Скитникът евреин

I глава Павилионът

Дворецът „Сен-Дизие“ беше една от най-просторните и красиви сгради на Вавилонската улица в Париж. Няма нищо по-мрачно, по-впечатлително и по-тъжно от вида на тази сграда. Огромните прозорци с тънки сивобели рамки придаваха още по-мрачен вид на стените от дялан камък, почернели от годините. Сградата, подобно всички останали в тази част на града, беше строена към средата на миналия век и представляваше голяма постройка с триъгълен фронт и полегат покрив. Тя беше на два етажа, до които се стигаше по широки каменни стълби. Фасадата бе обърната към широк двор, от който се виждаха сводестите врати, които водеха към жилищата на прислугата. Другата страна гледаше към градината, в чийто далечен край, подобно на всички останали къщи в тази част на града, беше построен тъй наричаният малък дворец. Това беше павилион, изграден с прелестния лош вкус от времето на Помпадур. Павилионът, в който живееше Адриана Кардовил, беше на един етаж, до който се стигаше през колонада. От малката входна стая се влизаше в овален салон, осветяван отгоре. До него имаше други четири стаи, които служеха за таен изход. В подобни помещения към големите къщи днес никой не живее, някъде те са превърнати в оранжерии. По някакво изключение павилионът в двореца „Сен-Дизие“ беше ремонтиран — каменните му стени светеха като пароски мрамор, а подновената фасада бе пълна противоположност на мрачната сграда, която се виждаше в края на голямата поляна.

На следващия ден след преместването на Дагоберт и дъщерите на генерал Симон на улица „Brise-Miche“, тук се разиграваше следната сцена. Бе осем сутринта. Зад високите дървета, които лете образуваха покрив от зеленина над малката беседка от времето на Людовик XIV, се показваше ясното зимно слънце. Вратата на предната стая се отвори и слънчевите лъчи осветиха едно прелестно младо момиче с дребно английско куче до него. Момичето се казваше Жоржет, тя бе на осемнадесет години. Кучето наричаха Лютина. Макар да бе още твърде рано, Жоржет вече бе облечена: малка валентийска шапка с широки връзки, накичена с червени панделки и леко кривната назад върху русите коси, украсяваше главата й. Роклята от сиво копринено сукно, украсена с къдри от лен, завързани отпред, подчертаваха облите й гърди. Бяла престилка от холандско платно, върху чийто долен край се виждаха три широки реда изкусни шевици, пристягаше гъвкавия кръст. Късите й широки ръкави, завършващи на края с дантела, показваха дългите й ръце, върху които тя бе сложила ръкавици, стигащи до лактите й. Когато Жоржет повдигна роклята си, за да се спусне по стълбите, се видя част от хубавия й крак, обут в бели копринени чорапи и черни обувки от турски сатен.

Когато момиче като Жоржет поиска да се покаже пленително, то в ясните му очи светва искра, веселост плъзва върху лицето и то, със сините си и красиви очи, става по-привлекателно, отколкото ако е чернооко. Това засмяно момиче, което снощи бе въвело Агрикол в павилиона, бе първата камериерка на внучката на госпожа княгиня Сен-Дизие, госпожица Адриана Кардовил.

Лютина, която лесно бе открил ковачът, залая и се затърча по поляната. Козината й бе лъскава и черна и блестеше под червения сатен, който обвиваше врата й. Големите очи на кучето показваха, че то е умно, а дългите му уши се влачеха по земята. Внезапно се показа непозната фигура и това накара Жоржет и Лютина да застинат на мястото си. Малкото кученце стъпи здраво на краката си, показа острите и бели като слонова кост зъби и зачака непознатия. Той се оказа една възрастна жена, придружена от голямо, тъмносиво куче. Козината му също бе лъскава, вратът малко изкривен, а опашката свита на кравайче. Кучето стъпваше разкрачено с философска и лъжливо набожна стъпка. Черната му, намръщена муцуна и издадените навън два остри зъба, показваха злобата и отмъстителността му. Кучето се наричаше Господин.

Стопанката на Господин — около петдесетгодишна жена на среден ръст, беше облечена в тъмни дрехи. Роклята й бе червеникава, коприненото й наметало и шапката бяха черни. Личеше, че на младини е била красива. Румените бузи, сключените вежди и черните игриви очи контрастираха със строгото изражение, което тя си бе придала. Тази жена беше госпожа Августина Гривоа, главната камериерка на княгиня Сен-Дизие. Двете жени се различаваха толкова силно, колкото различни бяха и кучетата им.

Госпожата се сепна, когато видя малкото кученце. Лютина, още щом съзря Господин, тръгна към него тъй враждебно, че едрото куче изскимтя от страх и се скри зад госпожа Гривоа.

— Струва ми се, госпожице, че можехте да не насъсквате кучето си — каза тя строго на Жоржет.

— Струва ми се, че причината да прогоните снощи Лютина е същата. Добре, че един честен човек я е намерил на Вавилонската улица и я донесе вкъщи. Но защо ви срещам толкова рано, госпожо, каква е причината?

— Княгинята ме праща при госпожица Адриана. Трябва да й предам нещо много важно.

Госпожа Гривоа, залисана да опази Господин от приближаващата Лютина, не забеляза тревогата, която премина по лицето на Жоржет.

— Снощи госпожицата си легна много късно — успя да скрие вълнението си тя — и ми забрани да пускам при нея когото и да е до обед.

— Сигурно е така. Но заповедите на леля й, княгинята, трябва да се изпълняват. Така че госпожице, бъдете добра да събудите господарката си.

— Господарката ми не изпълнява никакви заповеди, тя е в къщата си и няма да я събудя до обед.

— Тогава ще отида сама…

— Ева няма да ви отвори. А ключът от салона, през който може да се стигне до спалнята на госпожицата, е у мен.

— Как смеете да ми пречите да изпълня заповедта на княгинята!

— Смея!

— Ето какъв е плодът от добротата на княгинята — въздъхна жената. — Госпожица Адриана вече не изпълнява заповедите й, а на всичко отгоре се обкръжава с момичета, които от рано сутринта се кичат…

— Госпожо, вие ме упреквате за това, че се обличам! Нали самата сте била една от най-добре облечените дами на княгинята. В този дворец това е ставало от поколения, така е и сега.

— Какви поколения! Да не съм стогодишна! Какво безочие!

— Говоря за поколения сред камериерките. Защото като изключа вас, останалите се задържат най-много две-три години при княгинята. Тя е твърде своенравна към бедните момичета…

— Госпожице, забранявам ви да говорите така за моята господарка. Трябва да произнасяте името й коленичила.

— Но ако човек иска да поблагодари… Снощи, към единадесет и половина вечерта… една кола спря близо до големия дворец. Тайнствено лице, загърнато в наметало, слезе от колата, почука по прозорчето на коларя и до един след полунощ колата все още стоеше на улицата и чакаше, докато същият непознат човек произнасяше името на княгинята, паднал на колене…

Дали защото госпожа Гривоа не знаеше за посещението, което направи Родин (защото той бе тайнственото лице) на госпожа Сен-Дизие след като се увери в пристигането на дъщерите на генерал Симон в Париж или защото тя трябваше да се преструва, че не знае нищо за това посещение, госпожа Гривоа повдигна рамене и каза презрително:

— Не зная какво искате да кажете, госпожице, освен това не съм дошла да слушам клюките ви. Още веднъж ви питам, ще ме заведете ли при госпожица Адриана?

— Повтарям ви, госпожо, че господарката ми спи и заповяда никой да не я безпокои до обед.

Разговорът се водеше недалеч от павилиона, чийто вход се виждаше. Изведнъж госпожа Гривоа протегна ръка напред и извика:

— Боже май! Възможно ли е това? Какво видях?

— Какво видяхте? — попита Жоржет и се обърна към павилиона.

— Кого видях ли? Видях я да се изкачва по стълбите към преддверието. Познах я много добре. Да се прибира в осем часа сутринта — възкликна госпожа Гривоа — Не, не мога да повярвам!

— Видяхте госпожицата ли? — започна да се смее Жоржет пресилено. — Разбирам… Искате да ми върнете за тази истинска история с колата нощес…

— Повтарям ви! Ей сега я видях!

— Забравили сте си очилата, госпожо Гривоа.

— Очите ми още са силни. Няма съмнение, че госпожицата се върна през онази вратичка, която води към улицата. Боже мой, какво ще каже княгинята! Не я излъгаха предчувствията й — ето докъде я доведе слабостта й към прищевките на госпожицата… Това е толкова чудовищно, че макар да го видях с очите си, пак не мога да повярвам, че е истина.

— Сега ще ви заведа при госпожицата, за да се уверите, че ви се е привидяло.

— Много сте хитра, скъпа моя. Предлагате ми да отида сега, защото сте сигурна, че госпожица Адриана е вътре…

— Уверявам ви, госпожо, че…

— Онова, което мога да ви кажа е, че нито вие, Флорин или Ева ще останете тук още двадесет и четири часа. Ще съобщя на княгинята какво става. Боже мой, да излиза нощем и да се връща в осем сутринта… Най-накрая трябваше да се случи и това. Уверена съм, че на когото и да разкажа, ще ми отговорят, че е естествено и не може да има друг завършек. Ах, какъв тежък удар за уважаемата княгиня!

Госпожа Гривоа се обърна и тръгна заедно с Господин към двореца, а Жоржет изтича към павилиона, за да съобщи на госпожица Адриана Кардовил, че Гривоа я е видяла или й се е сторило, че я е видяла, да се прибира тайно през малката вратичка на градината.

II глава Приготовлението на Адриана

Беше изминал един час от случката в градината.

За да се разбере цялата ситуация, трябва да посочим няколко отличителни черти от своенравния характер на госпожица Кардовил. Тя бе с независим дух, изпитваше отвращение към всичко грозно и по тая причина обичаше да се заобикаля с красиви и привлекателни неща. Харесваше й да ги съзерцава, както й харесваше и мелодията на хубава песен, ритъмът на поезията. Тя страстно обичаше цветята и се опиваше от уханията им. Тя имаше и още един грях — умееше да оцени хубавия плод, вкуса на добре опечения златен фазан или дъха на хубаво старо вино. Но Адриана се възхищаваше от всичко това разумно и предпазливо. Тя считаше, че ще е неблагодарница ако изхаби или загрози божиите дарове, нещо, от което я предпазваше изтънченият й вкус.

Красивото и грозното за нея заместваха доброто и злото.

Тя почиташе еднакво физическата и нравствената красота. Адриана беше идеалното олицетворение на най-изтънчената чувственост.

Тя имаше наистина независим характер и особено я възмущаваше положението на жената в обществото. В същото време тя бе истинска жена — с прелестта и красотата си, със страхливостта и смелостта си, с омразата към грубия деспотизъм на мъжа и с необходимостта да се посвети изцяло на онзи, който го заслужи, със своеобразното си остроумие, и най-накрая със справедливото си подигравателно отношение към някои високопоставени особи, които срещаше у княгиня Сен-Дизие, когато ходеше при нея.

След като съобщихме тези необходими пояснения, ще заведем читателя да присъствува на събуждането на Адриана Кардовил. Тя тъкмо излизаше от банята. Трябва да познаваме изкуството на венецианската школа, за да опишем прелестната картина, която повече подхождаше на шестнадесети век в някой дворец във Флоренция или Болоня, отколкото на парижкото предградие Сен-Жермен, през февруари 1832 година.

Стаята на Адриана приличаше на малък храм, издигнат в чест на красотата. Слънцето влизаше през двойни прозорци, които запазваха топлината и които бяха донесени от Германия. Стените на павилиона бяха изградени от дебел дялан камък. Между двете кръгли стъкла на рамката беше поставено едно ковчеже, от което по стъклата се плъзгаха лиани. Прекрасен червен килим украсяваше стените, а друг, в същия цвят, бе застлан на пода.

Под прозореца се намираше тоалетката на Адриана. Тя бе истинско произведение на златарското изкуство. Върху широк поднос от лазулит бяха подредени златни кутийки с капачета, украсени със скъпоценни камъни, кристални шишенца и други тоалетни пособия. Две големи сребърни фигури крепяха кръглото огледало, което вместо рамка бе обиколено от венеца на цветята. От двете страни на тоалетката стояха големи японски цветарници, препълнени с камелии, гардении и други цветя. На стената срещу прозореца можеше да се види скулптурката „Дафнис и Хлоя“ — най-целомъдреният идеал на срамежливата красота. Два златни аплика осветяваха малахитовата подпора на прекрасните фигури. Голям сребърен сандък, украсен с позлатени фигурки и пъстроцветни скъпоценни камъни, поставен върху четири бронзови крачета, служеше за останалите нужди от тоалета на Адриана. Имаше още две големи огледала и няколко превъзходни репродукции от Рафаел и Тициан, рисувани от Адриана. Върху масичките от източен яспис бяха подредени сребърни и позлатени съдове, пълни с благовония. Един диван, няколко стола и дървена позлатена маса допълваха покъщнината на тази стая.

След банята Адриана седеше пред тоалетката, а около нея се суетяха трите момичета.

Като логично следствие от нейната любов към красивото, тя бе направила така, че младите момичета, които я обслужваха, също да бъдат красиви и да са облечени добре. Вече разказахме как бе облечена Жоржет, а приятелките й по нищо не й отстъпваха. Флорин, която приличаше на Диана, богинята на лова, беше с бледа кожа и черноока. Тъмната й коса, събрана на тила, бе украсена с дълга златна игла. Ръцете й бяха голи като на останалите момичета. Роклята й бе светлозелена — любимият цвят на венецианските художници, фустата й бе широка, на гърдите й бялата батиста бе набрана и се закопчаваше с пет златни закопчалки. Третата слугиня бе ниска на ръст и толкова простодушна, че Адриана я наричаше Ева. Червената й гръцка рокля оставяше открити ръцете й до раменете. Момичетата бяха засмени и щастливи. Те служеха на Адриана с открито сърце и любов, за тях бе удоволствие да направят господарката си прекрасна и те го вършеха с радост и гордост.

Слънцето огряваше тоалетната масичка. Адриана седеше до нея върху нисък стол. Тя бе облечена в роба от бледосинкава коприна. Тънката й талия бе пристегната от колан, чиито ресни се отпускаха свободно надолу. Шията, подобно на прелестните й ръце и рамене, бе открита. Ослепителната белота на кожата й можеше да се сравни единствено със слонова кост. Тъмночервените и влажни устни, както става винаги при червенокосите жени, подчертаваха блясъка на лицето й. Той се допълваше и от малките уши, от разширените ноздри и от лъскавите нокти. Чистата, гореща и жива кръв показваха здравето, жизнеността и младостта й. Очите на Адриана бяха големи и кадифени. Те ту блясваха хитро и умно, ту оставаха премрежени между дългите й клепачи. По волята на природата клепачите и веждите й бяха черни, а косата червена. Челото й бе обло, носът незабележимо орлов, зъбите й блестяха, а сочните й устни тъй чувствени, като че ли непрекъснато искаха целувки, усмивки и наслаждения от изтънчени лакомства. Рядко можеше да се види толкова дълга шия като нейната. Адриана бе червенокоса, каквито са прекрасните женски образи, пресъздадени от Тициан и Леонардо да Винчи. Разтопеното злато не блести повече от нейната естествено къдрава, дълга и тънка като коприна коса. Когато Адриана се изправяше, косата й стигаше до земята и тя приличаше на Венера. В този момент тя представляваше прекрасна гледка. Жоржет, изправена зад господарката си, решеше косите й с гребен от слонова кост. В същото време Ева, коленичила на пода, обуваше краката на госпожица Кардовил с обувки от червен сатен върху копринените чорапи, през които прозираха тънките глезени на господарката й. Флорин държеше позлатена кутия с благовонно масло, с което Адриана покриваше кожата на ръцете си. Нека не забравяме и Лютина, която лежеше в скута на господарката си и с широко отворени очи внимателно наблюдаваше какво правят с нея.

В същия миг се чу звънецът, Адриана даде знак, след който Флорин напусна стаята и след малко се върна с писмо, положено върху малък позлатен поднос.

Адриана взе писмото, видя, че е от управителя на Кардовилското имение и започна да чете.

„Госпожице, позволявам си да се обърна към вас, познавайки доброто ви и великодушно сърце. Двадесет години служа на покойния ви баща граф-дук Кардовил местно. Замъкът е продаден, тъй че ние с жена ми много скоро ще трябва да напуснем и ще останем без средства. На нашите години това е много тежко, госпожице…“

— Бедните хора! — промълви Адриана като прекъсна четенето. — Баща ми винаги е говорил добре за тяхната преданост и честност. — След което продължи с писмото.

„Можем да запазим службата си, но трябва да извършим подлост. Каквото и да се случи с нас оттук нататък, ние с жена ми не искаме хляб на такава цена…“

— Да, де — промърмори Адриана — Да си горд в бедността е като благоуханието на полските цветя.

„За да мога да ви обясня тази подлост, госпожице, трябва най-напред да ви съобщя, че преди два дни тук пристигна господин Родин от Париж…“

— Ха! — отново прекъсна четенето Адриана. — Родин! Секретарят на абат д’Егрини. Няма да се изненадам ако се окаже, че зад това се крие някакво вероломство или клюка. Ще видим!

„Господин Родин пристигна от Париж, за да ни съобщи, че земята е продадена и той ще ни помогне да запазим службата си ако ние му помогнем да направи един опозорен свещеник изповедник на новата господарка и ако се съгласим да наклеветим един друг свещеник, който е много уважаван по тези места. Освен това два пъти в седмицата, тайно трябва да съобщавам за всичко, което се случва в замъка. Тези предложения бяха маскирани с благовидни причини, но всъщност работата стои точно така, както ви я съобщавам…“

— Разврат, клевета и предателство! — промълви Адриана потресена. — Не мога да мисля за тези хора по друг начин, освен като за отровни и грозни същества. Предпочитам да си представям приятното лице на клетия Дюпон и жена му…

„Вие разбирате, госпожице, че ние не се двоумихме: ще напуснем Кардовил, където преминаха двадесет години от живота ни, но ще го напуснем като честни хора. Ако вие, която сте толкова добра, можете да ни препоръчате на някои ваши приятели, благодарение на вас може би ще успеем да се избавим от лошото, което ни очаква…“

— Разбира се, че ненапразно са се обърнали към мен! Да се спасят от Родин толкова добри хора е удоволствие за мен. Освен това, обичам да побеждавам силните и насилниците! — И Адриана продължи да чете писмото.

„След всичко, което казахме за нас, позволете, госпожице, да измолим покровителството ви и за други, защото е лошо човек да мисли само за себе си. Преди три дни два кораба се разбиха край нашите брегове. Спасиха се само няколко души и ние с жена ми ги прибрахме в замъка, за да се погрижим за тях. Повечето тръгнаха за Париж, но един остана тук. Все още раните му не позволяват да напуска замъка и ще остане още няколко дни. Той е млад, двадесетгодишен индийски принц, добър и красив…“

— Индийски принц! Двадесетгодишен, млад, добър и красив! — възкликна радостно Адриана. — Това е прекрасно и не се среща често. Вече изпитвам съчувствие към него… Но какво мога да направя за този Адонис от бреговете на Ганг?

Трите момичета не се изненадаха, защото бяха свикнали със странностите на Адрианиния характер. Жоржет и Ева започнаха да се подсмиват веднага, само Флорин се забави, за да запомни всяка дума на господарката си, която, след като премина унеса й по индийския Адонис, продължи да чете писмото на управителя.

„Един от съотечествениците на индийския принц, който остана да му служи, ми разказа, че по време на корабокрушението той е изгубил всичко. И че трябвало на всяка цена да стигне до Париж, където имал много важна работа. Това принцът не е казвал — той е толкова горд, че няма да си позволи да се оплаква, но съотечественикът му е по-общителен. Той ми разказа, че принцът е имал големи нещастия, англичаните неотдавна убили баща му, който бил владетел на една индийска област, отнели земята му.“

— Странно! — каза Адриана след като размисли. — Баща ми разказваше за една наша близка, която се омъжила в Индия за тамошен цар, при когото генерал Симон, който неотдавна стана маршал, бил на служба… — изведнъж спря внезапно и се усмихна. — Боже мой, колко странно ще бъде… Тези неща ми се случват, а говорят, че съм била своенравна. Не аз, а Провидението често е твърде ексцентрично. Но да видим дали Дюпон съобщава името на този красив принц…

„Надявам се, госпожице, че ще ни простите за нашата дързост, като си позволяваме да говорим за нашите трудности, докато край нас е този принц, който също има нужда от помощ. Повярвайте ми, аз съм стар и имам опит. Щом видях благородното и спокойно лице на този индиец, разбрах, че той е достоен за съчувствието, което моля за него. Ще му стигнат и малко пари да си купи няколко европейски дрешки, защото всичко негово потъна в морето…“

— Боже мой, европейски дрехи! — засмя се Адриана. Бедният млад принц, Бог да го пази от тях, както и мене! Съдбата ми изпраща от Индия човек, който е имал щастието да не докосва никога това отвратително европейско облекло, тези грозни дрехи, тези шапки, които правят хората смешни и грозни… Пристига принц от онези земи, където мъжете носят коприна, муселин и кашмир… Каквото и да пише Дюпон, няма да му се купуват никакви европейски дрехи! Но как му е името? Ами ако той е моят роднина отвън Ганг? В детството си съм слушала толкова много за баща му, че ще ми бъде приятно, ако мога да посрещна добре неговия син — И Адриана отново зачете писмото.

„Ако можете да изпратите тази малка сума, тя ще бъде голяма услуга и за нещастния принц, и за неговия съотечественик. Познавайки вашата деликатност, може би ще предпочетете да изпратите помощта, без никой да разбере. В такъв случай можете да разчитате на моята готовност. Ако желаете да постъпите по друг начин, съобщавам ви неговото име, както ми го каза неговият съотечественик — принц Джалма, син на Каджа-Синг, цар на Мунди…“

— Джалма… — каза бързо Адриана, като се опитваше да си припомни. — Каджа-Синг… Да, баща ми споменаваше подобни имена. И говореше, че няма по-благороден човек от този стар индийски цар, който е наш роднина по женска линия. Да, тези са имената — каза усмихната тя. — Те не се срещат често, за да може човек да ги забрави или сбърка с други… И така, Джалма е мой роднина. Той е добър, млад, силен и красив. Освен това никога не е обличал отвратителните европейски дрехи… И няма никакви средства. Колкото едното е приятно, толкова другото е лошо. Бързо, бързо трябва да направим така, че да намери нещо, което да напомня за неговата родина…

След тези думи тя се обърна към една от слугините си и заповяда:

— Жоржет, вземи лист и пиши…

Младото момиче се приближи към масичката за писане и като седна, обърна се към господарката си:

— Чакам вашите заповеди, госпожице.

Адриана Кардовил, чието лице грееше от щастие, продиктува следното писмо до един стар и талантлив художник, който дълго време бе я учил да рисува.

„Драги Тициане, добри Веронезецо, достойни Рафаеле. Убедена съм, че ще ми извършите голяма услуга с готовността, която винаги съм срещала у вас. Помолете моделиера, който скрои последните ми дрехи от петнадесети век, да направи нови индийски дрехи за един млад човек. Нека вземат модел от Антониус или по-добре ще е ако това направят от индийския Бакхус. Изберете най-красивите платове и гледайте да бъдат индийски. За пояса и за чалмата прибавете шест кашмирени шала — два бели, два червени и два портокалови. Свършете това най-много за три дни, вземете моята кола и тръгнете за замъка Кардовил. Управителят Дюпон, един от старите ви приятели, ще ви заведе при индийския принц, когото наричат Джалма. Ще му кажете, че при него ви изпраща непознат приятел, който иска да го спаси от ужасната европейска мода. Добавете, че приятелят го чака с нетърпение в Париж. Ако възрази, че е болен кажете, че в моята кола ще му бъде удобно. Поръчайте да приготвят леглото, което е в колата. Извинете непознатия приятел, че не изпраща на принца индийски носилки или поне един слон, но носилките са в операта, а слонът в зоологическата градина. Щом го убедите, тръгнете веднага и го докарайте в павилиона ми на Вавилонската улица. Каква съдба, да живея на улица «Вавилон», това говори на всеки азиатец… Имайте добрината, добри и стари ми приятелю, да не се учудвате и да не правите прибързани заключения. Това не е обикновена лудория…“

Докато диктуваше последните думи, Адриана се промени и стана сериозна и строга, но това бе за кратко.

„Сбогом, стари приятелю. Сега аз приличам на онзи капитан, когото толкова пъти ме карахте да рисувам с острия му нос и брадата на завоевател. Шегувам се, но само след час ще започне моята война с милата ни и лъженабожна страна. Много поздрави на вашата прелестна съпруга…“

Адриана погледна Жоржет и попита:

— Написа ли всичко?

— Да, госпожице.

— Ах! — възкликна Адриана. — Прибави в послепис…

„Изпращам ви полица за всички тия разноски. Не жалете нищо — знаете, че мога да си позволя това.“

— А сега ми дай писмото да го подпиша — каза Адриана.

Тя взе перото, което й подаде Жоржет, подписа писмото и един чек на името на банкера си.

„Ще платите на господин Норвал срещу разписка сумата, която ви поиска за разноски, направени на моя сметка. Адриана Кардовил.“

Докато Жоржет пишеше писмото, Флорин и Ева довършваха тоалета на господарката си. Тя вече бе облякла рокля, за да отиде при леля си. По вниманието, с което Флорин слушаше как Адриана диктува писмото до Норвал, лесно можеше да се забележи, че тя се старае да запомни всяка дума на госпожицата.

— Ева — обърна се тя към едното момиче — ще занесеш това писмо на господин Норвал.

Звънецът отново издрънча. Ева тръгна да провери кой идва. Флорин се спусна да я изпревари и каза на Адриана:

— Не може ли аз да изпратя писмото? И без друго трябва да отида до двореца.

— Добре. Ева, виж какво искат… А Жоржет да запечати писмото.

— Госпожице — каза Ева, като се върна в стаята — работникът, който снощи намери Лютина, ви моли да го приемете. Много е бледен и изглежда натъжен.

— Вече му потрябвах? — отвърна живо Адриана. — Добре. Покани го в малкия салон, а ти, Флорин, веднага отнеси писмото.

Флорин излезе, а госпожица Кардовил, последвана от Лютина, влезе в малкия салон, където я очакваше Агрикол.

III глава Разговорът

Когато Адриана Кардовил влезе в салона, където я чакаше Агрикол, тя бе завършила тоалета си. Облечена бе в тъмносиня рокля, украсена отпред с черна коприна, според тогавашната мода. Роклята подчертаваше тънката й снага и облите гърди. Широката шотландска панделка, завързана на фльонга, й служеше за вратовръзка. Къдрици от великолепната й коса стигаха почти до кръста й.

За да увери баща си, че отива на работа у господин Харди, Агрикол бе принуден да облече работните си дрехи. Беше облякъл само нова риза, чиято яка падаше върху черна вратовръзка. Под широките му сиви панталони се виждаха добре лъснати ботуши. В ръцете си държеше шапка от сукно. Синята му връхна риза, украсена с червена коприна, подчертаваше широките му рамене и му стоеше по-добре от каквато и да е друга дреха или редингот. Докато чакаше госпожицата, Агрикол разглеждаше един красив сребърен съд. Върху малка плочка, закачена върху подложката от стар мрамор, можеха да се прочетат следните думи: „Изработена от Жан-Мари, 1831 година“.

Адриана стъпваше леко по килима и влезе толкова тихо в салона, отделен от другата стая само със завеса, че Агрикол се стресна, когато чу гласа й.

— Красив съд, нали господине?

— Много красив, госпожице — отвърна смутено той.

— Както виждате, обичам да се знае — добави госпожица Кардовил и посочи малката плочица. — Художникът подписва картината си, писателят — книгата, а аз искам и работникът да подпише изработеното от него… Това е името на един беден занаятчия, който направи този изящен съд за един богат златар. Когато го купувах от него, той се изненада от странното ми желание да се изпише името не на златаря, а на работника. Щом като няма богатства, нека поне има право върху името си, нали господине?

— Аз също съм работник — поуспокоен, отговори ковачът. — И намирам това за справедливо.

— Радвам се на такова съвпадение. Моля, седнете — посочи му тя червеното копринено кресло и сама седна срещу него. Като видя, че Агрикол отново свенливо навежда поглед, Адриана посочи Лютина и каза весело: — Тя винаги ще ми напомня за вашата добрина. Кажете с какво мога да ви бъда полезна?

— Госпожице, — започна решително Агрикол. — Наричам се Балдуин и съм ковач у господин Харди, в Плеси, близо до Париж. Вчера вие ми предложихте пари, аз не приех, а днес дойдох да поискам нещо навярно много повече, отколкото ми давахте. Казвам това най-напред, защото от това се притеснявах…

— Ако ме познавахте — отвърна Адриана — нямаше да се стеснявате. Колко пари ви трябват?

— Не зная, госпожице.

— Не знаете колко пари ви трябват?

— Госпожице, аз дойдох да ви искам… Не само колко пари ми трябват, но и да ви попитам колко ми трябват.

— Не мога да ви разбера.

— Ще ви обясня. На младини майка ми съсипа здравето си да се грижи за мен и за едно захвърлено момче, което тя прибра. Сега е мой ред да се погрижа за нея и съм щастлив от това. Разчитам единствено на работата си и ако я загубя…

— Нека майка ви бъде спокойна, господине, аз ще се погрижа за нея.

— Това ви интересува, госпожице?

— Разбира се.

— Значи я познавате?

— Вече да…

— Вие имате прекрасно сърце… — промълви Агрикол, след като малко помълча. — Гърбавото излезе права…

— Гърбавото ли? — Адриана изгледа Агрикол смаяна, защото тези думи звучаха непривично.

Работникът, който не се срамуваше от приятелите си, каквито и да са те, продължи:

— Гърбавото е едно бедно момиче, с което заедно израснахме. Тя има гърбица и затова я наричат така. Вие, двете, сте пълна противоположност. Но по богатство на душата, уверен съм, госпожице, че сте близки… Когато й разказвах как вчера ми подарихте онова красиво цвете, тя се сети…

— Уверявам ви, господине, — прекъсна го развълнувана Адриана — че подобно сравнение ме ласкае. Сърце, което запазва добротата си, независимо от всички нещастия, е голямо богатство. Когато си млад, красив и богат, е лесно да бъдеш великодушен!

Госпожица Кардовил се държеше сърдечно и естествено, нещо, което е характерно за независимия дух. Това позволи на Агрикол да забрави прелестта на покровителката си и да изпита толкова дълбоко уважение към нея, което противоречеше пък на възрастта й.

— Ако причината бе само майка ми, нямаше да се безпокоя толкова — каза Агрикол. — Бедните винаги си помагат. Всички в къщата ще се грижат за нея, но тя от това ще страда, защото и те са бедни. Освен това аз вече се грижа не само за нея, но и за баща си. Той бе осемнадесет години в Сибир и чак сега се върна… Той живя там, защото бе предан на своя бивш генерал, а днес вече маршал, Симон.

— Маршал Симон! — възкликна Адриана.

— Познавате ли го?

— Не, но той е женен за наша сродница.

— Тогава госпожиците, които баща ми доведе от Русия, са също ваши роднини! — радостно каза той.

— Маршалът има две дъщери?

— Те са на около шестнадесет години, прекрасни близначки. Майка им е умряла в заточение. Правителството присвоило малкото имот, който тя имала и те пристигнаха тук с баща ми от Сибир съвсем бедни…

— И къде са те сега? — попита Адриана.

— Вкъщи, госпожице. Това усложни положението и ме насърчи да дойда при вас. Може би като работя, ще успея да се грижа за тях, но ако ме арестуват…

— Да ви арестуват? Защо?

— Прочетете това писмо, госпожице. Изпратили са го на Гърбавото. Разказах ви за нея, израснахме заедно…

Агрикол подаде на госпожица Кардовил анонимното писмо, което бе получила шивачката. След като го прочете внимателно, Адриана бавно изрече:

— Господине, вие сте поет!

— Когато се прибирам при мама след работа, а понякога и докато кова желязото, за да се отвличам, съчинявам стихове…

— А тази песен, за която става дума в писмото, много ли е враждебна и опасна?

— Нищо подобно! Аз се радвам, че работя при господин Харди, който създава добри условия за работниците. Но има и други… Те са много и това ме накара да напиша това възвание… Нищо повече! Но вие знаете, че в подобни бунтовни времена най-често арестуват човек без причина. Какво ли ще стане с майка ми, с баща ми, а и с двете сирачета, които сигурно са от рода на маршал Симон, ако ми се случи такова нещастие! Ето защо дойдох да ви помоля, ако ме затворят да платите за мен гаранция. Така ще успея във всичко останало…

— Това може да се уреди — каза успокоена Адриана. — Но оттук нататък ще трябва да черпите вдъхновение от щастието, а не от скръбта. Ще платя гаранцията!

— Вие ме спасявате!

— Нашият домашен лекар е приятел с един от важните министри и има върху него голямо влияние. Някога му препоръчал какво да прави, тъкмо когато щели да му отнемат службата. Не се безпокойте, дори и да се появят трудности, ще намерим други начини.

— Винаги ще ви бъда благодарен!

— Който има, трябва да помага на другия, който няма. Децата на маршал Симон са мои роднини и ще живеят при мен. Съобщете това на майка си, а аз ще намеря време да я посетя и да й благодаря за грижите към тях.

В този миг Жоржет се показа зад завесата, която отделяше салона от съседната стая, и уплашено изрече:

— Навън става нещо странно, госпожице… Когато изпращах шивачката, видях зле облечени хора, които се взират в малката сграда до павилиона, като че ли търсят някого…

— Сигурно търсят мен — каза Агрикол замислен. — Още от улица „Сен Мери“ ми се стори, че ме преследват. Госпожице, след всичко, което казахте, че сте готова да направите за майка ми и за дъщерите на маршал Симон, отивам да се предам…

— Свободата е толкова прекрасна, че не трябва да я жертвуваме доброволно. А и Жоржет може да се е излъгала… Моля ви, не се предавайте, избягвайте колкото се може затвора, това ще улесни действията ми. Струва ми се, че правосъдието е привързано към онези, които веднъж са били негови клиенти.

— Един човек е на малката порта — каза развълнувана Ева, когато се появи в салона. — Той попита дали не е влизал тук млад мъж със синя риза. Каза, че младият мъж се нарича Агрикол Балдуин и трябва да му съобщи нещо много важно.

— Това съм аз… — промълви Агрикол. — Как искат да ме примамят…

— Не трябва да им позволявате — отвърна Адриана. — Ти какво отговори, Жоржет?

— Казах, че не разбирам за какво ме питат?

— Браво! А кой те разпитваше?

— Той си замина.

— Скоро ще се върне — пак се обади Агрикол.

— Вероятно — отвърна Адриана. — Затова трябва да останете още няколко часа. За съжаление аз трябва да отида у графиня Сени-Дизие, тя е моя леля. Срещата не мога да отлагам повече, след онова, което ми разказахте за дъщерите на маршал Симон. Останете тук, иначе ще ви арестуват.

— Принуден съм да ви откажа.

— Защо?

— Ако не отида аз, ще дойдат те, а не мога да си позволя да ви подложа на такова изпитание. След като вече съм спокоен за майка си, не ме е страх и от затвора.

— А скръбта на майка ви? А баща ви? А онази бедна шивачка, която ви обича като брат и на която аз приличам по душа? Защо ги забравяте! Останете тук и съм сигурна, че преди да се стъмни, ще ви отърва от това положение, било с гаранция или по друг начин.

— Но те ще ме открият тук!

— Невъзможно! Този павилион някога е служил за лудница. Тук има прекрасно скривалище, което никой не е открил. Жоржет ще ви заведе там и вие ще можете дори да напишете няколко стиха, ако имате вдъхновение…

— Вие сте много добра, госпожице, а аз не съм го заслужил.

— Така ли? А баща ви, който се е грижил за моите роднини, дъщерите на маршал Симон! А Лютина, която вие ми върнахте? Напишете ми бързо адреса на майка си и тръгвайте след Жоржет. И ми напишете хубави стихове, ако не ви притесни този… затвор, където отивате, за да избягате от истинския затвор.

Докато Жоржет водеше ковача към скривалището, Ева донесе на господарката си шапка от сив кастор със сиво перо, тъй като Адриана отдавна трябваше да бъде в големия дворец, където живееше графиня Сен-Дизие. Четвърт час по-късно Флорин влезе в стаята на госпожа Гривоа, първата прислужница на княгинята.

— Само това успях да взема сутринта — каза Флорин и подаде на възрастната госпожа едно писмо. — Добре, че имам добра памет…

— Кога се прибра сутринта? — попита госпожата.

— Кой? — отвърна с въпрос Флорин.

— Госпожица Адриана.

— Тя не е излизала, госпожо! В девет часа влезе в банята.

— Тя е била през нощта навън и се върна преди девет… Ето докъде стигна…

— Не ви разбирам — отвърна учудена Флорин.

— Госпожицата се прибра в осем сутринта през малката вратичка на градината. Ще продължиш ли да ме лъжеш?

— Вчера бях болна. Чак в девет помогнах на Жоржет и Ева, когато госпожицата излезе от банята. Заклевам се, че не знам какво е станало преди това.

— Нали ти казах да научаваш всичко от приятелките си!

— Така е, госпожо.

— И какво направи… госпожицата… тази сутрин, след като я видя?

— Продиктува писмо до господин Норвал. Помолих аз да се погрижа писмото да тръгне навреме, за да запомня всичко, което тя каза.

— Къде е писмото?

— Йероним го занесе в пощата.

— Глупачка! — изкрещя госпожа Гривоа. — Не се ли сети да ми го донесеш?

— Госпожицата по навик диктуваше на Жоржет, а аз запомних.

— Щеше да е по-добре ако се забави изпращането на това писмо… Княгинята ще се ядоса…

— Мисля, че постъпих правилно.

— Знам, че не си го направила нарочно. Вече шест месеца сме доволни от теб. Но този път ти…

— Бъдете снизходителна, госпожо!

— Добре, де! — втренчи поглед в нея Гривоа. — Няма защо да те гризе съвестта. Върви си! Свободна си…

— Знаете, че не е така — каза със сълзи на очи Флорин — аз съм зависима от господин Родин, който ме препоръча…

— Какво има още?

— Работникът, който вчера намери Лютина, дойде преди малко.

— Още ли е там?

— Не съм сигурна… Когато той влезе, аз бях тръгнала да ви донеса писмото.

— Разбери защо е идвал и намери начин да ми кажеш. А госпожицата безпокоеше ли се от предстоящото гостуване при княгинята?

— Беше весела, както винаги…

— Най-добре се смее последният — процеди през зъби възрастната жена, за да не я чуе Флорин. — Въпреки характера й, тя би просила милост, ако знае какво я очаква. А сега се връщай в павилиона.

— Сбогом, госпожо, и до скоро.

Флорин излезе от двореца, прекоси парка и се отправи към павилиона. А госпожа Гривоа веднага отиде при княгиня Сен-Дизие.

IV глава Йезуитката

Докато се случваха тези истории в двореца, където живееше госпожица Кардовил, там където живееше госпожа княгинята Сен-Дизие, ставаха съвсем различни неща.

Разкошът на градинския павилион рязко контрастираше с мрачната вътрешност на двореца, на чийто горен етаж живееше княгинята. Приземният етаж бе пригоден за пиршества, а тя отдавна се бе отказала от подобни удоволствия. Мълчанието, което властвуваше в жилището й, както и манастирският ред, който господствуваше в този дом, придаваха на цялата обстановка особена строгост.

Една известна личност, когато говореше за княгинята, личност, на която Адриана Кардовил желаеше да обяви истинска война, казваше:

— За да спечеля госпожа Сен-Дизие, се принудих да бъда и подъл, и малодушен, макар че не съм такъв.

Госпожа Сен-Дизие не бе станала забележителна отведнъж. Трябва да споменем няколко думи, за да различим промените в живота на тази опасна и неумолима жена, която с участието си в Обществото на йезуитите, бе придобила тайнствена и ужасна сила. Известно бе, че в братството има хора с по-дълга или по-къса пелерина. (Светски членове в това общество се наричат йезуити, облечени в пелерина.) Някога голяма красавица, в последните дни на империята и първите на реставрацията госпожа Сен-Дизие, е била една от най-прочутите жени на Париж. Тя притежаваше бърз, неспокоен и решителен дух, имаше пресметливо сърце и богато въображение и се бе отдала на клюките, подобно на хората, които участвуват в играта заради удоволствието от нея. Мъжът й принц Сен-Дизие (по-големият брат на граф Ренепон, дук Кардовил, бащата на Адриана) бе дотолкова заслепен от нея, че през целия си живот не каза дума, от която да се разбере, че той знае какво върши жена му. Като не срещаше трудност, княгинята, без да се отказва от охолния живот, реши да го обогати и с политически сплетни. Например да нападне Наполеон, да го свали от трона, това бе нещо, което обещаваше вълнения, които можеха да задоволят и най-взискателния характер. Известно време всичко вървя добре. Красива и духовита, сръчна и лицемерна, прелъстителка, постоянно заобиколена от обожатели, които тя замесваше в тежки съзаклятия, княгинята се надяваше да възкреси Фрондата и по тази причина започна енергична и тайна кореспонденция с няколко влиятелни лица, които сега бяха в чужбина и които бяха известни с омразата си към императора. Така се появиха и първите й писмовни контакти с маркиз д’Егрини, тогава полковник на руска служба и адютант на Моро. Но един ден всичко бе разкрито, много от любовниците на госпожа Сен-Дизие бяха изпратени във Венсан, а княгинята, която императорът можеше да накаже много строго, бе изпратена само на заточение в едно от именията й близо до Дюнкерк.

По време на реставрацията това бе признато за заслуга и въпреки лекомисленото си поведение госпожа Сен-Дизие спечели доста голямо влияние. Маркиз д’Егрини получи служба и се върна във Франция. Той бе красавец и се отдаваше буйно на веселби. Те бяха правили съзаклятието с княгинята без да се познават, но сега не бе трудно да се опознаят и лично. Необузданото себелюбие и вкусът към удоволствията, гордостта им и нуждата да заповядват, нечистото съчувствие, което привлича и сближава развратните природи, ги правеха повече съзаклятници, отколкото любовници. Връзката им се поддържаше и от общата им омраза към обществото, в което си бяха спечелили много неприятели. Връзката им се разпадна, когато след дуела с генерал Симон маркизът влезе в семинарията.

Княгинята продължи бурния си живот, предусещайки края на хубавите времена. За характера й може да се съди по следното. Докато бе все още красива, тя пожела да приключи светския си живот с една последна, но голяма победа и подобно на някоя прочута артистка да се оттегли от сцената навреме, за да запази у хората спомена за себе си. Княгинята избра внимателно жертвите си. С много хитрост тя успя да отнеме любовника на една прелестна осемнадесетгодишна девойка и след това се оттегли с бляскав успех. След няколко продължителни разговора с абат-маркиз д’Егрини, който вече бе станал прочут и известен проповедник, тя внезапно напусна Париж и замина за две години в имението си близо до Дюнкерк само с една от камериерките си, госпожа Гривоа.

Когато се върна обратно, тя вече не бе някогашната лекомислена и разглезена жена. Дворецът Сен-Дизие, някога място за веселби, приеми и удоволствия, стана тихо и строго място. Вместо светско общество, княгинята приемаше само известни с набожността си жени и хора, за които се знаеше, че са религиозни и монархически настроени. Заобиколи се с някои висши духовници, взе под свое покровителство един женски калугерски орден, построи си параклис, намери си изповедник, енорист, та дори и духовен баща, но истинският й духовен наставник си остана абат-маркиз д’Егрини. Това внезапно и твърде шумно разгласено разкаяние накара много хора да се замислят. У едни то вдъхна уважение към княгинята, но други, по-проницателните, го приеха с усмивка. Само един пример може да покаже силата, която получи княгинята, след като влезе в Обществото. Този пример ще покаже също и злия и отмъстителен характер на тази жена, която сега Адриана Кардовил безразсъдно се готвеше да преодолее. Между онези, които се подсмиваха на нейната промяна бяха и двамата влюбени, които тя бе разделила. След като отново се събраха, те си отмъстиха на княгинята с няколко жлъчни подигравки за разкаянието й. След немного време на двамата се случи голяма неприятност. Анонимни писма отвориха очите за истината пред влюбения мъж, стана скандал и жената изчезна. А върху мъжа се струпаха колкото неясни, толкова и ужасни слухове, че приятелите му започнаха да го отбягват, докато го изоставиха. Като видя, че остава сам и като не знаеше къде се крие врагът, който му нанасяше тези удари, и след като не допусна, че това може да бъде работа на княгинята, той потърси един от старите си приятели. Приятелят му отговори не само уклончиво, но и презрително. Младежът се ядоса и поиска удовлетворение. Противникът му каза:

— Намерете си двама секунданти, които познавам и аз и тогава ще се дуелирам с вас.

Бедният младеж не намери нито един. Най-накрая, изоставен от всички, без да може да си обясни защо, той полудя от отчаяние и се самоуби. В деня на смъртта му госпожа Сен-Дизие каза, че онзи, който дълго време се подиграва с божиите и човешките закони, не може да приключи живота си по друг начин, освен като извърши още едно зло и се самоубие. Приятелите на госпожа Сен-Дизие разпространиха думите й.

Но това не беше всичко. До наказанието стоеше и наградата. Онези, които наблюдаваха внимателно, забелязваха, че любимците от религиозния кръг на госпожа Сен-Дизие бързо получиха високи служби. Добродетелните млади мъже, които набожно слушаха поученията, успяваха да се оженят за богати сирачета от ордена „Пресветото сърце“. Девойките по-късно разбираха какво значи да се омъжиш за набожен мъж, избран и наложен им от набожни жени, и по този начин плащаха скъпо за лъжливото благоволение да бъдат приети в това лицемерно общество. В него те се чувствуваха без подкрепа и ги тормозеха ако понечеха да се оплачат от съдбата си. В къщата на госпожа Сен-Дизие се назначаваха префекти, главни бирници, членове на академията, владици, перове. Срещу всесилната препоръка, която получаваха, те трябваше да се показват пред народа набожни и да воюват срещу всяка проява на безбожие и най-вече тайно да донасят на абат д’Егрини за всичко.

Ето един случай, който е пропуснала отмъстителната ирония на Молиер или Паскал и който станал през последната година на реставрацията. Един високопоставен чиновник в двора, независим и с твърд характер, не се причестявал. Това можеше да послужи като лош пример и затова абат д’Егрини го посети. Като отчиташе характера му, абатът разбра, че ползата наистина ще е много голяма, ако успее да го накара да се причести. Затова подхвана разговор не за учението и църковното тайнство, а за благоприличието и за добрия пример, който ще даде на народа.

— Ваше високопреподобие — отвърна чиновникът — аз почитам вярата повече от вас и смятам, че ще е лицемерно да се причестя, без да съм убеден.

— Не бъдете толкова неотстъпчив — лукаво се усмихна абатът, — ще намерим начин да успокоим съвестта ви с ползата, която ще имате, ако послушате. Ще ви се даде бяло причастие.

Предложенията на абата не бяха приети и той си отиде сърдит. Не след дълго придворният чиновник бе свален. Подобни случаи имаше много. Тежко и горко беше на всички, които не се вслушваха в съветите на госпожа Сен-Дизие и нейните приятели и не пазеха интересите им. Рано или късно те не завършваха добре — едни разваляха отношенията си, други загубваха доверие, трети честта си, четвърти правителствените си служби, и всичко това ставаше невидимо и тайно.

Сега ще стане ясно как в годините на реставрацията княгиня Сен-Дизие стана много влиятелна и опасна. По време на Юлските бунтове тя се присъедини към младежите и макар и да запази добри отношения с някои от най-влиятелните лица на падналата монархия, пак имаше много власт и влияние. Княз Сен-Дизие умря без да дочака потомство. Богатството му бе огромно и то се падна на бащата на Адриана Кардовил. Преди осемнадесет месеца той също почина и дъщеря му остана последната и единствена представителка на този клон от рода Ренепон.

Княгиня Сен-Дизие очакваше внучката си в малък салон, застлан с тъмнозелен килим. Мебелите бяха покрити със същата дамаска. Те, както и библиотеката, която бе пълна с религиозни книги, бяха от абанос. Няколко икони на светци и голям кръст от слонова кост допълваха мрачната и тъжна обстановка. Госпожата седеше пред голямо писалище и запечатваше няколко писма от богатата си кореспонденция. Тя беше на около четиридесет и пет години и бе запазила красотата си. Тънката й някога фигура се бе поналяла с годините, но продължаваше да бъде привлекателна. Под обикновената шапка, украсена със сини панделки, се виждаше русата й коса. От пръв поглед човек се смайваше от обикновената, но достолепна външност и напразно търсеше по лицето й следи от предишния й живот. Като я виждаше така смирена, никой не можеше да повярва, че е била героиня на толкова много клюки и любовни приключения. Когато чуеше някаква неприлична дума, лицето на тази жена, която напоследък бе започнала да мисли, че е майка на Църквата, се променяше от бликнало целомъдрие и презрително съжаление. Но потрябваше ли, усмивката й можеше да бъде очарователна и сърдечна, а очите й да блестят благосклонно и дружелюбно. Но който се осмелеше да докосне гордостта й, да се противопостави на волята или да навреди на интересите й, усещаше гнева й, който се изписваше по лицето й.

В стаята влезе госпожа Гривоа с доклада, който й остави Флорин. Гривоа служеше вече двадесет години в дома на госпожа Сен-Дизие и бе научила всичко, каквото трябва да знае една камериерка за господарката си, особено когато тя е разглезена. Княгинята нарочно я бе задържала при себе си, защото тя бе свидетел на всички грешки от младостта й. Но също така бе вярно, че княгинята се държеше с нея повече като с приятелка, отколкото като със слугиня.

— Ето, госпожо, бележките на Флорин — каза госпожа Гривоа, като подаде доклада на княгинята.

— Сега ще ги прочета — отвърна госпожата. — След малко тук ще дойде моята внучка. Докато трае събранието, ти ще заведеш в павилиона й едно лице, което ще дойде и ще ти се представи от мое име.

— Добре, госпожо.

— Той трябва точно да опише всичко, каквото има в жилището на Адриана. Отваряй си очите да не пропусне нещо, защото е много важно.

— Добре, госпожо… Но ако Жоржет и Ева не се съгласят?

— Когато познаят човека, който ще прави описа, няма да посмеят да се противят. Ти трябва да се движиш до него и да настояваш за всички подробности. Те ще послужат за потвърждение на слуховете, които пусна неотдавна…

— Вече ги приемат за истина…

— Досадната и горда Адриана скоро ще бъде принудена да иска милост и прошка от мен!

Един стар слуга отвори двете крила на вратата и съобщи, че е пристигнал отец д’Егрини.

— Когато госпожица Кардовил се появи — каза княгинята на госпожа Гривоа — ще я помолиш да изчака малко.

— Добре — отвърна тя и излезе заедно със слугата.

Госпожа Сен-Дизие и отец д’Егрини останаха сами.

V глава Съзаклятието

Абат д’Егрини беше лицето, което вече видяхме на улица „Milieu des Ursins“, откъдето преди три месеца бе тръгнал за Рим. Маркизът, както винаги, бе облечен в черно. Той не носеше расо. Черният редингот и жилетката, пристегната в талията, подчертаваха стройната му фигура. Под черните му кашмирени панталони се виждаха краката му, обути в лъснати обувки. Тонзурата му почти не личеше сред плешивината на темето му. По нищо не личеше, че е свещеник. Вратовръзката му бе вързана по войнишки, което подсказваше, че този абат-маркиз, прочутият проповедник, един от най-влиятелните и дейни ръководители на Обществото, след като се сражава с русите срещу Франция, по време на реставрацията, командуваше един хусарски полк.

Маркизът току-що бе пристигнал, а с княгинята не се бе виждал от деня, в който умря майка му в едно имение на госпожа Сен-Дизие близо до Дюнкерк. Покойната маркиза вдовица д’Егрини напразно очакваше сина си в последния си час. Отец д’Егрини бе принуден да пожертвува и най-свещените си чувства, защото пристигна заповед незабавно да тръгне за Рим. Той прие заповедта с колебание, което Родин забеляза. Единственото чисто чувство, което никога не изгуби в живота си д’Егрини, бе любовта към майка си.

Когато слугата и госпожа Гривоа се оттеглиха, маркизът се приближи до княгинята, протегна ръка и каза развълнувано.

— Ермин, нищо ли не скрихте от мен в писмата си? Сигурно мама ме е проклела в последния си час…

— Не, Фредерик, не! Успокойте се. Тя искаше да бъдете до нея и докато бълнуваше, непрекъснато викаше вашето име.

— Майчиното чувство й е подсказвало, че с присъствието си ще й помогна да оживее.

— Оставете тъжните спомени. Нищо не може да се върне.

— Повторете ми, че тя не е страдала от моето отсъствие. Не се ли досети, че висши задължения са ме изпратили другаде?

— Не, уверявам ви! Когато изпадна в безсъзнание, пристигането ви стана още по-безполезно. Всичко, което ви писах, е истина. Успокойте се.

— Съвестта ми трябва да е спокойна, защото аз пренебрегнах майка си, за да изпълня дълга си. Колкото и да се старах, не успях да се откажа от майка си, както ни заповядват тези страшни думи: „Който не мрази баща си и майка си, дори и душата си, не може да бъде мой ученик9.“

— Няма съмнение, Фредерик, че това е трудно, но пък в замяна получаваш влияние и власт!

— Да — отвърна след кратко мълчание маркизът. — Какво ли не жертвува човек, за да владее дори онези, които царуват. От пътуването до Рим разбрах нови неща за нашата страшна власт. Защото именно оттам владеем света, най-хубавата и най-голямата част на света, било по навик, по предание или по вяра. Именно оттам е любопитно да се наблюдава правилното действие на хилядите оръдия, които се подчиняват на волята на нашето Общество… Каква сила имаме! Винаги съм се чудил как един човек, преди да стане наш, мисли, иска, вярва, действува според волята си, а когато дойде при нас, само за няколко месеца от него остава само тялото. Умът, съвестта, свободната воля, всичко замръзва от навика на послушанието, от изпълнението на тайнствените упражнения, които смазват и убиват свободната и самостоятелна мисъл. Тогава в тия тела без душа, студени като трупове, ние вдъхваме душата на нашето Общество и те тръгват, вървят, изпълняват, но без да напускат кръга. По този начин те стават част от великото тяло, чиято воля изпълняват. Но те са като ръката, която действува, без да разбира мисълта, която я управлява. Така и те не знаят плановете на тялото.

Докато говореше, върху лицето на маркиз д’Егрини се появи гордо изражение.

— Да, това наистина е голяма сила — каза княгинята. — Тя е още по-страшна, защото действува тайно върху ума и съвестта на човека.

— Аз командувах великолепен полк — продължи маркизът. — Униформите на моите хусари бяха прекрасни. Често пъти сутрин, на някое широко поле за маневри, огряно от лятното слънце, съм изпитвал естественото удоволствие от командуването. Когато се разпоредях, конниците се раздвижваха, звучаха тръбите, развяваха се перата, сабите святкаха, а офицерите се втурваха, за да изпълнят заповедите ми. Всички слушат моята дума, гледат моите жестове. Тогава се чувствувах силен, защото можех да ги командувам, както обуздавам коня си. Сега, въпреки неблагоприятните времена, аз, който съм участвувал в толкова сражения, мога да кажа, че в този час се чувствувам сто пъти по-деен, по-силен и по-смел, начело на тази черна и няма армия, която мисли, желае, движи се и прави онова, което кажа аз. Ако й дам знак, тя ще се пръсне по цялото земно кълбо или ще се промъкне в семейството, като изповяда жената и възпита децата. Ще се промъкне в семейството чрез изповядване на умиращите. Ще стигне до престола чрез неспокойната съвест на лекомисления цар. И най-накрая…, ще стигне и до светия Отец, това живо въплъщение на Бога, чрез услугите, които му правим или му искаме. Това тайнство се простира от раждането до смъртта, от бедната къща на работника до царския престол, а от него и до светото седалище на Божия наместник. Подобна власт не е ли в състояние да запали или да задоволи и най-голямото славолюбие? Какво друго на света може да ми донесе такова удоволствие? Не трябва ли да презирам предишния лекомислен живот, който ни донесе толкова неприятели? Спомняте ли си понякога за онзи живот, Ермин? — довърши д’Егрини с усмивка.

— Много точно се изразихте, Фредерик! — започна княгинята. — Човек си спомня за миналото с презрение. И аз като вас често сравнявам миналото със сегашното и съм доволна, че послушах съветите ви. Ако сега не съм за жалене и за смях, както най-често се случва с жена, която е била красавица и е имала много любовници преди да застарее, дължа го на вас. Какво ли щях да правя иначе? Щях да се мъча да задържа тези грубияни, които търсят жените, докато задоволят страстите си. Или щях, ако ми бяха останали средства, да посрещам в къщата си влюбените, които ще идват, само за да бъдат известно време заедно… Каква глупост е да каниш такива хора, които гледат на блясъка, с който си ги оградил като на твое задължение, докато те се веселят и безочливо задоволяват страстите си.

Княгинята говореше така, но върху лицето й се появяваше завист, противно на волята и на съжалението й.

— Благодарение на вас, Фредерик, се откъснах от този свят, който скоро щеше да ме изостави. Мен, която толкова години съм била негов кумир и негова царица. Аз промених света… Вместо да бъда заобиколена от разсеяни и лекомислени хора, се намерих сред други — забележителни, всесилни, повечето от които управляват държави. Аз ги приех, както и те ме приеха. Едва тогава изпитах щастието, към което винаги съм се стремяла. Имам влияние и участвувам в решаването на най-важните световни въпроси. Научих много тайни. Мога да унищожа всички, които ми се присмеят или ме намразят. Можах да се издигна много по-високо, отколкото очакваха всички, които ми служеха, уважаваха ме и ме слушаха.

— Само с няколко думи, Ермин, вие казахте онова, което винаги ще бъде ваша сила. Като събираме последователи… „Да намерим начин сами да удовлетворим любовта и омразата си и да спечелим чрез послушание към висшестоящите в Обществото своята част от тайното владение на останалия свят…“ Мнозина ни смятат за победени — каза презрително д’Егрини — а ние сме родени преди всичко за борба, от нея черпим нови сили за действие. Времената сега са лоши, но ще станат по-добри. Както знаете, само след няколко дни, на 13 февруари, ще разполагаме с голяма възможност, за да възстановим поотслабналото си влияние.

— Говорите за медальоните, нали?

— Затова бързах, за да стигна преди важното събитие.

— Научихте ли за нещастието, което без малко щеше да провали трудно скроените ни планове?

— Да. Веднага щом пристигнах, се срещнах с Родин.

— Какво ви каза той?

— За пристигането на индиеца и дъщерите на генерал Симон в замъка Кардовил след корабокрушението, което ги изхвърли на Пикардийското крайбрежие. А мислехме, че момичетата са в Лайпциг, индиецът на Ява, бяхме взели всички възможни мерки… Наистина — въздъхна маркизът — като че ли някаква невидима сила винаги закриля този род.

— За щастие Родин е съобразителен — каза княгинята — Той дойде снощи и говорихме дълго.

— Резултатът от разговора е отличен. Войникът ще бъде отстранен за два дни. Съобщихме на жената на изповедника, а останалото ще се случи от само себе си. От утре няма да се страхуваме от момичетата. Остава индиецът. Но той е в Кардовил, ранен е тежко, имаме време…

— Това не е всичко — каза княгинята. — Освен внучката ми, още двама души не трябва да са в Париж на 13 февруари.

— Да, господин Харди. Най-близкият му приятел е наш човек и чрез него ще го отпратим на юг, откъдето не може да се върне за по-малко от месец. Колкото до онзи работник и нехранимайко, Голчо… Той едва ли ще ни създаде грижи. Не бива да забравяме и Гавриил. В него е цялата ни надежда. Няма да го оставим на мира до определения ден. Този път можем да успеем повече от всеки друг път. За нас това е въпрос на живот и смърт. На връщане спрях във Форли и се видях с дук Орбано. Неговото влияние над царя е безгранично, възможно е да се споразумеем с дука.

— И какво?

— Орбано се наема и аз знам, че може да го направи, да ни осигури законно съществуване, в държавите на господаря му с изключително право ние да възпитаваме младежта. За две-три години можем да пуснем такива корени, че и дук Орбано ще потърси помощта ни. Но сега той поставя едно условие.

— И какво е то?

— Пет милиона в брой и по сто хиляди франка всяка година.

— Но това е много!

— Но то е и малко като си помислим, че стъпвайки в тази държава, ние ще си възвърнем тези пари. Освен това те са една осма от онова, което ще си осигури Обществото от медальоните, ако работата приключи успешно…

— Да, близо четиридесет милиона… — каза княгинята замислено.

— Петте милиона, които иска Орбано са само аванс. Те ще ни се върнат от доброволните дарения, които ще получим от семействата за възпитанието на децата им. Влиянието ни ще се увеличи, ще се увеличи и доверието на онези, които управляват. А те се двоумят! — възкликна маркизът презрително. — Все още има правителства, които ни преследват и не виждат, че чрез нашето възпитание ние приучаваме народа на послушание, на онази животинска покорност, която осигурява спокойствието на държавите. А като си помисля, че именно благородниците и богаташите ни презират и мразят! Те са глупави и не разбират, че денят, в който убедим народа, че бедността е негова съдба, че трябва да се откаже от усилията да я променя, че трябва да гледа на богатството като на престъпление, защото наградата на небето е заради страданията на земята, именно в този ден ще се разрешат страшните въпроси, които правят ужасно и мрачно бъдещето на управниците. Те не виждат, че сляпата вяра, която искаме от народа, е юздата, с която го водим и усмиряваме.

— Прав сте, Фредерик — отвърна княгинята. — Наистина, наближава един велик ден. С близо четиридесетте милиона, които ще получим от медальоните, ако всичко завърши добре, ще могат да се предприемат големи работи. Това ще бъде от огромна полза за Обществото, особено във времето, в което всичко се продава и купува.

— Освен това — добави д’Егрини замислено — не трябва да се заблуждаваме. Реакцията продължава… Примерът на Франция е важен. Едва ли ще можем да се задържим в Австрия и в Холандия. С всеки изминал ден средствата на Обществото намаляват. Кризата може да продължи. Ако успеем с медальоните ще се закрепим и с помощта на Орбано… нашето въздействие ще бъде огромно. Тринадесети февруари! — въздъхна д’Егрини, поклащайки глава. — 13 февруари за нас може да стане като Тридентийския събор, който ни вдъхва нов живот.

— Затова трябва да се направи всичко, за да успеем. От шестимата, петима няма да могат да попречат. Остава само внучката ми… Чаках само вас, за да взема окончателно решение. Предприех всички мерки, още тази сутрин ще започнем работа.

— Увеличиха ли се съмненията ви?

— Да. Убедена съм, че тя знае повече, отколкото казва. Ако е така, тя е нашият най-голям неприятел. И най-опасен.

— Винаги съм бил на това мнение и още преди шест месеца ви предупредих да вземете мерките, което вече сте направили. Това улеснява нещата.

— Най-накрая — каза княгинята с нескрита злоба — този характер ще бъде смачкан. Най-накрая ще си отмъстя за униженията, които трябваше да понеса, за да не разбере тя. Колко неща преживях!…

— Който обижда вас, обижда и мен. Както знаете, Ермин, аз мразя хората, които и вие мразите.

— А колко пъти вие сте понасяли подигравките й?

— Рядко съм се лъгал — каза маркизът строго. — Това момиче може да стане най-опасният ни неприятел.

— Не трябва да допускаме това — отвърна госпожа Сен-Дизие и втренчи поглед в маркиза.

— Срещнахте ли се с доктор Баление и с Трипо? — попита той.

— Сега ще дойдат тук, съобщих им всичко.

— Бяха ли настроени срещу нея?

— Твърде много. Адриана има пълно доверие в лекаря, но има още едно допълнително обстоятелство, което ще ни помогне.

— Какво е то?

— Сутринта госпожа Гривоа отиде при Адриана, за да й припомни, че я чакам към обед по много важна работа. Когато приближавала павилиона, забелязала как Адриана се прибира през малката градинска врата.

— Не може да бъде! Има ли доказателства?

— Досега друго няма. Но аз ще се погрижа — каза княгинята, като взе едно от писмата пред себе си. — Това е докладът, който ми носи всяка сутрин една от слугините на Адриана.

— Да не би да е онази, която Родин е успял да настани при нея?

— Същата е. Тя е много зависима от Родин и досега ни служи добре. Може би докладът потвърждава разказа на Гривоа.

Тя хвърли бегъл поглед върху доклада и ужасена извика:

— Но какво е това? Това момиче било истински дявол! Управителят на имота, който тя продаде й съобщава в писмо, че индийският принц е в замъка. Тя знае, че е неин роднина… Вече е писала на някогашния си учител по рисуване, Норвал, да вземе индийски дрехи и да доведе тук принц Джалма. Него, който на всяка цена трябва да бъде далеч от Париж…

— Ако това не е някоя нова прищявка на внучката ви — каза пребледнял маркизът — бързината, с която иска принцът да пристигне тук показва, че тя знае много повече, отколкото сме предполагали. Тя сигурно знае и за медальоните.

— Нямаме повече време — решително каза княгинята — Трябва да побързаме и да приключим още тази сутрин.

— Това е почти невъзможно.

— Всичко е възможно. Докторът и господин Трипо са наши хора.

— Аз също им вярвам. Но не трябва да поставяме въпроса, който да ги изплаши, преди да разговаряме с внучката ви. Колкото и да е хитра, вие лесно ще отгатнете какво точно знае. И ако то е повече, отколкото е необходимо, тогава наистина трябва да приключим още днес.

— Успяхте ли предварително да се обадите на вашия доверен човек? — попита княгинята.

— Трябва да пристигне до обед.

— Мисля, че тук ще бъде удобно за нашия замисъл. Стаята е отделена от малкия салон със завеса, която ще спуснем. Вашият човек може да застане зад нея.

— Прекрасно!

— Предан човек ли е той?

— Много предан. В подобни случаи често сме го използували.

В това време някой почука на вратата.

— Влезте! — извика княгинята.

— Доктор Баление пита дали можете да го приемете, княгиньо — появи се един от слугите.

— Разбира се. Помоли го да влезе.

— Дойде и още един човек, с когото Негово високо Преподобие трябвало да се срещне тук към обяд. Според заповедите на господин абата, го помолих да почака навън.

— Това е довереният човек — обърна се маркизът към княгинята. — Нека най-напред да дойде той. Струва ми се, че не е полезно ако го види доктор Баление.

— Нека най-напред влезе този човек — нареди княгинята на слугата. — После, когато ти позвъня, ще помолиш и господин доктора да влезе. Когато пристигне барон Трипо и него ще въведеш в стаята. След това, който и да идва, няма да пускаш никого. Освен, разбира се, госпожица Адриана.

Слугата излезе.

VI глава Враговете на Адриана

Слугата се върна бързо и въведе в стаята нисък блед мъж, облечен в черни дрехи и с домино. Под лявата си мишница носеше дълга ножница, покрита с черна кожа.

— Съобщи ли ви господин абатът какво трябва да изпълните? — обърна се към него княгинята.

— Да, госпожо — отвърна човекът с тънък глас и се поклони.

— Ще ви бъде ли удобно тук? — попита тя и го заведе да погледне в малката стая, която се отделяше от салона само с една завеса.

— Много — отвърна човекът с доминото и отново се поклони.

— Тогава влезте вътре. Аз ще ви съобщя, когато настъпи моментът.

— Ще чакам заповедите ви, княгиньо.

— И не забравяйте съветите ми — добави маркизът.

— Бъдете спокоен, ваше високопреподобие…

Завесата, която маркизът развърза, се спусна до пода и скри човека с доминото. Княгинята позвъни, след миг вратата се отвори и в стаята влезе доктор Баление, едно от важните лица в тази история.

Той бе около петдесетгодишен, среден на ръст и набит, с кръгло червендалесто лице. Гладката му бяла, доста дълга коса, сресана на път, покриваше слепоочието му. Той носеше старомодни дрехи. Обут бе в къси панталони от черно копринено сукно, златни гривни лъщяха под коляното и над лъскавите кожени обувки. Вратовръзката, жилетката и връхната му дреха бяха черни, бялата му ръка се губеше на половина под батистения ръкав. Макар и старомодно, облеклото бе изискано. Лицето му бе усмихнато, а малките сиви очи показваха проницателността и остроумието на доктор Баление. Докторът страстно обичаше шумните веселби и удоволствия. Беше не само остроумен, бъбрив, пъргав и учтив, но и едно от най-старите оръжия на княгиня Сен-Дизие. Благодарение на тази силна подкрепа, докторът, за когото дълго време никой не бе чувал нищо, по време на реставрацията получи две хубави, но леки служби, с което увеличи клиентите си. Трябва да се подчертае, че веднага след като спечели закрилата на княгинята, той започна да изпълнява стриктно религиозните си задължения. Така например, докторът се причестяваше публично всяка седмица на тържествената литургия на свети Тома Аквински. Само за една година много боледуващи, увлечени от примера на хората на госпожа Сен-Дизие, не искаха да посещават друг лекар и така клиентелата се увеличи още повече. За Обществото бе много важно да има сред привържениците си и един от най-известните лекари на Париж. Лекарят е като свещеника, посвещават го по всяко време в тайните на семейството и той научава много неща, запомня думите на болните и умиращите. А когато грижещият се за спасение на тялото се споразумее с онзи, който се грижи за спасението на душата и си помагат, тогава, при удобен случай, те могат да използуват всичко, което чуват. Не за себе си, разбира се, защото законите не позволяват това, но за трети лица… Доктор Баление бе един от най-дейните и най-ценните симпатизанти на членовете на парижкото Исусово общество.

Когато влезе в стаята, той учтиво приближи до княгинята и целуна ръката й.

— Както винаги сте точен, скъпи Баление.

— Винаги се радвам и бързам да чуя заповедите ви, госпожо. — Той се обърна към маркиза, стисна сърдечно ръката му. — Радвам се, че се върнахте. Знаете ли, че трите месеца се сториха вечност за вашите приятели?

— Времето е еднакво дълго и за тия, които тръгват, и за онези, които остават, скъпи докторе. Но вече наближава обед и госпожица Кардовил ще пристигне всеки момент.

— Безпокоя се — рече княгинята. — Ами ако тя подозира нещо?

— Невъзможно! — каза Баление. — Вие знаете, че тя ми има доверие. Онзи ден много се смяхме, дори когато й правех бележки за нейния начин на живот, за разпалената й глава…

— Господин Баление непрекъснато й прави забележки за незначителни неща — прекъсна го госпожа Сен-Дизие.

— А те са много съществени — каза маркизът.

— Госпожица Адриана ми отговори, като ме обсипа с подигравки и шеги. Трябва да признаем, че е много остроумна.

— Докторе, докторе… — каза госпожата. — Не показвайте слабост.

Вместо да й отговори, господин Баление извади от жилетката си позлатена кутия, отвори я, взе щипка емфие и го смръкна бавно, като гледаше княгинята с поглед, който бързо я успокои.

— Слабост? У мен ли, госпожо? — отвърна той, като почистваше с пълната си бяла ръка полепналото върху ризата му емфие. — Аз доброволно дойдох при вас, за да ви помогна да се избавите от неприятното положение.

— Само вие можете да ни направите тази услуга — обади се д’Егрини.

— Аз не показвам слабост, госпожо — продължи докторът, защото изцяло съм оценил важността на действията си. Но тук става дума и за важни интереси…

— Наистина — каза д’Егрини — За жизнени интереси.

— Тогава — започна отново Баление — като човек с добър и изтънчен вкус, позволете ми да уважа отличното остроумие на госпожица Адриана. А когато дойде време за работа, тогава ще ме видите.

— Може би то ще дойде много по-бързо, отколкото очакваме — спогледаха се госпожа Сен-Дизие и д’Егрини.

— Винаги ще бъда готов — отвърна докторът. — Отговарям за работата си, стига да бъда спокоен във всичко останало.

— Нима са малко клиентите ви? — усмихна се госпожа Сен-Дизие.

— Напротив! Винаги ще се оплаквам, че имам много болни, но работата не е в това. Докато пристигне госпожица Адриана, ще ви кажа няколко думи, които се отнасят и до нея. Става въпрос за онази жена, която купи имота на Кардовил, някоя си госпожа Света Гълъбица, която ме нае за свой лекар, благодарение хитростта на господин Родин.

— Да — каза д’Егрини. — Родин ми писа, без да съобщава повече подробности.

— Ето как стоят нещата — продължи докторът. — В началото мислех, че лесно ще въздействувам върху госпожа Света Гълъбица, но тя се оказа много упорита. Вече двама свещеници се отказаха да помагат за нейното посвещаване. Родин се чудеше какво да направи, и й изпрати малкия Филипон. Той е сръчен, хитър и особено търпелив — напълно подходящ за нея. Когато станах лекар на Света Гълъбица, Филипон потърси помощта ми и я получи. Аз трябваше да се преструвам, че не го познавам, а той редовно ми съобщаваше за нравственото състояние на покаяницата си. Трябваше със съвсем безвредни лекарства, защото тя не е и много болна, да почувствува подобрение и в зависимост от това дали свещеникът е доволен или не от нея, да й казвам: „Както забелязвате, госпожо, когато се намирате на правия път, това действува добре на здравето ви и вие се чувствате добре. И обратното — щом попаднете на лошия път, изпитвате телесна болка, което е доказателство, че влиянието на вярата е всесилно и се отразява не само върху душата, но и върху тялото…“

— Неприятно е, разбира се — каза хладнокръвно д’Егрини — да се прибягва до такива средства, за да се спасят упоритите от гибел, но пък трябва да се използуват различни начини на въздействие в зависимост от ума и характера на хората.

— Сигурно госпожа княгинята е забелязала — започна отново докторът — че в манастира „Света Богородица“ понякога съм използувал същото средство, за да постигна спокойствието и спасението на душите на някои от болните. Това средство е безопасно. Наистина, разликата между подобрение и влошаване на състоянието е малка, но в някои случаи средството дава отлични резултати. Така се случи и с госпожа Света Гълъбица. Тя бе в такова нравствено и телесно състояние, че Родин накара Филипон да я посъветва да престане за кратко… Съветът, както и желанието й да се прочуе и издигне, я накараха да купи имота на Кардовил. Но вчера Филипон ми каза, че Света Гълъбица отново е изпаднала в тежка душевна болест, макар физически да е добре. Причината бил някой си Жак Дюмулен, когото, доколкото знам абате, вие познавате. Този господин, без да знам как, е бил при нея и са разговаряли много продължително.

— Жак Дюмулен! — каза презрително маркизът — Той е човек, когото използуват като маша и го презират. Той е писател — само жлъчка, завист и омраза… Ние му плащахме много, за да напада с животинското си красноречие нашите врагове, макар да не е най-добрият начин подобно перо да защитава началата, които почитаме… Той живее като циганин, кисне по кръчмите и почти винаги е пиян. Но трябва да се признае, че е неизчерпаем в клеветите си. Той познава добре богословските въпроси и затова понякога ни е много полезен…

— Както разбрах, Дюмулен иска да се ожени за Света Гълъбица, макар тя да е вече шестдесетгодишна, за да вземе голямото й богатство. Мисля, че ще бъде добре ако съобщите на господин Родин да се пази от маневрите му. Моля да ми простите, че толкова дълго ви занимавах с дреболии. Преди малко ви говорех за манастира „Света Богородица“, госпожо и си спомних, че отдавна не сте го посещавали.

Княгинята и д’Егрини се спогледаха и тя отвърна:

— Мисля, че беше преди осем дни…

— Там има големи промени. Стената, която бе обща с моята болница, вече е съборена. Ще правят параклис, защото старият е много малък. А сега ще похваля госпожица Адриана — усмихна се странно докторът. — Тя обеща да ми даде за параклиса копие от една „Света Богородица“ на Рафаело.

— Добре, че ме подсетихте — каза княгинята. — Наближава обед, а господин Трипо още го няма.

— Той е поднастойникът на госпожица Адриана, чийто имот управлява като бивш служител на граф-дука — изрече маркизът замислено. — Добре ще е ако пристигне преди госпожица Кардовил.

— Жалко, че не може да го замести портретът му — каза докторът с хитра усмивка, след като извади от пазвата си една малка книжка.

— Какво е това, докторе? — попита княгинята.

— Един от анонимните памфлети, които от време на време се появяват. Нарича се „Камшик“. Барон Трипо е изрисуван толкова точно, че това не е вече сатира, а цялата истина. Ето, слушайте. Този откъс е озаглавен „Тип борсов спекулант“: „Господин барон Трипо. Този човек, който се показва подло смирен пред високопоставените в обществото, е безочлив и груб с онези, които зависят от него. Той е живо въплъщение на долната част от буржоазната и промишлена аристокрация, сребролюбец и спекулант, циник, човек без сърце, без вяра, без душа, който и майка си продава за пари. Подобни хора носят всички пороци на новозабогателите, на онези, на които случайно се е усмихнала съдбата или са спечелили в мътната вода на борсовата игра. Забогатеят ли веднъж, такива хора започват да мразят народа, защото той напомня произхода им, от който те се срамуват. Немилостиви към бедността на простолюдието, те се отдават на мързел и пиянство, защото това ги оправдава. Но това не е всичко. Като богаташ, като човек, който има право да избира и да бъде избиран, господин барон Трипо обижда бедните и хората без политически права: офицера, който след четиридесетгодишна служба едва преживява с мизерната си пенсия; съдията, прекарал живота си в изпълнение на тежки задължения, който накрая не получава почти нищо; учения, прославил отечеството или учителя, предавал знания на цели поколения, скромния и благодетелен селски свещеник, най-чистия представител на Евангелието, който проповядва любов, братство, равенство… Как тогава баронът на промишлеността да не показва най-безочливо презрение към тези хора, след като е спечелил от една забранена от закона игра или от незаконната си промишленост!

Вярно е, че оптимистите говорят на хората, чиято бедна гордост е достойна за уважение: Купете си имоти и ще бъдете избираеми и избиратели“…

Но да се върнем към биографията на господин барон Андрей Трипо, син на слуга в една гостилница…

В това време вратата се отвори и слугата съобщи, че е пристигнал барон Трипо. Доктор Баление бързо скри книжката в пазвата си и сърдечно се поздрави с банкера като дори се изправи, за да се ръкуват.

— Имам честта да бъда на разположение на заповедите на госпожа княгинята — още от вратата баронът започна да поздравява всички присъствуващи. — Тя знае, че винаги може да разчита на мен.

— Да, бароне. Аз наистина разчитам на вас, особено в случай като този.

— Става дума за госпожица Кардовил?

— За същото, господине, за това сме се събрали.

— Княгинята може да разчита на моето съдействие, което вече съм обещал. Струва ми се, че трябва да бъдем много строги, дори ако е необходимо…

— И ние сме на същото мнение — избърза да каже маркизът, като даде знак на княгинята и с поглед посочи мястото, където се бе скрил човекът с доминото. После продължи. — Съгласни сме, но трябва добре да премислим всичко, за да не остане съмнение в младото момиче. Нас ни ръководи единствено нейният интерес и затова трябва да я накараме да бъде откровена…

— Госпожицата пристигна от градинския павилион и пита дали може да посети госпожата — каза отново слугата, който влезе в стаята, след като преди това бе почукал.

— Кажи й да влезе — отвърна княгинята. — И повече никого няма да пускаш. Никого, без изключение!

След това госпожа Сен-Дизие повдигна завесата, зад която се бе скрил човекът, направи му последен знак и отново се върна на мястото си.

През краткото време до влизането на Адриана всички бяха неспокойни и объркани, като че ли ги бе страх от нейното присъствие.

След малко госпожица Кардовил влезе при княгинята.

VII глава Скандалът

Когато влезе, госпожица Кардовил захвърли на едно от креслата сивата си шапка и хубавата й коса се разпусна покрай лицето. Адриана кимна учтиво, но с достойнство. Бе весела и засмяна, а очите й блестяха повече от всякога. Когато погледна абат д’Егрини, подигравателна усмивка се появи на устните й. Поклони се грациозно на доктора, мина пред барон Трипо, без да го погледне и поздрави княгинята много възпитано.

Облеклото и походката на Адриана бяха изящни, от тях лъхаше нещо решително, независимо и гордо, което рядко се среща у момичета на нейната възраст. Движенията й бяха плавни, свободни и естествени като характера й, показваха силата и жизнеността на младостта й и личеше, че това откровено, чистосърдечно и решително същество не може да се подчини на една фалшива строгост.

Поведението на маркиз д’Егрини бе странно. Макар опитен в световните работи и много остроумен, един от най-добрите проповедници, мъж с власт и авторитет, в присъствието на Адриана Кардовил той изпитваше необяснимо смущение. Той, който винаги владееше себе си и се бе научил да упражнява огромно влияние, който в името на Обществото се бе държал като равен с много високопоставени личности, изпитваше някаква стеснителност от откровеността, остроумието и хапливата ирония на това момиче. А понеже властните натури не търпят онези, които не се поддават на влиянието им и намират винаги начин да ги поставят на мястото им, такава бе причината маркизът да не обича внучката на Сен-Дизие. От дълго време и против маниера си, с обаятелния си и очарователен тон, той говореше сухо и кратко и сериозен се затваряше в кръга на строгостта. Това веднага сковаваше качествата, които притежаваше и от които обикновено извличаше голяма полза… Адриана се забавляваше от всичко това, без да отчита, че и най-дребният повод може да породи голяма ненавист.

Госпожа Сен-Дизие бе седнала в голямо кресло близо до камината. Маркиз д’Егрини стоеше прав пред огъня, а доктор Баление, седнал до писалището, отново разлистваше написаното за барон Трипо. А баронът с голямо внимание разглеждаше една икона, закачена на стената.

— Търсили сте ме, лельо, по някаква важна работа — наруши дълбокото мълчание Адриана, което се възцари след влизането й в стаята.

— Да, госпожице — отвърна княгинята студено и строго. — Трябва да говорим за важни неща.

— Готова съм да ви изслушам. Може би ще отидем в библиотеката ви?

— Не е нужно, ще разговаряме тук. — Обърна се към маркиза, доктора и барона, и им каза: — Седнете, господа.

Те се настаниха около писалището на княгинята.

— Но защо господата ще присъствуват на нашия разговор! — попита госпожица Кардовил изненадана.

— Те са стари приятели на нашия род. Всичко, което засяга вас, също ги интересува, така че трябва да приемете и изслушате техните съвети с нужното уважение.

— Не се съмнявам, лельо, в особеното приятелство на господин д’Егрини към нашия род. Още по-малко се съмнявам в дълбоката и безкористна преданост на господин Трипо. А господин Баление е един от най-старите ми приятели… Но преди да се съглася те да присъствуват на нашия разговор, трябва да знам за какво ще разговаряме.

— А аз мислех, госпожице, че измежду странните ви способности са откровеността и смелостта!

— Господи! — възкликна Адриана със смирена, но иронична усмивка. — Нямам вече такива способности, както и вие нямате способността да сте искрена и добра. Нека най-накрая се съгласим, че сме такива, каквито сме… Без способности…

— Отдавна съм свикнала със своенравията на независимия ви дух — каза госпожа Сен-Дизие. — Затова мисля, че няма да се смутите да кажете пред господата онова, което ще кажете и на мен.

— Вие ме подлагате на разпит? За какво?

— Това не е разпит. Аз съм длъжна да бдя над вас, а вие злоупотребявате със снизходителността ми към вашите прищевки. Искам да сложа край на всичко това и затова ще ви съобщя, пред приятелите на нашия род, своето решение. Като начало ще ви кажа, че неправилно възприемате отношението ми към вас.

— Уверявам ви, лельо, че няма такова нещо. Аз не съм мислила въобще за това.

— Но виновната съм аз… Вместо да отстъпвам на прищевките ви, трябваше да ви накарам да почувствувате моята власт. Но вече дойде това време, подсетиха ме упреците на приятелите… Характерът ви е невъздържан и прекалено независим. Трябва да го промените, разбирате ли? И ще го промените, дори и да не искате, аз ви го казвам!

При тези груби думи, произнесени при това пред външни хора, Адриана рязко изправи глава, не успя да се сдържи и като се насили да се усмихне, каза:

— Вие твърдите, че ще се променя. Няма да се изненадам, защото се нагледах на толкова странни промени…

Княгинята прехапа устните си.

— Истинската промяна никога не е странна, както смятате, каза сухо абат д’Егрини. — Напротив, тя е достойна за подражание.

— Достойна за подражание ли? — попита Адриана. — Може би. Може би, когато човек превърне недостатъците си в пороци…

— Какво искате да кажете, госпожице! — възмути се княгинята.

— Вие ме осъждате, че съм решителна и независима. А когато стана лицемерна и зла? Предпочитам малките си недостатъци, защото ги познавам, а не знам иначе какво ме очаква.

— Госпожице — барон Трипо рязко и като някой съдия прекъсна Адриана. — Вие не можете да отречете, че едно посвещаване…

— Струва ми се, че господин Трипо е много опитен в посвещаването на всякакви неща във всякакви приходи с всякакви средства — каза Адриана сухо и презрително. — Но вие, господине, не трябва да се намесвате…

— Но госпожице — започна банкерът след като придоби смелост от един поглед на княгинята — вие забравяте, че…, че съм ваш поднастойник и че…

— Наистина имате тази чест, без да знам защо — отвърна още по-презрително Адриана, без да погледне барона. — Но сега едва ли е време за гатанки. Искам да знам каква е целта на това събиране.

— Ще ви отговоря много ясно и точно: ще научите какво поведение трябва да имате оттук нататък и ако откажете да се подчините на заповедите ми, ще реша как да постъпя.

Трудно е да бъде предаден повелителният тон и строгият поглед на княгинята, докато изричаше тези думи. Те направиха впечатление на младото момиче, което досега бе живяло единствено по волята си, но въпреки очакването на госпожа Сен-Дизие, вместо да отговори рязко, Адриана я погледна усмихнато:

— Ами че вие ми обявявате война… Това е много смешно…

— Не става дума за обявяване на война — каза обидено абат д’Егрини, засегнат от усмивката на Адриана.

— Ах, високопреподобни отче — обърна се към него тя — вие, един бивш полковник, се отнасяте толкова строго към една шега? Вие, който спечелихте толкова от войната, който командувахте френски полк, след като преди това се сражавахте дълго срещу Франция… Може би сте го направили, за да научите слабостите на неприятелите й?

От думите, които му напомняха неприятни спомени, маркизът се изчерви. Той се готвеше да отговори, но княгинята го изпревари:

— Госпожице, трудно се издържа вашето неприличие!

— Права сте, лельо, сгреших. Не трябваше да казвам, че е смешно, защото наистина не е. Но поне е любопитно. И, може би… — добави младото момиче след кратко мълчание — доста смело, а на мен смелостта ми харесва. И понеже говорим на такава тема… И понеже става дума аз да приема поведение под страх от… — тя внезапно спря, погледна леля си и попита: — Под страх от какво наказание?

— Ще ви отговоря. Сега продължете.

— И аз искам да ви кажа нещо пред тези господа. При това ясно и точно. За решението, което съм взела. Понеже скоро щях да го изпълня, затова и не ви казах по-отрано. Както знаете, нямам навика да говоря за онова, което ще направя, а обикновено казвам какво съм свършила.

— Точно този навик на престъпна независимост трябва да бъде премахнат.

— Затова и реших по-късно да ви съобщя своето решение. Но днес не мога да си спестя удоволствието да ви го кажа като виждам, че сте готова да го чуете и да го приемете… Но, лельо, моля ви, кажете първо вие, може най-накрая да сме на едно мнение…

— Така съм съгласна — отвърна княгинята. — Сега поне виждам, че наистина сте горда и че презирате всяка власт. Вие говорите за дързост, но вашата е по-голяма.

— Поне съм твърдо решена да направя онова, което останалите не смеят… Но аз ще го направя…, струва ми се, че това ви е ясно…

— Съвсем — отвърна княгинята и изгледа останалите участници в разговора. — Така работата става по-лесна. Само че трябва предварително да ви съобщя, че работата наистина е много по-важна, отколкото си мислите. И че има само един начин да ме предразположите към снизходителност: като замените гордостта и ироничния си тон, с присъщите за момиче като вас скромност и уважение.

Адриана се усмихна, но нищо не отговори.

След краткото мълчание и по погледите, които си размени княгинята с тримата си верни приятели, стана ясно, че след този блестящ диалог, ще настъпи сериозното сражение.

Госпожица Кардовил бе проницателна и умна и веднага забеляза, че княгиня Сен-Дизие придава на тази разправия изключително значение, но не разбираше как леля й се надява да успее и да й наложи волята си. Заплахите й изглеждаха смешни. Но като знаеше отмъстителния характер на леля си, тъмната сила, с която тя разполага, ужасните отмъщения, които понякога е осъществявала, и като размисли най-накрая, че хора като маркиза и доктора не би трябвало да присъствуват на тази разпра, ако за това нямаше важна причина, преди да продължи сражението, младото момиче се замисли. Тъкмо защото предчувствуваше някаква неопределена опасност, тя се зае да я преодолее, за да поддържа категорично решението, което трябваше да съобщи на княгиня Сен-Дизие.

VIII глава Гневът

— Госпожице… — обърна се към Адриана княгинята студено и строго — налага се да припомня за себе си, а и за господата, всичко, случило се напоследък. Преди шест месеца, към края на траура за баща ви, вие бяхте на осемнадесет години. И ме помолихте да ви оставя да се разпореждате с имотите като ви освободя от настойничеството. Имах слабостта да се съглася… Поискахте да напуснете двореца и да се настаните в градинския павилион, далеч от всякакво наблюдение… Тогава започнахте да правите огромни разноски. Вместо да се задоволите с две слугини и да ги наемете, откъдето обикновено това се прави, вие си избрахте приятелки, които облякохте в странни и скъпи дрехи. А сама, в павилиона си, обличахте една след друга дрехи от предишните векове… Вашите безумия нямаха край. Освен, че не изпълнявахте християнските си задължения, но се осмелихте да омърсите единия от салоните си като поставихте в него някакъв идолопоклонен жертвеник с мраморни статуи на момче и момиче. — Последните думи княгинята изрече като че ли нещо пареше устните й. — Казвате, че са произведение на изкуството, но те са неподходящи за вашата възраст. Прекарали сте цели дни заключена вкъщи, без да приемете никого и доктор Баление, единственият мой приятел, към когото все още изпитвам известно доверие, настоявайки дълго, успял да ви посети и ви намерил в такова състояние, че се уплашил за здравето ви… Вие винаги излизате сама и не отговаряте за поведението си. Винаги сте се стремели волята ви да бъде над моята власт… Вярно ли е всичко, което говоря?

— Така казано, не е много ласкателно — отвърна Адриана отново усмихната. — Но и не е съвсем непознато.

— Значи, госпожице, — каза абат д’Егрини замислено и сериозно — вие сте съгласна, че всичко, което каза леля ви, е истина.

Всички втренчиха погледите си в Адриана, като че ли отговорът й щеше да има изключително значение.

— Въпросът ви, преподобни, е безсмислен. Аз също съм научена да живея открито.

— Значи признава! — обърна се абатът към доктора и към барона.

— Разбрахме много добре — каза доволно господин Трипо.

— Ще ми кажете ли, лельо — попита Адриана — за какво бе нужно това дълго въведение?

— То, госпожице — отвърна високомерно княгинята — показва миналото, за да предопредели бъдещето.

— Това, лельо, прилича на тайнствените отговори на Кюмската сибила, прорицателката… В това сигурно се крие нещо ужасно.

— Може би… Няма по-страшно нещо от някои черти на характера, а вашият е склонен, към бунт.

— Признавам си, лельо, че това ще бъде, докато обикна послушанието и започна да уважавам длъжността ви.

— Не ме интересува дали ще уважавате заповедите ми, — прекъсна я строго княгинята — но от днес нататък ще започнете да се подчинявате на волята ми. С други думи — няма да вършите нищо, без мое разрешение. Така трябва да стане, аз го искам, и то ще стане…

Отначало Адриана се загледа учудено в леля си, после започна да се смее и ехото от смеха й отзвучава дълго в обширната стая. Д’Егрини и барон Трипо се разтрепериха от негодувание. Княгинята ядосано изгледа внучката си, а докторът погледна нагоре, скръсти ръце на корема си и въздъхна тежко.

— Госпожице, този смях е неприличен — обади се д’Егрини. — Думите на леля ви са много важни и трябваше да ги възприемете по друг начин.

— Боже мой! — Адриана спря да се смее. — Кой е виновен, господине, че се смея така високо? Как да се държа, когато слушам леля ми да говори за сляпо подчинение на нейните заповеди! Може ли лястовицата, която лети високо в небето около слънцето, да живее в дупката на къртицата?

Като чу този отговор, д’Егрини смаяно се вгледа в лицата на семейния съвет.

— Какво иска да каже тя с тази лястовица? — попита той барона, като му направи знак.

— Не знам… — отвърна Трипо, като изгледа доктора. — Тя говори и за някаква къртица… Не мога да разбера…

— И тъй, госпожице — обади се княгинята, която се преструваше, че споделя изненадата на останалите. — Това ли е отговорът ви?

— Защо се чудите! — отговори също изненадана Адриана, разбирайки, че те се преструват и не искат да разберат образа, с който си послужи, както правеше често.

— Госпожо, госпожо…, — каза доктор Баление, като се усмихна добродушно — трябва да бъдете снизходителна… Моята мила Адриана, както винаги, е своенравна и възбудена! Наистина не познавам по-луда глава от нея. Казвал съм й го сто пъти като стар приятел, на когото всичко е позволено…

— Вашата привързаност ви кара да бъдете снизходителен. Но също така е вярно, господин докторе — каза д’Егрини, който се преструваше, че упреква лекаря, загдето се застъпваше за госпожица Кардовил — че тези отговори са несериозни, когато става дума за сериозни неща.

— Лошото е, че госпожицата не разбира важността на нашето събиране — каза княгинята сърдито. — Може би ще разбере, когато й съобщя моите заповеди.

— Кажете ги… лельо… — И Адриана, която седеше на срещуположния край на писалището срещу княгинята, облегна малката си брадичка върху ръката си и се усмихна с прелестна ирония.

— Още утре — започна княгинята — ще напуснете двореца, в който живеете. Ще отпратите слугините си и ще дойдете тук, в две стаи, в които се влиза през моите. Никога вече няма да излизате сама. Ще ме придружавате на църква. Свободата ви се отнема поради вашето безмилостно разсипничество. Аз ще поема разноските ви, ще ви поръчвам дрехи, за да се обличате скромно и както е прието. До пълнолетието ви, което ще се отдалечи неопределено с помощта на роднинския съвет, няма да разполагате с никакви пари… Такава е моята воля…

— Трябва да ви поздравим за решението, княгиньо — каза барон Трипо. — Всички ще направят същото, за да подкрепят вашата решителност, защото тези безобразия трябва да имат край…

— Дори времето е минало — добави абатът.

— Но странността и екзалтираността на характера могат да оправдаят много постъпки! — осмели се хитро да вметне докторът.

— Така е, господин докторе — каза студено княгинята на господин Баление, който играеше ролята си великолепно. — Но в такива случаи се постъпва с подобни характери както трябва.

Госпожа Сен-Дизие изрази решението си твърдо и определено. Тя беше убедена, че ще изпълни онова, с което заплашваше внучката си. Трипо и д’Егрини се съгласиха с нея. Адриана започна да разбира, че става дума за нещо много по-важно. Тогава тя стана, изчерви се, ноздрите й се разтвориха, а очите й заблестяха. Изправи глава и разтърсвайки гордо красивата си коса, след кратко мълчание, каза решително на леля си:

— Госпожо, вие говорихте за миналото. За съжаление, принуждавате ме и аз да кажа няколко думи за него. Напуснах къщата ви, защото повече не можех да дишам въздуха на лицемерие и коварство.

— Госпожице — каза д’Егрини — тези думи са страшни…

— Понеже ме прекъсвате, господине — отвърна бързо Адриана с поглед, втренчен в абата — ще ви кажа какви примери получих от леля си.

— Престани, госпожице.

— Така ли? Може би защото всеки ден виждах престъпното ви съучастие?

— Госпожице… Вие се забравяте… — каза княгинята, побледняла от ярост.

— Не, госпожо. Помня като всички… Нямах роднина, у която да живея… Пожелах да живея сама. Поисках да се разпореждам с приходите си, защото предпочитам да ги харча аз, отколкото да виждам как ги прахосва господин Трипо…

— Госпожице! — извика баронът. — Какво си позволявате…

— Замълчете, господине! Говоря за вас, но не на вас — продължи Адриана, като го прекъсна с погледа си. — Поисках да използувам приходите си според моя вкус. Украсих жилището, което си избрах. Вместо грозни и лошо възпитани слугини, предпочетох млади, хубави и благовъзпитани, но бедни момичета. Възпитанието им не ми позволи да ги превърна наистина в слугини, създадох им приятна среда. Те не ми служат, те ми правят услуга. Плащам им, но съм им признателна. Знам госпожо, че тези тънкости вие няма да разберете… Вместо да ги гледам облечени зле, аз им дадох дрехи, които подхождат на лицата им, защото обичам младостта и красотата. Така ли се харесвам, или по друг начин, за това отговаря огледалото ми. Излизам сама, защото искам да ходя там, където желая. Не ходя на църква, вярно е, но ако беше жива майка ми, щях да й кажа в какво вярвам и тя щеше да ме разбере. Наистина поставих жертвеник в чест на младостта и красотата, защото почитам Бог във всичко красиво, благородно и велико и сърцето ми от сутрин до вечер повтаря тази искрена молитва: „Благодаря ти, Боже. Благодаря ти!“. Вие казвате, госпожо, че доктор Баление често ме е виждал самотна и уединена… Вярно е, защото в такива моменти аз гонех от мисълта си всичко грозно от настоящето и се стремях към бъдещето. Тогава пред мен се появяваха очарователни видения, усещах възвишен, божествен възторг, все едно не бях на земята…

Докато Адриана изричаше тези думи лицето й просветля толкова много, че се преобрази и за нея околните вече не съществуваха.

— В такива моменти — продължи тя още по-възторжено — започвах да дишам свободно. Вместо да гледам ближните си, подложени на унизителната и животинска власт, от която произлизат пороците на робството, вместо да гледам хитростите, очарователното вероломство, обаятелните лъжи, презрителната покорност и ненавижданото послушание, виждах ближните си достойни и искрени, защото бяха свободни. Бяха верни и предани, защото можеха да избират. Не бяха нито горди, нито подли, защото нямаше кого да ласкаят или владеят. И най-накрая, защото можеха да подадат ръка не на лъжливия, а на искрения. Ох…, усещам това…, не са само утешителни привидения…, това са свети надежди!

Адриана замълча, приземи вълнението си и не забеляза, че участниците в събирането радостно, и доволно се споглеждаха.

— Това, което говори…, не е лошо… — прошепна докторът на ухото на княгинята. — Приказва, като че ли сме я подкупили…

— За да постигнем, каквото искаме, трябва да бъдем строги — обади се д’Егрини. — Трябва да я накараме да излезе извън себе си.

След като изля чувствата си, Адриана почувствува, че яростта я напусна. Тя се обърна към доктора усмихната и му каза:

— Признайте, че е смешно да показваш възвишени чувства пред хора, които не могат да ги разберат. Ето ви удобен случай да се подигравате с моята възторженост, за която ме упреквате понякога… В такъв важен момент да се увлека! Но какво да се прави, скъпи Баление! Когато ми дойде някаква мисъл в главата е невъзможно да я следвам, както бе невъзможно да търча след пеперудите, когато бях малка…

— Господ знае къде ви водят тези лъскави и пъстри пеперуди, които са в главата ви… Ах, лудетина! — отвърна господин Баление и се усмихна бащински снизходително. — Кога ще станете умна, колкото сте красива?

— Още сега! Ще изоставя мечтите си и, както ще чуете, ще започна да говоря съвсем разумно. — След тези думи Адриана се обърна към леля си и добави: — Вие ми съобщихте, госпожо, волята си, а ето и моята. След малко повече от седмица ще напусна павилиона, в който живея и ще се пренеса в една къща, която поръчах да подредят според вкуса ми. Там ще живея, както си искам. Нямам баща, нямам майка и не съм длъжна да давам отчет на никого за делата си…

— Така е, госпожице — повдигна рамене княгинята, — но вие не си давате сметка, какво говорите. Забравяте, че обществото има неограничени морални права, които ние сме длъжни да запазим.

— Искате да кажете, госпожо, че вие с господин д’Егрини и господин Трипо представлявате нравствеността на обществото? Това ми се струва странно. Може би защото господин Трипо сметна имота ми за свой собствен? Или защото…

— Но, госпожице… — опита се да я прекъсне Трипо.

— Понеже имам възможност — каза Адриана на леля си, без да обръща внимание на барона — ще ви помоля да ми обясните някои неща, които, струва ми се, сте крили досега от мен…

Д’Егрини и княгинята настръхнаха от думите й и се спогледаха неспокойно и притеснено. Адриана не забеляза и продължи:

— Но за да приключа с вашите желания, госпожо, чуйте последната ми дума: ще живея, както намеря за добре. Ако бях мъж, не вярвам, че щяха да се опитат да ми наложат това унизително настойничество, както искате да постъпите вие. И то само защото живея честно, свободно, великодушно и открито пред всички.

— Това е глупаво! — възкликна княгинята. — Когато човек иска да живее по този начин, той подкрепя безнравствеността и безсрамието!

— Тогава, госпожо — обади се пак Адриана — какво ще кажете за бедните момичета от народа, сирачета като мен, които живеят така, както и аз искам да живея? Те нямат моето изтънчено възпитание, нямат богатствата, които ме защитават от бедността… И все пак, те живеят честно и трудолюбиво.

— Порокът и добродетелите не съществуват за такива псета — обади се ядосано барон Трипо с презрение.

— Госпожо, ако слугата ви си позволеше да говори така пред вас, щяхте да го изгоните — каза Адриана на леля си, без да може да скрие възмущението си. — А вие сега ме принуждавате да слушам такива думи!

Маркизът побутна с коляното си под масата господин Трипо, който си позволи в салона на княгинята да държи тон като на борсата, и за да заглади положението, продължи:

— Между тях и вас, госпожице, не може да става дума за сравнение…

— За човек християнин като вас, абате, правенето на подобна разлика не е… християнско… — отвърна Адриана.

— Знам какво говоря! — отвърна намусено абатът. — Независимият живот, който сте избрали, ще има жалък край. Защото вашият род може да пожелае някой ден да ви омъжи и тогава…

— Ако искам да се омъжа, ще го направя сама. Струва ми се, че това е логично, макар да не искам да изпитвам тежката верига, която ще се стовари върху мен…

— Неприлично е, госпожице — каза княгинята — да говорите така лекомислено за това тайнство…

— Особено пред вас, госпожо… Наистина… Извинете, задето ви засегнах! Вие се страхувате да не би със свободния си живот да пропъдя годениците си? Ако е така, аз съм доволна, защото не мога да понасям годеници… Искам да ги уплаша, да им създам най-лошото мнение за себе си. А най-доброто средство за това е да им се докаже, че може всеки да живее като тях. За да се предпазя, разчитам на своенравието си, на лудориите и на недостатъците си.

— Ще успеете, госпожице — каза госпожа Сен-Дизие — ако се разчуе, от което се боя, че вие дотам забравяте всякакво приличие, че се прибирате вкъщи в осем сутринта, както ми казаха. Но аз не искам и не желая да вярвам на това…

— Нямате право, госпожо… Защото това е…

— Вие си признавате! — възкликна княгинята.

— Признавам всичко, което съм сторила, госпожо. Тази сутрин се върнах в осем сутринта…

— Чувате ли, господа! — извика княгинята.

— Ах! — изрекоха едновременно д’Егрини, баронът и докторът.

В първия момент Адриана реши да се оправдава, но веднага реши, че не може да си позволи да им обяснява.

— Така… Значи това е истина — започна княгинята. — Госпожице, вие ми казвахте да не се учудвам от нищо, но въпреки това… не очаквах подобно поведение. Дръзкият ви отговор ме убеди.

— Лъжата винаги е по-дръзка от истината!

— И откъде се връщахте, госпожице?

— Никога не съм лъгала, госпожо — каза Адриана. — Но и никога не казвам онова, което не искам да кажа. И после: проява на малодушие е, да се оправдаваш от едно възмутително обвинение. Хайде да се разберем накратко. Вие искате да ми наложите едно унизително и строго настойничество. А аз искам да напусна къщата, в която живея и да замина, където желая. Ще видим коя от двете ще отстъпи… Сега за нещо друго. Този дворец е мой. Безразлично ми е кой ще живее в него, защото няма да ме има. На долния етаж, обаче, не живее никой. Там, освен стаите за гости, има още два апартамента — ще ги задържа за известно време.

— Така ли? — каза присмехулно княгинята, като погледна въпросително д’Егрини. — И за кого ще ги запазите?

— За трима мои роднини.

— За какво става дума? — зачуди се госпожа Сен-Дизие.

— Ще рече, госпожо, че ще настаня тук един млад индийски принц, мой роднина по майчина линия. Той ще дойде след няколко дни и се надявам, че стаите ще бъдат готови.

— Чувате ли, господа! — обърна се уж изненадано д’Егрини към доктора и към Трипо.

— Това надминава всяко въображение — каза баронът.

— Не мога да ви забраня, госпожице — каза княгинята — да изричате и най-безсмислените си намерения. Но по думите ви се подразбира, че няма да спрете дотук. Това ли е всичко?

— Не, госпожо! Сутринта научих, че две мои роднини, и те от майчина страна, две сирачета на петнадесет години, дъщери на маршал Симон, са пристигнали след дълъг път и сега са в дома на един войник, който ги е довел във Франция чак от Сибир…

При тези думи д’Егрини и княгинята се спогледаха с ужас. Те толкова се надяваха, че госпожица Кардовил не знае за пристигането на дъщерите на маршал Симон, че чутото от нея ги вцепени.

— Вие се чудите откъде зная за всичко така добре? — попита Адриана. — Но да поговорим отново за дъщерите на маршал Симон. Вие разбирате, госпожо, че не мога да се съглася да се измъчват добрите хора, в които те са се подслонили. Наистина, семейството е честно и трудолюбиво, но тяхното място не е там… Затова ще ги доведа и те ще се настанят на долния етаж, заедно с жената на войника, която ще им бъде отлична настойница…

При тези думи д’Егрини и баронът се спогледаха и баронът каза високо:

— Тя е изгубила ума си!

Адриана продължи, без да отговаря на господин Трипо.

— Всеки момент маршал Симон ще пристигне в Париж. Вие разбирате, госпожо колко приятно ще ми бъде да му съобщя, че съм се грижила добре за дъщерите му. Още утре ще повикам шивачките, за да ги облекат. Когато баща им се завърне, искам да ги намери красиви. Казват, че самите те са красиви като ангелчета…

— Свършихте ли, госпожице? — попита ядосано княгинята. В същото време д’Егрини, спокоен и хладнокръвен на външен вид, едва прикриваше терзанията си. — Защо не продължите да търсите още? — продължи княгинята. — Няма ли още някой от това прелюбопитно преселническо семейство? Търсете… Никоя царица не би постъпила по-великодушно от вас.

— Права сте, госпожо, искам да посрещна роднините си, както са свикнали: един царски син и дъщерите на маршалдука на Лини. Прекрасно е, когато всичко това се съедини със сърдечното гостоприемство.

— Това наистина е великодушно — каза все по-обезпокоена княгинята. — Жалко е само, че не сте богата като Крез, за да изпълните желанията си…

— Колкото и голямо да е богатството ми, госпожо, то е нищожно, като се има предвид онова, което само за един час може да премине през ръцете на нашето семейство. Когато това се случи, госпожо, може би тогава ще ми простите онова, което сега наричате царска щедрост…

Д’Егрини се намираше в ужасно положение, което ставаше все по-лошо. Въпросът за медальоните бе тъй важен, че той го бе скрил дори от доктор Баление, макар да искаше от него огромна услуга. И Трипо не знаеше това, защото княгинята смяташе, че е унищожила от документите на Адрианиния баща знаците, по които дъщерята можеше да открие това. Затова абатът се страхуваше не от това, че госпожица Кардовил знае, а че може да го разпространи. От същото се страхуваше княгинята и затова тя прекъсна внучката си като каза:

— Госпожице, има семейни тайни. Не знам за какво точно говорите, но ви предупреждавам да прекъснем този разговор…

— Как така, госпожо! Нали сме се събрали семейно? Както пролича и от недотам приятните думи, които разменихме.

— Когато става дума за предположения, излишно е да говорим за тях, ако нямаме доказателства.

— Нали от толкова време, вече час, говорим, госпожо, за интереси? Наистина, не разбирам нито учудването, нито недоумението ви?

— Не е нито едно от двете, госпожице… Но в продължение на времето, за което споменахте, вие ме принуждавате да слушам безсмислени неща. Позволете ми да бъда малко изненадана.

— Извинете, госпожо, но сте много неспокойна — отвърна Адриана, поглеждайки леля си и д’Егрини. Това е нещо, което прибавено към някои подозрения, не съм имала време да изясня…

След кратка пауза, Адриана поднови:

— Истината ли казах?

— Заповядвам ви, госпожице, да замълчите! — извика княгинята, след като изпусна нервите си.

— Ах, госпожо — отвърна Адриана. — Не се излагайте! Вие винаги сте съумявали да се владеете.

Провидението, както се казва, се притече на помощ на княгинята и на абат д’Егрини в този миг. Появи се един слуга, беше смутен и пребледнял, а княгинята бързо го запита:

— Какво има, Дюбоа?

— Прощавайте, княгиньо, задето ви прекъснах, въпреки заповедта ви, но господин полицейският началник иска да ви съобщи нещо. Той чака в двора, заедно с неколцина агенти и войници.

Княгинята много се изненада, но като съобрази, че може да се възползува от този случай, за да се разбере бързо с д’Егрини за разкритията на Адриана, се изправи и каза на абата:

— Господин д’Егрини, ще бъдете ли толкова добър да дойдете с мен? Не мога да си обясня какво означава пристигането на полицейския пристав в къщата ми.

И господин д’Егрини излезе заедно с госпожа Сен-Дизие в съседната стая.

IX глава Предателството

Княгиня Сен-Дизие, господин д’Егрини и слугата влязоха в съседна на стаята, в която останаха Адриана, Трипо и лекарят.

— Къде е приставът? — попита княгинята слугата, който й бе съобщил, че я търсят.

— В синия салон, госпожо.

— Помоли го да почака малко.

Слугата се поклони и излезе. Тогава госпожа Сен-Дизие приближи до д’Егрини, чието гордо и високомерно чело вече бе станало бледо и мрачно.

— Както разбирате, — каза тя — Адриана знае всичко. Какво да правим сега?

— Не знам — отвърна абатът със замислен поглед. — Това откритие е ужасен удар!

— Всичко ли е загубено?

— Има само едно спасително средство — отвърна д’Егрини — и то е лекарят.

— Но как? Толкова бързо? И още днес? — извика княгинята.

— Ако изминат два часа, вече ще бъде много късно. Това дяволско изчадие трябва да е видяло дъщерите на генерал Симон…

— Боже мой! Това е невъзможно, Фредерик. Господин Баление никога не би могъл… Това трябваше да се подготви отдавна, както възнамерявахме след днешния разпит.

— Все едно — продължи оживено абатът — Докторът трябва да опита по всякакъв начин.

— Но под какъв предлог?

— Ще се опитам да намеря.

— Ако приемем, че намерите предлог, ще трябва да го извършим още днес, а няма да бъдем готови. Там, долу, нищо няма да е подготвено.

— Бъдете спокойна. Който предвижда, винаги е готов.

— А как ще съобщим на доктора сега? — поде княгинята.

— Ако го извикаме, ще събудим подозрения у внучката ви — каза господин д’Егрини замислено — а това не бива да се допуска.

— Няма съмнение — продължи княгинята. — Това е единият начин.

— Да — каза абатът — ще драсна набързо няколко думи на Баление. Някои от слугите ви ще занесе писмото, което уж идва отвън, от някой тежко болен…

— Чудесна идея! — възкликна княгинята — Имате право. На масата има всичко необходимо за писане. Да побързаме. Дано докторът успее.

— Честно да ви кажа, не смея да се надявам — рече маркизът, като седна зад масата, потискайки гнева си. — Благодарение на онзи експеримент, който нашият скрит зад вратата човек вероятно записва, благодарение на буйните сцени, които ще се разиграят утре и след това, докторът може да вземе всички предпазни мерки и да действува по най-сигурния начин. Но да искате това от него още днес, още сега, повярвайте Ермин, ще е глупаво — и маркизът захвърли перото, като добави с горчивина. — Тъкмо щяхме да успеем и всичко се провали. Колко лоши последствия ще има от всичко това. Внучката ви ни причини огромно зло.

Невъзможно е да се опише разяреният гняв и яростната омраза, с която господин д’Егрини произнесе тези думи.

— Фредерик! — извика княгинята разтревожена и сложи ръката си върху ръката на абата — Моля ви, не се отчайвайте. Докторът има изобретателен ум. Той ни е толкова предан, че нека все пак опитаме…

— Добре, нека опитаме късмета си — каза абатът и пак взе перото.

— Нека допуснем най-лошото — каза княгинята. — Ако Адриана отиде тази вечер да търси дъщерите на генерал Симон, може би вече няма да ги намери там.

— Не бива да разчитаме на това. Не е възможно толкова бързо да са изпълнили заповедите на Родин. Иначе биха ми съобщили.

— Наистина… Тогава пишете на доктора. Веднага Дюбоа ще отнесе писмото ви. Смелост, Фредерик, ще покорим вироглавата ми внучка. — После госпожа Сен-Дизие добави разярена. — Ах, Адриана, Адриана! Много скъпо ще платиш за безочливите си подигравки и мъките, които ми причиняваш! — На излизане княгинята се обърна към господин д’Егрини. — Чакайте ме тук, ще ви съобщя за какво е дошъл приставът и пак ще отидем при другите.

Княгинята излезе, а д’Егрини бързо написа няколко реда с разтреперана ръка.

X глава Клопката

След като госпожа Дизие и маркизът излязоха, Адриана остана в стаята на леля си с господин Баление и барон Трипо. Госпожица Кардовил страшно се разтревожи, когато разбра, че приставът е дошъл. Тя, както и Агрикол, предчувствуваше, че той ще поиска разрешение да претърси двореца и павилиона, за да открие ковача, мислейки, че е там. Макар скривалището на Агрикол да беше много тайно, Адриана не бе напълно спокойна. Затова, за всеки случай, тя се възползува от възможността да препоръча младежа на доктора, който беше близък приятел на един от много влиятелните по онова време министри. Тогава момичето се доближи до лекаря, който в това време шушнеше на барона, и с най-приятния си и кротък глас му каза:

— Господин Баление, бих искала да ви помоля нещо — и с поглед му посочи един от прозорците.

Трипо, останал без подкрепата на абата, който бе в другата стая, се боеше от момичето като от огън и затова се зарадва, че тя се оттегли настрана. За да покаже, че не се страхува той застана пред една икона и започна да я разглежда.

Когато се отдалечиха от барона, Адриана се обърна към лекаря.

— Докторе, вие сте мой приятел, какъвто сте бил и на баща ми. Когато преди малко изпаднах в трудно положение, вие отново се оказахте единствената ми подкрепа…

— Госпожице, не говорете така! — каза докторът с лицемерно изражение. — Замълчете по-добре.

— Бъдете спокоен — каза му Адриана — няма да ви компрометирам, но ми позволете да ви напомня, че често сте ми предлагали услугите си и сте ми говорили за вашата преданост към мен.

— Проверете и ще видите, че държа на думата си.

— Е добре, докажете ми го веднага.

— Чудесно! Кажете какво искате от мен.

— Нали сте приятел на министъра?

— Разбира се. Сега лекувам кашлицата му, която се появява винаги преди да отговаря за нещо в камарата.

— Трябва да помолите министъра за нещо, което пряко ме засяга.

— Вас ли? Какво е то?

В този момент влезе слугата, подаде на Баление едно писмо и му рече.

— Някакъв прислужник донесе току-що това писмо за вас. Много е спешно.

Докторът взе писмото и слугата излезе.

— Ето до какво водят добрините — усмихна му се отново Адриана. — Нито миг не ви оставят на мира, скъпи докторе.

— Не ми се говори за това, госпожице — каза лекарят, който не можа да скрие учудването си, като позна почерка на д’Егрини. — Тези болни мислят, че ние сме от желязо и че носим в себе си всичкото здраве, от което те се нуждаят. Безмилостни са! Но позволете ми, госпожице — каза докторът и разпечата писмото.

Госпожица Кардовил отвърна с прелестно кимване на глава.

Писмото на маркиз д’Егрини не беше дълго. Лекарят го прочете на един дъх и въпреки обикновеното си благоразумие повдигна рамене и каза раздразнено.

— Днес! Невъзможно! Той е луд!

— Сигурно ви чака някой беден болнав човечец, който е заложил цялата си надежда на вас. Хайде, скъпи мой господин Баление, бъдете добър, не отхвърляйте молбата му. Много е приятно човек да оправдава надеждите, които му се възлагат.

Между съдържанието на писмото и реакцията на Адриана имаше такова противоречие, което изуми Баление. Той изгледа госпожицата с ужасен поглед и отвърна:

— Пише ми един клиент, който очаква твърде много от мен, дори извънредно много, защото иска невъзможни неща. Но защо сте се загрижили за някакъв си непознат?

— Ако е беден нещастник, значи го познавам. Човекът, за когото се застъпвам и моля помощта на министъра, също ми бе почти непознат. Но сега се грижа за него, защото се оказа, че той е син на онзи достоен войник, който доведе тук от далечния Сибир дъщерите на генерал Симон.

— Как? Онзи, за когото се застъпвате, е…

— Един добър занаятчия, опора на семейство. Трябва да ви разкажа всичко подред. Но ето какво се случи…

Адриана не можа нищо да разкаже на доктора, защото вратата ненадейно се отвори и влязоха госпожа Сен-Дизие и господин д’Егрини. По лицето на княгинята се четеше пъклена радост, която тя едва успяваше да прикрие с гневното си негодувание.

Щом влезе в стаята, господин д’Егрини веднага хвърли въпросителен и тревожен поглед към лекаря, който поклати глава отрицателно. Тогава абатът прехапа устните си от ярост. Той бе възложил последната си надежда на доктора и въпреки че княгинята нанесе нов удар на Адриана, виждаше плановете си завинаги осуетени.

— Господа — каза госпожа Сен-Дизие със злобно задоволство. Моля, седнете. Ще ви разкажа някои нови и прелюбопитни неща за тази госпожица. — И тя посочи внучката си с ненавистен презрителен поглед, който е невъзможно да бъде описан.

— Е, скъпо дете. Какво има пак? Какво искат още? — каза господин Баление лукаво преди да се отдръпне от прозореца. — Каквото и да стане, разчитай на мен. — След тези думи докторът седна при господин д’Егрини и господин Трипо.

Госпожица Кардовил изслуша безочливите думи на леля си с гордо изправена глава. Челото й почервеня. Разгневена от новите нападки, с които я заплашваха, тя тръгна към писалището, където се бе разположила княгинята и развълнувано каза на господин Баление:

— Чакам ви вкъщи, колкото се може по-скоро, скъпи докторе. Знаете, че трябва да ви кажа нещо — И Адриана посегна към шапката си.

Княгинята скочи от мястото си и извика:

— Какво правите госпожице!

— Отивам си, госпожо. Вие казахте какво искате от мен и аз ви отговорих. Толкова! За останалото ще упълномощя някого. — Госпожица Кардовил взе шапката си.

След като видя, че жертвата се изплъзва, госпожа Сен-Дизие се спусна към внучката си и в разрез с всякакво благоприличие, я хвана здраво за ръката и каза разтреперана:

— Спрете!

— О, госпожо! — каза Адриана с презрение. — Къде се намирате!

— Искате да избягате? Вие се страхувате! — заяви й госпожа Сен-Дизие с унищожителен поглед.

Думите „Вие се страхувате“ бяха в състояние да накарат Адриана да мине дори през огън. С благороден и горд жест тя измъкна ръката си, хвърли на стола шапката, върна се до писалището и гордо рече на княгинята:

— Няма нищо, което да ми вдъхва по-дълбоко отвращение от това да ме обвиняват в малодушие. Е, говорете, госпожо, слушам ви. — С изправена глава, с поруменяло лице и с пламтящи от негодувание очи, скръстила ръце на гърдите си, които се повдигаха от учестения й пулс, Адриана тропна с крак и прикова леля си със спокоен поглед.

Като разбра, че жертвата няма да избяга, госпожа Сен-Дизие реши да излее капка по капка всичкия гняв, който таеше в себе си и да я измъчва, колко се може по-дълго.

— Господа — каза княгинята с равен глас, — ето какво се е случило… Съобщиха ми, че приставът иска да ми каже нещо. Отидох при него и след като той дълго ми се извинява, изпълни дълга си. Някакъв човек, който трябва да бъде арестуван, се е вмъкнал в градинския павилион.

Адриана настръхна. Нямаше съмнение, че тя говори за Агрикол, но се успокои, защото скривалището, в което го заведе, беше сигурно.

— Приставът, — продължи княгинята — поиска разрешение да потърси този човек и в двореца, и в павилиона. Има право. Помолих го да започне от павилиона и го придружих. Въпреки че госпожицата няма добро поведение, честно ви казвам, и през ум не ми е минавало, че може да бъде замесена в такава полицейска история. Но съм се лъгала.

— Какво искате да кажете, госпожо? — възкликна Адриана.

— Ще ви кажа, госпожице — каза княгинята тържествуващо. — Всичко по реда си. Преди малко вие прибързахте с насмешката и високомерието си. Тръгнах с пристава. Отидохме в павилиона. Представете си учудването на този чиновник, като видя трите прислужници, облечени като циркаджийки. Тогава го помолих да отбележи това в протокола. Нека всички знаят какви глупости се вършат тук.

— Много умно сте постъпили — каза Трипо с дълбок поклон. — Нека това се знае в полицията.

Адриана беше много разтревожена за съдбата на ковача, изобщо не мислеше да спори с господин Трипо и госпожа Сен-Дизие, и слушаше със скрита тревога.

— Чиновникът — продължи госпожа Сен-Дизие — започна строго да разглежда младите момичета и ги попита дали в павилиона, където живее госпожицата, не е влизал някакъв младеж. С невероятна наглост те отговориха, че не са виждали никого.

„Добри и честни момичета“ — помисли си радостно госпожица Кардовил — „Ще спасят бедния работник. Останалото ще свърши доктор Баление“.

— За щастие — продължи княгинята — с мене беше и една от моите прислужници, госпожа Гривоа. Тя си спомни, че е видяла госпожицата тази сутрин да се връща отнякъде към осем часа и добронамерено каза на пристава, че може би тук е влизал човекът, когото търсят. През малката градинска вратичка, която на връщане госпожицата неволно е оставила отворена.

— Щеше да бъде добре — вметна Трипо — ако бяхте помолили да отбележат в протокола, че госпожицата се е прибрала в осем часа сутринта.

— Едва ли е било нужно — докторът продължаваше да изпълнява ролята си. — Това не е влизало в интересите на пристава.

— Но, докторе, все пак! — възнегодува Трипо.

— Бароне — отговори господин Баление твърдо и категорично. — Аз така мисля.

— Но аз не, докторе — намеси се княгинята. — И аз, подобно на господин Трипо, помислих, че ще е важно, ако това се запише в протокола. Но по изненадания и смутен поглед на чиновника забелязах колко му е трудно да запише това, когато става дума за младо и високопоставено момиче…

— Аз вярвам, госпожо, — обади се ядосано Адриана — че вашата честност може да се сравни с честността на невинния полицейски началник. Но ми се струва, в същото време, че общата ви невинност е избързала, изразявайки възмущението си. И вие, и той можехте да помислите, струва ми се, че няма нищо неестествено човек да излезе в шест и да се прибере в осем сутринта.

— Закъснялото ви оправдание е неуместно — отвърна ядосано княгинята.

— Аз не се оправдавам — отговори Адриана. — Господин Баление има добрината да каже една добра дума в моя защита само защото ми е приятел, но аз ви обяснявам нещо, което не би трябвало да върша пред вас…

— Докато госпожицата го обясни, то остава записано в протокола — каза Трипо.

Абат д’Егрини, облегнал чело на ръката си, не участвуваше в разговора. Толкова се бе уплашил от последствията, които щяха да се появят след срещата на Адриана с дъщерите на генерал Симон, защото разбираше, че никой не можеше да спре тази вечер Адриана да излезе.

Госпожа Сен-Дизие продължи:

— Онова, което се случи, е нищо в сравнение с другото, което ще ви разкажа, господа. Ние обиколихме павилиона навсякъде, но не намерихме никого. Вече щяхме да излизаме от стаята на госпожицата, в която влязохме най-накрая, когато госпожа Гривоа ми обърна внимание на една тайна врата… Съобщихме на чиновника, агентите му се постараха и тогава… Знаете ли какво откриха? Не, не! Толкова е ужасно, че няма да посмея никога да…

— Тогава ще го направя аз, госпожо! — каза решително Адриана, която се натъжи, че са уловили Агрикол. — Ще ви разкажа аз, за да не се нарани целомъдрието ви. И ще го направя, не за да се оправдавам.

— Каквото и да кажете, госпожице, — изрече госпожа Сен-Дизие с презрение — има нещо неприлично да открият мъж в спалнята ви.

— Мъж, скрит в спалнята й! — извика с възмущение д’Егрини, като едва успяваше да скрие задоволството си.

— В стаята на госпожицата! — прибави Трипо. — Надявам се, че това е отбелязано в протокола.

— Да, господине! — отвърна тържествено княгинята.

— Възможно е — обади се лукаво докторът — този човек да е бил крадец. Това е най-естественото… Всяко друго подозрение ми се струва невероятно…

— Заблуждавате се, защото сте снизходителен към госпожицата, Баление — каза студено княгинята.

— Подобни крадци са известни — обади се Трипо. — Обикновено това са богати и красиви млади мъже.

— Лъжете се, господа — въздъхна госпожата. — Тя не хвърчи толкова високо и претенциите й не са големи. Тя доказа, че една постъпка може да бъде не само престъпна, но и осъдителна, неблагородна. Затова не се изненадвам от съчувствието, което демонстрира преди малко госпожицата към простолюдието… Трогателно бе да се види, че този скрит човек бе облечен в дълга горна риза.

— Значи той е от простолюдието — извика баронът с нескрито отвращение. — Да ти настръхне косата!

— Той, както сам призна, е ковач — продължи княгинята. — Трябва обаче да бъдем справедливи — младежът е красив. Няма съмнение, че госпожицата, в своето странно обожание на красотата…

— Стига, госпожо, престанете! — рече Адриана категорично, която до този момент, презрително слушаше леля си с нарастващо негодувание, без да се намесва. — Допреди малко бях готова да ви оправдая за вашите гнусни клевети, но повече няма да допусна това. Искам нещо да ви попитам… Значи този честен и добър работник е арестуван?

— Разбира се, че го арестуваха — отговори тържествуващо княгинята. — Нежната ви милост към този, иначе забавен млад мъж, трябва да е доста голяма, за да загубите спокойствие на духа.

— Така е, госпожо. Имам по-важна работа, отколкото да се присмивам на грозното и смешното — каза Адриана, чиито очи се напълниха със сълзи, когато си помисли за тревогите в семейството на арестувания Агрикол. После взе шапката си, сложи я на главата, завърза панделките и каза на доктора: — Господин Баление, преди малко ви молех за ходатайство пред министъра…

— Да, госпожице… Ще ми бъде приятно да направя това за вас.

— Чака ли ви вашата карета?

— Да! — възкликна изненадано докторът.

— Ще бъдете ли така добър да ме откарате веднага при министъра? Ако вие ме представите, той няма да ми откаже съдействие за едно справедливо нещо, което ще поискам от него.

— Как смеете, госпожице! — извика княгинята. — Как смеете! Не можете да решавате без мен, след всичко, което се случи.

— Странно е — прибави Трипо, — но вече трябва да сме готови и да очакваме всичко.

Когато Адриана попита доктора дали го чака каретата му, абат д’Егрини се развълнува от радост… Погледът му светна весело и той едва успя да прикрие задоволството и силното си вълнение. Погледна въпросително доктора и Баление два пъти наведе клепачите си в знак, че е разбрал и че е съгласен. И когато княгинята се обърна към Адриана ядосана е думите „Забранявам ви да излизате!“, господин д’Егрини, с особена извивка на гласа си, каза на госпожа Сен-Дизие:

— Струва ми се, госпожо, че госпожицата може да бъде оставена на грижите на господин доктора.

Маркизът така натърти на последните думи, че княгинята последователно погледна доктора и маркиза, веднага проумя всичко и се успокои. Всичко стана много бързо и никой не забеляза, че бе започнало да съмва. Адриана се бе замислила за тъжната съдба на Агрикол и не можа да забележи знаците, които размениха помежду си княгинята, докторът и абатът, а и да ги бе видяла, нямаше да може да си ги обясни. Но госпожа Сен-Дизие, която искаше да покаже, че не се съгласява с думите на маркиза, продължи:

— Струва ми се, че докторът е доста снизходителен към госпожицата, но въпреки това мисля, че можем да му я поверим. Но? Не бих искала да поставяме лошо начало, защото от днес нататък госпожицата трябва да изпълнява волята ми!

— Княгиньо — направи се на обиден от думите на Сен-Дизие докторът. — Бил съм справедлив, а не снизходителен към госпожицата. Готов съм да я закарам до министъра ако тя наистина желае това. Не знам за какво иска да го помоли, но не вярвам да злоупотреби с доверието ми в нея. Не вярвам и да настоява да поддържам нещо недостойно, само защото съм й ходатайствувал.

Адриана протегна сърдечно ръка към доктора и му каза:

— Бъдете спокоен, приятелю! Вие ще ми благодарите, защото ще участвувате в едно благородно дело…

Княгинята приближи до внучката си и като произнасяше всяка дума бавно и отчетливо, каза:

— Още нещо искам да ви попитам, госпожице, пред тези господа. Отговорете! Въпреки тежките обвинения към вас, пак ли не сте съгласна да ми се подчинявате?

— Да, госпожо.

— Значи вие се отказвате и не желаете да се подчините на приличния и строг живот, който искам да ви предложа?

— Преди малко ви казах, че ще напусна този дом, за да живея сама и по своя воля.

— Това последната ви дума ли е?

— Да.

— Помислете добре. Това е много важно… И се пазете…

— Госпожо, вече казах последната си дума. Никога не повтарям.

— Чуйте, господа — обърна се княгинята към присъствуващите — направих всичко възможно, за да я убедя, но напразно. Нека оттук нататък госпожицата се сърди на себе си заради мерките, които съм принудена да предприема, поради непокорността й.

— Съгласна съм, госпожо — отвърна Адриана.

След това се обърна към Баление и му каза нетърпеливо:

— Хайде, хайде, скъпи докторе! Умирам от нетърпение! Да тръгваме бързо, защото всяка загубена минута може да предизвика огромни тревоги в едно семейство… — И Адриана бързо напусна салона заедно с доктора.

Един от слугите на княгинята докара каретата на господин Баление. Подкрепяна от него, Адриана влезе в нея, без да чуе, че той казва съвсем тихичко нещо на слугата, който отвори вратата на каретата.

След като докторът седна до госпожица Кардовил, той извика на кочияша:

— Закарай ни в къщата на министъра през малкия вход!

Конете потеглиха веднага.