Скитникът евреин

I глава Ажупата

Когато господин Родин разпращаше кореспонденцията си по целия свят от дъното на улица Milieu des Ursins в Париж, когато дъщерите на генерал Симон, избягали от гостилницата „Белият сокол“ и задържани в Лайпциг заедно с Дагоберт, стояха под стража, се случваха успоредно и едновременно други събития, които пряко засягаха тези съвсем различни хора… Случваха се на край света, в дълбоката Азия, на остров Ява близо до град Батавия, където живееше господин Жозюе Ван Даел, кореспондент на господин Родин.

Ява! — прекрасна и зловеща страна, страна, в която най-красивите цветя крият най-отвратителните гадини; където в най-хубавите овошки пълзи най-лютата отрова; където растат величествени дървета със смъртоносна сянка; където исполинският прилеп-вампир смучи кръвта на жертвите, около които разпръсква хладен и благовонен въздух и ги приспива задълго, защото и най-лекото ветрило не се движи по-бързо от големите, дъхтящи на мускус крила на това чудовище.

Годината е 1831, изтича месец октомври. Вече е пладне — време, почти убийствено за изложения на горещото слънце, което вдига към тъмносиньото небе трептящата пелерина на маранята.

Сред синкавата сянка на гъстите, залени и лъскави като порцелан дървета се издига така наречената ажупа — нещо като палатка за почивка от тръстикови рогозки, проснати върху дебели бамбукови колове, забити дълбоко в земята. Тези странни наглед дървета тук-там се превиваха като сводове, на места стърчаха заострени като стрели, другаде се разстилаха като сенник и бяха толкова кичести, гъсти и вплетени едно в друго, че дори дъждът не можеше да проникне през тях.

Въпреки ужасната горещина по тези места, тук земята винаги бе мочурлива и засенчена от гъстите, росни и неимоверно буйни лиани, папрати и кичести тръстики, които достигаха почти до покрива на ажупата и сякаш я скриваха в гнездо от треволяк. Няма нищо по-задушно от този въздух, натегнал от влажни изпарения и наситен с най-силните и лютиви миризми, идващи от канеленото дърво, исиота, стеханотиса и гарденията, които растяха между дърветата и лианите и пръскаха изобилно парливото си благоухание. Покривът на тази колиба се губи сред широки бананови листа, в единия й край имаше четвъртит отвор, препречен със ситна решетка от преплетени клони, за да не се вмъкват вътре змии и други отровни буболечки, който явно служеше за прозорец.

Сред този гъсталак стърчеше едно огромно стебло от изсъхнало дърво, което с приведения си връх почти допираше покрива на ажупата; от всяка пукнатина на черната му, набръчкана и мъхеста кора никнеше някакво странно, почти фантастично цвете — дори крилото на пеперуда не е толкова тънко, лъскаво червено и ярко черно, колкото листата му; дори необикновените птици, които човек вижда на сън, нямат толкова странен вид, както тези крилати цветя, сякаш готови всеки миг да литнат от крехките си безлисти стебла. Дълги, гъвкави и обли кактуси като змии обвиваха изсъхналото стебло, провесили по него зелените си стави със сребристобели широки бодли. Цветята пръскаха силна ванилиева миризма. Едно малко керемидено червено змийче, тънко като перо и дълго няколко палеца, подава наполовина сплесканата си глава от огромните благуханни чаши, в които се спотайваше…

В дъното на ажупата върху една рогозка лежеше дълбоко заспал младеж. Ако някой видеше прозрачното му златистожълто лице, би си помислил, че е бледа медна статуя, по която играят слънчеви лъчи. Позата му бе естествена и красива. Подгънал беше дясната си ръка под приповдигнатата и обърната в профил глава. През свободната с широки ръкави роба от бял муселин прозираха гърдите и ръцете му, достойни за Антиноус. Кожата му бе твърда и гладка като мрамор, а златистожълтият й цвят контрастираше с белотата на одеждата му. Върху широките му издадени гърди се виждаше дълбок белег от рана… Бе ранен от куршум, когато защитаваше живота на генерал Симон, бащата на Роз и Бланш. На шията му висеше медальонче, каквото носеха и двете сестри. Този индиец се казваше Джалма. Чертите на лицето му — благородни и изключително красиви; синкавочерната коса бе разделена на път на челото и гиздаво се спускаше по плещите му; тънките изписани вежди също бяха така черни, както и дългите мигли, чиято сянка падаше върху гладките му страни; от яркочервените полуотворени уста излизаше тежко дихание — сънят му бе труден и мъчителен, защото горещината ставаше все по-задушна. Навън цареше дълбока тишина. Не подухваше никакъв ветрец. Но след малко огромните папрати, плътно покрили земята, се раздвижиха почти недоловимо, сякаш нещо пролазваше и разклащаше стеблата им. От време на време полюляването секваше и всичко отново замираше неподвижно. След няколко последователни смени на шумолене и дълбока тишина сред тръстиките, малко встрани от изсъхналото дърво се подаде глава на човек.

Лицето му бе зловещо, бронзовозеленикаво, дългата му черна коса беше увита около главата, очите му святкаха с дивашки блясък, изражението му бе доста интелигентно и свирепо. Той престана да диша и застина неподвижно. Сетне запълзя, разтваряйки листака, без да издава никакъв шум. Все така предпазливо и бавно се добра до приведеното стебло на изсъхналото дърво, чийто връх почти допираше покрива на ажупата. Този човек, малаец по произход, беше от сектата на Удушвачите. Той отново се поуслуша и се подаде от храсталака почти в цял ръст — щеше да е съвършено гол, ако не носеше нещо като гащета, пристегнати през кръста с пъстър пояс. Гъста мазнина покриваше медножълтите му жилести и яки крайници. Той прилепна върху огромния ствол, така че да не бъде забелязан от колибата и, прикрит по този начин от стеблото на дървото, обградено с лиани, започна да се катери по него мълчаливо, търпеливо и предпазливо. В живата му коса, в пъргавината на движенията, в осезаемата му сила, която би била страшна в настъпление, имаше нещо потайно и вероломно, напомнящо тигър, който дебне жертвата си. И така, съвсем незабелязано, той стигна до стръмната част на дървото, което почти допираше покрива на колибата, а оттам до малкото прозорче оставаше около една стъпка разстояние. Тогава той подаде предпазливо глава и се загледа втренчено в колибата, търсейки най-удобното място, през което да се промъкне вътре.

Когато Удушвачът видя, че Джалма спи дълбоко, светналите му очи заблестяха още по-силно. Устата му се разтегли от нервна и злокобна усмивка и оголи два реда остри като на пила, почернели зъби. Джалма беше легнал почти до вратата на ажупата, която се отваряше навътре, и ако някой се опиташе да я бутне, веднага щеше да се събуди.

Все така прикрит от дървото, Удушвачът се наведе още повече с намерение да разгледа по-внимателно вътрешността на колибата и, за да се подпре, опря безшумно ръка върху решетката на отвора, който служеше за прозорец. Това движение разклати голямото кактусово цвете, в чието дъно се бе свило малкото змийче, то светкавично се стрелна и се уви около ръката на Удушвача.

От болка или от изненада той тихо извика, но когато, все още вкопчен в стеблото на дървото, се отдръпваше бързо назад, забеляза, че Джалма се размърда… И наистина, без да променя безгрижната си поза, младият индиец поотвори очи, обърна глава към малкото прозорче и една дълбока въздишка повдигна гърдите му, защото горещината под прихлупения гъст свод от влажна зеленина беше непоносима.

Джалма тъкмо помръдна, когато зад дървото се чу къс остър писък като на райска птица, която се кани да хвръкне, и който наподобяваше писъка на фазан… Скоро той се повтори, но по-слабо, сякаш лъвската птица се бе отдалечила. Джалма реши, че е разпознал шума, разбудил го за малко, изпъна бавно ръката, с която подпираше главата си, и пак заспа, без да променя позата си.

За няколко минути в това уединено място отново се възцари дълбока тишина. Всичко беше неподвижно. С изкусното си подражание на птицата Удушвачът бе маскирал безразсъдното охкане от изненадата и болката, предизвикани от ухапването на змийчето. Той реши, че Джалма отново е заспал, подаде глава и видя, че младият индиец наистина спи като мъртъв. Тогава слезе от дървото все така предпазливо и се изгуби из тръстиките с доста подпухнала от ухапването на змията ръка.

В това време се разнесе далечна монотонна и тъжна песен. Удушвачът се изправи, заслуша се внимателно и на лицето му се изписа смайване и зловеща ярост. Песента все повече и повече се приближаваше към ажупата.

След малко се показа един индиец, който крачеше през полянката към мястото, където се криеше Удушвачът. Щом го видя, последният измъкна дългото и тънко въже, замотано около кръста му, на чийто край бе завързана оловна топка с големината на яйце. Удушвачът завърза другия край на въжето за дясната си ръка, ослуша се отново и се запромъква пълзешком между високите треви към индиеца, който вървеше полека и пееше тъжната си приятна песен. Този момък едва бе навършил двадесет години и беше роб на Джалма. Лицето му бе медножълто, шарен пояс пристягаше синята му памучна роба, на главата си имаше малка червена чалма, на ръцете си — сребърни гривни, а на ушите си — обици… Носеше някакво известие на своя господар, който си почиваше по време на голямата дневна жега в ажупата, доста отдалечена от къщата, където живееше.

Щом стигна до мястото, където пътеката се разделяше на две, робът решително пое към колибата, до която оставаха четиридесет крачки.

Една от онези огромни явски пеперуди, по чиито огромни разперени крила се виеха по две златни резки на тъмносин фон, запърха от лист на лист и най-сетне кацна в един храсталак от гардении близо до младия индиец. Той прекъсна песента си, спря се, премести внимателно крак, протегна ръка и улови пеперудата. Внезапно робът видя зловещото лице на Удушвача пред себе си, чу пукот като от прашка и усети около врата си метнатото с бързина и сила въже с троен възел, чието олово, вързано за единия му край, почти в същия миг силно го удари в тила.

Нападението беше толкова ненадейно, че слугата на Джалма не успя нито да извика, нито да изпъшка. Той се олюля… Удушвачът дръпна силно въжето… Медножълтото лице на роба стана тъмночервено, той падна на колене и размаха ръце… Удушвачът го повали окончателно и стегна толкова здраво въжето, че по кожата на роба се стече кръв… Жертвата се сгърчи още няколко пъти и всичко свърши… Докато траеше кратката, но ужасна агония, убиецът стоеше, коленичил пред жертвата си, следеше и най-малките й движения, впил пламтящите си очи, и изглеждаше прехласнат от неописуема наслада — ноздрите му се разшириха, жилите на слепоочията и на врата му се изопнаха и същата зловеща усмивка, която разтегли устните му, когато видя заспалия Джалма, оголи черните му остри зъби, потракващи от нервните тикове на челюстта. След малко той скръсти ръце на запъхтяните си гърди, сбръчка чело и започна да шепне някакви тайнствени думи, които приличаха на молитва… Сетне отново се отдаде на свирепия унес, към който го тласкаше видът на трупа…

Погледът на хиената и тигъра, приклекнали до жертвата си, която са преследвали или издебнали, е не по-свиреп и по-кръвожаден от погледа на този човек…

Като се сети, че все още не е свършил работата си докрай, той с мъка се откъсна от ужасната гледка, откачи въжето от врата на жертвата си, уви го около тялото си, повлече трупа от пътеката и го скри в гъсталака от тръстики, без да се докосне до сребърните гривни и обици. След това Удушвачът отново запълзя по корем и стигна до колибата на Джалма. Ослуша се внимателно, извади от пояса си нож с обвито в бананов лист тънко острие и направи върху рогозката разрез с големина три стъпки. Ножът му бе толкова остър и той извърши всичко това толкова бързо, че дори най-лекото движение на елмаз по стъкло би вдигнало много повече шум… През разреза Удушвачът видя, че Джалма още спи дълбоко, и се вмъкна в колибата с изумителна смелост.

II глава Татуирането

Ясносиньото до този момент небе бавно започна да става сивозелено, а слънцето се скри зад червеникава и зловеща мъгла. От странната светлина всички неща придобиха чудновати силуети — гледката наподобяваше пейзаж, наблюдаван през опушено стъкло. По тези географски ширини подобни явления заедно с удвоената тропическа горещина винаги предвещаваха приближаването на буря. От време на време се долавяше и смътната миризма на сяра. Леко разклащаните от наелектризирани течения листа потръпваха по стеблата си, сетне всичко отново потъваше в тишина и мрачна неподвижност. Тежестта на нажежената атмосфера, пропита с парливи миризми, ставаше непоносима. Едри капки пот посребриха тялото на Джалма, който все още тънеше в дълбок сън. Това вече не беше почивка, а мъчително изнемогване.

Удушвачът се свлече като змия по стената на ажупата и пълзешком стигна до самата рогозка на Джалма, където се сви и настани, заемайки колкото се може по-малко място. Тогава се разигра една ужасна сцена сред тайнственост и дълбоко мълчание. Животът на Джалма беше в ръцете на Удушвача, който, подпрян на ръце и колене, с проточен врат, облещени очи и втренчени зеници стоеше неподвижен като заловен див звяр. Не след дълго върху отвратителното му лице се изписа жестока вътрешна борба между жаждата и насладата от убийството, подклаждана от току-що извършеното насилие над роба, и клетвата, която бе дал да не посяга на живота на Джалма, въпреки че причината, която го бе довела до ажупата, може би беше по-страшна за младия индиец дори от самата смърт. На два пъти погледът на Удушвача пламваше от ярост и, облегнат само на лявата си ръка, с дясната той бързо посягаше към края на въжето си… Но на два пъти ръката му се отпускаше… Желанието за убийство отстъпваше пред всемогъщата воля, чиято непреодолима сила изпитва и младенецът. Страшната му ярост явно бе стигнала до лудост, защото с колебанията си губеше скъпоценно време. Всеки миг Джалма, известен с неимоверната си сила, ловкост и смелост, можеше да се събуди. И макар да нямаше оръжие, щеше да се превърне в страховит противник за Удушвача.

Най-сетне убиецът се реши… Потисна една дълбока въздишка на съжаление и се залови със задачата си… Всеки друг би сметнал подобно начинание за невъзможно. Отсъдете сами…

Джалма бе обърнат наляво, с подпряна върху подгънатата си ръка глава — най-напред трябваше да го накара да се обърне, без да се събужда, с лице надясно, т.е. към вратата, та ако случайно се поразсъни, да не види Удушвача, принуден да прекара доста време в колибата, за да изпълни кроежите си.

Небето побеляваше все повече и повече. Горещината бе стигнала върха си: всичко спомагаше Джалма да остане заспал и благоприятствуваше замислите на Удушвача… Тогава той коленичи и с върховете на жилавите си, намазани с мас пръсти започна да масажира челото, слепоочията и клепачите на младия индиец, но от такова разстояние, че допирът им почти не се долавяше… След няколко секунди потта, която оросяваше челото на Джалма, потече изобилно, той изпъшка, задушавайки се, а мускулите на лицето му потръпнаха няколко пъти, защото тези докосвания, макар и леки, за да го събудят, му причиняваха непоносимо неразположение. Удушвачът се втренчи в него с неспокойни и пламнали очи и продължи работата си търпеливо и изкусно. Все още спящият Джалма не можа повече да изтърпи неопределеното, неприятно и необяснимо чувство и вдигна дясната си ръка над лицето, сякаш искаше да се отърве от досадното пъплене на някое насекомо… Но силите му изневериха и ръката му веднага се плъзна неподвижна и натегнала върху гърдите му.

Удушвачът разбра, че е постигнал желаната цел и отново все така изкусно се залови да масажира клепачите, челото и слепоочията му. Тогава напълно отпадналият и потънал в тежък сън Джалма, който явно нямаше никаква сила и воля да сложи ръка на лицето си, в желанието си да се освободи от неприятното чувство, което го преследваше, обърна несъзнателно глава и тя се отпусна на дясното рамо.

След тази първа сполука Удушвачът заработи по-спокойно. Той реши да направи съня, който беше нарушил, колкото се може по-дълбок, и затова се постара да подражава на вампира като размаха бързо, сякаш ветрило, двете си ръце край пламналото лице на младия индиец. Сред задушната горещина Джалма почувствува неочакван и много приятен хлад и лицето му машинално се проясни, гърдите му се отпуснаха, полуотворените му уста вдъхнаха благотворния ветрец и той потъна в още по-дълбок, смущаван преди, а сега обгърнат от лекота сън. Една внезапна светкавица освети с блясъка си мрачния свод, който покриваше ажупата. От страх да не би младият индиец да се събуди още при първата гръмотевица, Удушвачът побърза да осъществи плана си.

Джалма лежеше по гръб, главата му бе сведена върху дясното рамо, а лявата му ръка беше простряна настрани. Свитият отляво Удушвач постепенно спря да му вее, сетне много ловко успя да запретне до лакътя широкия дълъг ръкав от бял муселин, който покриваше лявата ръка на Джалма.

Тогава той измъкна от джоба на гащетата си малка медна кутийка, извади една много остра тънка игла и парченце червеникав корен. Надупчи няколко пъти корена с иглата. При всяко бодване от него излизаше бяла лепкава течност. Когато видя, че иглата се е покрила с достатъчно сок, Удушвачът се наведе и духна лекичко към вътрешната част на ръката на Джалма, за да създаде отново чувство за прохлада. Тогава почти недоловимо написа с иглата по кожата на младия индиец няколко тайнствени и символични знаци. Той стори това толкова бързо, а иглата бе толкова остра, че Джалма не усети дори щипване по кожата си. Изписаните, тънки като косъм знаци, скоро придобиха бледочервен оттенък. Но сокът, в който бе натопена иглата, действуваше бавно и парливо, разпръскваше се полека-лека под кожата и след няколко часа щеше да стане синьо-червен и да открои ясно белезите, които сега почти не личаха.

След като завърши сполучливо замисъла си, Удушвачът хвърли последен яростен поглед към заспалия индиец… После се отдалечи пълзешком от рогозката и стигна до дупката, през която се бе вмъкнал в колибата. Замаскира разреза, за да не буди никакво съмнение, и изчезна тъкмо когато се разнесоха първите далечни глухи гръмотевици5.

III глава Контрабандистът

Сутрешната буря отдавна бе стихнала. Слънцето клонеше към залез. Изминаха няколко часа от влизането на Удушвача в колибата на Джалма, който бе белязан с тайнствените знаци, докато спеше.

Един конник се движеше бързо по дълга пътека, обградена с гъсти дървета.

Безброй птици, сгушени в сенчестия свод от зеленина, поздравяваха с чуруликане и игри светлата вечер; зелени и червени папагали се катереха с помощта на човките си по червените акации, големи тъмносини птици, наречени майнамайну, по чиито шии и дълги опашки сякаш имаше следи от злато, гонеха светлочерните жълтурки. Теменугово пъстри гълъби гукаха приятно край райските птици, чиито лъскави пера наподобяваха блясъка на смарагда и рубина, на топаза и сапфира. Тази малко поизгърбена пътека се оглеждаше в едно малко блато, където тамариндът и индийската смокиня хвърляха тук-там зелената си сянка. В тихата, бистра вода се виждаха сребристи риби с червени, сини и златни перки, които бяха толкова неподвижни, сякаш приковани в монолитна синкава кристална маса. Бяха се издигнали на водната повърхност, по която играеха слънчевите лъчи, и се къпеха радостно в светлината и топлината. Безчет насекоми като живи елмази с огнени крилца се плъзгаха, хвърчаха и бръмчаха над прозрачната вода, в чиито дълбини се отразяваха пъстрите цветове на листата и водните цветя.

Невъзможно е да се опише картината на тази богата, преливаща от цветове, благоухания и слънце природа, на чиито фон се движеше младият бляскав конник, идващ от дъното на пътеката. Този конник беше Джалма. Той не бе забелязал неизличимите знаци, които Удушвачът изписа на лявата му ръка. Явската му кобила беше средна на ръст, пращяща от сила и енергия и черна като нощта. Вместо седло, на гърба й бе метнато червено губерче. За да укроти буйните й скокове, Джалма си служеше със стоманен юлар, чиито изплетени от червена коприна юзда и ремъци бяха леки като перце. Нито един от прекрасните конници, изваяни изкусно пред Пантенона, не стои на коня толкова грациозно и гордо, колкото този млад индиец, чието красиво лице, огряно от залязващото слънце, свети от щастие и спокойствие. Очите му блестяха от радост, ноздрите му бяха разширени, устата — полуотворени. Той вдъхваше с наслада благоуханния въздух на цветята и листата на дърветата, още влажни от поройния дъжд, който валя след бурята. Червена чалма покриваше черната коса на Джалма и още повече подчертаваше златистия цвят на лицето му. Вратът му бе гол. Облечен бе в муселинова, бяла, с широки ръкави роба, пристегната през кръста с червен пояс. Широките му къси панталони от бяло сукно оголваха гладките му крака на половина и те се очертаваха върху черните хълбоци на кобилата, която Джалма пришпорва леко с жилестите си пищяли. Нямаше стремена, а малкото му тясно ходило бе обуто в чехли от червен марокин. Неспокойната му мисъл — ту отпусната, ту въздържана, сякаш се отразяваше и на вървежа, който налагаше на кобилата си — ту смел и бърз като необузданото въображение, което се развихря, ту спокоен и умерен като разсъждението след безпочвени фантазии. И най-малкото му движение по време на този странен вървеж излъчваше гордо, независимо и донякъде властно изящество.

След смъртта на баща му, убит с оръжие в ръка (както писа от Батавия господин Жозюе Ван Даел на господин Родин), англичаните отнеха бащините му земи и първо затвориха Джалма като държавен престъпник, а после го освободиха. Тогава младият принц напусна континентална Индия и, придружен от генерал Симон, който не се откъсна от решетките на сина на своя стар приятел, цар Каджа-Синг, пристигна в Батавия, където се бе родила майка му, за да прибере скромното наследство от нейните роднини. В това наследство, което баща му толкова време бе презирал или просто забравил, имаше важни книжа и един медальон, който с нищо не се отличаваше от медальоните на Роз и Бланш. Генерал Симон се изненада и зарадва на тази находка, защото тя не само разкриваше роднинска връзка между майка му и майката на Джалма, но и явно обещаваше добро бъдеще за последния. Генералът остави Джалма в Батавия да свърши някои работи, а сам пое към близкия остров Суматра. Бяха му казали, че там може да намери кораб, който бързо и директно да го отведе в Европа, защото младият индиец на всяка цена трябваше да бъде в Париж на 13 февруари 1832 година. Ако генералът откриеше такъв кораб, трябваше веднага да се върне и да вземе Джалма. И така, очаквайки с всеки изминат ден завръщането му, Джалма тръгна към пристанището на Батавия с надеждата, че там ще види кораба от Суматра с бащата на Роз и Бланш на борда.

Нека кажем няколко думи за детството и юношеството на сина на Каджа-Синг. Той изгуби майка си съвсем малък и беше възпитан строго, без излишества. Като дете придружаваше баща си в ловните му походи за тигри, които криеха опасностите на истинска битка. Едва бе започнал да възмъжава, когато тръгна с баща си на война, за да защитава земите му. Войната бе тежка и кървава… Живеейки след смъртта на майката сред бащините си гори и планини и сред непрекъснати битки, силната му и простодушна същност се опази чиста и девствена, а прякорът Великодушния, който му прикачиха, беше напълно заслужен. Имаше поведение на истински принц и докато беше в затвора, царствено вдъхна уважение на английските си пазачи с мълчаливото си достойнство. Никакъв укор, никакво оплакване, само гордо и меланхолично спокойствие — това беше всичко, което противопостави на несправедливото и варварско отношение, докато излезе от затвора. Научен да живее по патриархалните и военните правила на планинците в отечеството си, което бе напуснал от няколко месеца след арестуването му, той не познаваше светските обноски. Но въпреки че не му липсваха добри качества, Джалма често изпадаше в крайности: не отстъпваше нито за миг от думата си, беше предан до смърт и сляпо доверчив към другите, в добротата си стигаше до себеотрицание, но ставаше непримирим с онзи, който проявяваше към него непризнателност, вероломство и измамничество. И накрая, той изобщо не ценеше живота на предателя и клетвоотстъпника, защото смяташе за справедливо сам да заплати с него, ако стане такъв. С една дума, той бе човек със здрави положителни качества. И сред характерите, пресметливостта, лукавствата, хитрините, ограниченията и преструвките в някое твърде изтънчено общество, каквото например е парижкото, един такъв човек би бил доста любопитен обект за наблюдение.

Правим това предположение, защото откакто се взе решение за предстоящото пътуване, от ума на Джалма не излизаше трескавата мисъл: „Да отида в Париж. В Париж…“ В този обаятелен град, за който дори в Азия се разказваха изумителни неща. Но онова, което най-много разпалваше девственото въображение на младия индиец, бяха французойките — онези толкова хубави, толкова прелъстителни парижанки, онези чудеса от елегантност, изящество и красота, които засенчваха другите великолепия на столицата на посветения свят. Дори и сега, в прекрасната гореща вечер, заобиколен от упоителни цветя и благоухания, които успокояваха ритъма на пламенното му младо сърце, Джалма мислеше за тези очарователни създания и ги въплъщаваше в представите си в съвършени форми. Струваше му се, че вижда как в края на пътеката по килим от позлатена светлина, обградена от зеления свод на дървесата, сякаш по златна пътека минават едно по едно бели, стройни, ефирни и божествени призрачни създания, които му се усмихваха и му изпращаха целувки с връхчетата на алените си пръстчета. Джалма не можа да обуздае разбуненото си въображение, което го терзаеше от няколко минути насам, отдаде се на възторга си и издаде вик на дълбока, дива, мъжка радост, а яката му кобила подскочи под него, опиянена до лудост… Тогава един ярък слънчев лъч разсече гъстия свод над пътеката и огря конника в цял ръст.

От известно време един човек крачеше бързо по друга пътека, която в края си пресичаше пътеката, следвана от Джалма. Той се спря в сянката и учудено загледа ездача. И наистина, гледката на младия, красив и енергичен момък с развети бели дрехи, възседнал щастлив гордата си черна кобила, чиято юзда бе потънала в пяна, а дългата й опашка и гъстата й грива се ветрееха на вечерния полъх, беше прекрасна сред ослепителния блясък на светлината.

Но тъй като човешките настроения бързо се сменят, Джалма усети, че го обхваща неопределено, приятно меланхолично чувство. Той закри с ръка влажните си, помътнели очи и отпусна юздата върху врата на послушното животно, което веднага се спря, изви лебедовата си шия и обърна глава към лицето, надничащо от гъсталака. Този човек се казваше Махал контрабандистът и бе облечен почти като европейските моряци. Носеше салматарка и панталони от бяло платно, широк червен пояс и много ниско нахлупена сламена шапка. Лицето му беше черно, изразително и без никаква следа от брада, макар мъжът да бе четиридесетгодишен.

За един миг той се озова до младия индиец.

— Вие сте принц Джалма! — каза му той на доста завален френски, като повдигна с уважение ръка към шапката си.

— Какво искате? — попита индиецът.

— Вие сте син на Каджа-Синг, нали?

— Пак ви питам, какво искате?

— Приятел сте на генерал Симон…

— Генерал Симон!… — извика Джалма.

— Отивате да го посрещнете както всяка вечер, очаквайки го да се върне от Суматра?

— Да… Но откъде знаете… каза индиецът и изгледа контрабандиста с учудване и любопитство.

— Той трябва да пристигне в Батавия или днес, или утре.

— Той ли ви изпраща?…

— Може би — каза Махал недоверчиво. — Но нали вие сте синът на Каджа-Синг?

— Нали ви казах, аз съм… Къде видяхте генерал Симон?

— Вие ли сте синът на Каджа-Синг — подхвана отново Махал, като все така подозрително наблюдаваше Джалма. — Как е прякорът ви?

— Наричаха баща ми Бащата на великодушния — отвърна младият индиец и по красивото му лице се изписа тъга.

Тези думи явно поубедиха Махал, че младежът пред него е Джалма, но за да разсея всички съмнения и да се осведоми окончателно, той отново поде:

— Сигурно сте получили преди два дни писмо от генерал Симон… от Суматра.

— Да, но защо са тези въпроси?

— За да се уверя, че наистина сте синът на Каджа-Синг и да изпълня заповедите, които са ми дадени.

— От кого?

— От генерал Симон…

— Но къде е той?

— Когато се убедя, че вие сте принц Джалма, тогава ще ви разкажа. Наистина, казаха ми, че сте се качили на една черна кобила с червена юзда, но…

— За бога!!! Ще говорите ли?…

— Всичко ще ви кажа, ако ми отговорите какво беше прикрепено към последното писмо, което генерал Симон ви изпрати от Суматра.

— Изрезка от един френски вестник.

— И каква новина съдържаше тази изрезка за генерал Симон — добра или лоша?

Новината беше добра, тъй като в съобщението се казваше, че в отсъствието на генерала са признали последната му титла и последния му чин, даден му от императора; така бяха постъпили и с други негови събратя по оръжие, които се намираха в заточение.

— Вие наистина сте принц Джалма — каза контрабандистът, след като поразмисли малко. — Вече мога да говоря… Тази нощ генерал Симон слезе на остров Ява, но на едно пусто място по крайбрежието.

— На едно пусто място ли?

— Защото трябва да се крие…

— Той!… — извика Джалма смаян. — Да се крие… Защо?

— Изобщо не знам.

— Къде е? — попита Джалма, пребледнял от притеснение.

— На три мили оттук, близо до морския бряг, в развалините на Чанди…

— Той… принуден да се крие… — повтори Джалма и на лицето му се изписаха нарастващо учудване и тревога.

— Не съм сигурен, но мисля, че се крие заради дуела, който имаше в Суматра… — каза тайнствено контрабандистът.

— Дуел ли… С кого?

— Не зная, не съм уверен. Нали сте чували за развалините на Чанди?

— Да.

— Генералът ви чака там — това ми заръча да ви кажа…

— Значи и вие сте дошли с него от Суматра?

— Аз бях кормчията на малкото контрабандистко корабче, което тази вечер го докара до пустото крайбрежие. Той знаеше, че всеки ден ходите на пристанището и го чакате. Почти бях сигурен, че ще ви срещна там… Разказа ми за писмото, което сте получили от него, и за подробностите, които току-що ви съобщих, за да ви убедя напълно, че съм изпратен от него. Ако можеше да ви пише, щеше да го стори.

— И не ви ли каза защо е принуден да се крие?

— Нищо не ми каза… От някои негови думи се усъмних за това, което ви споменах… за дуела!…

Джалма познаваше храбростта и избухливостта на генерал Симон, затова сметна подозренията на контрабандиста за основателни. Той помълча малко и рече:

— Бихте ли откарали коня ми? Моята къща е извън града, ей там долу, скрита сред дърветата край новата джамия… Конят ще ми пречи, когато се изкачвам по планината Чанди. Ще стигна много по-бързо пеша…

— Зная къде живеете, генерал Симон ми каза… Щях да ви търся там, ако не ви бях срещнал сега. Дайте ми коня си…

Джалма скочи леко на земята, подаде юздата на Махал, разпаса единия край на пояса си, извади малка копринена кесийка, поднесе я на контрабандиста и му рече:

— Вие се оказахте верен човек… Вземете… Това е малко, но нямам повече…

— Каджа-Синг съвсем основателно е наречен Баща на великодушния — каза контрабандистът и се поклони с почит и признателност. Сетне тръгна по пътя, който водеше за Батавия, повел кобилата на Джалма.

Младият принц се шмугна в гъсталака и с бързи крачки пое към планината, където се намираха развалините на Чанди, до които щеше да стигне едва през нощта.

IV глава Господин Жозюе Ван Даел

Господин Жозюе Ван Даел, холандски търговец, кореспондент на господин Родин, бе роден в Батавия, столицата на остров Ява. Родителите му го бяха изпратили да се възпитава в едно старо, прочуто духовно заведение в Пондшери, което принадлежеше на Исусовото общество. Той се записа в него като мирски член на обществото. Г-н Жозюе бе човек, чиято честност се смяташе за неопетнена. Беше изключително точен в работата си, студен, разсъдителен, потаен, твърде способен и остроумен. Винаги успяваше в търговските си начинания, защото един покровител неотклонно и навреме му съобщаваше случаите, които можеха да бъдат ползотворни за търговските му дела. Пондшерското духовно заведение се интересуваше от тези сделки и му възлагаше износа и размяната на продуктите от множеството имоти в селището. Г-н Жозюе говореше рядко, слушаше много и никога не влизаше в спор. Беше крайно учтив, даваше малко, но на място и с подбор. Изобщо Г-н Жозюе вдъхваше ако не симпатия, то поне онзи респект, който винаги се излъчва от строго безпогрешните хора, защото вместо да се повлияе от колониалните нрави, които често бяха твърде свободни и разпуснати, по всичко личеше, че той живее много прилично, а във външността му имаше нещо сурово и внушаващо почит.

По времето, когато Джалма отиваше към развалините на Чанди, с надеждата да се срещне с генерал Симон, в Батавия ставаха следните събития. Г-н Жозюе току-що се бе прибрал в стаята си, където се виждаха тетрадки и огромни счетоводни книги, разтворени на масата. Единственото прозорче гледаше към едно малко пусто дворче и беше препречено със здрави железни пръчки. Поради голямата явска жега, вместо със стъкла, прозорчето се затваряше от подвижен кепенец. Г-н Жозюе остави фенера на писалището и погледна стенния часовник.

— Девет и половина… каза той. — Махал трябва скоро да дойде.

След като изрече тези думи, той излезе, мина през предната стая, отвори втора дебела врата, обкована по холандски с големи гвоздеи, измъкна се предпазливо на двора, за да не го чуят слугите му, и дръпна резето на тайната вратичка, прикриваща една голяма решетка, висока около шест стъпки, с набити остри железни куки по нея. Остави този вход отворен и се върна в стаята си, като грижливо затвори след себе си всички останали врати.

Г-н Жозюе седна зад писалището, извади от двойното дъно на едно долапче някакво дълго писмо — по-точно доклад, започнат от известно време и писан ден след ден (излишно е да споменаваме, че писмото до г-н Родин в Париж на улица Milieu des Ursins бе писано преди освобождаването на Джалма и преди пристигането му в Батавия).

И този подробен доклад беше предназначен за г-н Родин. Г-н Жозюе продължи писанието си: „Тъй като се боях от връщането на генерал Симон, за което научих от писмата му, които отварях (вече ви казах, че успях да стана негов кореспондент) и четях, а сетне изпращах недокоснати на Джалма, принуден от времето и обстоятелствата трябваше да прибягна до крайни средства. Но за сметка на това извърших огромна услуга на човечеството. Последното окончателно ме убеди в правотата ми.

Освен това една нова опасност решително ми налагаше такова поведение. Параходът «Руитер» пристигна тук вчера и утре през деня отново ще отплува. Той ще замине за Европа през Аравийския залив, пасажерите му ще слязат на Суецкия канал, ще преминат през него и в Александрия ще се качат на друг параход, който ще ги откара във Франция.

За такова бързо и неотклонно пътуване се изискват седем-осем седмици. Сега е краят на октомври, което ще рече, че Джалма може да пристигне във Франция към началото на януари. А според вашите заповеди, които не зная от какво са продиктувани, но които изпълнявам ревностно и покорно, трябваше всячески да се попречи на това заминаване, защото, както ми казахте, с пристигането на младия индиец в Париж преди 12 февруари ще се накърни един от най-важните интереси на Обществото. Впрочем, ако успея, за което се надявам, да му попреча да отплува с «Руитер», ще бъде практически невъзможно да пристигне във Франция преди април, защото този кораб е единственият, който пътува направо — другите се бавят най-малко пет-шест месеца, за да стигнат до Европа.

Преди да ви кажа за начина, по който бях принуден да задържа Джалма и чийто изход все още не зная дали е добър или лош, ще бъде добре да ви съобщя някои неща.

Наскоро в Индия се основа едно общество, чиито членове се наричат помежду си братя на доброто дело или Фансегари, което ще рече Удушвачи. Тези убийци не проливат кръв, а душат жертвите си, не за да ги обират, а за да изпълнят човекоубийствения призив и законите на едно пъклено божество, което те наричат Бохвания. Най-добра представа за тази ужасна секта ще придобиете от предговора към доклада на полковник Слееман, който с неизтощима енергия преследва това мрачно общество. Докладът беше обнародван преди два месеца. Ето един откъс от него. Полковникът казва: «От 1822 до 1824 година, когато ми бе възложено съдебното и административното управление на Персингапурската околия, не ставаше нито едно убийство и нито една кражба, без да се разчуе веднага. Но ако тогава някой ми беше казал, че една наследствена, професионална разбойническа банда живее в село Кюндели, почти на четиристотин метра от моето съдилище, че прекрасните гори на село Мандесоор, на един ден път от седалището ми, са едно от най-ужасните места в цяла Индия, където се извършват убийства, че многобройни банди от братя на доброто дело пристигат от Индустан и Декан и всяка година се срещат под сенките на дърветата като на тържествени празници, за да упражняват ужасното си призвание по всички пътища, които се кръстосват на това място, щях да помисля, че той е луд. А това била самата истина. Стотици пътници всяка година са заравяни под Мандесоорските гори. Цяло племе от убийци е живяло под носа ми, докато бях върховен глава на Областта, и е ширнало вандалството си чак до градовете Поонах и Хидерабад. Никога няма да забравя как един от главатарите на тези Удушвачи, който ги предаде, за да ме увери, че казва истината, изрови под собствената ми палатка тринадесет трупа и заяви, че може да изкопае безброй мъртъвци в околността.»6

От тези думи на полковник Слееман ще придобиете представа за ужасното общество, което има свои закони, свои длъжности, свои обичаи в разрез с всички божии и човешки закони. Те са предани един на друг до смърт и сляпо се подчиняват на главатарите си, които се смятат за непосредствени представители на мрачното им божество. Техни неприятели са всички, които не принадлежат към сектата им. Множат се с фантастична ярост.

Тези разпространители на убийствената вяра проповядват в сянка отвратителните си учения и покриват Индия с гъста мрежа от свои последователи. Трима от техните главатари и един от привържениците им успели да се измъкнат от упоритото преследване на английския управител и се добрали до южния край на Индия и чак до Малакския проток, съвсем близо до нашия остров. Един контрабандист и в известна степен морски разбойник, записан в тяхното общество на име Махал, ги настанил в ладийката си и ги докарал тук. Те смятат, че засега са в безопасност, защото по съвета на контрабандиста се крият в една гъста гора, където има много срутени храмове, чиито безбройни подземни проходи им служат за скривалища. Сред тези доста хитри главатари особено се откроява един на име Фарингея, надарен с изключителна решителност и превъзходни качества, които го правят наистина страшен. Той е метис, т.е. син на бял и индийка, живял е дълго в градове, където има английски кантори и говори много добре английски и френски. Другите двама са един негър и един индиец, а последователят им е малаец.

Контрабандистът Махал реши, че може да получи голяма награда, ако предаде главатарите и техния привърженик и се посъветва с мен, защото знаеше, както всички други, че съм близък приятел на един важен човек, който има влияние пред нашия управител. И така, преди два дни той ми предложи при известни условия да ми предаде негъра, метиса, индиеца и малаеца. Условията са една доста голяма сума пари и да му бъде осигурено настаняването на кораб, който отплува за Европа или за Америка, за да избегне неминуемото отмъщение на Удушвачите. На драго сърце приех възможността да предам на правосъдието убийците и обещах на Махал да му бъда посредник пред управителя, а освен това го помолих за една дребна услуга, която засягаше Джалма… Ще ви разкажа по-подробно, ако планът ми се осъществи, което скоро ще разбера, защото очаквам Махал да дойде при мен всеки момент.

Преди да завърша доклада си, който утре ще поеме за Европа с «Руитер», където запазих място за контрабандиста Махал, ако всичко се нареди добре, ще прибавя и нещо за една много важна работа. В последното си писмо, в което ви съобщих за смъртта на бащата на Джалма и за арестуването на сина от англичаните, ви помолих за сведения относно състоянието на г-н барон Трипо, банкер и фабрикант в Париж, чието предприятие има клон в Калкута. Тези сведения вече не са необходими, ако онова, което ми казаха, се окаже, за съжаление, истина. А вие постъпете съобразно обстоятелствата.

Неговото предприятие в Калкута дължи на мен и на нашия приятел в Пондишери доста големи суми, а казват, че работите на г-н Трипо били доста объркани, защото поискал да открие една фабрика и със зверска конкуренция да съсипе огромното и отдавна основано предприятие на богатия фабрикант г-н Франсоа Харди. Уверяват ме, че с това си начинание г-н Трипо съсипал и изгубил много капитал, няма съмнение, че той нанесе и голяма щета на г-н Франсоа Харди, но навреди и на себе си. Впрочем, за нас ще бъде ужасно, ако се разори, защото дължи на мен и на нашите доста пари. Така че е желателно с различните изпитани средства, с които разполагате, окончателно да се дискредитира и съсипе предприятието на г-н Харди, което и без това е вече разклатено от безмилостната конкуренция на г-н Трипо. Ако това стане, той за кратко време ще успее да си възвърне изгубеното. Унищожаването на противника му ще го постави в добро положение и нашите пари ще се възстановят. Жалко е, без съмнение, че трябва да стигнем до такава крайност, за да си възвърнем парите, но защо пък в наше време да не си послужим със същото оръжие, което непрекъснато използуват против нас? Щом сме стигнали дотук благодарение несправедливостта и злобата на хората, трябва да го направим, спомняйки си, че се грижим за запазването на земните си богатства с искреното намерение да прославим Бога, тъй като, ако те преминат в ръцете на нашите врагове, се превръщат в опасни средства за погибел и съблазън. При това аз само изказвам скромното си желание. Дори и да можех да взема инициативата за тези пари в свои ръце, пак нямаше да го сторя на своя глава. Моята воля не ми принадлежи… Тя, както и всичко, което имам, е на ония, пред които съм се клел сляпо да се подчинявам.“

Някакъв внезапен лек шум привлече вниманието на г-н Жозюе. Той бързо стана и се доближи до прозореца. По кепенеца се почука три пъти.

— Вие ли сте, Махал? — тихичко попита г-н Жозюе.

— Аз съм — отвърна външният глас пак така тихо.

— Ами малаецът?

— Той успя…

— Наистина ли! — извика г-н Жозюе с искрено злорадство. — Сигурен ли сте?

— Напълно сигурен, защото той е по-сръчен и безстрашен от самия дявол.

— А Джалма?

— Откъсите от последното писмо на Симон, които му преведох, го убедиха, че ме праща генералът, когото трябва да намери в развалините на Чанди.

— А сега?…

— Джалма е сред развалините, където го чакат черният, метисът и индиецът. Там те ще се срещнат с малаеца, който татуира принца, докато спеше.

— Разгледахте ли подземния вход?

— Вчера ходих. Един от камъните на пиедестала под статуята се върти. Стълбата е широка. Това стига…

— А вашите приятели не ви ли подозират?

— Ни най-малко… Видяхме се сутринта, а тази вечер малаецът ми разказа всичко, преди да отиде на срещата в развалините на Чанди. Беше се скрил в храстите и не смееше да тръгне през деня.

— Махал, ако казвате истината и ако успеете, навярно ще ви простят и ще получите голямата награда… Мястото ви на „Руитер“ е запазено, утре ще тръгнете! По този начин ще се отървете от възмездието на Удушвачите, които биха ви преследвали дотук, за да отмъстят за смъртта на главатарите си. Провидението ви е избрало да предадете тези големи престъпници на правосъдието… Бог ще ви благослови… Вървете и ме чакайте пред вратата на г-н управителя. Аз ще ви заведа при него. Работата е толкова важна, че изобщо не бих се подвоумил да го събудя посред нощ. Побързайте… Идвам след вас.

Навън се чуха бързите крачки на Махал, който се отдалечаваше. В къщата отново се възцари дълбока тишина.

Г-н Жозюе се върна зад писалището и добави към започнатия доклад следните думи: „Каквото и да стане, сега Джалма не ще може да напусне Батавия. Бъдете спокоен, той няма да бъде в Париж на 13 февруари идущата година. Както предполагах, цяла нощ ще бъда на крак. Сега ще отскоча до управителя, а утре ще прибавя няколко думи към този дълъг доклад, който параходът «Руитер» ще отнесе в Европа.“

Г-н Жозюе затвори чекмеджето си и за огромно учудване на своите слуги, смаяни, че излиза посред нощ, бързо се отправи към къщата на управителя на острова.

Сега ще отведем читателя в развалините на Чанди.

V глава Развалините на Чанди

Подир следобедната буря, чиито предвестници помогнаха така добре на Удушвача да осъществи замисъла си по отношение на Джалма, настъпи тиха и приятна нощ. Луната бавно се издигаше над една огромна грамада от развалини, които стърчаха на хълма сред гъстите гори на около три мили разстояние от Батавия. На сребристата светлина, която преливаше в сгъстената синева на хоризонта, ясно се очертаваха широки и високи тухлени зидове с нащърбени от времето стени и разкъртени, покрити с мъх входове. Няколко лунни лъча се вмъкваха пред един от проходите и осветяваха две исполински статуи, поставени до основите на голяма стълба, чиито разкъртени плочи напълно се губеха сред трева, мъх и храсти. Парчета от едната статуя, строшена на половина, покриваха земята наоколо, а другата, останала непокътната и изправена, беше страшна на вид… Тя представляваше огромен човек, с глава, висока три стъпки. Изражението му беше свирепо. От сивото му лице гледаха неподвижно две черни блестящи очи, а отворът на устата му беше широк и дълбок. Между каменните му устни имаше змийско гнездо. На лунната светлина се мяркаше и един отвратителен мравуняк. Около торса на статуята беше увит широк пояс, накичен със символични знаци, а от дясната му страна висеше дълга сабя. Исполинът имаше четири протегнати ръце и във всяка от тях държеше слонска глава, навита змия, човешки череп и някаква птица, наподобяваща щъркел. Луната огряваше тази статуя с ярка светлина от едната страна и я правеше още по-странна и ужасна.

Тук-там сред полусрутените тухлени стени се виждаха остатъци от издатини. Те също бяха от камък и представляваха фантастични изображения. Най-запазена беше фигурата на човек със слонска глава и крила на прилеп, който поглъщаше едно дете. Сред дълбоката нощна тишина и на лунната светлина нямаше нищо по-зловещо от тези развалини, заобиколени от зелени, мрачни и гъсти дървета, белязани със страховити знаци.

До една от стените на стария храм, издигнат в чест на някакво тайнствено и кръвожадно явско божество, стърчеше струпана набързо от рухналите камъни и тухли колиба. Изплетената й от тръстики врата беше отворена. От нея се разливаше червеникава светлина, която пръскаше пламналите си отблясъци върху високите треви наоколо.

В колибата, осветявана от един пръстен светилник с фитил от конци на кокосов орех, потопен във финиково масло, седяха трима мъже.

Първият беше около четиридесетгодишен, облечен бедно, по европейски. По бледото му, почти бяло лице можеше да се съди, че е метис.

Вторият беше як африкански негър с дебели устни, здрави плещи и жилести крака. Къдравата му коса бе започнала да побелява. Беше облечен в дрипи и стоеше прав до индиеца.

Третият спеше под една рогозка, просната в единия край на колибата.

Тези мъже бяха тримата главатари на Удушвачите. Подгонени от континентална Индия, те избягаха на остров Ява, където ги отведе контрабандистът Махал.

— Малаецът го няма — каза метисът Фарингея, най-опасният главатар на човекоубийственото братство, — може би Джалма го е убил, докато е изпълнявал заповедите ни.

— Заради бурята всички змии са изпълзяли от земята — рече негърът, — може някоя да го е ухапала и сега тялото му да се е превърнало в змийско гнездо.

— Който иска да служи на доброто дело — каза мрачно Фарингея, — трябва да умее да надвива смъртта.

— И да убива — допълни негърът.

Един сподавен вик и няколко несвързани думи накараха двамата мъже да обърнат очи към заспалия.

Той беше на не повече от тридесет години. Гладкото му лице с цвят на мед, робата му от грубо сукно, малката му чалма на тъмни и жълти ивици показваха, че произхожда от чисто индуско племе. Явно някакъв мъчителен кошмар смущаваше съня му. Обилна пот се стичаше по сбръчканото му лице. Той бълнуваше накъсано и потръпваше от време на време.

— Пак този сън! — каза Фарингея на негъра. — Все го мъчи споменът за онзи човек!

— За кого?

— Не си ли спомняте, че преди пет години свирепият полковник Кенеди… заклетият враг на индийците, дойде по крайбрежието на Ганг на лов за тигри с двадесет коня, четири слона и петдесет слуги.

— Да, да — каза негърът, — но ние, тримата ловци на хора, направихме по-добър улов от Кенеди. Със своите коне, слонове и многобройни слуги той не успя да улови нито един тигър… А ние успяхме — добави той със зловещ хумор.

— Да, Кенеди — този тигър в човешки образ, попадна в нашите примки и братята на доброто дело пожертвуваха прекрасния си улов на своята богиня Бохвания. Ако си спомняте, тъкмо когато за последен път стягахме въжето около врата на Кенеди, забелязахме онзи пътник… Той ни видя и затова трябваше да се отървем от него… Оттогава — добави Фарингея, — споменът за убийството на този човек го преследва насън — той посочи заспалия индиец.

— Преследва го и наяве — рече негърът с красноречив поглед.

— Чуйте — каза Фарингея и се обърна към индиеца, който в кошмара си отново започна да говори несвързано, — чуйте, отново повтаря думите на онзи пътник, комуто предложихме или да умре, или да служи с нас на доброто дело…

И наистина, индиецът произнасяше насън нещо като тайнствени въпроси, на които след това отговаряше.

— Пътниче — казваше той, правейки големи паузи, — каква е тази черна бръчка на челото ти? От едното слепоочие, та чак до другото… Това е злокобен белег. Очите ви са тъжни като смъртта… Били сте жертва на някого? Тръгнете с нас… Бохвания отмъщава за жертвите. Патил ли сте? — Да, много съм патил. — Отдавна ли? — Да, много отдавна. — Още ли страдате? — Винаги страдам. — Как ще се отплатите на онзи, който ви е ударил? — С милост. — Ще отвърнете ли на удара с удар? — Вместо с омраза, ще се отплатя с любов. — Че кой сте вие, който се отплаща за злото с добро? — Аз съм онзи, който обича, който страда и който прощава…

— Чуваш ли, братко? — каза негърът на Фарингея. — Още не е забравил думите, които пътникът изрече преди смъртта си.

— Видението го преследва… Чуйте… Още говори… Колко е блед!

И действително, индиецът продължи, обладан от кошмара:

— Пътниче, ние сме трима смелчаци и държим смъртта в ръцете си. Видяхте, че правим жертвоприношение на доброто дело. Или се присъединете към нас, или… умрете,… умрете. Ама че подлец! Не така…, не ме гледай така…

След като изрече тези думи, индиецът направи рязко движение, сякаш искаше да отпъди нещо, което го приближаваше, и изведнъж се събуди. Пипна потъналото си в пот чело и се заоглежда наоколо с помътнял поглед.

— Пак ли същият сън, братко? — каза му Фарингея. — Психиката ви е слаба за ловец на хора… Добре, че сърцето ви и мускулите ви са здрави…

Индиецът постоя малко, без да отговори, закрил челото си с ръце, а сетне каза:

— Отдавна не бях сънувал този пътник.

— Нали той умря? — рече Фарингея, повдигайки рамене. — Нали вие метнахте въжето на врата му?

— Нали изкопахме гроба му близо до гроба на полковник Кенеди. Нали го заровихме като кръвопиеца англичанин под пясъка и тръстиките — каза негърът.

— Да, изкопахме му гроба — рече индиецът настръхнал. — Но преди една година стоях пред вратите на Бомбай и чаках един наш събрат… Беше привечер. Слънцето залязваше зад храма, който е на изток от могилката. И досега всичко е пред очите ми. Бях седнал под една смокиня… Изведнъж чувам спокойни, бавни и твърди стъпки. Обръщам се и гледам: той — същият… Излизаше от града.

— Видение! — каза негърът. — Пак същото видение.

— Видение! — добави Фарингея. — Или пък си се припознал.

— Познах го по черната бръчка на челото му. Той беше. Вдървих се от ужас… Спря се и втренчи спокойните си, тъжни и помътнели очи в мен. Без да искам извиках: „Той е!“ — Аз съм, отговори ми кротко, защото всички, които ти си убил, пак се раждат като мен, — и той посочи небето. — Защо убиваш? Чуй ме… ида от Ява. Отивам на другия край на света, в една земя, покрита с вечен лед. Тук или там, сред огън или сред лед, все ще бъда аз. Душата на онези, които попадат в твоята примка на този или на онзи свят…, в тази или в друга обвивка…, душата им винаги ще си остане душа… Ти не можеш да я достигнеш. Защо убиваш? Той тъжно поклати глава, отмина и се изкачи по могилата на храма. Аз го проследих с поглед, без да мога да се помръдна. Тъкмо когато слънцето залязваше, той се спря на върха, огромният му ръст се очерта на небето и сетне изчезна. Това беше той… — добави настръхналият индиец след дълго мълчание. — Той беше!

Индиецът винаги им разказваше тази история по един и същи начин. Неговото постоянство най-сетне разклати недоверието им или по-скоро ги накара да търсят естествената причина за тази мистична на пръв поглед случка.

— Може би — каза Фарингея след като поразмисли малко, — възелът на примката около врата на пътника се е запънал и му е оставил капчица живот. През тръстиките, с които покрихме гроба му, сигурно е влязъл въздух и той се е съживил.

— Не, не — рече индиецът и поклати глава. — Този човек не е от нашия род.

— Какво искате да кажете?

— Как така?

— Слушайте — каза индиецът тържествено, — броят на жертвите, които синовете на Бохвания са взели от началото на вековете, не представлява нищо пред множеството мъртви и умиращи, които този пътник оставя след себе си в своя убийствен поход.

— Той ли? — извикаха негърът и Фарингея.

— Той! — повтори индиецът толкова убедително, че изненада приятелите си. — Чуйте нататък и треперете. Когато срещнах пътника край вратите на Бомбай, той идваше от Ява и отиваше на север, както сам ми каза. На другия ден холерата опустошаваше Бомбай, а след време се разчу, че този бич се е появил първо тук, на остров Ява.

— Така беше — каза негърът.

— Чуйте нататък — продължи индиецът. — „Отивам на север, към една земя, покрита с вечен лед“, каза ми пътникът. Холерата също тръгна на север — мина през Маскат, Испахан, Таврида, Тифлис и стигна до Сибир.

— Наистина — рече Фарингея и се замисли.

— И холерата — поде пак индиецът — изминаваше само по пет-шест мили на ден. Колкото един човек… Тя никога не избухваше на две места едновременно, но вървеше бавно, равномерно, винаги с човешка крачка.

При това странно съвпадение двамата приятели на индиеца се спогледаха смаяни. След като помълча известно време, негърът уплашено му каза:

— И вие вярвате, че този човек…

— Аз вярвам, че човекът, когото ние убихме, е бил съживен от някакво пъклено божество и натоварен да разнася по земята този ужасен бич. И навсякъде, където стъпи, да пръска смърт, без сам да може да умре… Спомнете си — добави индиецът с мрачен възторг, — ужасният пътник мина през Бомбай и холерата опустоши Бомбай. Той отиде на север и холерата опустоши севера.

След тези думи индиецът отново потъна в кошмара си, а негърът и Фарингея изпаднаха в скръбно недоумение.

Индиецът правилно беше набелязал тайнствения и все още необяснен ход на този ужасен бич, който наистина никога не изминаваше повече от пет-шест мили на ден и никога не се появяваше на две места едновременно. Ако човек проследеше начертаните по онова време карти с бавното и постъпателно движение на този неукротим бич, щеше с изненада да установи всички прищевки и съвпадения с вървежа на човек. Той минаваше оттук, а не оттам, избираше определени области от една страна, определени градове от областите… една част от града, една улица от градската част, една къща от улицата. Той дори си харесваше места, където да почива и живее, а после пак продължаваше бавния си, тайнствен и ужасен ход.

Думите на индиеца, разкриващи това страховито своенравие, направиха огромно впечатление на негъра и Фарингея — две зверски натури, доведени чрез чудовищно обучение до мономанията на убийството.

Да, защото (и това е удостоверено) в Индия е имало последователи на отвратителното братство, които почти винаги са убивали без причина, без страст, убивали са, за да убиват, за да се наслаждават на убийството, за да заменят живота със смърт, за да направят от живия човек труп, както сами са признавали…

Умът не е в състояние да разгадае причината за подобни ужасяващи явления. Какви невероятни събития са накарали тези хора да се посветят на убийственото свещенодействие? Няма никакво съмнение, че подобна вяра може да вирее само в страни като Индия, предани на най-жестокото робство, на най-безмилостната експлоатация на човек от човека. Нима една такава вяра не е омраза към цялото човечество, доведена под неимоверния натиск до крайната й степен. А може би тази смъртоносна за човека общност, чието начало се губи в мрака на вековете, по такъв начин увековечава единствения възможен способ за протест срещу деспотизма в тези страни. Или пък Бог, по своите неизповедими пътища, е създал по тези земи Фансегари, както е създал тигри и змии… По-интересното в зловещата общност е тайнствената връзка, която съществува между всички нейни членове и ги отдалечава от останалите хора, защото те имат свои закони, свои обичаи, посвещават се, поддържат се, помагат си един на друг, но за тях няма нито отечество, нито близки… Те зависят само от една мрачна и невидима сила, чиято същност пазят със сляпо покорство и в името на която се пръскат по всички краища на света, за да творят трупове, както казват самите те с дивашките си изрази.

За известно време тримата удушвачи потънаха в дълбоко мълчание.

Навън луната пръскаше гъсти снопове бледа светлина и хвърляше големи синкави сенки върху величествената грамада от развалини. Звездите блещукаха. От време на време слаб ветрец прошумоляваше в скупчените лъскави листа на бананите и палмите. Пиедесталът на непокътнатата исполинска статуя, която се извисяваше в ляво от входа, се крепеше на широки плочи, закрити наполовина от храсти.

Внезапно една от тези плочи сякаш потъна в земята. От безшумно зейналия отвор излезе човек, облечен в униформа, и започна да се ослушва и оглежда внимателно наоколо. Като видя, че пламъкът на лампата, осветяваща вътрешната част на колибата, трепти върху високите треви, той се обърна, подаде знак и в същия миг двама войници съвсем тихо и много предпазливо слязоха до последните стъпала на подземната стълба и се шмугнаха в развалините. На няколко пъти подвижните им сенки се мяркаха по огрените от луната места, а сетне се изгубиха зад срутените стени. Когато дебелата плоча отново се върна на мястото си, вече се виждаха главите на множество войници, скрити в подземието.

В колибата потъналите в размисли метис, индиец и негър не забелязаха нищо.

VI глава Примката

Метисът Фарингея явно искаше да отпъди злокобните мисли, събудени от разказа на индиеца за тайнствения ход на холерата, и рязко смени темата. В очите му блеснаха свирепи пламъчета, на лицето му се изписа див възторг и той извика:

— Бохвария ще бди над нас — безстрашните ловци на хора! Смелост, братя, смелост… Светът е голям… Нашите жертви са навред. Англичаните ни заставят да напуснем Индия — нас, тримата главатари на доброто дело. Какво ни засяга! Тук остават нашите братя, прикрити, многобройни и ужасни като черните скорпиони, които издават присъствието си само с едно смъртоносно ухапване. Заточението разширява владенията ни… Братко, Америка е ваша — каза той вдъхновено на индиеца. — Братко, Африка е ваша — каза на негъра. — А за мен, братя, остава Европа… Навсякъде, където има жертви, има и сърца, препълнени с омраза. На нас се пада да разпалим тази омраза с огъня на отмъщението!!! На нас се пада с хитрини и примамки да привлечем служителите на Бохвания — всички онези, чиято последователност, смелост и храброст могат да ни бъдат полезни. В себе си и заради себе си нека разчитаме на предаността и себеотрицанието. Нека си дадем сила, помощ и подкрепа. Нека всички, които не са с нас, бъдат наши жертви. Нека се уединим между всички, срещу всички и въпреки всички. Нека за нас не съществува нито отечество, нито семейство. Семейството са нашите братя, отечеството ни е светът.

Това красноречие направи особено впечатление на негъра и индиеца, защото те обикновено се поддаваха на влиянието на Фарингея, който беше по-умен от тях, макар те също да бяха едни от изявените главатари на кръвожадното общество.

— Да, така е, братко! — извика индиецът, заразен от възторга на Фарингея, — светът е наш… Нека дори тук, в Ява, оставим следа от нашето заминаване. Нека преди да си тръгнем от този остров да основем дружество на доброто дело. То бързо ще се разрасне, защото тук мизерията е голяма, а холандците грабят със същата стръв, както англичаните… Братко, в мочурливите оризища на този остров, където работниците винаги намират смъртта си, видях хора, принудени да извършват убийствена работа. Бяха бледи като трупове, изтощени от болести, труд и глад. Някои падаха и не ставаха повече… Братко, доброто дело ще се разпространи тук.

— Завчера вечерта — каза метисът, — стоях на брега на езерото зад една скала. Към водата се приближи млада жена. Няколкото дрипи едва прикриваха мършавото й загоряло на слънцето тяло. В ръцете си държеше малко дете, притискаше го към изсъхналите си гърди и плачеше. Целуна го три пъти и рече: „Поне ти няма да бъдеш злочесто като баща си“, а сетне го хвърли във водата. То изпищя и изчезна. Като чуха писъка, скритите в тръстиките крокодили се хвърлиха в езерото… Братя, тук майките убиват децата си от милосърдие. Доброто дело ще се разпространи по тази земя.

— Тази сутрин — каза негърът, — докато пребиваха с бич един черен роб, някакъв стар низък търговец в Батавия пое от полската си къща към града. В носилото му имаше и две от момичетата, които населяват харема му и които той купува от семействата им, защото сиромасите не могат да ги изхранят. Момичетата жално хленчеха, но той не им обръщаше никакво внимание. Дванадесет млади и здрави момци крепяха носилото му. Братя, тук има майки, които продават дъщерите си от недоимък, има роби, които бичуват, има хора, които пренасят други хора, сякаш са товарни добичета… Доброто дело ще пусне корен в тази земя.

— В тази земя и във всяка земя, където царуват насилието, мизерията, развратът и робството.

— Впрочем, дано привлечем Джалма, както ни посъветва Махал контрабандистът — каза индиецът. — Тогава от идването ни на остров Ява ще има двойна полза, защото преди да си тръгнем, сред нашите последователи ще бъде този предприемчив и смел млад момък, който има толкова причини да мрази хората.

— Когато дойде, трябва да разпалим още повече злобата му.

— Нека му припомним смъртта на баща му.

— Клането на хората му…

— Арестуването му.

— Щом омразата пламне в сърцето му, той ще бъде наш…

Негърът се замисли за малко и изведнъж рече:

— Братя, ами ако Махал контрабандистът ни мами?

— Той ли! — извика индиецът с негодувание. — Та той ни взе с ладията си, осигури ни бягството от сушата, ще ни откара до Бомбай, където ще намерим кораби за Америка, Европа и Африка.

— Каква полза ще има Махал да ни предаде? — попита Фарингея. — Той знае, че нищо не ще го спаси от отмъщението на синовете на Бохвания.

— Освен това — рече черният, — нали ни се закле, че с хитрост ще накара Джалма да дойде тази вечер при нас? А щом дойде веднъж, вече ще бъде наш…

— Та нали контрабандистът сам ни накара да заповядаме на малаеца да отиде в ажупата на Джалма докато спи и вместо да го убие, да напише на ръката му името на Бохвания. По това Джалма ще може да съди за решителността, пъргавината и покорността на нашите братя. Ще знае от какво да се бои и какво да очаква от такива хора… От възторг или от страх той ще се присъедини към нас!

— Ами ако не се съгласи, въпреки причините, поради които трябва да мрази хората?

— Тогава… Бохвания ще реши участта му — каза мрачно Фарингея. — Имам един план…

— Но дали малаецът е успял да свари Джалма заспал? — каза негърът.

— Няма по-смел, по-пъргав и по-ловък човек от малаеца — рече Фарингея. — Той успя да издебне една черна пантера с нейните малки в дупката й. Уби майката и взе малкото, което после продаде на един капитан на европейски кораб.

— Малаецът е успял! — викна индиецът, като се заслуша в особения крясък, проехтял сред дълбоката тишина на нощта и гората.

— Да, това е крясък на сокол, който носи улова си — рече негърът, ослушвайки се, — и нашите братя така известяват, че са заловили жертвата си.

След малко малаецът се появи на вратата на колибата. Беше облечен в дълга пъстра памучна дреха.

— Е? — рече негърът неспокойно. — Успя ли?

— Джалма ще носи знака на доброто дело през целия си живот — каза гордо малаецът. — За да стигна до него, трябваше да пожертвувам на Бохвания един човек, който ми се изпречи на пътя. Оставих тялото му под храстите, близо до ажупата. Но Джалма носи нашия знак. Контрабандистът Махал пръв научи за това.

— А Джалма не се ли събуди? — попита индиецът, смутен от решителността на малаеца.

— Ако се бе събудил, с мен щеше да е свършено, защото трябваше да го оставя жив.

— За нас ще бъде по-полезен жив, отколкото мъртъв — поде метисът. После се обърна към малаеца и му каза: — Братко, като изложи живота си на опасност заради доброто дело, днес ти извърши онова, което сторихме ние вчера и което ще направим утре. Днес ти изпълняваш, утре ще заповядваш.

— Всички принадлежим на Бохвания — рече малаецът. — Какво още трябва да се направи? Аз съм готов.

Малаецът стоеше с лице към вратата на колибата. Изведнъж прошушна:

— Джалма идва, приближава се към вратата. Махал не ни измами.

— Нека не ме види веднага — каза Фарингея, отдалечи се в тъмния ъгъл и се скри под една рогозка. — Постарайте се да го убедите, ако се съпротивлява, аз имам свой план…

След тези думи Фарингея изчезна, а Джалма се появи в отвора на колибата.

Щом Джалма видя трите зловещи физиономии, отскочи от изненада. Не предполагаше, че тези хора са от общността на фансегарите, но знаеше, че в околността няма ханове и пътниците нощуват по палатки и развалини, така че пристъпи към тях. Когато първоначалното му учудване премина, той разпозна по бронзовото лице и облеклото индиеца и му каза на своя език:

— Надявах се да намеря тук един европеец…, един французин…

— Французинът… още не е дошъл — отвърна индиецът, — но скоро ще бъде тук.

От въпроса на Джалма индиецът разбра как Махал е успял да го подмами и за да спечели време, продължи играта.

— Ти познаваш ли го? — попита Джалма фансегара.

— Той ни определи среща тук, както и на теб.

— Защо? — каза Джалма още по-учудено.

— Като дойде, ще разбереш…

— Генерал Симон ли ви каза да се срещнете тук?

— Да, генерал Симон — отговори индиецът.

Настъпи кратко мълчание, в което Джалма напразно се мъчеше да си обясни тайнственото събитие.

— Кои сте вие? — попита той индиеца подозрително, защото гробното мълчание на двамата приятели на Фангея, които се гледаха втренчено, започна да го озадачава.

— Ние ли? — поде индиецът. — Ние сме твои, ако ти решиш да станеш наш.

— Аз нямам нужда от вас, нито вие — от мен…

— Кой знае?

— Аз зная.

— Лъжеш се. Англичаните убиха баща ти. Той беше цар. Арестуваха те. Заточиха те. Ти вече нямаш нищо…

От жестокия спомен лицето на Джалма помръкна, той се разтрепери и горчива усмивка изкриви устните му.

Фансегарът продължи:

— Баща ти беше справедлив смелчак. Поданиците му го обичаха, наричаха го Баща на великодушния… Ще оставиш ли смъртта му без отмъщение? Ялова ли ще бъде омразата, която гризе сърцето ти?

— Баща ми умря с оръжие в ръка. Отмъстих за смъртта му с англичаните, които убих във войната. Онзи, който замести баща ми и се би за него, ми каза, че сега би било безумие да се боря с англичаните за земите си. Когато ме освободиха, си дадох клетва, че никога няма да стъпя в Индия… А аз държа на думата си.

— Тези, които те направиха беден, които убиха баща ти, които те затвориха, са хора… И другаде има хора, на които можеш да отмъстиш. Нека твоята омраза падне върху тях!

— Ти говориш за хората така, сякаш не си човек.

— Аз и подобните на мен сме нещо повече от хора… За останалия човешки род сме онова, което са ловците за дивите зверове в горите… Искаш ли и ти да бъдеш като нас… нещо повече от човек? Искаш ли да наситиш изцяло, напълно и безнаказано омразата, която къса сърцето ти след причиненото зло?

— Думите ти стават все по-странни… Не тая омраза в сърцето си — каза Джалма. — Когато един неприятел е достоен за мен, аз се бия с него, а когато е недостоен — го презирам… Затова не мразя нито смелите, нито страхливите.

— Предателство! — извика внезапно негърът и посочи към вратата, защото Джалма и индиецът, разговаряйки, се бяха отдръпнали в ъгъла на колибата.

След този вик Фарингея, когото Джалма не бе забелязал до момента, отметна рогозката, под която се криеше, измъкна камата си, метна се като тигър и с един скок се озова вън от колибата. Видя няколко войници, които предпазливо се прокрадваха, удари единия със смъртоносен удар, събори други двама и изчезна сред развалините.

Това стана толкова бързо, че когато Джалма се обърна, за да разбере защо вика негърът, от Фарингея нямаше и следа. Неколцина войници застанаха на вратата и насочиха пушките си срещу Джалма и тримата Удушвачи, а другите се спуснаха след Фарингея.

Негърът, малаецът и индиецът разбраха, че е излишно да се съпротивляват, пошушнаха си бързо нещо и протегнаха ръце за въжетата, които носеха войниците.

В този момент в колибата влезе холандският капитан, който командуваше отделението.

— А онзи? — каза той и посочи Джалма на войниците, които привършваха с връзването на тримата фансегари.

— Всеки по реда си, г-н капитан — каза един стар сержант — ще стигнем и до него.

Джалма стоеше вцепенен от почуда и изобщо не разбираше какво става наоколо. Но щом видя, че сержантът и двамата войници се канят да вържат и него, той ги отблъсна с неприязън и отиде при офицера до вратата.

Войниците не очакваха, че ще срещнат съпротива и се дръпнаха неволно назад, смаяни от благородния и достоен поглед на сина на Каджа-Синг.

— Защо искате да ме вържете? — извика Джалма на индуски пред офицера, който разбираше езика, тъй като отдавна служеше в холандските части по тези места.

— Защо искат да те вържат ли, нещастнико? Защото си от бандата на тези убийци… А вие, какво — обърна се офицерът към войниците на холандски, — страхувате ли се от него? Вържете го… Вържете първо ръцете му, а после сложете една примка около врата му!

— Лъжете се — хладнокръвно каза Джалма с достойнство, което учуди офицера. — Тук съм само от четвърт час и не познавам тези хора. Надявах се да намеря един французин…

— Искаш да кажеш, че не си фасенгар? И кого мислиш, че ще измамиш?

— Фасенгари ли? — извика Джалма с толкова естествено отвращение, че офицерът даде знак на войниците, които отново се канеха да вържат сина на Каджа-Синг, да спрат, — та това са хора от ужасната банда на убийците!… А вие ме обвинявате, че съм техен съучастник… В такъв случай, аз съм спокоен, господине — каза младият момък и сви рамене с презрителна усмивка.

— Не е достатъчно да бъдеш спокоен — поде офицерът, — благодарение на разкритията, вече знаем по какви тайнствени знаци се разпознават фансегарите.

— Господине, повтарям, че изпитвам огромно отвращение към тези убийци и дойдох тук, за да…

Негърът прекъсна Джалма и с безумна радост съобщи на офицера:

— Ти каза, че синовете на доброто дело се разпознават по знаците, които носят по тялото си. Часът ни удари и ние ще наденем примката на врата си. Много често сме мятали въжето на онези, които не служат на доброто дело… Прегледайте ръцете ни, прегледайте ръцете и на този млад момък.

Офицерът не разбра правилно думите на негъра и рече на Джалма:

— Очевидно, ако нямаш тайнствени знаци, както каза негърът, ние ще се уверим в това. А ако успееш да ни дадеш удовлетворително обяснение за присъствието си тук, след два часа ще бъдеш освободен.

— Не ме разбра — каза негърът на офицера, — принц Джалма е от нашите, защото на лявата си ръка носи името на Бохвания…

— Да, и той е син на доброто дело — добави малаецът.

— И той е фасенгар като нас — каза индиецът.

Тримата се бяха подразнили от отвращението, което Джалма демонстрира по отношение на фансегарите и смятаха, че е въпрос на чест да заявят, че синът на Каджа-Синг принадлежи към отвратителната им общност.

— Какво ще кажеш? — попита офицерът Джалма.

Той повдигна презрително рамене, запретна дългия си широк ляв ръкав и показа разголената си ръка.

— Каква наглост! — извика офицерът.

И наистина, от вътрешната страна на ръката, между китката и лакътя бе изписано с индуски букви името на Бохвания. Офицерът се втурна към малаеца, разголи ръката му, видя същото име и същите знаци, но не се задоволи с това и провери негъра и индиеца.

— Нещастнико! — викна той и се върна вбесен при Джалма, — ти си по-гнусен от съучастниците си. Вържете го като страхлив убиец — каза той на войниците, — като страхлив убиец, който лъже преди да умре, защото вече не му е писано да живее дълго.

Смаян и уплашен, Джалма беше втренчил очи в злополучните белези и не можеше нито да продума, нито да помръдне: блъскаше си ума над това непонятно нещо.

— Ще посмееш ли да отречеш този знак? — попита го офицерът с негодувание.

— Не мога да отрека онова, което виждам… и което съществува — каза Джалма съкрушен.

— Добре, че най-сетне си призна, нещастнико — рече офицерът, — а вие, войници, си отваряйте очите, защото отговаряте за всички.

Джалма реши, че е станал жертва на някакъв невероятен кошмар, престана да се съпротивлява и се остави безпрекословно да го завържат и подкарат. Офицерът се надяваше, че ще успее да намери Фарингея из развалините с една войскова част, но напразно го търси. След един час той пое за Батавия, където вече бяха пристигнали арестуваните и тяхната охрана.

Няколко часа след тези събития г-н Жозюе Ван Даел довърши дългия си доклад до г-н Родин в Париж по следния начин: „… Обстоятелствата бяха такива, че просто нямах друг избор. Казано накратко, това е едно малко зло в името на голямото добро. Трима убийци са предадени на правосъдието, а временното арестуване на Джалма ще бъде само повод да блесне още по-силно невинността му.

Още сутринта отидох при управителя да се застъпя за нашия млад принц. Казах му, че тъй като тези злодеи попаднаха в ръцете на властта благодарение на мен, може да ми се окаже признателност, като се направи всичко възможно да излезе наяве невинността на принц Джалма, който и без това заслужава съчувствие заради нещастията си и благородните си качества. Обясних, че когато вчера побързах да дойда и да съобщя на управителя къде се укриват фансегарите, изобщо не съм предполагал, че ще заварят там осиновеното момче на генерал Симон, на този превъзходен човек, с когото от известно време поддържам най-почтени отношения. Впрочем, на всяка цена трябва да се разкрие необяснимата случайност, която постави Джалма в това опасно положение. Добавих, че съм напълно уверен в неговата невинност и не моля за никакво снизхождение. Той ще прояви достатъчно смелост и достойнство, за да изчака в затвора деня на правосъдието.

Всъщност, аз казвам самата истина и нямам никакви угризения по отношение невинността на Джалма.

Управителят ми отговори, както очаквах, че той също е убеден в невинността на младия принц и че ще положи особени грижи за него, но че трябва да се изчака съдът, защото той е единственото средство, което може да докаже неоснователността на обвинението и да разкрие по какъв невероятен начин тайнственият знак се е оказал на ръката на Джалма… Контрабандистът Махал, единственият, който може да осветли правосъдието по този въпрос, след един час ще напусне Батавия, за да се качи на кораба «Руитер» и да отплава за Египет. Той ще пренесе и този дълъг доклад, защото последното прибиране на писмата за Европа беше снощи. Но преди да го завърша, исках да се видя с управителя тази сутрин.

И така, принц Джалма е задържан насилствено тук за един месец. Изпусне ли удобния случай с «Руитер», практически ще бъде невъзможно да пристигне във Франция преди 13 февруари идната година.

Както виждате, вие ми заповядвате, а аз сляпо изпълнявам съобразно средствата, с които разполагам, като се интересувам единствено от целта, която ще ги оправдае, защото вие казахте, че това дело е изключително важно за обществото. Във вашите ръце аз бях такъв, каквито трябва да бъдем в ръцете на настоятелите си — оръдия. Защото в името на Бога настоятелите ни правят от нас и от волята ни трупове7. Впрочем, нека ги оставим да отричат нашето разбирателство и нашата сила: времената са ужасни, но се менят само събитията, а ние — ние не се променяме.

Послушание и смелост, тайна и търпение, хитрост и дързост, разбирателство и преданост помежду ни и за нас — чието отечество е светът, семейството са нашите братя, а царица ни е Рим.

Ж.В.Д.“

Към десет часа сутринта контрабандистът Махал пое със запечатания доклад към кораба „Руитер“. След един час той бе удушен по фансегарски и тялото му бе скрито в тръстиките край един пуст бряг, където бе отишъл да вземе ладийката си, за да се добере до кораба. Когато след тръгването на парахода най-сетне откриха трупа на контрабандиста, г-н Жозюе, напразно търси дългото писмо, което му бе предал. Не се намери и писмото, което Махал трябваше да връчи на капитана на „Руитер“, за да бъде настанен като пътник.

И накрая, всички разследвания и издирвания, извършени из цялата страна, останаха без последствия. На остров Ява никога повече не видяха опасния главатар на Удушвачите.