше диплом от Калифорнийския университет в Бъркли, специалист по азиатски цивилизации, но което бе предпочело да отвори свое ателие за татуировки, вместо да стане университетски преподавател. Кристина водеше своя живот, както тя го разбираше, и изобщо не прикриваше своята хомосексуалност. Наистина в Сан Франциско това не създаваше проблеми никому: от няколко години гейовете бяха изместили хипитата като група, символизираща града. Привлечени от търпимостта на неговите граждани, десетки хиляди хомосексуалисти масирано се бяха настанили в кварталите „Кастро“ и „Нои Вали“16.

— Дайте ми само две минути, и цялата съм Ваша — каза му тя, канейки го да седне.

Лекарят се настани в един фотьойл редом с някакъв южноамерикански травестит, комуто пробиваха ушната мида. Леко притеснен, Елиът попита може ли да използва телефона, и се обади на Мат, за да го осведоми за последните събития. Когато му съобщи резултата от анализите на отпечатъците, неговият приятел не изглеждаше кой знае колко смутен.

— Имай предвид, че никой, освен теб не е виждал този тип — отбеляза той. — Ако искаш да чуеш какво мисля, цялата тази история се е състояла единствено в твоята глава.

— Как така единствено в моята глава! — нервира се Елиът. — А тази запалка Millenium Edition със собствените ми отпечатъци, и тя ли е единствено в моята глава?

— Слушай, старче, тая запалка несъмнено си я купил ти, но просто не си спомняш за този маловажен факт. Ясно като бял ден.

Елиът бе изумен:

— Значи не ми вярваш?

— Не — призна Мат, — и се надявам, че ако и аз някой ден изкукуригам и започна да ти разказвам подобни истории, ти също няма да ми повярваш и ще се помъчиш да ме върнеш към някакво разумно поведение.

— Благодаря ти за подкрепата! — отвърна му неговият приятел.

И тръшна слушалката, крайно недоволен и ядосан.

— Е, докторе, какво да Ви направя? — попита Кристина, канейки го да се настани удобно в креслото. — Какво ще кажете да Ви украся гърба с „Ангелите на Ада“ или пък с един прелестен дракон?

— Нито с едното, нито с другото — каза той, повдигайки ръкава на ризата си. — Всъщност бих искал да ми татуирате малък надпис ето тук, на равнището на рамото.

— Не предпочитате ли нещо по-естетично? — попита го тя, приготвяйки иглата си. — Погледнете тази красота.

Кристина леко разтвори бедрото си, разкривайки татуировката на японски дявол, пленен от каретата на мрежестите й чорапи, който започваше от горната част на бедрото и се губеше в мистерията на нейните интимности.

— Наистина е произведение на изкуството — съгласи се Елиът, — но това не отговаря съвсем на моя стил.

— Жалко, Вие сте готин пич и да Ви кажа, няма нищо по-секси от една хубава татуировка по тялото!

— Не вярвам, че моята приятелка ще бъде на същото мнение.

— Жените често са пълни с изненади.

— Много бих искал да вярвам, че е така.

Той извади писалка от вътрешния джоб на сакото си и надраска няколко думи върху гърба на едно списание.

— Ето какво искам — заяви той, подавайки списанието на Кристина.

Младата жена смръщи вежди:

— Това някакъв кодиран език ли е?

— Да речем, че е лично послание към мой стар приятел.

Кристина провери изправността на иглите в своя дермограф.

— Ще изпитвате лека болка в началото, но после ще Ви мине. Да нямате колебания?

Елиът затвори за миг очи. Можеше ли наистина да съществува взаимодействие между настоящето и бъдещето? Подобно нещо изглеждаше абсурдно, но трябваше да се опита на всяка цена. За да си даде малко кураж, той си представи физиономията на своя двойник тридесет години по-късно, когато получеше неговото послание.

— Никакви колебания — отсече той.

Докато стържещият звук на апарата изпълваше помещението, Кристина изрази своето кредо:

— Тялото е едно от последните пространства на нашата свобода.

2006 год.

Елиът е на 60 години

След като бе пуснал водата от казанчето върху флакончето с хапчетата, Елиът, все още под влиянието на постигналото го разочарование, се бе изтегнал върху ъгловото канапе в хола. На обяд имаше среща с Анджи и не държеше да се появява пред дъщеря си с физиономията на зомби.

Притворил очи, той се бе заслушал в своето дишане, което би искал да е леко и равномерно, но всъщност бе тежко и неравно. Чувстваше, че се задушава, че е неспособен да си поеме дъх. Болестта, която действаше с пълна сила във вътрешността на неговия организъм, контрастираше с мекотата на светлината, процеждаща се през щорите на прозорците. Оттам долиташе шумът на морето и чуруликането на птиците. Навън животът продължаваше, но той вече не бе част от него. Въпреки слънцето тялото му бе разтърсвано от тръпки, несъмнено началото на треска. Същевременно усети и някакъв сърбеж в горната част на ръката, в началото на рамото. Не бе точно болка, а по-скоро усещането, че нещо го дращи. Потърка с ръка втвърдения мускул, но без особен резултат. Стана, съблече пуловера и вдигна ръкава на тениската.

Отначало не различи почти нищо: някакво неясно петно на ивици, зелено като бирена бутилка, се бе появило върху рамото му. Изпълнен с любопитство, застана пред широкото огледало в банята. В отражението на амалгамата бързо разбра, че странните жилки всъщност бяха букви, които възникваха една след друга!

За миг остана напълно слисан, питайки се какво му се случва. Накрая разбра…

— Ах! Малкият разбойник! — изръмжа той.

Износеното му сърце биеше до пръсване, но в душата си изпитваше чувство на голямо облекчение. Не, не бе полудял. Всичко това не се бе случило само в неговата глава. Тридесет години по-рано малкият хлапак се опитваше да му изпрати послание, татуирайки някакъв текст на рамото си.

Не е глупав момъкът… — помисли си той, приближавайки се до огледалото.

Там първо се погледна в очите и видя, че те блестяха. Беше глупаво, но той плачеше от радост. Несъмнено скоро щеше да умре, но все още не бе изпаднал в старческо слабоумие!

Върху рамото му с отвесни букви се бе разположил кратък надпис:

Да, разбира се, че ще има следващо посещение, освен дето… бе проявил невероятната глупост да изхвърли хапчетата!

Паникьосан, той коленичи пред тоалетната чиния и бръкна с ръка докъдето можеше да стигне в канала, надявайки се, че флакончето не е било засмукано от струята.

Не, не биваше да мечтае.

Изправи се, ядосан и разочарован, но се опита да разсъждава спокойно. Откъде се оттичаха водите? Нямаше особено понятие: домашните ремонти, особено тези на водопровода и канализацията, в никакъв случай не бяха най-силната му страна. Тогава той се втурна към гаража и вдигна очи към тавана, където откри едно разклонение на канализациите. Последва пътя на главната тръба и стигна до лята метална плоча: преливник за утаяване и почистване. С малко късмет флакончето би могло да се спре точно тук. Отмести оловния капак, порови се с голи ръце в мръсотията, но не успя нищо да намери.

Това бе краят на приключението. Флакончето навярно бе продължило пътя си към пречиствателната станция и вече не съществуваше абсолютно никакъв начин да го открие.

Ама че идиотщина, бе провалил всичко, поддавайки се за миг на калпавото си настроение!

Какво би могъл да опита още? Напълно отчаян, излезе на улицата и позвъни на най-близките си съседи, двойка старци, любители на стероидните хормони и виаграта, по чиито лица имаше повече следи от лифтинг, отколкото бръчки, обзети от натрапчивата идея да поддържат във форма телата си и да следват здравословен начин на хранене.

— Здравейте, Нина — поздрави той своята съседка.

— Здравейте, Елиът, какво Ви води при нас? — попита тя, разглеждайки го от главата до петите, изненадана, че го вижда да се появява пред вратата й, целият изцапан с миризлива кал.

Тя и преди не ме обичаше кой знае колко — помисли си той. — Само това оставаше, да обича престъпника, който пуши, пие истинско кафе и яде месо, пълно с холестерол…

— Дали Пол би могъл да ми услужи с някои сечива?

— Пол отиде да плува, но елате да видите под навеса, ако намерите нещо…

Елиът я последва до горепосочения навес, където наистина откри своето щастие под формата на противопожарна брадва.

— Хм… Сигурен ли сте, че всичко е наред, Елиът? — попита тя, виждайки как той се сдобива с това мощно оръжие.

— Напълно, Нина — увери я той, отправяйки й усмивка в стил Джак Никълсън от филма „Сиянието“.

Елиът напусна съседския двор и се върна в своя гараж. Там се зае с методичното разрушаване на всичко, което — отблизо и отдалеч — му приличаше на канализация. Операцията отне поне половин час, предизвиквайки истинско наводнение. Всеки път, когато разбиваше поредната тръба, той проверяваше дали флакончето не бе заседнало в някоя извивка.

Не оставяй нищо на късмета. Продължавай, докато все още има някакъв шанс.

Точно така бе постъпвал винаги в своята професия и през тези тридесет и пет години кариера на хирург му се бе случвало понякога да спасява съвършено безнадеждни случаи.

Тогава защо не и днес?

С брадва в ръка, с вода, стигаща до коленете му, Елиът лесно би могъл да мине за душевноболен. Ако полицията вземе да се появи сега, не знам как ще избегна заточението в лудницата — рече си той, разрушавайки поредното парче от канализацията.

А може би бе точно такъв: луд, но лудият се мисли за мъдрец, докато мъдрецът сам признава, че не е нищо повече от един луд. Кой бе казал това? Шекспир? Иисус? Буда? Който и да е бил, имал е пълното право да го каже.

Но дори да бе луд, Елиът поне се чувстваше жив.

Жив.

ЖИВ.

Поредният удар на брадвата разруши последния остатък от канализацията.

На края на силите си, Елиът падна на колене в ледената вода.

Остана така известно време, изтощен и победен. Край, всичко бе свършено. Хапчетата бяха изчезнали завинаги.

И тогава, изведнъж…

То се появи: малкото стъклено флаконче с цилиндрична форма плаваше спокойно във водата.

Елиът се хвърли към него като към Светия Граал. Треперейки целият, той си избърса ръцете в ризата, преди да отпуши херметично затвореното флаконче. Осемте хапчета си бяха там, на сигурно и сухо. Обезумял, затънал в мръсотията, с юмруци, стискащи малкото цилиндърче, Елиът въздъхна с огромно облекчение.

Може би имаше само няколко седмици живот, но току-що си бе възвърнал най-важното.

Надеждата.