Скитникът евреин

I глава Подозренията

Госпожица Кардовил се втурна срещу Гърбавото, простря ръце и рече:

— Елате… елате… сега вече нищо няма да ни раздели.

Тези думи, които припомниха на Гърбавото, че преди време нейната красива господарка бе целунала с почит сиромашката й трудолюбива ръка, я изпълниха с чувство на признателност.

Но понеже Гърбавото се свенеше да отговори на сърдечното посрещане на Адриана, хубавата господарка простря ръце и я прегърна с трогателно излияние.

Когато Гърбавото се усети в прегръдките на госпожица Кардовил, когато устните на господарката й докоснаха бледите й, болнави бузи, тя се разплака и не можа да продума.

Родин, който се бе оттеглил в единия край на стаята, гледаше тая сцена със затаена злоба. Той бе научил за достолепния отказ на Гърбавото, което не се поддаде на лукавите изкушения на настоятелката на манастира „Света Богородица“; йезуитът знаеше сърдечната преданост на това великодушно същество към Агрикол. От няколко дни тя се бе прехвърлила и върху госпожица Кардовил, затова никак не можеше да гледа как красивата господарка се стремеше да засили тази привързаност.

Родин разсъждаваше правилно. Той мислеше, че човек не трябва да презира приятел или неприятел, дори те да са невзрачни. А всеки, който се посвещаваше на госпожица Кардовил, бе негов неприятел. При това, както вече знаем, Родин беше суеверен и бе твърде неспокоен от необяснимия страх, който Гърбавото му вдъхваше.

Чувствителните сърца показват нежните си чувства и в най-дребните неща.

Когато Гърбавото се просълзи от признателност, Адриана извади богато избродирана кърпа и избърса сълзите на младото момиче.

Тази постъпка избави Гърбавото от унижение, защото не смееше да извади от пазвата си малката си дрипава кърпа и ако госпожица Кардовил не бе й помогнала, очите й дълго щяха да останат плувнали в сълзи.

— Вие сте много добра, госпожице… Много благородна и милостива.

Тя можа да промълви само това, трогната от вниманието много повече, отколкото ако й бяха сторили някоя добрина.

— Погледнете я, господине — каза Адриана на Родин, който бързо се доближи до нея. — Да… — добави с гордост младата господарка. — Намерих съкровище. Погледнете я, господине, и я обичайте, както я обичам аз. Сърца като нейното са ни нужни.

— И каквито намираме, слава богу, драга моя госпожице, — каза Родин на Адриана и се поклони на Гърбавото.

А то повдига очи към йезуита. Странно, това мъртвешко, бледо лице, което й се усмихваше кротко, я накара да настръхне. Никога не бе виждала този човек, а веднага усети същия страх и същото отвращение, каквито и той почувствува към нея. Въпреки, че бе страхлива и срамежлива, не можеше да свали погледа си от погледа на Родин, сърцето и биеше ускорено, сякаш се приближава някаква голяма опасност. И понеже това същество се боеше само за ония, които обича, неволно се приближи до Адриана, без да сваля очите си от йезуита.

Той беше с добра интуиция, затова лесно забеляза лошото впечатление, което бе направил и усети, че неговото инстинктивно отвращение от Гърбавото още повече се засилва. Но вместо да сведе очи, той я гледаше с такова внимание, че самата госпожица Кардовил се изненада от това.

— Прощавайте, дъще, — каза Родин на Гърбавото, — като се преструваше, че се мъчи нещо да си спомни — прощавайте, но ми се струва, че не се лъжа… Не ходихте ли преди няколко дни в манастира „Света Богородица“?

— Да, господине…

— Разбира се, че сте вие, как не се сетих по-рано…

— За какво говорите, господине? — попита Адриана.

— Имате право, скъпа госпожице — каза Родин, като посочи Гърбавото — ето едно благородно сърце, каквото ние търсим. Да знаете с какво достолепие и с каква смелост тази клетница, останала без работа, а за нея да няма работа, значи да няма нищо, е отблъснала срамната заплата, която настоятелката на манастира е имала безочието да й предложи. За да обслужва семейството, където й обещавала да я настани…

— Това е отвратително — извика госпожица Кардовил с отвращение.

— Госпожице — изрече тъжно Гърбавото, — нямах работа, — бях толкова бедна, — не ме познаваха… затова мислеха, че могат да ми предлагат каквото си искат.

— Аз пък казвам, че колкото нечестно е било от страна на настоятелката да изкушава бедността ви — поде Родин, — толкова по-добре, че сте отказали.

— Господине… — погледна го Гърбавото свенливо.

— Аз не се боя да казвам истината — каза Родин — дали е похвала или укор, казвам онова, което ми е на сърцето… Попитайте госпожицата, посочи той с поглед Адриана… — Искам да ви кажа без заобиколки, че мисля за вашето добро толкова, колкото и госпожица Кардовил.

— Вярвайте, мила моя — каза Адриана, че има похвали, които утвърждават честта на човека, като наистина го възнаграждават и насърчават. Такива са похвалите на господин Родин… зная това.

— Но, драга госпожице, не бива само на мен да отдавате тая оценка. Тая мила душа не е ли посестрима на Агрикол Балдуин, добрият работник и популярен поет? Е, добре, привързаността на един такъв човек не е ли най-добрата гаранция за тая оценка? — прибави усмихнат Родин.

— Имате право, господине — каза Адриана, — защото, без да познавам тази клетница, започнах много живо да се интересувам от участта й още от деня, в който брат й ми говори за нея толкова разпалено и с такъв възторг, че веднага оцених, че е достойна да вдъхне такава благородна привързаност.

Тези думи на Адриана, които припомняха за нещо друго, толкова смутиха Гърбавото, че бледото й лице се изчерви.

Както знаем, клетницата обичаше Агрикол със страстна, но болезнена и скромна любов и всяко, дори и косвено напомняне за нейното чувство жестоко я измъчваше. И когато госпожица Кардовил говореше за привързаността на Агрикол към Гърбавото, тя погледна към Родин и срещна неговия наблюдателен и проницателен поглед.

Ако беше самичка с Адриана и чуеше да се говори за Агрикол, младата шивачка би се смутила, но би се справила с положението, а сега и се стори, че йезуитът, който и без това й вдъхваше неволен страх, чете направо в сърцето й и се сеща за тайната и нещастна любов, на която тя бе жертва. Затова и смущението й бе толкова очевидно.

Всеки умен човек, какъвто бе и Родин, търси причината и по най-дребното следствие. От една страна йезуитът виждаше едно грозно, сакато момиче, но иначе добре развито умствено и способно на страстна преданост; от другата страна стоеше млад, хубав, смел, духовит и откровен работник.

„Наистина, отгледани са заедно, обичат се братски и са си мили един на друг, но човек не се черви от братската любов — рече си Родин. — А Гърбавата се изчерви и смути от погледа ми. Дали пък не е влюбена в Агрикол? Ще трябва да го проверя — реши си той.“

Забелязал учудването на Адриана от смущението на Гърбавото, йезуитът посочи с поглед на господарката младата работничка, усмихна се и рече:

— Виждате ли, госпожице, как се изчерви клетото момиче, когато заговорихме за любовта на този добър работник към нея?

Гърбавото наведе глава и съвсем се засрами и смути.

След като помълча малко, за да даде възможност на острата стрела добре да проникне в сърцето на клетницата, мъчителят поде:

— И продължава да се смущава…

После, след повторно мълчание, щом момичето започна да пребледнява като мъртвец и цяло да трепери, йезуитът се изплаши да не е прекалил. Адриана се обърна към гърбавото с жалостив глас:

— Защо се смущавате толкова, мила моя?

— Ясно е — пое Родин добродушно. И тъй като искаше да чуе онова, което знаеше, се постара да се покаже, че не се сеща за нищо. — Ясно е — повтори той. — Добрата и нежна сестра, която обича брат си, мисли, че когато хвалят него, хвалят нея…

— И понеже е толкова скромна, колкото и добра — прибави Адриана, като хвана Гърбавото за ръцете — и най-малката похвала, отправена към брат й или към нея много я смущава. Но това е детинщина и аз ще й се скарам…

Госпожица Кардовил говореше искрено, защото обяснението, което даваше Родин и се виждаше, пък и беше за вярване.

И както всички, които треперят да не би да разкрие съкровената им тайна, са склонни бързо да се успокоят, тъй и Гърбавото се успокои или по-скоро, за да не умре от срам, имаше нужда да повярва, че последните думи на Родин са искрени и той не се сеща за любовта й към Агрикол. Вече по-спокойна, тя се обърна към Адриана:

— Прощавайте, госпожице, но не съм привикнала с благосклонността, с която ме обсипвате и не зная какво да кажа за добрините ви към мене.

— Моите добрини ли? — учуди се Адриана. — Мисля, че още нищо не съм направила за вас. Но слава богу, от днес ще имам възможност да възнаградя предаността ви към мене, любовта ви към работата и вашето достойнство, за което дадохте толкова доказателства сред толкова нещастия и грижи. С една дума, от днес нататък, ако това ви харесва, няма вече да се делим.

— Това е много, госпожице — с разтреперан глас рече Гърбавото.

— Успокойте се — прекъсна я Адриана, — ако приемете, аз ще съумея да съчетая моето донякъде себелюбиво желание да ви имам до себе си с независимостта на вашия характер, навикът да се трудите, вкусът ви към усамотение и вашата нужда да се посвещавате на всичко, което заслужава състрадание. Дори, няма защо да крия, смятам да ви привлека и задържа при себе си, като ви дам средства, за да удовлетворите тези великодушни стремежи.

— Но какво съм сторила, госпожице — каза добродушно Гърбавото, — за да заслужа дотолкова вашето благоволение? Напротив, с добрините започнахте вие, показвайки се великодушна към моя брат?

— Тук не става дума за благоволение или признателност — каза Адриана, — ние вече сме се наплатили… Аз ви говоря за привързаност, за искрено приятелство, което и ви предлагам.

— За приятелство… с мене ли… госпожице?

— Хайде, хайде — усмихна се чаровно Адриана, — не се учудвайте толкова. Веднъж съм решила, че ще ми бъдете приятелка, и ще видите, че това ще стане… Време е да попитам за какво сте дошли?

— Тази сутрин господин Дагоберт получи писмо, в което го молят да дойде тук, където щели да му съобщят добри новини за нещо, което много го интересува. Като мислеше, че се касае за дъщерите на маршал Симон, той рече: Гърбаво, ти взе толкова живо участие във всичко, което се отнася до тия мили деца, че трябва да дойдеш с мен. Когато ги намерим, моята радост ще бъде и твоя награда…

Адриана погледна Родин, който кимна в знак на съгласие и рече:

— Да, да, драга госпожице, писах на този храбър войник, но не се подписах. Нито пък дадох повече обяснения, друг път ще ви кажа защо.

— А защо дойдохте сама, скъпа? — попита Адриана.

— Уви, госпожице, толкова се трогнах от вашия прием, че не успях да ви разкрия страховете си.

— Какви страхове? — попита Родин.

— Знаейки, госпожице, че вие живеете тук, си помислих, че това писмо до господин Дагоберт е ваше дело. Казах му предложението си и той го възприе. Щом пристигнахме, той бе толкова нетърпелив, че още от врата попита дали сирачетата са тук. Казаха му, че ги няма. Тогава въпреки всичките ми молби, той се реши да иде и разпита за тях в манастира.

— Какво неблагоразумие — извика Адриана.

— И то след случилото се по време на среднощния взлом в манастира — прибави Родин и повдигна рамене.

— Напразно се мъчих да го убедя — продължи Гърбавото, — че писмото не съобщава със сигурност, че ще му предадат сирачетата, а само че ще му дадат сведения за тях. Той не поиска да ме послуша и ми рече:

— Ако не науча нищо, ще дойда да те намеря, — но те бяха завчера в манастира, сега всичко е излязло наяве, не могат да не ми ги дадат.

— С такава глава — усмихна се Родин, — човек не може да се препира.

— Боже мой, само да не го познаят — възкликна Адриана, която си спомни за заплахите на господин Баление.

— Това е невероятно — рече Родин, — няма да му отворят… А това е най-лошото, което може да му се случи. После следователят ще дойде с двете момичета… Аз нямам повече работа тука, грижите ми са други. Трябва да науча къде се намира Джалма: затова кажете ми къде ще мога да се видя с вас, скъпа госпожице, за да ви съобщавам редовно своите издирвания и за да се уговорим за всичко, що се отнася до принц Джалма, ако моите издирвания, както се надявам, успеят.

— Ще ме намерите в дома ми, в моята нова къща на улица „Анжуйска“, в някогашния дворец на Боле. Там ще живея. Добре, че се сетих — рече изведнъж Адриана след кратък размисъл — по няколко причини не ми се струва много прилично, нито, може би, благоразумно да предложа на принц Джалма да живее в онази част на двореца Сен-Дизие, където живях аз. Преди няколко дни видях една малка, много хубава, добре подредена, съвсем завършена къща, която с известни промени в обзавеждането за кратко може да стане хубаво жилище… Да, това е за предпочитане — прибави госпожица Кардовил. При това, по този начин ще мога много по-сигурно да опазя своето инкогнито.

— Как — извика Родин, чиито планове доста се нарушаваха от новото решение на господарката, — вие искате той да не знае…

— Да, искам принц Джалма да не знае кой е непознатият приятел, който му помага; желая да не му се казва името и даже да не допуска, че съществувам… поне засега… По-нататък, след месец — ще преценя… Обстоятелствата ще ми подскажат какво да сторя.

— Но няма ли да е трудно да се запази неизвестността? — попита Родин, едва прикривайки недоволството си.

— Ако принцът дойде да живее в моя дворец, бих споделила вашето мнение. От съседството с леля ми той ще научи всичко. И този мой страх е една от причините, които ме карат да се откажа от първоначалния си план. Но сега принцът ще живее в доста отдалечено от нас жилище на „Бяла улица“. Кой ще му съобщи за онова, което не трябва да знае? Един от старите ми приятели господин Норвал, вие, господине, и тази добра девойка — и тя посочи Гърбавото, — това са хората, които знаят моята тайна. Уверена съм, че всички сте благоразумни. Следователно тайната ще бъде запазена напълно. Впрочем, утре ще говорим по-подробно за тази работа. Най-напред трябва да успеете да намерите нещастния млад принц.

Макар, че Родин се ядоса много за ненадейното решение на Адриана относно настаняването на принц Джалма, той се овладя и отговори:

— Съвестно ще изпълня желанието ви, драга моя госпожице, и ако позволявате, утре ще дойда да ви дам отчет за онова, което благоволихте да определите преди малко като моя задача, дадена от Провидението.

— Тогава утре ще се видим. Ще ви очаквам с нетърпение, каза Адариана. — Позволете ми винаги да разчитам на вас, както и вие от днес можете да разчитате на мене. Ще трябва да бъдете снизходителен, защото предвиждам, че ще искам още много съвети, много услуги, а след като ви дължа толкова…

— Никога няма да ми бъдете длъжница, скъпа госпожице. Никога — каза Родин и след като се поклони на Адриана, бавно тръгна към вратата.

Тъкмо се канеше да излезе, когато пред него се изправи Дагоберт.

— Най-сетне, залових единия… — извика войникът и здраво хвана йезуита за яката.

II глава Извинението

Когато госпожица Кардовил видя, че Дагоберт хваща Родин за шията грубо и здраво, пристъпи няколко крачки към войника и извика уплашено:

— За бога, господине… какво правите?

— Какво правя ли? — отговори троснато войникът, без да изпуска Родин и се обърна към Адриана, която не познаваше. — Възползувам се от случая да удуша един нещастник от бандата на предателя, ако не ми кажете къде са моите клети дечица.

— Ще ме удушите… — пресипнало промълви йезуитът, като се мъчеше да се отскубне от ръцете на войника.

— Къде са сирачетата, щом ги няма тук? Защо не ми отговарят? — извика Дагоберт гръмогласно.

— Помогнете ми! — на свой ред извика Родин.

— Ах! Ужасно! — прошепна Адриана и пребледняла, разтреперана, с умолително сключени ръце се обърна към Дагоберт:

— Милост, господине! Изслушайте ме! Чуйте го!

— Господин Дагоберт — намеси се Гърбавото и се втурна да възпре със слабите си ръце войника. — Това е госпожица Кардовил — посочи му тя Адриана. — Не вършете насилие пред нея! И преди всичко вие се лъжете…

Като чу името на госпожица Кардовил, благодетелката на сина му, войникът бързо се обърна към нея и пусна Родин, който почервенял от гняв и от задушаване побърза да оправи яката и вратовръзката си.

— Прощавайте, госпожице — каза Дагобер, като пристъпи към Адриана, която още беше бледа от страх. — Не знаех, че сте вие и неволно се подадох на гнева си при ненадейната среща с този човек.

— Боже мой, какво имате против този господин? — възкликна Адриана. — Да бяхте ме изслушали, щяхте да разберете…

— Прощавайте, че ви прекъсвам — каза войникът на Адриана с въздържан глас и се обърна към Родин, който бе възвърнал спокойствието си: — Благодарете на госпожицата и се махайте… Ако останете тука не отговарям за себе си.

— Само една дума ще ви кажа, уважаеми господине — поде Родин, — аз…

— Казвам ви, че не отговарям за себе си, ако останете тук — извика Дагобер и тропна с крак.

— Кажете поне защо се гневите на този човек… — попита Адриана — и преди всичко не вярвайте на външността, успокойте се и ни изслушайте…

— Как да се успокоя, госпожице, когато мисля само за едно — извика Дагоберт отчаяно… — Мисля само за пристигането на маршал Симон, който всеки момент ще бъде в Париж.

— Наистина ли? — учуди се Адриана.

И Родин също се изненада приятно.

— Снощи — продължи Дагоберт, — получих писмо от маршала. Слязъл е в Хавър. От три дни правя всичко възможно, за да ми върнат сирачетата, защото машинацията на тия нещастници не успя (и той посочи Родин със заплашителен поглед). А не ми ги дават… Пак кроят някое злодеяние. Какво ли още може да стане…

— Господине — каза Родин и се приближи до Дагоберт, — позволете ми да ви…

— Вървете си — извика Дагоберт, раздразнен от мисълта, че всеки момент маршалът може да пристигне в Париж. — Вървете си, защото ако не беше госпожицата, щях да си отмъстя поне на един от вас…

Родин се доближи до Адриана, посочи й Дагоберт с трогателно съжаление и рече на войника:

— Отивам си, господине, още повече, че се канех да изляза, когато вие влизахте.

После йезуитът пошушна на госпожица Кардовил.

— Горкият войник, от мъка не знае какво върши. Дори не може да ме изслуша. Обяснете му всичко, скъпа госпожице, вярвам, че ще му стане мъчно, че се е отнесъл така с мен. А, между другото — продължи Родин, като бръкна в джоба на редингота си и извади едно малко вързопче — моля ви дайте му това нещо… Това е моето малко отмъщение.

Поела малкото вързопче, Адриана гледаше йезуита смаяно. Но той вдигна показалец към устните си и на пръсти, заднишком, се оттегли към вратата, като посочи още веднъж Дагоберт със съжалителен поглед.

А старият войник, мрачен и отпаднал, с наведена глава и скръстени ръце слушаше утешенията на Гърбавото.

Когато Родин излезе от стаята, Адриана се приближи до войника и със свойствения й мек глас и сърдечно съчувствие му рече:

— Поради вашето тъй шумно влизане, не можах да ви попитам нещо, което живо ме интересува… Какво стана с раната ви?

— Благодаря, госпожице — каза Дагоберт, посъвзел се малко. — Не е сериозна, пък и нямам време да мисля за нея… Много ми е жал, че се показах толкова груб пред вас като изгоних тоя нещастник. Но когато видя такива хора, не мога да се стърпя, изведнъж кипва кръвта ми.

— Вярвайте ми, че осъдихте прибързано лицето, което се намираше тук преди малко.

— Прибързано, казвате… Та аз не познавам този човек от днес. Той беше заедно с предателя абат д’Егрини…

— Така е, но това не му пречи да бъде честен и добър.

— Той ли? — извика Дагоберт.

— Да, той. И сега се грижи само за едно, а то е да ви върне децата.

— Той?… — повтори Дагоберт, втренчен в Адриана, сякаш не искаше да вярва на ушите си. — Той да ми върне децата?

— Да. Може би по-скоро, отколкото си мислите.

— Госпожице, лъже ви. Този стар злодей ви лъже…

— Не — поклати глава Адриана с усмивка, — имам доказателства на неговата искреност. Първо, той стана причина да ме освободят от тази къща.

— Не може да бъде! — извика Дагоберт смаян.

— Това е цялата истина. И още нещо, което може да ви свърши работа — и Адриана му протегна малкото вързопче, което Родин й бе дал. — Тъй като не искаше повече да ви дразни, той ми остави това и каза: „Дайте го на този храбър войник, то ще бъде моето отмъщение.“

Дагоберт гледаше госпожица Кардовил смаяно и машинално разтваряше малкото вързопче. Когато го разтвори и позна сребърния си, почернял от годините кръст с избелялата и овехтяла черна лента, които му бяха откраднали в странноприемницата „Белия сокол“ извика с разтуптяно сърце:

— Кръстът ми! Моят кръст! — от възхищение и радост притисна сребърния кръст до побелелите си мустаци.

Адриана и Гърбавото се трогнаха дълбоко от умилението на войника, който внезапно се завтече към вратата, откъдето преди малко бе излязъл Родин и извика:

— Никой не може да направи повече за мен… Отговаряте ли и вие, госпожице за този добър човек, с когото се отнесох толкова зле и го обидих… Трябва да му се извиня, трябва да му поискам прошка.

Като каза това, Дагоберт бързо излезе от стаята, тичешком надзърна в съседните помещения и хукна по стълбите, настигайки Родин на последното стъпало.

— Господине — каза му войникът с глас, в който звучеше съжаление и побърза да го хване за ръката. — Трябва веднага да се качите горе.

— Добре ще бъде, уважаеми господине, най-сетне да решите какво точно искате — каза Родин добродушно. — Преди малко ми заповядвахте да си вървя, сега пък — да се върна. На кое от двете да се подчиня?

— Преди малко, господине, сгреших. А когато сгреша нещо, го поправям. Аз ви обидих и се отнесох зле с вас пред свидетели и искам пред свидетели да ви се извиня.

— Благодаря ви, но бързам. Много бързам…

— Не бива да бързате. Казвам ви да се качите горе, иначе… Иначе… — Дагоберт хвана ръката на йезуита и я стисна сърдечно. — Иначе, щастието, което ми дарихте като ми върнахте кръста ми, не ще бъде пълно.

— Щом е така скъпи приятелю, да се качим…

— И не само, че ми върнахте кръста, за който аз, защо да крия, плаках… — извика Дагоберт, — но госпожицата ми каза още, че благодарение на вас клетите ми дечица ще се върнат. Истина ли е, боже мой! Нима е истина?

— Не ставайте смешен — каза Родин и се усмихна хитро. — Успокойте се, стари дяволе, ще ви върнат двете ангелчета.

И йезуитът се заизкачва по стълбите.

— Днес ли ще ми ги върнат? — попита Дагоберт, хвана Родин за ръката и го задържа.

— Ех, скъпи приятелю — рече йезуитът, — кажете ми най-после, ще стоим ли, ще се качваме ли, ще слизаме ли? Не се сърдете, но ме карате да вървя като костенурка.

— Имате право, горе ще се обясним по-добре. Хайде, да вървим — рече Дагоберт.

След това войникът улови Родин под ръка и го въведе тържествуващ в стаята, в която Адриана и Гърбавото стояха все така изненадани от ненадейното изчезване на войника.

— Ето го. Ето го — извика Дагоберт, влизайки. — Успях да го настигна на изхода.

— И да ме върнете светкавично! — прибави Родин доста запъхтян.

— Сега, господине — рече важно Дагоберт — заявявам пред госпожицата, че сгреших като се отнесох грубо с вас и като ви обидих. Затова ви моля да ми простите. С радост признавам, че ви дължа твърде много, да, твърде много, кълна се, когато дължа някому нещо, аз се издължавам.

И Дагоберт още веднъж подаде искрено ръка на Родин, който я стисна сърдечно и добави:

— Боже мой, какво толкова съм сторил? Каква услуга чак толкова съм ви направил?

— Ами това? — попита Дагоберт и посочи кръста. — Не знаете ли какво е за мене този кръст?

— Предполагах, че значи много за вас, затова и пожелах да ви го дам. Затова го донесох. Но между нас казано, така ме посрещнахте, че нямах време да…

— Господине — каза Дагоберт посрамен, — уверявам ви, че жестоко се разкайвам за онова, което сторих.

— Зная, скъпи приятелю, но да оставим този разговор. Интересно ми е защо ви е толкова скъп този кръст?

— Онзи, който ми го връчи, беше светец за мене… Самият Господ… се е докосвал до него…

— Как! — престори се Родин, че гледа кръста с почтително удивление. — Наполеон… Наполеон Велики е докосвал с ръката си на победител този благороден, почтен кръст?

— Да, господине, той ми го окачи на разкървавените ми гърди… Като превръзка на петата ми рана. И трябва да знаете, че дори да умирам от глад и да ме накарат да избирам между кръста и хляба, нямаше да се поколебая да предпочета кръста и когато умирам, да си го сложа до сърцето… Но стига, стига, нека говорим за друго. Старият войник е глупав, нали? — прибави Дагоберт и закри очи с ръка. После сякаш се засрами, че скрива чувствата си, изправи глава, остави една сълза да се търколи по бузата му и продължи: — Не се учудвайте, че плача, загдето намерих скъпоценния кръст.

— Радвам се, щастлив съм, че ви върнах това съкровище — каза Родин трогнат и прибави: — Бога ми! Днешният ден ще бъде щастлив за всички, както ви съобщих тази сутрин в писмото си.

— Писмото без подпис? — попита войникът все по-учуден. — Вие ли го…

— Аз ви го писах! Само че се боях от някоя нова примка на абат д’Егрини, затова не исках, както добре разбирате, да се обясня по-открито.

— Ще видя ли пак сирачетата си?

Родин поклати глава утвърдително и крайно добродушно.

— Кажете сега — намеси се усмихната Адриана — имах ли право да ви упреквам, че зле осъдихте господин Родин?

— Защо не ми казахте всичко, още като влязох? — извика Дагоберт, замаян от радост.

— Но щом влязохте, започнахте да ме душите, драги мой — рече Родин.

— Наистина много прибързах… Прощавайте! Но винаги ви виждах заедно с абат д’Егрини срещу нас и в първата минута…

— Госпожицата — Родин се поклони на Адриана, — ще ви каже, че без да зная съм бил съучастник в много предателства. Но щом разбрах, оставих лошия път, по който се бях обвързал да вървя против волята си и тръгнах в честния, правия и справедливия.

Адриана утвърдително кимна на въпросителния поглед на Дагоберт.

— Не подписах писмото, което ви изпратих, защото ме достраша да не би името ми да ви смути и ви помолих да дойдете тука, а не в манастира, защото се опасявах, както се боеше и тази мила госпожица, да не би да ви познае или портиерът или градинарят и това да ви изложи на опасност.

— Но аз мисля, че господин Баление знае всичко — каза Адриана неспокойно. — Той ме заплаши, че ако се оплача в съда за постъпката им, ще издадат Дагоберт и сина му.

— Бъдете спокойна, скъпа госпожице, сега вие ще поставяте условията — рече Родин. — Оставете нещата в мои ръце. А колкото до вас, драги ми приятелю, мъченията ви свършиха.

— Да — потвърди Адриана, — един справедлив, благосклонен съдебен чиновник отиде в манастира да вземе дъщерите на маршал Симон и ще ги доведе тук. И той като мене реши, че ще бъде по-добре да дойдат да живеят в дома ми. Но моето решение ще бъде окончателно само, ако вие се съгласите, защото майка им ги е поверила на вас.

— Вие искате да заместите майка им, госпожице, за което ви благодаря от сърце и от мое и от тяхно име — отговори Дагоберт. — Но понеже урокът беше много тежък, ще ви моля да не оставяте вратата на стаята им отворена ни денем, ни нощем. А ако излизат с вас, ще ми позволите да ви следвам отблизо, без да ви изпускам от очи, както би сторил Сърдитко, който се оказа по-добър пазач от мене. Щом си дойде маршалът, а това ще стане скоро, стражата ще се вдигне… Дай Боже, да побърза!

— Да — каза Родин твърдо, — дай Боже да си дойде по-скоро, защото ще трябва да потърси сметка от абат д’Егрини за преследването на дъщерите му. А освен това маршалът не знае всичко.

— Страхувате ли се за злодея? — попита Дагоберт, който си мислеше, че маркизът може би скоро ще се срещне с маршала.

— Няма какво да се боя за малодушните и предателите — отвърна Родин. — И когато си дойде маршалът… — Йезуитът прекъсна думите си и след малко продължи. — Когато маршалът ми направи честта да ме изслуша, ще разбере, че неговите най-скъпи приятели, както и той, са преследвани най-безмилостно от омразата на един толкова опасен човек, какъвто е абат д’Дегрини.

— Как така? — учуди се Дагоберт.

— Но, боже мой, самият вие сте пример за това, което казах — отвърна Родин.

— Аз?…

— Да не мислите, че станалото в гостилницата „Белия сокол“ е някаква случайност?

— Кой ви е разказал това? — попита Дагоберт смутен.

— Или щяхте да приемете предизвикателството на Морок — продължи йезуитът, без да отговори на Дагоберт — и да попаднете в клопка, или ако го отблъснехте, щяха да ви затворят, защото нямате паспорт, както и ви арестуваха и затвориха като някакъв нехранимайко заедно със сирачетата… Сега знаете ли с каква цел бе всичко това? За да ви попречат да стигнете тук на 13 февруари.

— Колкото повече ви слушам, господине — намеси се Адриана, — толкова повече ме плашат средствата, с които си служи абат д’Егрини. Ако думите ви не будеха безгранично доверие…

— Щяхте да се усъмните в тях, госпожице, нали? — каза Дагоберт. — И на мен не ми се вярва, че колкото и да е лош, този отстъпник ще се съюзи с един звероукротител от Саксония. После, откъде ще знае, че аз и децата ще минем през Лайпциг? Това не може да бъде, драги ми господине.

— Наистина, господине — поде Адриана, — страх ме е да не би вашата справедлива омраза към абат д’Егрини да ви заблуждава и затова да му приписвате неограничена сила.

Като погледна Адриана и Дагоберт със съжаление Родин попита:

— Тогава как щеше да попадне вашият кръст в ръцете на абат д’Егрини, ако той нямаше връзка с Морок?

— Наистина, господине — каза Дагоберт — от радост не ми дойде наум да помисля за това как моят кръст попадна в ръцете ви?

— Виждате ли, че абат д’Егрини е имал контакти в Лайпциг, за които вие и госпожицата изглежда се съмнявате?

— Но как така моят кръст стигна в Париж и попадна във ваши ръце?

— Кажете ми, не ви ли арестуваха в Лайпциг, защото нямахте паспорт?

— Да, но така и не можах да разбера как изчезнаха паспортът и парите ми. Мислех, че съм ги изгубил по пътя.

Тогава Родин рече:

— Открадна ви ги в странноприемницата „Белият сокол“ някои си Голиат, един от верните слуги на Морок, който изпрати на абат д’Егрини и паспорта и кръста, за да му докаже, че е успял да изпълни заповедите му, които се отнасяха до сирачетата и до самия вас. Завчера напипах ключа на тази мрежа: в книжата на абат д’Егрини се намираха и кръстът и паспортът, вързопът беше голям, ако го вземех щеше да забележи. Но надявайки се, че ще се видим тази сутрин и знаейки как един войник почита императорския кръст, не се подвоумих: сложих го в пазвата си и реших преди всичко да върна кръста на притежателя му.

— По-добро нещо от това не можехте и да сторите — каза Адриана — и тъй като съчувствам на Дагоберт, лично ви благодаря. — И като помълча малко продължи: — Но, кажете ми, с каква ужасна сила разполага абат д’Егрини, та да може да има и в чужда страна толкова обширни и странни връзки?

— Мълчете! — почти извика Родин и уплашено взе да се озърта наоколо. — Мълчете… мълчете! — повтори и потрети той. В името на бога, не ме питайте за това!

III глава Откритията

Госпожица Кардовил, която бе силно учудена от факта, че Родин толкова се изплаши, когато го попита за странната сила на абат д’Егрин, се обърна към него:

— Господине, какво толкова учудващо и смущаващо има във въпроса ми?

Родин замълча, огледа се крадешком и чак след това отговори с престорено неспокойство:

— Моля ви, госпожице, не ми задавайте повече този опасен въпрос, защото както се казва понякога и „стените имат уши“.

Адриана и Дагоберт се спогледаха още по-учудени.

Гърбавото, подвластно на вътрешните си чувства, продължаваше да изпитва непреодолимо недоверие към Родин. Макар че я плашеше, тя се опитваше да го наблюдава незабелязано и някак си да проникне в тайнствените му мисли. Точно в един такъв момент йезуитът срещна неспокойният поглед на Гърбавото. Кимна й леко усмихнат, което силно я смути и я принуди да наведе засрамено очи.

— Скъпа госпожице — продължи мисълта си Родин, обръщайки се отново към Адриана, — не ме питайте повече за силата на абат д’Егрини.

— Но аз искам да разбера, защо толкова се колебаете да ми отговорите? Страх ли ви е от нещо?

— Скъпа госпожице — изрече Родин обзет от ужас, — тези хора са толкова силни и омразата им е така страшна!

— Успокойте се, господине. Отлично знаете, колко съм ви задължена и никога няма да ви лиша от подкрепата си.

Родин изглеждаше малко засегнат от тези думи.

— Нима аз се страхувам за себе си? Моята личност в случая не е от значение. По-скоро се тревожа за вас, за маршал Симон, за хората от вашия род… Затова още веднъж ви моля да не ме питате, защото, помнете това — има тайни, които са опасни за тези, които ги знаят…

— В такъв случай, господине, не е ли по-добре човек да знае за опасностите, които могат да го сполетят?

— Когато човек има сведения за движението и силите на неприятеля си, той може по-сигурно да се защитава — намеси се Дагоберт. — За предпочитание е да бъдеш нападнат в лице, а не тайно, през нощта.

— Освен това, вярвам, че разбирате това — допълни Адриана, — казаното дотук засилва моето безпокойство…

Йезуитът направи усилие да покаже голямата вътрешна борба, на която е подложен:

— Съжалявам наистина, че трудно разбирате думите ми… Това ме принуждава да открия пред вас неща, които би било по-добре да не знаете…

— За Бога говорете по-бързо — прекъсна го Адриана.

Родин заговорнически се обърна към всички присъствуващи.

— Никога ли досега не сте чували да се говори за едно силно братство, чиято мрежа се простира над цялата земя и има свои членове във всички среди на обществото… Не сте ли чували, че дори тайните на царе и правителства са му известни? Това е всесилно общество, което с една-единствена дума поставя своите хора на най-високите постове в различните йерархии и пак само с една дума може да ги запрати в калта…

— Господи! За какво Общество говорите!? Думите ви са странни и непонятни…

— Учудва ме вашата неосведоменост, госпожице.

— Какво толкова учудващо има?

— Защото дълго време вие живеете у своя роднина, където често сте виждали абат д’Егрини.

— Вярно е, че съм живяла у госпожа Сен-Дизие, но контактите ми с нея бяха нищожни, тъй като изпитвам към нея силна неприязън.

— Може би сте права, защото би трябвало да се сетя, че именно там навярно е било спазвано строго мълчание за това Общество. Още повече, като се има предвид факта, че именно благодарение на Обществото госпожа Сен-Дизие се бе ползвала с голямо влияние по време на последното царство… Трябва да знаете също така, че благодарение на същото това Общество абат д’Егрини е толкова опасен човек. Благодарение на него той може да достигне обекта на своето преследване независимо от това дали се намира в Сибир, Индия или Американските планини. Можете да ми вярвате напълно, защото преди няколко дни, когато преглеждах книжата на д’Егрини, открих сред тях неоспорими доказателства, че именно той е човекът, който ръководи тук това Общество.

— Но как се казва това Общество, господине? — попита Адриана.

— Името ли… Ами…

— Да, името — нетърпеливо повтори Адриана. Не по-малко бяха напрегнати Дагоберт и Гърбавото.

Родин се огледа и направи знак на всички да се приближат до него, след което почти шепнешком изрече:

— Името му е… Исусово общество.

— Йезуитите! — почти извика госпожица Кардовил, която не можа да се въздържи и силно се изсмя. От цялата тайнствена сцена, която бе разиграл Родин, тя очакваше, че ще узнае нещо наистина страшно… Адриана отново се засмя.

— Йезуитите съществуват само в книгите. Те може и да са били някога страшни, но това не означава, че днес трябва да приписваме тяхната сила и влияние на госпожа Сен-Дизие и на господин д’Егрини. Ако това поне малко е вярно, то напълно разбирам моето неприязнено отношение към тях.

След като изслуша тези думи на госпожица Кардовил, Родин я прекъсна внимателно, дори с известна важност:

— Вашето пренебрежение, скъпа госпожице, ме плаши. Би трябвало да приемате миналото като знак за бъдещето и тогава навярно щяхте да си отговорите на въпроса, защо именно върху вас се изсипа въздействието на това Общество.

— Върху мен ли? — попита Адриана все още смеейки се, но в гласа й се долавяше известно безпокойство.

— Да, върху вас…

— И какви са доказателствата, ако смея да попитам?

— Наистина ли сте толкова наивна? Спомнете си кои ви затвориха в болницата заради „психическото“ ви разстройство. Трябва ли да ви убеждавам, че господарят на този дом е един от най-преданите служители на Обществото. Като такъв той естествено, е сляпо оръдие в ръцете на господин д’Егрини!

— За доктор Балини ли говорите? — попита вече съвсем сериозно Адриана.

— Да, именно той е оръдие на страшния водач д’Егрини! Личните си качества и умения той използва в коварни планове, но трябва да му се признае, че е природно надарен човек. Затова ще ви дам съвет, след нашия днешен разговор всички вие бъдете особено наблюдателни към неговите действия, защото съм сигурен, че той не смята все още въпроса за наследството за приключен. Бъдете готови за нови преследвания, които без съмнение ще бъдат по-различни от досегашните, но навярно по-опасни…

— Благодаря ви за предупреждението, приятелю — изрече Дагоберт развълнувано. — Надявам се, че ще бъдете с нас.

— Надценявате ме, но колкото и малки да са възможностите ми, винаги можете да разчитате на тях, защото сте честни хора — отвърна Родин.

— Сега чак си обяснявам — замислено проговори Адриана, — голямото влияние на моята роднина Сен-Дизие върху околните. Отдавах всичко на връзките й с влиятелни хора. Дори допусках, че и тя като абат д’Егрини е една участничка в долни интриги, за които вярата е била само прикритие, но чак такива неща…

— Колко много все още не знаете! — започна отново Родин. — Дори не сте забелязали, че следят всяка ваша стъпка чрез подставени лица. Проследено е всяко ваше действие. Действията им са предпазливи, внимателни, обмисляни стотици пъти. Така започват с финото ласкателство и стигат до откритите заплахи. Така успяват да упражнят властта си над вас, без вие да усещате това.

Думите на Родин бяха толкова убедителни, че Адриана се уплаши, но бързо се съвзе от своята моментна слабост:

— Не се съмнявам във вашата искреност, но… трудно ще повярвам в съществуването на такава адска сила. Продължавам да твърдя, че това е било възможно вероятно преди доста години, но днес… И слава Богу, че тия славолюбиви свещеници са изчезнали завинаги.

— Да, така е, изчезнали са, но защото умеят да се разпръскват във всички случаи, когато това им е необходимо, но точно тогава са най-опасни, защото недоверието на хората към тях отслабва. А всъщност те бдят в мрака. Повярвайте, госпожице, това са хитри и коварни хора! Дълго време, още преди да разбера за абат д’Егрини, аз изучавах историята на това Общество. Ще ви обземе истински ужас, ако разберете с какви средства си служат. Разберете, че истинският им нрав и цели са прикрити зад изтънчена вежливост и внимание… — В този момент Родин погледна към Гърбавото, но понеже Адриана не схвана мълчаливия намек, той продължи: — Щом сте се озовали на пътя им трябва да станете изключително внимателна. Не се доверявайте на кротки думи и комплименти, на благородна привързаност и най-нежна преданост, дори да идва от страна на най-близките ви приятели. Преоценете доверието към своите приятели.

— Но това е прекалено! — отвърна остро Адриана. — Мисля, че пресилвате нещата. Не е възможно съществуването на предателство в такива размери сред близки хора…

— Съдете сама, скъпа госпожице: та именно ваш роднина, господин Харди, който се отличава с великодушно и широко сърце, стана жертва на такова предателство… Освен това, знаете ли какво пише в завещанието си един от вашите дядовци? Черно на бяло съобщава, че смъртта му е следствие омразата на тези хора. Днес, сто и петдесет години по-късно, неговите потомци отново са преследвани от Обществото.

— Това звучи наистина ужасно, но нима няма сили, които биха могли да се противопоставят на тази жестокост?

— Благоразумието, скъпа госпожице, благоразумието и задълбоченото проучване на всички, които са в кръга около вас — това е най-доброто оръжие.

— Но как е възможно да се живее с постоянни подозрения и недоверие?!

— Именно това целят хората от Обществото, за да направят живота ви несигурен и злочест. Затова ви моля, скъпа моя, както и вас, достойни войнико — не се доверявайте лекомислено. Пазете се от демонстративната доброжелателност. Вслушайте се и вие в съвета ми — обърна се той към Гърбавото, — бъдете нащрек, дори когато почивате след уморителния ден.

— Но аз, господине, нямам причини да се боя…

— Нямаш ли? Нима не обичаш нежно госпожица Адриана, която е твоя покровителка? Нали точно ти й се притече на помощ? Нали пак ти си посестрима на сина на този войник, смелия Агрикол? Не са ли напълно достатъчни тези неща, за да предизвикат омразата на Обществото? Не мисли, скъпа, че преувеличавам. Анализирайте всичко, което изброих и сами ще се убедите в надвисналата опасност. Спомнете си за разговора ми с маршал Симон, когато му припомних инцидента със затварянето в Лайпциг. На самата теб, скъпо дете, се случиха странни на пръв поглед неща, като довеждането ти тук, против всички закони, в нарушение на гражданското право и свободата на личността. Нали разбираш сега, че нямам склонност към преувеличаване?… Именно в това е силата на Обществото. Затова ви моля всички да бъдете бдителни. Обръщайте се към мен за всеки незначителен случай, който ви се е сторил подозрителен. Макар и само за няколко дни вече успях да опозная коварството, хитростите и похватите на тези хора и ще мога да ви защитя.

— В такъв случай, господине — обърна се към него госпожица Кардовил, — като отказвате да приемете моята признателност, не бихте ли се съгласили да станете мой съветник?

Според тактиката, към която винаги са се придържали синовете на Лойола, те ту отричат своето съществуване, за да се укрият от вражи погледи, ту обявяват на всеослушание голямата сила и жизненост на своето братство, за да поддържат страхът у по-слабите хора.

Когато управителят на Кардовилската земя отвори дума за съществуването на йезуитите, Родин му се присмя в очите, а днес, по време на този разговор той се стремеше да всее смут в мислите на младата госпожица Кардовил. Именно на тези малки зрънца съмнение той разчиташе за осъществяване на зловещите си бъдещи планове.

Гърбавото не преставаше да се страхува от Родин. Въпреки това, след всичко което днес чу, след смелото му разкриване съществуването на тайното и страшно Общество, младата работничка повярва на искреността на йезуита. Без да подозира, че той самият е член на това Общество, тя му бе благодарна за сведенията и съветите, които той така щедро даряваше днес. Родин улови притаения й поглед и побърза да затвърди извоюваните позиции пред Гърбавото, която доскоро се отнасяше с недоверие към всяка негова дума. Йезуитът се направи, че е забравил нещо много важно и артистично се плесна по челото:

— Боже, щях да забравя. — Той се обърна към Гърбавото и попита внимателно: — Знаете ли, скъпа дъще, къде е сега сестра ви?

Смутена от този неочакван въпрос Гърбавото се изчерви, като преди да отговори за един миг си припомни последната си среща с Вакханалната царица.

— Добре, добре, скъпа, знам, че води тежък живот — продължи Родин, — но обещах на една нейна приятелка, че ще й занеса малък подарък. Обърнах се към един благороден човек и той ми даде това.

Родин извади от джоба си малко пакетче и го подаде на Гърбавото, в чиито очи срамежливо проблясваха сълзи.

— Вие имате нещастна сестра, а аз не знам нищо за това? — учудено възкликна Адриана. — Защо сте скрили от мен?

— Не я корете… — намеси се Родин, — защото тя самата не знае, че сестра и е в трудно положение. Освен това, гордостта й не й позволява да се обърне към вас във връзка със сестра си. — Понеже госпожица Кардовил продължаваше да гледа Родин с недоумяващ поглед той се обърна към Гърбавото: — Не е ли така, скъпа моя?

— Да, господине… — едва промълви младата работничка и наведе засрамена глава. — Но къде видяхте сестра ми и кой ви каза, че е в трудно положение?

Родин се усмихна покровителствено:

— Много време ще е необходимо, за да ви разкажа всичко, скъпа. По-добре ще направите, ако отидете колкото е възможно по-скоро на улица „Клюви“, в къщата на търговката. Съобщете, че идвате от мое име и ще научите за сестра си всичко, от което се интересувате. След като ви срещнат с нея, посъветвайте я да бъде търпелива и постоянна в решението си, което значи, че и занапред ще има кой да се грижи за нея…

Тази новина още повече смути Гърбавото, но точно когато понечи да зададе следващия си въпрос, вратата на стаята се отвори и в рамката й застана господин дьо Жернанд. Лицето на съдебния чиновник бе сериозно и дори опечалено.

Госпожица Кардовил нетърпеливо се обърна към него:

— Къде са дъщерите на маршал Симон?

— За съжаление не можах да ги доведа — отговори съдията.

Дагоберт също припряно запита новодошлия:

— Къде всъщност са те сега? Нали допреди два дни се намираха в манастира?

Използвайки внезапният обрат на разговора Родин незабелязано отстъпи няколко крачки, открехна вътрешната врата и безшумно се измъкна. Никой не обърна внимание на внезапното му изчезване.

Виждайки огромното притеснение, стоварило се върху войника, и излъганите му надежди, Адриана побърза да му помогне и отново се обърна към господин дьо Жернанд:

— Не ни измъчвайте, господине, кажете ни все пак, какво ви каза настоятелката на манастира?

— Госпожице, точно тя отказа да ми даде каквито и да било сведения за тях. Дори ми заяви в лицето: „Вие твърдите, че момичетата, за които говорите, са задържани тук против тяхното желание? Ако законът ви дава право да влизате в тази сграда — търсете…“ Помолих я сама да потвърди, че нищо не знае за доведените насила момичета, на което тя лаконично повтори своето: „Ако е разрешено да търсите — търсете“. Това ме принуди да проверя целия манастир, всяко кътче и стая, но от момичетата не открих никаква следа.

— Сигурно са ги преместили на друго място! — заяви категорично Дагоберт. — Кой знае, в какво състояние са? А може и да ги убият! Точно така, те ще ги убият! — извика той сърцераздирателно.

— Боже мой, какво да правим след този отказ? Какво да предприемем? Ах, за Бога, кажете, господине, нали вие сте нашият съветник, нашето провидение — възкликна Адриана и се обърна към Родин, мислейки, че той е зад нея. — Какво е вашето… — но след като видя, че йезуитът незабелязано се е измъкнал, тя разтревожено се обърна към Гърбавото: — Къде е господин Родин?

— Не зная, госпожице — отвърна момичето и се озърна наоколо. — Няма го тук.

— Странно — недоумяваше Адриана. — Да излезе така ненадейно.

— Като ви казах, че е предател, вие не вярвате… — изкрещя Дагоберт и тропна с крак в яда си. — Всички са се наговорили.

— Не, не — възпротиви се госпожица Кардовил. — Не вярвайте на това. Но много жалко, че господин Родин го няма, защото в това трудно положение, благодарение на службата си при абат д’Егрини, щеше да ни даде много ценни съвети.

— Честно казано, госпожице, и аз разчитах на него — каза дьо Жернанд. — Дойдох тук за да ви кажа, че не съм намерил момичетата и да поискам от този смел и справедлив човек, който мъжествено разкри отвратителните машинации, да ни подскаже със съветите си какво да правим.

Най-странното беше това, че от известно време Дагоберт стоеше дълбоко замислен и изобщо не обръщаше внимание на думите на чиновника, които бяха много важни за него. Той дори не забеляза, кога излезе господин дьо Жернанд, който си тръгна след като се закле на Адриана, че ще направи всичко възможно да научи истината за изчезването на сирачетата.

Разтревожена от мълчанието му и желаеща час по-скоро да напусне лечебницата заедно с Дагоберт, Адриана размени един поглед с Гърбавото и се приближи към войника. Но в същия момент навън се чуха бързи крачки и мъжки глас, който нетърпеливо викаше:

— Къде е той? Къде е?

Щом чу гласа, Дагоберт сякаш се стресна от дълбок сън, подскочи като попарен, изкрещя и се втурна към вратата.

Тя се отвори… На прага застана маршал Симон.

IV глава Пиер Симон

Маршал Пиер Симон, Дук дьо Лини, беше висок на ръст, облечен непретенциозно със син редингот, закопчан догоре, където завършваше с червен ширит. Нямаше по-искрено и по-сърдечно лице, нито по-благороден характер от тези на маршал Симон. Челото му беше широко, носът — орлов, а кожата — обгоряла от индийското слънце. Късата му коса беше посребрена край слепоочията, но веждите и гъстите му увиснали мустаци още бяха черни. По бодрата му, решителна походка и от резките му движения личеше военната му закалка. Той беше любимец на народа, буен военен мъж и не криеше простонародната си смелчашка гордост. И както благородниците се гордееха със знатното си потекло, така и той не се срамуваше, че принадлежи към низшите съсловия, защото произходът му бе облагороден от светлия характер на баща му — разпален републиканец, разумен и трудолюбив занаятчия, който от четиридесет години беше чест, пример и гордост за работниците. Пиер Симон прие с благодарност благородническата титла, с която го награди императорът, но постъпи като онези чувствителни хора, които приемат от своя искрен приятел някакъв съвсем безполезен подарък с признателност и за да не оскърбят ръката, която им го дава. Благоговейната му почит към императора не беше безразсъдна: колкото инстинктивна да бе горещата му обич и преданост към неговия идол, които достигаха до фаталност, толкова задълбочени и тежки бяха размислите му. Той никак не приличаше на онези фехтовачи, които обичат битката заради самата битка. Маршал Симон не просто се изненадваше от своя кумир, като от най-велик военноначалник в света, но най-вече се учудваше, че императорът обявява или приема война, с надеждата да наложи мир, защото мирът, сключен със слава и сила, е величествен и плодотворен, а сключеният от слабост и малодушие мир е ялов, унищожителен и унизителен. Пиер Симон се възхищаваше от императора и затова, че този господар без знатно потекло винаги успява да събуди благородството в народа, винаги си спомня за недрата, от които бе произлязал и братски кани себеподобните да се порадват на всички великолепия на аристокрацията и на царството.

Маршал Симон не приличаше на себе си, когато влезе в стаята. Щом зърна Дагоберт, лицето му се озари от радост. Той се втурна към войника, протегна ръце и извика:

— Приятелю! Стари мой приятелю!

На искрената прегръдка Дагоберт отвърна с няма сърдечност. След това маршалът се освободи от ръцете му, втренчи в него насълзените си очи и каза със заекващ от вълнение глас и с потръпващи устни:

— Какво стана? Успя ли да пристигнеш на 13 февруари?

— Да, генерале, но всичко се отложи с четири месеца.

— А жена ми? А детето ми? Къде са те?

При този въпрос Дагоберт настръхна, сведе глава и занемя.

— Не са ли тук? — попита Пиер Симон повече изненадан, отколкото разтревожен. — У вас ми казаха, че нито жена ми, нито детето ми не са в дома ти, но мога да те намеря в тази къща и аз хукнах насам… Но и тук ги няма, нали?

— Генерале… — каза пребледнял Дагоберт, — генерале… — После избърса едрите капки студена пот, които се стичаха по челото му и не можа да продължи, защото гласът му се спря в пресъхналото гърло.

— Плашиш ме… — извика Пиер Симон, чертите му се изопнаха и той хвана войника за ръката.

В този момент Адриана пристъпи към него. На лицето й бяха изписани скръб и нежност. Като видя жестоката безизходица на Дагоберт, тя реши да му помогне и каза кротко на Пиер Симон:

— Господин маршал, аз съм госпожица Кардовил, роднина на вашите деца.

Пиер Симон енергично се обърна към нея и остана изумен от ослепителната красота на Адриана, както и от думите й. В смущението си той успя само да промърмори:

— Вие сте роднина на… моите деца?!

Маршалът наблегна на последните думи и изгледа Дагоберт с недоумение:

— Да, господин маршал, на вашите деца — каза забързано Адриана. — И любовта на тези прекрасни сестри близначки…

— Сестри близначки! — с радостен възторг я прекъсна Пиер Симон. — Две дъщери, вместо една! Колко ли е щастлива майка им — после се обърна към Адриана и добави: — Извинете, госпожице, че не съм много учтив. Не ви благодарих както трябва за онова, което ми съобщихте. Но вие разбирате, не съм се виждал с жена си от седемнадесет години. Идвам си и вместо да намеря две достойни за обич същества, заварвам три… За Бога, госпожице, искам да зная какво ви дължа. Вие сте наша роднина? Сигурно това е вашият дом? Жена ми и децата ми са тук, нали? Ако се боите, че ще им прилошее от ненадейното ми появяване, аз ще почакам. Но, моля ви, госпожице, сигурен съм, че добротата ви не отстъпва на вашата красота, смилете се над нетърпението ми. Подгответе бързо и трите да ме видят час по-скоро.

Съвсем разтревожен Дагоберт отбягваше погледа на маршала и трепереше като лист.

Адриана наведе очи и нищо не отговори. Сърцето й се късаше при мисълта, че трябва да нанесе тежкия удар на маршал Симон.

Маршалът страшно се изненада от това мълчание. Погледна Адриана и войника първо неспокойно, после уплашено и извика:

— Дагоберт, ти криеш нещо от мен…

— Генерале — отговори той шепнешком, — уверявам ви, че аз…, аз…

— Госпожице — не преставаше маршалът, — за Бога, говорете. От сърце ви моля, много съм притеснен… Първоначалните ми страхове отново ме обземат. Какво се е случило? Да не би да са болни? Да не би да са в опасност? Говорете, говорете!

— Господин маршал — каза Адриана, — дъщерите ви бяха малко неразположени след дългото пътуване, но не са толкова зле, че да се тревожи човек за здравето им.

— Боже мой, значи жена ми… Да, сигурно жена ми се намира в опасност.

— Смелост, господин маршал — каза госпожица Кардовил натъжено. — За беда ще трябва да търсите утеха само в любовта на двете си ангелчета, които ви остават.

— А майка им, майка им! Какво стана с нея? — извика сърцераздирателно Пиер Симон.

— Още на другия ден след смъртта й поех на път с двете сирачета — отговори войникът.

— Тя е мъртва! — изстена Пиер Симон отчаяно. — Мъртва.

В отговор на думите му се възцари гробно мълчание. От ненадейния удар маршалът залитна, подпря се на облегалката на един стол, падна и закри лицето си с ръце.

Известно време се чуваха само хлипове и плач, защото Пиер Симон безумно обичаше жена си не само по причините, които изброихме в началото на тази история. Като страдал дълго и жестоко човек, той, така да се каже, бе сключил странна спогодба със съдбата. Както всички нежни души, маршал Симон бе фаталист. След толкова години на страдания, той смяташе, че най-сетне има право да се надява на щастие и изобщо не се съмняваше, че след несгодите ще намери жена си и детето си — две същества, които ще го утешат и които съдбата му дължеше. Да ги открие за едно беше единственото и неизбежно условие за щастието, което маршалът очакваше. То нямаше да бъде пълно, ако жена му бе останала жива, а дъщерите му бяха мъртви. Според него нито тя можеше да замести децата му, нито те майка си. И това беше така, независимо дали можеше да се изтълкува като слабост или като ненаситност на сърцето. И ако разказваме за тези негови вътрешни противоречия, то е, защото следствията от непрекъснатата му болезнена скръб щяха да имат огромно влияние върху бъдещето на маршал Симон.

Адриана и Дагоберт стояха свели глави пред отчаяната скръб на този нещастен човек. Когато се наплака, той изправи храброто си лице, бяло като мрамор, избърса зачервените си очи, стана и рече на Адриана:

— Извинете, госпожице, не успях да потисна първото си вълнение. Позволете ми да се оттегля. Искам да разбера всички подробности от скъпия си приятел, който се е отделил от жена ми едва след смъртта й. Имайте добрината да ме заведете при децата ми, при моите клети сирачета… — и гласът му отново потрепери.

— Господин маршал — отвърна госпожица Кардовил, — преди малко все още очаквахме децата ви да дойдат тук, но за беда, надеждите ни останаха излъгани.

В първия момент Пиер Симон погледна Адриана, сякаш не я бе чул или разбрал и не отговори.

— Но бъдете спокоен — продължи хубавата девойка, — все още не бива да се отчайвате…

— Да се отчайвам ли? — повтори той машинално като поглеждаше ту към госпожица Кардовил, ту към Дагоберт. — Да се отчайвам ли? Боже мой, за какво да се отчайвам?

— Ще видите децата си, господин маршал — каза Адриана. — Вашето присъствие като техен баща ще спомогне да ги намерим много по-лесно и много по-бързо.

— Да ги намерим ли!? — извика Пиер Симон. — Дъщерите ми не са ли тук?

— Няма ги, господин маршал — съобщи най-после Адриана. — Отмъкнаха ги от ръцете на този чудесен човек, който ги доведе от далечна Русия, за да ги скрият в един манастир…

— Нещастник! — извика Пиер Симон и пристъпи към Дагоберт заплашително. — Ще отговаряш пред мен за всичко…

— Господине, не го обвинявайте! — намеси се госпожица Кардовил.

— Генерале — каза Дагоберт рязко, но с покорство — заслужавам вашия гняв. Грешката е моя. Налагаше ми се да отсъствувам от Париж и оставих децата на жена си. Нейният изповедник й завъртял ума и я убедил, че за дъщерите ви ще бъде по-добре, ако попаднат в манастира, вместо да седят у дома. Тя му повярвала и позволила да отведат момичетата. А сега в манастира казват, че не знаят къде се намират децата. Това е. Можете да правите с мен каквото пожелаете, аз ще мълча и ще търпя.

— Но това е ужасно! — извика Пиер Симон и с негодувание посочи Дагоберт. — Боже мой, на кого ли може да се довери човек щом той ми изневери!?

— Господин маршал, не го обвинявайте! — отново се намеси госпожица Кардовил. — Не му вярвайте, че той е виновен. Войникът изложи на опасност живота и честта си, за да изведе децата от манастира. И той не е единственият, който не успя. Току-що един съдебен чиновник, въпреки положението и властта, с които разполага, не можа да постигне нищо. И строгото му отношение към настоятелката, и щателното претърсване на манастира останаха напразни. До този момент бе невъзможно да се открият горките деца.

— А къде се намира този манастир? — попита маршал Симон с пребледняло от скръб и гняв лице. — Къде? Тези хора не знаят ли какво означава да отнемеш децата на един баща?

В този миг пред отворената врата застана Родин, хванал за ръце Роз и Бланш. Когато йезуитът чу гласа на маршала, потръпна от изненада. Дяволско задоволство се разля по зловещото му лице, защото той не очакваше да срещне толкова навреме Пиер Симон.

Госпожица Кардовил първа забеляза присъствието на Родин, втурна се към него и извика:

— Да, не съм се лъгала! Отново нашето провидение… Отново.

— Мили дечица — тихичко каза Родин на момичетата и им посочи Пиер Симон. — Ето баща ви.

— Господин маршал — възкликна Адриана, — това са децата ви. Ето ги!

Пиер Симон бързо се извърна, а двете му дъщери се хвърлиха в обятията му. Настъпи дълбока тишина, в която се чуваха само хлипания, прекъсвани от целувки и радостни възгласи.

— Вкусете щастието от доброто, което направихте! — каза госпожица Кардовил, бършейки очите си, на Родин, който стоеше прав на прага и се правеше, че наблюдава сцената с умиление.

Като видя, че Родин води децата, Дагоберт най-напред толкова се смая, че не можа да помръдне от мястото си. Но щом чу думите на Адриана, подтикнат от неизразима признателност, падна на колене пред йезуита, сключи ръце като за молитва и с несвойствен глас каза:

— Вие доведохте тези деца и ме спасихте от…

— Ах, господине, Бог да ви благослови — намеси се Гърбавото, увлечено от общия възторг.

— Скъпи приятели, не заслужавам всичко това — каза Родин, сякаш не бе в състояние да понесе всеобщата благодарност. — Наистина не заслужавам всичко това. Извинете ме пред маршала и му кажете, че за награда ми стига само неговото щастие.

— Моля ви, господине — рече Адриана, — останете да се запознаете с маршала, нека поне да ви види.

— Останете, останете, вие спасихте всички ни — опита се Дагоберт също да задържи Родин.

— Скъпа госпожице, провидението не се интересува повече от доброто, което е направило, то се грижи за доброто, което предстои да направи… — хитро и кротко каза Родин. — Сега трябва да се погрижим за принц Джалма. Още не съм свършил работата си, а времето ни е скъпо. Слава Богу — добави той, измъквайки се от ръцете на Дагоберт, — слава Богу, денят се оказа щастлив, както се надявах. Абат д’Егрини е разкрит, вие сте свободна, скъпа госпожице, Гърбавото си намери покровителка, а маршал Симон прегръща дъщерите си. И аз спомогнах с нещо за всеобщата радост. Сърцето ми прелива от благодарност. Сбогом, скъпи мои, сбогом… — и Родин поздрави любезно с жест Адриана, Гърбавото и Дагоберт, погледна възхитено маршал Симон и излезе.

Маршалът седеше на един стол, обсипваше дъщерите си с целувки, обливаше ги със сълзи, стискаше ги здраво в прегръдките си и изобщо не се интересуваше какво става наоколо.

След един час госпожица Кардовил, Гърбавото, маршал Симон, двете му дъщери и Дагоберт напуснаха лечебницата на господин Баление.

Завършвайки този епизод, нека кажем няколко поучителни думи за лудницата и за манастира.

Казвали сме вече и пак повтаряме, че законът за надзираване на лудниците ни се струва непълен. Някои нови случаи, изнесени пред съдилищата, и други не по-маловажни събития, с които имахме възможност да се запознаем, очевидно доказват несъвършенството на този закон. Без съмнение на съдиите е дадена неограничена свобода да надзирават лудниците. Това дори им се препоръчва. Но от сигурен източник знаем, че многобройните и непрестанни ангажименти на съдиите, чиито личен състав от друга страна не съответствува на количеството занимания, с които ги претоварват, не им позволява да изпълняват съвестно това свое задължение.

Струва ни се, че ще бъде по-полезно, ако проверките се извършват поне на петнадесет дни, особено по отношение на лудниците. Те трябва да се провеждат от един лекар и един съдия, а оплакванията да се подлагат на разискване. Разбира се, правосъдието е готово да помогне, когато има достатъчно доказателства, но колко формалности и трудности съществуват за събирането им, особено ако нещастникът, нуждаещ се от подкрепа се намира под надзор, в уединение и е насилствено лишен от контакти с външни лица и с приятели, които да го защитят и да се оплачат от негово име пред властите. Би било много по-добре гражданската власт да изпреварва подобни оплаквания чрез добре уредени и периодични проверки.

Това, което казваме за лудниците, трябва да се приложи, може би дори по-ревностно към женските манастири, семинариите и заведенията на различни религиозни общности.

Много от зачестилите, неоспорими жалби, които потресоха цяла Франция, доказаха за нещастие, че насилието, ограниченията, зверските обноски, незаконното затваряне, придружено с мъчения, са напълно възможни в заведенията на религиозните общности. За да узнае светът за тези престъпни дела, трябваше да се случат странни истории, придружени с дръзка, цинична грубост. Колко ли жертви са погребани в тези огромни, смълчани къщи, където не прониква нито един „нечестив“ мирски поглед и които благодарение на правата на духовенството не подлежат на надзор от гражданската власт! Може да се съжалява, че тези домове не са подложени на периодични проверки от съдебен чиновник и от пълномощник на общинската власт.

Ако в тези заведения, които имат характер на обществени учреждения, а следователно носят и съответната отговорност, се извършваха само полезни, хуманни и милосърдни дела, тогава защо е този протест, това негодувание и ярост от страна на духовната партия, когато се наложи да бъде засегнато онова, което те наричат свои права?

Има нещо, което стои по-високо от приетите и провъзгласени в Рим постановления, и това е френският закон — общ за всички покровителствувани, но и изискващ от всички подчинение и уважение.

V глава Индиецът в Париж

Изминаха три дни откакто госпожица Кардовил напусна лудницата на доктор Баление. В една малка къща, където принц Джалма бе отведен от името на някакъв покровител, се разигра следната сцена.

Представете си един хубав салон със заоблени ъгли, облицован със сив маргарен индийски плат, покрит с алени цветове, от които на места се спускаха златисти ресни. Таванът беше покрит със същата материя, а от средата му се спускаше дебела копринена връв, на която висеше малка индийска лампичка във формата на жълъд с изумителна изработка. В онези далечни, нецивилизовани страни този вид лампи служеха и за кандило, в което се слагат различни благовония. По повърхността им имаше малки кристални плочици, вмъкнати в празнините и разположени според вкуса на художника. Когато се осветяваха отвътре, те блестяха в прозрачно синьо така, сякаш по златото бяха налепени сапфири. От тях непрекъснато се издигаха облачета от белезникава пара и разпръскваха благовонието си наоколо. Часът беше около два след обед. В салона влизаше светлина само през една малка зимна градина, която се виждаше от огромна стъклена плъзгаща се врата. Пред нея имаше завеса от китайски плат, която можеше изцяло да я прикрие.

В дъното на зимната градина имаше няколко ниски палми и други индийски растения с тъмнозелени листа. От двете страни на тясна пътечка, застлана с жълт и син японски фаянс и достигаща до стъклената врата, растяха гъсти храсталаци, изпъстрени с изумителни цветя. Растителността поглъщаше светлината и тя добиваше приятен оттенък от небесно синия блясък на лампите и от яркочервения пламък на разпалената камина с висок комин от източен порфир.

В тази малко позатъмнена стая, ухаеща от приятните миризми, примесени с благовонния дъх на персийски тютюн, върху много красив турски килим седеше на колене мъж с черна разпусната коса, облечен в дълга тъмносиня роба, препасана с пъстър пояс. Той старателно раздухваше жарта в златната лула на едно наргиле. Дългата му гъвкава тръбичка преминаваше по килима като алена змия със сребристи люспи и свършваше между тънките пръсти на Джалма, който се бе изтегнал лениво на дивана.

Младият принц бе гологлав. Гарваночерната му коса със синкав оттенък, разделена на път по средата, се спускаше на вълни по лицето и врата му. Старовремската му красота се подчертаваше от кехлибарения златистожълт тен на кожата. Принц Джалма беше облегнат на възглавницата и подпираше брадичката си с дясна ръка. Под широкия ръкав, достигащ до лакътя, се виждаше женствено закръглената му ръка с тайнствените знаци, които удушвачът бе изписал с игла в Индия. В лявата си ръка синът на Каджа-Синг държеше кехлибареното устие на наргилето. Кашмирената му роба бе обшита с пъстра шевица и стигаше до коленете му. Широките гънки на пояса пристягаха тънкия му, гъвкав кръст. Изваяното коляно на този азиатски Антиноус беше разголено. Прасците и глезените му бяха пристегнати в нещо като калци от малиново кадифе със златиста бродерия. Краката му бяха обути в изящни чехли от бял марокин. Лицето на Джалма изразяваше онова тъжно и съзерцателно спокойствие, смесено с кроткост и решителност, което беше свойствено на щастливите, привилегировани индийци и араби, които съчетаваха в себе си съзерцателното безгрижие на мечтателя с пъргавата дееспособност на енергичния човек, деликатната, капризна по женски чувствителност със свирепата, кръвожадна нападателност на разбойниците. На вид те бяха почти женствени и оставаха такива в нравствено отношение докато не ги увлечеше огънят на войната или жаждата да сеят смърт. Както жените с благороднически произход, те имаха малки ръце и нозе, крехки стави, нежна и гъвкава снага, но под тази деликатна и често изящна до съвършенство външност винаги се криеха стоманени мускули и изключително мъжествена сила и издръжливост.

Големите очи на Джалма, наподобяващи черни елмази, вградени в синкав бисер, машинално се местеха по красивите шарки на тавана. Той доближи устните си до кехлибарения мундщук, прозя се продължително като разтвори алените си устни и разкри ослепително белите си зъби и изпусна малко кълбенце благовонен дим, преминал преди това през розовата вода.

— Да добавя ли тютюн във водата? — обърна се към Джалма коленичилият човек и по произношението му можеше да се познае, че това е зловещият удушвач Фарингея.

Младият принц не отговори или защото в източното си презрение към някои племена не смяташе за нужно да отговаря на метиса, или защото, отдаден на мечтите си, не го чу.

Удушвачът не повтори въпроса си, сгуши се на килима, скръсти крака, подпря лакти на коленете си, облегна брадичка на дланите си и като не изпускаше от очи Джалма зачака отговор или заповед от онзи, чиито баща наричаха Бащата на великодушния.

Защо ли Фарингея, този последовател на смъртоносното божество Бохвания, бе избрал и приел толкова унизителна служба? Защо този човек с не съвсем обикновен ум, чието разпалено красноречие и енергия бяха привлекли толкова привърженици на доброто дело, бе изпаднал до това ниско положение? Защо не се възползуваше от отношението на младия принц към него и не пренесеше на Бохвания тази прекрасна жертва? И накрая, защо рискуваше да се среща толкова често с Родин, който познаваше ужасното му минало?

По-нататък ще отговорим на тези въпроси. Сега можем само да кажем, че след един дълъг разговор, който Фарингея проведе предишната вечер с Родин, удушвачът си тръгна замислен и с наведена глава.

След като помълча, Джалма се загледа в белезникавия дим, който изпускаше от устата си, и се обърна към Фарингея, без да го погледне, изразявайки се по характерния за източните народи символичен и кратък начин:

— Часовете се нижат… Но ще дойде. Той държи на думата си.

— Той държи на думата си, Ваша светлост — повтори Фарингея утвърдително. — Когато преди три дни ви откри в онази къща, където се осъществяваха ужасните планове на онези нещастници и където ви бяха отнесли приспан, както приспаха и мен — бдителния ви, предан слуга, той ви каза: — Непознатият приятел, който проводи хора да ви намерят в Кардовилския замък, ме изпраща при вас, принце. Имайте доверие в мен и ме последвайте. За вас е приготвено подходящо жилище. — Той ви каза още, Ваша светлост да се съгласите да не напускате тази къща, докато не се върне, че това е от ваша полза и че след три дни пак ще се видите и тогава ще получите пълната си свобода. Ваша светлост прие и от три дни не сте излизали от къщата.

— И с нетърпение очаквам стареца — каза Джалма, — защото това усамотение ми омръзна. В Париж могат да се видят толкова интересни неща, особено… — Джалма не довърши и пак потъна в мечти. След малко той се обърна към Фарингея с ленив, капризен тон: — Говори ми.

— За какво да ви говоря, Ваша светлост?

— За каквото искаш — отвърна Джалма с нехайно презрение, вперил премрежените си от леност очи в тавана. — Мъчи ме една мисъл, искам да я разсея… Говори ми…

Фарингея хвърли изпитателен поглед към лицето на младия индиец, което беше позачервено.

— Ваша светлост — каза метисът, — сещам се каква е тази мисъл…

Джалма поклати глава, без да погледне удушвача. Фарингея продължи:

— Ваша светлост мисли за парижките жени…

— Замълчи, робе — каза Джалма и бързо се обърна настрана, сякаш бяха засегнали някаква болезнена за него тема.

Фарингея млъкна. След известно време Джалма захвърли наргилето, закри очите си с ръце и нетърпеливо продължи:

— Думите ти струват повече от мълчанието… Проклети да са мислите ми, проклет да е умът ми, който извиква тези призраци!

— Защо трябва да пропъждате тези призраци, Ваша светлост? Вие сте на деветнадесет години, цялото си юношество сте прекарал на война или в затвора и до ден-днешен сте останал целомъдрен като Гавриил — онзи християнски свещеник, с когото пътувахме.

Макар Фарингея да не наруши почтителното си поведение към принца, Джалма долови леката ирония на метиса, особено когато произнесе думата целомъдрен. Той му каза гордо и строго:

— Не искам тези просветени хора да ме смятат за дивак, както всъщност наричат всички нас, затова се гордея, че съм целомъдрен.

— Не ви разбирам, Ваша светлост.

— Предпочитам една чиста жена, каквато беше майка ми, когато се омъжи за баща ми. А тук, за да искаш от жената чистота, трябва да бъдеш целомъдрен като нея…

Фарингея не можа да скрие злобната си усмивка при този максимализъм.

— Защо се смееш, робе? — попита повелително младият принц.

— Ако един мъж от просветените, както ги нарича Ваша светлост, се ожени невинен, ще бъде подложен на присмех и презрение.

— Лъжеш, робе, ще бъде смешен само, ако се ожени за госпожица, която не е чиста като него.

— Тогава, Ваша светлост, вместо просто да му се присмиват, ще го унищожат с двойно по-жестоките си подигравки.

— Лъжеш, лъжеш… Но ако казваш истината, откъде знаеш това?

— Виждал съм парижанки в Ил-дьо-Франс и в Пондишери, Ваша светлост. Доста неща научих и по време на нашето пътуване. Докато вие разговаряхте с младия свещеник, аз разговарях с един млад офицер.

— Което означава, че образованите изискват от жените невинност, каквато самите те не притежават, както слугините от нашите хареми, така ли?

— Искат я толкова повече, колкото по-малко я притежават.

— Щом човек иска онова, което сам не дава, значи постъпва както господаря към роба си. Какво право има на това в подобни отношения?

— Правото, което си позволява онзи, който създава правото. И тук е както при нас, Ваша светлост.

— А жените как постъпват?

— Те помагат на годениците си да не стават много смешни пред очите на света, когато се женят за тях.

— А когато жената изневерява на мъжа си, убиват ли я? — попита Джалма и бързо се изправи, вперил искрящия си с мрачен огън поглед във Фарингея.

— Убиват я, Ваша светлост, както у нас. Убиват я, ако бъде заловена.

— Щом просветените са деспоти като нас, защо не затварят жените си, за да ги накарат да бъдат верни, каквито самите те не са?

— Защото са образовани, колкото дивите народи и диви колкото образованите, светли принце.

— Ако си прав, това е много жалко — каза замислено Джалма. После се поддаде на любимия си, донякъде тайнствен и символичен начин на изразяване и възторжено добави: — Да, робе, това ме натъжава… Капките небесна роса, смесени в чашката на цветето, приличат на две сърца, слети в девствена, чиста любов, на два огнени лъча, които създават неугасим пламък и вечни удоволствия за влюбените души, станали мъж и жена.

Докато Джалма говореше за целомъдрените наслади на душата лицето му светеше, но когато започна да разсъждава за недотам идеалното щастие, очите му засвяткаха, той настръхна, ноздрите му се разшириха, лицето му почервеня и младият принц потъна в дълбоко мълчание. Фарингея забеляза вълнението му и продължи:

— Спомнете си гордата лъвска птица в нашето отечество, господарят на нашите гори, която предпочита многобройните, разнообразни удоволствия пред уединената любов към едно-единствено същество. Вие сте хубав, млад и богат, светли принце, и ако изберете прекрасните парижанки, за които сте чували, онези сладострастни призраци от вашите нощи, онези прелестни мъчителки на вашите сънища, ако хвърлите към тях погледи, смели като покана за дуел, умоляващи като молитва и пламенни като страст, мислите ли, че много угаснали очи няма да пламнат от огъня на вашите зеници?! Тогава това няма да прилича на еднообразните наслади в любовта към едно същество, на тази тежка верига в нашия живот. Не, ще прилича на насладите в харема, но в харем, където живеят свободни и горди жени, които щастливата любов ще направи ваши робини. Досега вие сте бил девствен и сте живял във въздържание, а това означава, че оттук нататък за вас вече няма граници, повярвайте ми. Вие сте прекрасен, преливащ от енергия и като син на нашето отечество ще бъдете обект на любов, гордост и уважение сред тези жени. И скоро тези най-очарователни същества в целия свят ще пазят само за вас прелестните си, страстни погледи!

Джалма слушаше жадно Фарингея. Изражението на младия индиец съвсем се бе променило. Той не приличаше вече на онзи тъжен и мечтателен юноша, който призовава светия спомен на майка си и който намира само в небесната роса и в чашката на цветето чистите образи, за да опише целомъдрието и любовта, за които бленува. Той вече не бе онзи млад момък, който срамежливо се изчервяваше само при мисълта за позволените от законния брачен съюз наслади. Не, подстрекателствата на Фарингея станаха причина в принца ненадейно да избухне вътрешен пожар. По пламналото му лице, по очите му, които ту се затваряха, ту искряха, по мъжественото му равномерно подвигане на гърдите личеше, че кръвта и страстите му кипят и стават все по-буйни и по-необуздани… Но внезапно Джалма скочи от дивана пъргав, гъвкав и лек като млад тигър, хвана Фарингея за гушата и извика:

— Думите ти са жива отрова!

— Светли принце — каза Фарингея, без да му се съпротивлява, — аз съм ваш роб…

Това покорство обезоръжи принца.

— Животът ми е във ваши ръце — продължи метисът.

— Аз съм в ръцете ти, робе — възкликна Джалма и го отблъсна. — Преди малко се поддадох на измамната ти уста и погълнах опасните ти лъжи…

— Лъжи ли, светли принце? Само се покажете пред очите на тези жени и ще видите. Погледите им ще потвърдят думите ми.

— Но дали тези жени ще ме обикнат? Та аз съм прекарал целия си досегашен живот сред битки и дъбрави.

— Щом узнаят, че толкова млад сте се бил срещу хора и тигри, те ще ви обожават, светли принце.

— Лъжеш.

— А пък аз ви казвам, Ваша светлост, че щом видят ръката ви, която е не по-малко деликатна от техните, и разберат колко често сте я потапял в неприятелска кръв, ще поискат да я целунат. Те ще се възхитят от вас, щом научат, че сте бродил из нашите гори с пушка на рамо и с нож в зъбите и с усмивка сте причаквал лъва и пантерата, слушайки страховития им рев.

— Но аз съм дивак, варварин…

— Затова ще лежат пред караката ви, защото, когато узнаят за вашите буйства, за всички ужаси, за всички приливи на страсти и любов, на каквито е способен човек с вашата кръв, с вашата младост и с вашата пламенност, те ще се почувствуват като омагьосани. Днес кротък и нежен, утре мрачен и зъл, вдругиден разпален и страстен — такъв ще бъдете и такъв трябва да бъдете, за да ги привлечете. Да, да, нека проехти яростния им вик, нека те паднат смазани, запъхтени от удоволствия, любов и страх и вие вече не ще бъдете за тях човек, а Бог…

— Мислиш ли? — попита Джалма, неволно поддал се на сатанинското красноречие на удушвача.

— Вие знаете и чувствувате, че казвам истината — извика той и протегна ръце към младия индиец.

— Да, така е — съгласи се Джалма със светнал поглед и започна бързо да се разхожда от единия до другия край на стаята. Не зная дали съм с ума си, или съм пиян, но ми се струва, че имаш право. Да, усещам, че ще ми обичат сладостно, лудо, защото и аз ще ги обичам така. Ще настръхват от удоволствие и ужас, защото само като си помисля за това и аз настръхвам от щастие и страх. Прав си, робе, тази любов ще бъде упоителна и страховита…

Джалма беше прекрасен в чувствеността си. Рядко и чудесно е щастието човек да стигне целомъдрен и във въздържание до онази възраст, в която се развиват всички инстинкти, които ако се потъпкват, пренебрегват и недооценяват, могат да побъркат човека или да го тласнат към разюздени безпътства или ужасни злодеяния. Но ако се насочат към велика и благородна страст, могат и трябва да възвисят личността до съвършенството на предаността и нежността, до измеренията на идеала.

— Ах, тази жена…, тази жена, пред която ще тръпна аз и която ще тръпне пред мен! Къде е тя? — възкликна замаян от копнеж Джалма. — Ще се намери ли някога такава жена?

— Една е твърде много, Ваша светлост — поде Фарингея със свойствената му присмехулна студенина. — Който търси една жена, рядко я намира на тази земя, а който търси много жени, не знае коя първо да избере.

В същия момент, докато метисът даваше този дебелашки отговор на Джалма, пред малката градинска вратичка на къщата, гледаща към една уличка, спря красива закрита карета. Беше впрегната в два породисти коня с черни гриви. Гербовете на хомота им бяха златни, както и копчетата по ливреите на слугите. Ромбовидните гербове по вратите бяха без шлем и корона, както подобаваше, ако собственичката им бе госпожица.

В каретата имаше две жени: госпожица Кардовил и Флорин.

VI глава Събуждането

За да обясним пристигането на госпожица Кардовил пред градинската врата на къщата, в която живееше Джалма, трябва да се върнем към някои произшествия, които се случиха преди това.

Щом напусна лудницата на доктор Баление, госпожица Кардовил отиде да живее в двореца си на улица „Анжуй“. През последните месеци от пребиваването си у госпожа Сен-Дизие, Адриана тайно бе заповядала да поправят и мебелират тази хубава постройка, към чието великолепие и изящност се прибавиха всички чудеса от павилиона в двореца Сен-Дизие.

Отбраното общество намираше за странен факта, че една госпожица с възрастта и общественото положение на младата Кардовил е решила да живее съвсем сама, свободна и да поддържа собствена къща като пълнолетен младеж или като млада вдовица. Аристократите се правеха, че не знаят, че госпожица Кардовил притежава нещо, което нямат нито пълнолетния, нито възрастния — твърд характер, възвишен ум, великодушно сърце, много здрав и праволинеен разум. Адриана смяташе, че управлението на слугите и вътрешния надзор на къщата трябва да се повери на сигурни хора и затова писа до управителя на Кардовилските земи и жена му, които бяха стари служители на нейния род, веднага да дойдат в Париж, където господин Дюпон ще изпълнява длъжността на иконом, а госпожа Дюпон ще държи ключовете от цялата къща.

Граф Монброн, стар приятел на бащата на госпожица Кардовил, доста умен старец и изключително търсен на времето човек, който имаше вкус към всякакъв вид изящност, посъветва Адриана да живее като княгиня и да си наеме кочияш. Той й препоръча господин дьо Бенвил, голям любител на коне, който се разори в Англия в Нюмаркет, в Дерби и при Татерсал и се принуди, както често става с някои джентълмени по тези земи, да стане кочияш, като по този начин честно препечелва хляба си и задоволява влечението си към конете. По годините си и според навика си да се облича добре, този кочияш беше достоен да придружава госпожица Кардовил и способен по-добре от всеки друг да се грижи за конюшнята и каретата. Той прие с радост тази длъжност и благодарение на вещите му грижи конете и каретата на госпожица Кардовил можеха да си съперничат с най-добрите в Париж.

Госпожица Кардовил отново нае предишните си прислужници: Ева, Жоржет и Флорин. Последната трябваше да бъде настанена на служба при госпожа Сен-Дизие, за да продължи шпионажа си и да съобщава всичко на настоятелката на манастира Света Богородица, но поради новата посока, която Родин даде на делото Ренепон, се реши, че ако е възможно Флорин трябва отново да се върне на служба при госпожица Кардовил. Това място даваше възможност на нещастницата да прави важни и грозни услуги на онези, които държаха съдбата й в ръцете си, и да извършва безсрамно предателство. За нещастие, всичко благоприятствуваше тази машинация. Както знаем, в една среща между Флорин и Гърбавото няколко дни след затварянето на госпожица Кардовил в лудницата на доктор Баление, увлечена от чувството си за разкаяние, Флорин даде полезни съвети в полза на интересите на своята господарка, като поръча на Гърбавото да каже на Агрикол да не предава книжата, намерени в скривалището на павилиона, а да ги повери лично на госпожица Кардовил. Щом по-късно Адриана научи всичко това от Гърбавото, почувствува още по-голямо доверие към Флорин, нае я отново едва ли не с признателност и я натовари с най-доверителната работа — да наглежда подготовката на къщата, която бе наела за жилище на Джалма.

Гърбавото отстъпи пред молбите на госпожица Кардовил, защото виждаше, че не може да бъде полезна на жената на Дагоберт, за която ще говорим по-късно, и се съгласи да живее в двореца на улица „Анжуй“. Адриана повери на момичето, което изпълняваше и длъжността на секретар, помещението за помощи и милостиня.

Отначало госпожица Кардовил мислеше да прибере при себе си Гърбавото просто като приятелка. По този начин тя искаше да покаже почитта си към нейната мъдрост в труда, покорство пред съдбата и благоразумие в мизерията. Но тя добре познаваше честолюбието на младата работничка и справедливо се побоя да не би Гърбавото да сметне това за прикрита милостиня, въпреки че мислеше да й предложи сестринското си гостоприемство по начин, който изобщо не би засегнал гордостта й. Затова предпочете да я има и като приятелка, и като човек, изпълняващ най-доверителната работа. Така честолюбието й оставаше недокоснато, защото тя щеше да печели хляба си, заемайки една длъжност, която напълно би удовлетворила изключително честолюбивите й чувства. И наистина, Гърбавото беше много подходяща за работата, която Адриана й възложи. Нейният опит в нещастията, добротата на ангелската й душа, възвишеният й дух, рядката й трудоспособност, проницателността й относно болезнените тайни на нещастниците, съвършеното й познаване на бедняшките и работническите класи на обществото бяха достатъчно доказателство, че с такт и умение това превъзходно същество можеше да помогне на великодушните намерения на госпожица Кардовил.

А сега нека поговорим за различните произшествия, които се случиха преди идването на Адриана пред градинската врата на улица „Бяла“.

Часът беше около десет сутринта. Кепенците на прозорците в спалнята на Адриана бяха толкова плътно затворени, че през тях не можеше да се прокрадне нито един слънчев лъч в стаята, осветена само от една кръгла лампа от източен гипс, окачена за тавана на три дълги сребърни синджира. Тази сводеста стая имаше формата на палатка с осем пресечени стени. Тя беше облицована с бял копринен плат, надиплен на широки гънки, окичени на места с различни цветя. Две врати от слонова кост, обсипани с бисери, водеха към баните и към стаята за обличане. Този малък храм, издигнат в чест на красотата, беше мебелиран като павилиона в двореца Сен-Дизие. На другите две стени имаше прозорци, напълно закрити от пищни сукнени завеси. Срещу леглото се издигаше камина от пелопонески мрамор, наподобяващ кристализирал сняг, в който бяха изваяни два красиви портрета на хора, обкръжени с различни птици и цветя. Над тях в мрамора бе изработена с изключително умение и прецизност продълговата кошница, пълна с алени камелии. Техните блестящи зелени листа и червени чашки бяха единствените цветове, които разнообразяваха приятната белота на това моминско жилище. Леглото беше обкръжено от муселинени завеси, които се спускаха от свода като леки облаци. То бе много ниско, с великолепно изработени от слонова кост крака, стъпили върху губер от горнестаева кожа, покриваща дъските на пода. Плинтуса също бе изработен от слонова кост и украсен с бисери, а постелката бе подплатена с бял сатен и стоеше бухнала и прищипана на места като голяма възглавница.

Завесите на леглото бяха леко отдръпнати и разкриваха ъгъла на лека завивка, защото в стаята владееше постоянен хлад като през хубав пролетен ден. С присъщата й добросърдечност Адриана се бе разпоредила всички тези великолепно изработени вещи да излязат от ръцете на избрани между най-будните, най-трудолюбивите и най-честните художници, на които тя даде изходния материал. По този начин към цената на тяхното изделие тя добави и онова, което биха спечелили посредниците, възползувайки се от техния труд. Това значително увеличаване на заплащането ощастливи и подпомогна донякъде стотина бедни семейства, които благославяха щедростта на Адриана и, както тя казваше, даваха й право да се наслаждава на своя разкош като на истинско, добро дело. С една дума, нямаше нищо по-красиво и по-прелестно от обзавеждането на тази спалня.

Госпожица Кардовил се бе събудила. Тя почиваше сред муселин, дантели, батиста и бяла коприна в изящна и нежна поза. Нощем никога не си слагаше шапчица, сигурен начин да опази дълго косата си в цялото й великолепие, както казват гърците. Вечер слугините заплитаха дългите й златисти къдрици на дебели плитки, които разделяха на две и омотаваха около главата й, така, че се виждаше само краят на миниатюрното й ушенце. Тази заимствана от гърците прическа толкова отиваше на чистите, изящни черти на госпожица Кардовил и така я подмладяваше, че вместо осемнадесет години, човек не би могъл да й даде повече от петнадесет. Събраната й коса закриваше слепоочията й и ако изгубеше блясъка си, щеше да изглежда почти черна, но по разплетените къдрици просветваха златисти отражения. Отдадена на сутрешното си мълчание, когато се впускаше в приятни мечти, Адриана се бе облегнала на възглавницата с понаведена глава. Това правеше още по-красива идеалната линия на шията и разголените й рамене. Ведрите й страни и алените устни бяха толкова студени, сякаш току-що ги бе измила с ледена вода. Белите й клепачи закриваха наполовина големите й, черни кадифени очи, които ту се рееха премрежено в пространството, ту се спираха с наслада върху червените цветя и зелените листа в кошницата с камелиите.

Кой би могъл да опише неизразимото спокойствие на това събуждане. Събуждането на тази красива и чиста душа, на това красиво и чисто тяло. Събуждането на непоквареното сърце и на недокоснатите момински гърди. Коя вяра, кое учение, каква формула, какъв религиозен символ, о, божествени Създателю, би осъществил по-съвършено идеята за твоята хармонична неописуема сила, ако не една млада девица, която се събужда в първото разпукване на красотата си, в цялата очарователност на свенливостта си, с която си я дарил, търсеща в своята мечтателна невинност тайната на онова небесно чувство, наречено любов, което си посял в нея, както във всички божии създания, о, Господи, ти, който си вечна любов и безкрайна благодат!

Обърканите мисли, които вълнуваха Адриана още със събуждането й, я поглъщаха все повече и повече. Тя сведе глава, красивата й ръка се отпусна върху постелката, после на лицето й се изписа трогателна загриженост. Най-горещото й желание вече бе изпълнено: тя живееше сама и независима. Но нейната сърдечна, чувствителна и трепетна до съвършенство натура чувствуваше, че Бог я е дарил с най-редките съкровища, не за да ги зарови в студеното, саможиво уединение. Тя предчувствуваше всичко велико и красиво, което любовта можеше да вдъхне на нея и на онзи, който щеше да бъде достоен за нея. Уверена в твърдостта и благородството на характера си, горда с примера, който щеше да даде на другите жени, знаейки, че ще я погледнат със завист, тя не се съмняваше в себе си. Не се боеше от лош избор, но се страхуваше, че не ще може да направи избора си, защото вкусът й беше много извисен. Дори да намереше своя идеал, тя имаше странни, но справедливи, необичайни, но умни възгледи за независимостта и достойнството, които, според нея, жената трябваше да опази пред мъжа. Тя категорично бе решила да не прави никакви отстъпки в това отношение и се питаше дали избраният от нея мъж щеше да приеме условията, нечуваните до този момент условия, които тя щеше да му постави.

Тя си представи всички възможни младежи, които биха могли да поискат ръката й и които бе виждала дотогава, и в същото време си спомни картината, за нещастие, твърде реалната картина на годениците, която Родин умело обрисува. С известна гордост си припомни насърченията, които този човек й бе дал не с намерение да я ласкае, а с цел да я застави да не се отклонява от изпълнението на един наистина възвишен, благороден и хубав план.

Свободното движение на мисълта й я отведе при Джалма. Преди всичко тя се радваше, че изпълни спрямо своя роднина с царска кръв дълга си за царско гостоприемство. Красивата девойка изобщо не мислеше да прави принца герой на своето бъдеще. Първо тя съвсем основателно смяташе, че този енергичен момък със страсти, ако не неукротими, то поне още неукротени, внезапно бе попаднал сред най-изтънченото цивилизовано общество и бе изложен на тежки изпитания и необичайни промени. Но госпожица Кардовил нямаше нищо мъжко и деспотично в характера си, затова не се грижеше да просвети полудивия, младеж. И въпреки съчувствието си и по-точно, именно поради съчувствието си към него, тя бе взела твърдото решение да не му се обажда два-три месеца. Освен това се бе зарекла, че ако Джалма разбере, че тя е негова роднина, да не го приема. Това означаваше, че тя иска, ако не да го подложи на изпитание, то поне да го остави напълно свободен в действията и желанията му, за да се освободи от първия порив на добрите си или лоши страсти. Но тя не смяташе да го остави без защита пред всички опасности на парижкия живот, затова тайно бе помолила граф дьо Монброн да запознае Джалма с най-отбраното парижко общество и да го напътствува със съветите и опитността си.

Господин дьо Монброн прие с огромно удоволствие молбата на госпожица Кардовил. Той каза, че с голяма радост ще пусне младия царски тигър в парижките салони и ще го сближи с цвета на парижките красавици.

— Що се отнася до мен, скъпи графе — каза тя на господин дьо Монброн със свойствената си откровеност, — решението ми е непоколебимо. Вие сам казахте какво впечатление ще направи на обществото появяването на принц Джалма, на този млад деветнадесетгодишен индиец, красив за чудо и приказ, горд и див като лъв слязъл от горите. Вие добавихте, че това е нещо ново и необичайно. Ето защо просветените красавици ще го преследват с такава страст, че аз се страхувам за него. Така че, скъпи графе, не ми се иска да показвам, че влизам в съревнование с толкова хубави госпожици и госпожи, които смело ще се хвърлят в ноктите на вашия млад тигър. Истината е, че се интересувам толкова много от него, защото той е мой роднина, защото е красив, защото е храбър и най-вече защото не е облечен по отвратителната европейска мода. Разбира се, тези качества са рядко срещани, но те не са достатъчни, за да ме накарат да променя мнението си поне засега. Освен това моят добър стар философ и нов приятел ми даде един съвет относно нашия индиец, който вие одобрихте, макар да не сте философ. За известно време да приемам гости у дома си, но да не ходя никъде. Това от една страна ще ми спести неудобството да се срещам със своя царствен роднина, а от друга страна ще ми помогне по-прецизно да подбера приятелите си. И тъй като къщата ми ще бъде превъзходна, положението ми — твърде странно, а при това хората ще подозират различни тайни около мен, които ще искат да разкрият, много любопитни жени и мъже ще ме посещават, и това, уверявам ви, безкрайно ще ме забавлява.

И тъй като господин дьо Монброн я попита дали заточението на нещастния млад индийски тигър ще трае дълго, Адриана отговори:

— Понеже ще приемам почти всички лица от обществото, с което вие ще го запознаете, ще имам възможност да чуя различни мнения за него. Ако мъжете говорят добри неща, а жените — лоши, ще имам надежда… С една дума, мнението което ще си съставя, разпознавайки истината пред лъжата, а вие можете да се доверите на проницателността ми в това отношение, ще съкрати или ще удължи заточението, както вие се изразявате, на моя царствен роднина.

Това бяха намеренията на госпожица Кардовил относно Джалма в деня, когато се наложи да отиде с Флорин в къщата, където живееше князът, т.е., тя категорично бе решила да не му се обажда няколко месеца.

След като тази сутрин дълго разсъждава върху щастието, с което бъдещето можеше да удовлетвори потребностите на сърцето й, Адриана отново потъна в мечти. Това изпълнено с живот, сила и младост прелестно създание протегна ръце над главата си и постоя известно време като премаляла. Лежейки неподвижно под белите чаршафи, тя приличаше на изящно изработена мраморна статуя, която наполовина бе покрита с тънък слой сняг. Адриана внезапно се изправи в леглото, допря ръка до челото си и позвъни на слугините. Двете врати от слонова кост се отвориха. Жоржет застана на прага на стаята за обличане, откъдето изскочи и Лютина — малкото, черно кученце със златен нашийник, и залая от радост. Ева се показа на прага на банята.

В дъното на банята, осветена отгоре, се виждаше зелен килим от Кордова със златисти цветя и широка кристална вана във вид на мида. Единствените три заварки на това красиво изделие на стъкларското изкуство чезнеха под множеството извивки на няколко големи сребърни тръстики, които се издигаха от широката седалка на ваната, направена от сребро и изобразяваща деца и делфини, играещи между разклоненията на естествени корали и сини раковини. Благовонна пара се издигаше от бистрата, хладка вода, с която бе пълна кристалната мида. Тя изпълваше банята и се промъкна в спалнята като лека мъгла.

Адриана видя добре облечената Ева, която й носеше в пълничките си ръце една дълга роба и я попита:

— Къде е Флорин, скъпа?

— Излезе преди два часа, госпожице. Повикаха я по някаква бърза и важна работа.

— Кой я повика?

— Секретарката ви, госпожице. Излезе много рано сутринта, а когато се върна, повика Флорин.

— Разбира се, причината за отсъствието й е някоя важна задача на моя ангелски министър на помощите и милостините — засмя се Адриана, намеквайки за Гърбавото. После тя направи знак на Ева да се приближи.

Около два часа след като се събуди, Адриана нареди да я облекат с изключителна изящност, отпрати прислужниците си и повика Гърбавото, към което се отнасяше с явно уважение и винаги приемаше насаме.

Момичето влезе в стаята пребледняло, разтревожено и каза с разтреперан глас:

— Госпожице, предчувствията ми не са били неоснователни. Предават ви…

— За какви предчувствия ми говорите, скъпа? — попита с недоумение Адриана. — Кой ме предава?

— Господин Родин… — отговори Гърбавото.

VII глава Съмненията

Щом чу обвинението на Гърбавото срещу Родин, госпожица Кардовил изгледа момичето с още по-голяма изненада.

Но преди да проследим тази сцена, ще трябва да кажем, че Гърбавото бе свалило дрипавите си бедняшки дрехи и бе облякло скромен, черен, но с вкус подбран тоалет. Този тъжен цвят сякаш показваше отричането й от всякаква човешка суета, вечната скръб на сърцето й и строгите задължения, които й налагаше службата, посветила я на всички нещастници. Над черната рокля носеше широка превита яка, бяла и чиста като малката й шапчица от тънък плат със сиви ширити, която не закриваше напълно двете тежки плитки от хубавата й черна коса, но обкръжаваше тъжното й лице с кротки сини очи. Дългите й слаби ръце, сега предпазени от студа с хубави ръкавици, вече не бяха синкави както някога, а почти прозрачно бели.

Напрегнатият израз на Гърбавото издаваше голямото й безпокойство от нещо. Окончателно смаяна, госпожица Кардовил попита:

— Какво казахте?

— Господин Родин ви предава, госпожице.

— Той ли?… Не може да бъде.

— Ах, госпожице, предчувствията ми не са ме лъгали.

— Вашите предчувствия ли?

— Още първия път, когато се оказахме заедно с господин Родин, усетих, че неволно ме обзема голям страх. Сърцето ми болезнено се сви и аз се изплаших… за вас, госпожице.

— За мен ли? А защо се изплашихте за мен, скъпа приятелко?

— Не зная, госпожице, но такова беше първото ми чувство и този страх бе толкова непреодолим, че въпреки цялото доброжелателство на господин Родин към сестра ми, аз се изплаших.

— Странно нещо. Аз чудесно се ориентирам в хората, но в този случай… В края на краищата… — продължи Адриана след кратък размисъл — както и да е, но защо тъкмо днес съмненията ви прераснаха в увереност?

— Вчера отидох да занеса на сестра си Цефиза помощта, която господин Родин ми даде от името на едно човеколюбиво лице.

— Не намерих Цефиза у приятелката, която я бе подслонила. Помолих портиерката да каже на сестра ми, че днес сутринта пак ще отида, както и направих. Извинете ме, госпожице, ако разказвам много подробно.

— Говорете, говорете, скъпа.

— Момичето, което е прибрало сестра ми у дома си — каза Гърбавото свенливо, с наведени очи и изчервено от срам, — не води почтен живот. Един господин на име Дюмулен, с когото то много пъти се е веселило, казал на момичето истинското име на Родин, който държал в същата къща две стаи под наем и се представял за господин Карломан.

— Той ни каза за това в лудницата на господин Баление. При това, когато завчера стана дума за същото, той ми съобщи и причината, поради която трябва да държи това сиромашко жилище на толкова отдалечено място и аз бях принудена да я одобря.

— Както и да е, но вчера го е посетил абат д’Егрини.

— Абат д’Егрини! — възкликна госпожица Кардовил.

— Да, госпожице, и останал при Родин цели два часа.

— Сигурно са ви излъгали, скъпа.

— Ето какво научих, госпожице. Сутринта абат д’Егрини отишъл да се срещне с Родин, но не го намерил и оставил на портиерката името си, написано на листче, с думите: „Ще дойда пак след два часа.“ Момичето, за което ви споменах, видяло тази бележка. И тъй като всичко, свързано с Родин, му се струва доста тайнствено, то полюбопитствувало и изчакало абат д’Егрини при портиерката, за да види кога ще дойде. И наистина, след два часа той отново дошъл и намерил Родин в квартирата му.

— Не, не… — настръхна Адриана, — това не може да бъде. Тук има някаква грешка…

— Едва ли, госпожице. Тъй като знаех колко е важно да разбера истината, помолих момичето да ми опише приблизително как изглежда абат д’Егрини.

— И?

— То ми каза, че абатът е около четиридесетгодишен мъж, строен, висок, облечен скромно, но прилично. Очите му са сиви, много големи и с остър поглед, веждите му са гъсти, косата — кестенява, лицето му е голобрадо и с решителен израз.

— Така е, наистина — каза Адриана, макар че не й се искаше да вярва на ушите си. — Описанието е точно.

— Исках да събера колкото се може повече подробности — продължи Гърбавото — и попитах портиерката дали господин Родин и абат д’Егрини изглеждаха скарани на излизане. Тя ми каза, че не е забелязала подобно нещо и че абатът казал на Родин пред вратата: „Утре ще ти пиша, разбрахме се!“

— Боже мой, сънувам ли?! — хвана се за главата Адриана. — Не се съмнявам, че казвате истината, но нали господин Родин ви изпрати в къщата да отнесете помощта на сестра си, като по този начин се е изложил на опасността да видите тайната му среща с абат д’Егрини. Това е твърде глупава постъпка за един предател.

— И аз си помислих същото, госпожице. Но срещата между тези двама души ми се стори толкова опасна за вас, че се върнах много изплашена.

Чистосърдечните хора трудно могат да повярват в предателствата и колкото по-позорно е едно предателство, толкова повече те се съмняват в него. Такава беше и Адриана, въпреки че умееше да разсъждава трезво. Макар думите на Гърбавото да й направиха огромно впечатление, тя каза:

— Хайде, скъпа, нека не се страхуваме напразно, нека не избързваме, вярвайки на злото. Трябва да поразсъждаваме и да си спомним миналото. Господин Родин ме спаси от лудницата на доктор Баление. Пред очите ми се оплака от абат д’Егрини и със заплахите си накара настоятелката на манастира „Света Богородица“ да освободи дъщерите на маршал Симон. Успя да намери принц Джалма и изпълни последователно моите желания относно младия ми роднина. Дори и вчера ми даде много полезни съвети. Това е самата истина, нали?

— Разбира се, госпожице.

— Сега да обсъдим лошото. Да предположим, че господин Родин има отрицателни подбуди и се надява щедро да го възнаградим. Да, но досега той се показа напълно безкористен…

— И това е истина — отвърна Гърбавото, принудено като Адриана да отстъпи пред очевидното.

— Нека помислим, дали е възможно да стане предател. Да кажем, че са се обединили с абат д’Егрини, за да ме предадат. Но защо, как и кому ще ме предават? Аз нямам от какво да се страхувам. Напротив, госпожа Сен-Дизие и абат д’Егрини трябва да отговарят пред правосъдието за злото, което ми причиниха.

— Но, госпожице, тогава как да си обясним срещата на тези двама души, които имат толкова причини да се преследват и да не контактуват помежду си. Не прикриват ли някакви зловещи планове? Освен това, не само аз мисля така…

— Кой още?

— Когато тази сутрин се върнах от сестра си, бях толкова неспокойна, че госпожица Флорин ме попита каква е причината. Познавам нейната преданост към вас.

— Да, тя ми е много предана. Наскоро вие сама ми разказахте за услугата, която ми е направила, докато бях затворена в лудницата на господин Баление.

— И така, госпожице, тази сутрин исках час по-скоро да ви разкажа всичко и го споделих с госпожица Флорин. Тя се изплаши дори повече от мен като чу за връзката между Родин и абат д’Егрини и след като поразмисли малко, ми каза: „Мисля, че няма нужда да събуждаме госпожицата. Нищо няма да се промени, ако й кажем за предателството след два-три часа, докато аз се опитам да науча нещо. Имам една идея. Извинете ме пред госпожицата, скоро ще се върна…“ После се качи в каретата и излезе.

— Флорин е много добра девойка — засмя се Адриана и като че ли малко се поуспокои. — Но в такъв случай ми се струва, че нейната преданост и добросъвестност са я заблудили, както и вас, скъпа приятелко. И двете сме толкова объркани, че забравихме да помислим за нещо, което веднага ще разсея съмненията ни.

— За какво, госпожице?

— Сега абат д’Егрини много се страхува от господин Родин. Сигурно затова е отишъл в дома му да проси милост. Не намирате ли, че това обяснение е не само удовлетворително, но и единственото, което може да приеме здравия разум?

— Може би е така — каза Гърбавото, след като поразмисли малко. — Да, като че ли е вероятно…

След това се възцари мълчание. Гърбавото сякаш отстъпи, но някакво непреодолимо убеждение я накара да извика:

— Не, не и не! Вярвайте ми, госпожице, мамят ви, усещам го. Да, повярвайте ми, моите предчувствия никога не ме лъжат. Освен това вие толкова добре се ориентирате и в най-тайните чувства на сърцето ми, защо тогава аз да не предчувствувам опасностите, които ви грозят?

— Какво казахте? В какво съм се ориентирала? — попита госпожица Кардовил, трогната и изненадана от убедителния неспокоен тон на Гърбавото.

— В какво сте се ориентирала ли? Във всички гузни чувства на едно нещастно същество, на което съдбата е отредила несвойствен живот. Трябва да ви кажа, че досега си мълчах, не защото не зная какво ви дължа. Кой ви каза, че единственото средство да ме накарате да приема благодеянията ви, без да се срамувам, е да ми дадете длъжност, с която ще бъда полезна на нещастните, каквато съм била и преди? Когато поискахте отсега нататък да обядвам с вас като ваша приятелка, аз — бедната работничка, в чието лице искахте да изразите почитта си към труда, покорството пред съдбата и честността, и аз ви отказах със сълзи на признателност и съжаление, кой ви прошепна, че не правя това от фалшива скромност, а от съзнание за смешната ми грозота и че ако не беше видът ми, с гордост щях да приема поканата от името на моите сестри от простия народ? Тогава вие ми отговорихте така: „Разбирам, скъпа, защо отказвате. Вие не се правите на скромна, а отстоявате достойнството си, което обичам и уважавам.“ Кой ви каза — въодушевяваше се все повече Гърбавото, — че ще бъда много щастлива, ако намеря една малка уединена стаичка в тази великолепна къща, чийто блясък ме заслепява? Защо вие благоволихте да изберете много по-хубаво жилище от онова, на което се надявах? Кой ви каза, че без да завиждам на красотата на прелестните същества около вас, които обичам, защото те обичат вас, неволно ще се сравнявам с тях и винаги ще се чувствувам притеснена и потисната? Кой ви подсети, госпожице, винаги да ги отпращате оттук, когато ме викате при себе си? Кой ви откри всички тези болезнени и тайни чувства в моето необичайно положение? Кой ви ги пошушна? Разбира се, Бог, който в своето безкрайно величие се грижи за всичко на този свят и който умее бащински да покровителствува дори малката буболечка в тревата. И след всичко това, мислите ли, че едно признателно сърце, което вие толкова добре усещате, не може да се въздигне дотам, че да предчувствува онова, което би ви навредило? Не, не, госпожице, едни имат чувство за самосъхранение, други, по-щастливи, инстинктивно предпазват онези, които обичат… Господ ме е дарил с последното… Предават ви, казвам ви, предават ви!

С въодушевен поглед и поруменели страни Гърбавото изговори последните думи толкова ясно и убедително, че и без това разколебаната от речта на девойката госпожица Кардовил най-после се убеди в основателността на страховете й и почувствува, че я обзема страх.

Макар Адриана да бе имала вече възможност да оцени духовното развитие и острия ум на това бедно момиче от простолюдието, тя никога не бе чувала Гърбавото да говори с толкова трогателно красноречие, подбуждано от най-благородни чувства. Това направи още по-голямо впечатление на Адриана. Но когато се готвеше да й отговори, на вратата се почука и влезе Флорин. Щом видя разтревоженото лице на прислужницата си, госпожица Кардовил полюбопитствува.

— Какво става, Флорин? Носиш ли ми някакви новини? Откъде идваш?

— От двореца Сен-Дизие, госпожице.

— Защо ходи там? — изненада се Адриана.

— Тази сутрин нейна милост госпожицата — и тя посочи с поглед Гърбавото — сподели с мен подозренията и тревогите си. И аз мисля като нея. Самият факт, че абат д’Егрини е ходил при Родин ми се видя много важен, затова си казах, че ако господин Родин е ходил през последните дни в двореца на госпожа Сен-Дизие, не може да има никакво съмнение за неговото предателство…

— Така е, наистина — разтревожи се още повече Адриана. — И какво научи?

— Тъй като вие ми наредихте да следя пренасянето на покъщнината от павилиона, отидох там, защото бяха останали някои неща. Трябваше да поискам ключовете от госпожа Гривоа. Т.е., имах две причини да отида в двореца.

— По-нататък, по-нататък…

— Опитах се да измъкна нещо от госпожа Гривоа за Родин, но напразно.

— Едва ли би ви се доверила, госпожице, от само себе си се разбира — каза Гърбавото.

— Попитах я дали господин Родин е идвал скоро в двореца — продължи Флорин. — Тя ми отговори със заобикалки. Тогава реших, че нищо няма да разбера от нея, оставих я и, за да не се усъмнят в целта на моето посещение, тръгнах към павилиона. Но тъкмо завивах по една пътечка, когато зърнах Родин, който вървеше на няколко крачки от мен към градинската вратичка, мислейки, че оттам ще излезе незабелязан.

— Чувате ли, госпожице! — извика Гърбавото. — Ще трябва да се съгласите с очевидното.

— Той… у княгиня Сен-Дизие! — възкликна госпожица Кардовил и очите й заблестяха от негодувание. Сетне добави с несвойствен глас: — Продължавай, Флорин.

— Аз се спрях, после се върнах обратно, отидох в павилиона и бързо се вмъкнах в малката стаичка, която гледа към улицата. Оттам се вижда градинската вратичка. Отворих само прозорците и през процепите на кепенците видях каретата, която явно чакаше господин Родин. След малко той се качи в нея и каза на кочияша: „Улица «Бяла» №39“.

— При принца!… — възкликна госпожица Кардовил.

— Да, госпожице.

— Наистина, господин Родин каза, че днес ще ходи при него — замисли се Адриана.

— Естествено, госпожице, Родин предава и принца, който много по-лесно от вас може да стане негова жертва.

— Позор! Позор! Позор! — извика госпожица Кардовил и лицето й се сгърчи от болезнен гняв. — Какво предателство! Значи човек трябва да се съмнява във всичко, дори в себе си.

— Ах, госпожице, това е ужасно! — настръхна Гърбавото.

— Но тогава защо ме спаси? Защо спаси и моите роднини? Защо съобщи на правосъдието за абат д’Егрини? Та този човек е луд! Истинска бездна от съмнения! Това е отвратително!

— На връщане — продължи Флорин и погледна предано господарката си — се сетих за един начин, по който можете да узнаете истината, само че не бива да губим нито минута…

— Какъв е този начин? — попита Адриана и погледна с учудване Флорин.

— Скоро господин Родин ще бъде при принца.

— Няма съмнение.

— Принцът винаги стои в малката стая, в която се влиза откъм цветарника. Там ще приеме и господин Родин.

— По-нататък? — попита Адриана.

— Тази градина, която подредиха според вашите заповеди, има само един изход през една вратичка към малката уличка. Градинарят влиза всяка сутрин оттам, за да не обикаля през всички стаи и щом си свърши работата, си отива.

— Какво искаш да кажеш? Какво си намислила?

— Растителността в градината е толкова гъста, че според мен, без да е спусната завесата между остъклената врата и зимната градина, човек може да се приближи до стаята и незабелязано да чуе какво се говори вътре. За да проследя как върви подреждането, през последните дни влизах в къщата все през тази врата. Аз и градинарят имаме ключове. За щастие, още не съм му го върнала. Само след един час вие, госпожице, ще знаете какво да мислите за Родин, защото ако той предава принца, предава и вас.

— Какви ги говориш! — възмути се госпожица Кардовил.

— Ще тръгнете веднага с мен и ще отидем заедно до вратата на уличката. За по-сигурно аз ще вляза сама и ако ми се стори, че е необходимо, ще се върна да ви повикам…

— Да подслушвам чужди разговори… — прекъсна гордо Флорин госпожица Кардовил. — Ти не си даваш сметка какво ме съветваш…

— Извинете, госпожице — засрами се момичето и наведе очи — вие имате подозрения. Струва ми се, че това е единственото възможно средство, за да ги потвърдите или отхвърлите.

— Нима искаш да падна толкова ниско, че да подслушвам? Никога — отговори Адриана.

— Госпожице — намеси се Гърбавото, което от известно време стоеше замислено, — позволете ми да ви кажа, че госпожица Флорин има право. Този начин е неприятен, но може би ще ви даде възможност веднъж завинаги да разберете що за човек е Родин. Защото въпреки цялата очевидност на нещата и справедливостта на моите предчувствия, често и най-безспорното може да се окаже невярно. Аз първа обвиних пред вас господин Родин… Никога няма да си простя, ако обвинението ми е било несправедливо… Разбира се, вие сте права, че подслушването на чужди разговори не е нито приятно, нито честно… — След това Гърбавото преодоля с огромно усилие напиращите си от срам сълзи и добави: — Но щом става дума за това, да ви спасим от голяма опасност, защото ако се окаже, че Родин ви предава, бъдещето ви е застрашено, аз, госпожице, ще отида, ако желаете, вместо вас, за да…

— Не споменавайте повече за това, моля ви! — възпротиви се госпожица Кардовил. — Да ви оставя да извършите нещо унизително заради моите интереси?! Никога! Никога! — После се обърна към Флорин и й каза: — Върви да помолиш господин дьо Бенвил веднага да впрегне каретата ми.

— Значи сте съгласна! — зарадва се Флорин, плесна с ръце и очите й се насълзиха.

— Да, съгласна съм — твърдо каза Адриана. — Щом искат да ми обявят война, жестока война, трябва да се подготвя за нея. Ако човек, не се предпазва, това преди всичко е израз на слабост и глупост. Разбира се, тази постъпка ме отвращава и ми коства много, но това е единственият начин да сложа край на подозренията си, които непрекъснато ме измъчват, и да предотвратя, може би, големи нещастия. А освен това, този разговор между господин Родин и принц Джалма, по една много важна причина ще бъде от двойно значение за мен във връзка с доверието или доживотната вражда с господин Родин. И така, Флорин, донеси ми веднага пелерината и шапката и нареди веднага да приготвят каретата. Ще дойдеш с мен. А вие, скъпа, ме почакайте тук — каза тя на Гърбавото.

След половин час каретата на Адриана спря пред малката градинска вратичка на улица „Бяла“.

Флорин се качи в зимната градина, но скоро се върна и каза на господарката си:

— Завесата е спусната. Господин Родин току-що влезе в стаята, където се намира принца…

А това означаваше, че госпожица Кардовил незабелязано присъствува на разговора между Родин и Джалма.

VIII глава Писмото

Малко преди госпожица Кардовил да влезе в зимната градина, Фарингея въведе Родин в стаята на принца, който все още бе потънал в размислите, на които го наведе метисът и като че ли не забеляза появата на йезуита.

Родин се изненада от въодушевеното лице на Джалма и от почти безумния му поглед, погледна въпросително Фарингея, а той крадешком му отговори със следните знаци: сложи показалец на сърцето и на челото си и посочи разпаления огън в камината. Това означаваше, че сърцето и главата на Джалма горят. Естествено, Родин го разбра, защото по бледите му устни пробяга доволна усмивка. След това той каза на Фарингея:

— Бих искал да остана насаме с принца. Спусни завесата и се погрижи никой да не ни прекъсва.

Метисът се поклони, отиде до остъклената врата, натисна един бутон до самото стъкло и завесата се спусна едновременно с изчезването на вратата в дебелата стена. След това той отново се поклони и излезе от стаята. Почти веднага след излизането на Фарингея, госпожица Кардовил и Флорин влязоха в зимната градина, разделена от стаята на Джалма с прозрачна бяла копринена завеса, изрисувана с големи пъстри птици. Младият индиец сякаш се върна на земята от шума на вратата, която Фарингея затвори. Лицето му започна да възвръща спокойствието и красотата си. Той потръпна, докосна челото си с ръка и се огледа наоколо, сякаш се събуждаше от дълбок сън. След това пристъпи към Родин с уважение и си послужи с един израз, с който съотечествениците му обикновено се обръщаха към възрастните хора:

— Простете ми, бащице.

Според обичая, който изискваше крайно почтително отношение на младите към старите, принцът понечи да хване ръката на Родин и да я поднесе към устните си, за да я целуне, но йезуитът не прие този жест на Джалма и се дръпна назад.

— За какво искате прошката ми, скъпи принце? — попита той Джалма.

— Бях унесен, когато влязохте и не ви посрещнах веднага. Моля, простете ми, бащице…

— Разбира се, че ви прощавам, скъпи принце. Но ако искате да си поговорим, върнете се на дивана и си вземете наргилето, щом това ви харесва.

Ала вместо да послуша Родин и отново да се излегне на дивана, според обичая си, Джалма седна на едно кресло, пренебрегвайки молбите на стареца с доброто сърце, както наричаше йезуита.

— Повярвайте ми, скъпи принце, много съжалявам, че се притеснявате и безпокоите — каза Родин. — Тук сте у дома си, както в сърцето на Индия, или поне ние бихме искали да се чувствувате като у дома си.

— Тук много неща ми напомнят за отечеството ми — рече Джалма. — Вашата доброта ми напомня за баща ми и за онзи, който го замести — добави младият индиец, имайки предвид маршал Симон, за чието пристигане умишлено не му бяха съобщили досега. След кратко мълчание принцът протегна ръка към Родин и продължи предано: — Когато сте при мен, аз съм щастлив.

— Разбирам защо се радвате, скъпи принце, защото идвам да ви освободя от заточението, да отворя клетката ви… Помолих ви да се подчините на това доброволно затворничество единствено във ваш интерес.

— Утре ще мога ли да изляза?

— Още днес, скъпи принце.

Джалма помисли малко и продължи:

— Сигурно имам приятели, щом се намирам в дворец, който не е мой, нали?

— Вие наистина имате приятели и то чудесни приятели — отвърна Родин.

Щом чу тези думи лицето на Джалма сякаш стана още по-красиво, по него се изписа чувство на огромна благодарност и големите му черни очи се насълзиха. След като отново направи пауза, принцът стана и каза прочувствено на Родин:

— Нека отидем…

— Къде, скъпи принце? — погледна го учудено Родин.

— Да благодаря на приятелите си. Чаках три дни, повече не мога.

— Потърпете, скъпи принце, потърпете… Трябва дълго да ви говоря за това. Бъдете така добър да седнете.

Джалма покорно се отпусна на креслото си. Родин продължи:

— Истината е, че имате приятели, по-точно един приятел. Многото приятели са рядкост.

— А вие?

— Прав сте. Това означава, че имате двама приятели. Единият, когото познавате, съм аз, а другият, за когото не знаете нищо, иска да остане непознат за вас…

— Защо?

— Защо ли? — смути се малко Родин. — Защото щастието, което изпитва, давайки ви доказателства за приятелството си, може да се осигури само чрез тази тайна.

— Защо човек трябва да се крие, когато извършва добро?

— Защото понякога доброто трябва да се крие.

— Аз ползувам услугите му, защо тогава той трябва да се крие от мен!

Непрекъснатите въпроси на младия принц явно пообъркаха Родин, но въпреки това той продължи:

— Казах ви и ви повтарям, скъпи принце, че ако вашият таен приятел се яви, той може да изложи на опасност спокойствието си.

— Ако разкрие, че той е мой приятел ли?

— Да, скъпи принце.

Лицето на Джалма веднага придоби израз на достойнство и тъга. Той гордо вдигна глава и строго каза:

— Този приятел се крие или защото се срамува, че е именно мой приятел, или защото се срамува от самия себе си. Аз приемам гостоприемство само от онзи, за когото съм достоен и който е достоен за мен. В обратен случай напускам тази къща.

Казвайки това, Джалма стана толкова решително, че Родин извика изплашен:

— Изслушайте ме, моля ви, скъпи принце… Позволете ми да отбележа, че много лесно се обиждате. Въпреки че се постарахме да ви напомним за вашето хубаво отечество, тук сме в центъра на Европа, в центъра на Франция, в центъра на Париж. Този факт трябва да ви накара да промените мнението си… Моля ви, изслушайте ме.

Въпреки че не познаваше нормите на поведение в обществото, Джалма имаше достатъчно здрав разум и чувство за справедливост, за да разбира от дума, особено ако му се струваше, че в това има смисъл. Думите на Родин го поуспокоиха. С вродената си скромност, с която почти винаги са надарени силните и великодушни натури, той отговори кротко:

— Имате право, бащице, вече не се намирам в отечеството си. Тук обичаите са други, ще помисля…

При цялата си хитрост и лукавство, Родин понякога изпадаше в недоумение от дивашките постъпки и неуправляемите идеи на младия индиец. Той много се изненада, когато видя отсъствуващото изражение на принца. След малко Джалма продължи спокойно, но непоколебимо:

— Изслушах ви, бащице, и размислих.

— И какво решихте, скъпи принце?

— В нито една страна на света и под никакъв предлог един честен човек, който е приятел на друг честен човек, не бива да крие приятелството си.

— Ами ако за него е опасно да признае това приятелство? — попита Родин, крайно разтревожен от посоката, която вземаше разговорът.

Джалма изгледа йезуитът с учудване и презрение и нищо не отговори.

— Разбирам защо мълчите, скъпи принце. Искате да кажете, че смелият човек трябва да побеждава опасностите. Чудесно. Но ако в опасност изпаднете вие, в случай че това приятелство се разкрие, този честен човек няма ли да заслужи оправдание и дори похвала, че е решил да остане неизвестен?

— Не приемам нищо от приятел, който е способен да се крие от страх.

— Изслушайте ме, скъпи принце.

— Сбогом, бащице.

— Помислете…

— Сбогом и толкова… — категорично отсече Джалма и тръгна към вратата.

— Боже мой, ами ако това е жена?! — извика Родин, стигнал до крайност и се спусна подире му, защото се изплаши да не би Джалма наистина да напусне къщата и по този начин окончателно да провали плановете му.

При последните думи на Родин индиецът внезапно спря.

— Жена ли? — попита той разтреперан и изчервен. — Този приятел жена ли е?

— Ако е жена — продължи Родин, — ще разберете ли нейната предпазливост и тайната, с която е принудена да забулва доказателствата за привързаност, които иска да ви даде?

— Жена ли? — повтори Джалма с треперещ глас и сключи ръце от страхопочитание. Прекрасното му лице засия от възторг. — Жена. Парижанка ли е?

— Да, скъпи принце. Карате ме да извърша това неблагоразумие и да ви кажа, че е истинска парижанка, достойна госпожа, крайно добродетелна, чиято напреднала възраст заслужава вашето уважение.

— Много ли е стара? — извика нещастният Джалма, чиито мечтания за един миг се изпариха.

— Сигурно е с няколко години по-възрастна от мен — отвърна Родин с иронична усмивка и изчака да види дали младият принц ще се разсърди или разсмее.

Но не последва нито едното, нито другото. Вместо страстния възторг по лицето на Джалма се разля трогателно умиление. Той погледна Родин с признателност и попита:

— В такъв случай тази жена ще ми бъде майка, нали?

Невъзможно е да се опишат сладостта, благоговейността и тъгата, с които индиецът произнесе думата „майка“.

— Да, скъпи принце, тази уважаема госпожа иска да ви бъде майка. Но не мога да ви разкрия причината за нейната обич към вас. Ала вие трябва да ми повярвате, тази любов е искрена. Не ви казвам тайната й, защото у нас тайните на жените, независимо дали са стари или млади, са свещени.

— Това е справедливо. Тогава нейната тайна ще бъде тайна и за мен. Ще я обичам и уважавам, без да съм я видял. Нали така обичаме Бога, без да сме го виждали…

— А сега, скъпи принце, ми позволете да ви кажа какви са намеренията на вашата приятелка и майка… Ако тази къща ви харесва, тя винаги ще бъде на ваше разположение. Каретата, конете и прислугата от французи ще бъдат на вашите заповеди. Ще бъде възложено на човек да урежда сметките около разходите по къщата. Освен това, като царски син вие трябва да живеете по царски и по тази причина в съседната стая оставих едно ковчеже, в което има петстотин наполеона. Ще получавате тази сума всеки месец. Ако тя не е достатъчна за дребните ви удоволствия, както ние се изразяваме, ще ми съобщите и ще я увеличим… — Родин забеляза, че Джалма се развълнува и бързо добави: — Веднага трябва да ви кажа, скъпи принце, че честолюбието ви не бива да се чувствува засегнато. От една страна вие приемате всичко това от една майка, а от друга — приблизително след три месеца ще получите доста голямо наследство и ако дългът ви тегне (а той ще възлиза най-много на четири-пет хиляди наполеона), лесно ще можете да изплатите заема си. Впрочем, не се съобразявайте с нищо, удовлетворявайте всички свои капризи. Приятелят ви иска да се появите в най-отбраното парижко общество, както подобава на един царски син, чиито баща се е наричал Бащата на великодушния. И така, пак ви повтарям и ви моля да не се въздържате от криворазбрано честолюбие, ако тази сума не ви е достатъчна…

— Ще поискам повече. Майка ми е права — царският син трябва да живее по царски.

Отговорът на Джалма беше напълно обясним, защото той изобщо не се изненада от великодушните предложения и това беше естествено. Принцът би постъпил по същия начин. Всички знаят с какво великолепие и блясък се отличава гостоприемството на индийските принцове. Момъкът беше трогнат до дъното на душата си и изпитваше огромна признателност към жената, която го обичаше майчински и приемаше разкоша, с който тя искаше да го обкръжи без недоверие и угризения на съвестта. Бързината, с която Джалма се съгласи с предложенията, отново обърка плановете на Родин, защото той бе приготвил множество неоспорими доказателства, за да убеди принца.

— Впрочем, ето какво сме решили — поде йезуитът. — Тъй като сега трябва да видите света и да влезете в него през най-добрата врата, както ние казваме, един от приятелите на вашата скъпа майка, граф дьо Монброн — много опитен старец от най-отбраното общество, ще ви представи на най-аристократичните парижки семейства…

— А защо не ме представите вие, бащице?

— Уви, скъпи принце, погледнете ме… Кажете, подходящ ли съм за тази работа?… Не, не, аз живея сам и в уединение. А освен това — добави Родин след кратко мълчание, приковавайки върху младия принц проницателен, внимателен и любопитен поглед, сякаш искаше да го подложи на изпитание с последните си думи, — господин дьо Монброн е по-опитен от мен що се отнася до обноските в обществото. Той ще ви разкрие клопките, които биха могли да ви поставят. Защото вие имате приятели, но имате и неприятели, страхливи врагове, които по най-позорен начин злоупотребиха с доверието ви и се подиграваха с вас. И понеже, за беда, силата им е равна на злобата им, за вас вероятно ще бъде по-благоразумно да ги отбягвате и да страните от тях, вместо да се изпречвате на пътя им.

Само при мисълта, че трябва да отбягва неприятелите си, Джалма се разтрепера. Разширените му зеници засвяткаха със страховит пламък. Никога омразата, презрението и жаждата за мъст не бяха се изписвали по-решително върху друго човешко лице. Аленочервените му устни се присвиха и разкриха стиснатите му бели ситни зъби. Сега красивото му до преди малко лице изразяваше такава животинска ярост, че Родин скочи от мястото си и извика:

— Какво ви става, принце? Плашите ме…

Джалма не отговори. Той стоеше приповдигнат и стискаше с две ръце облегалките на креслото, сякаш се удържаше да не избухне в ужасния си гняв. В този момент кехлибарения мундщук на наргилето се търкулна под крака му и изопнатият като струна индиец го размаза върху пода.

— За Бога, какво ви става, принце — извика Родин.

— Така ще размажа и страхливите си врагове! — изсъска Джалма със застрашителен, искрящ поглед.

Окончателно разярен той скочи от креслото си и с обезумели очи започна да се разхожда насам-натам из салона, сякаш търсеше някакво оръжие. От време на време той сподавяше в шепи напиращия крясък, а челюстта му конвулсивно потръпваше. Гневът му напомняше за дивата ярост на кръвожаден звяр. Сега красотата на младия индиец се разкри в целия си блясък. Ако божествената му пламенност и безстрашие, възбудени от отвращението му към предателството и малодушието, се приложеха по време на война или на онзи индийски лов, който бе по-опасен и от самата битка, Джалма щеше да стане такъв, какъвто всъщност си беше: герой. Родин със зловеща радост наблюдаваше избухналите страсти на младия индиец, който в момента бе в състояние да извърши ужасни пакости. Яростта на Джалма много скоро се укроти, защото той поразмисли и реши, че няма никакъв смисъл от нея. Тогава се засрами от детинщината си и падна по очи на земята. Лицето му все още беше бледо и мрачно. После с ледено спокойствие, което беше още по-страшно от увляклото го преди малко буйство, той каза на Родин:

— Бащице, още днес ще ми уредите среща с враговете ми.

— Какво сте намислил, скъпи княже? Какво искате?

— Да убия тези страхливци.

— Да ги убиете ли?! Не е лесно.

— Фарингея ще ми помогне.

— Повтарям ви, разберете, че не се намирате по бреговете на река Ганг, където човек убива врага си, както тигъра по време на лов.

— Честният човек се бие с честен враг, а предателят убива като краставо куче — убедително и спокойно каза Джалма.

— Ах, принце, нима вие, чиито баща се е наричал Бащата на великодушния, ще изпитате удоволствие да нападнете тези толкова малодушни и злобни същества?

— Човек е длъжен да унищожава онова, което е опасно.

— Т.е., отмъщението?

— Не си отмъщавам на змията — каза индиецът гордо, — но я смазвам.

— Но тук, скъпи принце, човек не се отървава така от неприятелите си. Ако има от какво да се оплаче…

— Оплакват се жените и децата — прекъсна го Джалма. — Мъжете се бият.

— Край Ганг — да, но не и тук, скъпи принце. У нас обществеността се заема с вашето дело, разглежда го, обсъжда го и ако се налага, наказва…

— За собствената си обида аз съм съдия и аз съм палач…

— За Бога, чуйте ме. Вие се спасихте от отвратителните клопки на вашите неприятели, нали? Добре. Допуснете, че това е станало благодарение на предаността на една уважавана жена, която ви обича като майка. И ако сега тя поиска от вас да се смилите над онези, от които ви спаси, вие какво ще направите?

Индиецът наведе глава и постоя така, без да отговори. Родин се възползува от неговото двоумение и продължи:

— И аз бих могъл да ви кажа: принце, познавам враговете ви. Но тъй като се боя да не извършите някакво непростимо безумство, завинаги ще скрия имената им от вас. Но, кълна се, че ако уважаемата личност, която ви обича като син, сметне, че ще бъде правилно и полезно да ви ги кажа, ще го направя. Но докато тя не ми позволи, ще мълча.

Джалма изгледа Родин мрачно и страховито. В същия момент влезе Фарингея и каза на йезуита:

— Дошъл е един човек, който е ходил в дома ви. Носи писмо за вас. Казали му, че сте тук и той ви търси. Да приема ли писмото? Твърди, че е от абат д’Егрини…

— Разбира се — отговори Родин, — ако принцът позволи.

Джалма кимна с глава и Фарингея излезе.

— Извинете, скъпи принце. Тази сутрин очаквах едно много важно писмо. И тъй като много исках да се видя с вас, поръчах да го изпратят тук, ако пристигне.

След малко Фарингея се върна с писмото, предаде го на Родин и пак излезе.

IX глава Адриана и Джалма

Когато Фарингея излезе, Родин взе писмото от абат д’Егрини в едната си ръка, а с другата се направи, че търси нещо, първо в десния джоб на редингота си, после в задния джоб, после — в джобовете на панталоните си. Но като не намери нищо, сложи плика върху протритото си коляно и започна да се опипва навсякъде с две ръце и с натъжен, разтревожен поглед. Движенията на тази пантомима, разиграна съвсем простодушно, завършиха с възгласа:

— Боже мой, какво нещастие!

— Случило ли се е нещо? — попита Джалма, прекъсвайки мрачното си мълчание, в което бе потънал от известно време.

— Уви, скъпи принце, случило се е най-обикновеното нещо на този свят, твърде дребно, но крайно неприятно за мен. Или съм забравил, или съм изгубил очилата си. И тъй като в стаята е тъмно, а зрението ми от труд и от възрастта е отслабнало, не мога да прочета това писмо. А то е много важно, защото очакват моя бърз, кратък и категоричен отговор. С една дума — да или не. А времето лети, ужасно нещо. Ако можеше някой — продължи Родин, наблягайки на думите, за да направят впечатление на Джалма, — да ми направи услуга и да ми прочете… Но няма кой…, няма…

— Бащице — каза учтиво Джалма, — искате ли аз да ви прочета писмото? Щом свърша, веднага ще забравя съдържанието му.

— Вие ли? — извика Родин, сякаш се изплаши от това предложение. — Невъзможно е вие да прочетете това писмо…

— Извинете ме, бащице — кротко каза Джалма.

— Всъщност — каза сякаш на себе си Родин след кратък размисъл, — защо пък не? — После се обърна към индиеца и добави: — Наистина, ще ми направите ли тази услуга, скъпи принце? Не смеех да ви помоля… — сетне поднесе писмото на Джалма, който го прочете на глас.

Там пишеше следното:

Макар Джалма да усещаше, че и най-дребния въпрос, отправен на Родин във връзка с това писмо, щеше да бъде истинско безразсъдство, не можа да се сдържи, четейки откъса от писмото, и обърна глава към йезуита.

— Боже мой — каза Родин, — и това се отнася за мен, за мен, както виждате, скъпи княже — и той посочи дрипите си. — Обвиняват ме в користолюбие.

— А кого закриляте?

— Кого закрилям ли? — отвърна Родин, правейки се, че се колебае дали да отговори. — Кого ли?… Ами…, ще ви кажа. Това са бедни хора, без всякакви средства, незначителни, но добродетелни, на чиято страна е правото в едно дело, което се опитват да разрешат. Те са застрашени от други много, много силни хора. За щастие, последните не са толкова известни, че да ги разкрия в полза на онези, които защитавам. Какво да ви кажа? Аз съм беден и слаб човек и естествено заставам на позицията на бедните и слабите… Но, моля ви, продължете…

Джалма зачете:

Джалма отново не успя да сдържи любопитството си и учудено погледна Родин.

— Всичко е ясно — каза йезуитът. — Делото на бедняците, които защитавам, през това време ще се разгледа и с моето отдалечаване те искат да ми попречат да бдя над тях. Нали разбирате, скъпи принце — с негодувание изрече Родин. — Моля ви, продължете и ме извинете, че ви прекъснах, но не можах да сдържа възмущението си от това безочие…

Джалма продължи:

— Да… доброволно заточение — каза Родин.

Този откъс изпълни Джалма с негодувание и той неволно спря. След кратко мълчание Родин му каза:

— Моля ви, принце, продължете. Трябва да дочетете писмото до край, за да получите представа, какви неща се вършат в цивилизованите общества.

Джалма продължи:

C>

„Вие знаете как вървят нашите работи и какво представляваме ние, така че с отстраняването ви просто искаме да се отървем от един не толкова опасен, колкото твърде досаден неприятел. Не се заслепявайте от първия ви успех. Вашата жалба няма да има последствия, защото тя е клевета. Съдията, който я прие, горчиво ще се разкайва за отвратителните си пристрастия. Можете да си послужите с това писмо както искате. Ние знаем какво пишем, на кого пишем и как пишем. Ще получите писмото в три часа. Ако до четири часа не ни изпратите пълното си и безусловно съгласие, подписано от собствената ви ръка, войната започва отново и то не от утре, а още от тази вечер.“

C$

След като свърши, Джалма погледна Родин, който му каза:

— Позволете ми да извикам Фарингея.

Той удари едно звънче и метисът влезе. Родин взе писмото от ръцете на Джалма, скъса го на две, смачка го, направи го на топче, подаде го на метиса и му рече:

— Ще предадете тази хартиена дрипа на онзи, който чака и ще му кажете, че това е моят отговор на безсрамното и нахално писмо. Запомнете добре — безсрамното и нахално писмо…

— Разбирам — каза Фарингея и излезе.

— Тази борба може да бъде опасна за вас, бащице — предположи натъжено индиецът.

— Да, скъпи принце, може да бъде опасна! Но аз не разсъждавам като вас и не искам да убивам неприятелите си, защото те са страхливи и злобни. Аз се боря с тях под покровителството на закона. Постъпете и вие като мен. — Но след като забеляза, че лицето на Джалма отново помръква, добави: — Сгреших, повече няма да ви давам такива съвети. Нека се уговорим да предоставим решаването на този въпрос на вашата достойна майка-покровителка. Утре ще се срещна с нея. Ако тя се съгласи, ще ви кажа имената на вашите неприятели, ако не се съгласи…

— А тази жена, моята втора майка, би ли отсъдила така, че да мога да й се покоря? — попита Джалма.

— Няма по-благороден, по-великодушен и по-искрен човек от нея — възкликна Родин. — Тя е ваша покровителка и за нея вие ще сте истински син. Тя ще ви обича с цялата пламенност на майчината любов. Ако трябва да избира между страха или смъртта, тя би казала: „Умри и ме остави да умра с теб…“

— О! Благородна жена… Такава беше и майка ми — въодушеви се Джалма.

— Вашата покровителка е олицетворение на смелостта, справедливостта и откровеността — каза Родин и се приближи към закрития от завесата прозорец, хвърляйки незабелязано тревожен поглед към градината. — Особено на откровеността. Да, тя притежава онази рицарска откровеност на човек с великодушно сърце, примесена с гордото достолепие на жена, която не само не е лъгала никога в живота си, не само не е прикривала нито една своя мисъл, но която би предпочела да умре, вместо да си послужи с онези дребнави чувства на хитрост, лицемерие и лукавство, които обикновените жени използуват по силата на природата си.

Джалма все повече се трогваше от портрета, който Родин рисуваше. Очите му блестяха, страните му поруменяха, сърцето му туптеше от възторг.

— Вие имате изумително сърце! — каза Родин и отново пристъпи към завесата. — Приятно ми е да виждам, че красивата ви душа се отразява на хубавото ви лице, докато слушате описанието на непознатата ви покровителка. Тя наистина е достойна за почитта, която внушават благородните и възвишени натури.

— Вярвам ви — каза замечтан Джалма. — Сърцето ми е обзето от смут и почуда, защото майка ми е мъртва, но такава жена съществува.

— Да, съществува за утеха на тъжните, за гордост на своя пол, за тържеството на истината и порицаването на лъжата. Никога лъжата или притворството не са засенчили светлата й, смела като сабята на рицар искреност… Преди няколко дни тази благородна жена ми каза превъзходни думи, които никога в живота си няма да забравя: „Господине, щом изпитвам подозрение към някого, когото обичам и почитам…“

Родин не успя да довърши. Завесата се разклати толкова силно от външната страна, че пружината й се счупи и за голямо учудване на Джалма пред очите на принца се появи госпожица Кардовил.

Пелерината й се бе смъкнала от раменете и в бързината час по-скоро да влезе шапката й с развързани ленти бе паднала. Тъй като излезе непредвидено от дома си, тя едва успя да прикрие с едно наметало пищното си облекло, което често обличаше вкъщи. Сега цялата й красота блесна сред листака и цветята пред изумения поглед на Джалма, който мислеше, че сънува. Със сключени ръце, с разширени, втренчени очи, малко поприведен сякаш за молитва, принцът застина като вкаменен. Госпожица Кардовил, поруменяла от вълнение, стоеше на прага на вратата към зимната градина.

Всичко това се случи само за миг. Щом завесата се вдигна, Родин извика с престорена изненада.

— Вие сте тук, госпожице?

— Да, господине — каза с неузнаваем глас Адриана, — дойдох да довърша предложението, което започнахте. Вече ви казах, че ако някой събуди подозрения в мен, веднага му го казвам. И така признавам, че днес наруших правилата на честността. Дойдох да ви подслушвам, тъкмо когато отговорът ви до абат д’Егрини ми даде доказателство за предаността и искреността ви към мен. Аз се усъмних във вас тъкмо когато вие възхвалявахте откровеността ми. За пръв път в живота си се унизих дотам, че да прибягна до лукавство. Заслужих наказанието си и ще го изтърпя. Длъжна съм да ви дам удовлетворение и вие ще го получите. Трябва да ви поискам извинение и аз ви го искам. — След това Адриана се обърна към Джалма и добави: — Принце, вече няма нужда от тайни. Аз съм госпожица Кардовил, вашата роднина и надявам се, че ще приемете гостоприемството от една сестра, както го приехте от една майка.

Джалма не отговори. Той стоеше като омагьосан пред неочакваното явление, което надминаваше най-необузданите, най-прелъстителните видения на неговите сънища. Усещаше някакво упоение, което възпираше мисълта, разсъжденията и съсредоточаваше цялото му същество в зрението. И както неутолимата жажда не може да се угаси отведнъж, така и пламналият поглед на индиеца изпиваше ненаситно цялото съвършенство на тази красива девойка.

И наистина, никога на едно и също място не бяха попадали две толкова богоподобни и прекрасни създания. Адриана и Джалма бяха идеал за женска и мъжка красота. Сякаш съдбата и Провидението имаха пръст в сближаването на тези две млади и буйни, великодушни и страстни, мъжествени и възвишени същества, които сякаш по чудо вече познаваха взаимно цялата си нравственост, още преди да се видят. От думите на Родин Джалма почувствува, че в сърцето му се заражда нежно възхищение от благородните и великодушни качества на непознатата си благодетелка, която откри в лицето на госпожица Кардовил. От своя страна Адриана също бе развълнувана от разговора, който дочу между Джалма и Родин, защото той й разкри благородството на душата, деликатната доброта на сърцето и страшната избухливост на характера си. При това тя не можа да скрие изненадата си, достигаща до захлас пред изумителната красота на принца, която премина в странно, болезнено чувство, разтърсило цялото й същество, когато очите й се срещнаха с очите на Джалма. Затова смутена, объркана и наранена от това усещане, което проклинаше, мъчейки се да го потисне в себе си, тя се обърна към Родин и започна да се извинява, че го е заподозряла. Но упоритото мълчание на индиеца още повече засили душевните терзания на красивата девойка.

Тя погледна още веднъж принца, за да го принуди да отговори на сестринското й предложение, но срещна дивия му, горящ, втренчен в нея поглед и със страх, скръб и наранено честолюбие наведе очи и се зарадва, че бе предусетила крайната необходимост да държи и занапред Джалма далеч от себе си, защото пламенната му, прехласната натура я плашеше от пръв поглед. Адриана поиска да сложи край на мъчителната сцена и каза на Родин с тих, разтреперан глас:

— За Бога, господине, поговорете с принца, повторете му моите предложения. Не мога повече да остана тук — и понечи да се върне при Флорин.

Щом Адриана пристъпи, Джалма се спусна към нея със скок на тигър, чиято плячка са се опитали да отнемат. Изплашена от разпаленото лице на индиеца, красивата девойка се дръпна назад и изпищя. От писъка й Джалма дойде на себе си и си спомни всичко, което се случи. Тогава пребледнял от съжаление и срам, разтреперан, замаян, с плувнали в сълзи очи, със смутен и крайно отчаян израз той падна на колене пред Адриана, издигна към нея сключените си ръце и с кротък, умолителен и боязлив глас й каза:

— Останете, останете… Не ме оставяйте… толкова дълго ви чаках.

В молбата му имаше детинско чистосърдечие и покорство, които бяха напълно противоположни на неистовството, изплашило преди малко Адриана. Тя кимна на Флорин, приготви се да тръгне и отговори:

— Не мога да остана повече тук, принце.

— Но ще дойдете ли пак? — попита Джалма, едва сдържайки сълзите си. — Ще ви видя ли отново?

— О, не! Никога! — отвърна госпожица Кардовил с помръкнал глас.

След това, възползувайки се от изненадата, с която Джалма реагира на отговора й, Адриана бързо се изгуби зад един храсталак в зимната градина. В този момент, бързайки да застигне господарката си, Флорин мина покрай Родин и той тихичко й прошепна:

— Още утре трябва да си разчистим сметките с Гърбавото.

Без да му отговори, цялата разтреперана, Флорин изчезна зад дърветата.

Съсипан, смазан, с отпусната върху гърдите глава, Джалма все още стоеше на колене. По очарователното му лице не се виждаше нито гняв, нито ярост, нито скръб: той плачеше без глас.

Тогава Родин пристъпи към него и натъжено му каза.

— Уви, предвиждах това, което се случи и много се страхувах. Не исках да ви разкривам коя е благодетелката ви и дори ви казах, че е стара. Знаете ли, скъпи принце, защо направих така?

Джалма не отговори, отпусна ръце на коленете си и обърна към Родин мокрото си от сълзи лице.

— Знаех, че госпожица Кардовил е красавица и че момък на вашите години лесно се влюбва — продължи Родин — и исках да ви предпазя от това нещастие, защото вашата хубава покровителка обича един красив младеж от нашия град…

Щом чу това, Джалма притисна сърцето си с ръце, сякаш го бе пробол остър нож, извика от страшната болка, главата му се отметна назад и той падна безчувствен на дивана.

Родин го погледна с безразличие, изтри с лакът вехтата си шапка и на тръгване каза:

— Виж ти… Значи от това боли… Боли…

X глава Съветите

Вече бе девет часа вечерта. Разнесоха се ударите на часовника. Изнизваше се денят, в който госпожица Кардовил за пръв път се видя с Джалма. Пребледняла, разтревожена, трепереща, със свещ в ръка Флорин влезе в една простичко подредена, но много удобна спалня.

Тази стая бе в отделението, където живееше Гърбавото. Тя беше на приземния етаж и в нея се влизаше през две врати. Едната водеше към градината, а другата — към двора. От последната влизаха онези, които идваха да искат милостиня от Гърбавото. Отделението, което заемаше недъгавото момиче, се състоеше от преддверие, където просяците изчакваха да получат помощ, от салон, в който се изслушваха молбите и от една спалня, в която влезе неспокойната, изплашена дотолкова Флорин, че едва докосваше килима с обутите си в сатенени чехли крака. Тя почти не дишаше и се стряскаше и ослушваше при най-малкия шум.

Прислужницата остави свещта на камината, огледа бързо стаята, и се приближи до писалището от черно дърво, над което се издигаше красива библиотека, препълнена с книги. В едно от трите чекмеджета на библиотеката бе оставен ключ. Флорин ги претърси. В тях имаше различни молби за помощ и някои бележки, писани от Гърбавото. Но там тя не намери онова, което търсеше. Между библиотеката и масата имаше трикрил скрин. Флорин претърси и него, но напразно. Тя махна с ръка от яд и съжаление, поогледа се наоколо, поослуша се, зърна със свито сърце една ракла, претършува и нея, но пак безрезултатно. До леглото имаше малка вратичка, през която се влизаше в стаята за тоалет. Флорин влезе и тук и затърси най-напред в един голям гардероб, в който бяха окачени няколко черни рокли, ушити наскоро за Гърбавото по заповед на госпожица Кардовил, но отново напразно. Но като поразгледа добре дъното, забеляза едно старо малко ковчеже, покрито наполовина с някакво наметало и веднага го отвори. Там намери прилежно сгънати бедняшките вехти дрипи, с които бе облечена Гърбавото, когато влезе в този богат дом.

Флорин потръпна. Неволна тревога сгърчи лицето й. Но като се сети, че не е време за съжаление, а за изпълнение на неумолимите заповеди на Родин, тя бързо затвори ковчежето и гардероба, излезе от стаята за обличане и отново се върна в спалнята.

След като поразгледа писалището я осени внезапна мисъл. Тя не се задоволи само с претърсване на чекмеджетата, а измъкна изцяло едно от тях с надеждата, че ще открие онова, което търсеше, но нищо не намери. Вторият й опит излезе по-успешен: тя откри една дебела тетрадка. Изненада се, защото разчиташе да попадне на нещо друго, но я отвори и бързо прелисти изписаните страници. След като ги попрегледа остана доволна и понечи да мушне ръкописа в джоба си, но след кратък размисъл го върна на предишното му място, подреди всичко както си беше, взе свещта и напусна отделението, без никой да я забележи. Беше пресметнала точно времето, защото знаеше, че Гърбавото ще се бави при госпожица Кардовил няколко часа.

На другия ден след тършуването на Флорин Гърбавото седеше само в стаята на едно кресло в ъгъла до камината, където гореше буен огън. Подът бе застлан с дебел килим. През пердетата на прозорците се виждаше зелената морава на една градина. Гробната тишина се нарушаваше от монотонното тракане на часовниковото махало и от пращенето на съчките в огъня. Отпуснала двете си ръце върху облегалките на креслото, Гърбавото се бе отдало на щастието, което никога не бе вкусвало тъй пълно, откакто се беше пренесло да живее в този дворец. Научена от дете да търпи ужасни лишения, тя намираше неописуемо удоволствие в това убежище, в изгледа на веселата градина и особено в мисълта, че добруването, на което се наслаждава, се дължи на предаността и енергичността й, доказани по време на тежките, но отлично издържани изпитания.

Една възрастна жена с кротко и миловидно лице, назначена по изричната воля на Адриана да служи на Гърбавото, влезе и му каза:

— Госпожице, дошъл е един младеж, който желае да говори с вас веднага по много бърза работа, казва се Агрикол Балдуин.

Като чу това има, Гърбавото извика от радост и изненада, изчерви се, стана и хукна към вратата, водеща към стаята, където се намираше Агрикол.

— Добро утро, Гърбаво! — каза ковачът и сърдечно прегърна нещастницата, чиито страни пламтяха от братската целувка.

— Ах, Боже мой! — извика момичето и загледа Агрикол със свито сърце. — Каква е тази черна превръзка на челото ти? Да не си ранен?

— Няма нищо. Не мисли за това. Ще ти кажа как се случи. Но първо трябва да ти съобщя някои важни неща.

— Щом е така, ела в стаята ми. Там ще бъдем сами — каза Гърбавото и тръгна пред Агрикол.

Въпреки огромната тревога, която бе изписана на лицето на Агрикол, той не успя да се сдържи и доволно се усмихна, когато влезе в стаята на Гърбавото и се oгледа наоколо.

— Радвам се за теб, Гърбаво. Искам винаги да живееш така. Познавам добре госпожица Кардовил, какво сърце, каква душа! Не можеш да си представиш. Вчера ми писа с благодарност за онова, което съм сторил за нея. Изпрати ми една съвсем обикновена златна карфица, която бих могъл да приема, защото тя твърди, че нямала друга стойност, освен тази, че навремето я носила майка й. Толкова се трогнах от деликатността на този подарък.

— Няма защо да се учудва човек на сърце като нейното — отвърна Гърбавото. — Но тази рана…

— Ей сега, Гърбаво, толкова неща имам да ти разказвам! Нека започнем от най-спешното, защото трябва да ми дадеш съвет за един много важен случай… Знаеш какво доверие имам в твоето чувствително сърце и здрав разсъдък. А след това ще поискам да ми направиш една услуга, голяма услуга — добави ковачът почти тържествено за изненада на Гърбавото. После продължи: — Но нека започнем с онова, което не се отнася лично до мен.

— Казвай по-бързо.

— Откакто майка ми замина с Гавриил за малката енория, която му дадоха, а баща ми се пренесе при маршал Симон и дъщерите му, аз, както знаеш отидох да живея във фабриката на господин Харди, в общежитията с другарите си. Тази сутрин… А, забравих да ти кажа, че от няколко дни господин Харди отново отсъствува по работа. Тази сутрин по време на обедната почивка, останах да поработя малко след биенето на звънеца. Когато се канех да изляза от фабриката и да отида в столовата, видях как една жена слиза от закритата си карета и влиза в двора. Тя бързо се отправи към мен. Забелязах, че е руса, макар воалът и да бе спуснат наполовина. Лицето й беше спокойно и хубаво, а облеклото — като на аристократка. Изненадах се от бледността и от разтревожения й, изплашен поглед и я попитах какво търси. „Господине, каза ми тя с треперящ глас, не работите ли в тази фабрика?“. „Да, госпожо.“ — „Господин Харди наистина ли се намира в опасност?“ Отговорих й, че господин Харди още не се е върнал от път. Тя се изненада и попита дали не си е дошъл снощи и не се е наранил много опасно на една от машините. Докато ме разпитваше устните на клетата жена трепереха, а очите й се напълниха със сълзи. Обясних й, че това не е истина, че господин Харди го няма и ще се върне утре или вдругиден, както ни съобщиха. Казах й също, че ако господин Харди беше ранен, едва ли щях да говоря толкова спокойно за него. Тя се зарадва и ми благодари толкова сърдечно, че аз се трогнах. Но изведнъж като че ли се засрами от постъпката си, дръпна надолу воала си, прекоси бързо двора и отново се качи в каретата, с която пристигна. Тогава си помислих, че тази жена вероятно живо се интересува от господин Харди и се е разтревожила от някакъв лъжлив слух.

— Сигурно тя го обича — натъжи се Гърбавото — и с тревогите и разпитването си за господин Харди може би е извършила нещо неблагоразумно.

— Много си права. Със съчувствие я наблюдавах как се качва в каретата и я съжалих. Каретата потегли. Но в този момент иззад ъгъла, незабелязано за госпожата се показа една малка карета. До кочияша седеше мъж, който му правеше знаци да последва каретата на младата госпожа.

— Което означава, че я следят — каза Гърбавото.

— Няма съмнение. Затова се спуснах след каретата, застигнах я, доближих се до вратата и казах през спуснатите завеси на непознатата: „Пазете се, госпожо, следят ви.“

— Много добре си направил, Агрикол. А тя отговори ли ти?

— Чух я, че извика със сърцераздирателен глас „Боже мой!“ и каретата продължи. След малко и другата карета мина покрай мен. До кочияша седеше висок, дебел, червендалест мъж, който ме бе видял да тичам след каретата на госпожата и явно се усъмни в нещо, защото ме изгледа с тревожен поглед.

— А кога ще се върне господин Харди? — попита Гърбавото.

— Утре или вдругиден… А сега, Гърбаво, ми кажи какво да правя. Явно тази млада госпожа обича господин Харди. Сигурно е омъжена, защото докато ми говореше беше много неспокойна, а когато й казах, че я следят, изпищя от страх. Какво да направя сега? Искаше ми се да попитам бащата на маршал Симон, но той е толкова строг. Освен това, да споменавам за любов, пред този възрастен човек, не е… А ти, Гърбаво, си деликатна и чувствителна и разбираш от тези неща.

Момичето потръпна и горчиво се усмихна. Агрикол не забеляза това и продължи:

— Затова си помислих, че само ти можеш да ми кажеш какво да правя. Ако господин Харди се върне утре, трябва да му съобщим за станалото, или…

— Почакай… — прекъсна го Гърбавото и се замисли за някои минали неща. — Когато ходих в манастира „Света Богородица“ да търся работа при настоятелката, тя ми предложи да започна като надничарка в една къща, където трябвало да наблюдавам, с една дума — да шпионирам…

— Нещастница!

— И знаеш ли при кого ми предложи да извършвам това безсрамие? При една госпожа — Фремон или Бремон, не помня добре, крайно набожна жена, чиято млада омъжена дъщеря често била посещавана от някакъв фабрикант, както твърдеше настоятелката.

— Какво говориш — възкликна Агрикол. — Сигурно този фабрикант е…

— Господин Харди… Имах много причини да запомня това име. Оттогава станаха толкова произшествия, че бях забравила това обстоятелство. Вероятно тази жена е същата, за която ми говориха в манастира.

— И какъв интерес е имала настоятелката на манастира от този шпионаж? — попита ковачът.

— Не зная, но както виждаш, интересът и сега не е намалял, защото младата жена е следена и в този момент може би е издадена и обезчестена… Ах, това е ужасно! — Гърбавото забеляза, че Агрикол се разтрепера и добави: — Какво ти става?

— Защо не? — каза сякаш на себе си ковачът. — Ако всичко това се извършва от една и съща ръка? Много е възможно настоятелката да се споразумява с един калугер, но в такъв случай, с каква цел го прави?…

— Агрикол, обясни ми откъде е тази рана? Успокой ме, моля те…

— Ще ти разкажа за раната, защото колкото повече мисля, толкова по-ясно разбирам, че случката с тази млада жена има връзка и с други неща.

— Какво искаш да кажеш?

— Представи си, че от няколко дни насам в околността на нашата фабрика стават странни неща. Първо, сега са Великите пости и един калугер от Париж, казват, че бил много хубав мъж, дошъл да изнася проповеди в малкото селце Вилие, което е на четвърт миля от нашата фабрика. Той не пропускал случай да клевети и напада в проповедите си господин Харди.

— Защо?

— Господин Харди направи нещо като официален правилник за нашата работа и за правата ни над печалбата, която ни отстъпва. Този правилник е придружен от няколко прости, но благородни принципа, от няколко препоръки за братство и равенство, които могат да се изпълняват от всички и които са извлечени от книгите на различни мъдреци и различни вероизповедания. И тъй като господин Харди е избрал от различните религиозни принципи най-чистите неща, проповедникът направил заключение, че господин Харди, е неверник и от тази гледна точка го напада в проповедите си, представяйки нашата фабрика като огнище за погибел, проклятие и разруха, защото вместо в неделя нашите работници да слушат проповедите му или да ходят по кръчмите, пеят и танцуват в общежитието. Калугерът стигнал до там, че казал, че съседството с такова сборище от безбожници, както той ни нарича, можело да стовари божия гняв върху страната. Говорил много за холерата, която се придвижвала насам и благодарение на нашето безбожно съжителство можела да порази с отмъстителния си бич всички околности.

— Боже мой, да се говорят такива неща на невежи хора — възмути се Гърбавото. — Това означава да се подстрекават към лоши постъпки.

— Точно това иска калугерът.

— Какво говориш?!

— Жителите от околността са враждебно настроени към работниците от фабриката, или ако не ги мразят, то им завиждат… И наистина, като ни гледат, че живеем заедно, че жилището ни е прилично, че храната ни е добра, че отоплението ни е отлично, че облеклото ни е топло, че сме задружни, весели, трудолюбиви, завистта им става още по-голяма от злобата на калугера и от подлите подстрекателства на някои нехранимайковци, за които чух, че са най-лошите работници на господин Трипо, нашия конкурент. Тези подстрекателства започнаха да дават плодовете си. Станаха няколко сблъсъка между нас и жителите от околността. Точно по времето на едно такова сбиване ме удариха с камък по главата…

— Тежка ли е раната ти, Агрикол? — попита разтревожено Гърбавото.

— Казах ти, че няма нищо страшно. Но неприятелите на господин Харди не се ограничиха само с проповедите си. Те употребиха и нещо много по-опасно!

— Какво?

— Аз, както и повечето мои другари, се отличихме по време на стрелбите през юли. Но сега по много причини не можем отново да грабнем оръжието. Истината е, че не всички са на това мнение. Ние никого не осъждаме, но си имаме свои представи и старият Симон, който е храбър като сина си и е най-големият патриот от всички, ни съветва и ръководи. Но от няколко дни около фабриката, в градината и в двора намираме възвания, в които за нас се казва: „Вие сте страхливци и егоисти, защото случайността ви изпрати добър господар, но оставате безучастни към нещастията на своите братя и не съдействувате за освобождаването им. Лекият живот ви прави безучастни.“

— Боже мой, каква злоба! — възкликна Гърбавото.

— Да, и за нещастие тези провокации започнаха да въздействуват върху мнозина от нашите млади работници. И понеже засягат благородните патриотични чувства, естествено е да получат отклик. Забелязват се наченки на конфликти и несъгласия помежду ни, а досега живеехме братски. Усеща се глухият кипеж на страстите. В някои от нас вместо първоначалната отзивчивост се появи студено недоверие. Аз съм сигурен, че тези злощастни възвания, хвърлени през стените на фабриката и посяли в нас семето на раздора, се разпространяват от хора на проповедника. Не мислиш ли, че всичко това, свързано с инцидента с младата жена, станал тази сутрин, доказва, че от известно време господин Харди си е спечелил много неприятели.

— И аз смятам, че нещата са много сериозни и че всичко това е толкова важно, че само господин Харди може да вземе някакво решение. Освен това мисля, че веднага щом се върне, ти трябва да поискаш разрешение да разговаряш с него и колкото и деликатно да е положението, да му разкажеш какво се е случило тази сутрин с младата жена.

— Точно това ме измъчва… Не се ли опасяваш, че може би ще си помисли, че искам да се ровя в тайните му?

— Ако не бяха проследили младата жена, щях да съм на същото мнение. Но са я проследили, тя е в опасност. Според мен, твой дълг е да съобщиш на господин Харди. Представи си, че тази жена е омъжена, а това е много вероятно. Причините господин Харди да научи не са малко.

— Права си, Гърбаво, ще послушам съвета ти и ще съобщя на господин Харди. Поговорихме за другите, а сега нека поговорим и за мен. Да, за мен, защото става дума за нещо, от което може би зависи щастието на живота ми — добави ковачът и озадачи Гърбавото. След кратко мълчание продължи: — Ти знаеш, че още от дете нищо не съм крил от теб, казвал съм ти всичко без изключение, нали?

— Да, Агрикол, така е — каза Гърбавото и подаде ръка на ковача, който я стисна сърдечно и продължи:

— Казах, че нищо не съм крил от теб, но всъщност излъгах, защото винаги съм крил интимните си чувства. Въпреки, че човек може да каже всичко на сестра си, има неща, за които не бива да се говори на едно достойно и честно момиче като теб…

— Благодаря ти, Агрикол, но вече съм го забелязала — отвърна Гърбавото, наведе очи и потисна болката, която усещаше.

— Но въпреки, че се бях зарекъл никога да не ти говоря за тези неща, аз си казах: ами ако ми се случи нещо много важно. С една дума, ако някой ден се влюбя така, че дори реша да се оженя… Тогава, както всеки най-напред казва на сестра си, а после на майка си и на баща си, и аз първо щях да поверя намерението си на теб, Гърбаво.

— Колко си добър, Агрикол.

— И решаващият момент настъпи… Безумно съм влюбен и смятам да се оженя.

При тези думи нещастното недъгаво момиче сякаш се вкамени. Стори му се, че кръвта му спира и застива във вените. За няколко секунди тя мислеше, че умира. Сърцето й престана да тупти, почувствува как то се пръска, стопява и изчезва… Но зашеметена от внезапното вълнение, като мъчениците, които и в най-страшната болка намират сили да се усмихнат въпреки терзанията и от страх да не би да разкрие тайната на смешната си любов, тя прояви невероятна воля, повдигна глава, погледна вече успокоена ковача и твърдо му каза:

— Значи си влюбен сериозно…

— Да, Гърбаво, от четири дни насам не живея, по-точно живея само заради тази любов.

— Само от четири дни ли си влюбен?

— Не повече, но времето няма значение.

— А тя… хубава ли е?

— Тя е стройна, бяла като сняг, очите й са сини, големи, кротки и добри като твоите.

— Ласкаеш ме, Агрикол.

— Не, не, всъщност лаская Анжел. Така се казва тя. Колко хубаво име, нали, Гърбаво?

— Много хубаво име — каза момичето със свито сърце, сравнявайки го с прякора Гърбавото, както го наричаше и Агрикол, без да се замисля. Тя все така спокойно продължи: — Анжел…, прекрасно име, наистина.

— Представи си сега, че името й съответствува не само на лицето й, но и на сърцето й, което, поне на мен така ми се струва, може да се сравни с твоето.

— Очите й като моите, сърцето й като моето… Възможно ли е да си приличаме толкова много? — попита Гърбавото.

Агрикол не забеляза отчаяната ирония в думите й и продължи с искрена нежност:

— Можеш ли да допуснеш, че щях да се поддам на страстната любов, ако онази, която обичам не прилича на теб и по характер, и по сърце, и по ум?

— Стига, братко… — засмя се Гърбавото пряко сили, — както виждам, днес те избива на подигравки. Къде се запозна с това хубаво момиче?

— Тя е сестра на един мой другар. Майка й се грижи за дрехите на всички работници. Тази година имаше нужда от помощничка и тъй като според традициите на нашата общност предпочитаме да вземаме на работа роднините на нашите работници, госпожа Бертан писа на дъщеря си да дойде от Лил, където живееше при една своя леля. От пет дни е при нас. Цели три часа разговарях с нея, с майка й и с брат й. Сърцето ми щеше да се пръсне. На другия и по-другия ден се почувствувах още по-зле. А сега съм полудял. Окончателно реших да се оженя…, ако ти си съгласна. Виждам, че това, което ти говоря, те изненадва, но всичко зависи от теб. Ще поискам разрешение от майка си и баща си, едва след като чуя твоето мнение.

— Не те разбирам, Агрикол.

— Знаеш какво доверие имам в изумителния инстинкт на сърцето ти. Много пъти си ми казвала: „Агрикол, пази се от този, обичай онзи, вярвай на еди-кого си…“ и никога не си се лъгала. Искам и в този случай да ми направиш същата услуга. Ще помоля госпожица Кардовил да те освободи и ще те заведа във фабриката. Казах на госпожа Бертан и на дъщеря й, че си като моя сестра и че много те обичам. От впечатлението, което ще ти направи Анжел зависи и моето решение. Може би това е детинщина и суеверие от моя страна, но какво да се прави, такъв съм.

— Добре — отвърна Гърбавото твърдо, — ще дойда да видя Анжел и ще ти кажа какво мисля, разбира се, съвсем искрено.

— Сигурен съм. А кога ще дойдеш?

— Трябва да попитам госпожица Кардовил кога няма да съм й необходима и ще ти съобщя.

— Благодаря ти, Гърбаво — засмя се Агрикол и добави сърдечно. — И да си вземеш най-проницателния ум и най-празничното настроение…

— Не се шегувай, братко… — каза тъжно Гърбавото. — Нещата са много сериозни. Става дума за щастието ти.

В този момент на вратата тихичко се почука.

— Госпожицата ви моли да отидете при нея, ако сте свободна — каза Флорин на Гърбавото.

— Ще почакаш ли малко, Агрикол? Ще попитам госпожица Кардовил, кога ще ме освободи и ще дойда да ти кажа.

Гърбавото излезе, а в стаята останаха Агрикол и Флорин.

— Много ми се искаше още днес да благодаря на госпожица Кардовил, — каза Агрикол, — но се боя, че ще й досаждам.

— Госпожицата е малко неразположена — отвърна Флорин — и днес не приема никого, господине. Но съм сигурна, че щом се пооправи, ще й бъде много приятно да ви види.

Гърбавото се върна и каза на Агрикол:

— Ако дойдеш да ме вземеш утре към три часа, ще отидем във фабриката и вечерта пак ще ме доведеш. Така няма да изгубим целия ден.

— Значи утре, в три часа.

— До утре в три часа, Агрикол.

— Сбогом, Гърбаво.

— Сбогом, Агрикол.

Същия ден вечерта, когато всичко в двореца утихна, Гърбавото остана при госпожица Кардовил до десет часа, после се върна в спалнята си, заключи вратата и, останала насаме, падна на колене пред креслото и потъна в сълзи. Нещастната девойка дълго, дълго плака. Когато се изтощи, избърса очите си, отиде до писалището, извади тетрадката с ръкописа, която Флорин бе разглеждала предишната вечер, и писа в продължение на един час.

XI глава Дневникът на Гърбавото

Гърбавото се посвети цял час на тетрадката си, която миналата нощ Флорин не се реши да открадне, преди да съобщи за съдържанието й на своите наставници и не получи заповедите им по този въпрос.

Нека обясним съществуването на този ръкопис, преди да го разтворим пред читателя.

Първата дума в тази тетрадка беше написана в деня, когато Гърбавото почувствува, че е влюбена в Агрикол. Надарена с изключително чувствителен характер и в същото време наплашена от присмеха, който смяташе, че ще предизвика, на кого би могла да повери Гърбавото пагубната си страст, ако не на хартията — на този довереник на боязливите или наранени души, на този търпелив, мълчалив и безчувствен приятел, който макар да не отговаря на сърцераздирателните оплаквания, поне винаги ги изслушва и запомня. Когато сърцето й преливаше от вълнения — ту тъжни, ту сладки, ту горчиви, ту нежни, клетото момиче откри скръбно удоволствие в немите, уединени излияния, облечени в поетично, простичко и трогателно слово, написани като искрена проза, и полека-лека свикна да не споделя тайните си само с Агрикол. Въпреки, че за основа й служеха някои разсъждения, породени в нея от красотата, чистата любов, майчинството, богатството и беднотата, те толкова дълбоко разкриваха изключителната й личност, че тя не се осмели да ги покаже на Агрикол.

Впрочем, това беше дневникът на едно бедно момиче от простолюдието слабо, грозно и нещастно, но надарено с ангелска душа и бляскав ум, развит от книги, размисли и самота. На някои страници имаше много точни наблюдения върху хората и нещата, погледнати от положението, в което съдбата беше поставила тази несретница.

Последните страници на дневника, на места прекъсвани или зацапани от сълзи, бяха свързани с любовта на Агрикол към Анжел.

Това бяха последните редове в дневника.

Много капки, засъхнали върху страниците, показваха, че са се проливали сълзи… Преди разсъмване Гърбавото, уморено от многото вълнения, постави тетрадката в палката, като мислеше, че това място, макар да не е по-скришно от останалите, не се и набива на очи, както ако го оставеше в някое чекмедже на писалището си.

На следващия ден, както се бе зарекла да изпълни докрай и достойно задачата си, Гърбавото чака дълго Агрикол и отиде заедно с него във фабриката на господин Харди.

Флорин научи, че Гърбавото е излязла, но през деня я задържаше работата й при госпожица Кардовил, затова изчака нощта, за да изпълни новите заповеди, които получи, след като съобщи с писмо за съдържанието на дневника на Гърбавото. Вечерта Флорин, след като се увери, че в стаята на младата работничка няма никой, влезе вътре. Тъй като предварително знаеше къде може да намери дневника, тя приближи до писалището, взе чекмеджето, извади от пазвата си едно запечатано писмо и се приготви да го сложи на същото място, където стоеше ръкописа. В същия момент тя толкова силно се разтрепери, че се видя принудена да се облегне на писалището.

Вече казахме, че Флорин продължаваше да изпитва добри чувства. Наистина, тя неизбежно трябваше да изпълнява заповедите, които получаваше, но със сърцето си разбираше цялата нечистота и безчестие на поведението си. Ако се отнасяше само до нея, тя щеше да намери смелост и да презре всичко, вместо да се подлагат на нечисто подчинение, но за нещастие работата беше друга и нейната смърт би докарала в отчаяние един човек, когото тя обичаше повече от живота си.

Макар Флорин почти никога да не знаеше с каква цел я карат да върши определена работа, особено що се отнасяше до кражбата на дневника на Гърбавото, тя предчувствуваше, че с оставяне на запечатаното писмо на мястото на дневника, последствията за Гърбавото нямаше да бъдат добри, защото помнеше зловещите думи, които изрече Родин предния ден: „Утре трябва да приключим с Гърбавото.“

Какво искаше да каже той? Защо последствията за Гърбавото щяха да бъдат такива, след като на Флорин бе заповядано да го остави на мястото на дневника? Тя не знаеше точно, но разбираше, че предаността, която Гърбавото изпитваше към госпожица Кардовил, събужда страх в противниците на Адриана. А и самата Флорин с всеки изминат ден се подлагаше на големи опасности и младата работничка можеше да открие нейното предателство. Страхът от последното извади Флорин от недоумението, тя сложи писмото в чекмеджето, скри ръкописа в дрехата си и крадешком напусна стаята на Гърбавото.

XII глава Продължение от дневника на Гърбавото

Няколко часа след като Флорин открадна ръкописа от стаята на Гърбавото и се прибра, тя реши да го прочете. Като се запозна с изповедите на младата работничка, тя неволно изпита още по-силно вълнение. Измежду многото стихотворения, които показваха страстната й любов към Агрикол — любов толкова пламенна, добродушна и искрена, че Флорин се трогна и забрави за грозотата на Гърбавото, имаше много откъси, мисли и случаи, които засягаха различни събития. Ние ще приведем част от тях, за да покажем огромното впечатление, което направи на Флорин прочитът на този ръкопис.

„Днес беше моят празник. Дори до тази вечер таях в себе си глупава надежда.

Бях слязла у госпожа Балдуин, за да превържа една лека рана на крака й. Когато влязох, вътре бе и Агрикол. По всяка вероятност той разговаряше с майка си за мен, защото щом влязох, те млъкнаха като се спогледаха.

Когато минавах покрай раклата, съзрях една красива картонена кутийка с кълбо конци върху капачето й. Почервенях от радост, защото си помислих, че този малък подарък е за мен, но се направих, че нищо не съм забелязала.

Докато превързвах раната на госпожа Франциска, Агрикол излезе. Забелязах, че той взе със себе си кутийката. Никога преди госпожа Балдуин не е била толкова нежна, като майка, каквато бе тази вечер. Стори ми се, че тя си ляга по-рано от друг път, за да си тръгна и аз по-рано и да се полюбувам на подаръка, който ми е приготвил Агрикол.

От бързото изкачване към моята стая пулсът ми се ускори. Задържах се пред вратата, за да продължа за миг щастието си. Щом влязох вътре, с радостни сълзи в очите погледнах към масата, към стола, към леглото си… Кутийката я нямаше. Сърцето ми се сви, после си казах, че са я оставили за утре, защото днес е навечерието на празника ми.

Денят изтече. Дойде вечерта. Нищо… Красивата кутийка не е била за мен. Върху капачето й имаше кълбо конци, а такова нещо може да се подари само на жена. На кого ли Агрикол е дал тази кутийка?

Страдам много… Мисълта, че Агрикол ще ми честити празника е детинска, дори ме е срам да я призная пред себе си… Но с това той би доказал, че не е забравил истинското ми име, а не Гърбавото както всички постоянно ме наричат.

Толкова съм чувствителна, че винаги ми става мъчно, когато ме нарекат Гърбавото… Въпреки, че от детството си не съм имала друго име. Затова и щях да бъда много щастлива, ако Агрикол използуваше празника, за да ме нарече само веднъж със скромното ми име Магдалина.

За щастие той никога няма да научи за това мое желание и за тъгата ми.“

Флорин, развълнувана от прочита на тази страница, изпълнена с болезнена простота, прескочи няколко листа, и продължи.

„… Присъствувах на погребението на бедната Виктори Ербен, наша съседка. Баща й отиде да работи далеч от Париж. Тя умря на деветнадесет години, без родителите й да са при нея. Смъртта й не била тежка. Жената, която беше до последния й час там каза, че изрекла само думите «Най-накрая…, най-накрая…». После старата жена добави «И тях изрече така, все едно че бе доволна от смъртта си.»“

Бедната! Бе отслабнала много, а когато бе на петнадесет години, бе тъй красива, тъй свежа, с руса и мека като коприна коса. Но постепенно работата я довърши… Тя се отрови от нечистотиите на вълната… Работата й беше много опасна и вредна за здравето, защото тя произвеждаше за бедните, чиито завивки и постелки са от вълнените отпадъци. В „Ruche populaire“, едно много добро списание, в което пишат и работници, четем: „Прахът, който се вдига от вълната, когато тя се разчесва, е много вреден за здравето. Той става още по-опасен от нещата, които се прибавят. Когато заколят една овца, вълната на врата й се цапа с кръв. За да може да се продаде кожата, тя трябва да се изпере от кръвта. Затова я потопяват във вар, която се задържа по вълната. От това работничката страда, защото докато разчесва вълната, варта излиза на прах, попада в гърдите й, предизвиква болки в стомаха и повръщане. Повечето работници бързо се отказват, а които продължат се разболяват от катар или задух до края на живота си.

След това идват космите, дори и най-скъпите са мръсни. По това може да се съди каква трябва да бъде обикновената вълна, която работниците наричат витриолни косми и която се състои от отпадъците на козината, на ярината и от четината на дивите свине. Тези косми най-напред се прекарват през бояджийска сярна киселина, след това през боя, за да се боядисат всички неща, които не са вълна по тях, които никой не чисти и които често се срещат, когато се обработва такава вълна, от която излиза вредния прах от варта“. Тя имаше храбро сърце и ангелско търпение. Тя винаги ми говореше с тънкия си и приятен глас, прекъсван от време на време от суха кашлица.

— Не искам да гълтам повече този прах. Понякога повръщам кръв и имам болки в стомаха, от които изпадам в безсъзнание.

— Тогава защо не започнеш друга работа? — питах я аз.

— А докато я изуча с какво ще се храня? — отговаряше тя. — Освен това вече е много късно, болна съм, усещам го. Аз не съм виновна за това, защото не съм избрала сама такава работа — баща ми ме даде… И после, когато човек умре, няма от какво да се безпокои, няма да го е страх, че ще остане без работа.

Виктори говореше искрено и с някаква благодарност. Затова и умря, нашепвайки „Най-накрая, най-накрая…“

Мъчно му става на човек, щом помисли, че работата, от която бедният е принуден да изкарва хляба си, често го довежда до бавно самоубийство. Говорих за това с Агрикол преди няколко дни. Той ми каза, че имало и други, също толкова убийствени занаяти: във фабриката за селитрена киселина, във фабриката за бои. Те предизвикват известни, но неизлечими болести, от които работниците умират.

— Знаеш ли — прибави Агрикол — какво казват те, когато отиват във фабриката? Казват — отиваме в кланицата…

Тези страшни, но верни думи, ме накараха да изтръпна.

— И това става в наши дни! — казах. — И това се знае, нали? Никой ли от толкова влиятелни хора не си дава сметка, че това десеторно намалява броя на братята им?

— Когато трябва да взимат хората в армията — отвърна Агрикол — и да се води война, се грижат за тях. Но когато трябва да му помогнат да живее, никой не се грижи. Освен господин Харди, моят господар. Казват още, че гладът, бедността и мъките на работниците нямат никакво значение, защото не били политика. Лъжат се, те са нещо повече от политика.

Виктори не бе оставила пари, за да се плати службата в църквата, трупът й постоя в преддверието. На бедняка не му отслужват дори обикновена литургия. А понеже нямаше откъде да се дадат осемнадесет франка, свещеникът не придружи покойната до общите гробища.

Ако подобна служба от религиозно гледище е достатъчна за мъртвеца, тогава защо са необходими други? Не е ли това от користолюбие? А ако такава служба е недостатъчна, защо тогава само беднякът да бъде жертва на този недостатък?

Вчера Агрикол ми даде да прочета една статия във вестника. В нея се изобличава и напада така нареченият пагубен стремеж на някои хора от простолюдието към образованост, към грамотност, към четене на поезия, а понякога и към нейното създаване. На бедните материалните наслади са забранени, човешко ли е тогава да ни осъждат, че търсим духовни наслади? Какво лошо има ако вечер, след тежкия ден, лишена от други удоволствия и забавления, поискам да напиша няколко стиха… Или в този дневник да запиша впечатленията си? Нима Агрикол не е добър работник, само заради това, че като се върне при майка си, прекарва неделята в съчиняване на такива песни, в които се възпява трудът на занаятчията, и които казват на всички: Надежда и Братство! Не използува ли той по-достойно времето си, отколкото ако го прекарваше в някоя кръчма?

Лъжат се онези, които ни осъждат за подобни благородни подтици, ако мислят, че по такъв начин по-трудно изтърпяваме лишенията и бедността и че се настройваме още повече срещу щастливите! Дори да приемем, че е така, макар да не е вярно, не е ли по-добре да имаш разумен и просветен неприятел, отколкото глупав неразбиращ? Враждите изчезват заедно с развитието на ума, с разширяване на кръга на състраданието. По такъв начин могат да се разберат нравствените болки. Тогава може да се разбере, че и богатите често страдат, и общото съчувствие утешава нещастните. За съжаление и богатите изгубват децата си, обичаните любовници, скъпите майки. И измежду тях, особено сред жените, се срещат сред разкоша и величието, много надарени сърца, много тайно пролети сълзи… Ето защо не трябва да се страхуват…

Просветеният народ, когато се изравни с тях по образованост, ще се научи да съчувствува на богатите, когато изпаднат в беда, но са добри, и още повече ще им се съчувствува, когато са щастливи, но лоши.

Какво щастие! Какъв хубав ден! О, да, човекът е добър, милостив, човеколюбив! Да, Създателят е посял в него всички великодушни чувства!

Ето какво видях преди малко, не мога да дочакам вечерта, за да го запиша, за да не премине впечатлението.

Бях отишла да занеса една поръчка на площад „Du Temple“. Наблизо до мен, едно дванадесетгодишно, гологлаво и босо дете, макар че беше студено, със скъсаните си панталони и вехтата горна дреха, водеше за юздите един голям, неразпрегнат кон. От време на време конят спираше и не искаше да продължи. Момчето нямаше камшик, за да го подкара и напразно дърпаше юздата: конят не помръдваше. Тогава бедното дете извика „Боже мой! Боже мой!“. Сълзи потекоха по лицето му, то започна да се оглежда, търсейки наоколо помощ. Върху малкото му лице бе изписана такава мъка, че аз, без да се замисля, се захванах да извърша нещо, за което и сега ми е смешно, щом си представя какво зрелище съм била за хората.

Страх ме е от конете, но още повече ме е страх да привличам вниманието на другите. Както и да е, придобих смелост, защото в ръката си държах чадър. Доближих до коня и като мравката, която иска да премести големия камък със сламка, с всичка сила ударих с чадъра коня отзад.

— Благодаря ви, добра госпожо — извика момчето, бършейки сълзите си. — Ударете го още веднъж, моля ви, може би ще тръгне.

Аз повторих, но конят от злоба или от мързел, коленичи, легна и след това започна да се търкаля по земята. Той хвърли хамута, разкъса го и строши дървения си нашийник. Аз побягнах, за да не ме ритне. Като видя това, момчето коленичи насред улицата, разплака се, сключи ръце и отчаяно завика.

— Помогнете ми! Помогнете ми!

Този път го чуха. Събраха се много хора, започнаха да бутат легналия кон и той се изправи на крака, но вече без хамут.

— Господарят ми ще ме пребие! — извика момчето разплакано. — Закъснял съм вече два часа, защото конят не иска да върви, а сега и хамутът… Господарят не само ще ме набие, но и ще ме изпъди. Какво ще стане тогава с мен, Господи, нямам си нито баща, нито майка…

Като чу тези почти изплакани думи, една добродушна търговка, която бе дошла от любопитство да наблюдава, извика:

— Не се отчайвай, синко, има начин всичко да се оправи. Ще се поправи и хамутът. А ако моите посестрими са като мен, няма да те оставим да си тръгнеш оттук гологлав и бос в такова време.

Предложението бе посрещнато с овации. Някой закърпи и поправи хамута, една жена даде на момчето шапка, друга чорапи, трета обувки, четвърта — здрави дрехи. За по-малко от четвърт час момчето беше облечено топло, а хамутът — поправен. Един осемнадесетгодишен младеж взе камшик, удари коня по ушите и каза на момчето, което гледаше ту дрехите си, ту търговките, мислейки, че е герой от приказка.

— Къде живее господарят ти?

— На „Canal Saint-Martin“, господине.

— Ще ти помогна да заведеш коня и ще кажа на господаря ти, че конят е виновен за закъснението. Такива инатливи коне не се поверяват на малко момче като теб.

Преди да тръгне, малкото момче, каза плахо на търговката:

— Госпожо, ще ми позволите ли да ви целуна? — И очите му се изпълниха с признателни сълзи. Това дете имаше добро сърце.

Този случай на човешка доброта ме трогна. Дълго следих с поглед високия младеж и детето, които вървяха подир коня, станал внезапно послушен след ударите на камшика.

Повтарям с гордост, че човекът по природа е добър и обича хората. Нали всички се впуснаха, когато чуха, че се извика: „Какво ще стане с мен… Нямам нито майка, нито баща…“

Бедното дете!… Наистина няма нито баща, нито майка, казах си. Попаднало в ръцете на някакъв безмилостен господар, който го облича в парцали и го бие… Сигурно спи в конюшнята, а при цялата си беднота и нещастие, е добро и кротко. Видях добре — то бе повече признателно за доброто, което му сториха, отколкото бе радостно… Но може би такава добра натура, оставена без поддръжка, без помощ, обидена от лоши отношения, също ще стане лоша… След това ще дойдат годините на страстите и чувствата, а подир тях — лошите подтици…

Да, при бедняка добродетелите са поне два пъти по-свети и поради това заслужават по-голямо уважение.

Сутринта майката на Агрикол, след като ме смъмри кротко, както винаги, че не съм тръгнала за църквата, ми каза:

— Добре, че се моля повече за теб, отколкото за себе си, скъпа. Бог ще ме послуша и ти ще отидеш, надявам се, в чистилището.

Денят беше щастлив за мен. Надявам се да намеря работа и ако стане, ще го дължа на една девойка с добро сърце. Тя ще ме заведе утре в манастира „Света Богородица“, където смята, че ще ми дадат някаква работа…

Флорин, и без друго трогната от онова, което прочете в дневника, щом стигна до този пасаж настръхна и продължи:

„Никога няма да забравя с какво трогателно съчувствие и с каква деликатна благосклонност тази девойка ме посрещна. От друга страна не ми се видя странно. Тя е работила при госпожица Кардовил и сигурно има достойнства, за да бъде близо до благодетелката на Агрикол. Винаги ще ми бъде приятно да си припомня това име, то е благородно и красиво, както лицето на Флорин… Аз нямам нищо, но ако можеха желанията на едно, проникнато от признателност сърце да достигнат до ушите на госпожица Флорин, тя щеше да е щастлива… Уви, мога да имам към нея само благопожелания, защото не мога да направя нищо друго, освен да я помня и да я обичам.“

Тези редове, които показаха искрената благодарност на Гърбавото, срутиха двоуменията на Флорин — тя вече не можеше да се противопоставя на изкушението, което изпитваше. Четейки откъсите от този дневник, любовта и уважението й към Гърбавото се увеличиха. Сега тя още повече изпитваше угризения за постъпката си, която можеше да подложи на подигравка най-интимните мисли на това бедно момиче. За щастие често доброто е също така прилепчиво, както и злото. Разпалена от всичко благородно и възвишено, което откри в тези страници, Флорин се потопи в техния животворен и чист извор и най-накрая се покори на едно от прекрасните чувства, които я увличаха понякога. Тя излезе от стаята си с ръкописа, решена да го остави на мястото, откъдето го бе взела, стига Гърбавото да не се бе върнало. Освен това тя бе твърдо решила да каже на Родин, че този път усилията за откриване на дневника са били напразни, защото Гърбавото е забелязала първия опит да бъдат откраднати записките й.

XIII глава Откритието

Малко преди Флорин да вземе решение и да поправи онова, което бе сторила, Гърбавото се бе върнала от фабриката, където бе изпълнила едно много болезнено задължение. След дълъг разговор с Анжел, Гърбавото, учудена като Агрикол, от сърдечността, мъдростта и добротата, с които бе надарена тази девойка, събра цялата си смелост и откровеност и убеди ковача да се ожени за Анжел.

Когато Флорин вече бе прочела дневника на младата работничка и се готвеше да вземе своето благородно решение за да го върне, стана следната случка.

Наближаваше десет през нощта. Гърбавото се бе върнала в двореца и бе влязла в стаята си. Уморена от толкова много вълнения, тя се хвърли върху едно кресло. В двореца цареше мълчание и тишина, които бяха прекъсвани единствено от бученето на вятъра, който люлееше дърветата в градината. Единствена свещ осветяваше стаята, постлана в тъмнозелено. Черните дрехи на Гърбавото подсилваха бледността на лицето й. Седнала пред камината с клюмнала глава и ръце, поставени на коленете, бедната работничка беше натъжена — по лицето й можеше да се прочете само чувството на изпълнен дълг.

Подобно на всички, възпитани от безмилостното училище на нещастието, Гърбавото не показваше скръбта си и не можеше продължително време да се отдава на отчаяни жалби за една вече приключила работа. Ударът наистина бе неочакван и ужасен и щеше да остави продължителна следа в душата на Гърбавото и можеше тя да стане хроническа. Освен всичко това благородно същество се трогна от приятелските доказателства, които бе получило от Анжел, годеницата на Агрикол, и изпита някаква гордост, като видя с какво доверие и радост ковачът посрещна нещата, които осветяваха щастието му.

Освен всичко останало, Гърбавото си мислеше: „Сега поне няма да се вълнувам от напразни надежди, от смешни и глупави предположения. Женитбата на Агрикол ще сложи край на всичко това“.

Гърбавото намираше истинско и дълбоко утешение в сигурността си, че може да скрие любовта си към Агрикол, защото се страхуваше да не бъде открито лудото й влечение. Тя постоя известно време замислена, след което се приближи до писалището си.

— Единствената ми утеха е — каза си тя, докато приготвяше всичко необходимо, за да пише, — да поверя тайните си на немия свидетел на моята скръб. Ще удържа думата, която си дадох: това красиво момиче може да направи Агрикол щастлив, казах му го искрено. Някога, когато отново прочета тези страници, може би ще получа възнаграждение за днешните си страдания…

След това Гърбавото извади от чекмеджето папката и като не намери тетрадката, изпищя от смайване. Още повече се изненада, когато видя, че има оставено писмо, адресирано до нея.

Лицето на младата работничка побледня, коленете й затрепериха и без малко щеше да припадне. Засилващият се страх й даде изкуствена смелост и тя успя да разпечата писмото. Петстотин франка се изсипаха на писалището и Гърбавото зачете:

Дебелашкият и предизвикателен тон на писмото, което сякаш бе писано от някой завистлив слуга, беше пресметнат точно и трябваше да предизвика точно такова впечатление.

— О, Господи! — успя да каже уплашената работничка.

Ако си припомним с каква страст бе изразена любовта й към Агрикол, ако си припомним страниците, в които научаваме за душевните рани, които й нанася той, ако си припомним колко тя се страхува от подигравките, лесно ще разберем отчаянието, в което изпадна, след като прочете това писмо. Гърбавото дори не помисли за добрите и справедливи редове в дневника си. Единственото, което я порази бе това, че на следващия ден Агрикол, госпожица Кардовил и многото досадници и присмехулници, ще научат за любовта й, а това, според нея, тя от срам нямаше да издържи. Толкова я впечатли това, че няколко минути тя остана неподвижна, но като поразмисли, изведнъж й хрумна нещо, което по нейно разбиране трябваше да направи.

В тази гостоприемна къща, в която бе намерила убежище, тя нямаше повече място и трябваше да я напусне завинаги. Деликатността не й позволяваше да остане повече тук, където душата й бе не само разголена, но и омърсена, и където, без съмнение, я очакваха подигравки и презрение. Тя не допускаше, че може да потърси от госпожица Кардовил справедливост и отмъщение. Струваше й се, че ако поиска, ще се покаже непризнателна към благодетелката си, ако посее смут в тази къща, тъкмо, когато ще я напусне. Опита се да налучка кой може да е написал обидното писмо и каква е причината, за да го напише. Но защо трябваше да мисли за тези неща, щом вече е готова да побегне от униженията, с които я заплашваха! Стори й се, че това е дело на някой от служителите, който й завиждаше за любовта, която демонстрираше към нея госпожица Кардовил. Така мислеше Гърбавото, изпадала в пълно отчаяние. Тайните страници, които бе написала с кръвта от раните си и които не би показала дори на майка си, сега може би щяха да послужат за подигравка на слугите в двореца…

Парите, които бяха добавени към писмото и обидният начин, по който й ги даваха, затвърдиха подозренията й. Неприятелите й искаха страхът от бедността да не бъде спънка за напускането й на тази къща.

Гърбавото реши да напусне със свойствените й покорност, спокойствие и решителност. Изправи се. Върху очите й не се виждаха сълзи, макар цялата нощ да бе плакала. С разтреперани пръсти тя написа следните думи върху една хартийка, която остави до банкнотата от петстотин франка: „Да бъде благословена госпожица Кардовил за доброто, което ми е направила и да ме прости, че напускам къщата й.“

Като свърши, Гърбавото хвърли в огъня писмото, което бе получила и което изгаряше ръцете й. След това за последен път огледа стаята, мебелирана разкошно, и потръпна като си помисли за бедността, която я очаква отново. Много по-страшна от предишната, защото майката на Агрикол бе заминала с Гавриил и вече жената на Дагоберт нямаше да може да я утешава с майчина любов. Да живее съвсем сама, с мисълта, че чувствата й към Агрикол ще бъдат предмет на подигравка, дори и от самия него… Подобно бъдеще я уплаши, мрачни мисли нахлуха в главата й. Тръгна решително към вратата, но когато минаваше покрай камината, неволно се погледна в огледалото и видя насреща си бледо като на мъртвец лице, облечено в черни дрехи… Тогава се сети, че носи чужди дрехи и си спомни за онзи момент в писмото, в който й подмятаха за дрипите, които носеше преди да влезе в тази къща. „Наистина, каза си тя, гледайки черните си дрехи, ако ги взема, ще кажат, че съм крадла…“. Младата работничка взе свещника и от стаята прибра дрипавите си дрехи, които искаше да запази за спомен за своето нещастие. Чак сега, Гърбавото проля сълзи… Тя плачеше не от отчаяние, защото отново ще облече тези дрипи, а от признателност, тъй като благосъстоянието, което я заобикаляше и което тя сега щеше да изостави, й припомняше добротата и деликатността на госпожица Кардовил. Като взе старите си дрехи, подтиквана от непонятни чувства, тя коленичи в средата на стаята, спомни си за госпожицата и хълцайки, извика: „Сбогом! Завинаги сбогом! На вас, която ме наричахте приятелка и своя сестра…“

Изведнъж Гърбавото чу леки стъпки в коридора, който водеше от градината до една от вратите на нейното жилище. Това бе Флорин, която за съжаление, много късно връщаше ръкописа.

Уплашена от стъпките, Гърбавото бързо премина от стаята си в салона, прекоси го тичешком, изскочи на двора и почука на прозорците на портиера. Вратата се отвори и затвори след нея.

Гърбавото напусна двореца на госпожица Кардовил.

Ето как Адриана остана без един предан, верен и наблюдателен пазач. По този начин и Родин се освободи от един проницателен съперник, от когото справедливо се страхуваше. След като се досети за любовта на Гърбавото към Агрикол и като знаеше, че тя пише стихове, йезуитът правилно предположи, че няма начин тя да не е написала стихове за пагубната си страст. Ето защо той заповяда на Флорин да открие писмени доказателства за тази любов. По тази причина бе измислено и писмото, за което, трябва да признаем, че Флорин не знаеше. Още по-малко знаеше тя за неговото съдържание, защото първия път, когато предаде ръкописа само се бе задоволила да го попрегледа…

Както вече казахме, Флорин със закъснение идваше при Гърбавото, точно в момента, в който тя напускаше двореца. Щом съзря светлина в стаята за обличане, Флорин се втурна към нея, но намери само черните дрехи, които бе оставила Гърбавото и старото ковчеже, в което тя бе държала дрехите си. Флорин се втурна към писалището с разтуптяно сърце. Разхвърляните чекмеджета, банкнота от петстотин франка, оставена върху редовете, написани до госпожица Кардовил доказваха, че сляпото й подчинение на заповедите на Родин е принудило Гърбавото да напусне къщата завинаги. Флорин въздъхна, разбра, че разкаянието й идва късно и реши да предаде дневника на Родин. След това решение, тя си каза, че с бягството на Гърбавото, предателството, което бе извършила, щеше да бъде не толкова опасно.

На третия ден след тези произшествия, Адриана получи следното писмо от Родин като резултат от онова, което му бе писала, за да го попита за внезапното бягство на Гърбавото.