Скитникът евреин

I глава Морок

Октомври 1831 година е на свършване.

Още не се е мръкнало, а един меден светилник с четири фитила осветява напуканите стени на една широка горница със затворен прозорец, в която не влиза светлина. За изкачване горе служи подвижна стълба, чиито стъпала излизат над една врата. На земята лежат разхвърляни железни вериги, огърлици с остри върхове, намордници, назъбени като пила, нагвоздени наустници, дълги стоманени пръчки с дървени дръжки. На едната страна има подвижно мангалче, като онези, върху които медникарите топят калай; въглищата са натрупани върху сухи клечки и само една искра стига, за да се подпали веднага огън. Близо до тая грамада злокобни сечива, които приличат на оръжията на палач, има и други оръжия от старо време. Върху едно ковчеже, до неразглобени железни брони и ръкохватки с техните ремъци, се намира ризница с толкова меки и гъсти брънчици, че прилича на стоманен плат. Този арсенал, между който се намират и две тиролски карабини от ново време, се допълва от две дълги триъгълни копия, здрави и леки, върху които има пресни кървави петна.

До тия убийствени и зверски сечива има всякакви неща: малки ковчеженца с броеници, кръстчета, медали, мощи, малки икони в рамки и най-сетне доста книжки, печатани във Фрибург на дебела синкава хартия, в които се разказва за всякакви чудеса от ново време и има саморъчно писмо от Исус Христос до един християнин, както има и много ужасни пророчества против нечестива и размирна Франция за годините 1831 и 1832.

Едно изрисувано платно, с каквото пътуващите комедианти кичат предницата на своите театри, виси на греда от покрива, за да не се разваля, ако стои дълго време сгънато.

На него е написано:

Тази рисунка, по-голяма от естествените, с пресилени цветове и без никаква съразмерност, бе разделена на три важни части от живота на новообърнатия, наречен Пророка.

В първата част един човек с дълга руса брада, със зверско лице, облечен в еленова кожа, като дивите племена от северен Сибир, с шапка от черна лисича кожа, завършваща с гарванова глава, с черти, които вдъхват ужас, се е сгърбил в своята шейна, впрегната в две големи червеникави кучета, която се хлъзга по снега и бяга от стадо лисици, вълци, чудовищни мечки със зинали уста и страшни зъби, които го гонят и сякаш могат да погълнат сто такива като човека, кучетата и шейната.

Под тази първа рисунка е написано:

Във втората част Морок, облечен в бялата дреха на оглашен, седи на колене със скръстени ръце пред един човек с дълга черна дреха и бял презвратник. От едната му страна голям и неприятен на вид ангел държи в едната си ръка тръба, а в другата лъскав меч и от устата му излизат следните думи, написани с червени букви върху черно поле:

И наистина, в третата част, новообърнатият седи наперен, горд, важен и тържествуващ, а гънките на дългата му синя дреха се развяват. С вирната глава, с лява ръка на слабините, а дясната протегната, той сочи цяло стадо тигри, хиени, мечки, лъвове, които си крият ноктите, скриват си зъбите и покорни, наплашени, лазят пред краката му.

Под тази рисунка, като нравствено заключение, е написано:

Близо до тези рисунки се намират няколко връзки малки книжки, и те отпечатани във Фрибург, в които се разправя как езичникът Морок, щом повярва, и доби свръхестествена, почти божествена сила, на която се покоряваха и най-дивите зверове, нещо, което всеки ден доказваше звероукротителят не толкова, за да покаже смелостта си, колкото да прослави Бога.

През отворената врата на обора излиза като вятър лют, кисел и остър дъх. От време на време се чуват силни хъркания и въздишания, последвани от глух шум, като че ли на земята се е тръшнало голямо животно.

В горницата се намира само един човек. Този човек е Морок звероукротителят, наречен Пророка. Той е четиридесетгодишен мъж, среден на ръст, сух и мършав. Дълъг и червен като кръв кожух покрива цялото му тяло. Лицето му, естествено бяло от многото пътувания още от дете, седи червеникаво. Косата му, жълторуса и нелъскава, каквато е косата на някои племена от полярните страни, пада право и неподвижно върху раменете му. Носът му е дребен, остър и гърбав, от бузите му се спуска дълга, дотолкова руса брада, че прилича на бяла. Лицето му става още по-чудновато от прекомерно издигнатите клепачи, под които се вижда червеникавата зеница на окото, оградена от бял кръг… С този втренчен и необикновен поглед Пророка наистина омайваше зверовете, но от друга страна, за да ги укроти, той си служеше и със злокобните сечива, пръснати около него.

Той седи пред една маса и отваря двойно ковчеже, пълно с броеници и други дреболии за набожници; в това ковчеже, заключено с тайна ключалка, се намират много подпечатани пликове, на които за надпис служи някое число и буква от азбуката. Пророка взема един вързоп, слага го в джоба си, после затваря ковчежето и го връща на мястото му.

Това се случва около четири след обед, в гостилницата „Белият сокол“, единствена в селото Мокерн, близо до Лайпциг, на север, когато се пътува за Франция.

Малко по-късно, пресипнал и идещ изпод земята рев, разтърсва горницата.

— Млъкни! Юда! — рече заканително Пророка, обърнат към обора. След малко се чу второ глухо изреваване, ужасно като гръмотевица. — Млък, Каин! — извика Морок станал.

Но изведнъж се чу трети див и неизразим рев.

— Ще млъкнеш ли, Смърт! — извика Пророка и се спусна към клетката, където имаше едно животно, наречено с тъжното име Смърт.

Но този път не помогна нито властта на Пророка, нито повторените и потретени заплашвания. Напротив, към ревовете на дивите зверове се присъедини и лаят на няколко кучета. Тогава Морок сграбчи едно копие и се приближи до стълбата, но когато се готвеше да слезе по нея видя, че се изкачва един човек.

Този човек бе черен и със загоряло лице. Шапката му е пепелява, кръгла, с широка периферия. Дрехата му е къса, а зелените му панталони от сукно — широки. По напрашените му ботуши се вижда, че идва от дълъг път; на гърба му виси чанта.

— По дяволите тия животни! — извика той, едва стъпил на пода на горницата. — Забравили са ме само за три дни… Юда промуши крака си през решетките на клетката, а Смърт припна като бясна… Не ме ли познават вече?

Той каза това на немски.

Морок отговори на същия език, но с лошо произношение.

— Е, Карл, добри или лоши новини носиш? — попита той неспокойно.

— Добри — отговори Карл.

— Срещна ли ги?

— Срещнах ги вчера, на две мили от Витемберг…

— Слава Богу! — извика доволно Морок със скръстени ръце.

— Това е лесно… От Русия за Франция няма друг път, тъй че можах без страх да се обзаложа, че ще ги срещна между Витемберг и Лайпциг.

— А външните им белези?

— Твърде точни: двете момичета носят черно облекло; старецът има дълги мустаци, шапката му е синя, кожухът пепеляв, а подире им върви сибирско куче.

— Къде ги остави?

— На една миля… Няма да мине и половин час и те ще пристигнат тук.

— И в същата тази гостилница… защото няма друга в това село — каза Морок замислено.

— И защото се мръква — прибави Карл.

— Говори ли със стареца?

— Със стареца ли? Не може да бъде!

— Не може ли? А защо?

— Ще научиш… До снощи вървях подире им и се престорих, че ги срещам случайно. Продумах на стареца „Добра стига и добър път, приятелю“, но вместо да ми отговори, той ме изгледа накриво и с края на тоягата си ми посочи другата страна на пътя.

— Той е французин, може да не разбира немски.

— Той говори добре колкото тебе, защото вечерта го чух да иска от гостилничаря каквото е нужно за него и за двете момичета.

— А вечерта… не се ли опита да го заговориш?

— Само веднъж, но той ме посрещна така грубо, че не повторих, за да не се досети нещо. Между нас казано, трябва да знаеш, че този човек е зъл като дявол: наистина мустаците му са побелели, но макар и сух като скелет ми изглежда толкова силен и решителен, че ако се сборичкаше с него моят другар, исполинът Голиат, не зная кой от двамата щеше да надвие… Не ти зная кроежите, но пази се, господарю… Пази се…

— И моята, черната Явска пантера, беше много яка и зла — рече Морок с презрителна и зловеща усмивка.

— Смърт ли? Няма съмнение, тя и сега е яка и зла, както друг път… Само че за тебе е почти кротка.

— Също така ще укротя и този старец, макар и да е силен и груб.

— Хм! Пази се, господарю. Способен си и като тебе юнак няма, но — вярвай ми — никога не ще превърнеш в агне стария вълк, който след малко ще дойде тук.

— А моят Каин, а моят тигър Юда, не лазят ли отпреде ми от страх?

— Вярно е, защото имаш такива средства, които…

— Защото имам вяра… Това е всичко… — каза повелително Морок като прекъсна Карл и придружи думите си с такъв поглед, който накара другия да наведе глава и да замълчи. — Когато Бог подкрепя някого в борбата му с животните, защо не ще да го поддържа и в борбата му с хората, когато тия хора са лоши и безбожни? — добави Пророка с тържествуващ и вдъхновен поглед.

Било от доверие към убежденията на господаря, било че нямаше право да се препира с него по такъв важен въпрос, Карл отговори смирено на Пророка:

— Ти си по-учен от мен, господарю, каквото направиш, добре е направено.

— Вървя ли след стареца и двете момичета през целия ден? — попита Пророка след кратко мълчание.

— Да, но отдалеч. Понякога хващах направо през долината, понякога през планината, но винаги вървях край пътя, за да ги гледам. За последен път ги видях, когато бях тръгнал зад воденицата на керемидарницата… Когато излязох отново на главния път и взе да се мръква, побързах да ги изпреваря и да ти съобщя това, което наричаш добра новина.

— Много добра…, да, много добра… И ще те възнаградя, защото ако се бяха измъкнали тия хора от ръцете ми…

Пророка се разтрепери и не довърши. По лицето и по гласа му човек можеше да отгатне колко важна бе за него новината, която му бяха донесли.

— Наистина — започна Карл — тази новина е важна, защото онзи, руският бързоходец, който беше целият в сърма, дойде от Петербург в Лайпциг, за да се срещне с теб… Това бе може би за…

Морок прекъсна грубо Карл:

— Кой ти каза, че идването на бързоходеца има връзка с тези пътници? Лъжеш се, аз ти казвам…

— Е, добре, господарю, прощавай. И да не говорим повече за това… Сега да оставя чантата си и да отида да помогна на Голиат да нахраним животните, защото иде време за вечеря.

— Голиат излезе. Той сигурно не знае, че си дошъл. Гледай да не те видят тук високият старец и двете момичета, това ще ги направи подозрителни.

— Тогава къде да отида?

— Ще се прибереш в малката стаичка вътре в обора. Там ще чакаш заповедите ми, защото може още тази вечер да тръгнеш за Лайпциг.

— Твоя воля. Останало ми е нещо в чантата, ще си хапна в стаичката и ще си почина.

— Върви…

— Господарю, припомни си какво ти казах: пази се от стареца с побелелите мустаци, той е много решителен. Аз разбирам, той е лукав… пази се…

— Бъди спокоен. Аз винаги внимавам — каза Морок.

— Тогава добра сполука, господарю.

И Карл слезе по стълбата и полека-лека се изгуби.

Морок се разходи известно време замислен, после отиде при ковчежето, в което имаше книжа, извади от него едно много дълго писмо и с голямо внимание го прочете няколко пъти. От време на време той поглеждаше към вътрешния двор на гостилницата и с притеснено сърце се ослушваше, защото с нетърпение очакваше да пристигнат трите лица, за които му бяха съобщили, че са наблизо.

II глава Пътниците

Докато горната сцена се разиграваше в гостилницата „Белият сокол“, трите лица, които звероукротителят Морок чакаше с нетърпение, вървяха мирно сред весели ливади. От едната им страна течеше река и имаше воденица, а покрай другата минаваше главният път за селото Мокерн, разположено на около една миля, на върха на една доста висока могила.

Небето беше ясно, единствено бученето на водата, която блъскаше воденичния камък, разваляше тишината на безмълвната нощ. Кичести върби, наведени над водата, спущаха зелените си и прозрачни сенки, а по-нататък небесната синева и огнените зари на залязващото слънце толкова силно се отразяваха във водата, че ако не бяха възвишенията, които я деляха от небето, червенината и синевата на вълните щяха да се смесят в една ослепителна водна плоскост с червенината и синевата на небето. Големите тръстики край брега свеждаха върховете си от черно кадифе под слабото веяние на вечерника, който често подухва на мръкване. И в същото време по тънкия ветрец достигаше подрънкването на звънци от стадо.

По пътеката, която пресичаше ливадата, две петнадесетгодишни момичета яздеха един бял кон. И двете, нагиздени, дребни и нежни, бяха седнали на широкото седло. Висок мъж с почерняло лице и дълги побелели мустаци държеше юздата и от време на време се обръщаше към момичетата с грижлив, почтителен, бащински поглед. Той се подпираше на дълга тояга, а на все още яките си рамене носеше войнишка торба. По напрашените му обувки и по провлеченото му крачене се познаваше, че пътува отдавна.

На края на малкия керван вървеше куче, каквото северните сибирски племена впрягат в шейни. По всичко то приличаше на вълк и не се отделяше от стъпките на господаря си.

Двете момичета бяха прелестни. Едното държеше в лявата си ръка разлюляната юзда, а с дясната бе прегърнало през кръста заспалата си сестра, която бе облегнала глава на рамото й. Двете сестри близначки се наричаха Роз и Бланш. По черното им полуизбеляло облекло можеше да се разбере, че са сирачета. Те бяха еднакви на ръст и толкова си приличаха, че човек трябваше дълго време да ги гледа, за да ги различи. Засега разликата беше в това, че Роз стоеше будна и изпълняваше длъжността на по-голямата, която й определи техният водач. Като стар войник от империята и ревностен пазач на дисциплината, той бе намерил за добре да раздели по този начин между двете сестри подчинението и заповядването. Ако ги бе видял някой живописец, той би се вдъхновил от двете хубави лица, с черна кадифена шапчица, изпод която се подаваше яснокестенява къдрава коса, която се спускаше по врата и раменете и обграждаше спокойните, алени и гладки бузи. С устните им не можеше да се сравни червеният карамфил, а синкавата теменуга бледнееше пред ясните им големи очи, в които беше изписана кротостта на характера и невинността на годините им. Тяхното чисто и бяло чело, малкото носле и вдлъбнатината на брадичката правеха тия две същества още по-достойни за обич и показваха тяхната невинност и доброта.

Струваше си да ги види човек и когато приближаваше дъжд или буря. Тогава старият войник ги завиваше грижливо с голям кожух от еленова кожа, а върху главите им мяташе качулка. Тогава нищо не можеше да се мери по красота с двете засмени личица, завити в тъмната мантия.

Вечерта бе хубава и тиха. Тежката мантия лежеше върху коленете на двете сестри, а качулката бе паднала зад тях върху седлото. Роз все още държеше през кръста заспалата си сестра и я гледаше с неизмерима, почти майчина любов, защото този ден Роз бе по-голямата, а по-голямата сестра е майка…

Двете момичета не само, че се обичаха, но тъй като бяха близначки, впечатленията им се появяваха едновременно. Вълнението на едната веднага се изписваше върху лицето на другата. По една и съща причина и двете се разтреперваха и почервеняваха — толкова еднакво биеха младите им сърца. Взаимно чувствуваха и невинната радост, и горчивата тъга, и бързаха да си ги споделят. Когато бяха малки и двете се разболяваха заедно, но заедно се и свестяваха и придобиваха предишната си хубост. След всичко това трябва ли да поясняваме, че тайнствените нишки, които свързваха двете близначки, щяха да нанесат смъртоносен удар на живота им, ако се прекъснеха. Двете можеха да живеят само общ живот, заедно да жалят, да страдат, да се обезсърчават и да умрат, когато немилостива ръка ги отдели една от друга.

Водачът на двете сирачета бе около петдесетгодишен мъж с войнишки вид. Той бе от безсмъртния тип войници на републиката и империята, от ония народни юнаци, които в една война станаха първите войници на света, за да покажат на всички какво може народът, когато неговите избраници доказват своето доверие, своята сила и своята надежда. Този войник, водач на двете сестри, едно време конник гренадир от императорската гвардия, се наричаше Дагоберт. Лицето му бе грубо, сериозно и начумерено. Сивите му дълги и гъсти мустаци покриваха долната му устна и се смесваха с гъстата му брада. Бузите му бяха грижливо обръснати. Гъстите и черни вежди почти покриваха ясносините му очи. Златни обеци достигаха до войнишката му яка с бели ръбове. Кожен пояс стягаше през кръста дрехата му от сива аба. Синя войнишка шапчица с червени ресни, падащи на лявото му рамо, покриваше безкосата му глава. Някога имаше херкулесовска сила, сърцето му винаги бе лъвско, добро и търпеливо. При цялата си външна грубост Дагоберт показваше към сирачетата голяма грижливост и почти майчина любов… Да, майчина, защото за такава любов майчиното сърце е войнишко сърце. Със стоическото си спокойствие, което обуздаваше всяко вълнение, Дагоберт ставаше смешен и комичен.

От време на време Дагоберт погалваше и казваше приятелска дума на кроткото бяло конче, което яздеха сирачетата. Вдлъбнатините на челото и дългите му зъби показваха старостта му. Два дълбоки белега, единият на хълбока, а другият на гърдите показваха, че конят е влизал в люти битки. Понякога той гордо разтърсваше старата войнишка юзда, върху която все още се бе запазило изображение на орел. Походката му бе правилна, умна и решителна. По лъскавия му косъм, по неголемия корем и по пяната, която покриваше муцуната му, се виждаше, че той се радва на такова здраве, каквото придобиват конете от постоянната, но умерена работа, от дълго пътуване, но по няколко часа на ден. Това добро животно цели шест месеца се намираше на път, но продължаваше да носи и двете сирачета, и тежките дисаги заедно със седлото, сякаш току-що бе тръгнало.

Споменахме за прекомерно дългите зъби на този кон (явен знак за старост), защото той все ги показваше. От една страна, за да остане верен на името си (наричаше се Смешльо), а от друга, за да се присмива на кучето, което вървеше подире му.

Кучето се наричаше Сърдитко и вървеше по стъпките на господаря си и близо до Смешльо. Сегиз-тогиз Смешльо го хващаме леко за гърба, вдигаше го нагоре и така го носеше известно време. Кучето, било че имаше гъста козина, било че бе навикнало на шегите на другаря си, самодоволно им се поддаваше, но когато шегата се проточеше по-дълго време, Сърдитко обръщаше глава и изръмжаваше. Смешльо веднага го пускаше на земята. Друг път, за разнообразие, Смешльо захапваше лекичко торбата на войника, който подобно на кучето, бе навикнал на тези шеги.

По тия малки подробности можеше да се разбере какъв сговор имаше между близначките, стария войник, коня и кучето.

Малкият керван бързаше да стигне преди мръкване в селото Мокерн, което се виждаше на върха на могилата.

От време на време войникът се озърташе около себе си. Когато стигнаха до воденицата, той се спря и няколко пъти прокара дългите си мустаци между палеца и показалеца си — това винаги показваше неговото силно вътрешно вълнение.

Като видя господаря си, Смешльо също внезапно спря. Бланш се събуди и изправи глава. Тя се обърна към сестра си и й се усмихна. Двете се зачудиха, като видяха, че Дагоберт стои като прикован, с облегнати върху дългата му тояга ръце и със смутено лице…

Намираха се под една ниска рътлинка, чийто връх затулваха гъстите листа на голям дъб, посаден в средата на тази могила.

Когато Роз видя, че Дагоберт продължава да стои замислен, тя се наведе, сложи малката си ръка върху рамото на войника, който бе гърбом към нея, и попита:

— Какво ти е, Дагоберт?

Старецът се обърна и сестрите учудено видяха една едра сълза, която беше оставила по червеникавото му лице мокра диря и се бе изгубила в гъстите му мустаци.

— Ти плачеш! — извикаха Роз и Бланш. — Какво ти е?

Войникът се подвоуми, избърса очите си, посочи на двете сирачета стария дъб, до който се намираха, и с развълнуван глас им рече:

— Ще ви натъжа, мили мои, но това, което ще ви кажа, е нещо свещено… Е, добре. Преди осемнадесет години, в навечерието на голямата битка при Лайпциг, аз пренесох баща ви до това дърво. Той бе ударен на две места със сабя по главата и на едно с пушка по рамото… Тук, на това място, той и аз, който също бях ранен на две места с копие, бяхме пленени… И то от кого! От един предател! Да, от един французин, от един маркиз бежанец, полковник на руска служба, който после… Един ден ще научите всичко това.

След кратко мълчание старият войник посочи с върха на тоягата си селото Мокерн и добави:

— Да, припомням си… Ето височините, където вашият баща, който командуваше нас и поляците от гвардията, отблъсна руските кирасири, като завзе една батарея. Ах, — въздъхна простодушният войник — мои деца, струваше си да видите юначния си баща, начело на нашата гренадирска конна бригада, как се спуска върху неприятеля сред градушка от гранати.

Докато Дагоберт разказваше, двете сирачета едновременно се спуснаха от коня и уловени за ръка коленичиха пред стария дъб. После те се прегърнаха разплакани, а зад тях войникът бе скръстил ръце върху дългата си тояга, на която бе облегнал голото си чело.

— Хайде, не трябва да се натъжавате — каза той кротко като видя, че Роз и Бланш продължават да плачат. — Може да намерим генерал Симон в Париж. Тази вечер ще ви обясня това… Нарочно чаках този ден, за да ви разкажа много неща за баща ви. Този ден е като годишнина…

— Ние плачем, защото си спомнихме и майка ни — рече Роз.

— Майка ни, която ще видим само на небето — прибави Бланш.

Войникът вдигна сирачетата, хвана ги за ръцете и ги изгледа с неизразима любов, което бе още по-трогателно поради грубото му лице.

— Не трябва да тъжите така, деца мои — каза той. — Наистина, майка ви беше много добра. Когато живееше в Полша, наричаха я Варшавски бисер, но по-точно щеше да е бисерът на света, защото в целия свят нямаше жена като нея…

Гласът на Дагоберт се промени. Той млъкна и според обичая си стисна между палеца и показалеца дългите си сиви мустаци.

— Слушайте, деца мои — започна той, след като надви вълнението си. — Майка ви е давала много добри съвети, нали?

— Така е, Дагоберт.

— Какво ви заръча тя преди смъртта си? Често да си спомняте за нея, но без да се натъжавате.

— Наистина, тя каза, че Бог, който винаги е милостив към майките, чиито деца остават сираци на земята, ще й позволи да ни чуе отгоре, от небето — каза Бланш.

— И че тя винаги щяла да гледа с отворени очи — прибави Роз.

След това двете сестри се уловиха за ръце, обърнаха простодушните си погледи към небето и казаха с вяра, свойствена за годините им:

— Нали, мамичко, ти ни виждаш и ни слушаш?

— Майка ви вижда и чува — каза Дагоберт развълнуван. — Тогава недейте я нажалява, като се показвате скръбни… Тя ви е забранила това…

— Истина е, Дагоберт, няма да скърбим повече.

И сирачетата избърсаха очите си.

Дагоберт беше далеч от набожността, той беше истински неверник. В Испания бе прекарал под ножа много калугери от всякакво общество и всякакъв цвят, които с кръста в едната ръка и със сабя в другата не бранеха свободата (защото инквизицията от векове я бе обковала във вериги), а своите чудовищни облаги. Дагоберт бе присъствувал на много ужасни зрелища и толкова отблизо бе виждал смъртта, че чувството на естествената религия, обща за всяко обикновено и честно сърце, винаги владееше душата му. Затова той не споделяше утешителното уверение на двете сестри, но му се виждаше грешно да го накърни.

Когато ги видя успокоени, той подкачи:

— Наистина, мои мили, повече обичам да слушам, когато си бръщолевите като сутринта или като вчера… Да се подсмивате и да не ми отговаряте, когато ви питам… Толкова се бяхте залисали в разговора. Така, така, госпожици… От два дни сте се предали на важни работи. Толкова по-добре, особено ако ви забавлява това.

Двете сестри се зачервиха и се усмихнаха напук на сълзите, които още плуваха в очите им.

— Повярвай, Дагоберт, говорихме си за обикновени работи — каза Роз на войника.

— Добре, добре… Не искам да знам. Отпочинете си още малко и после да вървим, защото се мръква, а трябва да стигнем в Мокерн преди да се стъмни, за да можем да тръгнем утре рано.

— Много ли имаме още да вървим? — попита Роз.

— До Париж ли?… Да, чеда мои. Не вървим бързо, но напредваме. Пътуваме евтино, защото кесията ни е тънка: една стая за вас, един сламеник и една завивка за мен пред вратата ви със Сърдитко в краката ми, шепа чиста слама за Смешльо — това са всичките ни пътни разноски. Не говоря за храната, защото и двете ядете колкото една мишка, пък и аз се научих в Египет и Испания да ям, когато може…

— А защо не казваш, че за да пестим, ти самичък правиш каквото ни трябва, дори не ни оставяш да ти помагаме.

— Най-сетне, добри ни Дагоберт, като си помисли човек, че ти переш всяка вечер… Като че ли не сме ние, които…

— Вие! — войникът прекъсна Бланш. — Нима искате да ви оставя да се напукат хубавите ви ръчици в сапунената вода? Ами във време на война войниците не перат ли сами дрехите си? Аз бях много добър перач в полка. А да не се хваля колко хубаво гладя.

— Наистина, много хубаво гладиш.

— Само че понякога изгаряш дрехите — каза Роз усмихната.

— Когато гладилото е много горещо, разбира се… Какво да се прави! Доближавам го до бузата си, но пусто — много е корава кожата ми, та не усещам горещината — каза Дагоберт с невъзмутимо спокойствие.

— Не се ли сещаш, Дагоберт, че се шегуваме?

— Е добре, знаете, че съм добър перач и занапред си давайте дрехите да ви ги пера. Това не е толкова скъпо, а на път няма дребно пестене, особено за сиромаси като нас. Трябва да имаме поне с какво да стигнем в Париж… Нашите книжа и медальонът, който носите, ще свършат другото. Поне трябва да се надяваме…

— Този медальон е свещен за нас. Мама ни го даде в смъртния си час…

— Затова гледайте да не го загубите. Проверявайте от време на време дали е на мястото си.

— Ето го — каза Бланш.

И тя извади от пазвата си един малък бронзов медальон, който носеше на шията си, окачен на метална верижка.

Този медальон съдържаше от двете си страни следните надписи:

— Какво ще рече това, Дагоберт? — попита Бланш, като разглеждаше надписите. — Мама не можа да ни каже.

— За това ще говорим довечера — отговори Дагоберт. — Мръкна се, хайде да вървим. Стискайте добре този медальон. Имаме близо час път, докато стигнем в селото. Хайде, деца мои, още веднъж погледнете тази ратлинка, където падна вашият юначен бащица… И се качвайте!

Двете сирачета хвърлиха последен набожен поглед към мястото, което извика тъжни спомени на водача им и, подпомогнати от него, възседнаха Смешльо.

Той не се бе помръднал, но предвидливо се възползува от времето и си похапна на чужда земя зелена и прясна тревица, напук на завистливия Сърдитко, който се бе излегнал на ливадата и бе сгушил муцуна между предните си крака. Когато потеглиха, Дагоберт опипваше земята с дългата си тояга и предпазливо водеше коня, защото нивата ставаше все по-мочурлива. След няколко крачки той се принуди да кривне наляво, за да излезе на главния път.

Когато стигнаха в Мокерн, Дагоберт попита коя е най-евтината гостилница. Отговориха му, че тук има само една гостилница и тя е „Белият сокол“.

— Тогава да вървим в „Белият сокол“ — каза войникът.

III глава Пристигане

Звероукротителят Морок вече няколко пъти с нетърпение отваря капака на прозореца на горницата, който гледа към двора на гостилницата „Белият сокол“, за да види кога ще пристигнат двете сирачета и войникът. Когато видя, че ги няма, той взе да се разхожда със скръстени на гърдите ръце и с наведена глава мислеше как да изпълни плановете си. Няма съмнение, че мислите го измъчваха, защото лицето му изглеждаше по-зловещо от всякога.

Този човек на вид наистина бе зверски див, но инак бе умен. Със сърцатост, която показваше чрез упражненията си и която хитро приписваше на покръстването си, с говора си, който понякога бе тайнствен и тържествен, със строгото си лицемерие той бе успял да постигне влияние върху населението, което често посещаваше по време на обиколките си.

Няма съмнение, че Морок, много преди да се покръсти, беше навикнал с нравите на дивите зверове. И наистина, тъй като бе родом от Сибир, още от малък той беше измежду най-смелите ловци на мечки и елени. По-късно, през 1810, заряза тази работа и стана водач на един руски инженер, натоварен да проучи полярните страни. С него по-късно отиде в Петербург. Така Морок, след няколко щастливи промени, стана императорски бързоходец, когото и най-малката прищявка на господаря тласка да обходи с шейна цялата пространна държава от Персия до Ледовитото море. За такива, които пътуват денем и нощем, няма нито лошо време, нито пречки, нито умора, нито опасности — те или трябва да се пръснат, или да постигнат целта. От това лесно може да се разбере какви смели, силни и търпеливи са тези хора, научени на подобен живот.

Сега не е време да се казва поради какви особени обстоятелства Морок напусна тази тежка работа и започна друга, и най-накрая влезе като оглашен в един фрибургски манастир, след което добре и както трябва обърнат, започна своите скитнически пътувания с няколко звяра, които той не знаеше откъде са.

Морок се разхождаше в горницата. Вече беше тъмно. Трите лица, които той толкова нетърпеливо чакаше да пристигнат, все още не се бяха появили. Затова той започна все по-бързо да се разхожда. Изведнъж се спря, наведе глава към прозореца и започна да се ослушва. Той имаше много остър слух. „Ето ги, идват“ — извика и в червените му очи светнаха дяволски пламъчета. Той разпозна стъпките на човек и на кон. Отиде до прозореца на стаята си, отвори го полекичка и видя, че в двора на гостилницата влизат двете момичета и техният водач, старият войник.

Нощта бе мрачна и облачна. Силен вятър люлееше светлината на фенерите, с които посрещаха новите гости. Външните белези, които Карл даде на Морок бяха толкова точни, че той не можеше да се излъже. Затвори прозореца и мисли дълго цели четири часа как да подреди плановете си. После се наведе над капака, където беше подпряна стълбата за изкачване в гостилницата и извика:

— Голиат!

— Какво, господарю? — отвърна прегракнал глас.

— Ела тук.

— Ето ме. Връщам се от месарницата и нося месо.

Стъпалата на стълбата се разлюляха и скоро на горницата се показа голяма глава.

Голиат (името му бе точно — той беше висок повече от шест стъпки и с херкулесовски плещи) бе твърде грозен. Кривогледите му очи бяха потънали под ниско и изпъкнало чело. Косата и брадата му бяха червеникави, гъсти и остри като конска грива, така че на външен вид той наистина приличаше на звяр и дивак. Между широките си челюсти, в зъбите си, които приличаха на куки, държеше къс сурово говеждо месо. То тежеше пет-шест кила, но така му бе по-лесно да го носи, за да може с ръцете си да се изкачи по стълбата, която се олюляваше под тежестта му.

Най-накрая това голямо и дебело тяло се показа цялото. По бичия му врат, по извънредно широките гърди и рамене, по дебелината на ръцете и краката му лесно можеше да се разбере, че този исполин без страх може да излезе лице в лице и да пребори мечка. Той бе обул вехти сини панталони с червени ивици и дебел кожух, одраскан на места от острите нокти на зверовете.

Когато се изправи, Голиат отвори устата си, изпусна говеждото месо и започна жадно да облизва окървавените си мустаци. Той, подобно на много други шутове, беше започнал да яде по сборищата сурово месо, с което плащаха зрителите, после свикна с тази храна, подчини вкуса на интереса си и по време на Мороковите упражнения изяждаше пред множеството няколко кила сурово месо.

— Моят дял и делът на Смърт са долу, а това е за Каин и за Юда — каза Голиат, като посочи говеждото месо. — Къде е ножът да го разделя на две. За мен всички са равни — животно или човек, всяка уста трябва да има месо…

Засука единия ръкав на кожуха и отдолу се показа космата като вълча кожа ръка, с дебели колкото палеца жили.

— Сега казвайте, господарю, къде е ножът — повтори той и се огледа наоколо.

Вместо да отговори на това питане, Пророка зададе няколко други въпроса.

— Долу ли беше, когато в гостилницата пристигнаха новите пътници?

— Долу, господарю, връщах се от месарницата.

— Кои са тия пътници?

— Две момичета на бял кон и един дъртак с дълги мустаци. Но къде е ножът, животните са много гладни… Пък и аз…

— Знаеш ли къде настаниха тези пътници?

— В дъното на двора.

— В сградата, която гледа към полето ли?

— Да, господарю. Но…

В същото време се чу такъв рев на животните, който залюля горницата и прекъсна Голиат.

— Чувате ли? — извика той. — Животните са побеснели от глад. Да можех и аз, щях да изръмжа като тях. Никога не съм виждал Юда и Каин такива — така тичат в клетките си, че всичко ще изпотрошат. А на Смърт очите светят повече от всеки друг път… Като две свещи са, горката Смърт.

Но Морок, без да слуша думите на Голиат, рече:

— И така, значи двете момичета се настаниха в сградата, която е в дъното на двора, нали?

— Да, да. Но къде е ножът? Откакто е излязъл Карл, всичко трябва да върша аз, а с това закъснява и вечерята ни.

— А старецът остана ли с момичетата? — попита Морок.

Голиат се чудеше какво да направи, тъй като въпреки всичките му настоявания, господарят му нехаеше за вечерята на животните и започна изненадано да наблюдава Пророка.

— Защо не отговаряш, говедо!

— Ако съм говедо, силен съм и като говедо — отвърна Голиат ядосано. — И в борбата с животните рядко се предавам.

— Питам те, остана ли старецът с двете момичета? — повтори Морок.

— Не — отговори исполинът. — Старецът най-напред вкара коня си в обора, после поиска корито и вода и сега пере на двора дрехи… Мъж с бели мустаци да пере като някоя перачка е същото, все едно аз да давам просо на канарчета — добави Голиат и повдигна презрително рамене. — Отговорих ви вече, господарю, затова ме оставете да се занимавам с вечерята на животните. — После започна отново да се оглежда и попита: — Къде ли е ножът?

След кратко мълчание Пророка рече на Голиат:

— Тази вечер няма да даваш храна на животните.

— Какво казахте, господарю?

— Казах ти тази вечер да не даваш храна на животните.

Голиат опули кривогледите си очи, скръсти ръце и се отдръпна назад.

— Е, чу ли ме? — попита Морок нетърпеливо.

— Да не им давам, когато месото ни е готово и вечерята ни е закъсняла цели три часа! — извика Голиат смаяно.

— Покорявай се и мълчи!

— Вие искате тази вечер да се случи нещо лошо? От глад животните ще пощръклеят. Пък и аз…

— Още по-добре!

— Ще побеснеят!

— Още по-добре!

— Как така по-добре… Ами…

— Мълчи!

— Но, кълна се в дявола, и аз съм гладен като тях.

— Яж, кой ти забранява? Вечерята ти е готова, нали ядеш сурово месо.

— Никога не ям без животните си, нито те без мене.

— Повтарям ти, че ако дадеш тази вечер на животните да ядат, ще те изпъдя.

Голиат изръмжа прегракнало като мечка и изгледа Пророка смаяно и ядосано.

Когато Морок даде заповедите си, започна да се разхожда замислено из стаята. После се обърна към Голиат и му рече:

— Помниш ли къщата на селския кмет, у когото ходих тая вечер да прегледа пътното ми свидетелство и дето жена му купи от мене няколко малки книжки и една броеница?

— Да — отговори грубо исполинът.

— Ще отидеш да попиташ слугинята му дали мога да намеря господаря й утре много рано у дома му.

— Защо ви е?

— Може би ще му кажа нещо важно… Няма значение, кажи, че го моля да не излиза, докато не се види с мене.

— Добре…, но не мога ли да дам на животните да ядат, преди да ида у кмета? Само на явската пантера, тя е най-изгладняла… Моля ви, господарю, поне на Смърт… Ще й дам само един залък. А Каин, Юда и аз ще чакаме.

— Точно на пантерата ти забранявам да даваш храна. Дори на нея повече ти забранявам, отколкото на другите животни.

— По дяволите! — извика Голиат. — Какво ви е днес? Нищо не разбирам. Жалко, че го няма Карл. Той е хитър и щеше да ми помогне да разбера защо забранявате да нахраня животните, когато те са гладни.

— Не е нужно да знаеш.

— Няма ли скоро да се върне Карл?

— Той се върна…

— Къде е?

— Пак тръгна…

— Какво става тук? Тук има нещо! Карл отива, връща се, пак заминава и…

— Не намесвай Карл. Става дума за теб сега. Макар и да си гладен като вълк, ти си хитър като лисица, а когато искаш, си лукав точно като Карл.

Морок веднага промени израза на лицето си, промени и гласа си, и сърдечно потупа исполина по рамото.

— Аз ли съм лукав?

— Да. И доказателството е, че тази нощ ще бъдеш достатъчно лукав, за да спечелиш десет фиоринта…

— За подобна работа наистина съм хитър — каза исполинът усмихнат. — Какво трябва да направя, за да спечеля тези десет фиоринта?

— Ще видиш…

— Трудна ли е работата?

— Най-напред ще отидеш у кмета, но преди това ще накладеш това мангалче. — И Морок посочи с пръст мангалчето.

— Добре, господарю — каза исполинът, за когото липсата на вечеря се компенсираше от евентуалното получаване на десет фиоринта.

— В мангала ще сложиш да се нагорещи тази стоманена пръчка — прибави Пророка.

— Добре, господарю.

— Ще я оставиш в мангала, ще отидеш у кмета, после пак ще дойдеш да ме чакаш тук.

— Добре, господарю.

— И непрекъснато ще гледаш да има огън в мангала.

— Разбрах, господарю.

Морок тръгна да излиза, но се обърна и каза:

— Мислиш, че старецът пере на двора?

— Да, господарю.

— Не забравяй: сложи стоманената пръчка, отиди у кмета, върни се и чакай заповедите ми.

Като каза това, Пророка слезе от горницата и изчезна.

IV глава Морок и Дагоберт

Голиат не бе излъгал — Дагоберт переше така сериозно, както вършеше всяка работа.

Ако си припомним войнишките обичаи по време на битка, няма за какво да се чудим. Освен това Дагоберт мислеше как да спести парите от тънката кесийка на сирачетата и да ги освободи от грижите, от трудностите. Затова всяка вечер, където и да нощуваха, той извършваше много женски дейности. Той беше майстор във всичко. Много пъти, по време на поход, бе поправял изкусно повредените по време на боя дрехи на войниците, защото войникът освен дето може да понесе поражението от една сабя, той трябва да изкърпи след това и униформата си. Вечерта или на другия ден след някоя люта битка, той виждаше как най-добрите войници, които винаги се отличават по хубавото си и изрядно военно облекло, извадили игли, конци, ножици, копчета и други дреболии, кърпят и поправят скъсаното тъй изкусно, че може да им завиди и най-добрата домакиня.

Тук е мястото да се спомене как спечели прякора си Дагоберт Франциск Балдуин, водачът на двете сирачета, който беше един от най-красивите и най-смелите гренадири от императорската гвардия.

Един цял ден бяха водили боеве, без да се знае кой е надделял… Вечерта ротата, в която беше и нашият войник, отиде да завземе развалините на едно изоставено село. Поставиха постове, половината конница остана върху седлата, а другата разседла конете и отиде да почива. В последвалата случка нашият войник се бе сражавал геройски, без да бъде ранен. Дълбоката драскотина по крака му, оставена от байонета на един немски войник, той приемаше единствено като спомен.

— Нехранимайко! Скъса ми новите гащи! — извика гренадирът, когато видя, че на задницата му има голяма дупка върху униформата. За отговор той отвърна с изкусно промушване от горе на долу, което прониза австриеца. Нашият войник показа хладнокръвие за раната по кожата, но не може да се каже същото за отношението му към парадните панталони.

Затова още същата вечер той се запретна да поправи това нещастие. Извади от пазвата си най-здравите конци, най-добрата игла, сложи напръстника, събу ботушите и гащите си, които обърна наопаки, за да не личи никаква кръпка, и седна да работи до огъня. Това противоречеше на военния ред, но дежурният капитан не можа да се стърпи и да не се засмее, когато видя войника, седнал на петите си, с шапка от пера на главата, с парадна униформа на гърба, с ботушите до него, как шие хладнокръвно като някой шивач, седнал в работилницата си.

Изведнъж се чу гърмеж от пушки, лостовите се върнаха и извикаха:

— На оръжие!

— На конете! — извика и капитанът със силен глас.

За миг войниците се метнаха върху конете, а клетият кърпач се оказа водач в първата редица. В бързината той бе обул панталоните си наопаки и без да губи време за ботушите, се бе метнал на коня. Отряд казаци, използувайки прикритието на близката гора, се бе опитал да нападне френската войска ненадейно. Битката бе кървава. Нашият войник бе особено ядосан — той много пазеше нещата си, а за него денят не бе добър. Панталоните му бяха скъсани, ботушите му ги нямаше, как да не сече със сабята по-ожесточено от всеки друг път. Луната осветяваше всичко, така че дружината се смая от храбростта на гренадира, който уби двама казаци и сам-самичък улови един офицер.

След тази успешна битка капитанът поздрави френските войници и заповяда на кърпача да излезе пред строя. И капитанът, и конницата останаха смаяни, когато видяха как се приближава стройна и висока фигура, възседнала коня си, с отпуснати върху стремената боси крака и притискайки между също голите си колене клетото животно.

Капитанът се приближи до него, изведнъж си спомни заниманията на своя войник, преди да започне битката, и всичко разбра:

— Ах, ти! — каза той. — Ти постъпваш като крал Дагоберт — обуваш панталоните си наопаки…

Въпреки дисциплината, войниците не можаха да се сдържат и се разсмяха на шегата. Но нашият войник, прав на седлото, с палец върху юздата, със сабя, облегната на дясното му бедро, запази свойственото си невъзмутимо хладнокръвие и след като прие поздравленията на капитана, се обърна и се върна на мястото си. От този ден Франциск Балдуин бе наречен Дагоберт и досега носеше този прякор.

И така, Дагоберт переше в двора на гостилницата, а няколко пияници го наблюдаваха с учудване и любопитство.

Зрелището наистина беше странно.

Дагоберт беше свалил сивия си елек и бе засукал ръкавите на ризата си. С едната ръка той търкаше със сапун малка кърпа, чийто долен край лежеше в коритото, пълно с вода. На другата му ръка, нашарена от белези, се виждаха дълбоки вдлъбнатини.

Немците, пушейки лулите си, изпразваха чашите с бира и се чудеха на странната дейност на този висок старец с дълги мустаци, с гола глава и с отвратително лице. Това, което вършеше, за него бе съвсем обикновено, и той започна да се ядосва на начина, по който го наблюдаваха.

По едно време Пророка дойде под навеса. Видя войника, наблюдава го с голямо внимание няколко минути, и като се приближи до него му каза на френски:

— Както се вижда, побратиме, вие нямате вяра на перачките от Мокерн, нали?

Дагоберт не прекъсна прането, начумери се, извърна глава, за да изгледа Пророка и нищо не отговори.

Морок се зачуди от мълчанието му, но продължи:

— Не се лъжа, французин сте, юнако мой, това личи от думите, с които сте нашарили ръката си, пък и по тази фигура се познава, че сте стар войник от империята. Според мен не е прилично един храбрец да държи хурка…

Дагоберт не отвърна нищо, но прехапа мустаците си и започна бързо да търка дрехите със сапуна. Лицето и думите на звероукротителя му се виждаха крайно неприятни. Пророка като че ли забеляза това, но продължи.

— Аз знам, че не сте нито глух, нито ням. Защо тогава не желаете да говорите?

Дагоберт не можеше повече да търпи, извърна рязко глава, изгледа Морок навъсено и рече грубо:

— Не ви познавам и не искам да ви познавам. Оставете ме на мира… — И продължи да пере.

— Но хората се запознават… с чаша рейнско вино. Ще говорим за нашите войни… Защото и аз съм ходил на война, съобщавам ви навреме. Това ще ви направи може би по-учтив.

Жилите върху главата на Дагоберт се издуха. В погледа и тона на упорития си събеседник той откри някакво предизвикателство, но се стърпя.

— Не искате ли да пиете с мен чаша вино? Ще говорим за Франция. Аз съм живял там дълго време — това е хубава страна. Затова ми е приятно, когато срещна французи, особено когато перат така добре като вас. Ако имах прислужница, щях да я пратя при вас, да се учи…

Пророка явно се подиграваше. Безочливият му поглед издаваше нахалството и високомерието му. Дагоберт знаеше, че с подобен противник лесно може да се спречка, но понеже искаше да избегне това, премести коритото на другия край на двора. Очите на звероукротителя светнаха от радост. За да покаже задоволството си, той поглади няколко пъти жълтеникавата си брада и бавно се приближи до войника, последван от неколцина любопитни. Дагоберт беше много хладнокръвен. Обиди се от безочливата упоритост на Пророка, прищя му се да грабне дъската, върху която переше и да му смаже главата, но щом си помисли за сирачетата, се въздържа.

Морок скръсти ръце на гърдите си и рече сухо:

— Наистина, перачо, ти не си учтив човек. — После се обърна към зрителите и продължи на немски: — Казвам на този французин с дългите мустаци, че не е учтив човек. Да чуем какво ще отговори. Може би ще трябва да му се даде един урок? Пазил ме Бог от кавга — прибави той като въздъхна. — Но Бог ме е просветил, аз съм негова твар, и от уважение към него трябва да накарам другите да почитат неговата твар…

Тези тайнствени думи на Пророка много допаднаха на пияниците. Пророка бе прочут и в Мокерн — те чакаха на следващия ден неговото представление и началото много им харесваше.

Дагоберт не се стърпя от предизвикателните думи на противника си и каза на немски:

— Разбирам този език, говорете да чуят всички…

Пристигнаха и други любопитни и ги обградиха, работата започна да става лоша.

Пророка начена на немски:

— Преди малко ви казах, че не сте учтив, а сега ще кажа, че сте безсрамно груб. Какво ще отговорите на това?

— Нищо — отвърна Дагоберт хладнокръвно и продължи да пере.

— Нищо? — попита Морок. — Лесно е да се каже. Аз пък ще добавя, че когато един честен човек иска да почерпи един чужденец с чаша вино, чужденецът няма право да отговори нахално…

Едри капки пот потекоха по челото и бузите на Дагоберт. Широката му брада потрепери от яд, но той се стърпя, хвана двата края на кърпата, която бе потопил във водата, затърка я, изстиска я и започна да шушне през зъбите си стара войнишка песен:

Не съобщаваме края на куплета, който е достатъчно циничен. Мълчанието, което си бе наложил, бе задавило Дагоберт, а песента го поотпусна.

Морок се обърна към присъствуващите и каза лицемерно:

— Ние знаехме, че наистина Наполеоновите войници бяха неверници, които връзваха конете си в църквата, които обиждаха Бога сто пъти на ден и които за разплата се удавиха в Березина като египтяните. Но не знаехме, че Бог, за да накаже тия безверници, им е отнел смелостта, единствената им добродетел. Този човек засегна в мое лице една твар, надарена с Божията благодат, и се прави, че не разбира, дето трябва да поиска прошка от мен. Или ако не…

— Или ако не? — попита Дагоберт без да погледне Пророка.

— Ако не, ще ми дадеш удовлетворение. Казах вече, че и аз съм ходил на война. Тук все ще се намерят две саби и утре рано сутринта ще можем да видим какъв цвят има кръвта ни… Ако имате кръв в жилите си!

Присъствуващите изпитаха уплаха, защото не очакваха такава развръзка.

— Да се биете ли? Много хубава идея! — извика един. — Но ще ви затворят и двамата. Законите за двубой са много строги.

— Особено за съмнителни хора и чужденци — прибави друг.

— Ако ви хване кметът с оръжие в ръка, веднага ще ви затвори в клетка, където ще седите два-три месеца преди да ви съдят.

— Вие ли ще ни предадете? — попита Морок.

— Не — отвърнаха селяните. — Но по-добре е да се разберете. Приятелски ви съветваме.

— Мислите, че ме е страх от затвора? — извика Пророка.

— Само да намеря две саби и ще видите утре дали ме интересува какво може да каже или да направи кметът?

— Какво ще направите с двете саби? — попита Дагоберт хладнокръвно.

— Когато едната е във вашата ръка, а другата в моята, тогава ще видите… Бог е заповядал на всеки да брани честта си.

Дагоберт сви рамене, върза опраните дрехи в една кърпа, зави сапуна в мушамена кесийка, затананика през зъби познатата вече песен, и си тръгна.

Пророка се намръщи и се уплаши да не остане напразно заяждането му. Той изпревари Дагоберт, изпречи се пред него, скръсти ръце на гърди, изгледа го нахално и каза:

— Както се вижда, някогашният войник на разбойника Наполеон вече става само за перачка и се отказва от дуел?

— Да, отказва се — отговори Дагоберт решително, макар да бе пребледнял.

Може би никога преди това старият войник не бе показвал любовта и предаността си към сирачетата така, както в този момент. Голяма бе жертвата за човек като него да се остави безнаказано да го обиждат, а и да се откаже от дуел.

— И така, вие сте малодушен. Вие се боите. Сами си признахте това.

При тези думи Дагоберт подскочи и както се готвеше да се нахвърли върху Пророка, така и ненадейно спря. Помисли си за двете момичета и за пречките, които можеше да предизвика един успешен или неуспешен дуел. Но това действие на войника бе толкова показателно, а изражението на неговото грубо, бледо и обляно в пот лице толкова ужасно, че Пророка и любопитните зрители се дръпнаха назад.

За кратко време настана дълбоко мълчание, след което ненадейно всички взеха страната на Дагоберт. Един човек каза на околните:

— Наистина, той не е страхлив.

— Наистина не е!

— Понякога се иска повече мъжество да се откажеш от един двубой, отколкото да го приемеш.

— Освен това Пророка постъпи несправедливо и иска да се скара с човека. Той е чужденец…

— И като чужденец, ако бе приел и го хванеха, дълго време щеше да лежи затворен.

— Освен това — добави друг — той пътува с две момиченца. При това положение може ли да се бие за щяло и нещяло? Ако го убиеха или затвореха, какво щеше да стане с клетите деца?

Дагоберт се обърна към говорещия и видя един пълен човек с искрено и добродушно лице. Войникът му подаде ръка и рече:

— Благодаря ви, господине.

Немецът също стисна ръката на Дагоберт.

— Господине — добави той, без да пуска ръката му — направете едно нещо — изпийте чаша пунш заедно с нас. Ние ще накараме Пророка да си признае, че беше прекалено заядлив и да се чукне с вас…

Звероукротителят, обезсърчен от края на случката, защото се надяваше войникът да приеме поканата му, гледаше присъствуващите с презрение, но полека-лека омекна. С надежда, че ще е от полза за по-нататъшните му планове, той пристъпи към войника и учтиво му каза:

— Добре, ще послушам господата. Признавам, че вината е моя. Вие ме засегнахте с лошото си посрещане и не можах да се стърпя. Повтарям, вината е моя — добави той със скрито неудоволствие. — Бог ни заповядва да сме смирени. Искам ви прошка.

Присъствуващите оцениха въздържаността и разкаянието на Пророка и го поздравиха.

— Е, юначе, иска ви прошка, няма какво да се добави — обърна се един към Дагоберт. — Тогава хайде да се почерпим. Предлагаме ти от сърце.

— Наистина, приемете! Молим ви в името на момиченцата — каза пълният мъж с намерение да убеди Дагоберт.

Войникът, трогнат от сърдечността на немците, отговори:

— Благодаря ви, господа. Добри хора сте вие. Но който приема да го почерпят и той после трябва да почерпи.

— То се подразбира. Всеки ще черпи по реда си. Най-напред ще платим ние, а после вие.

— Аз нямам пари да ви почерпя. Имаме още много път и не трябва да правя безполезни разноски.

Войникът произнесе тези думи с такова искрено и решително достойнство, че немците не се осмелиха да подновят предложението си — те разбраха, че характерът на Дагоберт не му позволява да приеме поканата им без унижение.

— Тогава лека нощ — каза пълният мъж. — Късно е вече и господарят на „Белият сокол“ ще ни изпъди.

— Лека нощ, господа — отвърна Дагоберт и тръгна към обора да нахрани коня си.

Морок се приближи до него и му каза смирено:

— Признах, че съм виновен, поисках ви прошка, но вие нищо не ми отговорихте…

— Ако ви срещна друг път, когато няма да съм необходим на децата — рече старият войник със задавен глас — ще ви кажа само две кратки думи.

После бързо обърна гръб на Пророка, а той бавно напусна двора.

Гостилницата „Белият сокол“ приличаше на четириъгълник с успоредни и равни противоположни страни. На единия край се издигаше главната сграда, а на другия бяха разположени няколко обикновени стаи, в които евтино можеха да пренощуват бедни пътници. По един сводест преход, между гъста върволица от стаи, се излизаше на полето, а от всяка страна на двора се простираха навеси, над които се издигаха житници и плевници.

Дагоберт влезе в обора, взе овеса, който бе приготвен за коня му, изсипа го в едно решето, преся го и тръгна към Смешльо. За негова изненада, старият му другар не изцвили весело. Той подвикна весело на Смешльо с приятелски глас, но вместо да го погледне с умното си око и да зарие с предните си копита, конят не помръдна. Войникът приближи и на слабата светлина на фенера видя животното, настръхнало от уплаха. Краката му бяха подгънати, ушите висяха върху вирнатата му глава, ноздрите му се разтваряха широко. Той опъваше оглавника като че ли искаше да го скъса от оградата, до която се опираше яслата. Пот течеше по синкавата му козина, която бе настръхнала. От време на време конят се разтреперваше.

— Ей, ей, стари Смешльо — каза войникът, като остави решетото на земята, за да помилва коня си. — И ти ли като господаря си, се страхуваш? Ти, който обикновено си безстрашен?

Напразни бяха ласките на войника. След малко конят започна да опъва още по-силно оглавника, доближи ноздри до ръката на Дагоберт и започна да го души, като че ли се съмняваше, че пред него е господарят му.

— Ти като че ли вече не ме познаваш! — продума Дагоберт. — Тук има нещо нередно.

И войникът започна да се оглежда неспокойно.

Оборът беше широк и тъмен. Едва го осветяваше един фенер, закачен на тавана, целия обвит с безброй паяжини. На другия край се виждаха трите яки и черни коне на звероукротителя, но те стояха толкова спокойно, колкото разтреперан и уплашен бе Смешльо. Дагоберт, изненадан от всичко, което след малко щеше да си обясни, отново взе да гали коня си, който полека започна да се успокоява.

— Такъв те искам, мой стари Смешльо — рече Дагоберт, наведе се, взе зобта и я изсипа в яслата. — Яж сега, че утре имаме дълъг път. И друг път няма да се плашиш така. Ако беше тук Сърдитко, щеше да си спокоен, но той е горе при момичетата. Когато мен ме няма, той е техният пазач. Яж сега да те видя!

Но конят само разбърка храната, колкото да послуша господаря си и взе да гризе ръкава на Дагобертовия ямурлук.

— Какво ти е станало? Винаги си ял с удоволствие, а сега оставяш всичко непипнато — рече войникът обезпокоен, защото краят на пътуването му зависеше от силата и здравето на коня.

Изведнъж ужасен и страховит рев така изплаши Смешльо, че той скъса оглавника, прескочи яслата, затича се към отворената врата и избяга на двора. Дагоберт също потрепери от този див рев, който му обясни подплашването на коня. Съседният обор, в който се намираха животните на звероукротителя, беше отделен само от преградите, на които се подпираха яслите. Трите коня на Пророка изглежда бяха свикнали на подобни ревове, защото стояха съвсем спокойни.

— Сега разбрах — каза си войникът успокоен — Смешльо преди е чул този рев и се е уплашил. Ще го вържа в друг обор, той ще си изяде всичко и утре ще можем да тръгнем много рано.

Уплашеният кон след като потърча из двора, се върна при войника, щом той го извика. Дагоберт попита слугата дали има друг обор и той му посочи един, който беше удобен за Смешльо. Конят се успокои и дълго си игра с ямурлука на Дагоберт, който, след като затвори вратата на обора, отиде да вечеря, за да се върне бързо при сирачетата, които отдавна бе оставил сами.

V глава Роз и Бланш

Момичетата се бяха настанили в крайната сграда на гостилницата в малка и вехта стаичка с един прозорец, който гледаше към полето. Покъщнината в стаята, която се осветяваше само от една лампа, бе повече от оскъдна — в нея имаше легло без завивка, маса и два стола. На масата, близо до прозорчето, бе сложена торбата на Дагоберт.

Сърдитко, голямото червено сибирско куче, легнало до вратата, два пъти изръмжа и се обърна към прозореца, без да мръдне от мястото си.

Двете сестри бяха облечени в дълги бели ризи, закопчани на шията и на ръкавите. Те не носеха шапки. За да не се разроши през нощта, хубавата им кестенява коса бе препасана с широка лента. От бялото облекло и от белия венец около челата им лицата им изглеждаха още по-невинни. Сирачетата се смееха и си приказваха. Макар и от малки да бяха изпитали страдания, те бяха запазили свойствената за годините им веселост. Понякога си спомняха за майка си и се натъжаваха, но скръбта им не бе горчива — това бе по-скоро меланхолия, която те търсеха, за тях майка им, която обожаваха, не бе умряла, а само отсъствуваше.

В набожните работи те бяха невежи почти колкото Дагоберт, защото в пустинята, където бяха живели, нямаше нито църква, нито свещеник. Те вярваха само, че Бог е праведен и добър, милостив към майките, чиито деца остават сираци, и благодарение нему те винаги могат да ги виждат. Тази простодушна измама караше момичетата да вярват, ме майка им бди над тях. Това беше цялото богословие на Роз и Бланш.

Тази вечер двете сестри си говореха и чакаха Дагоберт. Разговорът беше важен за тях, защото от няколко дни те имаха една тайна. Голяма тайна, която разтупваше моминските им сърца, раздвижваше техните млади гърди, изчервяваше бузите им и караше големите им сини очи да се изпълват с безпокойство и блян.

Роз беше на края на леглото, ръцете й лежаха под главата, а Бланш, облегната върху лактите си, я гледаше и говореше:

— Вярваш ли, че и тази нощ ще дойде?

— Да, защото вчера ни обеща.

— Той е много добър и ще удържи на думата си.

— И е толкова хубав с тази дълга къдрава коса!

— И колко името му приляга на лицето му!

— А каква приятна усмивка и какъв сладък глас, когато каже: „Деца мои, благодарете на Бога, че ви е дал една душа. Каквото други търсят другаде, вие го намирате в себе си.“

— Защото двете ви сърца правят едно, добави той.

— Какво щастие за нас, сестро, да си спомняме думите му.

— Когато виждам как го слушаш, като че ли аз го слушам, огледало мое! — каза Роз усмихната и целуна сестра си по челото. — И когато той говори, очите ти… или по-добре очите ни, стават големи, устните ни се движат, все едно повтаряме в себе си всяка негова дума. И не е чудно, че помним всичко, което той ни е казал.

— То е толкова хубаво, толкова благородно, толкова великодушно!

— Докато говори, в нас се пораждат добри мисли, нали сестрице? Стига само винаги да си ги припомняме…

— Бъди спокойна, те ще останат в сърцето ни, както малките птички в гнездата на майките си.

— Знаеш ли, Роз, за нас е голямо щастие, че ни обича и двете.

— Не може да бъде другояче, защото имаме едно сърце.

— Как ще обича Роз, без да обича Бланш?

— Какво щеше да стане с другата, изоставената!

— А после нямаше да знае коя да избере…

— Ние толкова си приличаме, че…

— И за да не се чуди — каза Роз усмихнато — той ни е избрал и двете.

— Така не е ли по-добре? Той самичък обича нас, ние двете обичаме него. Дано да го видим и в Париж…

— Особено в Париж… Колко хубаво ще бъде ако е с нас и с Дагоберт в този голям град. Ах, Бланш, колко хубаво ще бъде!

— Париж ли? Той трябва да е като златен…

— В такъв град всички трябва да са щастливи. Щом е толкова красив…

— Само че ние, сирачетата, ще посмеем ли да влезем в него? Как ще ни посрещнат?

— Да…, но нали всички са щастливи, значи там всички трябва да са добри.

— И ще ни обичат?

— А след това ще бъдем с нашия приятел с русата коса и сините очи.

— Той не ни каза нищо за Париж…

— Не се е сетил. Тази нощ ще трябва да го попитаме за това.

— Ако е съгласен да говори, защото, както знаеш, често обича да ни гледа и да мълчи.

— Да. И тогава погледът му ми припомня погледа на нашата майка.

— Колко ли ще е щастлива от това, което ни се случва. Защото тя ни гледа!

— Ако ни обичат толкова силно, то без съмнение, ние го заслужаваме.

— Колко си славолюбива — каза Бланш, докато галеше косите на сестра си, паднали върху челото й.

— Как мислиш, не трябва ли да разкажем всичко на Дагоберт? — попита Роз след кратко мълчание. — Ние му казваме всичко, както казвахме и на мама. Защо да крием от него?

— Особено такова голямо щастие…

В това време кучето пак изръмжа глухо.

— Сърдитко, ела тук! — рече Бланш.

Кучето се изправи, изръмжа още веднъж, приближи и сложи върху леглото умната си голяма глава, като от време на време поглеждаше към прозореца.

— Защо лаеш, Сърдитко? — Бланш шеговито дръпна ухото му.

— Винаги е неспокоен, когато го няма Дагоберт. Струва ми се, че Дагоберт много закъсня и не дойде да ни каже лека нощ.

— Дагоберт е много добър, винаги се грижи за нас. Ние ставаме лениви, а той за всичко си блъска главата.

— Какво нещастие, че не сме богати, за да може той да си почине!

— Ние винаги ще си останем бедни сирачета, сестрице.

— А този медальон?

— Ако нямахме тази надежда, щяхме ли да предприемем такова дълго пътуване.

— Дагоберт обеща тази вечер да ни разкаже всичко…

Тя не можа да продължи, защото в този момент стъклото на прозореца се пръсна на парчета. Момичетата изпищяха от страх, а кучето се спусна към прозореца и започна яростно да лае.

— Божичко! Какво ли е това? — пошепнаха двете. — А и Дагоберт още го няма.

Изведнъж Роз се вкопчи в Бланш и изпищя:

— Слушай! Някой се качва по стълбата. Не е Дагоберт, чуваш ли колко са тежки тези стъпки. Сърдитко, бързо ела тук да ни пазиш!

Дъските в малкото коридорче пред вратата скърцаха силно под тежките стъпки. След малко нещо тежко се строполи пред нея и я разклати. Двете момичета, вцепенени от страх, се спогледаха, когато вратата се отвори и се показа Дагоберт.

— Какво ви е? От какво сте уплашени? — попита войникът.

— Да знаеш какво се случи преди малко, а и не познахме стъпките ти. Сториха ни се много тежки…

— Ех, страхливки, ами че аз не мога да се изкачвам по стълбите като петнайсетгодишно момче. Освен това носех на гърба си и сламеника, който хвърлих пред вратата ви, за да си легна, както правя винаги.

През всичкото това време кучето лаеше срещу прозореца.

— Защо Сърдитко лае така? — попита войникът.

— Не знаем. Преди малко се счупи стъклото на прозореца.

Дагоберт отвори прозореца, надвеси се навън, но не видя нищо, освен мрачната нощ и освен пищенето на вятъра чу нищо друго.

— Сърдитко, — каза той на кучето и му посочи прозореца — Хайде, старче, скочи и търси.

Доброто куче веднага изскочи през прозореца, който бе само на осем стъпки над земята. Дагоберт се показа отново и започна да насъсква кучето с глас и с ръце:

— Търси, старче, търси. Ако има някой, хвърли се отгоре му. Зъбите ти са добри, не го оставяй, докато не слезна долу. — Обърна се към момичетата, които неспокойно следяха движенията му, и попита: — Не забелязахте ли как се счупи прозорецът?

— Не, Дагоберт. Както си говорихме, чухме трясък и стъклата се пръснаха в стаята. Стори ми се — добави Роз — че някакъв похлупак се блъсна изведнъж в прозореца.

Дагоберт разгледа внимателно решетката и забеляза само дълга и подвижна кука за затваряне отвътре.

— Вятърът е силен — каза той. — Вятърът е блъснал похлупака и тази кука е строшила стъклата. Кой друг би имал полза. Успокойте се сега.

— Много се уплашихме — каза Роз.

— Сигурно. Но сега от прозореца може да ви духа — каза войникът. После взе от стола кожуха, закачи го на куката, а с полите му запуши доколкото можа счупеното.

— Благодарим ти, Дагоберт! Толкова си добър.

Едва тогава Роз забеляза бледото лице на войника.

— А на теб какво ти е? Защо си толкова бледен?

— Нищо ми няма — отговори войникът неуверено, защото не можеше да лъже. После измисли как да прикрие вълнението си. — Безпокои ме вашият страх, защото вината е моя…

— Твоя?

— Ако не се бях забавил толкова на вечеря, щях да съм тук, когато се е счупил прозорецът и нямаше да се уплашите. А сега, деца, имаме да говорим — каза Дагоберт, взе стол и седна близо до двете сестри. — Спи ли ви се?

— И ние трябва нещо да ти кажем — отвърна Роз, след като погледна сестра си и получи съгласието й. — Една тайна.

— Тайна ли?

— Да. Но трябва да знаеш, че тя е твърде важна — добави Роз сериозно.

— Една тайна и за двете ни — обади се Бланш.

— Няма съмнение, защото вие сте, както се казва, две глави под една шапка.

— Не може да е другояче, след като покриваш с качулката на ямурлука си и двете ни глави.

— Я ги виж ти, шегобийките. Не може да ви надприказва човек. Казвайте сега тайната.

— Казвай, сестро — рече Бланш.

— Не, госпожице. На теб се пада, защото днес ти си по-голямата.

VI глава Тайните

— Най-напред, скъпи Дагоберт — каза Роз глезено — ние ще ти кажем тайните си, но ти трябва да ни обещаеш, че няма да ни се караш.

— Добре — отговори важно Дагоберт — Защо трябва да ви се карам?

— Защото трябваше по-рано да ти признаем.

— Ако сте имали право да криете — добре, а ако не — миналото-минало. Казвайте вече, слушам с четири уши.

Поуспокоени, сестрите се усмихнаха, а Роз започна.

— Представи си, Дагоберт, че две нощи подред ни посещава един гост.

— Посещава! — войникът подскочи като попарен от стола си.

— Да, посещава ни един прелестен гост. Прелестен, защото е рус.

— Как така… рус… — задави се Дагоберт.

— Рус, със сини очи. И ето толкова дълги коси — Роз се опита да покаже с върха на десния си показалец средата на показалеца на лявата ръка.

— А да не са дълги ей толкова! — извика старият войник и посочи ръката до лакътя си. — Рус човек със сини очи, какво ще рече това, госпожици? — Лицето му придоби строго изражение и той стана още повече нервен.

— Видя ли, Дагоберт, че веднага започваш да ни се караш! Още в самото начало.

— В самото начало! Значи има продължение и край?

— Край? Ние се надяваме, че няма — каза весело Роз.

Дагоберт наблюдаваше внимателно и двете и се мъчеше да разбере загадката, но като видя оживените им лица разбра, че нямаше да са толкова весели, ако нещо тежи на съвестта им, и каза:

— Радвайте се, деца мои. Обичам да ви виждам засмени. — Но като размисли, че не трябва да реагира така на изповедта им, добави сериозно: — Да, госпожици, обичам да сте засмени, но не когато посрещате руси гости със сини очи. По-добре кажете, че съм луд, като ви слушам да ми разказвате такива неща. Вие подигравате ли се с мен?

— Това, което казваме, е истина… Цялата истина…

— Ти знаеш, че никога не сме те лъгали — добави Роз.

— Наистина — отвърна войникът. — Но кога идва този гост, нали спя пред вратата ви! Сърдитко спи под прозореца, така че никакви сини очи, никаква руса коса не може да влезе, а ако се опита, двамата със Сърдитко, които имаме остър слух, щяхме да ги посрещнем, както си знаем. Но, деца, моля ви, не се шегувайте, а обяснете…

Двете сестри, като видяха безпокойството на Дагоберт, се спогледаха и като не искаха да злоупотребяват с добрината му, Роз улови с малката си ръка коравата и широка длан на войника, и рече:

— Не се измъчвай. Сега ще ти разкажем за посещенията на нашия приятел Гавриил.

— Пак ли ще ме занасяте? И име ли има?

— Разбира се, че има. Гавриил…

— Какво красиво име, нали, Дагоберт? Ох, когато видиш нашия красив Гавриил и ти ще го обикнеш!

— Да обикна вашия хубав Гавриил? — възкликна старият войник, като поклати глава. — Ще видим. Но най-напред трябва да зная… — изведнъж той млъкна и добави. — Чудно нещо, това име ми припомня…

— Какво, Дагоберт?

— Преди петнадесет години, в последното писмо от жена ми, което ми донесе вашият баща от Франция, тя ми съобщаваше, че макар и бедна, макар и да държи в ръцете си нашия малък Агрикол и да се грижи за него, тя прибрала едно захвърлено момче с ангелско лице, което се казвало Гавриил… Преди известно време отново получих известие за него…

— Кой ти съобщи?

— Ще ви кажа.

— Ти също имаш своя Гавриил, а това е още една причина да обичаш нашия.

— Вашия? Ще видим…

— Ти си забелязал, Дагоберт — започна Роз — че двете с Бланш имаме навик да се държим за ръка, докато заспиваме.

— Да, много пъти съм ви виждал така, още в люлката. Толкова бяхте мили…

— Е, добре. Две нощи подред, когато заспиваме, виждаме…

— А! Това е било сън! — извика Дагоберт. — Когато сте заспивали? Сън?

— Разбира се, че сън, ти какво искаш да бъде?

— Прекрасно! — каза войникът с доволна усмивка. — Много добре! Значи е било сън. Предпочитам да е било сън… Продължавай, Роз.

— И двете сънувахме един и същи сън.

— Един и същ?

— Да, защото на сутринта, веднага щом се събудехме, си разказвахме една на друга.

— И какъв беше този сън?

— Бланш и аз бяхме седнали една до друга. При нас дойде прекрасен ангел с бяла, дълга дреха, с руса коса, сини очи и с толкова красиво и смирено лице, че и двете сключихме ръце, все едно че му се молихме… Тогава той ни каза, че се нарича Гавриил, че мама го е изпратила при нас да ни пази и че той никога няма да ни изостави.

— А след това — добави Бланш — ни хвана за ръка, доближи до нас красивото си лице и дълго време ни гледа мълчешком… Беше толкова приятно, че не можахме да откъснем очи от него.

— За съжаление — обади се Роз — Гавриил ни остави като обеща, че ще се видим отново следващата вечер.

— И дойде ли?

— Да, но как само го чакахме, с какво нетърпение, преди да заспим, за да разберем дали ще дойде в съня ни.

— Хм! Това ми припомня, госпожици, как завчера вие хубаво и бързо искахте да заспите — каза Дагоберт, като се почеса по челото. — Преструвахте се, че много ви се спи, а сега разбирам, че сте искали да си тръгна по-рано и вие да започнете вашия сън, нали така? А приятелят Гавриил дойде ли отново?

— Дойде и в името на мама ни даде такива великодушни съвети, които си припомняхме с Роз през целия следващ ден.

— Спомням си, госпожици. И вчера си шепнехте през целия ден.

— Наистина, Дагоберт, ние през цялото време си мислехме за Гавриил.

— Единствен ли е той за вас?

— А мама беше ли една за двете ни?

— Пък и ти, Дагоберт, не си ли един за двете?

— Ще започна да завиждам, че обичате него…

— Ти си наш приятел и денем, и нощем.

— Нека се разберем. Ако вие денем говорите за него, а нощем го сънувате, какво остава тогава за мен?

— Две сирачета, които много обичаш — отвърна Роз.

— И които имат само теб — добави Бланш.

— Добре… — промълви нежно войникът. — Благодарен съм от съдбата си. Имайте вашия Гавриил. Пък и няма нищо чудно: първият сън ви направи силно впечатление, все за него говорите и го сънувате. Няма да се зачудя ако за трети път ви споходи тази прекрасна нощна птица…

— Не се подигравай с нас, това е само сън. Но, струва ми се, че мама ни го изпраща. Тя ни казваше, че сирачетата имали ангели-пазители! Значи Гавриил е нашият ангел-пазител. Той ще закриля и нас, и тебе.

— Повече обичам, когато Сърдитко ми помага да се защитавам. Той не е рус, колкото вашия ангел, но зъбите му със сигурност са по-здрави.

— Не се присмивай, Дагоберт!

— Да, аз съм много весел… Смея се като стария Смешльо, без да си отварям челюстите. Не придиряйте, деца — в този сън е замесена и достойната ви майка. Освен това — добави той сериозно — понякога сънищата излизат наистина… В Испания двама драгуни на императрицата бяха сънували през нощта преди смъртта си, че ги отравят калугери. Наистина ги отровиха. Ако сънувате непрекъснато прекрасния ангел Гавриил, значи наистина ви харесва. Но нека бъде поне насън… А сега, деца, имам да ви казвам много неща. Затова ми отстъпете думата…

— Когато мислим за нея, ние толкова се натъжаваме, колкото се замисляме.

— Майка ви умря преди да отраснете и затова нямаше време да ви повери всичко. Онова, което щеше да ви каже, късаше не само нейното сърце, но и моето. Бях се зарекъл, че няма да ви продумам преди да преминем бойното поле, където баща ви бе взет пленник… Времето дойде…

След кратко мълчание, през което време войникът събра мислите си, той каза на момичетата:

— Баща ви, генерал Симон, беше син на работник. Дядо ви имаше, както и баща ви, твърда глава и лъвско сърце. Баща ви най-напред беше прост войник, после стана генерал… И държавен граф. И всичко, което постигна, не бе незаслужено.

— Държавен граф? Какво е това, Дагоберт?

— Императорът даваше тази титла заедно с чина. Той обичаше народа и народът го обичаше. А по този начин казваше: искате ли да станете благородни като станете благородници? Бъдете! Искате ли да станете царе? Станете! Вкусете от всичко, за вас няма по-прекрасно от това. Вкусете от всичко.

— Цар? — изненадаха се момичетата и преплетоха ръце, за да покажат учудването си.

— Нещо повече… Аз например имах приятел, който стана цар. Императорът не ламтеше за корони. Така и баща ви стана граф. Но граф или не, той беше най-красивият и най-смелият генерал във войската.

— Нали беше красив, Дагоберт? Мама винаги говореше за това.

— Беше. Но той бе и противоположното на вашия рус ангел-спасител. Представете си хубав черноок мъж в парадна униформа… С него войникът отиваше и срещу Бога, стига да поискаше това дядо Господ… — добави бързо Дагоберт, за да не нарани по никакъв начин простодушната вяра на сирачетата.

— Баща ни бе добър и смел, нали Дагоберт?

— Да, деца. Той можеше да свие в дланта си една подкова, както вие една книга. В деня, в който стана пленник, той се беше промъкнал със сабя в ръка дори до пруските топове. С такава смелост и с такава сила как да не бъде добър! И така, преди деветнадесет години, на мястото, което ви посочих, генералът, тежко ранен, падна от коня. Бях негов вестовой и се втурнах да му помогна. След пет минути вече бяхме заловени от един французин. Един забягнал маркиз, полковник на руска служба. И когато маркизът се приближи до генерала, му каза: „Предай се, господине, на един свой съотечественик!“… „Французинът, който се сражава срещу Франция, не е мой съотечественик, той е предател, а на предателите не се предавам“, отговори генералът. И както бе ранен, довлече се до един руски гренадир, подаде му сабята си и му каза: „Предавам се на теб, юнако!“… Маркизът пребледня тогава от яд…

Сирачетата се спогледаха, бузите им се изчервиха, и извикаха:

— О, какъв юначен баща сме имали!

— Хм! Виж, ти! — каза Дагоберт, като поглади мустаците си. — Как се вижда, че в жилите им тече войнишка кръв! — Замълча, за да продължи след малко. — И така…, взеха ни пленници. Последният кон на генерала беше убит под него. След тази случка той се качи върху Смешльо, който този ден не беше ранен, и пристигнахме във Варшава. Тук генералът се запозна с майка ви. Наричаха я Варшавският бисер. Това е достатъчно. Понеже той обичаше красивото и доброто, веднага се влюби в нея, а и тя го обикна, макар че родителите й я бяха обещали на другиго, а другият беше…

Дагоберт не можа да продължи, защото Роз посочи прозореца и силно изпищя.

VII глава Пътникът

При този писък Дагоберт скочи прав.

— Какво има, Роз?

— Там, там… — посочи тя прозореца. — Струва ми се, че видях една ръка, която откача кожуха.

Още недовършила, Дагоберт се втурна към прозореца. Откачи кожуха от куката и бързо отвори прозореца. Нощта бе все още мрачна и вятърът фучеше. Войникът се ослуша, но нищо не чу. Взе свещта от масата, затули светлината с ръка, и се помъчи да освети навън, но нищо не се видя. Тогава пак затвори прозореца и се увери, че вятърът е залюлял кожуха, и е изплашил Роз.

— Стори ми се, че видях ръце — каза Роз разтреперана.

— Аз пък нищо не видях — обади се Бланш.

— За да стигне някой до прозореца, той трябва да е исполин или да използува стълба. Ако Сърдитко се беше върнал, той щеше да пази прозореца и вие щяхте да бъдете спокойни. Сигурно се е отбил да види Смешльо в обора. Ще отида да го потърся.

— Не ни оставяй сами — извикаха и двете.

— Добре — съгласи се Дагоберт и седна на леглото до тях, но с лице към прозореца. — Хайде да продължим разказа. През 1814 година разбрахме, че войната е свършила, че императорът е заточен на остров Елба, че са се върнали Бурбоните, благодарение на прусаците и на руснаците. Като чу това, майка ви каза на генерала: „Войната свърши, ти си свободен. Ти дължиш всичко на императора, затова отиди при него. Не знам кога пак ще се видим, защото аз трябва да се омъжа за другиго. Но ще ти бъда вярна до гроб…“ Преди да тръгне, генералът ме повика и заповяда: „Дагоберт, ти остани тук, може да потрябваш на госпожица Ева, за да избяга от родителите си ако много я тормозят. Ти ще предаваш писмата ни. А в Париж аз ще се срещна с жена ти и сина ти и ще ги успокоя, ще им кажа, че си ми приятел.“ И така генералът отиде на остров Елба при императора, а аз останах във Варшава. Живеех близо до къщата на майка ви, получавах писмата и скришом й ги носех. В едно от писмата, деца, казвам ви го с гордост, генералът пишеше, че императорът си спомнил за мен…

— За теб? Той познаваше ли те?

— Познаваше ме малко. „Дагоберт ли — казал той на баща ви — един конник гренадир от старата ми гвардия? Войник в Египет и Италия? Човекът, когото наградих лично във Ваграм? Не съм го забравил.“ Повярвайте, деца, че плаках, когато майка ви ми прочете тези думи.

— Императорът! Какъв прекрасен златен образ имаше върху сребърния ти кръст с червената лента, който ни показваше, когато бяхме послушни!

— Този кръст се намира в торбата ми, при най-скъпоценните неща — нашата кесия и нашите книжа. Майка ви се успокояваше, когато ходех при нея и носех писмата на генерала. Тя много страдаше. Родителите й напразно я мъчеха, тя все казваше: „Няма да взема друг освен генерал Симон.“ Горда жена! Веднъж тя получи писмо, в което генералът й съобщаваше, че е напуснал Елба заедно с императора. И така, войната пак започна…

Бузите на войника пламнаха. Той отново почувствува вълненията на младостта си, върна се при величествения възторг на републиканските войни, при възтържествуванията на империята, при първите и последните дни на военния си живот. Сирачетата, като деца на войник, вместо да се уплашат от този суров разказ, се трогнаха от думите на Дагоберт.

— Какво щастие е за нас, че сме имали толкова смел баща! — каза Бланш.

— Какво щастие и каква чест, деца, защото след битката при Лини императорът още на бойното поле, пред цялата войска, назначи баща ви за дук на Лини и имперски маршал.

— Имперски маршал? — попита озадачена Роз, защото не знаеше какво означава това.

— Дук на Лини! — прошепна и Бланш.

— Да, Пиер Симон, син на обикновен занаятчия, стана дук и маршал. Ето как императорът се отблагодаряваше на народните смелчаци, а и народът беше с него. Някои говореха на народа: „Императорът ви превръща в храна за оръдията“, а народът, който не е глупав, отговаряше „Ако беше някой друг, щеше да ни направи храна за беднотията. По-добре под оръдията. Там човек може да стане капитан, полковник, маршал или инвалид. Това е за предпочитане, отколкото да умрем от глад, от студ и старост върху един сламеник, след като сме работили цели четиридесет години.“

— Нима и във Франция, в Париж, в този прекрасен град, има нещастни хора, които умират от глад?

— Дори и в Париж има — отвърна Дагоберт. — Но да продължа. По-добре е при оръдията, защото може, както стана с баща ви, човек да стане дук и маршал. Това е и вярно, и не, защото по-късно не му признаха нито титлата, нито чина. След Лини настана тъжен ден. Този ден, деца, се нарича Ватерло. Има такива дни — каза войникът и дълбоко въздъхна. — На Ватерло раниха генерала тежко и трябваше много време, докато оздравее. След това той поиска да отиде на остров Света Елена, на който англичаните бяха заточили императора… Толкова неща преживя императорът, толкова неща… Генералът не отиде на Света Елена, не го пуснаха. Тогава, разярен като много други на Бурбоните, генералът направи заговор, за да доведе императорския син. Той отиде в един град в Пикардия, където се намираше един полк, за да го вдигне на бунт, но заговорът бе открит. Когато генералът пристигна, го арестуваха и го заведоха при полковника. И този полковник…, знаете ли кой беше? Дълго е да ви разказвам, но с една дума, баща ви отдавна имаше причини да мрази този човек. Когато застанаха един срещу друг, баща ви му каза: „Ако не си страхливец, ще ме освободиш и ще се бием до смърт, защото знаеш, че за едно те мразя, а за друго те презирам“. Полковникът се съгласи, нареди да освободят баща ви, а на другия ден, в ожесточен двубой, полковникът падна мъртъв. Тогава един приятел на генерала му каза да бяга оттам и добре, че той го послуша, защото след петдесет дни беше осъден на смърт като съзаклятник…

— Колко нещастия, Боже!

— В това нещастие има и щастие. Майка ви бе писала: „Най-напред императорът, после аз“ и устоя на думата си, дочака го. Генералът не можеше да направи повече нищо нито за императора, нито за сина му, избяга от Франция и пристигна във Варшава. Малко преди това бяха умрели родителите на майка ви, тя бе вече свободна и те се ожениха, а аз бях свидетел на сватбата.

— Наистина, това е щастие сред толкова големи нещастия.

— Най-накрая те бяха щастливи, но понеже имаха добри души, колкото по-щастливи бяха, толкова повече страдаха от нещастието на околните, а във Варшава имаше за какво да страдат. Русите пак започнаха да се държат с поляците като с роби. Майка ви, макар по рождение да бе французойка, по душа и по сърце беше полякиня. Тя говореше смело и явно всичко, което другите не смееха дори да прошушнат, а това бе достатъчно за руския губернатор. Веднъж един приятел на генерала, бивш полковник на копиеносците, добър и достоен човек, бе осъден на заточение в Сибир за военно съзаклятие срещу русите. Той избягва, баща ви го приютява, но това се открива и една нощ рота казаци спря пред вратата на къщата, издебна генерала и го залови.

— Боже мой! И какво му направиха?

— Наредиха му да напусне Русия и го предупредиха, че ако го заловят, ще го хвърлят в затвора. „Дагоберт, на теб оставям жена си и детето“ — каза той, защото след няколко месеца майка ви трябваше да ражда. Въпреки това, и нея я заточиха в Сибир. Намериха удобен случай да се отърват от нея. Те се страхуваха от майка ви, защото тя правеше много добрини във Варшава. Не само че я заточиха, но взеха и всичките й имоти. Единствената милост, която получи, бе разрешението да я придружа и аз. Ако не беше Смешльо, който генералът ми бе оставил, щяхме да пътуваме пеша. И така, тя върху коня, а аз до нея, както пътуваме сега с вас, деца, стигнахме до малко селце, където след три месеца се родихте вие.

— А баща ни?

— Нито той можеше да се върне в Русия, нито майка ви можеше да избяга с две деца… Генералът не й пишеше, защото не знаеше къде се намира тя.

— И оттогава няма никаква вест от него?

— Само веднъж получихме известие…

— Чрез кого?

— Чрез кого ли? — започна отново Дагоберт след като помълча известно време. — Чрез един, който по нищо не прилича на останалите хора… Но за да ме разберете, трябва да ви разкажа за една необикновена случка с баща ви по време на битката при Ватерло. Императорът му заповядал да завземе една батарея. Генералът повел полк кирасири, спуснал се към батареята, и според навика си, се доближил чак до оръдията. Конят се изправил пред едно оръдие, прислугата му била убита, само един от нея имал все още сили да се надигне и да запали фитила и то тъкмо когато генералът бил на десетина крачки пред оръдието…

— Боже мой! Пред каква опасност е бил баща ни!

— Той ми каза, че никога не е изпадал в по-голяма беда. Видял как артилеристът запалва фитила, как гранатата излиза…, но в същото време един висок мъж, облечен в селски дрехи, се изправил пред него и пред оръдието…

— Клетият! Каква страшна смърт…

— Да… — добави Дагоберт замислено. — Това е трябвало да се случи, да бъде раздробен на безброй късове, а пък нищо не му станало.

— Какво говориш!

— Каквото ми каза генерал Симон. „Когато излиташе гранатата, често ми повтаряше той, затворих очи, за да не видя разкъсания труп на човека, който се пожертвува вместо мен. Когато отново ги отворих, видях сред дима високия човек, прав и спокоен, как гледа към артилериста, който също така гледаше уплашено към човека, като че ли в него е въплътен дявол. Битката продължи и повече не видях този човек“, продължи баща ви.

— Нима е възможно това, Дагоберт?

— И аз попитах генерала, а той ми отговори, че не може да си обясни тази случка. Този човек е направил на баща ви силно впечатление, защото той помнеше, че бил около тридесетгодишен, веждите му били черни и събрани една до друга, така че през челото му сякаш преминавала дълбока черна рязка. Запомнете това добре, деца, скоро ще разберете защо.

— Колко е странен този човек с белязано чело?

— През нощта, която генералът прекарал на бойното поле при Ватерло, бълнувайки от раните си и от последвалата треска, му се сторило, че на лунната светлина вижда същото лице, надвесено над него, което попива кръвта от раните му и се мъчи да го свести. Сторило му се също, че този човек му казал: „Трябва да живееш за Ева!“.

— Наистина е странно всичко… След това баща ни виждал ли е този човек?

— Виждал го е, защото именно той донесе на майка ви известието от генерала.

— Кога е станало това? Ние никога не сме чували?

— Помните ли онзи ден, когато майка ви умря привечер и когато вие с баба Федора ходихте в боровата гора?

— Да — отвърна тъжно Роз — Ходихме да търсим борика, която мама много обичаше.

— Мама се чувствуваше така добре този ден, че не можехме да допуснем нещастието, което ни сполетя вечерта — продължи Бланш.

— Същата сутрин аз работех в градината и си пеех, защото също като вас нямах причина да бъда тревожен. Както работех, изведнъж чух глас, който ме заговори на френски: „Това ли е село Милоск?“ Обърнах се и видях един чужденец. Вместо да му отговоря, аз го изгледах и дори отстъпих назад. Той беше висок, с открито чело. Черните му вежди образуваха една…

— Тогава това е бил същият човек! — извикаха момичетата.

— Да, същият.

— А отдавна ли бяха тия битки, Дагоберт? — попита Роз замислена.

— Има близо шестнадесет години.

— А чужденецът на колко бе години?

— Не повече от тридесет.

— Тогава как може да бъде същият, който е бил на война заедно с баща ни преди шестнадесет години? Или ако е същият, той би трябвало да е остарял. Не го ли попита дали не е помогнал на баща ни?

— Толкова бях смаян, че не се сетих. А и той пак ме попита за селото Милоск. „Това е, господине, отвърнах, но откъде знаете, че съм французин?“

— Чух ви, че пеете на френски. Знаете ли къде живее жената на генерал Симон?

— Тя живее тук, господине.

Той ме гледа известно време, защото забеляза, че ме изненадва неговото посещение, после протегна ръка и каза:

— Вие сте най-близкият приятел на генерала, нали?

Вие преценете смайването ми, деца. Откъде знаете това, господине, попитах го.

— Често ми е говорил за вас с добро чувство.

— Вие сте се виждали с генерала!

— Да, преди няколко дни в Индия. И аз съм негов приятел. Нося новини на жена му, за която знам, че е заточена в Сибир. В Тоболск, откъдето пристигам, научих, че тя живеела в това село. Заведете ме при нея.

Помолих го да почака, за да съобщя на майка ви и да не й стане зле от тази иначе приятна изненада. След пет минути той отиде при нея.

— Как изглеждаше този пътник, Дагоберт?

— Той беше много висок, облечен бе в черен кожух и кожена шапка, имаше дълга и черна коса.

— А красив ли беше?

— Да, красив. Майка ви остана с него няколко минути, после ме извика да ми съобщи, че е получила добри новини от генерала. Тя плачеше и държеше в ръцете си купчина книжа — това беше дневникът, който баща ви водел всяка вечер, за да се утешава.

— Къде е този дневник?

— В торбата ми. При кръста и при кесията. Един ден ще ви го дам. Сега взех в себе си само няколко листа, за да ви ги прочета.

— Отдавна ли баща ни е бил в Индия?

— Според онова, което ми каза майка ви, генералът отишъл там, след като се сражавал с гърците срещу турците — той винаги помага на слабите. Когато стигнал в Индия, се скарал с англичаните, които избили нашите пленници и които измъчвали императора на Света Елена. Тази война беше добра, защото като правеше зло, тя служеше и на едно добро дело.

— Какво е то?

— Помагаше на един индийски княз, от онези, на които англичаните опустошават земите и незаконно си я присвояват. За няколко месеца той така обучил дванадесетте или петнадесетте хиляди войници на този княз, че те победили англичаните. Няколко страници от неговия дневник ще ви разкажат повече и по-добре от мен. В тях ще срещнете едно име, което винаги трябва да помните, затова избрах тези страници.

— Когато четем дневника, все едно, че ще слушаме баща ни — каза Роз.

— Все едно, че е тук, при нас — добави Бланш.

Двете момичета взеха листата, които Дагоберт извади от пазвата си и трогателно ги целунаха.

— От тези страници ще разберете, деца, защо се изненадах, че вашият ангел-пазител се нарича Гавриил. Само ще ви кажа, че когато генералът е писал тези редове, още не се бил срещал с пътника, който донесе дневника му.

Роз, седнала в леглото, започна да чете развълнувано. Бланш, облегнала глава на рамото на сестра си, я слушаше с голямо внимание. По лекото помръдване на устните й се разбираше, че и тя чете, но на ум.

VIII глава Откъси от дневника на генерал Симон

Бивакът на Авските планини, 20 февруари, 1830 година

„… Колкото пъти прибавям нови страници към този дневник, воден в Индия, където ме запиля изгнаническият ми живот, дневник, който за жалост, ти никога, може би, няма да прочетеш, моя мила Ева, усещам приятно, но и жестоко чувство, защото се утешавам, че разговарям така с теб, но от друга страна мъката ми е голяма, че говоря, без да те виждам.

Ако някога попаднат пред очите ти тези страници, твоето великодушно сърце ще се развълнува в името на безстрашното същество, на което днес дължа живота си и на което ще дължа щастието си един ден да видя теб и детето си. Трябва да вярвам в това, защото иначе какъв ще бъде животът ти в твоето страшно заточение. Милото ми ангелче сега трябва да е на четиринадесет години… Как е то? Прилича на теб, нали? Очите му са като твоите, големи, красиви и сини. Колко пъти вече в този дълъг дневник си задавам един и същ безумен въпрос, на който ти не можеш да отговориш… Още колко ли пъти ще си го задавам… Ти ще научиш детето ни да изговаря и да обича името Джалма…“

— Джалма — промълви Роз, чиито очи се бяха насълзили, и спря да чете.

— Джалма — подхвана и Бланш, развълнувана не по-малко от сестра си. — Никога няма да забравим това име!

— Ще бъде правилно, защото се подразбира, че това е името на някой славен войник. Продължавай, Роз.

„В предишните страници ти разказвах, моя мила Ева, за двата хубави дни, които имахме този месец. Войската на моя стар приятел, индийския цар, дисциплинирана по европейски, направи чудеса. Отблъснахме англичаните и те се принудиха да изоставят част от тази злочеста страна, в която нахлуха, напук на всички закони, и която продължават безмилостно да опустошават. Тази сутрин, след един труден преход сред гори и планини, научихме от съгледвачите, че неприятелят е получил подкрепление и се готви да ни нападне. Той е на няколко мили от нас и сблъскването не можеше да се избегне. Моят стар приятел, индийският цар, баща на моя спасител, искаше да се хвърлим срещу огъня. Битката започна към три часа, беше кървава и страшна. Когато видях нерешителност у нашите, защото бяха по-малко на брой, а подкреплението на англичаните току-що бе пристигнало, излязох начело на нашата малка запасна конница. Старият цар се биеше безстрашно, а неговият син Джалма, едва осемнадесетгодишен, смел като баща си, не се отделяше от мен. При един от сблъсъците, убиха коня ми и заедно с него паднахме в една яма…“

— Горкият ни баща! — каза Бланш.

— Но този път, благодарение на Джалма, вероятно не му се е случило нещо много лошо — започна Роз. — Виждаш ли, Дагоберт, че запомних името му.

„Англичаните си мислеха, че като ме убият, лесно ще победят войниците на царя и един офицер, заедно с няколко войници, като видяха, че съм паднал в ямата, се впуснаха да ме довършат. Джалма, който не ме изпускаше от очи, се притече на помощ и така ми спаси живота. Бяха му останали два куршума: с единия той простреля офицера, а с другия рани един войник, който вече бе успял да промуши с байонет ръката ми…“

— Ранен! Отново ранен! — извика Бланш и плесна с ръце, като по този начин прекъсна сестра си.

— Не се страхувай. Това ще да е била някаква драскотина. Едно време той наричаше онези рани, които не му пречеха да се сражава „бели“ рани… Само той може да измисля такива думи.

„Когато Джалма ме видя ранен, той развъртя пушката си като тояга, за да отблъсне войниците. В същото време аз видях как един нападател, скрит зад гъстата бамбукова тръстика, сваля пушката си, запалва фитила и преди да успея да извикам, прострелва Джалма право в гърдите. Той отстъпи неволно две крачки назад, падна на коляното си, като все гледаше да ме закрие с тяло… Сигурно се досещаш за моята ярост и отчаяние. Напразни бяха усилията ми да му помогна, болката, която изпитвах в крака си, не ми позволяваше това. Кръвта на Джалма изтичаше, ръцете му губеха силата си. Един войник, който окуражаваше останалите с викове, извади голямата си и тежка сабя, но добре че в този момент пристигнаха десетина души от нашите, които помогнаха на Джалма. След четвърт час аз бях отново на коня. През деня понесохме много загуби, но победата пак беше наша. Утре битката ще бъде решителна. Ето как, мила Ева, дължа живота си на този момък. За щастие, раната му не е много опасна и куршумът се е отплеснал и хлъзнал покрай ребрата. От този разказ, мила Ева, ти вече ще можеш да познаеш Джалма. Той е едва на осемнадесет години. В неговата страна често им дават и други имена. На петнадесет години го нарекоха Великодушния — разбира се, великодушен по сърце и душа. По един странен и трогателен местен обичай, прякорът се пренесе и върху баща му, когото наричат Бащата на великодушния. Той може да бъде наречен и Справедливия, защото у този стар индиец се среща рядката смесица от кавалерска законност и горда независимост. Той можеше, както толкова други бедни царе по тези земи, да се смири пред англичаните, да търгува с достойнството си и да се покори пред силата. Но той не го направи. Или всичките ми права, или един гроб в планината, където съм роден — такъв е девизът му. Това не е самохвалство, а съзнание за истина и справедливост. Но те ще те съсипят, казах му аз. Приятелю, а когато те насилят да извършиш недостойно нещо и ти кажат: направи го или ще те убием?, попита ме той. От този момент аз го разбрах и предадох душата и тялото си на това винаги свещено дело — да защитаваш слабия пред силния. Джалма излезе достоен син за такъв баща. Този млад индиец е толкова смел и толкова горд, че се сражава като млад грък от Леонидово време, с голи гърди, докато другите тукашни войници, които иначе са с голи рамене, във време на война обличат доста дебела дреха. Буйната смелост на този момък ми припомни Неаполския цар, за когото толкова често съм ти разказвал и когото стотици пъти съм виждал да ни предвожда в сражения само с един бич в ръка.“

— И той е един от онези, които императорът направи владетел — каза Дагоберт. — Видях един пленен пруски офицер, на когото побеснелият Неаполски цар бе ударил камшик през лицето и го белязал със сини и червени следи. Прусакът кълнеше и казваше, че е обезчестен, че предпочитал да го ударят със сабя… Има право човекът… Тоя дявол знаеше само едно — да върви срещу оръдията. Щом някъде загърмят оръдия, като че ли го викаха по име, а той се затичваше и викаше: „Тук съм“. Разказвам ви за него, защото той повтаряше на всекиго: „Щом генерал Симон или аз не можем да разкъсаме едно каре, никой друг не може“.

Роза продължи да чете.

„Натъжих се, когато забелязах, че Джалма, при цялата му младост, често изпада в дълбока скръб. Понякога долавях между него и баща му странни погледи. Колкото и да бяхме привързани един към друг, усещах, че и двамата крият някаква тъжна семейна тайна, доколкото можех да съдя по отделни изтървани думи от единия или другия. Вероятно е било някакво странно приключение, което въображението им бе направило свръхестествено. Освен това, скъпа моя, ти знаеш, че ние сме загубили способността и правото да се присмиваме над лековерността на другите… Аз, след френската война, когато ми се случи онова, което досега не мога да си обясня…“

— Тук говори за онзи човек, който се хвърлил пред гърмящото оръдие — поясни Дагоберт.

„… а ти, мила Ева, след посещението на младата красива жена, за която майка ти мислеше, че е срещала у майка си преди четиридесет години…“

Момичетата погледнаха войника въпросително.

— Майка ви никога не ми е разказвала за това. Също и генералът. И аз съм изненадан като вас.

„Мила Ева, обикновено подобни неща се обясняват със случайността или с играта на природата. Необикновеното винаги е измама на зрението или плод на възбудено въображение, но идва време, когато онова, което ни се струва свръхчовешко или свръхестествено, обикновено е най-естественото. И не се съмнявам, че онова, което ние наричаме чудо, рано или късно ще бъде изтълкувано много ясно…“

— Както виждате, деца, най-напред това изглежда странно, а всъщност е много обикновено, въпреки че дълго време не се разбира какво е то…

— Щом баща ни казва, трябва да вярваме и да не се чудим, нали сестро?

— Да, защото един ден всичко ще бъде обяснено.

— Така е — добави и Дагоберт. — Например вие толкова много си приличате, че който не е свикнал да ви разпознава, лесно ще ви обърка. И ако не знае, че сте близначки, ще смята, че това е дяволска работа.

Роз продължи да чете.

„Впрочем, мила Ева, с гордост си мисля, че в жилите на Джалма тече френска кръв. Баща му преди години се оженил за момиче, чиито родители са французи, заселили се отдавна в Батавия, на остров Ява. Този факт увеличи обичта ми към моя приятел, защото и твоите родители са французи, отдавна заселили се в чужбина. За нещастие, князът отдавна е изгубил обожаемата си жена.

Ръката ми трепери, мила Ева, когато пиша тези думи. Слаб съм, луд съм… Сърцето ми се къса! Ако ми се случи такова нещастие… Тогава нашето дете… Какво ще стане с него без теб, без мен в тази дива земя… Не, не! Този страх е безумен! Но каква страшна мъка е неизвестността! Къде си? Какво правиш? Какво става с теб? Прости ми за черните мисли, които често ме нападат. Но когато ги прогоня, си казвам: аз съм нещастен изгнаник, но поне на другия край на света две сърца туптят за мен. Твоето, моя Ева, и на детето ни…“

Роз едва успя да дочете тези думи, от известно време гласът и трепереше от ридание. И наистина, опасенията на генерал Симон и тъжната действителност, съвпадаха. А и няма нищо по-трогателно от подобни изповеди, написани през нощта след битката, в бивака, край огъня, от един войник, който по този начин искаше да прогони тъгата от болезнената раздяла, за която дори не подозираше, че е вярна.

— Горкият генерал… Той не знае за нещастието ни — каза Дагоберт. — Но той не знае още, че вместо едно дете, има две. Това поне ще му бъде утехата. Сега нека Бланш да почете. Роз се умори и се разстрои, а и е редно да поделяте и сладостта, и тъгата от това четене.

Бланш взе листовете, а Роза избърса плувналите в сълзи очи и облегна глава на рамото на сестра си, която продължи:

„Сега съм по-спокоен. Престанах за малко да пиша, прогоних черните мисли, можем отново да продължим разговора си. Дълго ти разказвах за Индия, сега ще ти разкажа за Европа. Вчера вечерта, един проверен човек дойде при предната стража. Той ми донесе писмо, пристигнало в Калкута от Франция. Най-сетне получих известие от баща си и безпокойството ми изчезна. Това писмо е от август миналата година. От него разбрах, че предишните писма или са се забавили, или изгубили. Баща ми си е същият! Старостта не го е отслабила, характерът му е все тъй енергичен, здравето му е добро. Както и преди работи и с това се хвали. Както и преди е верен на строгите републикански начала и много се надява… Защото, пише ми той, приближава време. И той подчертава тия думи. Праща ми добри известия за близките на нашия стар приятел Дагоберт. Наистина, мила Ева, спокоен съм, щом помисля, че този безценен човек е до теб, защото навярно той те придружава и в заточението. Какво златно сърце под грубата войнишка кожа! Сигурно много обича и нашето детенце?…“

Тук Дагоберт се изкашля няколко пъти и погледна към пода, все едно, че търсеше кърпата си на червени квадратчета, която в това време лежеше върху коляното му. Постоя наведен известно време, а когато се изправи, започна да поглажда мустаците си.

— Колко добре те е познавал баща ни!

— Как е познал, че ни обичаш!

— Добре, добре… Оставете това… Прочетете, което генералът е казал за моя Агрикол и за Гавриил, храненичето на жена ми… Бедната жена, като си помисля, че може би след три месеца… Но я по-добре четете! — добави войникът.

„Надявам се, мила Ева, че писмата някога ще пристигнат при теб и затова искам да напиша нещо, което може би ще заинтересува Дагоберт. Баща ми, който още е в работилницата на господин Харди пише, че господинът е приел на работа сина на Дагоберт. Агрикол работи при баща ми, който е много доволен от него. Той бил висок и силен момък и въртял тежкия ковашки чук като перце. Весел е, способен, трудолюбив, бил най-добрият работник. Вечер се връща при майка си, която обожава. Съчинява песни и прекрасни патриотични стихове. В поезията му диша енергия и възвишеност, неговите стихове разпалват и най-уплашените сърца.“

— Трябва да се гордееш със сина си, Дагоберт — каза Роз — Той съчинява и песни!

— Най-много се радвам, че гледа майка си и върти чука… Колкото до песните, преди да съчини такива като „Събуждането на народа“ и „Марсилезата“, добре ще е ако е ковал желязото. Но къде ли се е учил Агрикол? Сигурно в училище, където е ходил с брат си Гавриил?

Когато чуха името Гавриил, което им напомни за техния ангел-спасител, любопитството на момичетата се възбуди и Бланш с удвоено внимание продължи да чете.

„Агриколовият брат, това изоставено дете, което жената на Дагоберт великодушно приютила, никак не приличал на Агрикол. Но не по душа, а по това, че Агрикол е пъргав, весел и общителен, а Гавриил е замислен и мечтателен. Впрочем, прибавя баща ми, всеки носел характера върху лицето си: Агрикол е черноок, висок и силен, с весел и смел поглед, а Гавриил е слабичък, рус, свенлив като момиче, и на лицето му е изписана ангелска кротост…“

Сирачетата се спогледаха съвсем смаяни, после обърнаха простодушните си лица към Дагоберт и Роз каза:

— Чу ли, Дагоберт? Баща ни казва, че твоят Гавриил има ангелско лице… Тогава той прилича изцяло на нашия…

— Точно затова ме учудва сънят ви.

— Интересно дали очите му са сини? — попита Роз.

— Генералът не пише за това, но аз ще ви кажа. На русите хора очите винаги са сини. Но дали са сини или черни, той никога няма да погледне с тях момичета. Продължавай, Бланш, и ще разберете защо.

„На Гаврииловото лице се изписвала ангелска кротост. Един брат от християнските училища, където, ходили заедно с Агрикол и други момчета, открил ума и добротата му, говорил за него с високопоставен настойник, който му помогнал да отиде в семинарията. От две години Гавриил бил свещеник, сега заминавал мисионер в чужбина, а след това щял да тръгне за Америка…“

— Твоят Гавриил е свещеник… — каза Роз и изгледа войника.

— А нашият е ангел! — добави Бланш.

— Всеки според вкуса си. Навсякъде има добри хора. Предпочитам да виждам сина си със засукани ръкави, препасан с кожена престилка и с чук в ръка. Също като стария ви дядо, бащата на генерал Симон, дук на Лини, защото генералът е дук и маршал по императорска милост. Сега довърши четенето.

„И така, скъпа Ева, ако попадне в ръцете ти този дневник, можеш да успокоиш Дагоберт за съдбата на жена му и сина му, които е изоставил заради нас. Как ли бих могъл да се отблагодаря някога за такава жертва! Но аз съм спокоен, твоето добро сърце ще съумее да се отплати… Повторно сбогом за днес, скъпа Ева. Спирам да пиша в дневника и отивам в палатката на Джалма. Той спи тихо, а баща му го пази. Сега момъкът не е в опасност, дано се опази и в утрешната битка. Нощта е мълчалива и тиха. Огньовете вече загасват. Бедните планинци си почиват след тежкия и кървав ден. От време на време се чуват виковете на стражата. Когато ти пиша, понякога забравям, че съм на края на света, далеч от теб и от моето дете. Бедни, мили същества! Каква ли ще бъде участта ви? Да можех поне навреме да ти изпратя този медальон, който нещастният случай ме накара да взема от Варшава, може би ще успееш да отидеш във Франция или поне да изпратиш детето ни с Дагоберт. Знаеш колко е ценен… За нещастие годините преминават и надеждата, с която живея за вас ще изчезне, но не искам да привършвам този ден с тъжна мисъл. Сбогом, мила Ева! Прегърни детето ни, обсипи го с целувките, които изпращам и на двама ви от изгнанието си. До утре, след битката…“

След като свърши четенето, настъпи дълго мълчание. По бузите на Роз и Бланш се търкаляха едри сълзи. Дагоберт, подпрял чело в шепите си, също бе потънал в размисъл.

Навън вятърът се усилваше все повече. Едри капки дъжд заблъскаха по стъклата на прозорците. В цялата гостилница настъпи дълбока тишина.

Докато дъщерите на генерал Симон четяха трогателно откъси от дневника на баща си, във вътрешността на зверилницата на Пророка ставаше една друга тайнствена и странна случка.

IX глава Клетките

Морок се бе въоръжил: върху дрехата си от еленова кожа беше надянал стоманената си ризница, гъвкава като платно и твърда като елмаз, на ръцете си бе сложил специални ръкохватки. Това предизвикателно облекло той бе скрил веднъж под широки панталони и втори път под още по-широк кожух. В ръката си държеше дълга, нажежена желязна пръчка с дървена дръжка.

Тигърът Каин, лъвът Юда и черната пантера Смърт, макар и отдавна укротени от опитността и решителността на Пророка, все още искаха да опитат върху му зъбите и ноктите си. Те бяха се и опитвали, но благодарение на ризницата, не бяха го засегнали, а с един лек замах на стоманената пръчка господарят им палеше тяхната кожа. Когато тези животни, надарени с голяма памет, проумяха, че занапред опитите им няма да имат резултат, те сякаш се досетиха, че опитват ноктите и зъбите си върху едно ненаранимо същество. Те дотолкова се уплашиха от господаря си, че по време на представления той ги караше да се свиват от страх с лекото помахване на пръчката, на чийто край бе завил червена хартия.

Морок, въоръжен с нажеженото от Голиат желязо, слезе по стълбата от горницата, която се простираше над обширен обор. В него бяха клетките на животните, една проста дъсчена преграда ги разделяше от конете.

Един фенер осветяваше ясно клетките. Те бяха четири. Железни решетки ги обграждаха отстрани. Имаше и врата, на резета, през която влизаха животните вътре. Клетките бяха поставени върху четири колелца. По този начин лесно ги качваха в голямата закрита кола, с която те пътуваха от едно на друго място. Едната клетка беше празна, а в другите три, както вече знаем, имаше пантера, тигър и лъв. Пантерата беше от Ява и заради лошия си поглед бе заслужила и името си Смърт. Тя беше съвсем черна и се бе свила в дъното на клетката. Цветът й се смесваше с околната тъмнина, виждаха се само две светещи, широки, жълто-сиви очи.

Пророка влезе в обора замислен. Жълто-червеният му кожух никак не подхождаше на тъмнорусата му и остра коса и брада. На светлината на фенера още повече изпъкваше костеливото му лице. Той доближи до клетката. Неговото светло, но неподвижно око сякаш започна да се състезава с лъскавото око на пантерата, която вече започваше да попада под силата на зашеметяващия поглед на господаря си. Няколко пъти тя изръмжа, за да покаже недоволството си, след което отново закова поглед в очите на Пророка. След това ушите й се отпуснаха, кожата на челото й се набръчка и Смърт на два пъти мълчаливо показа острите си зъби. После като че ли се появи някакво магнетично отношение между човека и животното. Пророка протегна пръчката към клетката и изрече със заповеден тон.

— Ела тук, Смърт!

Пантерата стана, но толкова се сниши, че коремът й се влачеше по пода. Тя бе доста голяма, с еластичен и месест гръб, а и по всичко личеше, че животното е силно, гъвкаво и пъргаво.

Морок пристъпи към пантерата. Пристъпи и тя. Той спря, спря и животното. В същото време тигърът Юда, към който Морок бе с гръб, скочи в клетката и силно изрева, сякаш завиждаше на пантерата, че господарят я предпочита. Юда изрева още веднъж, навири глава и показа страшната си челюст, като в същото време размахваше червеникавата си опашка, нашарена с черни ивици. Зеленопрозрачните му очи бяха впити в Пророка. Морок се обърна и го изгледа продължително. Толкова силно бе влиянието на този човек върху животните, че тигърът веднага спря да реве, а пантерата се върна на мястото си.

Силен шум като разчупване на кокал се чу от клетката на лъва и вниманието на Пророка се пренесе към него. Той се бе излегнал върху лапите си, а гъстата грива покриваше главата му. Пророка се приближи неспокоен, защото допусна, че Голиат не е изпълнил заповедта му и е дал храна на лъва. За да се увери, той извика рязко:

— Каин! — но лъвът не помръдна. — Ела тук! Ела тук! — повтори Пророка и докато изричаше тези думи, сръга лъва в слабините с нажежената пръчка.

Каин се обърна и с невероятна бързина се хвърли към решетката. Пророка стоеше до ъгъла й, а разяреният лъв се беше изправил срещу него, промушил едната си лапа между пръчките й.

— Легни! — извика високо Пророка, но лъвът не го чу. В отворената му паст се виждаха остри зъби. С върха на пръчката човекът докосна устните на животното и изкрещя, а лъвът изръмжа глухо, тялото му сякаш изгуби силата си и той се отпусна на земята покорно и уплашено.

Пророка взе фенера, за да види какво гризе Каин, но не видя нищо друго, освен една дъска, изгризана от острите му зъби, с която лъвът се бе мъчил да залъже глада си.

За известно време в обора настъпи тишина. Пророка се разхождаше, скръстил ръце на гърба си, крачеше между клетките и оглеждаше животните си проницателно, сякаш се двоумеше кое от тях да избере за работата, която бе намислил. Отиваше до вратата на обора, ослушваше се и оглеждаше двора на гостилницата.

Вратата се отвори и в обора влезе Голиат, целият измокрен.

— Какво стана? — попита Пророка.

— Не беше толкова лесно. Добре, че нощта е мрачна, духа силен вятър и вали като из ведро.

— Някакви подозрения?

— Никакви, господарю. Сведенията излязоха точни. Тази врата отива до полето, под прозореца на момичетата. Когато свирнахте, за да ми кажете, че е време, аз излязох с един стол, сложих го до стената и се покачих върху него. С едната си ръка хванах похлупака, с другата дръжката на ножа и едновременно със счупването на прозореца, блъснах силно похлупака…

— И те помислиха, че е от вятъра?

— Да. След това се скрих зад вратата на килера и тогава чух гласа на стареца. Добре, че избързах.

— Когато ти свирнах, той влизаше да вечеря и помислих, че ще се забави по-дълго.

— Той не е човек, който бавно вечеря — презрително каза исполинът. — По едно време старецът отвори прозореца и накара кучето си да скочи през него. Аз веднага се дръпнах навътре, защото проклетото куче щеше да ме открие зад вратата.

— Сега кучето е в обора, където е и конят на стареца.

— Когато чух, че се затваря прозорецът, излязох отново и пак се изкачих. Двете стъкла бяха затулени с краищата на един кожух. Чувах, че се говори, но нищо не виждах. Дръпнах малко единия край и тогава видях момичетата в леглото, а старецът бе седнал до тях, гърбом към мене.

— Ами торбата му? Торбата! Тя е най-важната.

— Торбата бе на една маса, близо до прозореца. Ако си бях протегнал ръката, можех да я стигна.

— Нали ти казах!

— Само това си повтарях. Тогава старецът рече, че в нея се намирали книжата му, писма от един генерал, парите и кръста му.

— Добре, де! И после какво стана?

— Изпуснах края на кожуха. Поисках отново да го хвана, но изглежда протегнах ръката си повече. Едното момиче май ме видя, защото посочи прозореца и изпищя.

— Всичко е загубено! — каза Пророка, побледнял от гняв.

— Чакайте, де! Не всичко е пропаднало. Като чух писъка, скочих от стола и пак се скрих в килера. Чух, че се отваря прозорецът и видях светлината на лампата, която старецът държеше пред очите си. Той гледа дълго, видя, че няма стълба, а прозорецът е високо от земята и не може нормален човек да го достигне. Сигурно пак е помислил, че е от вятъра…

— Не си бил чак толкова глупав.

— Нали вие казвате, че и вълкът става лисица… Като разбрах къде стои торбата с парите и книжата, и като нямаше какво да правя засега там, върнах се при вас…

— Отиди горе и ми донеси най-дългото желязо. И червената сукнена покривка.

Голиат тръгна да се качва по стълбата, но като стигна до средата се спря и попита:

— Няма ли да разрешите, господарю, да донеса малко месо за Смърт? Иначе тя няма да ми прости, всичко ще стовари върху мене. Тя нищо не забравя и при първия удобен случай…

Пророка го прекъсна, повтори заповедите си отново. Докато Голиат псувайки изпълняваше нарежданията, Морок отвори вратата на обора, огледа двора и пак се ослуша.

— Ето копието и завивката — каза Голиат, като се върна. — Сега какво да правя?

— Върни се в килера, наблюдавай прозореца и когато старецът излезе от стаята…

— Кой ще го накара да излезе.

— Това твоя работа ли е? Достатъчно е, че ще излезе.

— И после?

— Ти каза, че лампата е близо до прозореца. Събори я на земята и ако бързо и умело свършиш останалото, ще получиш десет фиоринта. Запомни ли всичко?

— Запомних.

— Момичетата тъй ще се изплашат от тъмнината, че от страх езикът им ще се схване.

— Бъдете спокоен. Щом вълкът може да стане на лисица, може да стане и змия.

— Не бързай. Има още.

— Какво още?

— Стряхата на навеса не е висока, а прозорецът на горницата лесно се прескача… Нощта е тъмна… Вместо да влизаш през вратата…

— Ще влеза през прозореца.

— И не вдигай шум.

— Ще бъда като змия — каза исполинът и излезе.

Да, каза си след време Пророка, така е сигурно. Не трябваше да се двоумя. Не знам причината за заповедите, които получих, но според човека, който ми ги предаде, няма съмнение, че става дума за важни интереси. Да, важни… Може би се отнасят до най-важното нещо на света… Но как тия две бедни момичета и този войник могат да представляват такъв интерес! Не ме интересува. Аз съм ръката, която работи, а на главата се пада да мисли, да заповядва и да отговаря за делата си…

Не след дълго той излезе от обора с червената покривка в ръка и тръгна към обора на Смешльо. Като видя непознат човек Сърдитко се нахвърли срещу него, но зъбите му срещнаха метала, с който бяха обвити краката на Пророка и той, без да обръща внимание на ухапванията, улови Смешльо за оглавника, покри главата му с покривката, изведе го от обора и го въведе в зверилницата, като затвори вратата й.

X глава Изненадата

След като прочетоха дневника на баща си, сирачетата дълго седяха замислени и тъжно гледаха листовете, пожълтели от времето. И Дагоберт се бе замислил за сина и за жена си, с които се бе разделил толкова отдавна и с които се надяваше да се срещне. Той взе листовете от ръцете на Бланш, сгъна ги и ги прибра в пазвата си, след което каза на момичетата:

— Не унивайте деца… Вижте какъв смел баща имате. Трябва да мислите за удоволствието да можете да го прегърнете. И не забравяйте името на добрия момък, на когото дължите това удоволствие, защото ако не е бил той, баща ви е щял да бъде убит в Индия.

— Джалма… Никога няма да го забравим — каза Роз.

— Ако се появи пак нашият ангел-пазител, ще го помолим да бди над Джалма, както над нас…

— Добре, деца, но да се върнем към пътника, който пристигна при майка ви в Сибир. Той бе виждал генерала месец след случките, за които прочетохте вие. Тогава именно му дал книжата и медальона.

— А за какво ни е този медальон, Дагоберт?

— И какво означават думите, издълбани върху него? — попита Роз като извади медальона от пазвата си.

— Ще рече, че на 13 февруари 1832 година трябва да бъдем в Париж на улица „Свети Франц“ №3.

— С каква цел?

— Майка ви толкова бързо се разболя, че не успя да ни каже. Онова, което знам е, че медальонът е от родителите й, който бе пазен от рода повече от сто години.

— А как е попаднал при баща ни?

— Между вещите, които успя да вземе, когато го извеждаха насила от Варшава, беше и една кутийка на майка ви, в която се намираше този медальон. След това генералът не можа да го изпрати обратно, защото не знаеше къде се намираме.

— Значи медальонът е много важен за нас, така ли?

— От петнадесет години не бях виждал майка ви толкова радостна, както в мига, в който пътникът й го донесе. „Участта на децата ми вече, може би, ще бъде толкова добра, колкото бе окаяна досега, казваше ми тя пред чужденеца със сълзи в очите. Ще поискам разрешение от губернатора да отида във Франция с дъщерите си. Може би ще разберат, че петнадесет години заточение и отнемане на имота ми е доста голямо наказание. Ако не ми разрешат, може би ще позволят да изпратя децата си във Франция. Ти ще ги отведеш, Дагоберт. Ти ще ги отведеш и ако не пристигнете до 13 февруари, всичко ще бъде напразно.“

— Дори да закъснеем един ден?

— Дори един, каза майка ви и ми даде едно писмо, което трябваше да пусна по пощата в първия град, в който отседнем, което и направих.

— Вярваш ли, не ще стигнем навреме в Париж?

— Надявам се. Ако преминаваме по пет мили на ден без премеждия, ще пристигнем в Париж в началото на февруари, а е по-добре ако сме по-рано там.

— Но щом баща ни е в Индия и не може да се върне във Франция, кога и как ще се видим с него?

— И къде?

— Някои неща не знаете, деца… Когато пътникът се разделил с генерала, той наистина не можел да се завърне във Франция, но вече може, защото миналата година Бурбоните, които го бяха преследвали, бяха прогонени… Новината за това ще стигне и до Индия и баща ви ще ви чака в Париж, защото се надява, че заедно с майка ви ще бъдете там на 13 февруари следващата година.

— Значи все пак има надежда! — въздъхна Роз.

— Знаеш ли, Дагоберт, как се нарича този пътник?

— Не, деца… Може да се е казвал Петър или Яков… Но бе добър човек… Когато се разделяха, майка ви му благодари за предаността и добротата към генерала, към нея и към децата й. А той й отвърна: „Защо ми благодарите? Не е ли казано обичайте се един друг?“.

— Кой е казал това, Дагоберт?

— Наистина, кого има предвид пътникът?

— Не знам… Но последните му думи запомних…

— Обичайте се един друг… — повтори замечтано Роз.

— Колко е красиво това! — добави Бланш.

— И къде замина този пътник?

— Далеч на север, отговори той на майка ви. Когато си тръгна, тя ми каза, че тъжният му глас я е разплакал. Докато разговаряхме, каза тя, аз усещах, че още повече обичам мъжа и децата си, а по лицето на пътника личеше, че той никога не се е смял и не е плакал. Когато той си тръгна, ние дълго го наблюдавахме от вратата, докато го изгубихме от погледа си. Той вървеше с наведена глава. Крачките му бяха бавни, спокойни, твърди, като че ли ги броеше… По дирята на следите му аз забелязах нещо странно…

— Какво?

— Вие помните, че пътят към дома беше мокър от малкия извор, който винаги преливаше… Стъпките му се отпечатваха по земята, а в следите личаха белези от пирончета, подредени на кръст…

— Как така?

— Гледайте внимателно — каза Дагоберт, като седем пъти направи фигура върху завивката. — Ето така! Може и случайно да е било, но следата, която той оставяше, ми се видя лошо предзнаменование, още повече, че след като той си замина, нас започна да ни сполетява едно нещастие след друго.

— Да… Мама умря…

— Преди това имаше друго… Тя пишеше молба до губернатора да я пуснат във Франция или да изпрати вас, когато пристигна бързоходец от Сибирския генерал-губернатор. Той носеше заповед да променим местожителството си. В разстояние на три дни, заедно с други заточеници, трябваше да се преместим четиристотин мили на север. Стана така, че след петнадесетгодишно заточение, жестокост и преследване, теглото на майка ви се удвояваше…

— А защо я измъчваха така?

— Ако пътникът бе пристигнал няколко дни по-късно, нямаше да помогнат нито книжата, нито медальонът. Дори и да тръгнехме веднага, нямаше да стигнем до Париж… Имат интерес да ме спират да замина с децата във Франция, казваше майка ви, защото с още четиристотин мили е невъзможно да се стигне дотам за определено време. И при тази мисъл тя изпадаше в отчаяние.

— Може би това докара толкова бързо смъртта?

— За съжаление, не! Умори я холерата, която никой не знае откъде иде. Три часа след като пътникът си замина, когато вие се върнахте от гората весели и с големи букети цветя за майка си…, тя вече не можеше да ви познае. Холерата вече се бе появила в селото… Същата вечер умряха петима… Майка ви, скъпа Роз, едва събра сили, за да ви даде медальона и да ни заповяда веднага да потеглим. След като тя умря, заповедта за заточението не важеше за вас и губернаторът ни позволи да тръгнем за Франция, за да изпълним желанието на покойната… — Дагоберт закри лицето си с ръце, докато момичетата бършеха сълзите си и продължи. — Но вие се държахте като истински дъщери на генерал Симон. Колкото и да бе опасно, не можаха да ви отделят от леглото на майка ви. Вие склопихте очите й и стояхте до нея цяла нощ… И не се съгласихте да тръгнете, докато видяхте, че поставям малкия дървен кръст върху гроба й…

Внезапно Дагоберт спря да говори. Цвилене на кон и диви животински ревове накараха войника да подскочи от стола си и да извика:

— Това е Смешльо! Какво става с коня ми!

Той отвори вратата и бързо се спусна по стълбата. Двете сестри дотолкова се уплашиха, че като се прегърнаха, не можаха да видят една дебела ръка, която се промъква през строшените стъкла на прозореца, отваря куката му и обръща лампата, която стоеше на една масичка до торбата на войника.

Изведнъж момичетата се намериха в непрогледна тъмнина.

XI глава Смешльо и Смърт

Когато Морок закара Смешльо в зверилницата си, той смъкна завивката от главата му.

Когато го видяха, тигърът, лъвът и пантерата веднага се спуснаха към решетките на клетките си. Конят се разтрепери и се закова на място, по тялото му мигновено изби студена пот. Лъвът и тигърът скачаха върху решетките и ревяха диво, а пантерата не ревеше, но глухата й ярост бе още по-страшна. Тя внезапно скочи и с риск да строши главата си, се блъсна в решетките. После, все така мълчалива и побесняла, се върна обратно и повтори опита. Три пъти тя стори същото… През това време конят се свести от уплахата и започна да цвили като се втурна към вратата, през която го бяха вкарали. Когато видя, че е затворена, той наведе глава, подгъна крака и положи ноздрите си до процепа между вратата и прага, като че ли искаше да подиша чист въздух, след което още повече замаян, продължи да цвили пронизително и да рие с предните си крака.

Пророка се приближи до клетката на Смърт точно в момента, в който тя се готвеше отново за скок. Тежката ключалка щракна и в същия миг из цялата гостилница се разнесоха ревовете на тигъра и лъва и цвиленето на Смешльо.

С един само скок пантерата излезе от клетката. Светлината от фенера блесна върху козината й, изпъстрена с черни петна. За секунда тя остана неподвижна, с наведена към земята глава, като че ли отмерва силата на скока, с който ще стигне до коня. След това изведнъж се хвърли върху него…

Когато видя скока й, Смешльо се втурна към вратата, блъсна я с всичка сила, сякаш искаше да я строши…, но Смърт го изпревари и бърза като светкавица, заби в гърдите му острите си нокти и увисна на шията му. Кръвта зашуртя под зъбите и ноктите на явската пантера, която, облегната на задните си лапи, затисна жертвата си и разкъса и ребрата й. Конят се разтрепери от болката, а цвиленето му започна да става страшно…

Изведнъж се чу как някой вика:

— Дръж се, Смешльо, ето ме… Дръж се… — това бе Дагоберт, който се мъчеше да изкърти вратата. — Ето ме, Смешльо, идвам на помощ.

Като позна гласа му, бедното животно се извърна, отговори с плачевно изцвилване и падна най-напред на коленете си, а после и на хълбок… Пантерата се вкопчи в коня и мушна в раните му окървавената си муцуна.

— Помогнете! — викаше Дагоберт и напразно се мъчеше да отвори вратата. — Помогнете на коня ми… — После раздразнено добави. — Жалко, че нямам оръжие…

— Пази се! — извика звероукротителят и се показа на прозореца на горницата, който гледаше към двора. — Не се опитвай да влезеш вътре, защото ще загинеш, пантерата е полудяла!

— Но конят ми! Какво ще стане с коня ми! — извика Дагоберт.

— Излязъл е от обора си и е отишъл при животните. Пантерата като го е видяла, е разбила клетката и се е хвърлила върху него… Ти ще отговаряш за нещастията, които ще последват! — каза звероукротителят заплашително — защото не съм сигурен, че ще успея да вкарам Смърт в клетката й.

— Но моят кон… Спаси коня ми… — проплака Дагоберт.

Морок изчезна от прозореца.

Ревът на животните и виковете на Дагоберт събудиха всички в гостилницата „Белият сокол“. Прозорците започнаха да светват, а слугите, с фенери в ръце, се втурнаха към Дагоберт, за да разберат какво се е случило.

— Конят ми е вътре! — викаше той и блъскаше вратата на обора. — А едно от животните на онзи нещастник е излязло от клетката си…

Като чуха това, всички се пръснаха и отидоха да съобщят на гостилничаря. В същото време войникът, побледнял и запъхтян, долепил ухо до вратата, слушаше… Постепенно ревовете престанаха, чуваше се само глухо ръмжене и гласът на Пророка:

— Тука, Смърт, тука!

Нощта бе много тъмна и Дагоберт не забеляза Годиат, който се промъкваше тихо по керемидите и влезе в горницата през прозореца.

След малко се отвори врата, гостилничарят се показа с няколко човека: той бе нарамил пушка, а останалите носеха вили и тояги.

— Какво става? — попита той Дагоберт. — Какъв е този шум в гостилницата ми? Да вървят по дяволите и звероукротители, и нехранимайковци, които не умеят да вържат коня за яслата… Ако е пострадал конят ти, толкова по-зле за теб. Трябваше да бъдеш по-внимателен.

Вместо да отговори, Дагоберт, който слушаше какво става в обора, махна с ръка да замълчат. Отвътре се чу див рев, след което Пророка още по-силно извика и почти веднага пантерата започна жално да вие.

— Сигурно ти си причината за някакво нещастие — каза гостилничарят уплашено. — Чу ли? Морок може да е ранен?

Тъкмо когато Дагоберт се готвеше да отговори, вратата на обора изскърца и Голиат се показа на прага.

— Сега можете да влезете — каза той. — Вече няма никаква опасност.

Ужасяващо зрелище бе вътрешността на обора. Пророка, който едва успяваше да скрие вълнението си под привидното спокойствие, беше коленичил до клетката на пантерата. По движението на устните му се разбираше, че се моли. Когато видя гостилничаря и останалите хора, Морок се изправи и тържествено рече:

— Благодаря ти, Боже! Благодаря ти, задето можах още веднъж с твоята сила да победя!

Той скръсти гордо ръце на гърдите си и си даде вид, че е успял да победи Смърт. Тя лежеше в дъното на клетката и стенеше. Присъствуващите, които не знаеха, че под кожуха си звероукротителят има ризница, си помислиха, че пантерата стене от уплаха и останаха смаяни от безстрашието и свръхестествената сила на този човек.

На известно разстояние зад него стоеше Голиат, а недалеч от клетката, потънал в кръв, лежеше трупът на Смешльо…

Когато Дагоберт видя цялата картина, той коленичи и взе в ръце главата на Смешльо. Когато видя черните, лъскави и полузатворени очи, войникът не можа да се сдържи и заплака. В този момент Дагоберт забрави за всичко друго и мислеше за страшната смърт на своя стар другар, с когото не се бяха разделяли толкова години… Но когато войникът помисли какви трудности му създава тази смърт оттук нататък, го обзе ярост. Той скочи, хвърли се към Пророка с пламнали очи, с едната ръка го хвана за врата, а с другата успя да му нанесе пет-шест силни удара.

— Ти, разбойнико, ще отговаряш за смъртта на коня ми! — викаше той и продължаваше да го удря.

Морок бе слаб и не можеше да устои на Дагоберт. За да спасят Пророка, намесиха се Голиат и гостилничарят.

— Това е невъзпитано! — извика последният към Дагоберт, който бе долепил юмрук до челото си. — Животните искаха да разкъсат този достоен човек, а ти искаш да го убиеш! Не прилича на бялата ти брада да постъпваш така. Ако искаш можем да извикаме властите?

Като чу тези думи, войникът дойде на себе си, защото си спомни, че според законите, като чужденец, можеше да го сполети още по-голяма беда. Той трябваше да настоява да му се заплати конят, за да продължи пътуването, защото ако закъснееше дори и с един ден, всичко щеше да бъде напразно.

— Прав си… — успя да се сдържи. — Бях много буен. — Обърна се към гостилничаря и се стараеше да изглежда спокоен. — Не бях от най-сдържаните, но как мислиш, не трябва ли този човек да ми плати коня? Бъди ни съдник!

— Аз мисля като теб, но всичко става по твоя вина. Лошо си вързал коня и той е влязъл в този обор, чиято врата, без съмнение е била полуотворена — отвърна гостилничарят.

— Спомням си — обади се Голиат — че снощи оставих вратата полуотворена, за да влиза въздух на животните. Но клетките бяха добре залостени…

— Пантерата е побесняла, когато е видяла коня и е строшила решетките… — каза един човек.

— Не ми харесва това — рече Дагоберт. — Казах, че ми трябват пари и кон. Искам веднага да напусна тази нещастна гостилница.

— А пък аз мисля, че ти трябва да ми платиш! — извика Морок. — Той показа окървавената си лява ръка, която дълго бе крил от присъствуващите. — Виж как ме нарани пантерата, може да остана сакат до края на живота си.

Раната, която показваше Пророка, макар и да не бе опасна, бе доста дълбока, с което той спечели съчувствието на присъствуващите. Като разчиташе на случилото се и за да може да осъществи едно дело, което смяташе за свое, гостилничарят каза на слугата си, че само кметът може да реши кой е крив и кой е прав.

— И аз така мисля — потвърди войникът.

— Фриц, повикай кмета — каза гостилничарят, който в същото време се притесняваше, задето не бе проверил документите на войника. — Той ще се ядоса, че го безпокоим толкова късно, но пък и аз не искам да пострадам. Донеси ми паспорта, да видя дали господинът е редовен…

— Той е в стаята, в торбата ми, сега ще го донеса — отвърна войникът.

След което той излезе и отиде при двете момичета. Когато премина покрай трупа на коня, той си затвори очите. Пророка го проследи с тържествуващ поглед и помисли: „Ето, той сега няма кон, няма пари и няма паспорт… Не можех да направя нищо повече… Беше ми забранено да направя друго… Защото бе нужно да употребя хитрост… Сега всички ще кажат, че войникът не е прав. Мога само да добавя, че няколко дни той няма да може да пътува, а както разбирам, интересите на мнозина зависят от неговото, както и на двете момичета, забавяне.“

Четвърт час по-късно Карл тръгна с писмо за Лайпциг, което Морок написа набързо и което Карл трябваше да остави в пощата. Писмото бе надписано за господин Родин, улица „Milieu des Ursius“ №11, Париж, Франция.

XII глава Кметът

Дагоберт бе неспокоен. Той бе сигурен, че конят му не е отишъл сам при животните на звероукротителя и с ужас мислеше, че в крайна сметка решението щеше да зависи от разположението на съдията. Той реши колкото е възможно по-дълго да крие от момичетата новата си грижа и затова, когато влизаше в стаята им, се опита да забрави всичко.

— Добре, че кучето е пазило бедните деца — каза той докато отваряше вратата, но като видя, че стаята е потънала в мрак, извика: — Деца, защо стоите на тъмно!

Не последва отговор. Приближи опипом до леглото и хвана ръката на една от сестрите, тя бе студена.

— Роз! Бланш! Защо не ми отговаряте?

Той галеше машинално ръката, която бе уловил. В това време луната изплува и огря леглото, и войникът видя, че двете сестри са припаднали. Те лежаха прегърнати, Роз бе поставила главата си върху гърдите на Бланш.

— Бедните деца! — простена Дагоберт и се надигна да вземе шишето със спирта. — Колко ли са се уплашили. Не е чудно след толкова много вълнения.

Той навлажни крайчеца на една кърпа със спирт и леко започна да разтрива слепите им очи. След малко Роз помръдна, обърна глава на възглавницата и изпъшка. Отвори очи, но като не можа да познае Дагоберт, простена „Сестрице!“ и се хвърли в прегръдките на Бланш.

И Бланш бе се свестила от грижите на войника, но отново се уплаши, без да знае защо.

— Не се страхувайте, деца — каза Дагоберт — Аз съм. Много ли се уплашихте, докато ме чакахте?

— Много! Ако знаеш, Дагоберт…

— А защо загасихте лампата?

— Не я загасихме ние.

— Елате на себе си и ми разкажете какво стана. Тази гостилница не е безопасна и добре, че скоро ще я напуснем. Кажете сега какво се случи.

— Малко след като ти излезе, прозорецът се отвори, лампата падна на земята и се чу някакъв шум.

— Ние изпищяхме и затворихме очи, защото ни се стори, че в стаята има човек.

— Станалото-станало. Хайде сега, успокойте се.

— Защо цвилеше Смешльо?

— Цвилеше… Чакайте да запаля свещта. Къде ли е огнивото ми? А, ето го в джоба. Сега ще запаля свещта и ще взема от торбата необходимите книжа…

Дагоберт запали свещта и видя, че прозорецът наистина е отворен, а масата преобърната. Торбата беше там. Той затвори прозореца, изправи масата и развърза торбата, за да извади портфейла, който беше сложил заедно с кръста си в един джоб между подплатата и кожата. Войникът пъхна ръката си, но не намери нищо. Той застина като ударен от гръм, побледня и се дръпна назад.

— Какво ти е, Дагоберт? — попита Бланш.

Той не отговори, а остана приведен над масата и се зае да изпразни торбата. Извади овехтели дрехи, старата си гренадирска конна униформа от императорската гвардия. Напразно разтърсваше всяка дреха — не намери нито кесията, нито книжата си, нито дневника на генерал Симон, нито кръста си. Хвана торбата за дъното и я изтръска, но в нея нямаше нищо.

Момичетата го гледаха неспокойно. Бланш се реши и попита тихо:

— Какво ти е, какво търсиш?

За пръв път, откакто двете деца живееха с него и го питаха, той не отговори.

— Не, не… Не може да бъде… — промърмори той и сложи ръка на челото си, сякаш искаше да си припомни къде е сложил тъй ценните за него вещи, защото не искаше да повярва, че са изчезнали. Той се спусна и взе ковчежето на момичетата от стола. В него имаше долни дрехи, две черни фусти, дървена кутийка с копринената кърпа на майка им, две къдрици от косата й и една черна лента, която тя носеше на шията си. Дагоберт прерови цялото ковчеже, но не намери нищо…

Този решителен и смел мъж изведнъж се усети слаб. Лицето му пламтеше и плуваше в студена пот, коленете му трепереха. Той се хвана в една последна, безсмислена и глупава, но възможна надежда. Обърна се към момичетата и без да крие тревогата си, попита:

— Не ви ли дадох да ги скриете?… У вас ли са?… Ако ги няма у вас, ще взема един нож и ще се пробода…

Момичетата започнаха да плачат. Войникът ги гледаше разсеяно, без да ги вижда, но след миг разбра цялата жестока действителност. Захлупи лице и започна да плаче. Чуваха се само откъслечни думи: „Прощавайте… Какво нещастие… Ах, какво нещастие“.

— Погледни ни! — извикаха двете момичета. — Кажи ни какво ти е! Ние ли сме виновни?

Отвън се чуха стъпки. Сърдитко, който беше пред вратата, залая силно. Чу се ядосаният глас на гостилничаря:

— Хей, ти, как ти беше името! Прибери кучето си, господин кметът идва!

— Чу ли, Дагоберт? Кметът!… — каза Роз.

Думата кмет допълни нерадостната картина в главата на Дагоберт. Конят му бе убит, документите и парите му ги нямаше, а ако закъснееха само един ден, всичко пропадаше. И Дагоберт разбра, че спасението му е единствено в кмета и че трябва на всяка цена да го предразположи. Той избърса сълзите си, изправи се и каза на момичетата:

— Не се бойте, деца!

— Повикай кучето си! — изкряска гостилничарят, защото Сърдитко продължаваше да лае и да не го пуска да мине. — Побесняло ли е това куче! Малко ли са нещастията, които донесе в къщата ми. Господин кметът идва да те разпита, както разпита преди малко и Морок.

Дагоберт приглади косата и мустаците си и се постара да придобие добър вид, защото усещаше, че от този разговор зависи съдбата на двете сирачета.

— Легнете си, деца — каза им той. — Ако някой трябва да влезе тук, то ще е само господин кметът… — Отвори вратата и извика на кучето: — Сърдитко, ела тук!

Трябваше да повтори заповедта си още веднъж, докато кучето го послуша. Гостилничарят, с фенер в едната ръка и с шапка в другата, вървеше пред кмета, чиято фигура се губеше в сянката на стълбата. Зад него се мяркаха слуги, също с фенери в ръце.

Дагоберт затвори кучето в стаята и тръгна към стълбата. Пред нея имаше малко широко пространство, където бяха сложили едно канапе.

Когато кметът се изкачи, той се зачуди, че Дагоберт е затворил вратата на стаята, сякаш не иска да го пусне вътре и попита грубо:

— Защо си затворил вратата?

— Вътре спят две момичета и не искам да ги безпокоим — отговори той. — Да седнем на канапето, господин кмете и ме разпитайте.

— Защо ти определяш мястото, където ще те разпитвам? — попита кметът недоволно.

— Нищо не определям, господин кмете — побърза да каже войникът от страх да не го разсърди. — Но момичетата са толкова изплашени… Освен това вече са легнали. Имайте добрината да ме разпитате тук.

— Хм! Странна работа! Струваше ли си да ме будите посред нощ. Добре, тук ще те разпитам… — Обърна се към гостилничаря и му заповяда: — Остави фенера на стола и си върви!

Гостилничарят го послуша и си тръгна ядосан, че не може да присъствува на разпита.

Старият войник остана насаме с кмета.

XIII глава Съденето

Кметът на Мокерн носеше сукнена шапка и бе наметнат с мантия. Той се отпусна тежко на канапето. Беше дебел, около шестдесетгодишен мъж, с високомерно и намръщено лице. Със зачервената си въздебела ръка той потриваше подпухналите си очи, възпалени от неочакваното събуждане.

Дагоберт остана прав. Той покорно държеше в ръка старата си войнишка шапка, мъчейки се да разбере по навъсеното лице на съдията ще успее ли да го заинтересува със съдбата на момичетата. Войникът повика на помощ цялото си хладнокръвие, целия си разум, сладкодумство и решителност. Той, който двадесет пъти бе посрещал хладнокръвно смъртта, който винаги бе спокоен и уверен, който не бе свел поглед дори пред императора, неговия герой, неговия Бог…, сега трепереше пред намръщеното лице на един селски кмет. По същия начин се бе държал и преди няколко часа, когато хладнокръвно трябваше да изтърпи заяжданията на Пророка, за да не попречи на заръката на една майка…

— Какво ще кажете за свое оправдание — попита грубо и нетърпеливо съдията.

— Няма за какво да се оправдавам, господин кмете. Имам да се оплаквам.

— Вие ли ще ме учите как да ви разпитвам — извика съдията толкова разярено, че войникът се разкая, задето бе започнал този разговор.

С намерение да умилостиви съдията, той побърза да отговори покорно:

— Простете ми, господин кмете, лошо се изразих. Исках само да кажа, че не аз съм виновният.

— Пророка каза обратното.

— Пророка… — отговори войникът със съмнение.

— Пророка е набожен и местен човек и не е способен на лъжа.

— Нищо не мога да кажа по този повод, вие сте много справедлив и имате добро сърце, господин кмете. Не ще ме изкарате виновен, докато не ме изслушате. Човек като вас няма да обвини без причина никого. Това се вижда от пръв поглед. — И Дагоберт неволно започна да говори по-тихо, като се мъчеше да стане весел, усмихнат и ласкав. — Човек като вас — прибави той кротко — уважаеми господин съдия, не слуша само с едното ухо.

— Не става дума за уши, а за очи и макар моите да са насълзени, видях тежко ранената ръка на звероукротителя.

— Истина е, господин кмете, но ако беше затворил клетките и вратата си, нищо нямаше да му се случи.

— Не е така. Грешката е ваша. Вие трябваше здраво да вържете коня си за яслата.

— Вярно е, господин съдия, няма съмнение, че е вярно — каза войникът все по-смирено. — Сиромах човек като мен не може да ви противоречи. Но ако някой е развързал коня ми нарочно, за да влезе при животните, ще признаете, нали, че грешката не е моя. Ще признаете, ако решите, защото аз нямам право да ви заповядвам — добави войникът.

— Че кой би имал интерес от това?

— Не зная, господин кмете.

— И аз не зная — каза кметът нетърпеливо. — Боже мой, колко глупости се изприказваха заради една мърша.

В този момент войникът спря да се преструва и каза важно:

— Конят ми умря. Мърша е наистина, но преди един час, макар да беше стар, беше здрав и умен. Цвилеше весело, когато чуеше гласа ми и всяка вечер лизваше ръцете на сирачетата, които денем носеше на гърба си, както някога е носел и майка им. Сега вече няма да носи никого. Ще го захвърлят на бунището и кучетата ще го разкъсат. Не биваше така грубо да се изразявате, господин кмете, защото аз обичах коня си.

При тези достолепни думи на войника кметът неволно се натъжи и съжали за тона си.

— Разбирам, че ви е жал за кончето. Но какво да се направи, нещастието е станало.

— Нещастие, господин кмете, твърде голямо нещастие. Момиченцата, които придружавам, не можеха да тръгнат пеша толкова надалеч, не можеха да наемат и кола, тъй като са бедни. А през февруари трябва да бъдем в Париж. Когато майка им умираше, аз й обещах, че ще ги заведа във Франция, защото тези деца имат само мен.

— Което ще рече, че вие сте с тях…

— Аз съм техен верен слуга и не знам какво да правя, след като убиха коня ми. Вие сте добър, може би също имате деца… Ако един ден те попаднат в положението на двете сирачета, които имат само мен и нищо друго, които са нещастни от рождението си и чието спасение се намира в края на това пътуване, не бихте ли ги съжалили? Нямаше ли да мислите, че загубата на кончето ми е непоправима?

— Без съмнение — отвърна кметът, който всъщност беше доста добър човек и споделяше притесненията на Дагоберт. — Сега разбирам, че загубата ви е голяма, но ме интересуват и тези сирачета. На колко години са?

— На петнадесет години и два месеца. Близначки са.

— На петнадесет години! Почти колкото моето дете.

— И вие ли имате дете на същите години? — поде Дагоберт с по-голяма надежда. — Щом е така, господин кмете, вече не се безпокоя за участта на сирачетата. Вие ще им помогнете.

— Да помагам е работата ми. В тази разправия вината е по равно. Вие, от една страна, не сте вързали добре коня, а от друга страна звероукротителят е оставил вратата отворена. Той казва „Ръката ми е ранена“, а вие отговаряте „Конят ми е мъртъв и по ред причини за мен тази загуба е непоносима“.

— Казахте го по-добре, отколкото бих го казал аз — отвърна войникът смирено.

— Вие сте прав, без съмнение, но Пророка, който иначе е честен човек, съвсем иначе ми разказа нещата. Освен това, тук го познаваме отдавна. Тук, както виждате, почти всички сме ревностни католици. Той продава много евтино на жените ни поучителни книжки и на загуба търгува с броеници и кръстчета. Вие ще кажете, че това не ви влиза в работата, и ще имате право. Но, вярвайте ми, аз дойдох тук с намерение…

— Да ме изкарате виновен, нали, господин кмете? — каза Дагоберт поуспокоен. — Защото още не бяхте напълно буден и бяхте отворили само едното си око за истината.

— Така е, войнико — отвърна чистосърдечно съдията. — Защото в началото не скрих пред Морок, че му давам аванс и той великодушно ми каза, че ще премълчи някои неща, за да не утежнява положението ви. По всяка вероятност засега ще се отървете само с глоба, защото преди да чуя показанията ви, бях решил да искам обезщетение за раната на Пророка.

— Не виждате ли, господин кмете, колко лесно могат да се излъжат и най-справедливите и способни хора — каза Дагоберт много учтиво, но сетне хитро добави: — Но в края на краищата те научават истината, пък дори и пророк да е онзи, който ги е измамил.

От тази игра на думи, с която Дагоберт си послужи за пръв път в живота, можеше да се съди за тежкото му състояние, за усилията му да спечели благоволението на съдията. В началото кметът не разбра подигравката, но по задоволството на Дагоберт и по въпросителния му поглед съдията се досети и започна да се смее. Сетне отговори с не по-лоша игра на думи.

— Да, да… Така е… Лошо ще е да е пророкувал Пророка. Няма да му плащате никакво обезщетение. Вината и на двете страни е равна и щетите са равни. Той е ранен, вашият кон е убит и с това сте се разплатили.

— В такъв случай, колко мислите, че ми дължи? — попита войникът със странно простодушие.

— Как?

— Да, господин кмете, колко ще ми плати?

— Да ви плати ли?

— Да. Но преди да кажете колко, трябва да ви съобщя още нещо. Мисля, че имам право да не изхарчвам всичките пари за друго добиче. Струва ми се, че в околностите на Лайпциг ще намеря от селяните някое евтино магаре. Затова трябва да ви…

— Я го виж ти! — извика кметът — За какви пари и за какво магаре ми говорите? Казвам ви, че нито вие дължите нещо на Пророка, нито той на вас.

— Нищо ли не ми дължи?

— Много сте твърдоглав, господине! Повтарям ви, че ако животните на Пророка убиха вашия кон, Пророка пък бе тежко ранен. По този начин сте се разплатили. Нито вие му дължите обезщетение, нито той на вас. Разбрахте ли, най-сетне?

Дагоберт се изненада и известно време стоя мълчаливо, гледайки кмета с голяма тревога. Той разбра, че с това решение кметът осуетяваше надеждите му.

— Вижте какво, господин кмете, вие сте много справедлив и веднага ще забележите, че раната на звероукротителя не му пречи да продължава работата си, а смъртта на моя кон прекратява пътуването ми. Затова той трябва да ме обезщети.

Съдията смяташе, че е направил голям жест за Дагоберт като не му е потърсил отговорност за раната на Пророка, тъй като Морок наистина имаше известно влияние над католиците в този край и беше подкрепян от неколцина високопоставени лица. Затова съдията се обиди от исканията на войника и отново заговори строго:

— Ще ме накарате да съжалявам за безпристрастието си. Вместо да ми благодарите, вие искате още.

— Но, господин кмете, аз искам справедливост. Предпочитам да бях ранен като Пророка, за да мога да продължа пътя си.

— Не е важно какво предпочитате и какво не. Вече отсъдих. Край!

— Но…

— Стига, стига! Да минем нататък. Къде са документите ви?

— Добре. Ще поговорим за документите, но моля ви, господин кмете, имайте милост към онези две деца в стаята, помогнете ни да продължим пътя си.

— Направих каквото можах. Дори повече, отколкото съм длъжен. Още веднъж ви питам къде са документите ви.

— Първо трябва да ви обясня…

— Не ми трябват обяснения, а документи. Или предпочитате да ви арестувам като скитник?

— Да арестувате мен?

— Искам да кажа, че ако не ми покажете документите си, означава, че нямате такива. А хората без документи ги арестуват. Покажете си документите и да свършваме, защото искам да си ида у дома.

Положението на Дагоберт ставаше още по-мъчително, защото се бе подлъгал по голямата си надежда, а този последен удар изцяло съкруши войника. Тези изпитания бяха еднакво жестоки и опасни за човек със здрав, последователен и миролюбив нрав, който освен това бе дългогодишен войник и то войник-победител, чието грубо държание се каляваше в битките.

Щом чу думата документи Дагоберт побледня, но се помъчи да скрие вълнението си, като по този начин приспи вниманието на съдията.

— Ще ви разкажа какво стана, господин кмете. Работата е много проста. Това може да се случи на всеки. Нямам вид на просяк или скитник, нали? А освен това вие разбирате, че един човек, който пътува с две момичета…

— Стига приказки! Документите!

За щастие в същия момент се появиха момичетата. Сирачетата се бяха разтревожили, че Дагоберт се бави и като чуха гласа му на стълбите, станаха и се облякоха. И в момента, когато съдията казваше „Документите“, Роз и Бланш, хванати за ръка, излязоха от стаята.

Щом видя хубавите им личица и бедняшкото им черно облекло, кметът се изправи смаян. Двете хванаха едновременно ръцете на Дагоберт, сгушиха се в него и загледаха съдията с неспокойни, но ведри очи. Тази картина беше толкова трогателна, че кметът отново се преизпълни с милосърдие и се трогна. Дагоберт забеляза това, приближи се към съдията, водейки сирачетата, и с тъжен глас каза:

— Ето ги, господин кмете, клетите деца. Какъв по-добър документ от този. — И очите му неволно се насълзиха.

Но съдията, макар да беше груб по натура, а и мрачен от недоспиването, имаше здрав разум и милостиво сърце. Той разбра, че един човек, който придружава две момиченца, трудно може да бъде скитник.

— Бедни мили дечица! — каза той, гледайки ги със съжаление. — Толкова малки, а вече сираци. И от много далеч ли идват те?

— От Сибир, господин кмете, където майка им бе изпратена на заточение преди да се родят. От пет месеца пътуваме. Това е доста трудно за деца на техните години. За тях искам милост и помощ. За тях, които днес бяха сполетени от толкова нещастия, защото когато преди малко дойдох да потърся документите си, не намерих нито портфейла, в който ги държах, нито кесията с парите, нито кръста си, който самият император с ръката си ми окачи. А един награден от императора човек не може да бъде лош, дори ако за нещастие си е изгубил документите и парите. Ето защо толкова настоявам да получа обезщетение.

— Как и къде изгубихте документите си?

— Изобщо не знам, господин кмете. Сигурен съм, че когато завчера вечерта извадих малко пари от кесията, видях портфейла. Те ми стигнаха за вчера и повече не съм развързвал торбата си.

— А торбата ти къде беше вчера и днес?

— В стаята на децата. Но тази нощ…

Стъпки на качващ се по стълбата човек прекъснаха Дагоберт. Беше Пророка. Той се бе скрил в сянката на долната част на стълбата и бе дочул целия разговор. Вече бе започнал да се бои да не би кметът да провали всичките му планове, които почти се бяха осъществили.

XIV глава Решението

Морок бавно се изкачи по стълбите и учтиво поздрави кмета. Щом зърнаха зловещото лице на звероукротителя, Роз и Бланш уплашено отскочиха назад и се приближиха до войника.

Дагоберт смръщи чело и почувствува, че гневът му срещу Пророка, който бе станал причина за купищата неприятности, отново се надига (но той не знаеше, че портфейла и книжата му открадна Голиат, подстрекаван от Пророка).

— Какво искате, Морок? — каза кметът с някаква смесица от благосклонност и яд. — Щеше ми се да остана с господина и предупредих гостилничаря.

— Господин кмете, идвам да ви направя една услуга.

— Услуга ли?

— Да, една голяма услуга — иначе не бих си позволил да ви безпокоя. Имам угризения на съвестта.

— Угризения на съвестта ли?

— Да, господин кмете, разкаях се, че не ви казах за този човек онова, което трябваше да ви кажа. Подведе ме лъжливото милосърдие.

— И какво всъщност искате да ми кажете?

Морок застана до съдията и дълго му шепна в ухото.

Отначало кметът много се изненада, но после се съсредоточи и угрижи. От време на време подвикваше от почуда и съмнение и хвърляше по един поглед към Дагоберт и двете момичета. От погледите му, които ставаха все по-тревожни, изпитателни и строги, можеше да се съди, че шушукането на гадателя бавно превръщаше съчувствието на съдията към сирачетата и войника в недоверие и враждебност.

Дагоберт забеляза внезапната промяна и страхът, който се бе поуталожил за малко, сега го обхвана с още по-голяма сила. Изумените Роз и Бланш не проумяваха нищо и поглеждаха към войника с растящо безпокойство.

— Дяволска работа!… — каза кметът и стана рязко. — И през ум не ми е минавало. Винаги става така, Морок, когато те събудят посред нощ — човек не може да мисли трезво. Добре, че ми казахте. Направихте ми голяма услуга.

— Не мога да твърдя със сигурност, но…

— Все едно, деветдесет и девет на сто е сигурно, че сте прав.

— Това е само едно подозрение, продиктувано от някои обстоятелства, но все пак подозрение…

— Може да ни изведе до истината… А аз без малко да се хвана на въдицата… Къде ми беше умът?

— Човек често се лъже по външността…

— На мен ли го казвате, драги Морок, на мен ли го казвате.

По време на този потаен разговор Дагоберт имаше чувството, че се пече на огън, смътно усещаше, че ще се развихри буря и само мислеше как още малко да сдържи гнева си.

Морок се приближи до съдията, посочи му с очи сирачетата и отново зашушна.

— О — извика кметът с негодувание, — отивате твърде далеч.

— Не казвам нищо със сигурност… — побърза да се оправдае Морок, — това е само едно предположение, продиктувано от… и той отново доближи устните си до ухото на съдията.

— Защо пък не? — поде съдията и вдигна ръце към небето. — Такива хора са способни на всичко. Той твърди, че е пратен от тях и идва от Сибир. Но къде е гаранцията, че това не са безсрамни лъжи? Не ще се оставя два пъти да ме измамят — извика кметът, защото като всички непостоянни и слаби хора той беше безмилостен към онзи, който се опитваше в лукавство да привлече съчувствието му.

— Само не избързвайте с присъдата си, не отдавайте на думите по-голямо значение, отколкото имат — рече Морок с лицемерно съжаление и смирение. — Моите отношения с този човек са толкова обтегнати — и посочи Дагоберт, — че той може би ще реши, че постъпвам така, за да му отмъстя за злото, което ми стори. А може би аз го правя от любов към истината, от омраза към лъжата и от уважение към светата наша вяра. В края на краищата, живот и здраве, всичко ще се разбере… Ако съм излъгал, дано Бог ми прости. При всички случаи правосъдието ще решава. Щом те се окажат невинни, след месец-два ще ги пуснат.

— Няма защо да се двоумим. Това е просто една благоразумна мярка, която няма да им причини нищо лошо. Пък и колкото повече разсъждавам, толкова повече се убеждавам: наистина, този човек или е агент, или френски бунтовник. Като сравнявам предположенията си с манифестацията на франкфуртските студенти…

— И да мътиш с такива неща главите на тези млади нещастници, това е… — с бърз поглед Морок посочи двете сестри, а след като направи една многозначителна пауза, въздъхна и рече: — Дяволът не подбира средствата си…

— Без съмнение, гнусно, но добре замислено дело.

— Освен това, господин кмете, разгледайте го внимателно и ще видите, че този човек има опасен вид… — говорейки все така тихо, Морок посочи Дагоберт.

Дагоберт полагаше невероятни усилия да се въздържа, но отвратителното положение, в което се намираше от пристигането си в тази проклета странноприемница, и особено разговорът на Морок с кмета, изчерпаха търпението му. Освен това звероукротителят пред очите му осуетяваше намеренията му да спечели съчувствието на съдията. Това окончателно го разяри, той се доближи до Морок със скръстени на гърдите ръце и му каза с все още сдържан тон:

— За мен шушукате на господин кмета, нали?

— Да — отвърна Морок с втренчен в него поглед.

— А защо не говорите на глас? — гъстите мустаци на Дагоберт потръпваха конвулсивно, той гледаше изпитателно Морок и явно се опитваше да надмогне някаква усилена вътрешна борба. Като видя, че противникът нарочно му мълчи, каза още по-високо: — Питам ви защо шушнете на господин кмета, когато става дума за мен?

— Защото има срамни неща, които човек не може да каже на глас, без да се изчерви — отвърна безочливо Морок.

До този момент Дагоберт държеше ръцете си скръстени. Но внезапно той рязко ги отпусна и стисна юмруците си заканително… Този бърз жест беше толкова изразителен, че двете сестри се приближиха до него и изпищяха от ужас.

— Слушайте, господин кмете — каза вбесеният войник през зъби, — кажете на този човек да си иде, иначе… не отговарям за постъпките си.

— Какво! — възкликна горделиво кметът. — И вие ми заповядвате… Как смеете!

— Накарайте този човек да слезе долу — поде Дагоберт извън себе си, — или ще се случи нещастие!

— Дагоберт… Боже мой… Успокойте се — извикаха момичетата и го хванаха за ръцете.

— Вие ли, жалък негоднико, за да не кажа нещо по-лошо, ще заповядвате тук! — разкрещя се разяреният кмет. — Значи си мислите, че за да ме излъжете, е достатъчно да кажете, че сте изгубил документите си. Напразно мъкнете със себе си тези две момичета, които въпреки невинния си вид, може би са прости…

— Нещастнико! — изрева Дагоберт и така страшно изгледа кмета, че той не посмя да довърши.

Войникът хвана момичетата за ръце и моментално ги отведе в стаята, преди да са продумали. След това заключи вратата, пусна ключа в джоба си и бързо се върна при кмета, който уплашен от поведението и застрашителния поглед на стария войник, отстъпи една-две крачки назад и се улови с една ръка за перилото на стълбата.

— Чуйте ме добре! — каза войникът и сграбчи съдията за ръкава. — Докато това жалко създание ме обиждаше — и той посочи Морок, — преглъщах всичко, защото засягаше мен. Преди малко изслушах търпеливо и вашите бръщолевения, защото за малко се престорихте, че съчувствувате на тези злочести сирачета. Но понеже у вас няма ни сърце, ни милост, ни честност… казвам ви, въпреки че сте кмет… ще ви смажа, както смазах това куче — и той отново посочи Пророка, — ако си позволите да не говорите за тези две момичета така, както бихте говорили за собственото си дете! Чухте ли?

— Как… смеете… — извика кметът, заеквайки от яд, — искате да говоря за тези две авантюристки…

— Долу шапката…, когато говорите за дъщерите на маршала и дука на Лини — изкрещя войникът, грабна шапката на кмета и я хвърли в краката му.

Морок потръпна от радост при тази обида. Дагоберт бе изгубил всякаква надежда и вбесен до ярост, за нещастие се поддаде на буйния си нрав, който въздържаше от няколко часа с толкова усилия.

Като видя шапката в краката си, кметът изгледа смаяно звероукротителя, сякаш се двоумеше дали да повярва, че подобна дързост е възможна.

Дагоберт се разкая за избухливостта си, но тъй като не виждаше по какъв начин може да оправи нещата, хвърли бърз поглед наоколо, отстъпи няколко крачки назад и слезе на първото стъпало.

Кметът стоеше изправен в ъгъла до канапето. Морок стоеше близо до съдията с превързаната си ръка, за да отдаде по-голямо значение на раната. Кметът извика на Дагоберт:

— Ама че дъртак! Осмелихте се да ми посегнете, а сега смятате да избягате.

— Простете ми, господин кмете… Не можах да се сдържа. Съжалявам, че избухнах — каза Дагоберт разкаяно и сведе глава.

— Няма милост за вас, нещастнико! С притворно смирение искате отново да ме накарате да се смиля над вас, но аз разбрах кроежите ви… Вие не сте този, за когото се представяте, и под това вероятно се крие държавна измяна — добави съдията с доста официален тон. — Хората, които искат да разпалят пожар в Европа, не подбират средствата си.

— Аз съм просто един беден човек, господин кмете… Вашето сърце е толкова добро, бъдете милостив!

— Но хвърляте шапката в краката ми, така ли!

— Поне вие — обърна се войникът към Морок, — вие, който сте причина за всичко това, имайте милост към мен. Не бъдете отмъстителен!… Като свят човек, кажете една дума в моя полза на господин кмета.

— Казах му, каквото трябваше да му кажа — отвърна с присмех Морок.

— Ах вие, стар мошенико! Държите се като котка… Искахте да ме измамите със сълзите си — подхвана кметът и се доближи до Дагоберт. — Слава Богу, сега няма да ме излъжете. Ще видите, че в Лайпциг има добри затвори за френските бунтовници и за авантюристите, защото и момичетата ви са същите като вас… Я да ви видя сега — прибави той важно с надути бузи, — хайде, слезте при мен… А вие, Морок, ще…

Кметът не можа да довърши. От няколко минути Дагоберт се стараеше да спечели време и разглеждаше една полуотворена врата срещу стаята на сирачетата. Той избра подходящия момент, хвърли се като светкавица върху кмета, хвана го за гушата и с такъв тласък го блъсна през полуотворената врата, че изуменият от ненадейното нападение съдия не можа дори да извика и се претъркули по пода на мрачната стая. Сетне Дагоберт се обърна към Морок, който се канеше да хукне по стълбата, улови го за дългата коса, привлече го към себе си, стисна го с железните си ръце, запуши му устата и въпреки отчаяната му съпротива, го помъкна към стаята, където лежеше смаяният кмет.

След като заключи вратата и пусна ключа в джоба си, Дагоберт взе на два скока стълбите, които свършваха пред един коридор, водещ към двора. Портата на странноприемницата беше затворена и от там не можеше да се мине. Навън валеше като из ведро. През прозорците на един салон, в който гореше огън, той видя гостилничаря и слугите му, очакващи решението на кмета.

Войникът веднага залости вратата на коридора, като по този начин предотврати влизането откъм двора, и бързо се върна при сирачетата.

Морок дойде на себе си и с цяло гърло започна да вика за помощ. Но освен разстоянието, заглушаваше го шумът на вятъра и дъжда. И така, Дагоберт имаше около един час на разположение) Доста време трябваше да измине, докато се усъмнят в проточилата се разправия между него и съдията, а освен това нямаше да разбият лесно двете врати — между двора и коридора и на стаята, където бяха заключени кметът и гадателят.

— Деца, вие трябва да докажете, че в жилите ви тече войнишка кръв — каза Дагоберт, вмъквайки се при момичетата, уплашени от шума, който чуваха от известно време.

— Боже мой, какво има Дагоберт? — извика Бланш.

— Какво трябва да направим? — попита Роз.

Без да отговоря, войникът отиде до леглото, събра чаршафите, навърза ги един за друг, направи голям възел в единия край и го затисна с лявото крило на прозореца. Другият край политна надолу и достигна земята. Бягството можеше да започне през дясното крило.

Тогава старият войник взе торбата си, ковчежето на децата, кожуха и ги изхвърли навън. Подаде знак на Сърдитко да пази вещите. Кучето изобщо не се подвоуми и с един скок изчезна през прозореца.

Роз и Бланш гледаха Дагоберт изумени, но нищо не разбираха.

— Вратата на странноприемницата е затворена. Смелост, мили мои — каза им той. Сетне посочи прозореца и рече: — Трябва да минете оттук или ще ни арестуват. Мен ще изпратят в един затвор, вас — в друг и цялото ни пътуване ще бъде напразно.

— Ще ни изпратят в затвор… Ще ни арестуват! — извика Роз.

— Ще ни разделят с теб! — викна Бланш.

— Да, мили мои дечица! Убиха Смешльо. Трябва да бягаме пеш и да стигнем до Лайпциг. Когато се уморите, ще ви нося на гръб една по една, ще просим по пътя и ще се доберем… Но и съвсем малко да закъснеем, всичко е изгубено. Хайде, дечица, имайте ми доверие. Докажете, че дъщерите на генерал Симон не са страхливки. Още имаме надежда.

Двете сестри инстинктивно се хванаха за ръце, сякаш искаха да се обединят срещу опасността. На прелестните им личица, пребледнели от толкова преживявания, се изписа наивна решителност, вдъхновена от сляпата им вяра в предаността на войника.

— Бъди спокоен, Дагоберт, няма да се уплашим — заяви твърдо Роз.

— Ще направим всичко, което е необходимо — каза по-колебливо Бланш.

— Сигурен съм! — извика Дагоберт. — Добрата кръв си казва думата. Хайде да ви видя сега! Леки сте като перца, чаршафите са здрави. Няма и осем стъпки от прозореца до земята, а там ви чака Сърдитко…

— Аз ще мина първа, днес аз съм по-голямата! — каза Роз и нежно прегърна сестра си. Но и Бланш се втурна към прозореца, за да изпревари сестра си и да поеме върху себе си евентуалната опасност.

Дагоберт веднага се досети защо е това бързане.

— Разбирам ви, мили деца — каза им той, — но не се бойте една за друга. Няма никакъв риск. Аз окачих чаршафите… Хайде, Розичке, побързай…

Малкото момиче подскочи на прозореца като птичка. Дагоберт го държеше здраво, то улови чаршафа и бавно се заспуска, като спазваше указанията на войника, който се бе надвесил с цяло тяло навън и го насърчаваше.

— Не се бой, сестрице — тихо каза Роз, щом стъпи на земята — много е лесно. И Сърдитко е тук, лиже ми ръката.

Бланш не се колеба дълго, беше смела като сестра си и с удоволствие се спусна надолу.

— Клетите мили дечица! Какво са сторили, та да бъдат толкова злочести! Зла участ преследва този род! — простена Дагоберт с наранено сърце, гледайки как бледото кротко личице на Бланш се изгубва в мрака на тъмната нощ, станала още по-зловеща от силния вятър и поройния дъжд.

— Чакаме те, Дагоберт, слизай бързо… — викнаха тихичко сирачетата, скупчени под прозореца.

Войникът беше висок на ръст и вместо да се спуска по чаршафите, скочи.

Едва бе изминал четвърт час от бягството на Дагоберт и двете момичета от „Белият сокол“, когато в странноприемницата се чу силен трясък. Кметът и Морок успяха да изкъртят вратата с една тежка маса. Те хукнаха към празната осветена стая на сирачетата.

Морок видя развените навън чаршафи и се развика:

— Господин кмете, избягали са през прозореца. Но се движат пеша. В тази буря посред мрака не ще стигнат далеч.

— Ще ги хванем, няма съмнение… Окаяни нещастници!… Ах, ще им го върна… Боже, Морок, става дума за вашата чест и за моята…

— За моята чест ли? За нещо много повече, господин кмете! — отвърна ядосано Пророка. После бързо слезе по стълбите, отвори вратата към двора и с ясен силен глас извика: — Голиат, развържи кучетата. Гостилничарю, вземи фенери и тояги… Въоръжи слугите си. Заповядай да отворят портата. След бегълците! Могат да ни се изплъзнат. Трябва да ги хванем живи или мъртви.