Скитникът евреин

I глава Жената на Дагоберт

Ето какви сцени се разиграваха в Париж, в Кардовилския дворец, на другия ден след корабокрушението и спасяването на удавниците.

Няма нищо по-зловещо и по-мрачно от вида на улица „Brise-Miche“, която в единия си край излизаше на улица „Сен-Мари“ близо до малкото площадче на Манастира към църквата. От едната си страна, тази не по-широка от осем стъпки уличка беше заградена от две черни, мръсни и напукани стени. Те бяха толкова високи, че не пропускаха нито въздух, нито светлина. Само през най-дългите дни на годината там се прокрадваше по някой слънчев лъч, а когато настъпеше влажната, студена зима, ледената парлива мъгла постоянно се стелеше над тясното като кладенец пространство.

Беше около осем часът вечерта. Под бледата червеникава светлина на фенера, която едва се прецеждаше през гъстата мъгла, до ъгъла на една от тези високи стени стояха двама души и разговаряха.

— И така — каза единият, — разбрахме се… Вие ще стоите на улицата, докато ги видите, че влизат в №5.

— Разбрах.

— А когато ги видите, че влизат, за да се убедите окончателно, ще отидете у Франциска Балдуин…

— Уж за да попитам дали там не живее гърбавото момиче, сестрата на така наречената Вакханалната царица…

— Точно така… От гърбавата трябва да научите къде точно живее тази царица, защото това е много важно. Такива жени си сменят гнездата като птиците и дирята им се губи.

— Бъдете спокоен. На всяка цена ще накарам Гърбавото да ми каже къде живее сестра й.

— А аз ще ви чакам в кръчмата срещу манастира. Като дойдете, ще изпием по една чаша топло вино.

— Няма да ви откажа, защото нощта е ужасно студена.

— Страшно нещо. Тази сутрин водата замръзваше по ръсилото ми. Бях се вдървил като мумия на стола пред вратата на църквата. Ех, братко, и ръсенето със светена вода не е лесен занаят. Добре, че поне припечелвам по нещо… Хайде, на слука! Не забравяйте, №5 — малката пътечка до бояджийницата…

— Добре, добре…

И те се разделиха.

Единият тръгна към манастира, а другият — в обратната посока, към другия край на уличката, който излизаше на „Сен-Мари“. Той бързо намери къщата, която търсеше — висока и тясна като всички къщи на тази улица, с мрачна и мизерна външност.

Човекът започна да се разхожда нагоре-надолу пред вратата на къща №5.

И ако тези жилища бяха отвратителни на външен вид, то гнусната им и плачевна вътрешност просто не се поддава на описание. Особено ужасна, съсипана и мръсна беше №5. От стените капеше вода и се стичаше по тъмните, кални стълби. По площадката на втория етаж беше натрупана слама вместо изтривалка. Но тя се бе превърнала на тор и още повече подсилваше непоносимата смрад, вследствие от задуха, влагата и гнилите изпарения, защото през дупките, разбити по стълбите, едва проникваха няколко лъча бледа светлина.

В тази най-пренаселена част на Париж, в мръсните, студени и нехигиенични къщи живееха, струпани натясно, бедните работници. И къщата, за която говорим, беше такава. Долния етаж обитаваше един бояджия. Отровните изпарения от работилницата му още повече умирисваха съборетината.

В малки стаички на горните етажи живееха занаятчии, няколко работници се помещаваха в една стая, а подобна такава на четвъртия етаж заемаше Франциска Балдуин, жената на Дагоберт. Една свещ осветяваше това сиромашко жилище, към което бе преграден килер. Агрикол заемаше малкото помещение на най-горния етаж. Посивяла вехта хартия, изпокъсана от грапавините, покриваше тук-там стената, до която бе долепено леглото. Малки перденца, окачени на железни пръчки, скриваха стъклата. Митият, но немазан под още пазеше тухления си цвят. В единия край на стаята имаше лята обла печка, върху която къкреше някакъв съд. В един шкаф от светло дърво, боядисан в жълто на тъмни ивици, стоеше малка желязна къщичка — изящен плод на търпението и майсторството, белязало всички неща, направени от сина на Дагоберт — Агрикол Балдуин. Окаченото на стената гипсово разпятие, закичено с венец от върбови клонки и няколкото икони на светии показваха набожността на жената на войника. Голям объл шкаф, доста почернял от времето, едно вехто канапе, покрито със зелено кадифе (първият подарък на Агрикол за майка му), няколко плетени стола и една маса за работа, върху която имаше няколко торби от дебел, червеникав плат — това беше покъщнината в тази стая с проядена от червеи врата. В преградения с дървени вратички килер се мъдреха няколко готварски и други съдове.

Колкото тъжно и бедняшко да изглеждаше това обзавеждане, малцина и то относително заможни занаятчии не можеха да се похвалят с такова, защото леглото имаше две постели — бели чаршафи и дебела завивка, а в големия шкаф беше подредено бельо.

Освен това жената на Дагоберт живееше сама в една стая, голяма точно толкова, колкото и стаите с многочислените семейства на честните и трудолюбиви занаятчии, които живееха и спяха на куп, смятайки се едва ли не за богати, ако можеха да предоставят отделно легло на момичетата и на момчетата си или ако завивката или някой от чаршафите не се намираше в заложната къща. Франциска Балдуин беше седнала до малката лята печка, която едва сгряваше съборетината в това студено и влажно време и приготвяше ядене за сина си Агрикол. Тя беше на около петдесет години, облечена в рокля от син индийски плат на бели цветчета и с ленена фуста. На главата си носеше бяла шапчица, завързана под брадичката. Лицето й беше бледо и мършаво, гърдите й бяха добре сложени. Изразът й излъчваше пълно покорство пред съдбата и безкрайна доброта. И наистина, трудно можеше да се намери по-добродушна и по-храбра жена. Единствено с работа и благодарение на трудолюбието си тя бе успяла да отгледа не само сина си Агрикол, но и захвърленото бедняшко дете Гавриил, което беше проява на смелост от нейна страна. На младини тя пожертвува здравето си за двадесет години, през които полагаше непосилен труд, превърнал се поради лишенията в убийствен. Но за нея това време беше плодотворно, на работниците плащаха добре и с безсъние и усилен труд понякога Франциска припечелваше до петдесет су на ден. Така успя да отгледа и сина си, и осиновеното си дете.

Ала за тези двадесет години здравето й се съсипа и силите почти я напуснаха. Но затова пък двете й деца си имаха всичко и бяха получили такова възпитание, каквото простолюдието е в състояние да даде на синовете си. Агрикол започна да учи занаят при г-н Франсоа Харди, а Гавриил се готвеше да влезе в семинарията благодарение на твърде услужливото покровителство на г-н Родин, който от 1820 година бе влязъл в тесни връзки с изповедника на Франциска Балдуин, тъй като тази жена винаги е била много набожна.

Тя беше едно от онези обикновени, добри до невъзможност натури, една от онези мъченици на небивалата преданост, които понякога достигат до геройство… Свети и чистосърдечни души, чийто инстинкт на сърцето замества знанието. Единственият й недостатък, по-точно единственото следствие от сляпата й чистосърдечност, беше непреодолимото покорство, с което се смяташе за длъжна да слуша своя изповедник, на чието влияние бе свикнала да се подчинява от дълги години. Тя смяташе това влияние за едно от най-уважаваните и най-светите неща на този свят и не съществуваше нито сила, нито повод, който бе в състояние да я откъсне от него. Тази превъзходна жена не се огъваше пред никакви трудности. Нейното незлобливо, хладнокръвно упорство беше кротко като характера й, спокойно като съвестта й, но и непоколебимо като самата нея. С една дума, Франциска Балдуин бе едно от онези чисти, невежи и доверчиви същества, които понякога, без да подозират, могат да се превърнат в страшни оръжия, ако попаднат в умели и опасни ръце.

От доста време насам разклатеното й здраве и особено отслабналите й очи й наложиха принудителна почивка. Работеше само по два-три часа на ден, а останалото време прекарваше в църквата.

След малко Франциска се надигна и започна да подрежда масата за сина си с майчинска грижовност. Извади от шкафа една кожена торбичка, в която имаше изкривена сребърна чаша и един лек сребърен прибор за хранене, дотолкова извехтял и протрит, че ръбовете на лъжицата режеха като нож. Тя избърса всичко, излъска го и подреди около чинията на сина си приборите, подарък от сватбата й с Дагоберт. За Франциска това беше най-скъпоценното нещо и заради дребната му стойност, и заради спомените, свързани с него. Затова често бе проливала горчиви сълзи, когато й се наложеше в краен случай — ако се разболееше или останеше без работа, да го оставя в заложната къща.

След това жената взе от долната лавица на шкафа една водна чаша и бутилка вино, от което липсваше една четвърт, сложи го до чинията и се върна да опита яденето.

Макар че Агрикол не бе закъснял кой знае колко, по лицето на майката се четеше тревога и скръб, а зачервените й очи подсказваха, че много е плакала. След скръбни и дълги колебания бедната жена най-сетне се убеди, че скоро отслабналите й очи не ще й позволят да работи по два-три часа на ден, както правеше досега. Отначало тя беше много добра шивачка на бельо, но колкото повече отслабваха очите й, толкова по-груби неща бе принудена да шие, а паралелно с това намаляваше и печалбата й. Накрая започна да шие торби за войската, за които бе необходим около двадесет педи шев. За всяка торба й плащаха по две су, а конците бяха от нея. Работата беше доста трудна и тя ушиваше най-много по три торби на ден, припечелвайки по този начин шест су дневно. Човек настръхва като си помисли за многото нещастни жени, на които изтощението, лишенията, възрастта и болестите са изчерпали до крайна степен силите и са отнели здравето им и те са неспособни да извършат нищо за повече от тези нищожни монети. Така припечеленото намалява заедно с увеличаването на новите им нужди, вследствие на старостта и слабостта…

За щастие Франциска имаше достойната поддръжка на сина си. Той бе много добър работник и се ползуваше от справедливото разпределение на заплатите и приходите, които даваше г-н Харди. Агрикол печелеше дневно от пет до шест франка, т.е., двойно повече от това, което печелеха работниците в другите предприятия. Той и майка му можеха да живеят добре, дори ако старата жена не работеше. Навремето тя беше толкова пестелива, че се лишаваше дори от най-необходимите неща, но откакто започна да посещава църквата всеки ден, се превърна в истинска разсипница на тема набожни прояви. Почти не минаваше ден без да не плати за една-две литургии и без да не запали свещи било за Дагоберт, с когото се бе разделила толкова отдавна, било за спасение душата на сина си, който според нея бе тръгнал по широкия път на падението. Агрикол имаше изключително добро и великодушно сърце. Толкова обичаше и почиташе майка си, а тя бе тъй трогателна с ревностното си богомолство, че той никога не се оплака, загдето по-голямата част от заплатата му (която всяка събота съвестно даваше на майка си) отива за набожни прояви. Само понякога с нежност и уважение правеше забележка на Франциска, че му е мъчно да гледа как тя понася лишения заради здравето и възрастта си, защото предпочита да увеличава дребните си разноски за църковни неща. Но какво можеше да отговори на прекрасната си майка, когато тя със сълзи на очи му казваше:

— Чедо мое, правя това за спасението на баща ти и на твоята душа…

Ако започнеше да се препира с Франциска за ползата от литургиите и за влиянието на свещите над сегашното и бъдещото спасение на стария Дагоберт, означаваше да засегне един от онези въпроси, които Агрикол от уважение към майка си и към вярата й завинаги си бе забранил да повдига. И така, той се примири с нейния отказ от добруването, в което искаше да я гледа и да й се наслаждава.

В един момент се чу тихо почукване на вратата и Франциска извика:

— Влезте.

И някой влезе.

II глава Сестрата на Вакханалната царица

Лицето, което се появи при жената на Дагоберт, беше едно осемнадесетгодишно ниско и ужасно грозно момиче. Въпреки че не бе съвсем гърбаво, снагата му беше доста изкривена, гърбът превит, гърдите вдлъбнати, а главата — дълбоко хлътнала между раменете. По лицето му с доста правилни черти, но издължено, мършаво, много бледо и сипаничаво, бе изписано голямо смирение и много тъга. Сините му очи говореха за буден ум и доброта. По един каприз на съдбата, най-хубавата жена щеше да се гордее с великолепната й черна коса, сплетена на дебела плитка, която висеше зад врата й. Държеше някаква вехта кошница. Беше облечена много бедно, но грижовността и чистотата се бореха до колкото могат със страшната сиромашия. Макар че беше студено, тя носеше къса рокличка от щампована басма, която от честото пране напълно бе изгубила багрите си и по нея се мяркаха само някакви белезникави петна. От страдалческото изражение на това нещастно същество личеше, че е свикнало с всички неволи, мъки и подигравки. Презрението го преследваше още от злочестото му раждане, а уличните присмехулници го нарекоха La Mayeux (Гърбавото). Впрочем този прякор, който непрекъснато й напомняше за нейния недостатък, беше толкова естествен, че Франциска и Агрикол макар от сърце да я съжаляваха и обичаха, по навик също й казваха така.

Гърбавото — така ще я наричаме и ние занапред — бе родена в къщата, където жената на Дагоберт живееше от двадесет и няколко родини. Можеше да се каже, че това момиче бе отгледано заедно с Агрикол и Гавриил. Има сиромаси, орисани да бъдат нещастни. Майката на Гърбавото — Перина Соливо, беше вдовица на един дребен разорил се търговец. Тя имаше още една много красива дъщеря, на която посвещаваше цялата си необуздана нежност, а към онеправданото от природата момиче изпитваше само презрение и жестокост. Клетницата идваше да се оплаква на Франциска, която я утешаваше и насърчаваше, разговаряше с нея по цяла вечер, учеше я да чете и да шие.

Агрикол и Гавриил не подражаваха на другите деца, които непрестанно се присмиваха, закачаха и дори често биеха малкото, гърбаво момиче. Поучени от примера на милостивата си майка, те я обичаха, закриляха и защитаваха.

Тя беше на петнадесет години, а сестра й на седемнадесет, когато майка им умря и ги остави в страшна мизерия. Цефиза беше умна, пъргава, способна, но за разлика от сестра си бе от онези живи, шумни и весели натури, в които животът кипи и които имат нужда от въздух, от движения и от удоволствия. Беше добро момиче, но безразсъдно разглезено от майка си. Цефиза послуша мъдрите съвети на Франциска, примири се с положението си, прибра се, научи се да пише и работи като сестра си цяла година. Но тя не успя дълго да противостои на жестоките лишения, които я караха да търпи студ, а най-вече глад. Младата, хубава огнена Цефиза бе заобиколена от доста примамки и богати дарове. Богати според нейните разбирания, защото те биха й стигнали колкото да яде, когато е гладна, да не мръзне, да бъде чисто облечена и да не работи по петнадесет часа на ден в една тъмна, смрадлива дупка. Накрая Цефиза се вслуша в „желанието“ на един адвокатски писар, който след известно време я изостави. Тогава тя се запозна с един търговски писар, когото напусна по примера на първия си приятел и се захвана с някакъв агент на търговска къща, след което напусна и него заради други любовници. С една дума, след множество напускания и изневери за една-две години Цефиза се превърна в идол на маса ученици и писари и придоби такава слава в увеселенията из предградията с решителния си характер, с наистина оригиналния си ум и с неуморната си енергичност за всякакви удоволствия, а най-вече с необуздания си, шумен нрав, че единодушно я нарекоха Вакханалната царица, а тя по всички линии се показа достойна за това разюздано царство.

От този момент нататък клетото гърбаво момиче много рядко виждаше по-голямата си сестра. То непрекъснато я съжаляваше и продължаваше да работи прилежно, припечелвайки с голяма мъка по четири франка седмично.

Гърбавото се бе научила от Франциска да шие бельо и изработваше дебели долни ризи за простолюдието и войската. Плащаха й по три франка на дузина. Трябваше да ги поръбва, да изглажда яките и да прави илиците. Работеше от дванадесет до петнадесет часа на ден и едва успяваше да завърши четиринадесет-шестнадесет ризи на седмица. Не можеше да се каже, че беше онеправдана в заплащането, не! Защото много шивачки никога не са имали, пък и сега нямат по-голяма печалба. Възнаграждението на женския труд е една възмутителна несправедливост и диво варварство. На жените се плаща двойно по-малко, отколкото на мъжете шивачи, макар да работят еднакво и въпреки че жените са слаби и крехки, а честите раждания удвояват нуждите им.

И така, Гърбавото живееше с четири франка седмично…

Т.е., живееше, работейки упорито от дванадесет до петнадесет часа дневно, за да не умре тутакси от глад, студ и оскъдица, принудена да търпи огромни лишения. Лишения ли? Не.

Думата лишения не изразява онзи постоянен ужасен отказ от всичко необходимо, за да се запази тялото, здравето и животът, дадени от Бога. Нито чист въздух и здравословно жилище, нито питателна и достатъчна храна, нито топли дрехи…

Думата умъртвяване съответствува по-точно на пълното отсъствие на съществените, жизненоважни неща, които едно справедливо устроено общество дава или би трябвало да дава на всеки трудолюбив и честен работник, когото цивилизацията е лишила от каквото и да било право върху земята и който се ражда с едно-единствено богатство — собствените си ръце.

Дивакът не се ползува от преимуществата на цивилизацията, но той може да се храни с горските животни, волните птици, речните риби, земните овошки, а за стряха и огрев му служат дърветата от големите гори. Просветеният, лишен от тези божии блага, просветеният, който смята собствеността за свята и неприкосновена като награда за тежкия си всекидневен труд, обогатяващ страната, е в правото си да иска заплата, достатъчна, за да живее здравословно — ни повече, ни по-малко. Защото нима може да се нарече живот това непрестанно залитане между битието и небитието и тази постоянна борба с глада, студа и болестите? За да видим докъде може да стигне това умъртвяване, неумолимо налагано от обществото на всички честни и трудолюбиви създания с безмилостното му безразличие към въпросите, засягащи справедливото възнаграждение на труда, ще покажем как може да живее едно бедно момиче с четири франка седмично.

Може би поне тогава ще се отдаде нужното на толкова нещастници за тяхната покорна търпимост към този отвратителен живот, който ги е дарил с доста сили, за да изпитат всички страдания на човечеството. Да… Да живееш така е добродетел. Да, едно устроено по този начин общество, което търпи и налага толкова страдания няма право да осъжда нещастниците, продаващи тялото си не от разврат, а почти винаги, за да не умрат от студ или от глад.

Впрочем, ето как живееше това младо момиче със своите четири франка седмично: три килограма хляб второ качество — 84 су, две мерки вода — 20 су, лой или мас (защото маслото е много скъпо) — 50 су, сол — 7 су, една крина въглища — 40 су, половин килограм сух зеленчук — 30 су, килограм и половина картофи — 20 су, една свещ — 33 су, конци и игли — 25 су. Всичко — 3 франка и 9 су.

Гърбавото си готвеше супа, която претопляше два, най-много три пъти на седмицата в едно канче на горния етаж. През останалото време я ядеше студена. И така, на Гърбавото й оставаха 91 су седмично за жилище и облекло.

Но тя имаше рядкото щастие да бъде закриляна. За да не засегне изключителното й честолюбие, Агрикол се споразумя с портиера и срещу 12 франка годишно нае за момичето една таванска стаичка, в която имаше място само за малко легло, стол и масичка. Младежът плащаше 18 франка, които допълваха цялата сума за наема от 39 франка. Така че за Гърбавото оставаха около 1 франк и 70 су на месец.

Но как постъпват другите многобройни шивачки, които не печелят повече от Гърбавото и не се намират в нейното „завидно“ положение, защото нямат нито дом, нито покровители? Те си купуват малко храна за през деня, а нощем срещу едно-две су преспиват заедно с някоя приятелка в мизерни стаи, където са разположени по пет-шест легла, повечето заети от мъже. Да, въпреки отвращението, което изпитва едно нещастно, честно и невинно момиче в подобно общество, то трябва да се покори, защото хазяите не могат да си позволят лукса да разделят къщата на стаи за мъже и стаи за жени.

За да може една шивачка да наеме къща с обзавеждане, колкото и мизерно да е то, трябва да разполага най-малко с 30–40 франка в брой. Но как да плаща 30–40 франка в брой със заплата 4–5 франка седмично, които едва стигат за оскъдна храна и нищожно облекло? Не, тя трябва да се примири с ужасното съжителство и така полека-лека се разклаща чувството й за свенливост. Това чувство на естествено целомъдрие, което до този момент е успявало да я брани от примамките на разврата, отслабва, а в порока тя вече намира средства поне малко да подобри непоносимата си участ. И се поддава… И тогава първият лихвар, който разполага с възможността да наеме гувернантка за своите дъщери, се развиква погнусен срещу разврата и падението сред децата на простолюдието.

И все пак, колкото и да е труден занаятът на тези шивачки, е и доходоносен.

А когато останат без работа за ден-два? А когато ги налегнат болестите, в резултат на недостатъчната и нездравословна храна и липсата на чист въздух, почивка и грижи? Те често ги лишават от сили и им пречат да работят, но не са до там сериозни, та да им се окаже милосърдието да получат легло в болницата… Какво става тогава с тези нещастници? Човешкият ум не е в състояние да нехае пред покъртителните картини.

Мизерната заплата е единствената причина за толкова нещастния, а често и за престъпленията. Тя е недостатъчна особено за жените, но е и обща. Тук не става дума за частни случаи, а за състоянието на нисшите слоеве от обществото. Разказахме за Гърбавото, защото неговият случай е характерен за нравственото и материалното състояние на безброй човешки създания, принудени да живеят в Париж с 4 франка седмично.

Въпреки помощта на великодушния Агрикол, за която не знаеше, бедното момиче тънеше в мизерия. Крехкото й здраве съвсем се бе разклатило от непрекъснатите лишения. Но тъй като беше много честолюбива, Гърбавото, се правеше, че печели повече от действителното, за да отклони някои услуги на Франциска и сина й, от една страна, защото знаеше притесненото им положение, и от друга — защото искаше да си спести поне едно унижение на и без това оскърбеното й самочувствие.

Но по изключение в грозното тяло се криеше мила, великолепна душа и развит ум. Развит дотолкова, че да се докосне до поезията. Ще добавим, че това се дължеше на влиянието на Агрикол Балдуин, с когото Гърбавото бе израснала и чието поетично чувство бе развито по природа. Бедното момиче беше първият човек, на когото младия ковач довери своите поетични опити. И щом той й разказа за удоволствието и изключителната наслада, които намира след тежкия работен ден в поетичните мечтания, надарената с остър ум работничка почувствува ползата от това занимание сред своята самота и сред всеобщото презрение.

За голямо учудване на Агрикол, който й бе прочел само част от стиховете си, веднъж тя се изчерви, промърмори нещо, усмихна се плахо и му показа собствените си стихотворения. Те може би нямаха нито ритъм, нито рима, но бяха простодушни и трогателни като беззлобна изповед пред сърцето на приятел. От този ден нататък те се съветваха и насърчаваха взаимно. Но никой, освен него, не знаеше за поетичните опити на Гърбавото, която впрочем беше толкова срамежлива, че минаваше за глупава. Явно душата на тази клетница беше красива и извисена, защото в неизвестните й никому песни не се срещаше нито една гневна или зла дума срещу злочестата съдба, на която бе станала жертва. Това беше плач — тъжен, но приятен, отчаян, но покорен. Стиховете й бяха олицетворение на безкрайната нежност, болезненото съчувствие и ангелското милосърдие към всички бедни същества, нагърбени като нея с двойния товар на грозотата и сиромашията. Но тя често изказваше чистосърдечното си и искрено възхищение от красотата и винаги го правеше без завист и терзание. Опияняваше се от красотата, както се опияняваше и от слънцето…

Но, уви, сред нейните стихове имаше и такива, за които Агрикол не знаеше и не биваше никога да узнае. Младият ковач не беше много хубав, но имаше мъжествено и невинно лице с израз на добродушие и смелост. Сърцето му бе благородно, горещо и великодушно. Умът му се отличаваше от обикновените, а характерът му беше весел и сговорчив. Младото момиче, отгледано с него, го обикна както може да обича едно нещастно създание, което от страх да не му се подиграят жестоко, е принудено да крие любовта си в най-тайното кътче на своето сърце… Тъй като се налагаше да спотаява чувството си, Гърбавото не се опита да го надмогне. Защо? Кой щеше да научи за това? Известната й на всички сестринска обич към Агрикол обясняваше близостта й с него. Затова никой не се изненада от ужасната мъка на младото момиче, когато през 1830 година донесоха Агрикол потънал в кърви след един безстрашен бой.

Синът на Дагоберт също възприемаше външните прояви на това чувство като нещо естествено и никога не заподозря, а и не трябваше да заподозре любовта на Гърбавото към него. Впрочем, ето какво представляваше младото бедно облечено момиче, което влезе в стаята, където Франциска приготвяше вечеря за сина си.

— Ти ли си, момичето ми? Тази сутрин не съм те виждала. Да не би да си болна? Ела да ме целунеш.

Гърбавото целуна майката на Агрикол и отвърна:

— Имах много спешна работа, госпожо Франциска. Не исках да губя време, а едва преди малко свърших… Ще отида да потърся въглища. Не искаш ли нещо?

— Не, чедо, благодаря. Много съм разтревожена. Часът вече е осем и половина, а Агрикол още не се е прибрал — после въздъхна и добави: — Претрепва се от работа заради мен… Много съм нещастна, момичето ми, съвсем не виждам напоследък. За четвърт час очите ми се изтощават. Дори тези торби не мога да шия. Ще остана на ръцете на сина си, а това много ме измъчва.

— Ах, госпожо Франциска, само да те чуе Агрикол…

— Зная, че скъпото ми дете все за мен се грижи и от това сърцето ми се свива още повече. А освен това мисля, че само заради мен се отказа от удобствата, които имат всички работници на господин Харди. Вместо да живее тук, в мизерната си стаичка, където и посред пладне не влиза светлина, с малко разноски можеше като останалите да има хубава стая със светлина и топлина през зимата, с чист въздух през лятото и с прозорци, които гледат към градината. А сега пътува до Париж и изморен се връща обратно…

— Но той забравя за умората си, щом те целуне, госпожо Балдуин. Пък и знае колко си привързана към къщата, в която е роден… Нали господин Харди те покани да живееш в Плеси в сградата на работниците заедно с Агрикол.

— Да, чедо, но тогава трябваше да напусна църквата си, а аз не мога да сторя това.

— Успокойте се, госпожо Франциска. Ето го, идва си, чувам стъпките му — каза Гърбавото и се изчерви. И наистина по стълбите се разнесе висок, приятен и весел глас, който пееше.

— Поне да не ме види, че плача — рече добрата майка и бързо изтри насълзените си очи. — След изморителната си работа през деня няма друго време за почивка. Нека поне него да не му отравям.

III глава Агрикол Балдуин

Ковачът поет беше висок, около двадесет и четири годишен младеж, пъргав и як, мургав, с черни очи и коса, с орлов нос, със смело, ведро и открито лице. Приликата му с Дагоберт беше съвсем очевидна и се подчертаваше от гъстите черни мустаци, които носеше според тогавашната мода и от оформената му само по край долната част на челюстта брада, а страните му до самите слепоочия бяха избръснати. Кадифени панталони с маслинен цвят, синя, опушена от дима в ковачницата риза, черна небрежно завързана около жилестия му врат вратовръзка и платнен каскет с къса козирка — от това се състоеше облеклото на Агрикол. Единственото нещо, което не съответствуваше на работническите му дрехи, бе едно голямо великолепно цвете с жълто-червени листа и сребристо бели тичинки в ръката му.

— Добър вечер, мамо — каза той с влизането си и веднага отиде да целуне Франциска. Сетне кимна приятелски с глава на младото момиче и прибави: — Добър вечер, Гърбаво.

— Доста позакъсня, детето ми. Започнах да се тревожа — каза Франциска и се отправи към малката печка, върху която къкреше скромната вечеря на сина й.

— За мен ли се тревожеше, или за вечерята — весело рече Агрикол. — Винаги ми се караш, когато закъснявам, защото вечерята изстива и може да не ми се види чак толкова вкусна. Ама, че чревоугодничество! — и ковачът се спусна да целуне майка си още веднъж.

— Стига, пакостнико, ще преобърна канчето.

— Пакост ще е, мамо, я как мирише! Какво си ми сготвила?

— Недей, почакай малко…

— Хващам се на бас, че е любимата ми сланина с пържени картофи.

— Че какво ще ядеш тогава в събота? — каза Франциска с кротък укор.

— Правилно — каза Агрикол и се усмихна хитро на Гърбавото. — Колкото до събота, ето ти заплатата, мамо.

— Благодаря, чедо, сложи я в шкафа.

— Добре, мамо.

— Господи! — възкликна младата шивачка, докато Агрикол прибираше парите. — Какво красиво цвете носиш, Агрикол! Никога не съм виждала по-хубаво цвете, и то посред зима… Виж, госпожо Франциска!

— Виж, мамо — каза Агрикол, като се приближи до майка си и й показа цветето. — Гледай го, чуди му се, но преди всичко го помириши. Няма по-прекрасна миризма от тази. Това е кръстоска между ванилия и портокалов цвят.

— Наистина, детето ми, много хубаво мирише. Боже, колко е красиво — рече Франциска и плесна с ръце от изненада. — Откъде си го намерил?

— Да съм го намерил ли? — усмихна се Агрикол. — Мислиш ли, че човек може да намери такова нещо както си върви през предградието към улица „Brise-Miche“.

— Че откъде си го взел тогава? — попита Гърбавото.

— Значи искате да знаете. Добре, ще ви кажа тогава, тъкмо мама ще разбере защо се прибирам толкова късно. Тази вечер имах поводи да закъснея, цял куп приключения се случиха. Бързах насам и вече бях към края на улица „Вавилонска“. Изведнъж чувам тихо, жално скимтене. Още не се беше стъмнило съвсем, огледах се и какво да видя — едно хубаво кученце. Никога не съм срещал такова — мъничко, в шепата ми би се побрало, черно и живо с мека козина и уши до земята.

— Сигурно се е изгубило — предположи Франциска.

— Така. Взех малкото животинче и то започна да ми ближе ръцете. Около шията му имаше широка ивица от червен сатен с пискюлче. Но от нея не можех да науча името на господаря му. Погледнах под лентата и намерих златна верижка с малко медальонче. Светнах си с огнивото и успях да прочета: Лютина, принадлежи на госпожица Адриана Кардовил, улица „Вавилонска“ №7.

— Слава богу, че и ти си бил там — каза Гърбавото.

— Да, да. Взех под мишница животинчето и стигнах до една голяма ограда на някаква безкрайна градина. След като дълго обикалях, намерих вратата на едно малко павилионче, което явно принадлежеше към огромна къща в другия край на парка, защото тази градина си беше истински парк. Погледнах нагоре и видях, че над вратичката съвсем наскоро е изписано №7. Дръпнах звънчето и след малко ми отвориха, но преди това ме поразгледаха, тъй като ми се стори, че видях две очи през решетката. И оттук нататък няма да ми повярвате…

— Защо, детето ми?

— Защото ще си помислите, че ви разказвам приказки за самодиви.

— Защо пък приказки за самодиви? — попита Гърбавото.

— Че какво друго. Аз и досега съм като омагьосан от онова, което видях. Прилича на неясен спомен от някакъв сън.

— Разказвай де — рече майката, дотолкова прехласната в думите му, че вечерята на сина й започна да понамирисва на изгоряло.

— Първо ще ви кажа — поде ковачът, доволен от предизвиканото любопитство, — че лицето, което ми отвори, беше млада госпожица, но толкова хубава и любезна и тъй красиво облечена, сякаш беше прелестна картина от старо време. Не бях успял да кажа нищо, когато тя извика: „Ах, боже мой, та това е Лютина! Вие сте я намерили, господине, и я носите. Колко ще се зарадва госпожица Адриана! Влезте, влезте. Тя много ще съжалява, ако се лиши от удоволствието сама да ви благодари!“ Момичето не дочака отговора ми и направи знак да го последвам. Честна дума, мамо, не мога да ти опиша великолепните неща, които видях, докато минавах през едно полуосветено салонче, където миришеше на много хубаво. Госпожицата вървеше бързо. Една врата се отвори и тук вече окончателно се изумих. Всичко беше тъй прекрасно, че не си спомням нищо друго, освен блясъка на злато, светлина, кристал и цветя, а сред тях една невероятно красива млада госпожица. Каква хубост! Косата й беше червена и лъскава като смола. Просто прелестна! Такава коса не съм виждал през живота си. Освен това си спомням, че очите й бяха черни, устните — алени, кожата й — ослепително бяла, но нищо повече… Казвам ви, толкова се смаях, толкова изумен бях, че гледах като през завеса… „Госпожице — каза младото момиче, което никога не бих взел за слугиня, съдейки по облеклото му, — ето Лютина. Този господин я намерил и я донесе.“ „Ах, господине — каза ми с глас като сребърни камбанки госпожицата с блестящата коса, — много съм ви благодарна! Страшно обичам Лютина…“ После ме огледа и по вида ми реши, че трябва да ми благодари по друг начин. Взе една копринена кесийка и с известно колебание каза. „Господине, сигурно доста сте се позабавили с Лютина и сте объркали работите си. Може би сте изгубили скъпоценно време заради нас… Позволете ми…“ — и тя ми подаде кесийката.

— Ах, Агрикол — каза тъжно Гърбавото, — как се е заблудила.

— Още не съм свършил… Ще простиш на госпожицата. Тя ми хвърли бърз поглед и по изражението ми разбра, че жестоко ме е оскърбила. Тогава взе от една великолепна порцеланова ваза до нея това цвете и с преливащ от изящество и благородство глас ми каза: „Приемете поне това цвете, господине…“ Явно съжаляваше, че ме е обидила.

— Прав си, Агрикол — каза Гърбавото с тъжна усмивка, — това е най-добрият начин да се поправи една неволна грешка.

— Достойна за уважение госпожица — рече Франциска, бършейки очите си, — колко правилно е оценила моя Агрикол!

— Нали мамо! Взех цветето, но не смеех да вдигна очите си, въпреки че не съм срамежлив. Но макар госпожицата да изглеждаше добронамерена, в нея имаше нещо, което ми вдъхваше респект. В този момент се отвори една врата и влезе младо, високо и чернооко момиче, облечено много хубаво, което каза на червенокосата госпожица: „Госпожице, там е…“ Тя веднага стана и се обърна към мен: „Моля да ме извините, господине, никога няма да забравя какво ви дължа… Бъдете така добър да запомните адреса и името ми: Адриана Кардовил.“ И след това изчезна. Аз не успях да й отговоря. Младата прислужница пак ме заведе до вратата, поклони ми се много учтиво и аз пак се намерих на улица „Вавилонска“, толкова възхитен и смаян, сякаш излизах от омагьосан свят.

— Това наистина прилича на самодивска приказка, нали, момичето ми?

— Да, госпожо — отвърна Гърбавото като насън, но Агрикол не забеляза това.

— Най-силно впечатление ми направи — продължи той, — че госпожицата, колкото и да се радваше на животинчето си, не ме забрави, както биха постъпили други на нейно място, и не се заигра пред нас с него. Това показва, че тя е с добро сърце и с добро възпитание, нали Гърбаво? И освен това мисля, че тази госпожица е толкова благородна и великодушна, че бих могъл да се обърна към нея в някой важен момент…

— Да, имаш право — отвърна Гърбавото съвсем разсеяно.

Клетото момиче жестоко страдаше… Тя не чувствуваше нито омраза, нито завист към непознатата млада жена, която по красота, богатство и възпитание явно принадлежеше към едно толкова бляскаво и недостъпно общество, че Гърбавото не можеше да го стигне дори с поглед. Но тя неволно се вгледа в себе си и този път, може би както никога досега, изпита тежестта на грозотата и сиромашията… Тя най-много се подразни от жеста на Адриана Кардовил с кесията, но начина, по който се бе извинила младата госпожица, дълбоко я трогна. Ала сърцето й се късаше и тя не можеше да спре сълзите си, гледайки това великолепно, красиво, дъхаво цвете, което подадено от прелестната ръка, се бе превърнало в скъпоценност за Агрикол.

— Сега, мамо — продължи през смях младият ковач, без да забележи вълненията на Гърбавото, — вече знаете първата история. Казах ви една от причините за закъснението ми. Ще ви кажа и другата… Току-що срещнах на стълбите бояджията. Ръцете му бяха нашарени с отровно зелена боя. Той ме спря и ми каза уплашен, че видял един доста добре облечен господин да обикаля около нашата къща и да шпионира нещо… „Добре, чичо Лорио, какво ви засяга това? — попитах го аз. — Да не се боите, че ще ви откраднат тайната за тази хубава зелена боя, с която сте се изцапал до лактите?“

— Наистина, какъв ли е този човек, Агрикол? — попита Франциска.

— Честна дума, не зная и не искам да зная. Накарах чичо Лорио вместо да дрънка глупости, да се прибере в мазето си, защото и да ни шпионират, и да не ни шпионират, нас не ни засяга…

Когато Франциска сложи съда в единия край на масата, Гърбавото се посъвзе, напълни един леген с вода и го донесе на младия ковач.

— Измий си ръцете, Агрикол.

— Благодаря, Гърбаво, много си добричка — и сетне добави: — за услугата ти давам моето хубаво цвете.

— Подаряваш ми го?! — извика момичето с разтреперан глас и гъста руменина заля бледото й лице. — Подаряваш ми това красиво цвете, което ти е дала онази добра, богата и прелестна госпожица — и Гърбавото повтори още по-изненадана: — Подаряваш ми го?!

— Че какво да го правя? Да го сложа на сърцето си или да го закача на гърдите си? — каза Агрикол през смях. — Наистина се трогнах от милия начин, по който тя ми благодари. Радвам се, че намерих кученцето й и съм много доволен, че мога да ти подаря това цвете, защото ти харесва. Както виждаш, днес имах хубав ден.

Гърбавото взе цветето, разтреперана от щастие, вълнение и почуда. В това време младият ковач си миеше ръцете, които бяха толкова почернели от железните стружки и дима на въглищата, че бистрата вода веднага потъмня. Агрикол я посочи с поглед и тихо каза на Гърбавото:

— Ето ти печатарско мастило за книгопечатниците… Вчера написах едно стихотворение. Струва ми се, че стана. Ще ти го прочета.

— Не можеш ли да ми поискаш кърпа? — каза Франциска и сви рамене, — ами си бършеш ръцете в ризата.

— И без това е прегряла на огъня в ковачницата, та няма да й се отрази зле, ако я поразхладя. Е, пакостник съм, мамо! Хайде, скарай ми се, ако смееш.

Вместо да отговори, Франциска прегърна главата му с две ръце, погледна го с майчинска гордост и горещо го целуна няколко пъти по челото.

— Хайде, сядай. Цял ден стоиш прав край наковалнята. Късно е вече.

— Добре, но защо на твоето кресло. Пак ли ще се препираме, като всяка вечер. Мога да седя и на стол.

— Не, трябва да си починеш след тежкия ден.

— Само мъки, Гърбаво — каза Агрикол шеговито и седна. — Всъщност, само се правя на скромен. Много ми е добре в креслото. Откакто съм се възкачил на тюйлерийския престол, никога не съм седял по-удобно.

От едната страна на масата Франциска Балдуин стоеше права и режеше хляб за сина си, а от другата Гърбавото му наливаше вино в сребърната чаша. В грижовността на тези две прекрасни създания към онзи, когото обичаха, имаше нещо трогателно.

— Няма ли да вечеряш с мен? — попита Агрикол Гърбавото.

— Благодаря, Агрикол — каза шивачката със сведен поглед, — току-що вечерях.

— Е, поканих те от приличие, защото ти си имаш нещо на ум и никой не ще те убеди да ядеш с нас… Като мама си. Тя уж предпочита да вечеря сама, та да не науча аз, че гладува.

— Боже мой, не е така, чедо. Вечерям по-рано, защото е по-полезно. Вкусно ли е яденето?

— Вкусно ли? Направо е превъзходно… Треска с ряпа. Душата си давам за тази риба. Сигурно съм роден да бъда рибар.

На доброто момче никак не се харесваше това безвкусно ястие след тежкия работен ден, което беше и малко прегоряло, но знаеше, че майка му много се радва, когато той пости, затова поглъщаше храната с демонстративен апетит. Майка му забеляза и добави доволна.

— Виждам, че ти е сладко, детето ми. Идните петък и събота пак ще ти сготвя риба.

— Благодаря, мамо… Само нека не бъде два дни подред, ще ми омръзне. Нека сега решим какво ще правим утре. Искам да се повеселим. От известно време насам ми се виждаш доста тъжна, мамо. Не зная на какво се дължи това. Мисля, че не си доволна от мен.

— Какво говориш, чедо! Как така — от теб? Ти си образец…

— Добре, добре! Ако искаш да ми докажеш, че си щастлива, трябва да се поразвеселиш малко. Може би госпожицата ще ни окаже честта да ни придружи както миналия път — каза Агрикол и се поклони на Гърбавото.

Момичето се изчерви, сведе очи, на лицето й се изписа мъка и тя не отговори.

— Знаеш много добре, че през целия ден се моля — каза Франциска на сина си.

— Много добре. Тъй да бъде. А вечерта? Не мога да те заведа на театър, но казват, че имало някакъв фокусник, който прави изумителни неща.

— Благодаря, детето ми, но няма да дойда.

— Мамо, прекаляваш.

— Някога забранявала ли съм на другите да вършат каквото си искат?

— Не си, извинявай, мамо. Добре, ако времето е хубаво, просто ще отидем да се поразходим из градските градини заедно с Гърбавото. От три месеца не е излизала с нас… А без нас изобщо не излиза.

— Не, излез сам, детето ми, прекарай весело неделята. Така е най-добре.

— Хайде, Гърбаво, помогни ми да убедя мама.

— Знаеш, Агрикол — каза поруменялата шивачка с наведени очи, — че вече не мога да излизам с теб и с майка ти…

— Защо, госпожице? Мога ли да те попитам направо защо отказваш? — попита весело Агрикол.

Младото момиче се усмихна тъжно и отвърна:

— Защото никога повече не искам да влизаш в разпри заради мен, Агрикол.

— Ах, извинявай, извинявай — каза ковачът с искрено съжаление и се плесна по челото…

Ето какво имаше предвид Гърбавото:

Понякога, много рядко, след дълги колебания клетото момиче отиваше на разходка с Агрикол и майка му. За шивачката това беше истински празник. Тя прекара много безсънни нощи и много гладни дни, докато си купи прилична шапка и едно шалче, за да не срами приятелите си. Тези пет-шест разходки под ръка с онзи, когото тайно обичаше, бяха единствените щастливи мигове в живота й. Но по време на последната им разходка някакъв невъзпитан грубиян силно я удари, горкото момиче не можа да се сдържи и тихичко извика от болка, а той й изкрещя: „Да пукнеш дано, Гърбаво!“ Агрикол беше надарен като баща си с онази търпелива доброта, която притежават великодушните сърца на силните и смелите. Но ставаше крайно избухлив, когато трябваше да се накаже някоя несправедлива обида. Ядосан от злобата и грубостта на нахалника, Агрикол пусна ръката на майка си, и му зашлеви два яки шамара с широката си, здрава десница на ковач. Грубиянът беше на възраст, на ръст и по сила колкото Агрикол и поиска да му отвърне, но за голямо удоволствие на тълпата защитникът повтори наказанието, а набитият се изгуби сред освирквания. Тази случка припомни Гърбавото, отказвайки на Агрикол да излезе с него, за да не го въвлича в скандали.

Всеки би разбрал колко се натъжи ковачът, че неволно я върна към това неприятно приключение. Агрикол дори не допускаше какво означава то за Гърбавото, защото тя го обичаше до полуда, а причината за сбиването бе станал нейният природен недостатък. Въпреки силата и решителността си, младежът беше чувствителен като дете и щом осъзна каква болка е причинил на недъгавото момиче, сълзи напълниха очите му. Той му подаде братски ръка и рече:

— Прости ми за глупостта и ела да ме целунеш — и сам целуна два пъти Гърбавото по измършавелите бузи.

От топлите целувки устните на момичето пребледняха, сърцето му силно затупка и то се подпря на единия край на масата.

— Прощаваш ми, нали? — каза й Агрикол.

— Да, да — отвърна тя като се стараеше да потисне вълнението си. — И ти ме извини за слабостта, но като си спомня тази история винаги ми прилошава. Толкова се изплаших за теб. Тълпата можеше да застане на страната на онзи човек.

— Ах, господи — каза Франциска и без да ще се притече на помощ на Гърбавото, — никога в живота си не съм се плашила толкова, както тогава!

— Е, мамо — продължи Агрикол с намерение да промени темата на този неприятен за него и за шивачката разговор, — бива ли такова нещо! Та ти си жена на войник, на стар конен гренадир от имперската гвардия. Юначен баща имам аз, но не ми се мисли за завръщането му… Направо полудявам.

— Той ще си дойде…, ако е рекъл Бог — прошепна Франциска и въздъхна.

— Как така, ако е рекъл Бог! Че какво друго ще рече… Колко литургии четоха за това…

— Агрикол, чедо — прекъсна Франциска сина си и тъжно поклати глава, — не говори така. Все пак става дума за баща ти.

— Е добре… Тази вечер все улучвам. Сега пък теб обидих. Да му се невиди, наистина или съм станал говедо или полудявам. Извинявай, мамо… Цяла вечер се извинявам. Много добре знаеш, че езикът ми е по-дълъг отколкото трябва. Но не исках, зная колко болка ти причинявам.

— Не обиждаш мен, чедо.

— Все същото е. А за това, че баща ми скоро ще си дойде, няма никакво съмнение.

— От четири месеца не сме получавали писмо…

— Спомни си, мамо, какво пишеше в последното писмо. С войнишка откровеност ни казваше, че знае да чете криво-ляво, но с писането е зле. Казваше ни също така да не се безпокоим и че при всички случаи ще бъде в Париж към края на януари. Ще ни съобщи три-четири дни преди пристигането си от коя страна на града ще влезе, за да ида да го посрещна.

— Така беше. Но вече сме февруари, а още няма нищо…

— Значи няма да се бави дълго. Дори си мисля, че добрият Гавриил ще пристигне долу-горе по същото време. Поне така пишеше в последното му писмо от Америка. Представяш ли си мамо, ако се съберем всички.

— Чул те Господ, чедо… Това ще бъде най-щастливият ми ден.

— И този ден ще дойде скоро. А за баща ми важи поговорката: когато няма новини, значи новините са добри…

— Помниш ли баща си, Агрикол? — попита Гърбавото.

— Ако не се лъжа, най-добре си спомням високата му кожена шапка и мустаците му, от които се боях като от дявола. Само червената лента на кръста върху откритите гърди под униформата му и лъскавата дръжка на сабята му ме сближаваха с него, нали, мамо… Какво ти е? Защо плачеш?

— Бедният Балдуин. Какво ли не е минало през главата му, откакто се е разделил с нас… И е толкова стар, почти на шестдесет години. Ех, чедо, сърцето ми се къса като си помисля, че тръгна от мизерията и пак в мизерия ще се върне.

— Какви ги говориш?

— Аз вече не мога нищо да припечелвам…

— Е добре, а аз за какво съм! Нали има стая за него и за теб, нали има маса за него и за теб? Само че мамо, нали говорим за общи неща — добави ковачът, като предаде на гласа си повече нежност, за да не огорчи отново майка си. — Позволи ми да ти кажа нещо: когато баща ми и Гавриил се върнат, няма да има нужда да плащаш за литургии, нито да палиш свещи за тях, нали? А със спестените от тези разходи пари моят баща герой всеки ден ще има бутилка вино и тютюн за лулата си. А в неделя ще му поръчваме и по-хубаво ястие при гостилничаря.

На вратата се почука и това прекъсна Агрикол.

— Влезте — каза той.

Но вместо да влезе, лицето, което похлопа, само отвори вратата, провря лъскавата си зелена ръка и започна да прави знаци на ковача.

— Сигурно е чичо Лорио, бояджията — рече Агрикол. — Влезте, чичо Лорио, какво сте се размахали…

— Не мога, целият съм в боя… Ще озеленя всичко в стаята на госпожа Франциска.

— Още по-добре, ще заприлича на ливада, а аз много обичам полето.

— Не се шегувайте, Агрикол, трябва веднага да ви кажа нещо.

— Да не е за човека, който шпионира. Успокойте се, нас не ни засяга.

— Не, струва ми се, че той си отиде или поне мъглата е толкова гъста, че не го виждам вече… Но моля ви, излезте, викам ви за нещо важно — тайнствено добави бояджията, — отнася се за самия вас.

— За мен ли? — смаяно възкликна Агрикол. — Какво ли ще е това?

— Иди да видиш, чедо — рече Франциска.

— Ще ида, мамо, но дяволите да ме вземат, ако разбирам нещо.

Ковачът излезе и остави майка си с Гърбавото.

IV глава Завръщането

След пет минути Агрикол се върна. Беше пребледнял, с изопнато лице, а очите му плуваха в сълзи. Ръцете му трепереха и цялостният му вид излъчваше щастие и радост. Той се задържа малко пред вратата, сякаш вълнението не му позволяваше да се приближи до майка си…

Очите на Франциска бяха толкова отслабнали, че в първия момент тя не забеляза промененото изражение на сина си.

— Какво е станало, чедо? — попита тя.

Преди ковачът да отговори, Гърбавото видя несвойственото му лице и извика:

— Боже мой, Агрикол, какво има? Колко си блед!

— Мамо! — каза младежът с разтреперан глас и се спусна към Франциска, без да отговори на момичето, — ще ти съобщя нещо, което много ще те изненада, но ми обещай, че няма да се вълнуваш.

— Какво значи това? Защо трепериш? Погледни ме. Гърбавото е права, много си блед.

— Мила моя майчице — рече Агрикол, коленичил пред Франциска и стиснал ръцете й в своите — трябва…, ти не знаеш, но… — ковачът не успя да довърши. Радостни сълзи задавиха гласа му.

— Защо плачеш, чедо? Но, боже мой! Какво има? Плашиш ме!

— Плаша ли те? Напротив! — каза Агрикол и избърса очите си. — Ти ще бъдеш много щастлива. Но не бива да се вълнуваш, защото голямата радост е не по-малко вредна от голямата скръб.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали ти казах, че ще дойде…

— Баща ти! — извика Франциска.

Тя стана от стола, но вълнението й беше толкова голямо, че се хвана с една ръка за сърцето, сякаш искаше да спре пулса му, после премаля. Синът й я подхвана и й помогна да седне. До този момент Гърбавото седеше настрана, но сетне реши, че може да бъде полезна с нещо и плахо се доближи до Франциска, чието лице все повече се променяше.

— Дръж се, мамо — каза ковачът, — страшното свърши. Сега ти остава само да се радваш, че ще видиш баща ми.

— Моят клет Балдуин… След осемнадесетгодишно отсъствие. Не мога да повярвам — нареждаше Франциска, потънала в сълзи. — Истина ли е това, господи, истина ли е?

— Това е самата истина и ако ми обещаеш, че ще престанеш да се вълнуваш, мога да ти кажа кога ще го видиш.

— Скоро, нали?!

— Да, скоро.

— Кога?

— Може би утре, или още днес…

— Днес ли?

— Да, мамо, днес. Той си идва… Дошъл си е вече…

— Той е… Той… — Франциска не можа да довърши.

— Долу е. Преди да се качи, помолил бояджията да ми съобщи, за да те подготвя за срещата, та да не ти прилошее от изненадата…

— Боже мой!

— Тук е… Чака… Мамо, не се сдържам вече, сърцето ми ще се пръсне — и той се спусна да отвори.

Дагоберт, Роз и Бланш, хванати за ръце, се показаха на вратата.

Вместо да се хвърли в прегръдките на мъжа си, Франциска падна на колене и започна да се моли. Тя издигна глас към Бога, благодари му с дълбока признателност, че послуша желанието и молитвите й, и че възнагради жертвоготовността й.

За миг участниците в тази сцена останаха мълчаливи и неподвижни.

От чувство за уважение и срам, което се бореше с огъня на огромната му обич, Агрикол не смееше да се хвърли на врата на Дагоберт и чакаше с нетърпение майка му да свърши молитвата си.

Войникът изпитваше същото. Двамата се разбраха: първият поглед, който си размениха бащата и синът, изрази любовта и преклонението им към тази превъзходна жена, която, обладана от ревностно богомолство, забравяше създанието заради създателя.

Роз и Бланш бяха възхитени, развълнувани и гледаха с любопитство коленичилата жена. В това време Гърбавото тайно бършеше радостните си сълзи, мислейки си за щастието на Агрикол, и стоеше в най-отдалечения ъгъл на стаята, защото се чувствуваше чужда и по необходимост забравена сред тази семейна сцена.

Франциска се изправи и пристъпи към мъжа си, който я взе в прегръдките си. Възцари се кратко тържествено мълчание. Дагоберт и Франциска не отронваха дума, чуха се само няколко въздишки, прекъсвани от хълцания на радостен плач… А когато двамата старци изправиха главите си, лицата им бяха спокойни, ведри и ясни, защото пълното щастие винаги заличава трескавото силно вълнение.

— Чеда мои — нежно каза войникът и посочи на сирачетата Франциска, която ги изгледа учудено, след като премина първият пристъп на емоции, — това е моята добра и достойна жена. За дъщерите на генерал Симон тя ще бъде онова, което бях и аз.

— Щом е така, значи вие, госпожо, ще ни имате за свои деца — каза Роз и се приближи към Франциска със сестра си.

— Дъщерите на генерал Симон! — извика още по-изненадана жената на Дагоберт.

— Да, Франциска. Водя ги отдалеч, през много премеждия. После ще ти разказвам.

— Клетите дечица, приличат на две ангелчета…

— Сега е наш ред — каза Дагоберт и се обърна към сина си.

— Най-сетне! — извика младежът.

Няма да описваме лудата радост на Дагоберт и сина му. Войникът прекъсваше пороя от целувки, за да разгледа по-добре лицето на Агрикол. Облягаше ръце на широките му рамене и се вглеждаше в мъжествената, стройна, висока и силна снага на младия ковач. После го притискаше към гърдите си и казваше:

— Колко хубаво и здраво момче! Колко добре изглежда!…

Застанала все така встрани, Гърбавото продължаваше да се радва заради Агрикол, но се боеше да не би незабелязаното й до този момент присъствие да е неприлично. Много искаше да си тръгне, без да я видят. Но Дагоберт и синът му препречваха вратата и затова тя остана на мястото си, впила очи в лицата на Роз и Бланш. Никога в живота си не бе виждала по-красиви създания, а необикновената прилика още повече я привличаше. Освен това скромните им черни дрехи подсказваха, че те са бедни и Гърбавото неволно изпитваше още по-голямо съчувствие към тях.

— Горките дечица! Там е студено, ръчичките им са измръзнали, а за беда и печката е угаснала — рече Франциска.

Тя взе ръцете на сирачетата, за да ги стопли, докато Дагоберт и синът му се радваха един на друг…

Щом Франциска спомена, че печката е угаснала, Гърбавото реши да бъде полезна, за да оправдае присъствието си, което може би не беше особено подходящо. Веднага се завтече към малкото килерче, където стояха въглищата и дървата, върна се, коленичи пред изстиналата печка и с помощта на малкото жарава под пепелта, успя да запали огън, който скоро пламна и запращя. После напълни едно джезве с вода и го сложи да заври, та ако потрябва, да приготвят горещ чай за малките момичета. Гърбавото извърши всичко това толкова безшумно, бързо и незабелязано сред общата суматоха, че заетата с Роз и Бланш Франциска разбра едва по приятната топлина, която се разнесе из стаята, и по шума на кипналата вода. Но Франциска не обърна внимание, защото се чудеше къде ще настани двете момичета.

В същото време зад вратата се чу лай.

— Това е моят стар Сърдитко — каза Дагоберт и отиде да отвори, — и той иска да се запознае със семейството.

Сърдитко влезе със скок и веднага се почувствува у дома си. Като потърка дългата си муцуна в ръката на Дагоберт, той поднесе почитанията си на Роз, Бланш, Франциска и Агрикол, но видя, че никой не се интересува от него. Тогава зърна Гърбавото в тъмния ъгъл на стаята, приложи поговорката „приятелите на нашите приятели са и наши приятели“ и отиде при младата шивачка, която всички бяха забравили. Гърбавото се разплака от проявеното внимание, погали с дългата си кльощава бяла ръка умната глава на кучето и като сметна, че няма с какво повече да бъде полезна, взе хубавото цвете, подарено й от Агрикол, отвори тихичко вратата и незабелязана от никого, безмълвно излезе.

След бурните излияния Дагоберт, жена му и синът му си спомниха и за обикновените житейски неща.

— Франциска — рече войникът и посочи с поглед Роз и Бланш, — не си очаквала толкова приятна изненада, нали?

— Да, но ми е мъчно, че за госпожиците на генерал Симон няма да се намери нищо по-добро от тази бедна стая, пък и таванската стаичка на Агрикол е…

— Е, всъщност това е нашият дворец, нищо, че има и по-хубави. Клетите деца са свикнали с всичко. Утре сутринта ще излезем с момичетата за ръка и ще видим дали някой ще върви по-гордо и напето от нас. Ще потърсим бащата на генерал Симон във фабриката на господин Харди, за да поговорим за някои важни неща…

— Утре, тате — каза Агрикол, — няма да намериш във фабриката нито господин Харди, нито бащата на маршал Симон…

— Какво каза? — изненада се Дагоберт. — Маршал ли?

— Разбира се. През 1830 година приятелите на генерал Симон издействуваха да се признае титлата и чинът, които му даде императорът след битката при Лини.

— Наистина ли? — извика развълнувано Дагоберт. — Впрочем, това не трябва да ме учудва, защото е съвсем правилно. Когато императорът каже една дума, всички трябва да я потвърдят. Както и да е. Това ми харесва. — После се обърна към момичетата и рече: — Чуйте ме, деца, вие пристигате в Париж като дъщери на дук и маршал. Наистина, никой няма да повярва, като ви види в тези скромни роклички, но нека имаме търпение, всичко ще се нареди. Дядо ви Симон сигурно много се е радвал, когато е научил, че синът му отново си възвръща чина, нали?

— Той е готов да даде всичките му чинове и титли, само и само да го види… Впрочем, очакват маршала всеки момент. Според последните му писма от Индия, би трябвало скоро да си дойде.

При тези думи Роз и Бланш се спогледаха, а очите им се насълзиха.

— Слава Богу! Аз и децата много искаме да се върне. А защо няма да намерим утре във фабриката нито господин Харди, нито бащата на маршал Симон?

— Преди десет дни заминаха да разгледат една английска фабрика на юг. Но и те ще се върнат всеки момент.

— Дяволите да го вземат. Това обърква всичките ми планове. Надявах се, че ще видя бащата на генерала, за да поговоря с него за важни неща. Но можем да му пишем, щом знаем къде е. Затова още утре ще му изпратиш съобщение, че внучките му са пристигнали тук. А вие, деца — добави войникът, обръщайки се към Роз и Бланш, — ще се съобразите обстоятелствата. Тази добра жена ще ви отстъпи леглото си. Тук поне няма да ви е по-зле отколкото по пътищата.

— Знаеш, че винаги ще се чувствуваме добре при теб и при госпожата — каза Роз.

— Не ни интересува нищо друго, освен, че сме в Париж и скоро ще намерим баща си — добави Бланш.

— Да, с такава надежда всичко може да се изтърпи — рече Дагоберт. — Но Париж не е точно това, за което сте чували и което сте виждали насън. Не, той не е онзи зелен град от мечтите ви, но ще видите, че не е и толкова грозен, колкото изглежда на пръв поглед. Търпение, само търпение…

— Уверен съм — каза весело Агрикол, — че пристигането на маршал Симон ще превърне Париж в златен град за тези госпожици.

— Прав сте, Агрикол — каза Роз с усмивка, — вие надникнахте в сърцата ни.

— Как, госпожице… Вие знаете името ми?

— Разбира се, господин Агрикол. Често говорихме за вас с Дагоберт, а напоследък и с Гавриил — обясни Бланш.

— Гавриил! — извикаха едновременно Агрикол и майка му.

— Какво се чудите! — поде Дагоберт и направи знак на сирачетата. — Толкова неща трябва да ви разкажем. А с Гавриил ще се срещнем пак. Всичко, което мога да ви кажа сега, е, че той прилича на моето дете — все ми се иска да го наричам така — че има защо да се обичат като братя… Чудесна жена си ти! Много добре си направила, че въпреки сиромашията, си прибрала това нещастно дете и си го отгледала като свое…

— Не говори така, какво толкова съм сторила…

— Права си, но затова ще ти се отплатя друг път. Аз съм твой длъжник… А утре може би ще видиш и него…

— Добрият ми брат… И той си е дошъл — извика ковачът. — И кой ще ми каже след всичко това, че щастливите дни не са предопределени. Как се срещнахте с него, тате?

— Защо ми говориш на вие? Да не би да си мислиш, че като пишеш стихове, си нещо повече от мен и не искаш да ми говориш на ти?

— Тате…

— Трябва непрекъснато да ми казваш ти, толкова пъти, че да стигнат за всичките осемнадесет години, през които не съм те виждал… А за Гавриил ще ти разкажа всичко ей сега. Да не мислиш, че ще спиш? Лъжеш се. Ще се настаня в твоята стая и ще си приказваме… Сърдитко ще остане пред тази врата. Има стар навик да спи близо до децата.

— Боже мой, за нищо не се сещам… Сигурно госпожиците и ти сте гладни. Агрикол веднага ще вземе нещо от гостилницата.

— Гладни ли сте, деца?

— Не, благодаря, Дагоберт, не сме гладни. Много сме ви благодарни…

— Но все пак ще пийнете топла подсладена вода с малко винце, та да се сгреете, нали, госпожици? — рече Франциска. — За съжаление, нямаме нищо друго.

— Права си, Франциска, децата са уморени. Сложи ги да спят, а аз ще ида при сина си. Утре ще го оставя да си почине и ще сляза да си поговорим, преди да се събудят Роз и Бланш.

В този момент на вратата силно се почука.

— Сигурно Гърбавото е дошла да пита дали не трябва за нещо — каза Агрикол.

— Че нали беше тук — учуди се Франциска.

— Горкото момиче си е отишло без да го забележим. Толкова е срамежливо… Но Гърбавото не чука така силно.

— Виж кой е, Агрикол — каза Франциска.

Преди ковачът да стигне до вратата, тя се отвори и вътре влезе един прилично облечен мъж с почтено лице. Той направи няколко крачки и бързо огледа стаята, като за малко спря поглед върху Роз и Бланш.

— Позволете ми една забележка, господине — каза Агрикол и се изправи пред него, — след като почукахте, трябваше да изчакате отговор. Какво обичате?

— Извинете, господине — каза човекът, като протакаше думите, за да печели време и да остане по-дълго в стаята, — искрено ви моля за извинение… Страшно съжалявам… Простете моето нахалство… Срам ме е, че…

— Няма значение — изгаряше от нетърпение Агрикол. — Какво обичате все пак?

— Господине, не живее ли тук госпожица Соливо, една гърбава шивачка?

— Не, господине. Тя живее горе — отвърна Агрикол.

— Ах, боже мой! — възкликна учтивият човек и пак започна с безкрайните си извинения: — Срамувам се, господине, от нахалството си… Мислех, че младата шивачка живее тук. Идвах да й предложа работа от името на едно многоуважаемо лице.

— Много е късно, господине — каза Агрикол изненадан. — Познаваме момичето. Ще трябва да дойдете утре. Едва ли ще го видите сега. Вече си е легнало.

— В такъв случай, господине, извинете ме още веднъж…

— Разбира се — каза Агрикол и пристъпи към вратата.

— Моля госпожата и госпожиците, както и вие, господине, да бъдат уверени…

— Господине, ако продължавате в този дух, след това ще трябва да се извинявате за дългите си извинения и така никога няма да свършите.

При тези думи Роз и Бланш се разсмяха, а Дагоберт гордо засука мустак:

— Синът ми е остроумен — тихичко каза той на жена си. — Ти не се учудваш, защото си свикнала.

В този момент учтивият човек хвърли един последен дълъг поглед към двете сестри, Агрикол и Дагоберт и излезе.

След малко Франциска си постла на пода, смени чаршафите на леглото и настани с майчинска грижовност сирачетата, а Дагоберт и Агрикол се качиха горе.

Когато ковачът водеше със свещ в ръка баща си, мина през малката стаичка на Гърбавото. Тя се измъкна наполовина от сянката, която я скриваше и бързо му прошепна:

— Агрикол, намираш се в опасност… Трябва да ти кажа нещо.

Дагоберт не чу нищо и с изненада попита разтрепералия се Агрикол:

— Какво има, чедо?

— Нищо, тате. Стори ми се, че не виждаш добре.

— Бъди спокоен, тази вечер очите ми и краката ми са като на петнадесетгодишно момче — и без да забележи промяната у сина си, войникът влезе в таванската стаичка, където щяха да пренощуват.

Няколко минути след като напусна къщата, където търси Гърбавото при жената на Дагоберт, учтивият човек отиде в края на улица „Brise-Miche“. Приближи се към една карета, спряла на малкото площадче на манастира „Сен-Мари“. В каретата, загърнат с наметало, чакаше г-н Родин.

— Какво стана? — попита той.

— Двете малки момичета и мъжът с белите мустаци влязоха у Франциска Балдуин — отвърна другият. — Преди тях, подслушах пред вратата и разбрах, че момичетата ще прекарат нощта в стаята на Франциска Балдуин, а старецът с белите мустаци ще пренощува в стаята на ковача.

— Чудесно! — каза Родин.

— Не настоях — продължи учтивият човек — да се видя тази нощ с гърбавата шивачка и да я питам за Вакханалната царица. Утре ще отида и ще разбера от писмото за младия ковач, което е получила тази вечер по пощата…

— Непременно! А сега идете от мое име при изповедника на Франциска Балдуин. Нищо, че е много късно. Ще му кажете, че го чакам на улица „Milieu-des-Ursius“. Веднага да дойде… И вие ще дойдете с него. Ако не съм се върнал, ще му предадете, че работата е изключително важна…

— Ще изпълня всичко точно — отговори учтивият човек, като се поклони ниско на Родин, чиято кола бързо се отдалечи.

V глава Агрикол и Гърбавото

Един час по-късно в къщата на улица „Brise-Miche“ настъпи дълбока тишина.

Слабата светлина, промъкваща се през отвора на вратата показваше, че Гърбавото още не е заспала. Това бе възможно, защото тъмното жилище — без въздух, без светлина — се осветяваше единствено чрез тази врата, която гледаше към тесен и стръмен коридор. Маса, стар сандък и един стол изпълваха стаята до такава степен, че за да се съберяха двама души в нея, единият трябваше да седне върху леглото. Единствено цветето, което Агрикол бе подарил на Гърбавото, поставено в чаша върху отрупаната с дрехи маса, разнасяше приятния си мирис във влажната стая, чиито гипсови стени се осветяваха от една свещ.

Гърбавото седеше облечена на леглото и плачеше, облегнала се върху възглавницата. Тя бе навела глава към стената и се надяваше да чуе стъпките на Агрикол. Сърцето й туптеше бързо. Лицето й бе зачервено от вълнение… От време на време тя ужасено поглеждаше към писмото, което държеше в ръката си. Портиерът го бе оставил у дома й, докато тя бе у Дагобертови.

След малко, недалеч от стаята й, проскърца врата.

— Най-сетне! — прошепна тя.

— Чаках баща ми да заспи — каза Агрикол, като пристъпи. Върху лицето му бе изписано любопитство, вместо безпокойство. — Какво има, мила? Как се е променило лицето ти… Какво се е случило, защо плачеш?

Разтреперена, Гърбавото му подаде писмото. Агрикол се приближи до светлината и прочете: „Един човек, който не може да каже името си, но който знае чувствата ви към Агрикол Балдуин, ви съобщава, че утре той ще бъде арестуван…“

— Аз! — извика смаяно Агрикол.

— Прочети докрая — отвърна шивачката.

Агрикол се зачете отново, като не можеше да повярва на очите си.

„Неговата песен «Освободените работници» бе оценена като престъпна. Намерени бяха няколко екземпляра от нея измежду документите на едно тайно дружество при водачите на съзаклятието на улица «des Prouvaires».“

— За съжаление — каза шивачката, продължавайки да плаче — чак сега разбрах думите на портиера-бояджия. Снощи един човек наблюдаваше къщата, за да види кога ще се прибереш…

— Това обвинение е безсмислено! — отговори Агрикол. — Не се безпокой, Гърбаво. Аз не се занимавам с политика. От моите стихове лъха любов към човечеството… Какво съм виновен, че са ги намерили сред документите на някакво тайно дружество… — Той понечи да хвърли писмото върху масата, но след като Гърбавото го помоли, продължи да чете: — „Вече има издадена заповед за арестуването на Агрикол Балдуин. Няма съмнение, че невинността му ще бъде доказана, но по-добре ще е ако си спести ареста, за да предпази майка си, чиято единствена опора е той.“

Писмото бе подписано по следния начин: „Един верен приятел, който не може да назове името си“.

Ковачът повдигна безгрижно рамене, лицето му се проясни и той каза на шивачката усмихнато:

— Бъди спокойна, Гърбаво. Това е просто една шега…

— Агрикол, за Бога! — отвърна тя умолително. — Не гледай на тази случка лекомислено… Повярвай на предчувствията ми и послушай моя съвет.

— Ще ти отговоря веднага. Песента „Освободените работници“ е отпечатана преди два месеца. Ако тя наистина е политическа, нямаше да чакат толкова време…

— Но обстоятелствата вече са други! Преди два дни са открили заговора на улица „Prouvaires“… И твоите стихове са намерени в тези хора… Какво друго е необходимо, за да те обвинят?

— Да ме обвинят за стихове, в които възпявам трудолюбието и милосърдието! Това може да стане само ако правосъдието е съвсем сляпо и не ни остава нищо друго, освен да му дадем едно куче и една тояга, за да го водят…

— Агрикол! — каза младото момиче съвсем отчаяно. — Моля те да ме послушаш. В стиховете си ти проповядваш любов към труда, но в същото време оплакваш и участта на работниците… Ти проповядваш евангелско братство, но твоето добро и благородно сърце негодува срещу сребролюбците… Ти искаш свобода за занаятчиите, които не са щастливи, колкото теб и нямат великодушен господар като господин Харди. При това положение, кажи ми Агрикол, какво още е необходимо, за да те обвинят?

След тези думи Агрикол се замисли. Като усети, че той е разколебан, Гърбавото продължи:

— И като последно: спомни си думите на твоя приятел Реми. Едно негово незначително писмо бе намерено миналата година в един човек, арестуван също за съзаклятие… Задържаха го цял месец.

— Но признаха, че обвинението е несериозно и го освободиха!

— Но беше цял месец в затвора… Затова те съветват… Размисли добре, Агрикол. Господи, арестуван цял месец! А майка ти?

Думите й направиха впечатление на Агрикол, той взе писмото и започна отново да го чете.

— А човекът, който цяла вечер обикаля около къщата? — попита младото момиче. — Точно за това мисля. Това не е нормално… Боже мой, какъв удар би било за родителите ти, на които си единствената подкрепа. Ако не си ти, какво би станало с тях?

— Наистина. Ще бъде ужасно — отговори Агрикол и остави писмото. — Това, което казваш за Реми е вярно… Той не беше виновен, но макар и неволна, грешката на правосъдието е страшна. Но, слава богу, не осъждат човек, преди да го изслушат.

— А през това време близките му гладуват и треперят от студ — каза тъжно Гърбавото. — И плачат.

— Цял месец съм без работа… — продължи Агрикол замислено. — Как ли се чувствуват майка ми, баща ми и двете млади момичета? Те са част от нашето семейство, докато маршал Симон или баща му не пристигнат в Париж…

— Агрикол — възкликна Гърбавото — отиди при господин Харди. Той е добър, уважаван и го почитат… Ако се застъпи за теб, може би няма да те преследват…

— За нещастие, господин Харди пътува с бащата на маршал Симон. — След кратко мълчание Агрикол добави с надежда. — Не мога да повярвам на това писмо. Ще изчакам събитията и ще разчитам на случая да докажа невинността си. Дали ще ме арестуват или ще се крия, все едно — ще остана без работа…

— Така е — призна момичето. — Боже мой, какво да направим?

За нещастие страховете на Гърбавото не бяха измислени, защото през 1832 година, преди и след заговора на улица „Prouvaires“ повечето от работниците бяха задържани в предварителния арест в резултат на преследване срещу демократичните идеи.

Внезапно Гърбавото почервеня, върху лицето й се изписа надежда:

— Агрикол, ти ще бъдеш спасен! Помниш ли госпожицата, която ти подари това цвете — и Гърбавото го посочи — Трябва да отидеш при нея.

Сълзите, които потекоха от очите й, показваха, че Гърбавото върши нещо против волята си. За пръв път в живота си тя изпита ревността. Ревност за това, че една друга жена може да помогне на човека, когото ти обожаваш…

— И какво може да ми помогне тази госпожица?

— Тя каза, че винаги можеш да потърсиш помощта й. Тя има влиятелни познати и може да ти помогне. Отиди утре при нея, разкажи й всичко и потърси помощта й.

— Но какво може да направи тя?

— Ще я убедиш, че си невинен. И ще я помолиш да се застъпи за теб. Повярвай ми, няма да те накарам да направиш нещо, което ще те унижи пред другите. Особено пред тази госпожица… Тя трябва да се застъпи за теб, за да продължиш да работиш и да печелиш за семейството си. Сърцето на тази госпожица е великодушно. Тя ще те разбере. Нищо няма да й струва, ако се застъпи за теб, а за близките ти това ще е спасение.

— Права си — отвърна Агрикол — Може би си струва да опитам. Ако тя се съгласи да ми помогне, може би ще отърва затвора. — Ковачът се изправи. — Не, не мога да отида при нея. Малката услуга, която и направих, не струва нищо пред онова, което ще поискам от нея.

— Великодушните хора не разсъждават по този начин. Аз съм уверена, че тази госпожица, подобно на мен, макар че не мога да се сравнявам с нея, ще извърши онова, което бих сторила и аз.

— Колко си благородна! — отвърна Агрикол. — Колко си деликатна и разумна.

— За съжаление не мога друго, освен да съветвам…

— Ще те послушам, защото съветите идват от една душа, която познавам…

— И така, разбрахме се. Утре сутринта ще отидеш при тази госпожица, нали — попита Гърбавото с надежда.

— Колко си добра — продължи да повтаря Агрикол развълнуван.

— Трябва да тръгнеш преди баща ти да се е събудил. Районът, в който живее, е доста открит, затова трябва да отидеш тайно…

— Струва ми се, че чувам гласа на баща си — прекъсна я Агрикол.

Те се ослушаха и чуха Дагоберт да говори в тъмното: „Агрикол, вече дремнах… Говори ми се…“

— Отивай бързо, за да не се безпокои — каза Гърбавото — А утре сутринта не излизай, докато не ти кажа дали навън е чисто.

— Агрикол, тук ли си? — повтори Дагоберт по-високо.

— Тук съм, татко — отвърна ковачът, като влезе в стаята при баща си. — Отидох да затворя единия от прозорците, който вятърът бе отворил, за да не те събуди…

— Не ме е събудил той, а желанието да разговарям с теб. Ненаситен съм, защото виждам сина си за пръв път след осемнадесет години.

— Да запаля ли свещта, тате?

— Излишен е подобен разкош. По-добре да си говорим на тъмно. Така утре сутринта все едно че пак ще те видя за пръв път…

Вратата на Агриколовата стая се затвори и Гърбавото не чу нищо повече. Тя не заспа през цялата нощ, очаквайки утрото. При цялата си тревога за утрешния ден, тя се отдаваше и на меланхолия. Мислеше колко по-различен би бил разговорът й с нейния обожаем, ако тя бе красива, ако я обичаха, както тя обичаше. Но като разбра, че никога няма да дочака търсената взаимност, тя се утеши, че ще бъде полезна на Агрикол.

На съмване тя излезе внимателно, за да види дали навън няма някаква опасност.

VI глава Сутринта

Влажната и мъглива нощ се превърна в ясен и студен ден. През единствения прозорец на стаята се виждаше парченце от синьото небе.

Стаята бе скромна като на Гърбавото. Над малката бяла масичка, върху която Агрикол създаваше поетическите си вдъхновения, висеше единственото украшение — портрет на Беранже, поетът, който възпя славата и несполуките на народа и спечели обичта му.

Дагоберт и Агрикол се събудиха на съмване. Ковачът едва успя да прикрие безпокойството си — наскоро на улица „Prouvaires“ бяха извършени много арести, а в един от водачите на заговора намериха много екземпляри от „Освободените работници“. Баща му не подозираше нищо. Той веднага се бе облякъл и избръснал по войнишки и сега не сваляше очи от сина си.

— Ще ми се смееш… — каза той — но през нощта исках да те гледам денем. Както сега… Радвам се, че имаш мустаци. Какъв гренадир можеше да стане от тебе… Не си ли искал да бъдеш войник?

— А мама?

— Да…, прав си. А и май отмина времето на сабята. Ние, старците, вече не ставаме за нищо, освен да седнем край огнището… Като стара и ръждясала пушка… Времето ни вече отмина.

— Вашето героично и славно време! — възкликна Агрикол, но след миг добави трогнат: — Знаеш ли, хубаво е човек да е твой син…

— Не знам… Аз съм като онези, които не са виждали храна два дни. Те постепенно идват на себе си. Така се чувствувам откакто съм с теб, сине…

Чувайки тези думи, Агрикол изпита болка, предчувствувайки предстоящата раздяла.

— Е, щастлив ли си? Добър ли е с теб господин Харди?

— Той е най-добрият и великодушен човек на земята. Само ако видиш — фабриката му е като рай сред останалите. По лицата на работниците му се чете радост, а те работят с удоволствие.

— Да не би господин Харди да е магьосник?

— Той направи работата ни удоволствие… Дава справедливи заплати, отстъпва част от печалбата си, а това събужда желание за работа. Построи жилища на работниците… Но ти сам ще можеш да се убедиш!

— Значи са верни приказките, че Париж е като страна на чудесата? Ето че и аз пристигнах тук. И няма да ви оставя повече.

— Да, тате — добави Агрикол, въздишайки. — Няма да се разделяме повече. Двамата с мама ще се опитаме да забравиш теглилата.

— Я ме погледни! Имам ли вид на човек, който е живял тежко? Вече се чувствувам като младок. Скоро ще започна и да се движа. Хващам се на бас, че като ни видят двамата — ти с черните мустаци и аз с побелелите — хората ще си помислят: „Това са баща и син“. А сега напиши на бащата на маршал Симон, че внучките му са в Париж — да се върне, защото трябва да свърши много важна работа. През това време аз ще отида да кажа „добро утро“ на жена си и на малките, след което ще закусим, майка ти ще отиде на църква, а ние ще се поразходим.

— Татко — отвърна Агрикол — боя се, че днес няма да мога да те придружа.

— Как така! Нали днес е неделя!

— Да — съгласи се Агрикол, — но обещах да отида рано във фабриката, за да свърша една бърза поръчка. Ако не изпълня обещанието си, мога да навредя на господин Харди. Но след това ще бъда свободен.

— Добре тогава — каза войникът с известно съжаление, — макар че ми се щеше да се разходим из Париж двамата. Но работата е най-важното. — След това войникът бързо разцелува сина си и добави: — Сега се поуспокоих. Къде мога да намеря адресите на всички парижки нотариуси? От Русия изпратих по пощата важни за момичетата, които доведох, документи на един нотариус, но по пътя ми откраднаха портфейла. Забравил съм името му, но ако го срещна, мисля, че ще си го припомня…

На вратата се почука два пъти и Агрикол най-напред помисли, че са пристигнали със заповед за арестуването му. Баща му, без да забележи неговото вълнение, извика:

— Влезте!

Вратата се отвори и в стаята влезе Гавриил. Той бе наметнат с черна мантия и носеше кръгла шапка на главата си. Агрикол видя брат си и се втурна да го прегърне. Дагоберт се трогна от гледката и се просълзи. Имаше, наистина, нещо вълнуващо в двамата младежи, които колкото бяха близки по дух, толкова бяха различни на външен вид: до мъжественото лице на Агрикол изпъкваше още по-силно ангелската красота на Гавриил.

— Толкова чаках да дойдеш! — каза ковачът.

— А мама? Как е тя? Здрава ли е? — попита Гавриил като се ръкува с Дагоберт.

— Сега ще оздравее по-бързо, защото всички сме заедно, а няма нищо по-здравословно от радостта. Дагоберт се обърна към Агрикол, който радостно наблюдаваше мисионера и му каза: — Като си помисля само колко безстрашен е Гавриил! Нали ти разказах как спаси дъщерите на маршал Симон и се опита да спаси и мен?

— Какво ти е, Гавриил! — извика изведнъж ковачът, който бе започнал да наблюдава мисионера с тревога.

Когато влезе в стаята, Гавриил свали шапката си и застана до прозореца. От влизащата през него светлина се виждаше белегът, който се простираше над веждите, през цялото му чело. След вълненията и случките, последвали корабокрушението, по време на краткия си разговор с Гавриил в Кардовилския замък, Дагоберт не бе забелязал белега върху челото на младия мисионер, но сега, изненадан не по-малко от Агрикол, попита:

— Какво ти е станало? Какъв е този белег?

— Погледни и ръцете му, татко! — продума ковачът, като посочи едната ръка на мисионера, с която той се бе опитал да възпре порива на Дагоберт.

— Гаврииле, кой те рани така? — попита Дагоберт. Хвана ръката на мисионера, разгледа я внимателно и добави: — Калугерите в Испания бяха разпънали един мой приятел на кръст и оттогава му бяха останали подобни белези.

— Разпнаха ме диваците от скалистите планини — прекъсна ги Гавриил. — Спаси ме провидението…

— Нямаше ли оръжие? — попита Дагоберт.

— Ние не носим оръжие — усмихна се Гавриил. — И никога не водим със себе си войници.

— Не те ли защитиха хората, които бяха с теб? — попита нетърпеливо Агрикол.

— Бях сам, братко…

— Сам!

— Да, сам. С един водач.

— И ти отиде без оръжие сред диваците? — възкликна Дагоберт, който не можеше да повярва на ушите си.

— Това е възвишено… — отговори Агрикол.

— Вярата не може да се натрапва — поде добродушно Гавриил. — Само чрез убеждение.

— Но когато и това не помага? — попита Агрикол.

— Проповедникът ще умре за вярата и ще оплаче онези, които я отхвърлят. Вярата е благотворна…

Отговорът бе ясен и прост. Дагоберт наблюдаваше Гавриил с изненада и уважение едновременно. Гавриил, без да разбира какво става, се обърна към войника и попита:

— Какво ти стана?

— И питаш! Аз воювам тридесет години и мислех, че съм бил смел, но сега разбирам… Ти…

— Какво толкова съм извършил!

— Славни са твоите рани — старият войник улови ръцете на Гавриил и го загледа възторжено.

— Татко казва истината — добави Агрикол. — Аз уважавам такива свещеници, които обичат ближния и са безстрашни.

— Не ме хвалете толкова — каза Гавриил свенливо.

— Ние не те хвалим напразно. Когато аз влизах в битки, с мен бяха другарите ми, заповядваше ми началникът… И благодарение на това минавах за смелчак. А ти си сто пъти по-смел, защото си бил сам и без оръжие.

— Ти си истински баща! — възкликна ковачът. — Колко е благородна и справедлива твоята оценка!

— Добрината му, братко, преувеличава онова, което съм сторил.

— Юнаци като теб са рядкост — каза войникът.

— Така е — каза и Агрикол — защото ти си знаел, че отиваш на сигурна смърт, самичък, само с кръста в ръка, за да проповядваш любов към ближния сред тия диви племена. Залавят те, измъчват те, а ти очакваш смъртта без да се оплакваш, без омраза и яд, с усмивка на устните. И то сред онези гори, без някой да те знае къде си. Баща ми е напълно прав!

— На всичкото отгоре той го прави доброволно, защото смелостта и раните му няма да сменят антерията му с владишка дреха.

— Ако съм бил достоен — усмихна се Гавриил — наградата ще ме чака горе, на небето.

— Какви добродетели и какво мъжество има в такива хора — каза ковачът. — Каква преданост има в селските свещеници, с които Владиците се държат нечовешки. И те като нас са работници, синове на обикновения народ. Няма да ми възразиш, нали Гавриил, защото и твоето желание беше да получиш малка селска енория, тъй като знаеше какво добро можеш да направиш там…

— Желанието ми не се е променило, но за нещастие… — недовърши Гавриил, сякаш искаше да пропъди тъжните си мисли, но побърза да смени разговора. — Бъдете по-справедливи. Не подценявайте вашето мъжество за сметка на нашето… Вие сте по-смели, защото след едно сражение гледката от клането е ужасна… Нас поне, ако ни убиват, то ние не убиваме…

— Ето го странното… — каза смаяно войникът.

— Какво е то, татко?

— Като слушам Гавриил, си припомням, какво чувствувах по време на войната колкото повече остарявах. Нощем, след някое сражение, докато стоях на пост, сам, през нощта, гледах по земята пет или шест хиляди трупа, много от които бяха мои другари, и тази тъжна картина отнемаше желанието ми да убивам… Толкова много убити хора, казвах си, и защо? А на следващия ден, когато чуех сигнала за сражение, започвах отново да убивам… Когато ръката ми се умореше и започвах да изтривам обляната в кръв сабя в гривата на коня, отново се питах: убивах, убивах, но за какво?

Мисионерът и ковачът се спогледаха при тези думи на войника.

— Всяко великодушно сърце изпитва същото — каза мисионерът — в мига, в който премине жаждата за слава и човек остане отново с чувствата, които Бог е всадил в сърцето му.

— Точно това показва, че ти си нещо повече от мен, сине, защото винаги си изпитвал тия благородни чувства. Но разкажи, все пак, как се измъкна от ръцете на побеснелите диваци? — Гавриил настръхна при този въпрос, а след това се изчерви, защото войникът продължи: — Ако не трябва или ако не можеш да отговориш.

— Нямам какво да крия — отвърна мисионерът с променен глас. — Но ще се измъча да ви обясня онова, което дори аз не разбирам.

— Как така? — попита изненадан Агрикол.

— Измамиха ме чувствата — отвърна Гавриил и се изчерви. — В часа, в който покорно очаквах смъртта си е станало това… А онова, което и сега ми се струва необяснимо, може би ще разбера много по-късно. Вероятно ще науча и коя беше тази странна жена…

Докато Дагоберт слушаше мисионера, напразно се опитваше да си отговори от кого идеше неочакваната помощ, която спаси и него, и сирачетата от затвора в Лайпциг.

— За каква жена разказваш? — попита ковачът.

— За онази, която ме спаси.

— Жена те отърва от ръцете на диваците? — попита Дагоберт.

— Да — отвърна Гавриил — Млада и красива жена.

— Коя беше? — отново попита Агрикол.

— Не знам. Когато я попитах, тя отговори „Аз съм сестра на оскърбените“.

— Откъде идеше? Накъде отиваше? — растеше любопитството на Дагоберт.

— „Отивам, където страдат“ — отговори ми тя. — И тръгна към Северна Америка, към онзи далечен край, където има вечен сняг и нощта няма свършване…

— Като в Сибир… — промълви Дагоберт замислено.

— Но как изведнъж тази жена ти се притече на помощ? — обърна се Агрикол към Гавриил, който все повече изглеждаше замислен.

Мисионерът се готвеше да отговори, когато на вратата някой похлопа. Страхът, който беше изоставил Агрикол с идването на брат му, отново го обхвана.

— Агрикол — чу се слаб глас — искам да ти кажа нещо.

Ковачът позна гласа на Гърбавото и отиде да отвори.

Младото момиче се дръпна назад в тъмния коридор и каза неспокойно:

— Агрикол, слънцето изгря преди час, а ти още не си тръгнал. Какво неблагоразумие! Ами ако дойдат да те арестуват? Моля те, по-бързо отиди при госпожица Кардовил, няма време за губене…

— Ако не беше дошъл Гавриил, щях да съм тръгнал, но не можех да пропусна щастието да бъда малко време с него.

— Гавриил е тук? — попита Гърбавото, защото, както вече стана ясно, тя бе израсла заедно с него и с Агрикол.

— От половин час е при мен и при татко.

— Щях да бъда радостна да се видя с него. Сигурно се е качил, докато ходих при майка ти да я попитам има ли нужда от помощ. Двете госпожици са тъй уморени, че още спят. Госпожа Франциска помоли да предам това писмо на баща ти. Получила го преди малко.

— Благодаря ти.

— Нали вече се видя с Гавриил? Тръгвай. Помисли какъв удар ще бъде за баща ти ако те арестуват пред очите му. Тръгвай бързо. А ако госпожица Кардовил бъде така добра, че пожелае да ти помогне, след два часа ще бъдеш отново тук.

— Още малко и тръгвам…

— Аз се връщам да пазя при вратата. Ако забележа нещо, ще дойда да ти съобщя, но ти не се бави.

— Бъди спокойна.

Гърбавото се спусна бързо по стълбите, а Агрикол влезе в стаята.

— Татко — обърна се той към Дагоберт — това писмо ти изпраща мама, получила го е преди малко.

— Прочети го вместо мен, синко.

Агрикол прочете следното:

„Госпожо. Научих, че мъжът ви е натоварен от генерал Симон с важна задача. Щом се появи в Париж, предайте му да дойде в моето бюро в Шартър незабавно. Натоварен съм да предам единствено на него документи, необходими за делата на генерал Симон. Дюран, нотариус в Шартър“.

— Кой ли е съобщил на господина, че скоро ще пристигна в Париж? — погледна Дагоберт сина си учудено.

— Може това да е нотариусът, чийто адрес си загубил и на когото си изпратил документите? — отвърна Агрикол.

— Той не се казваше Дюран и много добре помня, че бе нотариус в Париж, а не в Шартър — отвърна войникът след като помисли известно време.

— Струва ми се, че трябва да тръгнеш незабавно — каза Агрикол, който се зарадва, че тази случка ще отдели баща му за два дни от дома, през което време може би ще приключат неговите работи.

— Съветът не е лош — отвърна Дагоберт.

— Това сигурно не проваля плановете? — обади се Гавриил.

— Малко. Защото мислех да прекараме този ден заедно. Но задълженията са преди всичко останало. Както и да е, пристигнах от Сибир в Париж, тъй че няма защо да се боя да отида от Париж до Шартър. Ще се върна само след четиридесет и осем часа. Роз и Бланш ще останат при жена ми и при техния ангел Гавриил, както го наричат те…

— За съжаление, ще ми е невъзможно… — продума мисионерът. — Това ми идване е едновременно и за сбогом…

— Как така! — извикаха едновременно Дагоберт и Агрикол. — За друга мисия ли тръгваш?

— Единственото, което мога да ви кажа, е, че за известно време не мога и не трябва да посещавам тази къща…

— Сине, — започна войникът развълнуван — като че ли някой те заплашва, принуждава… Аз познавам хора… Твоят настоятел, когото видях в Кардовилския дворец малко след корабокрушението, има лукаво лице. Тъжно е, че служиш на такъв капитан.

— В Кардовилския дворец! — извика смаян ковачът, изненадан от съвпадението на името. — В Кардовилския дворец ли ви прибраха след корабокрушението?

— Да, какво чудно има?

— Нищо, татко. А господарите на този дворец… там ли живеят?

— Когато поисках да им благодаря, управителят отвърна, че те живеят в Париж.

Какво странно съвпадение, каза си Агрикол, ако госпожицата, при която отивам, се окаже господарка на този дворец. И той побърза да изпълни дадената пред Гърбавото дума, затова каза на Дагоберт:

— Татко, извинявай, но вече стана късно, а в осем часа трябваше да съм на работа.

След като Дагоберт спомена на Гавриил за някаква принуда, той се бе замислил. Когато Агрикол приближи до него, за да се сбогува, мисионерът му отвърна тъй тържествено и категорично, че и войникът, и ковачът се смаяха:

— Добри ми, братко, искам да ти кажа една дума… Аз дойдох също така да ти кажа, че след няколко дни ще имам нужда от твоята помощ. И от вашата, татко, позволете ми да ви наричам така — обърна се развълнувано Гавриил към Дагоберт.

— Но защо ми го казваш с такъв тон? Какво се е случило? — възкликна ковачът.

— Ще са ми необходими съветите и помощта на двама честни и смели мъже — рече Гавриил. — Надявам се, че мога да разчитам на вас, нали? И във всеки момент, при едничка само моя дума, вие ще ми помогнете?

Дагоберт и синът му се спогледаха, смаяни от думите на Гавриил. Агрикол усети, че сърцето му се свива. Ами ако бъде в затвора, когато брат му има нужда от него, тогава какво ще направи?

— Във всеки час на нощта и на деня, синко, можеш да разчиташ на нас — отвърна Дагоберт. — Не забравяй, че ти имаш баща и брат.

— Благодаря — каза Гавриил. — Аз съм щастлив.

— Ако не беше свещеник — започна Дагоберт — щях да помисля, че имаш смъртен двубой с някого.

— Да — отвърна развълнуван мисионерът. — Може би ще има наистина смъртоносен двубой, за който ми трябват свидетели като вас. Един баща и един брат…

Малко по-късно Агрикол, обезпокоен още повече, вървеше бързо към госпожица Кардовил, където и ние ще заведем читателя.