Ще бъдеш ли тук?

17

Сан Франциско, 2006 год.

Елиът е на 60 години

Когато отвори очи, Елиът се почувства обзет от треска. Трепереше, сякаш бе болен от грип. Но не беше грип. Беше тази гадост ракът, който го бе хванал в клещите си и към който се прибавяха и вторичните последствия от пътуването във времето. Мъчително се изправи, довлече се до банята, за да повърне в мивката. Скоро щеше да умре, но все още не ставаше въпрос за днес или утре. Както вече си бе създал навик, провери количеството на хапчетата: още четири. Много пъти досега се бе клел, че няма да гълта от тях, но този път беше абсолютно сигурно: никога повече кракът му нямаше да стъпи в миналото!

Пъхна се под душа и малко по малко възвърна силите си. Само преди няколко минути бе напуснал своя двойник след жестоко скарване в тоалетните на някакъв китайски ресторант. Хлапакът не изглеждаше кой знае колко добре и Елиът се упрекваше, че не е съумял да намери нужните думи, за да го успокои и утеши.

Облече се бързо пред огледалото в стаята.

Надявам се, че няма да правиш никакви глупости — помисли той, гледайки се в огледалото, но обръщайки се всъщност към онзи, по-младия.

Хвърли поглед през прозореца: в това коледно утро неколцина любители на сутрешните кросове вече тичаха по пясъка на плажа, докато върху ливадата на Марина Грийн младо момиче играеше на фрисби с кучето си.

Седна в колата и въпреки хладното утро я подкара с отворени прозорци, опиянявайки се от въздуха и от простичкото усещане, че е жив. Откакто знаеше, че краят му е близо, изпитваше любопитна смесица от еуфория и потиснатост. Намираше се лице в лице със смъртта, но също и с истината. За пръв път успяваше да изживява пълноценно настоящето, да удължи всяка секунда, сякаш му бе последната.

Прекосявайки с прилична скорост „Норт Бийч“, той се насочи към Коит Тауър. С Мат се бяха разбрали да се срещнат за малко излизане с яхта: спокойна мъжка разходка около залива, по време на която бе решил да му разкрие отдавна пазената тайна: природата на заболяването му и близостта на раздялата.

Ама че коледен подарък…

Честно казано, не знаеше много точно как щеше да реагира Мат. Приятелството им, което продължаваше от памтивека, никога не бе преставало дори и за миг. То представляваше някаква странна алхимия, изградена от привързаност, другарство и стеснителност, започнало преди четиридесет години по време на тежък инцидент, който бе останал един от най-решителните мигове в живота му.

Докато караше към северния край на града, Елиът си спомни този ден през далечната 1965 година, когато бе срещнал по едно и също време Мат и… Илена.

Ню Йорк, 1965 год.

Елиът е на 19 години

Средата на зимата е, привечер, мястото е градът, който не спи. Внезапен порой току-що се е излял над Манхатън…

Едно момче с подгизнали дрехи слиза по стълбището, водещо към станцията на метрото. Нарича се Елиът Купър. То е на деветнадесет години и няма много добра представа как би трябвало да устрои живота си. Изминали са два месеца, откакто е прекъснало следването си, за да обиколи Съединените щати. За него това е начин да види страната, да помисли за бъдещето си и да се отдалечи от баща си, който живее в Калифорния.

В същия миг Илена Крус, млада бразилка на осемнадесет години, се връща от зоопарка в Бронкс, където е на стаж през това лято. По този начин тя започва да осъществява мечтата на своя живот: да се занимава с животни. Лека, въздушна, тя пресича улицата, избягвайки локвите и колите, след което влиза в метрото. Носи доброто си настроение като преметнат през рамо сак и усмивката не слиза от устните й.

Елиът се спира за миг пред черния китарист, който озвучава с шапка в краката цялото метро, следвайки доста успешно репертоара на Отис Рединг и призовавайки в тези времена на изострена чувствителност към човешките права за повече уважение към своята общност. Елиът е луд по музиката. За него тя е начин да избяга в своя собствена вселена, далеч от другите. Защо няма доверие в никого ли? Защо няма истински приятели ли? Защо се чувства безполезен ли? Все още не знае защо, но след по-малко от пет минути ще научи, че много често събитията изграждат хората.

Грациозна като пламък, Илена преминава по дългия коридор, водещ към перона. Дъждът е намокрил косите и блузката й с фини презрамки. Понякога за част от секундата някои минувачи, без дори да усетят, почти се изгубват в нейните яснозелени очи. Тя има дарба за тези неща: привлича хората и им вдъхва доверие.

Часът е 17 и 11 минути, когато композицията влиза в гарата. Денят е делничен, часът — съвсем близо до края на работното време за много офиси и учреждения. Станцията гъмжи от хора. Елиът се провира по протежение на перона, за да се качи в някой от челните вагони, когато изведнъж, това момиче…

Тя просто го бе докоснала мимоходом. Това не бе нищо, просто едно докосване, един поглед, едно присъствие. И светът се бе размазал пред него… Защо ли се бе появил този световъртеж, това замиране на сърцето, това усещане за празнота в стомаха? Защо ли бе възникнало впечатлението, че никой никога преди не го е поглеждал по този начин?

Илена отначало е поласкана, че е предизвикала такъв интерес от страна на едно толкова хубаво момче. После се смущава, без да знае точно защо. Тя е мокра; поти се. Оправя презрамката, която е увиснала покрай ръката й, после извръща поглед, за да избегне въздействието на очите му. Защо ли това впечатление, че някаква опасност плава във въздуха?

Елиът се е придвижил по перона, за да се качи във втория вагон. Но Илена избира третия.

Младият човек се поколебава, после, привлечен като от магнит, разблъсква тълпата и се пъха във вагона точно преди вратите да се затворят.

Третият вагон, не вторият…

Ето на какво понякога се дължи нечия съдба: на един по-продължителен поглед, на едно потрепване на клепките, на едно леко приплъзване на презрамката…

Композицията потегля. Тя е седнала на една от малкото празни седалки и го забелязва на другия край на вагона. Надява се и същевременно се бои, че той ще дойде да я заговори. Почти болезнено усеща как сърцето думка в гърдите й.

Той не я изпуска от поглед и се опитва да се придвижи към задната част на вагона. Пита се как да я заговори, търси нещо забавно, но нищо не му идва на ум. Не, няма да успее. Никога не е бил много силен по тази част. И после, едно такова момиче няма как да се заинтересува от него. Изчезвай, Елиът, прекалено е хубава за тебе. Престани да се правиш на филмов герой.

Влакът спира на първата спирка. Напусни този вагон, глупако! Не те бива да играеш в двора на големите. Колебае се. Влакът отново потегля, минава следващата спирка, после следващата. Този път Илена се изправя. Много късно. Тя ще слезе на следващата спирка. Хайде, опитай нещо, глупако! Сега или никога!

Той разблъсква няколко души, за да се приближи. Вече не усеща краката си. Главата му е празна. Ето, тя е тук, само на няколко сантиметра от него. Той вижда съвършената извивка на устните й.

Тогава се навежда леко към нея и й казва:

— …

Последва силен взрив в съседната част на вагона, на няколко метра от тях. Огромно възпламеняване, глух звук с невъобразима сила, сменен от мощно течение, което принуждава влака да вибрира върху своите оси и запраща всички на земята.

Странно, изминава известно време, преди хората да осъзнаят какво се е случило. Кратък миг на вцепеняване, след което викове и стенания изпълват вагона.

Секунда по-рано бе следобед като всеки друг, работен ден, вървящ към приключване, час в денонощието, изпълнен със сладката умора от всекидневието…

После вагонът излезе от релсите в средата на тунела. Светлините угаснаха и всичко бе разкъсано на парчета.

Секунда по-рано едно момче се канеше да заговори едно момиче.

После изведнъж трясък, болка и ужас.

Елиът и Илена се надигат с мъка. Вътрешността на вагона е пълна с гъста пелена от прах, който пари на очите и затруднява дишането. Двамата се оглеждат: пътниците са в шок, навсякъде се търкалят тела, облети в кръв, с разкъсани дрехи, с изкривени от ужаса лица. По-голямата част от покрива се е срутила в купето, затискайки мнозина от пътниците под своите останки.

Тутакси викове на болка и страх изпълват вагона. Една жена реве с панически глас: „Господи, помогни ни!“, докато няколко души се блъскат, за да намерят някакъв изход. Илена се опитва с променлив успех да запази спокойствие и успокоява малко момиченце, което хлипа до нея.

Елиът изтърсва косата си, пълна с парчета стъкло, ризата му е изцапана с кръв. Той също е ранен, това е сигурно, но не търси да разбере къде. С помощта на по-силните мъже се опитва да помага на ранените, затиснати по парчетата ламарина. Успяват да освободят неколцина, но се натъкват и на тела, разкъсани от силната експлозия.

— Трябва да излезем оттук!

Викът отеква като ултиматум. Наистина вече всички мислят само за едно: как да напуснат този кошмарен ад. Но автоматичните врати са изкривени и остават блокирани. В крайна сметка оцелелите нямат друг избор, освен да скочат през прозорците.

Елиът се оглежда около себе си. Не се вижда почти нищо. Пламъците, които обхващат вагона, създават впечатлението, че се намира във вътрешността на пещ. От цялото му тяло струи пот. Никога не е изпитвал такъв страх за живота си. Все по-гъст, димът прави въздуха невъзможен за дишане. Задушлива миризма се носи откъм пода. Миризма, която през следващите години той ще научи да разпознава: тази на смъртта.

Готов е да тръгне. Но има ли право на подобна постъпка? Знае, че във вагона все още има ранени хора. За да диша по-добре, коленичи и пълзи към задната му част. Там се натъква на човешки останки: крак, ръка, стъпало без обувка… — и започва да плаче. Какво би могъл да направи?

Нищо.

— Ела!

Това е гласът на момичето. Тя вече е прекрачила прозореца и държи да се убеди, че и той ще я последва.

Елиът се извръща. Ще й се подчини, но засега се връща назад. Непосредствено до него момче на неговата възраст лежи проснат в безсъзнание под остатъците от покрива. Елиът се навежда към него, за да види дали все още диша. Струва му се, че различава ударите на сърцето. Честно казано, не е съвсем сигурен, но решава да повярва на своето впечатление. С ожесточение се опитва да го освободи от този отвратителен гроб от ламарини и железарии. Безуспешно. Младежът е прикован от извит железен прът, който му притиска гръдния кош.

— Идвай! — повтаря Илена.

Тя е права: прекалено е задимено, прекалено е горещо…

Въпреки това Елиът вече няма никакви колебания, зареден с енергията на отчаянието, той прави нов опит.

— Не умирай! — крещи той на ранения.

През целия си живот впоследствие ще се пита как е успял да изкриви железния прът, за да освободи момчето и да го издърпа към себе си. Но това е истина, той успя! Сега го вдига, подлага рамо под тялото му и напуска този вагон на мрачината и смъртта.

Следвайки Илена, скача от вагона и тръгва подир нея по релсите в тунела. Пред тях мъж с откъсната ръка върви, залитайки, и на няколко пъти едва не се строполява на земята. Елиът усеща как топла течност залива лицето му. Това е кръвта на ранения, когото носи на гърба си. Елиът не знае какво да направи, за да спре кръвотечението. Спира за няколко секунди, разкъсва ризата си, смачква я на топка и с цялата сила, на която е способен, притиска тази импровизирана превръзка, за да спре притока на кръв.

В главата му всичко се обърква. Чувства как всичките му сили го напускат, сякаш момчето, което носи на гърба си, тежи цял тон, но знае, че трябва да забрави за собствената си болка. За да се справи с този проблем, решава да насочи съзнанието си към нещо успокоително.

Тогава се заглежда в момичето, което върви пред него. Двамата всъщност не са разменили и дума, но вече са свързани от нещо. Оставя се тя да го води, убеден, че нищо не може да му се случи. Без нея дали нямаше да се е качил на погрешния вагон — този, в който избухна взривът?

Не след дълго забелязват светлина в края на тунела: това е гарата. Не повече от няколко метра, но те са най-трудните. Елиът вече не чува нищо, всеки миг ще се строполи…

Ето че един пожарникар се приближава и поема ранения, за да го положи на носилка.

Освободен най-сетне от тежестта, той се обръща към Илена.

И пада в безсъзнание.

В същия миг в отровните вътрешности на тунела разкъсаният от взрива вагон продължава да гори, за да се превърне не след дълго в димящ метален скелет.

В един от вагоните, над разкривената от горещината скамейка, се намира една книга, която пламъците започват да поглъщат, но в която все още би могла да се прочете странната фраза:

Когато няколко часа по-късно Елиът отваря очи, оказва се, че лежи върху болнично легло. Утро е. Голяма превръзка стяга рамото му и остра болка се излъчва откъм вратните му прешлени. Седнало до него, момичето от метрото бди мълчаливо над него.

— Как си? — пита го тя, навеждайки се над него.

Той кима и прави опит да се изправи, но иглата за вливане на медикаменти, забодена във вената на ръката, ограничава движенията му.

— Не мърдай, ей сега ще те наглася.

Илена натиска копче отстрани на леглото и цялата му горна част бавно започва да се изправя.

От висока поставка в ъгъла на помещението черно-бял телевизор възпроизвежда картина от царящата в Манхатън дезорганизация. Телевизионен коментатор пояснява:

Следват картините и коментарите за взрива в метрото, който журналистът приписва на прекъсването в електроснабдяването. Изобщо не се говори за бомба или атентат, въпреки че страната преминава през труден период: преди две години бе убит Кенеди, предишното лято расовите бунтове в Лос Анджелис доведоха до десетки убити. Но най-вече американците започват да изпращат все по-многобройни свои войски във Виетнам, предизвиквайки опозиционни движения в студентските среди, където възникват групички от активисти, чиято съпротива възприема понякога твърде насилнически форми.

Илена завърта друго копче, за да угаси телевизора.

— Той мъртъв ли е? — пита Елиът след известно време.

— Кой?

— Момчето, което се опитах да спася, мъртво ли е?

— Мисля, че лекарите точно се канят да го оперират. Знаеш ли — обяснява тя, стараейки се с всички сили да не избухне в плач, — той беше в много тежко състояние…

Елиът клати глава. За известно време настъпва мълчание. Все още зашеметен, всеки потъва в своя вътрешен свят, изтъкан от хаос и неразбиране.

После младото момиче разкъсва тишината:

— Ти май искаше да ми кажеш нещо?

Елиът смръщва вежди.

— Нещо преди взрива… — уточнява Илена. — Ти се наведе към мен, за да ми кажеш нещо…

— Ами… — заеква Елиът.

Слънчевите лъчи, които малко по малко палят своите първи огънчета, изпълват стаята с успокояваща светлина. В продължение на няколко нереални секунди катастрофата като че ли не се е случвала. Има само едно момче, напълно смутено и объркано, пред едно момиче, което намира за феноменално красиво.

— … Само исках да ти предложа да изпием заедно по едно кафе.

— А, така ли? — казва тя, леко засрамена.

От неловкото положение ги изважда звънкият глас на лекаря, който влиза устремно в помещението.

— Аз съм д-р Дойл — обявява той, приближавайки се до леглото.

Докато бялата престилка го преглежда, както се казва, и откъм предницата, и откъм опакото, Елиът със съжаление установява, че красивото момиче се възползва от настъпилата суматоха, за да излезе навън. После е принуден да изтърпи кратка реч, в която улавя няколко израза, като: „травма на торакса с притискане на стернума“, или „ерозия в областта на вратните прешлени“. Накрая лекарят приключва визитацията си, предписвайки противовъзпалителен крем и поставянето на ортопедичен апарат на врата.

Преди да излезе от стаята, Елиът го пита какво е станало с момчето на негова възраст, което е докарано заедно с него от мястото на катастрофата. Научава, че операцията току-що е приключила, но „за да се даде каквато и да било прогноза, трябва да се изчака събуждането на пациента“.

Фраза, която само няколко години по-късно самият той ще произнася не един или два пъти…

Останал сам в стаята, Елиът остава да лежи обезсърчен в своето легло, додето вратата не се отваря полека и едно красиво лице не надниква през пролуката.

— Съгласна съм — обявява Илена.

— Какво?

— За кафето — казва тя, повдигайки високо две картонени чаши.

Усмихнат до ушите, младият мъж грабва питието, което му подават.

— Всъщност, казвам се Елиът.

— А аз съм Илена.

През този ден на шестия етаж на болницата, в средата на манхатънската зима, два малки силуета, които съдбата току-що е събрала, не спират да си бъбрят до късно през нощта.

На другия ден отново се виждат, през следващите дни — също, разхождат се из улиците на града, излизат на пикник в Сентрал парк и обикалят музеите. Всяка вечер се връщат в болницата, за да научат новините за раненото момче, който все още е в кома.

А после идва и тази целувка, разменена под дъжда на излизане от кафене „Амстердам“, където са се спрели, за да изпият по чаша горчив шоколад и да хапнат по един чийзкейк с канела.

Тази целувка, която променя всичко.

Защото никога Елиът не е бил по-щастлив, отколкото в компанията на това мило момиче, обърнато към света, жизнерадостно и добронамерено, което е способно да преправи и преобрази света, докато яде парчето си пица.

И никога Илена не се е чувствала по-красива, отколкото през погледа на това загадъчно и привлекателно момче, с което съдбата я бе сблъскала по един толкова странен начин.

Този следобед разговарят часове наред в огромния парк, разпрострял се между небостъргачите на Ню Йорк.

Именно тогава те се научават как да се разбират един другиго.

Тя му говори за следването си по биология и за амбицията си да стане ветеринарен лекар. Той се интересува от точните науки и математиката. Тя го пита защо е прекъснал следването си въпреки добрите резултати. Вярно е, че е блестящ на изпитите, но твърди, че не става за нищо. Чисто и просто лекота на възприятията, ефект на числото 166, докъдето е стигнал неговият коефициент на интелигентност.

Когато Илена го пита какви са намеренията му за бъдещето, а той се затруднява с отговора, тя отгатва липсата на увереност в собствените сили и твърде голямата чувствителност, която често го принуждава да се затваря в себе си.

Затова един ден, без никакви предисловия, тя му поставя въпроса: „А защо не станеш лекар?“ Отначало той се прави, че изобщо не е чул какво го питат, но тъй като тя настоява, само повдига рамене.

И все пак въпросът на Илена се загнездва в главата му и продължава да го човърка до онази незабравима вечер, когато от болницата му известяват, че момчето, което е спасил, е излязло от комата и желае да го види.

Елиът влиза в стаята и се приближава до него.

Момчето, което лежи в нея, е французин. Въпреки десетте дни, прекарани в кома, той има смеещи се очи, жизнерадостна муцуна и леко иронична усмивка.

— Значи ти си моят спасител! — шегува се той, произнасяйки думите с лек акцент.

— Май е така — отвръща Елиът.

Двамата не са разменили, дето се казва, и три думи, но полъхът на взаимната симпатия вече се носи във въздуха.

— Сега ще има вечно да ти вися на гърба — обявява французинът.

— Така ли?

— Дотогава, докато не ти върна услугата и на свой ред не намеря повод да ти спася живота…

Елиът се усмихва. Поради радостта от живота, която излъчва, момчето тутакси му е харесало. Предугаждайки в него както пълната си противоположност, така и пълноценното си допълнение, той му подава ръка и се представя:

— Казвам се Елиът Купър.

— Аз съм Мат Делюка.

По-късно, когато ще се връща в мислите си към този период, Елиът ще си даде сметка до каква степен той е променил живота му, и то завинаги.

Една сутрин, за да последва едно момиче в метрото, той се бе качил в един вагон вместо в друг.

Този избор му бе спасил живота и му бе позволил да намери…

… любов,

приятел

и призвание.

В рамките само на няколко дни през онази далечна година той се бе превърнал в мъж.

Сан Франциско, 2006 год.

Елиът е на 60 години

Все още унесен в спомените от миналото, Елиът паркира на билото на Телеграф хил, след което продължи пеша по „Филбърт Степс“. Слезе по потъналите в туфи цветя стъпала и спря пред елегантната къщичка в стил „ар деко“. Тласна вратата, която преграждаше пътя към градината, и тъй като прозорецът бе полуотворен, почука по дървения капак и извика:

— Аз съм, Мат! Чакам те навън.

Почти веднага Мат отвори вратата и се изблещи в знак на огромна изненада.

— Елиът?

— Побързай, старче, трябва да минем и При Френсис, за да купим сандвичи. Ако много се туткаш, няма да остане нищо от панерчетата за лакомници22 и ти ще ръмжиш, защото няма да имаме нищо по-отбрано за ядене.

— Какво търсиш тук, Елиът?

— Не трябваше ли днес да излезем на разходка с корабче из залива?

— Какво корабче?

— Какво? На папата!

— Що за история разиграваш, Елиът?

— По дяволите, Мат! Не ми ли изпрати точно ти SMS снощи с предложение да направим…

Мат го прекъсна рязко:

— Стига, Елиът! Не съм ти изпращал никакъв SMS поради простата причина, че с теб не сме си говорили от тридесет години насам!

Този път дойде ред на Елиът да ококори очи и да остане като гръмнат.

Погледът му потърси този на Мат и части от секундата бяха достатъчни, за да остане с убеждението, че последният изобщо не се шегува.

— Слушай — отново поде Мат, — не знам каква игра играеш, но днес нямам време за губене. Затова ме извини, но…

— Чакай, Мат, чакай! Та ти си мой приятел! С теб се чуваме по телефона всеки ден и се виждаме поне по няколко пъти на седмица!

Французинът присви очи, сякаш за да си спомни нещо далечно и скрито дълбоко в гънките на паметта.

— Така е, бяхме приятели, но това бе много отдавна…

Той тъкмо се канеше да затвори вратата, когато лекарят го попита с умолителен тон:

— Но какво ни се е случило? Да не би да сме се скарали?

— Ти полудял ли си, или какво? Не се прави, че всичко си забравил!

— Припомни ми какво се е случило.

Мат се поколеба за миг, но после все пак изпълни молбата на Елиът:

— Това бе преди тридесет години. Всичко вървеше добре между нас до деня, в който ти започна да губиш почва под краката.

— Какво значи това?

— Започна да разправяш странни истории за някакъв тип, който бил намерил начин да пътешества във времето и който бил твоето второ „аз“, но по-възрастен… С две думи, ти беше откачил. Направих всичко, каквото беше по силите ми да ти помогна до деня, в който ти съвсем изперка и премина всякакви граници…

— Кога беше това, Мат? Кога точно?

— Точно в деня на Коледа — припомни си внезапно французинът, смутен от подобно сравнение. — Спомням си, защото това бе и денят, в който ти скъса с Илена…

Тридесет години, ден за ден…

— Много време след това опитах всичко, за да се сдобрим, Елиът, но ти се беше заинатил да построиш непреодолима стена между нас. И после, след това, което се случи с Илена, отношенията ни нямаше как да останат същите.

— Какво се случи на Илена?

Болка и тъга се изписаха върху лицето на Мат, който произнесе с нетърпящ възражение глас:

— Върви си, Елиът!

След което хлопна вратата.

Елиът трябваше да положи много усилия, за да се съвземе. Смаян, той се потътри към колата си. Очевидно неговият двойник от 1976 год, се бе скарал с Мат и днес той, възрастният Елиът, бе принуден да бере горчивите плодове на неговото поведение.

Но как тогава да си обясни, че е запазил тонове от спомени с Мат? Нима всичко онова, което бяха преживели заедно от 1976 год, до днес, съществува единствено в собствената му глава?

Елиът се подпря на колата си и се хвана с две ръце за главата.

Ами ако съществуваха множество линии на времето?

Бе чувал, че в научните среди има доста привърженици на хипотезата за „многобройните вселени“. Според някои физици всяко нещо, което може да се случи, ще се случи в определена вселена. Ако подхвърля монета във въздуха, има вселена, в която тя ще падне върху своето ези, и друга, в която ще падне върху своето тура. Играя на тото: съществува вселена, в която печеля, и милиони други, в които губя! Следователно вселената, която познаваме, е само една от безкрайното множество други вселени. Съществува и вселена, където 11 септември никога не се е случвал, такава, в която Джордж Буш не е президент на Съединените щати, както и такава, в която Берлинската стена все още стои непокътната.

Една вселена, в която той се е скарал с Мат преди тридесет години, и една друга, в която те продължават да са приятели…

Проблемът бе, че неговата совалка между миналото и бъдещето го бе накарала да се приземи върху линия на времето, където събитията не отговаряха на спомените, които той бе трупал в течение на десетилетия.

За нещастие, поне засега той нямаше друг избор, освен да се примири с така създалото се положение.

Елиът седна в Костенурката и пое към болницата.

Един важен въпрос все по-силно тормозеше съзнанието му: трябваше на всяка цена да разбере какво бе станало с Илена.