Скитникът евреин

I глава Господин Родин

Изминаха три месеца от деня, в който Джалма бе затворен в Батавия, обвинен, че принадлежи към сектата на фансегарите или Удушвачите. Във Франция, в началото на февруари 1832 година, в Кардовилския замък — едно старо феодално имение, разположено по високите планини на Пикардийския бряг недалеч от Сен-Валери, опасното крайбрежие, където почти всяка година изчезват много кораби и хора вследствие на силните северозападни ветрове, които правят толкова опасни пътуванията през Ламаншкия проток — се разигра следната сцена.

През стените на замъка нахлуваше бученето на силната буря, разфучала се през нощта. От време на време ужасен, сякаш топовен гърмеж проехтяваше в далечината и крайбрежието повтаряше екота му. Морето се блъскаше като обезумяло във високите скали, край които се издигаше старата крепост… Беше около седем часът сутринта. Слънцето още не огряваше прозорците на голямата стая на долния етаж на замъка. Там една около шестдесетгодишна жена с честно и добродушно лице, облечена богато като пикардийските земевладелци седеше и макар да беше толкова рано, вече шиеше на светлината на лампата. Встрани край една голяма маса се бе настанил мъжът й, който разпределяше и прибираше в малки торбички мостри от пшеница и ечемик. Лицето на този белокос човек бе умно и открито, излъчващо здрав разум и последователност, премесени с малко селска хитрост. Беше облечен с връхна дреха от зелено сукно и обут с големи кожени червени ловджийски ботуши, които скриваха наполовина панталоните му от червено кадифе. Разбеснялата се навън страшна буря придаваше още повече интимност на тихата семейна идилия. Силният огън в голямото огнище от бял мрамор пръскаше отблясъците си по старателно излъскания одър. Стаята беше нагиздена с губери и завеси от старо персийско платно, с китайски рисунки по стените и най-различни пъстри украшения над вратите. Навън бурята бушуваше, от време на време вятърът се вмъкваше през комина или разклащаше капаците на прозорците. Мъжът, който се занимаваше с мострите от семената, беше г-н Дюпон — управител на земите на Кардовилския замък.

— Света Богородице, каква страшна буря — каза жената. — Настойникът на княгиня Сен-Дизие ни съобщи, че г-н Родин ще дойде тази сутрин. Ужасно време е избрал.

— Такива бури не са рядкост. Ако г-н Родин никога не е виждал разярено море, днес ще има възможност да се наслади на гледката.

— Защо ли пристига тук този г-н Родин?

— Бога ми, не зная. Настойникът на княгинята ми писа да го посрещнем с голяма почит и да му се подчиняваме като на господарите си. Той си знае защо пристига, а моята работа е да изпълнявам заповедите му, защото идва от страна на княгинята.

— Мен ако питаш, би трябвало да е от страна на госпожица Адриана, тъй като след смъртта на баща й граф-дук Кардовилски, земята е нейна.

— Да, но княгинята е нейна леля. Настойникът се грижи за работите на госпожица Адриана, така че е все едно дали идва от нейна страна или от страна на княгинята.

— Може би г-н Родин е решил да купи земята. Но онази дебела госпожа, която преди осем дни дойде от Париж специално да разгледа замъка, явно има голямо желание да го притежава.

Управителят се засмя лукаво на тези думи.

— Защо се смееш, Дюпон? — попита го жена му, която не се отличаваше с остроумие и проницателност.

— Смея се, защото си спомних как изглеждаше онова дебело едро женище. По дяволите, да имаш такова лице и да се казваш г-жа Света Гълъбица (madame de la Saiute Colombe). Боже мой, каква ти светица, каква ти гълъбица! Та тя е дебела като буре, гласът й е дрезгав, има бели мустаци като някой стар гренадир и веднъж я чух да казва на слугата си: „Хайде, симпатяго…“ И това нещо се нарича Света Гълъбица!

— Не си прав, Дюпон! Човек не избира сам името си… Освен това, госпожата не е виновна, че има брада.

— Да, но е виновна, че се казва Света Гълъбица. Да не мислиш, че това е истинското й име! Ех, бедна моя Катерино, по всичко личи, че си глупава…

— Ти пък, мой Дюпон, не можеш да не се подиграваш на хората. Жената беше много почтена… Веднага, щом пристигна, попита къде е параклисчето на замъка, за което й бяха говорили. Дори каза, че ще го поукраси… А когато й обясних, че в селото няма църква, тя се натъжи, че хората са без свещеник.

— Ех, боже мой, та нали първото нещо, което правят всички богати жени, е да покажат, че са важни и благородни.

— Госпожа Света Гълъбица няма защо да се прави на важна, тъй като тя си е такава.

— Тя ли?

— Разбира се. Достатъчно беше да видиш как е облечена: с червена дреха и с хубави сини ръкавици като на владика. А под шапката си имаше руса перука. Носеше брилянтена игла, брилянтени обици, колкото палец, брилянтени пръстени на всички пръсти. Може ли една бедна жена да си наслага посред бял ден толкова брилянти.

— Добре, добре…

— И това не е всичко.

— Какво още?

— Непрекъснато ми говореше за дукове, за маркизи, за графове, за много богати господа, които й ходят на гости и са нейни приятели. А когато видя малкото павилионче в градината, което на времето прусите опожариха наполовина, а графът така и не нареди да го поправят, веднага ме попита какви са тези развалини. Отговорих й, че това е павилионът, който изгоря по време на съюзническите войни. „Ах, скъпа моя — извика тя, — съюзниците, тези добри съюзници, тези мили съюзници! На тях и на реставрацията дължа богатството си…“ Тогава си рекох, че без съмнение тя е някоя стара бежанка.

— Госпожа Света Гълъбица!… — извика Дюпон. — Ах, сиромашка жено, сиромашка жено…

— Ти пък като си бил три години в Париж, мислиш, че всичко знаеш.

— Остави тези работи, Катерино, че ще ме накараш да кажа някоя глупост. А има неща, които честните и добри жени като теб никога не бива да научават.

— Не знам какво искаш да кажеш, но недей да злословиш повече, защото в края на краищата г-жа Света Гълъбица може да купи земята и ти ще й бъдеш много благодарен, ако те задържи като управител, нали така?

— Да, така е… Остаряваме, Катерина! От двадесет години сме тук, а като повечето честни хора не заделихме нищо за старини, непосилно ще ни бъде сега да си търсим друга работа, пък може и да не намерим… Най-мъчно ми е, че госпожица Адриана продава земята си. По всичко личи, че тя иска да я продаде, а княгинята не е съгласна.

— Мили боже, не ти ли се струва странно едно съвсем младо момиче като госпожица Адриана да разполага с толкова голям имот?

— Че какво странно има? Госпожицата няма нито баща, нито майка й е господарка на имота си. Освен това е доста умна глава. Спомняш ли си онова лято преди десет години, когато господин графът я доведе тук? Ама че дяволче беше! И каква хитрост, какъв поглед! Още тогава й играеха очите…

— Наистина, госпожица Адриана още тогава имаше нещо в погледа си… И някакво необичайно за годините си изражение.

— Ако е запазила онова, което обещаваше умното й, приятно личице, сега би трябвало да е доста хубавка, въпреки че цветът на косата й е малко съмнителен. Казано между нас, ако не беше от богат род, а някое сиромашко момиче, просто щяха да й казват червенокосата.

— Пак започваш да злословиш!

— Бог да ме пази от злословия по адрес на госпожица Адриана, защото видът й предвещаваше, че ще стане добра и хубава… Казвам, че е червенокоса, не за да я укоря, а точно обратното. Спомням си, че косата й беше толкова мека и лъскава, като позлатена, и тъй добре прилягаше на бялото й като сняг лице и на черните й очи, че човек едва ли би искал да бъде другояче. Този цвят на косата би загрозил всяка друга, но сигурно прави госпожица Адриана още по-привлекателна, с нея лицето й наистина става като на дяволче.

— За дяволчето си прав. Такава си беше… Току тичаше в градината, ядосваше възпитателката си, катереше се по дърветата, всичко обръщаше наопаки.

— Съгласен съм, че госпожица Адриана е жив дявол. Но какъв ум има, какво благородство и какво сърце носи.

— Че е добра, добра е. Веднъж реши да даде шала си и съвсем новичката си мироносова рокля на едно сиромашко момиче, а тя се върна в замъка по фуста и с голи ръце…

— Ти все сърцето гледаш. Ами умът… Ех, какъв ум.

— Да, ужасен ум, затова зле ще свърши. По всичко личи, че в Париж прави разни неща, които…

— Какви неща?

— Е, не смея…

— Кажи, да чуем…

— Е, добре — рече добрата жена, като явно се смущаваше, запъваше и свенеше да разказва подобни ужаси. — Казват, че госпожица Адриана никога не стъпва в църква, че живее сам-самичка в един идолопоклоннически храм край градината около замъка на леля си, че я обслужват маскирани жени, които я обличат като богиня, а тя по цял ден ги ругае, защото се напива… Да оставим настрана, че всяка нощ свири на златна тръба, което безкрайно огорчава и натъжава клетата й леля, графинята.

На това място управителят се разсмя с цяло гърло и прекъсна жена си:

— Какви ги говориш? Кой ти разказа всичко това за госпожица Адриана?

— Жената на Роне, която ходи в Париж да търси дете за кърмене. Отишла в двореца Сен-Дизие да се види с кръстницата си г-жа Гривоа… нали я знаеш, първата камериерка на г-жа княгинята… Та тя й разправила всичко това. Няма съмнение, че знае всичко, защото е вътрешен човек.

— Да, зная я — и нея си я бива! Преди беше свястна, но сега се държи като господарката си, преструва се на светица, на набожна, защото какъвто господарят, такъв и слугата. Самата княгиня на времето също не беше стока. Преди петнадесет години направо си беше лека жена. Помниш ли онзи хубавец, полковника, от войската в Абевил? Хусарският бежанец от Русия, на когото по време на реставрацията бурбоните дадоха един полк.

— Спомням си го, но едва ли е истина.

— За Бога, истината ти казвам! Полковникът прекарваше доста време в замъка и всички казваха, че са много близки с княгинята, която днес се прави на светица. Хубави времена бяха. Всяка вечер се канеха гости или се изнасяха представления. И какъв веселяк беше онзи полковник. Много го биваше за комедиите. Спомням си…

Жената не довърши. Една дебела слугиня, облечена по пикардски, влезе бързешком и каза на господарката си:

— Госпожо, отвън има един господин, който иска веднага да говори с господаря. Идва от Сен-Валери с пощенска кола и се казва господин Родин.

— Господин Родин! — възкликна управителят и стана. — Покани го да влезе.

След малко на вратата се появи г-н Родин. Както винаги, беше облечен съвсем простичко. Той поздрави много любезно управителя и жена му, която веднага излезе от стаята, след като мъжът й направи знак с очи. Бледото лице, почти липсващите му устни, малките змийски очички, прикрити наполовина от меките му горни клепачи и замърсените му, направо дрипави дрехи, придаваха доста несимпатичен вид на г-н Родин. Но когато беше необходимо, този човек дяволски умело успяваше да се представи за добродушен и искрен. Думите му ставаха толкова приятни и трогателни, че отвратителното впечатление, което създаваше в първия момент бавно избледняваше. В края на краищата той почти винаги здравата оплиташе наивния си събеседник в мрежите на сладките си, убедителни и настъпателни приказки, защото казват, че грозното и лошото омайват точно толкова, колкото хубавото и доброто… Почтеният управител смаяно изгледа човека пред себе си. Имайки предвид горещите препоръки на домакина на княгиня Сен-Дизие, той очакваше, че ще посрещне много по-представителен господин и затова му каза с нескрито учудване:

— Без съмнение, имам честта да разговарям с господин Родин.

— Да, господине… Ето още едно писмо от домакина на госпожа княгинята.

— Моля, господине, имайте добрината да се постоплите на огъня, докато прочета писмото. Времето е ужасно. Желаете ли нещо?

— Много сте любезен, драги мой, но след един час ще си вървя.

Докато г-н Дюпон четеше, Родин внимателно оглеждаше стаята, защото като всеки съобразителен човек, често си правеше справедливи и полезни заключения от някои външни белези, които в повечето случаи разкриват вкуса, навиците и слабостите на стопанина. Но този път любопитството му остана незадоволено.

— Чудесно, господине — рече управителят, довършвайки писмото. — Домакинът отново ми препоръча изцяло да се вслушам в заповедите ви.

— Моите заповеди са дребна работа. Няма да ви безпокоя дълго.

— За мен е чест, господине.

— Бога ми, зная, че сте много заети. Още като влезе в замъка, човек вижда реда и чистотата, които царят тук. Това показва, че много се трудите, драги ми господине.

— Ласкаете ме.

— Да ви лаская ли? Един беден и добродушен старец като мен никога не мисли за такива неща… Но да се върнем на думата си. Има ли тук стая, наречена зелената?

— Да, господине, стаята, в която работеше покойният Кардовилски дук.

— Ще имате ли добрината да ме заведете там?

— За съжаление, това е невъзможно, господине… След смъртта на графа и след описването на целия му имот, в тази стая заключиха много книжа в един шкаф и съдебните чиновници отнесоха ключовете в Париж.

— Ето ги — каза г-н Родин и извади един голям и един по-малък ключ, вързани заедно.

— А, това е друго нещо. Идвате да вземете книжата, така ли?

— Да, някои книжа, както и една малка дървена кутия със сребърен капак. Нали я знаете?

— Да, често съм я виждал на писалището на графа. Сигурно е в големия шкаф, от който имате ключ.

— А сега да обсъдим един друг въпрос. При вас е идвала така наречената госпожа Света Гълъбица, която се е представила за знатна дама и е искала да купи замъка. Всъщност на времето тя е била най-обикновена шивачка на шапки в Пале-Роял. Както виждате, говоря ви откровено.

— Не е възможно. Тя се хвалеше, че при нея ходят много знатни французи и чужденци.

— Нищо чудно няма в това, ходили са, за да й поръчат шапки за жените си. Както и да е, тя натрупа голямо богатство. Но на младини е била много жестока, за жалост, твърде жестока, за да спаси душата си. Сега обаче госпожа Света Гълъбица е поела по праведния път на изкуплението. Няма нищо по-достойно за уважение от едно искрено и трайно разкаяние… Но за да може наистина да спаси душата си, ще имаме нужда от вас, драги мой господин Дюпон.

— От мен ли? Че какво мога аз?

— Много неща. Вашето селце се намира на еднакво разстояние от двете енории и няма църква. Госпожа Света Гълъбица ще поиска да избере един от двамата изповедници и ще се допита до вас и до госпожа Дюпон, тъй като отдавна живеете тук…

— Нищо сложно няма. Даникурският свещеник е много добър човек.

— Тъкмо това не бива да казвате на госпожа Света Гълъбица.

— Защо?

— Напротив, ще трябва непрекъснато да й хвалите Роавилския свещеник от другата енория и да убедите любезната госпожа нему да повери спасението на душата си…

— Защо на него, а не на другия, господине?

— Ще ви кажа защо. Ако вие и госпожа Дюпон успеете да убедите госпожа Света Гълъбица да избере онзи, който ви казах, можете да сте сигурен, че ще останете тук като управител… Давам ви честната си дума. Аз изпълнявам обещанията си.

— Не се съмнявам, господине, че имате тази власт — каза Дюпон, убеден от тона на авторитетните му думи, — но ми се щеше да зная…

— Момент — прекъсна го Родин, — трябва и държа да работя открито и ще ви кажа защо настоявам да подкрепите искането ми. Много неприятно ще ми бъде, ако виждате в това някаква интрига. Става дума само за едно добро дело. Роавилският свещеник, за когото се застъпвам, е човек, поддържан от абат д’Егрин. Той е много беден, но се грижи за старата си майка. Ако се нагърби със спасението на госпожа Света Гълъбица, ще работи по-всеотдайно от всеки друг, защото е много ревностен и търпелив… Няма съмнение, че госпожата ще му дава по нещичко и по този начин ще подпомогне и майка му. Това е всичко. Когато разбрах, че тази жена иска да купи земята близо до енорията на покровителствувания от нас свещеник, веднага писах на господин маркиза. Той си спомни за вас и ме помоли да му направите тази дребна услуга, която не ще бъде безполезна, защото — повтарям и ще ви го докажа, имам възможността да ви задържа като управител.

— Вижте, господине — поде Дюпон след кратък размисъл, — вие сте много откровен, това ме задължава и аз ще ви отвърна със същото. Колкото обичат и почитат по тези места Даникурския свещеник, толкова се боят от Роавилския, за когото се застъпвате… Освен това…

— Какво?

— Освен това, казват…

— И какво казват?

— Казват, че той е йезуит.

При тези думи г-н Родин се разсмя толкова силно, че управителят се смая най-вече от странното му изражение.

— Йезуит!!! — повтаряше г-н Родин, окончателно развеселен. — Йезуит… Ах, скъпи господин Дюпон, та вие сте човек със здрав разум, с опит и ум. Как може да вярвате на подобни лъжи? Йезуит! Че има ли йезуити, особено в наше време! Защо се поддавате на дрънканиците на разни якобинци и защитници на стария либерализъм? Обзалагам се, че сте прочел това във вестник „Constitutional“.

— Въпреки това, господине, казват…

— Боже мой, какво ли не казват! Но умните и просветени хора като вас не се интересуват от клюки. Те се занимават най-вече със собствените си работи, без да навредят на никого и не рискуват за глупости доброто си място, което им осигурява прехрана до края на живота. Защото, честно ви казвам, ако не успеете да убедите госпожа Света Гълъбица да предпочете нашия свещеник, със съжаление ще ви заявя, че няма да останете управител тук.

— Но, господине — каза нещастният Дюпон, — аз няма да съм виновен, ако госпожата чуе, че хвалят другия свещеник и предпочете него.

— Да, но ако се намерят и други отдавнашни жители по тези места, хора, достойни за пълно доверие, с които тя ще се вижда всеки ден и които ще й говорят добри неща за покровителствувания от нас свещеник и лоши — за другия, тогава тя ще предпочете нашия и вие ще останете управител.

— Да, господине, но това е клевета… — извика Дюпон.

— Ах, драги господин Дюпон — тъжно каза Родин с престорена обида. — Нима допускате, че ви подстрекавам да извършите нещо гнусно? Правя ви просто едно предложение. Вие искате да останете управител на тази земя и аз ви предлагам средството, сигурното средство… Ала ще трябва сам да си помислите и да решите.

— Но, господине…

— Още една дума, или… по точно още едно условие. То не е по-малко важно от първото. За съжаление, има божии служители, които злоупотребяват с възрастта и отслабналия ум на покаяниците си, като се възползуват от тях за свои или чужди цели. Сигурен съм, че нашият свещеник не е способен на такава низост. Но тъй като нося отговорност, както и вие, спомагайки ни да го предпочете, бих искал два пъти в седмицата подробно да ми описвате всичко, което забележите в характера, навиците, контактите и дори четивата на госпожа Света Гълъбица, защото знаете, че влиянието на един изповедник се проявява в цялостния начин на живот. Ще ми се да бъда напълно осведомен за поведението на моя свещеник, без той да подозира. И ако нещо недостойно ви направи впечатление, веднага трябва да ми го съобщите писмено.

— Но това е шпионаж, господине… — извика клетият управител.

— Ах, драги мой господин Дюпон! Бива ли да наричате с такива думи най-святата и най-присъщата за човека склонност — доверието. Та аз не искам от вас нищо друго, освен доверително и с най-малки подробности да ми описвате всичко, което става тук. При тези две пряко свързани условия, вие оставате управител. Ако не желаете, с голямо, с огромно съжаление ще бъда принуден да предоставя на госпожа Света Гълъбица друг управител.

— Умолявам ви, господине — каза нажалено Дюпон, — бъдете великодушен и не ми поставяйте условия. Аз и жена ми си изкарваме прехраната тук, а сме много стари, за да си намерим работа другаде. Не заплашвайте честността на един четиридесетгодишен човек със страх и сиромашия, защото те са много лоши съветници…

— Скъпи господин Дюпон, вие сте възрастен човек. Помислете си и след осем дни ще ми дадете отговор.

— Господине, имайте милост…

Разговорът бе прекъснат от силен гърмеж, който ехото повтори, а след това се разнесе още един.

— Топовни изстрели! — извика Дюпон и подскочи. — Това са топовни изстрели на кораб, който иска помощ или търси кормчия.

— Мъжо — развика се току-що влязлата жена на управителя, — от терасата се виждат един параход и един кораб с пречупени мачти… Вълните ги тласкат към брега. Тримачтовият кораб гърми за помощ… Погубени са.

— Това е ужасно. И човек не може да направи нищо, нищо, освен да гледа корабокрушението — рече управителят, взе си шапката и се приготви да излезе.

— Не може ли да се окаже помощ на тези кораби? — попита г-н Родин.

— Помощ ли… Ако налетят на подземните скали, няма човешка сила, която да ги отърве. От равноденствието насам тук вече са потънали два кораба.

— С хората и стоката! Ужасно нещо — каза г-н Родин.

— За съжаление, в такава буря за пътниците няма почти никаква надежда — рече управителят на жена си, — но въпреки това ще отида на скалите с всички наши слуги и ще се опитаме да спасим някои от клетниците. Нареди да запалят камините в няколко стаи, приготви бельо, горни дрехи и силен чай… Не мисля, че ще успеем да помогнем на някого, но трябва да опитаме. Ще дойдете ли с мен, господин Родин?

— Бих изпълнил дълга си, ако можех да ви помогна с нещо, но възрастта и слабостта ми ме правят излишен на такова място — каза г-н Родин, който изобщо не искаше да се излага на опасности. — Жена ви ще има добрината да ми покаже зелената стая, за да взема необходимите неща и веднага тръгвам за Париж, защото много бързам.

— Добре, господине, Катерина ще ви заведе. — Сетне управителят се обърна към слугинята: — А ти кажи да ударят голямата камбана и нека всички мъже дойдат при мен в подножието на скалите с въжета и лостове.

— Мъжо, пази се!

— Целуни ме. Целувката ти ще ми донесе щастие — рече управителят и излезе тичешком, като викаше: — Бързо… Бързо, че вече може да не е останала и треска от корабите!

— Драга ми госпожо, ще имате ли добрината да ме заведете в зелената стая? — попита Родин съвсем безстрастно.

— Последвайте ме, господине — отвърна Катерина, бършейки сълзите си, защото много се боеше за мъжа си, чието безстрашие познаваше.

II глава Бурята

Морето беснееше… Огромни тъмнозелени вълни се издигаха и снишаваха, очертавайки се върху червената ивица на хоризонта. Над нея виснеха натегнали, гъсти, черни като смола облаци. Някаква сивочервеникава маса, тласкана от силния вятър, се движеше по навъсеното небе. Бледото зимно слънце, забулено от грамадните облаци, хвърляше от време на време полегати лъчи върху бурното море и позлатяваше челата на най-високите вълни.

Един пояс от снежнобяла пяна вреше и се въртеше доста далеч от скалите, разпръснати покрай това опасно, разбунено крайбрежие. В средата на скалиста стръмнина се издигаше Кардовилската крепост и един слънчев лъч се отразяваше в прозорците й. Тухлените й стени и покривът от заострени плочи се врязваше в надвисналото небе. Голям кораб, чиито дрипи наместо платна бяха провиснали по остатъците от мачти, се носеше към брега. Ту се плъзваше над чудовищните грамади от вълни, ту потъваше в дълбочините между тях.

Светкавици продираха небето, а след тях отекваше глух тътен сред воя на бурята… Тези топовни гърмежи бяха последният зов на потъващия кораб, който неволно се носеше към брега. В същото време от изток на запад пътуваше един параход с ореол от черен кълбест дим. Той с всички сили се стараеше да не доближава брега и подводните скали оставаха от лявата му страна. Всеки миг корабът с пречупените мачти, тласкан към скалите от вълните и вятъра, трябваше да премине пред парахода.

Изведнъж една силна вълна наклони парахода на една страна. Втора огромна вълна заля кувертата. Коминът веднага рухна, главината се строши, едното колело на машината престана да работи… Следващата вълна още повече наклони парахода, причини му толкова повреди, че той повече не можеше да бъде управляван и бързо се понесе към брега по посока на тримачтовия кораб. Въпреки че беше по-отдалечен от подводните скали, вятърът и вълните го тласкаха по-бързо и дотолкова се доближи до парахода, че двата кораба всеки момент можеха да се сблъскат. Тази нова опасност окончателно ликвидира шансовете за оцеляване.

Тримачтовият кораб беше английски, казваше се „Белият орел“, идваше от Александрия, където бе натоварил пътниците, пристигащи от Индия и Ява през Червено море, сменили парахода „Руитер“, за да преминат Суецкия канал. На излизане от Гибралтарския проток „Белият орел“ бе спрян на Азорските острови и сега идваше оттам. Отиваше за Портсмут, когато го застигна северозападният вятър, развилнял се в Ламаншския проток.

Параходът се казваше „Вилхем Тел“ и идваше от Германия през Елба. Той отмина Хамбург и продължи за Хавър.

Тези два кораба, станали играчка на огромните вълни, тласкани от бурята и влачени от морската стихия, се носеха към скалите с ужасна бързина. Палубите им представляваха страховита гледка. За някои пътници смъртта беше неизбежна, защото морето се блъскаше в големите подводни скали по подножието на стръмните канари.

Капитанът на „Белият орел“, изправен в задната част на кораба и хванат за една строшена мачта, издаваше последните си заповеди с несломимо хладнокръвие сред кошмара на корабокрушението. Вълните бяха отнесли лодките. Корабът не се нуждаеше от управление. Единствената надежда за спасение, ако корабът не се разпаднеше, беше, щом доближат скалите, да закачат въже между тях и остатъците от плавателния съд и по него да се придвижат до сушата.

На палубата се тълпяха пътници, чиито крясъци и суетене още повече подсилваха общата паника. Някои, обезумели от ужас, се бяха вкопчили в откъртени от кораба дъски и чакаха смъртта си с тъпа безучастност. Други отчаяно кършеха ръце или се търкаляха по палубата и кълняха със страшна сила. Тук-там коленичили жени се молеха, други криеха лицата си с ръце, за да не видят зловещото приближаване на смъртта. Една млада майка, бледа като призрак, здраво стиснала в прегръдките си детенце, ходеше от моряк на моряк и молеше да го спасят, предлагайки им пълна кесия с жълтици и диаманти.

Това влудяващо поведение на пасажерите беше напълно противоположно на мрачното и мълчаливо подчинение, което моряците проявяваха към съдбата. Виждайки крайната, ужасна и неизбежна опасност, едни събличаха част от дрехите си и чакаха мига, в който с последно усилие ще се опитат да отърват живота си от яростта на вълните. Други се бяха отказали от всякаква надежда и посрещаха смъртта със стоическо спокойствие.

По тази палуба на мрачното и тъжно отчаяние се разиграваха трогателни или трагични сцени. Един млад, осемнадесет-двадесет годишен момък с черна коса и медно на цвят лице, със съвършено правилни, красиви черти наблюдаваше тази потресаваща картина с тъжно спокойствие, присъщо на хората, които често са се натъквали на големи опасности. Загърнат в наметало и легнал по гръб, той подпираше краката си на едно парче от мачта. В този момент нещастната майка, след като напразно бе молила няколко моряка и им бе предлагала парите си, видя момъка с медното лице, падна на колене пред него и му подаде детето си с неизразимо отчаяние. Младежът го взе, посочи й побеснелите вълни, поклати нажалено глава, но с един изразителен жест й се закле, че ще се опита да го спаси… Тогава младата майка, полудяла от надежда, започна да плаче и покри ръцете му със сълзи.

Малко по-нататък друг пътник от „Белият орел“ изглеждаше преизпълнен от милосърдие и състрадание. Беше на около двадесет и пет години, с ангелско лице и дълга руса, къдрава коса. Носеше черен редингот и бял нагръдник. Той се спираше при най-изнемощелите, ходеше от човек на човек и всекиму отправяше набожни думи, пълни с надежда или покорство пред съдбата. Ако човек го чуеше как насърчава и утешава със сладката си, нежна и милозлива реч, щеше да помисли, че за него или няма опасност, или той просто я пренебрегва. Върху благото му красиво лице бе изписано студено безстрашие и благочестив отказ от всички земни мисли. От време на време той вдигаше нагоре големите си сини очи, грейнали от признателност, любов и смирение, сякаш искаше да благодари на Бога, че го е подложил на това ужасно изпитание, в което всеки сърцат и смел човек може да се посвети на братята си и ако не да ги избави, то поне да умре с тях, като им посочи пътя към небето. С една дума, той приличаше на ангел, изпратен от Бога да смекчи ударите на неумолимата съдба.

Но каква странна противоположност! Близо до този момък имаше един човек, наподобяващ дявола. Покачен безстрашно на един остатък от предната мачта, за който се бе привързал с няколко въжета, той гледаше невъзмутимо ужасната сцена на палубата. Зловеща радост играеше по смуглото му лице с жълтеникав оттенък — цвят, свойствен за родените от бял и креолка. Беше само по риза и платнени панталони. На врата му завързан за връв, висеше тенекиен футляр като онези, в които войниците слагат документите си за уволнение. Колкото повече нарастваше опасността, колкото по-застрашаващо ставаше приближаването на тримачтовия кораб към скалите или към парахода (това ужасно сблъскване щеше да потопи и двата кораба преди да са стигнали подводните рифове), толкова повече се разгаряше радостта му и той изпадаше в див възторг. Сякаш със сатанинското си нетърпение ускоряваше предстоящата разруха. Ако човек го видеше как жадно се наслаждава на мъките, страданията и отчаянието, които се разиграваха пред очите му, щеше да помисли, че е проповедник на някое от онези божества, които в дивашките страни предвождат убийствата и кланетата.

За кратко време тласканият от вятъра и огромните вълни „Бял орел“ толкова се приближи до „Вилхем Тел“, че от кораба спокойно се различаваха пътниците, натрупани по палубата на парахода, останал без мачти и платна. Малко от тях бяха оцелели поне засега. Морските вълни, които отнесоха главината и строшиха едното колело на машината, бяха отвлекли и почти целия планшир от същата страна. Вълните влизаха през широката дупка, помитаха с голяма сила палубата и всеки път вземаха по някоя жертва. Между пътниците, опазили се от тази стихия, за да бъдат смазани от подводните скали или при сблъсъка на двата кораба, който ставаше все по-неотвратим, имаше групичка хора, будеща най-нежно и болезнено съчувствие. Един висок плешив старец със сиви мустаци стоеше на задната част на кораба, около тялото му имаше намотано въже, с което придържаше към себе си и стискаше здраво в прегръдките си две петнадесет-шестнадесет годишни момичета, загърнати в кожух от еленова кожа… До краката им стоеше голямо рижаво куче. То беше мокро до кости и лаеше ужасено срещу вълните. Момичетата се бяха прегърнали и изобщо не се обръщаха панически наоколо — очите им бяха обърнати към небето, изпълнени със страхопочитателно упование и надежда, сякаш очакваха някаква свръхестествена сила да ги спаси.

Внезапен страшен вик на ужас и отчаяние се разнесе едновременно и от двата кораба и заглуши воя на бурята. Параходът беше пропаднал между две вълни, а в същото време тримачтовият кораб, насочен към едната му стена с борда си, се издигна много високо от водната стихия и цяла секунда буквално вися над „Вилхем Тел“, преди двата кораба да се сблъскат.

Зрелището беше неописуемо страховито. Но по време на такива бързи като мисълта катастрофи понякога се забелязват мигновени сцени, сякаш осветени от блясъка на светкавица. Когато „Белият орел“, издигнат от вълните, се готвеше да връхлети „Вилхем Тел“, младият момък с ангелското лице и развятата руса коса се намираше на борда, готов да се хвърли в морето и да спаси някоя жертва… Изведнъж той съзря на палубата на парахода, над който се издигаше една огромна вълна, двете момичета, които умоляващо простираха ръце към него… Те като че ли го познаваха и го гледаха прехласнато, с благочестиво покорство.

Тези три същества се гледаха цяла секунда, въпреки кошмара на бурята и надвисналото корабокрушение… По лицето на младежа се изписа искрено и дълбоко съжаление, защото момичетата със сключени ръце му се молеха като на очакван избавител…

Поваленият от падането на една дъска старец лежеше на палубата.

За миг всичко изчезна. Един воден талаз тласна с огромна сила „Белият орел“ и „Вилхем Тел“ сред облак от вряща пяна.

По време на ужасното сблъскване между тези два исполина от дърво и желязо, които се разбиха един в друг и веднага потънаха, се чу само силен писък… писък на агония и смърт… писък на стотина човешки създания, които едновременно потъваха сред вълните…

Сетне всичко се скри…

Малко по-късно в бездната или по повърхността на вълните можеха да се видят остатъци от двата кораба и тук-там сгърчените ръце и бледите отчаяни лица на няколко нещастника, които се опитваха да стигнат крайбрежните скали, рискувайки да бъдат размазани от силата на вълните, разбиващи се в тях.

III глава Избавените

Докато управителят отиваше към морския бряг, за да помогне на спасилите се от неизбежното корабокрушение, г-н Родин прибра от зелената стая нещата, които трябваше да занесе в Париж. След като прекара два часа в кабинета на покойния дук, без да се интересува от тревогите на хората в замъка, Родин се върна в стаята на управителя, граничеща с една голяма галерия. Но не намери никого. В ръцете си носеше малко дървено ковчеже със сребърни закопчалки, повредено от годините. От разкопчания му наполовина редингот се подаваше свитък от червен марокин. Г-н Родин постоя замислен известно време. Г-жа Дюпон, която се суетеше около приготовленията за избавените от бурята, влезе при него и прекъсна размислите му.

— Сега — каза г-жа Дюпон на една слугиня, — запали камината в съседната стая и остави там това греяно вино. Може би господин Дюпон скоро ще се върне.

— Е, драга госпожо — попита господин Родин, — има ли надежда някой от тези нещастници да се спаси?

— За съжаление не зная, господине, мъжът ми го няма от два часа… Много съм разтревожена. Той е изключително смел и неблагоразумен, когато се наложи да помага…

— Смел… до неблагоразумие — каза сякаш на себе си Родин, — това не ми харесва.

— Поръчах да донесат топли дрехи и силни напитки. Боже мой, стига да има полза от всичко това!

— Винаги трябва да се надяваме, госпожо. Много ми е мъчно, че годините и слабостта ми не ми позволиха да тръгна с вашия благороден мъж. Съжалявам също, че не мога да изчакам връщането му и да го поздравя, ако е успял, защото за нещастие трябва да се върна веднага. Минутите ми са преброени. Ще ви бъда много благодарен, ако наредите да запретнат колата ми.

— Добре, господине.

— Момент, скъпа, драга моя госпожо Дюпон… Вие сте твърде умна и разумна жена. Пред мъжа ви посочих пътя, по който може да задържи мястото си на управител на тази земя.

— Наистина ли? Колко съм ви благодарна! Ако не е тази служба, не знам какво би станало с нас, каквито сме остарели!

— Това обещание почива на две условия… Нищо работа… Той всичко ще ви разкаже…

— Ах, господине, вие сте нашият спасител.

— Много сте мила, госпожо… Но при две нищожни условия.

— И сто да са, господине, пак ще ги приемем. Нали разбирате, както нямаме средства… и ако не беше тази служба, какво щяхме да правим?

— В такъв случай разчитам на вас. Ще е от полза за мъжа ви. Гледайте да го убедите.

— Госпожо, госпожо… Господарят си иде… — викна една слугиня, втурнала се в стаята.

— Много ли хора има с него?

— Не, госпожо, сам е…

— Сам… Как така сам?

След малко г-н Дюпон влезе в салона. От дрехите му се стичаше вода. Беше завързал шапката за главата си с вратовръзката, за да не я отнесе вятърът. Ботушите му бяха пълни с бяла глина.

— Най-сетне, идваш си! Толкова се тревожех! — извика жена му и нежно го прегърна.

— Досега… се спасиха трима.

— Слава Богу, скъпи ми господин Дюпон — каза Родин, — усилията ви не са отишли напразно.

— Трима ли… Само трима… Боже мой! — рече Катерина.

— Трима бяха онези, които видях близо до Гоеландското заливче. Надявам се, че и на други що-годе достъпни места ще има още спасени.

— Прав си. За щастие по крайбрежието ни има и добри места.

— А къде са тези клетници, скъпи господине — попита Родин, който не тръгваше от любопитство.

— Изкачват се по скалистия бряг. Нашите хора им помагат. Не могат да вървят бързо, затова ги изпреварих да успокоя жена си и да се разпоредя. Първо, веднага трябва да се приготвят женски дрехи…

— Жени ли има между спасените?

— Има две момичета, петнадесет-шестнадесет годишни, почти деца. Доста са хубавки…

— Горките дечица! — каза Родин със съкрушено сърце.

— С тях е и онзи, който им спаси живота. За него може да се каже, че е герой!

— Герой ли?

— После ще ми разказваш. Сега облечи тази суха роба, че целия си вир-вода. На̀, пийни от греяното вино.

— Няма да откажа, защото премръзнах… Онзи, който спаси момичетата е герой. Смелостта му надмина всякакво въображение. С нашите хора тръгнахме оттук, слязохме по малката стръмна пътечка и се озовахме при Гоеландското заливче, което е заслонено донякъде от пет-шест грамадни скали, издадени в морето, от вълните. И какво намираме в дъното на заливчето? Двете момичета изпаднали в несвяст, с потопени във водата крака, но подпрени на една скала, сякаш някой ги е настанил там, след като ги е извадил от морето.

— Горките дечица, сърцето ти да се скъса — рече Родин и веднага по навик вдигна малкото си пръстче към дясното око да избърше една въображаема сълза.

— Най-голямо впечатление ми направи приликата им — продължи управителят. — Човек трябва дълго да ги гледа, за да ги различи една от друга.

— Сигурно са близначки — каза г-жа Дюпон.

— Едното от клетите създания стискаше в сключените си ръце бронзов медальон, окачен на шията му на бронзова верижка.

Г-н Родин обикновено стоеше много прегърбен. Но щом чу тези думи се изопна като струна и лека червенина се разля по безкръвните му бузи. За всеки друг човек тези реакции биха били дори незначителни, но при г-н Родин, който дълги години потискаше и скриваше всичките си вълнения, те изразяваха истинско смайване. Той се приближи до управителя и му каза с поизменен глас, но съвсем хладнокръвен тон:

— Това най-вероятно е някакъв религиозен символ… Не видяхте ли какво беше написано на медальона?

— Не, господине… Не ми дойде на ум.

— Казвате, че тези момичета много си приличат, така ли?

— Да, господине… Човек не може да ги различи. Сигурно са сираци, защото бяха облечени в черно.

— Аха! Облечени в черно — рече Родин и отново се развълнува.

— Уви, толкова малки, а вече сирачета! — поде г-жа Дюпон, бършейки сълзите си.

— Пренесохме ги на едно място, където пясъкът е сравнително сух. Докато се оправяхме с тях, видяхме, че зад една скала се подава глава на човек. Той се опитваше да се изкачи с една ръка. Нашите хора му се притекоха на помощ тъкмо навреме, защото беше останал без сили и падна изтощен в ръцете им. Той е героят. Не стига, че бе спасил двете момичета с чудесата си от храброст, но се върнал към брега, блъскан от вълните, да спасява трети човек… Ала силите му се изчерпали. Ако не бяхме ние, стихията щеше да го повлече.

— Наистина, това е голямо геройство.

Свел глава, г-н Родин се правеше, че не слуша разговора. Но колкото повече мислеше, толкова повече растеше тревогата му. Спасените момичета бяха на петнадесет години, облечени в черно, толкова си приличаха, че не можеха да се различат една от друга, едното носеше на шията си бронзов медальон. Той вече не се съмняваше, че това бяха дъщерите на генерал Симон. Как ли са попаднали двете сестри сред корабокрушенците? Как ли са излезли от затвора в Лайпциг? Защо не са му съобщили за това? Дали не са избягали? А може би са пуснати? Как така не са го известили? Тези второстепенни мисли, връхлитащи г-н Родин, чезнеха пред факта: дъщерите на генерал Симон са тук. Постигнатото с толкова усилия от него беше разрушено.

— Като ти разказвам за спасителя на двете момичета — рече управителят на жена си, без да забележи, че г-н Родин се е вглъбил, — да не си помислиш, че той е някой Херкулес. Лъжеш се. Толкова е млад, че прилича на дете с хубавото си кротко лице и дългата си руса коса… Оставих му връхната си дреха, защото беше само по риза, с къси черни панталони и черни ленени чорапи… Това ми се видя странно.

— Наистина, моряците не се обличат така.

— И въпреки, че корабът, с който пътуваше, беше английски, мисля, че той е французин, защото говори френски като мен и теб. Очите ми се насълзиха, когато момичетата се свестиха. Щом го видяха, паднаха на колене пред него, гледаха го с благоговение и му благодаряха, сякаш благодарят Богу. След това се поогледаха наоколо, търсейки някого, размениха си една-две думи, прегърнаха се и се разплакаха.

— Боже мой, какво нещастие! Колко ли жертви има?

— Преди да си тръгнем, морето вече бе изхвърлило седем трупа, части от човешки тела и дъски. Съобщих на митничарите, те цял ден ще стоят там. Ако се появят и други оцелели корабокрушенци, ще ги изпратят тук. Тихо, като че ли се чуват гласове… Да, това са спасените.

Управителят и жена му се втурнаха към вратата на салона, водеща към дълъг коридор. През това време г-н Родин нервно гризеше плоските си нокти и чакаше тревожно и ядосано да дойдат спасените. След малко пред очите му се разкри трогателна картина.

В другия край на почти тъмния, осветен само от няколко сводести прозорци коридор се зададоха трима души, водени от един селянин. Това бяха двете момичета и безстрашният момък, който им спаси живота. Роз вървеше от дясната, а Бланш от лявата страна на спасителя си, който едва крачеше, леко подпрян на раменете им. Макар да бе навършил двадесет и пет години, лицето му младееше. Дългата му, пепеляворуса коса, разделена на път, беше лъскава и влажна и падаше върху яката на широкото черно наметало, с което бе загърнат. Трудно бе да се опише почтената красота на това бледо, красиво лице, чисто като най-съвършените произведения на Рафаеловата четка. Само този художник би могъл да предаде тъжната хубост на обаятелното му лице, прелестта на небесния му поглед, ясен и син като погледа на ангел.

Имаше и нещо, което помрачаваше гледката… Над русите му вежди от много месеци се бе врязала една тънка резка, разсичаща хубавото му чело с червен белег. Ръцете и краката му имаха следи от разпъване и той вървеше толкова трудно, защото изподраните от скалите рани се бяха отворили, докато спасяваше потъналите.

Този млад момък беше Гавриил — свещеникът-мисионер в чужбина, осиновеният син на жената на Дагоберт. Освен свещеник, той бе и мъченик, защото и в наше време има мъченици, както по времето на Цезарите, които хвърляха първите християни на лъвовете и тигрите от амфитеатрите. И в наши дни децата на обикновените хора, които носят в себе си геройската и безкористна преданост, вдъхновени от достопочтеното призвание, смело и искрено отиват по всички краища на света да проповядват своята вяра и да посрещат мъките и смъртта с чистосърдечна готовност. Колко жертви са дали те на идолопоклонниците сред пустините на двата свята, без някой да ги види или да узнае за тях, за тези безименни войници на кръста, които имат само вяра и безстрашие, а когато се върнат, облагите и висшите духовни санове остават недостъпни за тях. Багреницата и митрата никога не покриват нараненото им чело и обезобразените им крайници. Те умират забравени, както обикновените воини8.

Щом дойдоха на себе си и видяха, че могат да се изкачват по скалите, дъщерите на генерал Симон от признателност не позволиха на друг да се погрижи за онзи, който преди малко ги бе спасил от сигурна смърт.

От черните дрехи на Бланш и Роз се стичаше вода. По съвсем пребледнелите им лица бе изписана дълбока скръб. По страните им още личаха скорошните сълзи. С премрежени и сведени очи сирачетата трепереха от вълнение и студ и с отчаяние мислеха, че вече няма да видят своя водач и приятел Дагоберт. Гавриил му бе протегнал ръка, за да му помогне да се изкачи по високия бряг, но и двамата бяха много изтощени и една вълна завлече войника навътре в морето.

Появяването на Гавриил стана следващата причина да се развълнува Родин, който наблюдаваше всичко отстрани. Но този път той се зарадва, щом видя спасилия се мисионер. Неприятното чувство, което изпита, когато зърна дъщерите на генерал Симон, се поуталожи. (Нека не забравяме, че според плановете на г-н Родин Гавриил трябваше непременно да бъде в Париж на 13 февруари).

Управителят и жена му, разчувствувани от вида на двете сирачета, бързо тръгнаха към тях.

— Господарю, господарю! Добра новина — извика един дотичал в стаята слуга. — Още двама корабокрушенци са спасени!

— Слава богу! Благословен да е Бог! — каза мисионерът.

— Къде са? — попита управителят и се втурна към вратата.

— Единият може да върви и идва след мен с Юстин, който го води. Другият се удари в скалите и сега го пренасят на носилка от клони.

— Ще се разпоредя да го настанят в другия салон — каза на излизане управителят. — А ти, жено, се погрижи за момичетата.

— А къде е онзи, който може да върви? — попита жената на управителя.

— Ето го — каза селянинът и посочи един мъж, който бързо се зададе в края на коридора. — Въпреки че е стар и ранен, като разбра, че двете момичета са спасени и се намират тук, толкова се разбърза, че се изпотих, докато го настигна.

Селянинът едва бе успял да довърши думите си, когато Роз и Бланш скочиха и едновременно се спуснаха към вратата. Там почти се сблъскаха с Дагоберт. Войникът беше като онемял, падна на колене пред прага и простря ръце към дъщерите на генерал Симон. В това време Сърдитко застана пред тях и започна да ближе ръцете им. Но Дагоберт не можа да издържи на вълнението. Когато стисна в прегръдките си двете момичета, главата му клюмна назад и ако не бяха селяните да го подхванат, щеше да падне по гръб. Сирачетата тръгнаха да придружават припадналия Дагоберт, когото пренесоха в една съседна стая, въпреки че жената на управителя ги молеше да не напрягат повече силите си.

Когато Родин видя войника, лицето му се сгърчи, защото той беше уверен, че водачът на дъщерите на генерал Симон е мъртъв.

Изнемощелият от умора мисионер се бе отпуснал на едно канапе и още не бе видял Родин.

Една нова личност — мъж със смугло жълтеникаво лице, влезе в стаята, придружен от един селянин, който му посочи Гавриил. Беше облечен със селски дрехи, които му бяха дали на брега. Той се приближи до мисионера и му каза на френски, но с акцент.

— Току-що донесоха принц Джалма… Първата му дума беше да повикаме вас.

— Какво каза този човек? — извика Родин и пристъпи към Гавриил.

— Господин Родин! — извика мисионерът и се дръпна от изненада.

— Господин Родин! — извика и другият спасен и повече не свали очи от кореспондента на Жозюе.

— Вие сте тук, господине — каза Гавриил и се приближи до Родин със страхопочитание.

— Какво каза този човек? — повтори Родин с променен глас. — Не произнесе ли името на принц Джалма?

— Да, господине, принц Джалма пътуваше с английския кораб, който идваше от Александрия и който потъна. Беше спрял на Азорските острови, където се намирах и аз. Корабът, на който се качих в Карлстън бе принуден да остане там поради сериозни повреди и затова се прехвърлих на „Белият орел“, където беше и принц Джалма. Пътувахме към Портсмут, откъдето имах намерение да се върна във Франция.

Родин не прекъсна Гавриил. Новият удар парализираше мислите му. Най-сетне, пряко сили, той успя да попита Гавриил:

— Знаете ли кой е този принц Джалма?

— Един млад, много добър и много смел момък. Син на индийски цар, на когото англичаните са отнели земите — после мисионерът се обърна към другия спасен с искрена заинтересованост: — Как е принцът? Опасни ли са раните му?

— Много са тежки, но не са смъртоносни — рече другият.

— Слава Богу — каза мисионерът на Родин, — нали разбирате, и той е от потъналия кораб.

— Много добре — отвърна кратко и важно Родин.

— Ще ида при него — каза Гавриил смирено. — Няма ли да ми заповядате нещо?

— Ще можете ли след два-три часа да тръгнете, въпреки че сте уморен?

— Щом трябва…

— Трябва. Ще тръгнете с мен.

Гавриил се поклони на Родин, който се тръшна изнемощял на един стол, а мисионерът излезе със селянина.

Жълтеникавият човек бе останал в един ъгъл на стаята, без Родин да го забележи. Това беше метистът Фарингея, единият от главатарите на Удушвачите, който избяга от хайката на войниците в развалините на Чанди. Той уби контрабандиста Махал и му взе доклада, написан от г-н Жозюе Ван Даел до г-н Родин и писмото, което трябваше да препоръча контрабандиста като пътник на „Руитер“. Фарингея побягна от колибата край развалините на Чанди, без Джалма да го види повече (за бягството му ще разкажем по-нататък). Принцът не знаеше, че той принадлежи към фансегарите и по време на пътуването го смяташе за свой съотечественик.

Родин седеше с втренчен, подивял поглед, с пребледняло от гняв лице, гризеше ноктите си и така и не забеляза метиса. А той се приближи до него мълчаливо, сложи ръка на рамото му и свойски му рече:

— Вие сте Родин, нали?

— Какво? — попита Родин разтреперан и бързо вдигна глава.

— Вие сте Родин, нали? — повтори Фарингея.

— Да… Какво искате?

— Вие живеете на улица „Milien des-Ursius“ в Париж, нали?

— Да, но какво искате?

— Засега — нищо, братко, после ще искам много.

И Фарингея се отдалечи с бавни крачки, а Родин изпадна в ужас, защото този човек, който не трепваше пред нищо, сега настръхна от зловещия поглед и мрачното лице на Удушвача.

IV глава Към Париж

В Кардовилския замък се възцари дълбока тишина. Бурята утихна полека-лека и само в далечината се разнасяше глухият шум на вълните, които тежко се разбиваха в брега.

Дагоберт и сирачетата бяха настанени на горния етаж в топли и много уютни стаи.

Тежко раненият Джалма остана долу в един от салоните. По време на корабокрушението една разплакана майка му подаде детето си. Той напразно се мъчи да изтръгне нещастното същество от ръцете на сигурната смърт. Тези опити пречеха на движенията му и младият индиец беше почти смазан в скалите. Фарингея успя да го убеди в добронамереността си и остана при него да го пази.

След като поуспокои Джалма, Гавриил се прибра в отредената му стая, за да устои на думата си пред Родин, че след два-три часа ще бъде готов за път. Не си легна, но когато дрехите му изсъхнаха, той заспа на едно голямо кресло с висока облегалка пред силния огън в камината.

Сърдитко явно проявяваше пълно доверие към почтения замък, затова изостави вратата на Роз и Бланш и отиде да отпочине и да се постопли пред огнището, до което в един ъгъл бе заспал мисионерът. С полегнала върху изопнатите му крака муцуна кучето се наслаждаваше на пълното щастие след безбройните перипетии. Не можем да кажем със сигурност дали мислеше за клетия стар Смешльо, но явно го помнеше, защото започна безпричинно да хапе всички бели коне, които срещаше след смъртта на верния си другар, въпреки че никога преди това не бе нападал коне, каквито и да са на цвят.

След малко една врата срещу тази стая се отвори и двете сестри плахо влязоха вътре. Бяха отпочинали, станаха и се облякоха, но от известно време се безпокояха за Дагоберт, макар жената на управителя да им съобщи, че селският лекар не намира раната на войника за опасна. Затова те напуснаха стаята си с надеждата да научат нещо за Дагоберт от някой обитател на замъка.

Високата облегалка на старото кресло, в което спеше Гавриил, напълно го закриваше. Но сирачетата видяха спокойно разположения край креслото Сърдитко и помислиха, че там спи Дагоберт. Затова се приближиха, но за голямо тяхно учудване, намериха Гавриил. Те се вкамениха от изненада и не смееха да мръднат нито напред, нито назад, за да не го събудят. Дългата руса коса на мисионера беше изсъхнала и свободно се виеше около врата и раменете му, а бледото му лице се открояваше върху тъмночервената дамаска на облегалката. То изразяваше горчива мъка или защото сънуваше нещо тъжно, или защото не можеше да прикрие скръбта си в съня. Въпреки този тъжен израз, чертите му бяха запазили отпечатъка на ангелско смирение и изключителна привлекателност, защото няма нищо по-привлекателно от страдащата красота.

Двете момичета сведоха очи, изчервиха се и се спогледаха малко тревожно.

— Спи, сестрице — каза Роз тихо.

— Толкова по-добре… — прошепна Бланш и й направи някакъв жест, — така ще го разгледаме по-спокойно…

— Докато го водехме насам от брега не смеехме.

— Виж колко е смирено лицето му!

— Струва ми се, че това е човекът, който ни се явява насън.

— Който ни казваше, че ще ни закриля.

— И този път удържа на думата си.

— Но сега поне можем да го видим.

— Да, сега не е както в затвора в Лайпциг през онази тъмна нощ.

— Той пак ни спаси.

— Да не би той… Тази сутрин… С нас беше свършено.

— Но на сън лицето му се явява огряно от светлина.

— Да, почти ослепявахме от блясъка му.

— Пък и не беше тъжен.

— Защото тогава идваше от небето, а сега е на земята…

— А имаше ли такъв ален белег на челото си?

— Не, не… Щяхме да го забележим.

— И на ръцете си има белези от рани…

— Но щом е ранен, не може да бъде ангел, нали?

— Защо да не може, ако е попречил на злото или е помагал на някой застрашен от смърт като нас?

— Така е. Вероятно винаги се намира в опасност, когато отива на помощ при онези, които закриля.

— Жалко, че не си отваря очите.

— Погледът му е толкова добър и нежен!

— Защо ли по пътя не ни каза нещо за мама?

— Сигурно не е искал, защото не бяхме сами.

— Но сега сме сами…

— Нека го помолим да ни каже нещо за нея.

И сирачетата се спогледаха с очарователна сърдечност, прелестните им личица поруменяха, а моминските им гърди се разтуптяха под черните роклички.

— Права си… Да го помолим.

— Боже мой, сестрице, как бият сърцата ни — каза Бланш с пълната и съвсем справедлива увереност, че Роз изпитва всичко, което чувствува и тя, — сякаш ще ни се случи нещо хубаво.

Двете сестри се приближиха плътно до креслото, сключиха ръце и коленичиха отдясно и отляво на младия свещеник. Картината беше възхитителна. Те повдигнаха ангелските си личица към Гавриил и с много тих, крехък като възрастта си глас казаха:

— Гаврииле, говори ни за мама…

Мисионерът се размърда, поотвори очи и в просъницата гледката на двете момиченца с обърнати към него нежни лица, които шепнеха, му се видя приказна.

— Кой ме вика? — каза той, след като се събуди напълно и изправи глава.

— Ние.

— Ние, Бланш и Роз.

Сега беше негов ред да се изчерви, защото разпозна децата, които беше спасил от удавяне.

— Станете, сестри мои — каза той, — само пред Бога се коленичи.

Сирачетата го послушаха, веднага се хванаха за ръце и се изправиха от двете му страни.

— Вие знаете името ми? — рече той изумен.

— Да. Не сме го забравили.

— Кой ви го каза?

— Вие…

— Аз?!

— Когато дойдохте при нас от името на майка ни…

— Да ни кажете, че тя ви изпраща и че винаги ще ни закриляте.

— Аз ли, мои сестрици? — попита мисионерът в недоумение. — Лъжете се. Днес ви виждам за пръв път.

— А в сънищата?

— Да, спомнете си — в сънищата…

— В Германия… Преди три месеца за пръв път… Разгледайте ни по-добре…

Гавриил не можа да сдържи усмивката си пред чистосърдечието на Роз и Бланш, които искаха да му припомнят собствения си сън. Сетне още по-учуден продължи:

— Във вашите сънища?

— Разбира се. Когато ни давахте толкова умни съвети.

— Когато по-късно ни сполетя едно нещастие в затвора, ние си спомнихме вашите думи и те ни утешиха и насърчиха.

— Нали вие ни изведохте от затвора в Лайпциг през онази тъмна нощ. Не можахме да видим лицето ви.

— Аз?!

— Че кой друг, освен вас, ще дойде да помогне на нас и на стария ни приятел!

— Ние му казахме, че вие го обичате, защото той ни обича, но приятелят ни не искаше да повярва в ангелите.

— Пък и тази сутрин по време на бурята почти не се бояхме…

— Чакахме ви.

— Да, тази сутрин Бог беше милостив към мен и ме изпрати да ви помогна. Идвах от Америка, но никога не съм ходил в Лайпциг. Така че не аз съм ви извел от затвора. Кажете ми, мои сестрици — попита ги той кротко усмихнат, — за кого ме вземате?

— За един добър ангел, когото вече сме виждали насън и когото мама ни е изпратила от небето да ни закриля.

— Мили мои сестрици, аз съм само един беден свещеник и нищо повече… Няма съмнение, че случайно приличам на ангела, когото сте видели насън и когото само насън можете да видите, защото иначе ангелите са невидими.

— Ангелите са невидими! — възкликнаха сирачетата и се спогледаха натъжени.

— Не съжалявайте, мили сестрици — каза Гавриил и сърдечно хвана ръцете на двете момичета, — сънищата, както и всичко друго, идват от Бога. И тъй като в този сън е премесен споменът за майка ви, двойно трябва да му благодарите.

В това време вратата се отвори и на прага застана Дагоберт.

В простодушната си гордост, че са закриляни от ангел, до този момент двете сирачета не си спомняха, че жената на Дагоберт бе прибрала едно захвърлено дете, което се казваше Гавриил и беше свещеник и мисионер.

Селският хирург много грижливо бе превързал Дагоберт, въпреки упоритото му твърдение, че тази рана била „бял кахър“, както се изразяваше генерал Симон. Една черна лента покриваше наполовина челото му и го правеше още по-грозен. Когато влезе в салона и видя непознатия човек свойски да държи ръцете на Бланш и Роз, той се изненада. Дагоберт не знаеше, че мисионерът бе спасил сирачетата и се бе опитал да му помогне. Сутринта по време на бурята, блъскан от вълните, войникът не успя да разгледа добре Гавриил. А когато след корабокрушението намери двете сирачета в долния салон на замъка и припадна от умора, вълнение и болки, също не можа да види мисионера. Но щом старият войник завари Роз и Бланш толкова сближени с един непознат човек, посивелите му гъсти вежди започнаха да се мръщят под черната превръзка. В същия миг двете момичета се завтекоха, хвърлиха се в прегръдките му и синовно се притиснаха в него. Досадата му веднага се разпръсна, макар от време на време да мяташе по някой доста начумерен поглед към мисионера, чието лице не можеше добре да разпознае.

— Как е раната ти? — попита Роз. — Казаха ни, че за щастие не е опасна.

— Боли ли те още? — продължи Бланш.

— Не, деца мои… Селският „майор“ реши да ме измъчи с тази превръзка. Целият да бях насечен със саби, пак нямаше да се бинтовам така. Ще ме сметнат за мекушав старец. Тази рана е бял кахър и не искам да…

Войникът вдигна едната си ръка към превръзката.

— Не я пипай! — каза Роз и задържа ръката му. — Толкова ли сте безразсъден на вашата възраст!

— Добре, добре! Не ми се карайте, ще направя както вие искате и няма да закачам превръзката — после той придърпа сирачетата в единия ъгъл на салона, посочи им с очи младия свещеник и тихо попита: — Кой е господинът, който ви държеше за ръце, когато влязох? Прилича ми на свещеник. Чуйте ме, деца, трябва да се пазите, защото…

— От него ли! — извикаха Роз и Бланш и се обърнаха към Гавриил. — Ако не беше той, сега нямаше да те прегръщаме…

— Как! — възкликна войникът, изправи се бързо и изгледа мисионера.

— Той е нашият ангел-хранител… — поде Бланш.

— Той… Той ли ви… — Дагоберт не можа да продължи. С разтуптяно сърце и просълзени очи се втурна към мисионера, подаде му двете си ръце и преливащ от признателност рече: — Господине, на вас дължа живота на тези две момичета. Оттук нататък зная дълга си към вас. Това е всичко, което ще ви кажа… но после се сети нещо и продължи: — Почакайте… Когато се мъчех да изкача една скала, за да не ме отвлекат вълните, не ми ли протегнахте ръка вие? Да, русата ви коса…, младото ви лице! Няма съмнение, вие сте! Сега ви познах…

— За съжаление, господине, имах нещастието да видя, че отново падате в морето.

— Нямам какво друго да ви кажа за благодарност, освен онова, което вече ви казах. Спасявайки живота на тези две деца, вие направихте много повече, отколкото ако бяхте спасили мен. Но каква смелост! Какво сърце! И толкова млад, с толкова нежно лице!

— Как — извика радостно Бланш, — значи Гавриил се е опитал да спаси и вас?

— Гавриил — повтори Дагоберт и се обърна към свещеника. — Гавриил ли се казвате?

— Да, господине.

— Гавриил! — пак повтори войникът още по-учудено. — И сте свещеник?

— Да, господине. Свещеник-мисионер в чужбина.

— И кой ви отгледа? — попита войникът с нарастваща изненада.

— Една много добра и великодушна жена, която почитам като собствена майка, защото тя прояви милост към мен, захвърленото дете, и ме отгледа като свое чедо…

— Франциска… Балдуин, нали? — каза войникът дълбоко трогнат.

— Да, господине — отвърна Гавриил не по-малко развълнуван. — Но откъде знаете?

— Жена на един войник — продължи Дагоберт.

— Да, на един храбър войник, който заради предаността си сега прекарва живота си в заточение, далеч от своята жена и своя син — моят добър брат, защото аз се гордея да го наричам така.

— Моят Агрикол… Моята жена… Кога ги напуснахте?

— Да не би вие да сте бащата на Агрикол? Господи, каква радост ми прати Бог! — каза Гавриил и сключи ръце.

— А жена ми и синът ми? — попита с разтреперан глас Дагоберт. — Как са те? Имате ли писмо от тях?

— В писмото, което получих преди три месеца, имаше много добри новини…

— О, какво щастие — възкликна Дагоберт, — какво щастие! — от вълнение старият войник не можа да продължи, гласът му се задави и той се отпусна на един стол.

Едва тогава Роз и Бланш се сетиха за писмото на баща си, в което се разказваше за намереното дете на име Гавриил, прибрано от жената на Дагоберт, и изпаднаха във възторг:

— Нашият Гавриил е и твой! — развика се Роз.

— Да, мили дечица, той е и ваш, и мой. Всеки от нас си има свой дял — сетне войникът се обърна към Гавриил и добави с умиление: — Подай ми ръката си, безстрашно мое чедо. Зная, че е неприлично да ти говоря на ти, но го правя, защото моят Агрикол е твой брат.

— Господине, каква чест!

— Не, ти няма защо да ми благодариш след всичко, което стори за нас.

— Майки ми знае ли, че ще пристигнете? — попита Гавриил, за да прекъсне похвалите на войника.

— Преди пет месеца й писах, че тръгвам насам. Има си причина за това. Друг път ще ти разкажа всичко… Тя още ли живее на улица „Brise-Miche“? Там е роден моят Агрикол.

— Там си живее.

— Тогава сигурно е получила писмото ми. Исках да й пиша от затвора в Лайпциг, но нямаше как.

— От затвора ли излизате?

— Да, идвам от Германия през Елба и през Хамбург. И досега щях да бъда в Лайпциг, ако не беше едно приключение, което ще ме накара да повярвам в дявола, само че в добрия дявол…

— Какво искате да кажете?

— Трудно ми е да ви обясня, защото нямам отговор за самия себе си. Тези момиченца — той посочи усмихнато Роз и Бланш — се мислят за по-учени от мен и все ми повтарят: „Ангелът ни дойде на помощ, Дагоберт. Видя ли, Ангелът беше, а ти казваш, че само Сърдитко може да ни защити…“

— Гавриил, чакам ви — каза един кротък глас, от който мисионерът се разтрепера.

Свещеникът, Дагоберт и сирачетата веднага извърнаха глави. Сърдитко глухо изръмжа. Беше г-н Родин. Той стоеше прав на прага на една врата, която водеше към някакъв коридор. Чертите му бяха спокойни и безстрастни. Той метна бърз, проницателен поглед към войника и двете сестри.

— Кой е този човек? — попита Дагоберт, настроен зле от самото начало към г-н Родин, чиято физиономия съвсем справедливо намираше за твърде отвратителна. — За какъв дявол те вика?

— Тръгвам с него — каза Гавриил натъжен и притеснен. Сетне се обърна към Родин: — Извинете моля, идвам веднага.

— Как?! Ти си отиваш, тъкмо когато се намерихме — каза изненадан Дагоберт. — Недей, за Бога! Няма да тръгнеш. За толкова неща искам да те попитам. Заедно ще вървим… За мен ще бъде истински празник.

— Невъзможно е. Той е мой настоятел. Трябва да го слушам.

— Твой настоятел ли? Че той е облечен в мирски дрехи.

— Не е длъжен да носи калугерски…

— Хайде-хайде, това да не е униформа, не си длъжен да се подчиняваш. Отпрати го.

— Ако беше възможно, вярвайте ми, изобщо нямаше да се двоумя.

— Значи ненапразно този човек ми е толкова антипатичен — каза Дагоберт през зъби, а после добави нетърпеливо: — Искаш ли аз да му кажа, че ще ни направи голяма услуга, ако си тръгне сам?

— Моля ви, недейте — каза Гавриил, — няма смисъл. Зная задължението си. Волята на настоятеля ми е моя воля. Когато пристигнете в Париж, ще дойда да ви видя — и вас, и мама, и добрия си брат Агрикол.

— Добре, тъй да бъде. Бил съм войник и зная какво е подчинението — каза Дагоберт много натъжен. — И тъй, вдругиден рано сутринта ще се видим на улица „Brise-Miche“, детето ми. Защото, както казват, до утре вечер ще стигнем в Париж. И ние ще тръгнем веднага. По всичко личи, че и при вас дисциплината е сурова, нали?

— Да, сурова е и много взискателна — отвърна настръхналият Гавриил и сподави една въздишка.

— Добре, целуни ме и до скоро… Двадесет и четири часа бързо минават.

— Сбогом, сбогом… — каза нежно мисионерът, след като старият войник сърдечно го прегърна.

— Сбогом, Гавриил — добавиха сирачетата с насълзени очи и въздъхнаха.

— Сбогом, мои сестрици — отвърна им той и излезе с Родин, който не пропусна нито една дума и нито един жест от тази сцена.

След два часа Дагоберт и двете сирачета напуснаха замъка и поеха към Париж, без да знаят, че Джалма остана в Кардовил, защото бе тежко ранен и не можеше да се движи.

Метисът Фарингея седеше край младия принц и твърдеше, че не иска да остави сам съотечественика си.

Сега ще отведем нашия читател на улица „Brise-Miche“ при жената на Дагоберт.