Синя луна

Четирийсет и седма глава

— Евър, готова ли си? Време е да тръгваме. Трябва да избегнем задръстванията.

— Идвам! — обаждам се от стаята си, но не тръгвам.

Продължавам да стоя и да се взирам в открития в левия джоб на дънките си смачкан лист хартия. Нямам представа как е попаднал там, още по-малко какво означава. Препрочитам отново:

Не се връщай за суичъра!

Не се доверявай на Дрина!

Не се връщай за суичъра при никакви обстоятелства!

Деймън (рисунка на сърце).

Чета го за пети път, но все още не разбирам и дума. Какъв суичър? И защо да не се връщам за него? А тази Дрина? Та аз дори не я познавам! Кой е Деймън и защо до него има нарисувано сърце?

Изобщо, защо съм писала тези глупости? И кога съм ги написала? И какво значи всичко това?

Татко ме вика отново и малко след това чувам стъпките му по коридора. Хвърлям бележката в гардероба и тя пада на дъното. Ще гадая, когато се върнем.

Както се оказа, уикендът мина чудесно за мен. Радвам се, че си починах от училище, от приятелите (особено от гаджето). Радвам се да прекарам малко време със семейството си, защото не ни се случва често да излизаме от дома. Чувствам се толкова добре, че решавам да напиша съобщение на Брандън веднага след като се завърнем към цивилизацията и телефоните ни влязат в обхват. Искам да оправя нещата. И вярвам искрено, че през какъвто и период да съм преминала, сега всичко е наред.

Мятам раницата на гърба и съм готова за тръгване. Но когато хвърлям един последен поглед към мястото, където лагерувахме, не мога да се отърва от усещането, че съм забравила нещо. Раницата ми е подредена и наоколо няма нищо, но аз продължавам да се оглеждам. Мама ме вика отново и отново, накрая вдига ръце и изпраща Райли.

— Хайде, тръгвай — дърпа ме за ръкава тя. — Всички те чакаме.

— Минутка само — мърморя — Трябва да…

— Трябва какво — смее се тя. — Да гледаш в угасналия огън още няколко часа ли? Какво има, Евър?

Свивам рамене, играя си със закопчалката на гривната. Не знам какво има, но не мога да се отърся от усещането, че нещо не е както трябва. Не, не, че не е, както трябва, но нещо липсва или трябва да се направи още нещо, или… Но не мога да разбера какво.

— Хайде, мама иска да побързаме. Татко се тревожи да не попаднем в задръстване, дори и Жълтурко няма търпение да тръгнем, за да подаде глава през прозореца и да остави ушите му да плющят на вятъра. А и аз искам да се прибера, преди да са свършили детските филмчета.

Не мърдам, нито отговарям и тя добавя:

— Забравила ли си нещо?

Оглежда ме внимателно, после хвърля поглед към колата.

— Може би — кимам неопределено. — Не съм сигурна.

— Взе ли раницата?

Кимам, този път уверено.

— Взе ли телефона си?

Потупвам по раницата.

— А мозъка си взе ли?

Засмивам се. Наистина се държа странно, дори повече от странно. Но през последните няколко дни започнах да свиквам с неадекватното си поведение.

— Взе ли синия суичър от шампионата на мажоретките? — усмихва се тя.

— Ето, това е! — казвам и усещам, че сърцето ми бие бясно в гърдите. — Забравих го на брега. Кажи на мама и татко, че ей сега се връщам.

И се обръщам, но Райли ме дърпа за ръкава.

— Споко. Татко го намери и го хвърли на задната седалка. Сега може ли да тръгваме?

Оглеждам се за последен път и тръгвам след Райли. Сядам на задната седалка и татко подкарва. В същия момент чувам бръмченето на телефона. Изравям го от раницата и едва успявам да натисна копчето за съобщенията, когато Райли наднича през рамото ми и се опитва да го прочете. Принуждава ме да се извъртя, това принуждава Жълтурко да скочи от скута ми и да ме изгледа така, че да ми стане ясно колко съм го разстроила. Но Райли не се отказва, продължава да точи врат. Скривам телефона зад себе си и правя това, което винаги правя.

— Мамо! — надавам вой.

Тя прелиства поредната страница от списанието си и казва машинално:

— Престанете и двете!

— Дори не ни погледна — казвам ядосано. — Аз не правя нищо. Райли не ме оставя на мира.

— Защото те обича — обажда се татко и среща погледа ми в огледалото. — Толкова те обича, че иска да е непрекъснато до теб. Не може да ти се насити.

Думите му изпращат Райли в другия край на седалката. Тя притиска тяло до вратата и изсумтява едно презрително „Пфу!“

Прибира краката си колкото може по-далече от мен и създава нови неудобства за Жълтурко. После потръпва драматично, сякаш самата мисъл да е непрекъснато до мен я отвращава. С татко се споглеждаме в огледалото и се засмиваме с глас.

Отварям телефона и виждам, че съобщението е от Брандън: Извинявай. Държах се гадно. Обади ми се довечера. Моментално му изпращам една усмивка с надеждата да го зарадвам, докато измисля и напиша нещо по-мило.

Облягам глава на прозореца и вече притварям очи, когато Райли се обръща към мен и казва:

— Не можеш да се върнеш обратно, Евър. Не можеш да промениш миналото. То вече се е случило.

Присвивам поглед и се вторачвам в нея. Нямам представа за какво говори. Понечвам да попитам, но тя ме изпреварва:

— Това си е нашата съдба. Не твоята. Не си ли се замисляла някога, че ти си предопределена да оцелееш? Че причината да останеш жива може да не е само в Деймън?

Гледам я с отворена уста и се опитвам да намеря смисъла на казаното. Поглеждам към мама и татко, за да разбера дали чуват какво говори, и откривам, че всичко е замръзнало. Ръцете на татко са залепнали за волана, невиждащите му очи гледат право напред, страницата от списанието на мама е обърната наполовина, а опашката на Жълтурко е започнала помахването, но, изглежда, никога няма да го довърши. Останалите коли профучават покрай нас, а нашата стои неподвижно на пътя. Райли ме гледа настойчиво и се навежда към мен. Става ми ясно, че единствено ние с нея се движим.

— Трябва да се върнеш — казва тя твърдо и уверено. — Трябва да намериш Деймън, преди да е станало прекалено късно.

— Късно за какво? — крещя и я поглеждам в очите, като отчаяно искам да разбера какво става. — И кой е този Деймън? Защо споменаваш това име? Какво означава…

Но преди да завърша, тя вече се отдръпва от мен, сякаш този разговор не се е състоял.

— Какво ми се вреш? — върти нервно глава. — Сериозно, Евър. Не нарушавай границата! Защото той може да си говори каквото иска — сочи към татко, — но аз изобщо не се интересувам от теб.

Обръща ми гръб и запява заедно с айпода си, вживява се в песента на Кели Кларксън и крещи така, че едва разпознавам мелодията.

Не обръща внимание на мама, която се усмихва и я потупва по коляното, нито на татко, който ме гледа през огледалото и ми се усмихва, сякаш иска да сподели шегата си само с мен.

Все още се усмихва, когато един огромен камион изниква пред нас, връхлита ни странично и преобръща отново целия ми свят.