Синя луна

Осемнайсета глава

И започвам да го следя. Не ме е срам да си призная. Трябваше да го направя. Той не ми оставя друг избор. Щом продължава да ме избягва, ясно е, че трябва да го държа под око.

И така, тръгвам подире му след часа по английски, изчаквам го след втория и третия час, крия се по ъглите и го наблюдавам отдалече, докато се тюхкам, че навремето не му позволих да се запише във всички часове по моята програма, както искаше той. Тогава си мислех, че ще е прекалено, че ще изпаднем в още по-силна зависимост един от друг. Затова сега съм принудена да се мотая пред вратите на кабинетите, да подслушвам всеки негов разговор и всичките му мисли. Със съжаление разбирам, че те са отчайващо плитки, нарцистични и суетни.

Но това не е истинският Деймън. Сигурна съм. Не е и материализиран, защото двойниците не съществуват повече от няколко минути. Нещо се е случило с него. Нещо много сериозно, което го кара да мисли и да действа като… като по-голямата част от момчетата в училище. До този момент не бях имала достъп до мислите му, но знам със сигурност, че преди не е мислил по този начин. Този Деймън е съвсем различен човек, външността му е същата, но в нея живее друга личност.

Тръгвам със свито сърце към масите на обяд, защото не знам какво ме чака. Сядам, отварям чантичката с храната, вадя ябълката, избърсвам я в ръкава и чак тогава осъзнавам, че съм сама на масата, но не защото съм подранила.

А защото всички са ме изоставили.

Търся с очи мястото, откъдето се разнася до болка познатият смях на Деймън и го откривам в компанията на Стейша, Онър, Крейг и всички останали от списък „А“. Което на фона на ставащите събития не би ме учудило, ако Майлс и Хейвън също не бяха там. Погледът ми стига до тях, аз изпускам ябълката и усещам, че устата ми пресъхва.

Значи сега всички са заедно. Вълците обядват с агнетата.

Роман се оказа прав.

Край на кастовата система в училище „Бел Вю“.

— Какво ще кажеш? — Роман сяда на пейката срещу мен, разтяга устни в усмивка и сочи с палец зад рамото си. — Извинявай, че се изтърсих така без покана, но забелязах, че се възхищаваш на делото ми, и реших да дойда да си побъбрим. Добре ли си?

Той се навежда към мен, лицето му издава искрена загриженост, но аз не съм толкова глупава, че да се хвана.

Срещам смело погледа му, решена да го задържа възможно най-дълго. Чувствам, че той е причината за странното поведение на Деймън, Майлс и Хевън, както и за „хармоничните“ отношения между кастите, но не мога да го докажа. Дори не мога да го кажа.

Защото за другите той е истински герой, един съвременен Че Гевара, революционерът, който промени завинаги обедите в училището.

Но за мен е сериозна заплаха.

— Надявам се, че онзи ден си се прибрала невредима у дома? — пита той и надига газираната вода към устните си, без да ме изпуска от поглед.

Поглеждам към Майлс, който тъкмо казва нещо на Крейг и двамата избухват в смях, после местя поглед към Хевън. Тя се навежда към Онър и шепне нещо в ухото й.

Но не поглеждам към Деймън.

Не искам да видя залепените му за Стейша очи, ръката му на коляното й, предназначената за нея усмивка и пръста, който шари по бедрото й…

Видях достатъчно в часа по английски. И знам, че това е само прелюдия, първата стъпка към ужасните неща, които видях в главата на Стейша. Гледката ме разстрои толкова много, че се наложи да разкопчая сутиена си, за да мога да дишам. Когато успях да се овладея, разбрах, че тя го прави нарочно, знаейки, че мога да видя мислите й. Сигурна съм, че тяхната връзка е по стечение на обстоятелствата и между тях няма нищо сериозно, но въпреки това ме заболя, докато гледах разиграващата се пред очите ми сцена.

Затова сега отказвам да гледам, но продължавам да ги слушам с надеждата да чуя нещо важно — информация за неочакваната промяна. Но когато се опитвам да настроя енергията си на неговата вълна, се сблъсквам с огромна шумова стена — всички гласове и мисли се смесват в едно и става невъзможно да отлича коя на кого е.

— Говоря за петък вечерта — продължава Роман и почуква лекичко по кутията с газираната си вода, и продължава да ме разпитва въпреки очевидното ми нежелание да отговарям. — Когато те намерих сама, помниш ли? Трябва да ти призная, че се почувствах ужасно зле, дето те оставих така, но ти толкова настояваше.

Поглеждам го с неприязън. Не искам да играя тази игра, но решавам, че ако му отговоря, ще си тръгне по-бързо.

— Прибрах се без проблеми. Благодаря за загрижеността.

Той се усмихва с онази завладяваща усмивка, източник на топлина и нежност за стотици сърца, но за разлика от тях моето тръпне от студ. Навежда се още по-близо към мен и казва:

— Я виж, значи си била саркастична!

Свивам рамене и започвам да търкалям ябълката напред-назад по масата.

— Искам да разбера какво съм ти направил, че ме мразиш толкова много. Сигурен съм, че можем да намерим мирно решение на въпроса. Все ще намерим подходящото лекарство.

Пристискам устни една към друга, взирам се в движението на ябълката и виждам как от натиска на ръката ми тя омеква все повече, а кората й се напуква.

— Нека те заведа на вечеря — забожда той сините си очи в мен. — Какво ще кажеш? За една среща? Само двамата? Ще измия колата, ще си купя нови дрехи, ще направя резервация в петзвезден ресторант — гарантирам ти, че ще си изкараме добре.

Поклащам глава — единственият отговор, който смятам да му дам.

Но той не се предава.

— Моля те, Евър! Дай шанс на момчето да промени мнението ти за него! Винаги можеш да си тръгнеш, ако не ти харесва. Обещавам, че няма да те задържам, ако не искаш, честна скаутска. Боже, ако искаш, ще измислим дори ключова дума за спасение. Ако усетиш, че нещата са отишли твърде далеч и се притесняваш от нещо, просто я казваш и повече не отваряме тази тема.

Оставя кутията с газираната вода настрани и протяга ръка към моята, пръстите му се приближават толкова близо, че аз дръпвам ужасено моите.

— Хайде, дай ми шанс, моля те! Как ти дава сърце да откажеш такава мила покана?

Гласът му е дълбок и убедителен. Очите му фиксират моите, но аз не го поглеждам, продължавам да търкалям ябълката и да наблюдавам как кората й се разкъсва.

— Обещавам ти, че няма да има нищо общо с онези пошли срещи, на които си свикнала с Деймън. Аз никога не бих оставил такова красиво момиче само на паркинга. Е, вярно, оставих го, но само защото показах уважение към желанието й. Виждаш ли? Вече доказах, че съм изцяло на услугите ти, готов да изпълня всяка твоя заповед — не спира той.

— Какво ти става, по дяволите? — Не издържам аз и поглеждам директно в сините очи, без да примигвам. Желанието ми е най-после да ме остави на мира и да отиде на единствената друга маса за обяд, където всички, освен мен, са добре дошли. — Нужно ли е всички да те харесват? Това ли ти е проблемът? Не мислиш ли, че издава липса на самочувствие и увереност?

Той започва да се смее. Смехът му е силен, сърцат и нахален. Най-после се успокоява и поклаща глава.

— Не, не държа да са всички. Въпреки че обикновено става така. — Навежда се към мен така, че лицето му застава на сантиметри от моето, и казва. — Ами, какво да ти кажа? Аз съм готино момче. Повечето хора ме намират за очарователен.

Вдигам демонстративно очи, уморена от играта и нетърпелива да сложа край на всичко това.

— Съжалявам, но ще се наложи да ме сложиш сред малкото, които не са запленени от чара ти. Но, моля те, направи и на двама ни услуга и не го приемай като предизвикателство. Не се опитвай да промениш мнението ми. Защо просто не се върнеш на другата маса и не ме оставиш на мира? Иди да се насладиш на работата си, иначе защо си се трудил да ги събираш на една маса?

Той поклаща глава, става от пейката и казва, докато ме изпива с поглед:

— Не искам да ти досаждам повече. Разбирам, когато не съм желан, затова ще… — и насочва палец към масата, където е насядало цялото училище. — Но ако размислиш и решиш да дойдеш при нас, бъде сигурна, че ще успея да ги убедя да ти направят място.

Поклащам глава и му кимам да тръгва. Но независимо от всичко знам, че не аз съм победителят от този разговор, дори не съм близо до финалната права.

Той се засмива и казва вече през рамо:

— И по-спокойно с ябълката. Съвсем ще я скапеш.

Стискам зъби и виждам как отива директно при Хевън, прокарва пръст по гърба й и я целува зад ухото. Това ме кара да стисна ябълката в шепата си толкова силно, че тя се пръска — сокът й изскача между пръстите ми и потича по китката. Роман вижда това и се изсмива.