Синя луна

Трета глава

Успивам се, но успявам да се оправя набързо и да се явя навреме пред дома на Майлс. Откакто я няма Райли, няма кой да ме разсейва и се приготвям много по-бързо. И въпреки че тя ми липсва много и непрекъснато си я представям седнала на скрина със смешните й маскарадни костюми, все още я чувам да се смее на невзрачните ми суичъри и да ме разпитва за гаджета. Аз бях тази, която я накара да си тръгне, да пресече границата и да отиде при мама, татко и Жълтурко, където не мога да я виждам.

Което доказва, че е била права. Аз виждам само останалите в нашия свят души, но не и преминалите в другия.

Както винаги, когато се сещам за Райли, гърлото ми се стяга, очите ми се пълнят със сълзи и аз се питам кога най-после ще свикна с факта, че я няма. Но вече съм научила достатъчно за загубата и знам, че близките ни никога не престават да ни липсват. Човек просто се научава да живее с тази огромна празна дупка в сърцето си.

Избърсвам очи и завивам по алеята пред вратата, като мисля за обещанието на Райли да ми изпрати съобщение или знак, че при нея всичко е наред. Колкото и да се оглеждах около себе си, колкото и да търсех доказателство за присъствието й, до този момент не бях открила нищо.

Майлс отваря вратата и тъкмо да кажа „здрасти“, той вдига ръка и казва:

— Не говори. Огледай лицето ми и ми кажи какво виждаш. Кое е първото нещо, което забелязваш? И без да лъжеш!

— Красивите ти кафяви очи — отвръщам, чувайки мислите в главата му.

Не за пръв път ми се иска да науча приятелите си да крият своите мисли и да пазят личните неща за себе си. Но това би означавало да им призная, че чувам мисли, виждам аури и притежавам странни способности, а това е немислимо.

Майлс поклаща глава, качва се в колата, накланя огледалото към себе си и изследва брадичката си.

— Лъжеш. Виж тук. Като червен пътен знак. Не се прави, че не я забелязваш.

Давам назад и излизам на пътя, като междувременно поглеждам приятеля си и забелязвам една пъпка, имала наглостта да цъфне на брадичката му, но вниманието ми бързо се отклонява към лакирания му в розово нокът.

— Страхотен маникюр — не мога да сдържа усмивката си.

— Това е за представлението — ухилва се и той, все още загледан в пъпката. — Не мога да повярвам. Провалям се в момента, когато всичко изглежда идеално. Репетициите минаха чудесно, знам си всичките реплики не по-зле от останалите… Мислех, че съм напълно готов, а ето ти това!

Въздиша и продължава да се взира в огледалото.

— Сигурно е от притеснение — казвам и потеглям, щом светофарът светва в зелено.

— Така е — кимва Майлс. — Това доказва, че съм незрял. Защото професионалистите, истинските професионалисти, не се притесняват. Просто излизат на творческата сцена и… творят. Може пък да не ставам за тая работа — поглежда ме разтревожено той. — Може би е грешка, че ми дадоха главната роля.

Поглеждам го крадешком и си спомням какво ми бе казала Дрина. Че е влязла в главата на режисьора и е наклонила везните в полза на Майлс. Но това не значи, че той няма да се справи, не значи, че не е най-добрият, нали?

— Глупости! — тръсвам глава. — Знаеш ли колко много актьори имат сценична треска и се тресат от нерви, преди да излязат пред публика? Честно. Няма да повярваш какви истории ми е разказвала Райли… — изведнъж спирам и оставам с отворена уста. Не мога да довърша изречението. Не мога да му разкажа историите на малката ми мъртва сестра, която обичаше да шпионира елита на Холивуд. — Както и да е. Не може ли да лепнеш върху себе си една палачинка от фон дьо тен и пудра?

Майлс ме изглежда накриво.

— Какво искаш да кажеш? Премиерата е в петък, което, за твое сведение, се пада утре. Това няма да мине дотогава.

— Добре — вдигам рамене. — Имам предвид, че можеш да я скриеш с подходящ грим.

Майлс се намусва.

— Пак ще си остане като връх Монблан на лицето ми. Не я ли виждаш? Нищо не може да я скрие. Има си собствено ДНК. И хвърля сенки.

Завивам към паркинга и заемам обичайното място до лъскавото БМВ на Деймън. Поглеждам отново към Майлс и, не знам защо, но изведнъж в мен напира неудържимо желание да докосна лицето му. Усещам, че пръстът ми си умира да се допре до върха на пъпката му.

— Какво правиш? — извърта се той и се опитва да избегне допира.

— Стой мирен — прошепвам, без да имам представа какво правя и защо. Знам само, че пръстът ми иска да докосне онази пъпка.

— Не… не я докосвай! — изписква той, щом я достигам. — Браво на теб! Това наистина беше върхът! Сега ще се подуе още повече.

Той изскача от колата, а аз едва сдържам разочарованието си, когато виждам, че пъпката си е все още на мястото.

Надявах се, че съм придобила някакви целебни способности. След като приех съдбата си и започнах да пия от сиропа за безсмъртие, Деймън ми каза, че ще претърпя промени и ще придобия нови психически умения (въпреки че не държа на това). Ще развия свръхестествени способности (които сигурно ще ми бъдат полезни при обучението), както и други неща (например, ще мога да лекувам другите, което приех възторжено, защото смятам, че е много благородно). Аз започнах да следя за необичайни промени, но всичко, което забелязвах, бе, че прибавих още няколко сантиметра към дължината на краката си, което не ме впечатли особено, защото щеше да си стане и без безсмъртния сироп. Освен това ми трябваха нови дънки.

Грабвам чантата и слизам от колата. Устните ми срещат тези на Деймън в мига, когато се появява до мен.

— Боже мой, колко време ще продължи това?

И двамата обръщаме глави към Майлс.

— На вас говоря — сочи ни с пръст той. — Цуни-гуни и хоп, забравяме за онова дрънкало, което не спира да се оплаква. Надявах се да се засрамите поне малко. Всички се радваме извънредно много, че Деймън се върна в училище и двамата отново сте заедно. Всички стискаме палци това да продължи, но не мислите ли, че е време да се поуспокоите? Защото някои от нас не са щастливи колкото вас. Някои от нас са лишени от любов.

— Кой, ти ли си лишен от любов? — разсмивам се аз. Не се чувствам засегната от думите му, защото знам, че раздразнението му е свързано не с нас, а с предстоящата премиера. — Ами Холт къде остана?

— Холт ли? — дърпа се той. — Дори не ми споменавай за него! Да не си посмяла!

Завърта се на пети и тръгва към Хевън, която чака на входа.

— Какъв му е проблемът? — пита Деймън и вплита пръсти в моите. Очите му говорят, че все още е луд по мен въпреки вчерашното ми поведение.

— Утре му е премиерата и е полудял от притеснение. На брадичката му се е появила пъпка и, естествено, е решил да си го изкара на нас — отвръщам и виждам, че Майлс хваща ръката на Хевън и двамата тръгват към клас.

— Повече няма да говорим с тях — изрича той нарочно силно и поглежда през рамо към нас. — Ще им обявим стачка, докато престанат да се натискат пред нас или поне докато тази пъпка изчезне. Зависи кое ще се случи първо.

И аз усещам, че се шегува само наполовина.

Хевън се изсмива и подскача по коридора към вратата. Ние с Деймън завиваме към кабинета по английски и влизаме. Минаваме покрай Стейша Милър, която му се усмихва съблазнително и се опитва да ме спъне. Но тъкмо когато пуска раницата си на пътя ми с надеждата да ме направи за смях, виждам как раницата се вдига от пода и се стоварва върху коляното й. И въпреки че усещам болката й като своя, съм доволна.

— О-о-х! — изписква тя, разтривайки коляното си, и ме поглежда злобно, но няма как да докаже, че съм аз.

Обръщам й гръб, сядам на мястото си и се поздравявам за номера. Откакто Стейша ме накисна, че пия в училище, се опитвам да не я забелязвам, да стоя настрана от нея, но понякога… понякога просто не мога да се въздържа.

— Не биваше да го правиш — прошепва Деймън и се опитва да изглежда строг.

— Моля ти се! Нали ти настояваше да практикувам материализация? — казвам невинно. — Изглежда, че старанието ми най-после започва да дава плодове.

Той ме поглежда, поклаща глава и казва:

— Напротив, става още по-лошо, защото за твоя информация, това, което направи, се нарича психокинеза, а не материализация.

— Психо какво? — примижавам аз. Тези термини продължават да ме объркват, но, каквото и да е, беше забавно.

Той хваща ръката ми и се опитва да сдържи играещата по ъгълчетата на устните му усмивка.

— Мислех си… — Поглеждам към часовника. Девет без пет. Виждам господин Робинс да излиза от учителската стая. — За петък вечер. Какво ще кажеш да отидем на някое специално място? — усмихва се Деймън.

— Специално като Съмърленд ли? — поглеждам го с надежда аз. Очите ми се разширяват и пулсът ми забързва.

Душа давам да се върна на онова вълшебно място, онова измерение между измеренията, където мога да материализирам океани и слонове, да пренасям неща от едно място на друго, все едно, че ги нося в чантата си. Но без Деймън не мога да стигна дотам.

Той се усмихва и клати глава.

— Не, не в Съмърленд. Един ден ще отидем и там, обещавам, но сега имам предвид кино или хубав ресторант…

— В петък е представлението на Майлс. Обещах да отидем — казвам, осъзнавайки колко удобно забравих за дебюта на приятеля си, когато реших, че ще ходим в Съмърленд. Но щом чух за ресторанти и киносалони, изведнъж си спомних.

— Добре, а след представлението? — пита той, но вижда колебанието и стиснатите ми устни и разбира, че се каня да поклатя глава, затова бърза да каже: — Не, не. Просто ми мина през ума.

Поглеждам го нерешително. Трябва да приема, искам да приема. Чувам глас в главата ми да крещи: „Кажи — да! Кажи — да! Нали си обеща да го направиш? Сега е моментът — просто го направи! ПРОСТО! КАЖИ! ДА!“

Знам, че трябва да го направя, че обичам Деймън с цялото си сърце и че трябва да прекрача границата, но въпреки това се чувам да казвам:

— Ще видим.

И бързам да извъртя поглед към вратата. В същия миг господин Робинс влиза в стаята.