Скитникът евреин

I глава Непознатият

На другия ден след понижението на отец д’Егрини, когото Родин толкова ненадейно и смело отпрати на по-ниско стъпало, каквото преди сам заемаше, се разигра следната сцена.

Както е известно улица „Клови“ е една от най-пустите в квартала „Възвишението Сен-Женвиев“. По онова време къщата под №4 представляваше една основна сграда, през която се минаваше по тъмен тунел и се излизаше в малък, мрачен двор. На другия му край се издигаше втора, ужасно занемарена и порутена къща. На първия й етаж, който наполовина беше вкопан в земята, се продаваха въглища, наръчи дърва, зеленчук и мляко.

Беше девет часа сутринта. Търговката, баба Арсен, стара жена с кротко и болнаво лице, облечена в рокля от тъмен памучен плат и с червена забрадка на главата, стоеше най-отгоре на стълбището, което водеше към мазето й. Тя тъкмо приключваше подреждането на своята изложба — т.е., от едната страна на вратата постави тенекиено ведро с мляко, а от другата — няколко връзки повяхнал зеленчук, над които намести две-три пожълтели зелки. В полумрака на избата се виждаха отраженията на разпалена жарава в малка камина.

Това дюкянче беше до самата алея и служеше за жилище на портиера — длъжност, изпълнявана от търговката.

В същото време от къщата излезе едно хубаво, пъргаво момиче и отиде при баба Арсен. Това беше Роз-Помпон, добрата приятелка на Вакханалната царица. Сега тя беше сламена вдовица. Както знаем, неин весел, но уважаван обожател бе Нини-Мулен — онзи строг правоверен, който в определени случаи, след пиянствата си, се превръщаше в Жак Дюмулен — религиозният писател, преминаващ от буйни танци към борба за вероизповеданието и от лудешки бохемства към описването на някое набожно книжле. По странното, немарливо сутрешно облекло на Роз-Помпон можеше да се съди, че е станала преди малко. Явно не бе намерила нищо по-подходящо и над красивата й, руса, лъскава и добре сресана коса се мъдреше накривена полицейска шапка. Беше облечена като за маскарад. Нямаше нищо по-миловидно от нейното седемнадесетгодишно, розово, свежо и закръглено личице, грейнало от живите й, сини, весели и искрени очи. Беше се омотала от главата до петите в шотландска военна връхна дреха на червени и зелени кръстчета и явно се срамуваше от онова, което се канеше да извърши. Босите й крака бяха толкова бели, че не можеше да се разбере дали носи чорапи или не. Беше обута с обувки от червен марокин. Лесно се отгатваше, че в ръката си държи нещо, което крие под дрехата.

— Добро утро, госпожице Роз-Помпон — каза й мило баба Арсен. — Много рано си станала днес. Снощи не танцува ли?

— Не ме питай, бабо Арсен. Изобщо не ми беше до танци. Горката Цефиза цяла нощ плака и не можа да се успокои, че любовникът й е в затвора.

— Знаеш ли, госпожице, искам да ти кажа нещо за Цефиза, но няма да ми се сърдиш.

— Че кога съм се сърдила? — повдигна рамене Роз-Помпон.

— Мислиш ли, че господин Филемон няма да ти се кара, когато се върне?

— Да ми се кара ли? Защо?

— Че си се разположила в стаите му…

— Какво говориш, бабо Арсен! Филемон не ти ли каза, че докато се върне, аз ще бъда господарка на стаите му, както съм и негова господарка?

— Не става дума за теб, госпожице, а за приятелката ти Цефиза. Довела си я в стаята на господин Филемон.

— Ако не бях аз, нямаше къде да отиде. Откакто са арестували любовника й, не смее да се прибере у дома си, защото дължи наем за няколко месеца. Видях, че е в безизходица и я поканих да живее в стаята на Филемон, докато се върне. После ще й потърсим друго място.

— Е, госпожице, аз нямам нищо против, щом господин Филемон няма да се сърди…

— Защо трябва да се сърди? Да не сме изпотрошили покъщнината му! И то каква покъщнина! Вчера счупих последната бутилка и сега съм взела един много смешен съд, да ми сипеш мляко. — Роз-Помпон се разсмя, измъкна малката си, хубава ръчичка изпод дрехата и показа на баба Арсен една от онези огромни чаши за шампанско, които събират около един литър.

— Господи — извика търговката — прилича на стъклен гюм.

— Тази чаша е част от костюма на Филемон. Подариха му я, когато възглави шествието на маскираните — каза важно Роз-Помпон.

— Досрамява ме, като си помисля, че трябва да ти налея мляко в този съд.

— А мен питаш ли ме? Боях се да не срещна някого по стълбите. От смях ще взема да изпусна последния съд на Филемон и тогава да видиш какво ще става…

— Няма кого да срещнеш. Първият вече излезе, а вторият става много късно.

— Добре, че се сетих — каза Роз-Помпон. — В дъното на двора не даваха ли една стая под наем на втория етаж? Мисля да настаня там Цефиза, когато Филемон се върне.

— Има някаква малка стаичка на тавана над двете стаи на онзи тайнствен старец — отвърна баба Арсен.

— А, да. Дядо Карломан… Не знаеш ли нещо повече за него?

— Бога ми, госпожице, нищо не зная, освен че тази сутрин се върна призори. Почука на кепенците и ме попита: „Драга госпожо, не получихте ли някакво писмо за мен?“. Добър човечец, винаги е много учтив. Казах му, че не съм получила, а той ми отговори: „Добре, добре, не се безпокойте, мила госпожо, аз пак ще намина“ и си отиде.

— Никога ли не спи тук?

— Никога. Сигурно живее на друго място, защото тук идва през четири-пет дни и прекарва само по няколко часа.

— Сам ли идва?

— Винаги е сам.

— Сигурна ли си? Понякога не вкарва ли скришом разни хубавици? Ако е така, Филемон ще те изпрати откъдето си дошла — пошегува се Роз-Помпон.

— Господин Карломан да води жени у дома си?! Това е невъзможно — каза търговката и вдигна ръце към небето. — Само да го видиш с мазната му шапка, с вехтия му редингот, с опърпания му чадър и с добродушния му поглед, ще си помислиш, че е светец.

— Че какво прави тогава сам-самичък в стаята си. Толкова е тъмна, че едва по обед започва да влиза светлина.

— И аз това се чудех, госпожице, какво ли може да прави? Едва ли идва само, за да се порадва на наредбата си. Вътре има едно сгъваемо легло, маса, камина, стол и една стара ракла.

— И Филемон има същите мебели — каза Роз-Помпон.

— Но той толкова се страхува някой да не влезе, сякаш всички хора са крадци или пък мебелите му са от злато. Сам си направи втора брава и никога не ми оставя ключа. Сам си пали камината и не дава на никой да влиза вътре.

— Стар ли е?

— Да, госпожице, около петдесет-шестдесет годишен човек.

— Грозен ли е?

— Представи си две малки очички като на усойница, забучени в бледото му като на мъртвец лице. Толкова е блед, че и устните му нямат цвят. А по характер е много учтив. Толкова често сваля шапката си и толкова ниско се покланя, че да ти омръзне.

— Да, но аз все се питам какво ли прави сам в двете си стаи. Ако Цефиза вземе стаята, когато Филемон се върне, сигурно ще научим нещо… Какъв ли наем ще искат за нея?

— Тя е толкова порутена, че стопанинът й може да я даде за петдесет или петдесет и пет франка годишно. Вътре няма място дори за печка, а светлината влиза само през едно малко прозорче.

— Горката Цефиза! — въздъхна Роз-Помпон и поклати глава. — След толкова веселби и толкова прахосани пари с Жак Ренепон да живее в една стаичка и да се прехранва с труд. Здрава гърбина ще й трябва.

— Наистина, няма особена разлика между тази стаичка и каретата с четири коня, с която завчера госпожица Цефиза дойде да те търси, заедно с маскираните. Толкова весели бяха. И най-вече онзи пълният с шлема от сребриста хартия, с перата и с хубавите ботуши. Колко щастливи изглеждаха!

— Да, това е Нини-Мулен, най-добрият изпълнител на танца „Забранения плод“. Да беше го видяла как танцува с Цефиза! Милата, колко обичаше да се смее, каква врява умееше да вдига, а сега само плаче…

— Ех, луди-млади! — каза търговката.

— И ти си била млада, бабо Арсен, и ти си…

— Честна дума, винаги съм си била такава, каквато ме виждаш сега.

— Не си ли имала любовници, бабо Арсен?

— Любовници ли? Че откъде? Първо бях много грозна, а освен това — много свита.

— Майка ти много ли те пазеше?

— Не, госпожице, тя ме впрягаше…

— Как така те впрягаше? — изуми се Роз-Помпон.

— Да, госпожице, заедно с брат ми ни спрягаше в талигата на един продавач на вода. Теглехме я около десетина часа на ден като два коня и изобщо не ми идваше на ум за любов и веселби.

— Горката баба Арсен! Какъв тежък труд! — нажали се Роз-Помпон.

— Най-тежко беше през зимата, в студовете. Слагахме куки на обувките си, та да не се пързаляме.

— Жена да върши такава работа! Сърцето ми се къса. Дори кучетата е забранено да се впрягат!18 — разсъждаваше на глас Роз-Помпон.

— Права си, разбира се. Понякога животните са по-щастливи от хората, но какво да се прави, трябва да се живее. Дори вързаният добитък иска да яде. Но не беше лесно. От тази работа заболяха белите ми дробове. Но нямаше изход. Ремъкът, с който теглех талигата, така притискаше гърдите ми, че не можех да дишам. Затова се отказах и отворих дюкян. Искам да ти кажа, че ако бях хубава, сигурно и аз щях като повечето млади да започна с веселби и да свърша с…

— Права си, бабо Арсен, но не всеки се решава да бъде впрегнат и да помъдрее с годините. Човек все си намира някакво оправдание, казва си, че трябва да се весели докато е млад и хубав и че няма цял живот да бъде на седемнадесет години. А след това или умира, или се омъжва.

— Така е, дъще, но ми се струва, че е по-добре човек да започне така, както ще свърши.

— Да, но ние сме глупави като патки. Не умеем да мамим мъжете, нито да ги сплашваме. Прости и доверчиви сме и те се подиграват с нас. И аз, бабо Арсен, ако исках, можех да стана за пример и то такъв, че косата ти да настръхне. Защото неволите ме налегнаха преди още да съм се радвала, та поне със спомени да се залъгвам.

— Как така, госпожице? Ти си толкова млада и весела. Какви неволи си имала?

— Ех, бабо Арсен, много неволи. Още на петнадесет години започнах сълзи да лея и едва на шестнадесетата спрях. Хубаво щастие, няма що!

— Измами ли те някой, госпожице?

— По-лошо… С мен постъпиха така, както постъпват с много бедни момичета, които в началото не са искали да причинят зло на никого. Историята ми е кратка. Майка ми и баща ми са селяни от околностите на Сен-Валери. Но те бяха толкова бедни, че от петте си деца трябваше да изпратят мен — осемгодишната, при леля ми, която прислужваше в една къща тук, в Париж. Добрата женица се смили и ме прибра, въпреки че й беше тежко, защото и тя не печелеше много. Когато навърших единадесет години ме изпрати да работя в една фабрика в предградието „Сен-Антоан“. Не упреквам господарите на фабриката, но там малките момчета и момичета работят заедно с осемнадесет-двадесетгодишните младежи и девойки. Разбираш какво става в такива случаи. И там, както навсякъде, имаше лоши хора. Не подбират нито думите, нито постъпките си. И какъв пример могат да дадат те на децата, които чуват и виждат повече, отколкото предполага човек? Това е, с годините свикваш всеки ден да слушаш и да наблюдаваш неща, от които по-късно ще те е срам.

— Така е, госпожице. Горките дечица! Никой не се грижи за тях. Нямат си баща и майка, сами си изкарват прехраната…

— Да, да, бабо Арсен, лесно упрекват една госпожица, че е тръгнала по лош път — такава била, онакава била. Но ако знаеха какво я е тласнало натам, нямаше да я корят, а щяха да я оплакват. Но да ти кажа за себе си… На петнадесет години вече бях доста хубавка. Веднъж трябваше да се оплача за нещо на главния надзирател на фабриката. Отидох в стаята му и той ми каза, че ще ми помогне и дори ще ме защити, а после се нахвърли да ме целува. Аз се възпротивих и тогава той се развика: „Така ли?! Тогава за теб няма работа. Вън от фабриката!“

— Ах, какъв отвратителен човек! — каза баба Арсен.

— Върнах се вкъщи разплакана. Леля ми ме успокои и ми обеща, че ще ме настани другаде. Да, но беше невъзможно, защото фабриките бяха претоварени с работна ръка. А злото никога не идва само. Леля ми се разболя, вкъщи нямаше пукната пара. Най-сетне си плюх на краката и отидох във фабриката да се моля на надзирателя пак да ме вземе на работа. Но нищо не стана. Той ми отговори, че съм избягала от щастието си и че ако бях изпълнила волята му, може би по-късно щял да се ожени за мен. Какво да ти кажа, бабо Арсен? От една страна ме налегна сиромашията, от друга — нямах работа, леля ми болна, а надзирателят обещава да ме вземе, ако… И направих онова, което правят толкова други.

— А по-нататък не го ли подкани да се ожени за теб?

— Да, но ми се изсмя в очите и след шест месеца ме заряза. Много плаках тогава. Разболях се тежко от всичко това, но накрая и аз намерих утеха, както човек намира утеха за всичко. По-късно срещнах Филемон. Връщам си на него за всички останали мъже… Измъчвам го — добави Роз-Помпон натъжена, но след това тежкият облак, който помрачаваше хубавото й личице, се разпръсна.

— Истина е — каза баба Арсен замислено. — Когато едно момиче се подхлъзне, няма кой да го закриля и защитава. Да, често злото в нас е родено от друг.

— Я! Нини-Мулен! — извика Роз-Помпон и се вгледа в отсрещната страна на улицата. — Доста раничко е станал. За какво ли идва при мен? — и тя се загърна свенливо в горната си дреха.

И наистина, Жак Дюмулен се приближаваше с нахлупена до ушите шапка, със зачервен нос и искрящи очи. Беше облечен с палто, което подчертаваше издутия му корем. Държеше ръцете си в дълбоките джобове, а под едната му мишница имаше дебела тояга. Той зърна Роз-Помпон, тъкмо когато се канеше да пристъпи прага и да се обърне към портиерката.

— Я, моето съкровище е станало! Чудесно! Идвах, да й пожелая добро утро — и Нини-Мулен разтвори обятия да прегърне Роз-Помпон, но тя се дръпна назад. — Неблагодарно чедо — възмути се религиозният писател, — отблъскваш бащинската ми сутрешна прегръдка?!

— Приемам бащински прегръдки само от Филемон… Вчера ми изпрати едно писмо, буренце вино, две гъски, едно гърне сладко и една змиорка. Много смешен подарък, нали! Задържах сладкото, а останалото замених за два живи гълъба, които настаних в стаята на Филемон и тя заприлича на чудесен гълъбарник. Освен това мъжът ми си идва със седемстотин франка, които изпросил от уважаемите си родители, под предлог, че ще изучава контрабас, тромпет и китара, за да се изяви в обществото и да си намери богата съпруга.

— Тогава можем да изпием виното и да се повеселим, докато Филемон си дойде със седемстотинте франка — и след като потупа джобовете на жилетката си, които издрънчаха, Нини-Мулен добави: — Дойдох да те поканя, ако имаш желание, да се повеселим днес, утре, пък и в другиден…

— Ако забавленията са прилични и достойни, защо да не искам.

— Бъди спокойна, ще ти бъда дядо, прадядо, стар семеен приятел, ще ходим на разходка, на обяд, на театър, на маскенбалове, а после на вечеря. Как ти се вижда това?

— Само при условие, че дойде и клетата Цефиза. Поне да се поразсея малко.

— Нека дойде и Цефиза.

— Я виж ти, да не би да си получил наследство, дърт апостоле?

— Нещо повече, хубавице на хубавиците. Аз съм главен редактор на един духовен вестник. И понеже трябва да се държа прилично на това достопочтено място, всеки месец вземам предплата и три дни отпуск. При това условие се съгласявам да бъда свят човек през двадесет и осем дни от тридесетте. Тогава съм важен и сериозен като вестника им.

— Ти работиш във вестник! Хубав вестник ще да е, сигурно както си седи по масите из кафенетата, скача и почва да танцува „Забранения плод“.

— Да, вестникът е добър, но не за всички. Спомоществователите му са богати свещеници, които не жалят парите си, стига вестникът да хапе, да къса, да гори, да смазва, да унищожава, да убива… Честна дума, никога не ми се е случвало да съм по-неудържим — разсмя се Нини-Мулен, — устата ми ще пръска злъч и отрова и тежко и горко на онзи, който има неблагоразумието да се изпречи насреща ми.

При тези думи Нини-Мулен издаде звук като на излитаща запушалка от бутилка за шампанско и това много разсмя Роз-Помпон.

— И как се казва твоят попски вестник? — попита тя.

— Казва се „Любов към ближния“.

— Бога ми, хубаво име!

— Не бързай, има и второ име.

— И какво е то?

— Любов към ближния или унищожител на неверните, безразличните, студените и прочие. Следва изречение от великия Босюет: „Който не е с нас, е против нас“.

— Щом е така, ще трябва да унищожиш и госпожа Света-Гълъбица, защото тя е малко студена. Какво ще стане тогава с твоята женитба?

— Напротив, моят вестник ще ми помогне за тази женитба. Представи си само — главен редактор… Превъзходно положение! Поповете ме хвалят, превъзнасят ме, поддържат ме, благославят ме. Аз привличам Света-Гълъбица и тя е в ръцете ми… Ех, какъв живот, каква радост!

В същото време един пощальон влезе в дюкянчето, подаде едно писмо на търговката и рече:

— За господин Карломан. Платено е…

— Това писмо е за онзи потаен старец, който има толкова чудновати привички — каза Роз-Помпон. — Отдалече ли идва?

— Струва ми се, че е от Италия, от Рим — отговори Нини-Мулен като погледна писмото, което търговката държеше. — А какъв е този старец? — поинтересува се той.

— Представи си, тлъсти апостоле — рече Роз-Помпон, — това е един добродушен старец, който държи две стаи в другия край на двора. Никога не спи тук, само идва от време на време и прекарва по няколко часа вътре, без да позволява на никого да влиза при него или да вижда какво прави.

— Или е шпионин, или е фалшификатор на пари — засмя се Нини-Мулен.

— Горкият човечец! — възкликна баба Арсен. — Къде ли ги дява тези пари? Когато обядва тук, винаги ми плаща с медни монети за хляба и ряпата, които му давам.

— И как се казва този тайнствен старец? — попита Дюмулен.

— Господин Карломан — отвърна търговката. — Право казва поговорката: за вълка говорим, а той в кошарата. Ето го, идва.

— Къде е?

— Старецът, който минава покрай онази къща. Върви с наведена глава и носи чадър под мишницата.

— Господин Родин! — извика Нини-Мулен и бързо слезе по стълбите, за да не го видят. После попита: — И как е името на този господин?

— Карломан… Познаваш ли го? — попита търговката.

— Какво ли идва да върши тук под друго име? — тихичко промълви Жак Дюмулен.

— Познаваш ли го? — попита нетърпеливо Роз-Помпон. — Защо се смути така?

— Значи този господин държи две стаи под наем в онази къща и идва тайно тук? — изненадваше се все повече Жак Дюмулен.

— Да — отвърна Роз-Помпон. — Гълъбарникът на Филемон гледа към неговите прозорци.

— Бързо да изчезваме, преди да ме е видял — каза Дюмулен и незабелязано от Родин се измъкна от дюкянчето, премина тунела и се изкачи по стълбите, водещи към жилището на Роз-Помпон.

— Добро утро, господин Карломан — каза баба Арсен на Родин, който в този момент пристъпи прага на дюкянчето. — Днес идвате за втори път и слава богу, защото рядко ни навестявате.

— Много сте мила, скъпа госпожо — каза Родин и учтиво се поклони, а после влезе в дюкянчето на търговката.

II глава Убежището

Когато Родин влезе при баба Арсен, лицето му излъчваше добродушие и сговорчивост. Той подпря ръце на дръжката на чадъра си и й рече:

— Много съжалявам, скъпа госпожо, че ви събудих толкова рано тази сутрин…

— Но вие идвате толкова рядко, уважаеми господине, че не ми омръзвате.

— Какво да се прави! Живея извън града и едва смогвам от време на време да идвам тук, за да свърша разни дребни неща.

— Добре, че ме подсетихте, господине. Писмото, което очаквахте вчера, пристигна тази сутрин. Дебело е и иде отдалеч — каза търговката и извади писмото от пазвата си. — Не се наложи да плащам.

— Благодаря, скъпа госпожо — каза Родин с привидно равнодушие и го сложи в джоба на редингота си.

— Ще отидете ли в стаята си, господине?

— Да.

— Тогава ще ви приготвя яденето — каза баба Арсен. — Както винаги, нали, скъпи господине?

— Както винаги.

— Ей сега ще стане.

Търговката взе една кошница, сложи вътре малко тор, наръч дърва, няколко въглена и покри всичко с един зелев лист. После влезе в дюкяна, извади голям кръгъл хляб, отряза един резен и избра с набитото си око една хубава черна ряпа. Разряза я на две, издълба дупка в едната й половина, напълни я с едра сол, събра двете половини и внимателно ги сложи до хляба върху зелевия лист. После взе от камината малко жарава, изсипа я заедно с пепелта в един железен съд и го намести в кошницата. След това се изкачи горе и каза на Родин:

— Ето ви кошницата, господине.

— Много благодаря, скъпа госпожо — отвърна Родин, пъхна ръка в джоба на панталона си, извади осем су, отброи ги едно по едно на търговката и рече: — Като си тръгвам, ще ви върна кошницата, както винаги.

— Добре, господине, добре — отговори баба Арсен.

Родин сложи чадъра под лявата си мишница, взе с дясната си ръка кошницата, влезе в мрачния тунел, премина през малкото дворче и бързо се изкачи на втория етаж на порутената къща. Там отвори с ключ едната врата и внимателно я затвори след себе си.

В първата от взетите под наем стаи нямаше никакви мебели. А втората беше най-тъжното и най-грозно жилище на света. Стените й бяха облепени с толкова овехтяла, покъсана и избеляла хартия, че изобщо не можеше да се разпознае първоначалния й цвят. Цялото обзавеждане на тази съборетина се състоеше от едно разкривено походно легло с дрипав сламеник и проядена от молци ленена завивка, от един стол, от малка надупчена от дървоядите маса. Имаше и печка от пепеляв фаянс, напукана като японски порцелан и една стара ракла с катинар под леглото. Тесен прозорец с мръсни стъкла едва осветяваше стаята, в която не влизаше нито въздух, нито слънце. Две стари носни кърпи, нанизани една до друга с карфици на връв, опъната пред прозореца, служеха за завеси. Дъските по пода бяха разковани и от цепнатините им се виждаше плочата под тях. С една дума, всичко говореше за немарливостта на наемателя на това жилище.

След като затвори вратата, Родин хвърли шапката и чадъра си на леглото, остави кошницата на пода, извади от нея ряпата и хляба и ги сложи на масата. После клекна пред печката, напълни я с дърва и въглища, задуха силно жаравата и огънят пламна. Когато печката забоботи, Родин отиде до прозореца и оправи носните кърпи, които го закриваха. Щом се убеди, че отникъде не го наблюдават, той извади писмото от джоба си, разни други книжа и всевъзможни неща. Един от свитъците, който беше много смачкан и омазнен, падна на масата и се разтвори. В него имаше потъмнял от времето сребърен кръст на Почетния легион, чиято червена лента бе изгубила първоначалния си цвят.

Родин го прибра отново в джоба си при медальона, който Фарингея бе откраднал от Джалма, повдигна рамене и се усмихна презрително. После извади големия си сребърен часовник и го сложи на масата до писмото от Рим. Гледаше плика със смесени чувства: ту с недоверие, ту с надежда, ту със страх, ту с тревожно любопитство. След като поразмисли малко, реши да го отвори, но веднага го захвърли на масата, сякаш по някакъв необясним каприз искаше да удължи мъчението на дразнещата неизвестност, както постъпват картоиграчите. Родин погледна часовника и реши, че ще го отвори, когато стрелката застане точно на девет и половина. Оставаха му седем минути. Под влияние на суеверието, което не подминава и най-великите умове, Родин си повтаряше:

— Горя от нетърпение да отворя писмото. Но ако го разпечатам точно в девет и половина, новините ще бъдат добри.

За да убие времето, той закрачи из стаята и спря пред две стари, пожълтели и овехтели от времето картини, закачени с два ръждиви пирона, и се загледа съсредоточено в тях. Те представляваха единствената украса на стаите.

Първата от тях беше един от онези грубо нарисувани с червено, жълто, зелено и синьо портрети, които се продаваха по панаирите. От надписа се виждаше, че картината е правена в Рим. На нея беше изобразена дрипава жена с дисаги в ръка и малко дете на коленете. До нея гнусна гледачка държеше ръчичката на пеленачето и гадаеше бъдещето му. От устата й излизаха, изписани с едри сини букви думите: Sara papa (Ще стане баща).

Втората картина, пред която стоеше дълбоко замисленият Родин, беше наистина превъзходна. Бе издълбана върху медна плоча, а фината й изработка и майсторският рисунък ярко контрастираха с другата картина. Рядката, великолепна ценност, за която Родин бе платил шест наполеона (изумителна щедрост) представляваше малко момче, облечено в дрипи. Грозните му черти се компенсираха от умно изражение на подробно нарисуваното лице. Момчето седеше върху камък, а край него пасеше разпръснато стадо. Беше анфас с подпрени на коляно лакти и облегната в шепа глава. Замислената, вглъбена поза на зле облеченото момче, набиващото се на очи широко чело, острият и проницателен поглед и твърдостта на лукавата му уста сякаш разкриваха неукротима решителност, остър ум и огромна чувствителност. Под картината бе окачен медальон, обкръжен с папски знаци. В средата му имаше портрет на възрастен човек, чиито ясно изписан лик, въпреки старостта напомняше чертите на младия пастир. Тази картина носеше името „Младините на Сикст V“, а другата — „Предсказанието“19.

Родин все повече и повече се приближаваше към картините и ги гледаше все по-жадно и изпитателно, сякаш търсеше вдъхновение и надежда в тези образи. Стоеше изправен, с лява ръка на тила и дясна — пъхната в джоба на черния панталон, така че единият пеш на стария му омазнен редингот беше запретнат. Известно време той размишлява.

Родин рядко идваше в тази къща. Според правилата на Обществото, до този момент винаги бе живял с отец д’Егрини, защото той трябваше да наблюдава всяко негово действие. Никой от Обществото, особено ако имаше по-ниско положение, както Родин дотогава, не биваше да се затваря в стаята си насаме или пък да има места и предмети, които се заключват. По този начин всичко спомагаше за взаимното и постоянно шпиониране — едно от най-силните средства на властта, прилагана от Исусовото общество. Тъй като на Родин се правеха известни отстъпки, той бе наел тези две стаи на улица „Клови“, без някой да знае. В това неизвестно никому убежище секретарят кореспондираше с най-високопоставените и най-влиятелните личности от свещения кардиналски съвет.

Може би читателят си спомня, че в началото на тази история, когато Родин пишеше до Рим, отец д’Егрини получи заповед да напусне Франция, но той се поколеба, защото пропускаше възможността да види умиращата си майка. Тогава Родин добави към писмото до генерала на Обществото няколко реда за двоумението на д’Егрини: „Кажете на княз-кардинала, че може да разчита на мен, но че и той от своя страна трябва енергично да ми помага.“

Този фамилиарен начин на кореспондиране с главния сановник на Обществото и почти покровителственият тон на препоръката, която секретарят отправяше на един княз-кардинал беше красноречиво доказателство, че въпреки привидната незначителност, Родин беше на почит. По това време много църковни князе и други сановници го считаха за изключително важна личност и му пращаха писма в Париж с фалшиви имена, условни знаци и всички необходими трикове на предпазливостта и бдителността.

След няколко минути, прекарани в дълбок размисъл пред образа на Сикст V, Родин бавно се върна до масата, където беше писмото. Въпреки изгарящото нетърпение, суеверието го накара да отложи отварянето му. И тъй като оставаха още няколко минути до девет и половина, за да не губи време напразно, той се зае с приготвянето на скромната си закуска. На масата, до една мастилница, отрупана с пера, сложи хляба и черната ряпа. После седна на стола до самата печка, извади от джоба си един нож с костена дръжка, чието острие наполовина беше изхабено, отряза парченце хляб и малко ряпа и започна да дъвче с голямо удоволствие и с впит в стрелката на часовника поглед… Когато съдбовната минута настъпи, Родин разпечата плика с треперящи ръце.

В него имаше две писма.

В началото първото като че ли го задоволи, но само донякъде. След малко той сви рамене, удари ядосано по масата с дръжката на ножа и захвърли презрително листа. Веднага се зае с второто писмо, като същевременно в едната ръка държеше хляба, а с другата топеше резен от ряпата в солта, изсипана накрая на масата.

Изведнъж ръката му сякаш се вдърви. И колкото по-нататък четеше, толкова по-любопитен, изненадан и удивен ставаше. След миг скочи от стола и се втурна към прозореца, където разгледа още веднъж условните знаци на писмото, за да се убеди, че не се лъже. Онова, което му съобщаваха, беше изумително. Но Родин не бе се измамил. Той отпусна ръце не от отчаяние, а от почуда. Прочетеното му достави изключително удоволствие. Постоя с наведена глава и впит в нозете си поглед, а единствения признак на радостта му се изразяваше в учестеното дишане.

Смелите в амбициите си хора, които с търпение и упорство кроят тайните си ходове, винаги се изненадват от сполуката си, когато тя значително надминава техните предвиждания и очаквания. Родин бе изпаднал в такова положение. Благодарение на чудеса от хитрост, лукавство и двуличие, благодарение на обещаните огромни подкупи и благодарение на изумлението, ужаса и доверието, които вдъхваше острият му ум на много влиятелни хора, Родин научаваше от папското правителство, че при първа възможност в удобен момент може да разчита на нова длъжност. Тя често е събуждала страх, омраза и завист у много господари и е била заемана понякога от велики и благородни мъже, понякога от отвратителни злодеи или пък от хора, произлезли от най-низшите слоеве на обществото. Но за да постигне със сигурност целта си, Родин трябваше да успее в начинанието си, като бе поел задължението да го изпълни без насилие, а само чрез умело провокиране и ръководене на страстите. Т.е., да предаде на Исусовото общество богатството на фамилията Ренепон. Присвояването на това богатство имаше множество последствия. А според личните цели на Родин, той трябваше да използува Обществото, чиито управляващ държеше в ръцете си, за стълба и средство за собственото си облагодетелствуване.

Първата му радост, резултат от честолюбива скромност и недоверие в собствените сили, характерни за по-умните хора като него, премина. След това Родин започна да си представя по-хладнокръвно и по-разумно нещата и почти се разкая за първоначалната си реакция. Но сетне, обладан от нов пристъп на смешно суеверие, което човек никога не прикрива, ако е сигурен, че е сам, Родин стана и поднесе писмото пред очите на портрета изобразяващ малкото пастирче, станало папа. Той сложи кльощавия си пръст върху папските знаци и процеди през зъби:

— Какво ще кажеш, братко? Може би и аз като теб…

След глупавия си въпрос Родин се върна до масата, сложи писмото пред себе си, за да го прочете втори път, втренчи очи в него и сякаш изгладнял от радостната новина, задъвка с още по-голям апетит сухия хляб и ряпата и си затананика някаква мелодия със старческия си глас.

В това ненаситно тщеславие, свряно в мизерното убежище, което събитията почти оправдаваха, имаше нещо причудливо, велико и най-вече страшно.

Макар отец д’Егрини да не беше особено извисен човек, той притежаваше важни качества. Беше с благородническа кръв, много горд и от по-отбрано общество, но никога дори не дръзна да помисли за мястото, на което Родин възнамеряваше да се възкачи ненадейно. Негов единствен стремеж, въпреки че също го смяташе за прекалено смел, беше някой ден да бъде избран за генерал на Обществото, обхващащо целия свят. Лесно можеше да се схване разликата в честолюбивите стремежи на тези две лица. Когато един мъж има превъзходен ум, здрава и жизнена натура, съсредоточава всичките си душевни и физически сили върху една цел, която преследва с упорито постоянство, както Родин, той е целомъдрен и въздържан и доброволно се отказва от всички удоволствия на сърцето и чувствата. Такъв човек почти никога не въстава срещу свещените заповеди на Създателя. Но когато работи в полза на някаква чудовищна и хищна страст, на някакво пъклено божество, той отправя светотатствена молба и иска в замяна на страшната сила унищожаването на всички благородни стремежи, на всички неоценими нравствени преимущества, на всички нежни чувства, с които Бог в своята безкрайна мъдрост и неизчерпателна щедрост бащински е надарил създанието.

По време на описаната няма сцена Родин не бе забелязал, че пердетата на един от прозорците на третия етаж на срещуположната сграда бяха леко дръпнати. Там можеха да се видят хитрото лице на Роз-Помпон и силеновия лик на Нини-Мулен. А това означаваше, че въпреки провесените носни кърпи, Родин не можа да се скрие от любопитните очи на двамата предводители на шеметния бал.

III глава Непредвидено посещение

Въпреки, че Родин се потресе от второто Писмо, дошло от Рим, той не искаше изненадата му да проличи в неговия отговор. Щом привърши със скромната си закуска, взе един лист и бързо написа с шифър и с присъщия му груб и неподправен тон, когато не трябваше да лицемерничи, следното писмо:

Родин тъкмо довърши последните думи и вниманието му беше привлечено от силния глас на Роз-Помпон, която знаеше Беранже наизуст. Тя бе отворила прозореца на Филемон, облегнала се бе на перваза на прозореца и с много приятен и сладостен глас пееше един куплет на безсмъртния поет:

Тази богоугодна кротка песен беше в такова крещящо противоречие със студената жестокост на редовете, които Родин написа, че той настръхна и прехапа устни от ярост, щом чу стиха на истински християнския поет, нанесъл толкова жестоки удари на покварената Църква. Родин си помисли, че гласът ще продължи и със злобно нетърпение изчака малко. Но Роз-Помпон замлъкна, а после запя друга песен — за добрия папа, която тананикаше без думи. Родин не посмя да погледне през прозореца и да види коя е тази досадна певица, сви рамене, взе перото и продължи.

Звънливият глас на Роз-Помпон отново екна.

Родин ядосано скочи от стола си. Но йезуитът лесно се подаваше на чудати суеверни мисли и затова се изненада и почти изплаши от странното съвпадение със следните стихове, които не знаеше, защото не бе изучавал Беранже като сламената вдовица на Филемон. Песента се казваше „Добрият папа“:

Понадигнат от стола си с изопнат врат и облещени очи, Родин слушаше. В същото време Роз-Помпон, прелитайки като пчела от цвят на цвят, вече тананикаше друга песен — Colibri. Йезуитът се отпусна на мястото си озадачен. Но след кратък размисъл, лицето му се проясни. Странното съвпадение му се стори добро предназначение. Той отново взе перото и първите думи, които написа, показаха, че вярва в силата на съдбата.

Внезапно Родин прекъсна писмото. Стори му се, че до вратата на стаята, водеща към стълбите, се чу шум. Той се ослуша, спря дъха си, но си помисли, че се е излъгал и отново взе перото:

Когато Родин запечата писмото в двоен плик, отново му се стори, че дочува шум отвън. Той пак се ослуша. След кратко мълчание на вратата му се почука няколко пъти. Родин настръхна. Вече близо година идваше в тази къща и сега за пръв път някой чукаше на вратата му. Той бързо скри писмото в джоба на редингота си, отвори старата ракла, набутана под леглото, извади един вързоп книжа, увити в дрипава носна кърпа, прибави към тях двете новополучени писма и отново заключи раклата.

Отвън се почука по-силно и по-нетърпеливо.

Родин взе кошницата на търговката, сложи чадъра си под мишница и доста разтревожен отиде да види кой ще да е този досаден гост. Отвори вратата, а пред очите му се изправи Роз-Помпон — нахалната певица, която много прилично го поздрави и съвсем добродушие попита:

— Наистина ли вие сте господин Родин?

IV глава Приятелска услуга

Въпреки тревогата и изненадата си, Родин не трепна. Той забеляза любопитния поглед на момичето, затова затвори вратата и добродушно отговори:

— Кого търсите, дъще?

— Господин Родин — каза Роз-Помпон и втренчи хубавите си сини очи в лицето на Родин.

— Не живее тук — рече той и направи крачка към стълбите. — Не познавам такъв. Потърсете го горе или долу.

— Хубава работа! Я виж ти! Може ли човек така да се шегува в наше време! — възкликна Роз-Помпон и повдигна рамене. — Да не би да си мислите, че не зная, че вие сте господин Родин.

— Аз се казвам Карломан — каза секретарят. — Мога ли да помогна с нещо? Какво обичате?

— Не можете — отвърна гордо Роз-Помпон и добави през смях: — Да не би да имате тайни любовници, та си сменяте името? Може би се страхувате, че майка ви ще залови?

— Вижте, скъпа дъще — усмихна се бащински йезуитът, — правилно казвате, аз съм господин Родин. Един добродушен старец, който обича децата. Веселите деца… Затова приемам шегата ви, но сега ме пуснете да си тръгна, защото нямам време — и отново се насочи към стълбите.

— Господин Родин — каза Роз-Помпон тържествено, — трябва да ви съобщя някои много важни неща и да ви поискам съвет за нещо, което пряко ме засяга.

— Гледай ти! Нямате ли си друга работа, та сте дошла тук.

— Че аз тук живея, господин Родин — отвърна хитро Роз-Помпон, наблягайки на името.

— Тук ли? Виж ти, не знаех, че имам толкова хубава съседка.

— Да, живея тук от шест месеца насам.

— Така ли? На кой етаж?

— На третия в отсрещната сграда, господине.

— Вие ли пяхте толкова хубаво преди малко?

— Аз, господин Родин.

— Песента ви ми достави истинско удоволствие.

— Много сте мил, господине.

— Живеете тук с родителите си, нали?

— Да, господин Родин — отвърна Роз-Помпон и свенливо сведе поглед. — Живея само с дядо Филемон и с баба Вакханалната царица.

До този момент Родин беше много разтревожен, защото не знаеше откъде Роз-Помпон е научила истинското му име. Но щом чу, че тук живее Вакханалната царица, тревогите му около появяването на Роз-Помпон се възнаградиха. Той непременно трябваше да разбере къде живее любовницата на Голчо и сестрата на Гърбавото. Онова Гърбаво, което му се стори много опасно след разговора с настоятелката на манастира и след намесата му в плановете за бягството на госпожица Кардовил. Освен това Родин се надяваше с хитрост да измъкне от момичето името на лицето, което му бе казало, че господин Карломан всъщност се казва Родин. Щом чу името на Вакханалната царица, Родин сключи ръце и се направи на крайно изненадан и заинтригувал.

— Ах, скъпа дъще, моля ви не се шегувайте. Дали не става дума за едно младо момиче с този прякор, което има гърбава сестра.

— Да, господине — отвърна Роз-Помпон, — това е прякорът й. Тя се казва Цефиза Соливо и е моя приятелка.

— Ваша приятелка ли? — замисли се Родин.

— Да, господине, много близка моя приятелка.

— Обичате ли я?

— Като сестра. Горкичката! Правя за нея каквото мога, но не съм в състояние… Но как така един уважаван човек на вашите години познава Вакханалната царица? Ха-ха, значи ето защо си измисляте фалшиви имена…

— Дъще, чувството ми за хумор се изчерпа — отвърна толкова нажалено Родин, че Роз-Помпон се разкая за шегата си.

— Но откъде познавате Цефиза? — попита тя.

— Не я познавам, но зная един добър младеж, който я обича до лудост!

— Да не е Жак Ренепон.

— Или Голчо, който сега се намира в затвора заради дългове — каза Родин и въздъхна. — Вчера го видях.

— Вчера ли го видяхте? Какво съвпадение! — извика Роз-Помпон и плесна с ръце. — Тогава елате бързо да разкажете на Цефиза за него. Тя е толкова разтревожена…

— На драго сърце бих й разказал добри новини за това чудесно момче, което обичам, въпреки всичките му лудории. Та кой ли не върши такива неща — добави Родин добронамерено.

— Наистина ли? — каза Роз-Помпон и разкърши снага, сякаш още се намираше на бала.

— Нещо повече — продължи Родин, — обичам го именно заради лудориите му. Защото, кой каквото ще да казва, скъпа дъще, но аз мисля, че той има добро сърце, добра душа и още много добри качества, иначе не би пилял парите си за чужди хора.

— Виждам, че сте благороден човек — каза Роз-Помпон, очарована от мъдростите на Родин. — Но защо не искате да дойдете при Цефиза и да й разкажете за Жак?

— Какъв смисъл има да й разказвам онова, което знае? Жак е в затвора. На мен ми се искаше да измъкна нещастното момче от това ужасно положение…

— Ах, господине, направете го, измъкнете Жак от затвора — извика Роз-Помпон. — Тогава и аз, и Цефиза ще ви прегърнем.

— Не е кой знае какво, детето ми — усмихна се Родин, — бъдете спокойна, няма да искам награда за дребната услуга, която бих могъл да направя.

— Смятате ли, че ще можете да измъкнете Жак от затвора?

Родин поклати глава, намръщи се и тъжно рече:

— Надявам се, но сега… Как да ви кажа… Всичко се променя…

— Защо? — изненада се Роз-Помпон.

— Вие се пошегувахте доста неприятно като ме нарекохте Родин, макар това да ви забавляваше, скъпа дъще. Разбирам, че друг ви е накарал да го извършите. Друг ви е казал: „Кажете на господин Карломан, че се казва Родин, хубавичко ще се повеселим…“

— Разбира се, че идеята да ви нарека Родин не е моя. Човек не може сам да си измисли такова име — отвърна Роз-Помпон.

— А в същото време, тази личност, без да предполага, много навреди с лукавите си шеги на нещастния Жак Ренепон.

— Боже мой, само защото ви нарекох Родин вместо господин Карломан? — възкликна Роз-Помпон, много разочарована и разкаяна за шегата, която си направи под влиянието на Нини-Мулен. — Но каква връзка има това, господине? — продължи момичето. — Каква връзка има шегата с доброто, което искате да направите на Жак?

— Нямам право да ви кажа, дъще. Наистина, много ми е мъчно, че на горкия Жак не му провървя. Честна дума, много ми е мъчно, но трябва да ме пуснете да си вървя.

— Моля ви, господине, чуйте ме. Ако ви кажа името на онзи, който ме накара да ви наричам господин Родин, ще се постараете ли да измъкнете Жак от затвора?

— Не искам да научавам чужди тайни, дъще. В цялата тази история вие сте станала играчка в ръцете на много опасни хора. Бога ми, въпреки че ви съчувствувам, не искам да си създавам неприятели. Боже опази! Аз съм скромен човек.

Роз-Помпон нищо не разбираше, но се напрягаше да вникне в опасенията на Родин и след кратък размисъл каза:

— Господине, всичко това е твърде сложно за мен. Честно казано, нищо не разбирам. Само зная, че ще ми бъде много мъчно, ако с шегата си съм причинила зло на един добър човек. Затова ще ви кажа истината такава, каквато е. Може би ще има полза от моята откровеност.

— Откровеността често прави светли и най-тъмните неща — важно рече Родин.

— Както и да е — отвърна Роз-Помпон. — Тежко му и горко на Нини-Мулен. Защо ме кара да говоря глупости, които могат да навредят на клетия Жак? Ето какво стана, господине. Нини-Мулен е голям присмехулник. Преди малко ви видя на улицата, а портиерката му каза, че името ви е Карломан. Тогава той ме накара да си направя шега, да дойда при вас и да ви нарека господин Родин, защото това много ще ви обиди. Обещах да не ви казвам името му, но щом това ще навреди на Жак, да се сърди на себе си. Ще ви го кажа.

Родин не можа да прикрие изненадата си при името на Нини-Мулен. Този драскач, когото бе направил редактор на „Любов към ближния“, не беше опасен човек. Но когато си пийнеше, ставаше ужасно бъбрив и толкова откровен, че можеше да попречи на плановете му за Голчо, които смяташе да осъществи чрез Вакханалната царица. Затова йезуитът реши да вземе мерки и да отстрани тази пречка.

— Значи, дъще, някой си Демулен ви е накарал да си направите тази шега с мен, така ли?

— Не Демулен, а Дюмулен. Пише за разни духовни вестници и защитава набожните за пари, защото ако Нини-Мулен е светец то негов покровител е дяволът, както сам казва.

— Тази господин явно е голям шегобиец.

— О, той е много добър човек.

— Почакай, почакай — подхвана Родин като се правеше, че уж си спомня нещо, — това не е ли един между тридесет и пет и четиридесет годишен човек, пълен, с червендалесто лице?

— Лицето му е пурпурно като чаша с червено вино — каза Роз-Помпон. — А пък носът му е пъпчив като малина.

— Същият е. Господин Дюмулен. В такъв случай съм напълно спокоен, скъпа дъще. Шегата ви не ме тревожи повече. Да, този човек е много добър, но прекалено обича удоволствията.

— Сега ще се опитате ли да помогнете на Жак, господине? Нали глупавата шега на Нини-Мулен няма да ви попречи?

— Надявам се.

— Нали не бива да казвам на Нини-Мулен, че ви съобщих кой ме накара да ви нарека господин Родин?

— Защо не? Винаги трябва да казваме истината.

— Но, господине, Нини-Мулен много строго ми забрани да ви казвам кой е измислил тази шега.

— Имахте основателна причина да ми съобщите името му. Защо да не му го кажете? В края на краищата решете сама… Постъпете както сметнете за добре.

— А мога ли да кажа на Цефиза за добрите ви намерения относно Жак?

— Откровеността си е откровеност, дъще. Никога не е страшно да се каже истината…

— Горката Цефиза много ще се зарадва! — съживи се Роз-Помпон. — Тъкмо навреме ще й дойде…

— Но не бива да мислите, че всичко е уредено. Не мога със сигурност да ви обещая, че ще освободя доброто момче от затвора. Казах, че ще се опитам. Но тъй като смятам, че вашата приятелка е в много тежко положение след арестуването на Жак, мога категорично да ви обещая една малка помощ, която тя ще получи още днес, та да преодолее трудностите на първо време. И ако е разумна… Ако е разумна, ще видим по-нататък…

— Ах, господине, да знаете колко е навременна тази помощ за горката Цефиза. Сякаш вие сте нейния ангел-хранител. Честна дума, казвайте се, ако щете Родин, ако щете Карломан, но мога да се закълна, че вие сте чудесен…

— Хайде-хайде, прекалявате, дъще — прекъсна я Родин. — Кажете един добър старец и толкова. Но не ви ли се струва, че светът е толкова малък и нещата са странно свързани помежду си като вериги. Когато на вратата ми се почука, честно ви казвам, много се ядосах. Но кой би допуснал, че една моя съседка под предлог да си направи неприятна шега, ще ми посочи пътя за едно благодеяние? Идете да успокоите приятелката си. До довечера ще получи помощта. Кажете й да вярва и да се надява. Слава Богу, още има добри хора на този свят.

— Ах, господине, вие сте истинско доказателство за това.

— Какво да се прави. Обяснението е просто: възрастните са доволни, когато виждат, че младите са щастливи.

Родин изрече тези думи толкова добронамерено, че Роз-Помпон се просълзи и каза трогната:

— Слушайте, господине, и Цефиза, и аз сме сираци. Наистина, съществуват и много по-добри хора от нас. Но смея да ви уверя, че ние имаме добри сърца. Ако някога се разболеете, повикайте ни. Дори сестрите ви, колкото и да са благородни, няма да се погрижат по-добре от нас. Това е всичко, което можем да ви предложим. А аз ще накарам Филемон да скочи в огъня заради вас. Давам ви честната си дума. Сигурна съм, че и Цефиза ще убеди Жак да рискува живота си за вас.

— Както виждате, дъще, бях прав, когато ви казах, че лудите глави имат добри сърца. Довиждане.

След тези думи Родин вдигна кошницата и чадъра си и се накани да слезе по стълбите.

— Позволете ми аз да нося кошницата, ще ви пречи, докато слизате — рече Роз-Помпон и я измъкна от ръцете му, въпреки съпротивата, а после добави. — Облегнете се на рамото ми. Стълбището е толкова тъмно, че може да се препънете.

— На драго сърце, дъще, не съм съвсем здрав — и като се облегна на Роз-Помпон, Родин слезе по стълбите и премина двора.

— Виждате ли горе, на третия етаж тлъстия човек, който се е подпрял на перваза? — каза неочаквано Роз-Помпон. — Това е Нини-Мулен. Познавате ли го? Това същият човек ли е?

— Той е — отвърна Родин, повдигна глава и много любезно се поклони на Жак Дюмулен, който се стресна и веднага се махна от прозореца. — Клетият човечец, сигурно се страхува от мен след шегата си — рече усмихнато той. — Ала няма защо… — и йезуитът прехапа зловещо устните си, без момичето да го забележи. — Вече нямам нужда от вашата помощ, скъпа. Качете се при приятелката си и й съобщете добрите новини.

— Да, господине, веднага отивам. Горя от нетърпение да й кажа колко добър човек сте — и Роз-Помпон се спусна към стълбите.

— А кошницата? Къде я понесохте? — провикна се Родин.

— Ах, наистина. Извинете, господине. Ето я. Горката Цефиза, колко благодарна ще ви бъде! Довиждане, господине — и хубавото личице на Роз-Помпон се изгуби по криволичещото стълбище.

Родин излезе от тунела.

— Ето ви кошницата, скъпа госпожа — каза той, като се спря на входа на дюкяна. — Много ви благодаря за услугата…

— Няма за какво, уважаеми господине, тук всичко е на ваше разположение. Вкусна ли беше ряпата?

— Много сочна и много вкусна.

— Радвам се. Ще дойдете ли скоро?

— Надявам се… Но моля ви, кажете ми, има ли наблизо пощенски клон?

— Като завиете по улицата, третата къща от лявата страна. При архиваря.

— Много ви благодаря.

— Сигурно искате да изпратите любовно писмо — каза баба Арсен, явно развеселена от разговора с Роз-Помпон и Нини-Мулен.

— Ах-ах-ах! Какво говорите, скъпа госпожо — засмя се Родин. След това внезапно се намръщи, поклони се ниско на търговката и каза:

— Моите почитания, ваш покорен слуга — и излезе на улицата.

А сега ще отведем читателя в лудницата на доктор Баление, където беше затворена госпожица Кардовил.

V глава Съветите

След нощното посещение на Агрикол и Дагоберт в лудницата на доктор Баление, Адриана бе поставена под още по-строг режим. Войникът се нарани тежко, но благодарение на безстрашната преданост на Агрикол и смелата помощ на Сърдитко, бе успял да стигне до малката вратичка на манастирската градина и заедно с младия ковач да избяга през външната врата.

Минаваше четири часа. От вчерашния ден бяха преместили Адриана в друга стая на втория етаж на лудницата. Прозорецът й беше с решетки и кепенци, през които едва влизаше светлина. След разговора си с Гърбавото, клетата Адриана всеки ден очакваше да бъде измъкната оттук с посредничеството на приятелите си, но много се безпокоеше и за участта на Агрикол и Дагоберт. Тъй като не знаеше как завърши борбата от предишната нощ между освободителите й и служителите на лудницата и манастира, тя можеше да попита само чиниите си, но те бяха неми и глухи. Последните събития още повече засилиха омразата й към княгиня Сен-Дизие, отец д’Егрини и техните оръдия. Но по бледото й лице, по красивите й премрежни очи личеше, че наскоро е изпитала нови горчивки. Седеше пред малка масичка, подпряла чело на ръката си, с разпуснати коси и прелистваше някаква книга.

Неочаквано вратата се отвори и влезе господин Баление. Докторът, който беше мирски член на Обществото и безпрекословно се подчиняваше на заповедите му, знаеше само част от тайните на отец д’Егрини и княгиня Сен-Дизие. Той не предполагаше целта, поради която бе затворена госпожица Кардовил. Не бе уведомен и за ненадейната промяна в положението на отец д’Егрини и Родин след като стана известно завещанието на Марий Ренепон. Вечерта докторът получи заповед от отец д’Егрини (тогава подчинен на Родин), още повече да ограничи госпожица Кардовил, да я държи строго и да я принуди, по-нататък ще видим с какви средства, да се откаже от замислените гонения на преследвачите си.

Щом видя доктора, госпожица Кардовил не можа да скрие отвращението и презрението си към този човек. А господин Баление, усмихнат и любезен както винаги, се приближи към Адриана съвсем спокойно и доверчиво. Спря се на няколко крачки, за да разгледа по-добре лицето й. Онова, което видя като че ли го задоволи и той рече:

— Както виждам злощастните произшествия от завчерашната нощ нямат ужасните последствия, които очаквах… Забелязвам подобрение, цветът на лицето ви се е възвърнал, изглеждате спокойна. Очите ви са малко възпалени, но са изгубили онзи блясък. Бързо се оправяте! Но лечението ви ще се удължи, защото онази случка неочаквано ви разстрои. Ала благодарение на нашите грижи надявам се, това няма да продължи дълго.

Колкото и да бе свикнала с наглостта му, госпожица Кардовил не можа да се сдържи и му каза с горчива, презрителна усмивка:

— Какъв безсрамен дълг изпълнявате, господине! Колко сте безочлив в постоянството, с което искате да се покажете достоен за парите, които ви плащат!… Никога не сваляте маската си: от устата ви непрекъснато се сипе лукавство и лъжа. Ако тази срамна комедия ви уморява толкова, колкото отвращава и отблъсква мен, вярвайте ми, сигурно ще ви плащат повече.

— Уви! — каза тъжно докторът. — Продължавате да си мислите, че не сте имала нужда от моите грижи и че аз играя комедия, когато ви говоря за окаяното състояние, в което се намирахте. Затова бях принуден да ви доведа тук без ваше знание. Но като се изключи този незначителен признак на бунтовно умопомрачение, здравето ви значително се е подобрило. Вървите към пълно излекуване. По-нататък превъзходното ви сърце ще ме оправдае за постъпката ми и един ден ще имате съвсем справедливо мнение за мен.

— Вярвам ви, господине. Да, вярвам, че наближава денят на справедливостта — каза Адриана, наблягайки на последната дума.

— Пак тези непрекъснати подозрения — каза докторът със съжаление. — Хайде, бъдете по-умна. Стига вече с тези детинщини.

— Да не би да искате да се откажа от правосъдието, от удовлетворението за себе си и от наказанието за вас и за съобщниците ви?! Никога, господине! Никога няма да се откажа!

— Добре — рече докторът и повдигна рамене, — ала мислете за това, щом излезете навън. Вие сте най-очарователния ми враг. Но тогава, слава богу, ще трябва да мислите за много други неща.

— Вие великодушно забравяте злото, което причинявате. Но аз, господине, имам добра памет.

— Да поговорим сериозно. Наистина ли смятате да се обърнете към правосъдието? — загрижено попита Баление.

— Да, господине, и както знаете, щом искам нещо, аз винаги го правя.

— Моля ви, заклевам ви, не се поддавайте на тези мисли — разпали се докторът. — Направете ми тази услуга, тя е във ваш интерес…

— Господине, струва ми се, че вземате вашите интереси за мои…

— Ще видим дали ще имате дързостта да тласнете в отчаяние две благородни и великодушни сърца — рече докторът, сякаш беше напълно уверен, че ще успее да разбуди госпожица Кардовил.

— Само две ли? Направо кажете три: вие господине, леля ми и абат д’Егрини. Това са великодушните сърца, към които ме карате да проявя милост…

— Не, госпожице, не става дума нито за леля ви, нито за абат д’Егрини.

— А за кого става дума? — изненада се госпожица Кардовил.

— За двама нещастници, изпратени без съмнение от онези, които наричате ваши приятели и които се вмъкнаха завчера през нощта в близкия манастир, а оттам влязоха в нашата градина. Гърмежите на пушките, които чухте, бяха насочени към тях.

— Предполагах… И никой не иска да ми каже дали са ранени! — каза Адриана и отново изпита болка.

— Единият е ранен, но не много тежко, защото успя да избяга от ръцете на преследвачите си.

— Слава богу! — зарадва се госпожица Кардовил и набожно сключи ръце.

— Хубаво е, че се радвате. Но защо тогава искате да изпратите правосъдието по дирите им? Странен начин за благодарност към тяхната преданост.

— Какво говорите, господине? — недоумяваше Адриана.

— Ако са ги арестували — продължи Баление, без да й обръща внимание, — тъй като са влезли нощем в чужда къща, ще ги осъдят на доживотен затвор…

— Боже мой, заради мен!

— Не само ще бъдат осъдени заради вас, но и нещо по-лошо, ще бъдат осъдени от вас.

— Как така от мен?

— Естествено, ако изпълните отмъстителните си планове срещу леля ви и отец д’Егрини (не споменавам себе си, защото аз съм чист) и ако действително се обърнете към правосъдието затова, че са ви затворили в тази къща.

— Не ви разбирам, господине — разтревожи се още повече Адриана.

— Вие сте истинско дете — убедително каза йезуитът. — Да не мислите, че щом правосъдието се заеме с едно дело, ще може да спре хода му където ви се иска и когато ви се иска? Излизайки оттук, вие ще подадете жалба срещу леля си и срещу мен, нали така? И какво ще стане тогава? Правосъдието ще проучва, ще разследва, ще извика свидетели и ще изясни нещата до тънкост. И какво ще излезе от това? Настоятелката на манастира няма интерес да разкрива нощния набег, за да не се вдига шум. Аз също не искам да го разгласявам, но той неизбежно ще излезе наяве. И понеже става дума за много тежко престъпление, което подлежи на позорно наказание, правосъдието ще започне да издирва по свой път онези нещастници. И ако ги арестуват, дори да са уверени в правотата на постъпката им, кой ще бъде причина за това? Пак вие и вашата жалба срещу нас.

— Но, господине, това ще бъде ужасно. Невъзможно е.

— Напълно е възможно — отвърна Баление. — И докато аз и настоятелката на манастира, въпреки правото си да се оплачем, се опитваме да потулим тази работа, вие, за която онези нещастници рискуваха да си навлекат доживотен затвор, искате да ги предадете на правосъдието.

Макар госпожица Кардовил да не се поддаваше напълно на клопките на йезуита, тя се досещаше, че положението на Дагоберт и сина му напълно зависи от нейната постъпка и от желанието й да поиска законно удовлетворение от правосъдието.

И наистина, Родин, чиито наставления докторът следваше несъзнателно, беше достатъчно хитър, за да го накара да предупреди госпожицата: „Ако се опитате да повдигнете следствие срещу нас, ще предадем Дагоберт и сина му на правосъдието.“ Същата цел можеше да се постигне, ако Адриана се заплаши, че участта на двамата й защитници зависи от самата нея. Без да познава законите, госпожица Кардовил имаше достатъчно здрав разум, за да прецени, че Дагоберт и Агрикол наистина могат да се изложат на опасност заради среднощния си взлом и да изпаднат в беда. Но като си помисли какво е препатила в тази къща и колко несправедливи горчилки е преглътнала, Адриана почувствува, че ще направи непосилна жертва, ако се откаже от огромното удоволствие да разбули и извади наяве гнусните машинации.

Доктор Баление тайно я наблюдаваше, смятайки, че тя вече се е оплела в мрежите му и бе напълно уверен, че ще разбере причината за мълчанието и двоумението й.

— Но, господине — поде тя със смущение, — да предположим, че съм склонна по някаква причина да се откажа от оплакването си срещу вас и да забравя злото, което ми причинихте. Тогава кога ще изляза оттук?

— Не мога да ви кажа, защото не зная кога ще се излекувате напълно — кротко рече докторът. — Сега имате подобрение, но…

— Отново същата безсрамна и глупава комедия! — прекъсна с негодувание доктора госпожица Кардбвил. — Питам ви, дори ако трябва ще ви помоля да ми кажете докога ще ме държите затворена в тази отвратителна къща. Надявам се, че някой ден все пак ще изляза.

— Разбира се, и аз се надявам — отвърна лукаво йезуитът. — Но не зная кога. При това съм длъжен искрено да ви съобщя, че са взети всички предпазни мерки, за да не се повтарят повече подобни опити за отвличане. Намирате се под зорко наблюдение, за да нямате никакви връзки с външни хора. Всичко това е във ваша полза. Нищо не бива да смущава покоя ви.

— Което ще рече, господине — настръхна Адриана, — че в сравнение с онова, което ме очаква, изминалите дни могат да се нарекат свободни, нали?

— Преди всичко трябва да се грижим за вашето здраве — отговори съчувствено докторът.

Госпожица Кардовил почувствува безсилието на протеста и отчаянието си, въздъхна тежко и захлупи лице. В този момент отвън се разнесе шум от бързи крачки. Вратата се отвори и влезе една от пазачките на лудницата.

— Господине — каза тя уплашено на доктора, — долу има двама души, които искат веднага да се видят с вас и с госпожицата.

Адриана повдигна глава, очите й бяха мокри от сълзи.

— Кои са тези господа? — изненада се докторът.

— Единият от тях ми каза, че е чиновник, дошъл във връзка със съдебно дело, отнасящо се до госпожица Кардовил.

— Съдебен чиновник? — извика йезуитът, не успя да скрие почудата и тревогата си и се изчерви.

— Слава богу! — възкликна Адриана и в очите й светна надежда. — Приятелите ми са съобщили навреме. Часът на правосъдието настана!

— Кажете на господата да влязат — каза докторът след кратък размисъл. След това с още по-развълнуван вид се приближи навъсено и почти заплашително до Адриана и в разрез с предишната си лицемерна любезност тихичко й изсъска: — Пазете се, госпожице! Рано е да тържествувате!

— Вече не ме е страх от вас! — отвърна госпожица Кардовил с развеселен вид. — Сигурно господин Монброн се е върнал в Париж, съобщили са му и той е довел съдебния чиновник, за да ме освободи! — и тя добави с горчива усмивка: — Съжалявам ви, господине, и вас и вашите съобщници.

— Госпожице — извика Баление, тъй като не можеше повече да потискат растящата си тревога, — повтарям ви, пазете се! Помислете за онова, което ви казах преди малко. Вашата жалба ще стане причина да се разкрият събитията през онази нощ. Внимавайте, в ръцете ви е съдбата и честта на войника и сина му. Помислете за това, иначе ги очаква доживотен затвор.

— Стига господине, не съм чак толкова глупава, че да ви повярвам. Вие просто ме заплашвате. Проявете поне малко доблест и кажете направо, че ако аз се оплача на съдебния чиновник, вие веднага ще разкажете за войника и сина му.

— Повтарям ви, че ако се оплачете, с тези хора е свършено — отвърна двусмислено йезуитът.

Госпожица Кардовил като че ли се разколеба от постоянните му заплахи:

— Е добре, господине, да не смятате, че ако чиновникът започне да ме разпитва, аз ще го излъжа?

— Ще кажете… истината — рече забързано докторът с надеждата, че ще постигне целта си. — Ще обясните, че преди няколко дни сте била в много тежко психическо състояние и е било във ваш интерес да ви доведат тук без ваше знание, но днес вече се чувствате значително по-добре и признавате ползата от взетата мярка. Аз ще потвърдя думите ви, защото преди всичко те са истина.

— Никога! — извика госпожица Кардовил. — Никога няма да стана съучастник в тази позорна лъжа, никога няма да стигна дотам, че с измама да оправдавам гнусните ви постъпки, от които толкова си изпатих.

— Ето и съдебният чиновник — каза Баление като чу стъпки зад вратата. — Внимавайте…

И наистина, вратата се отвори и на прага застана Родин, заедно с един човек, облечен в черни дрехи с представително и строго лице.

Докторът беше смаян.

Според плановете си и по твърде благоразумни и добре пресметнати причини Родин не предизвести отец д’Егрини и доктора за ненадейното посещение, което смяташе да направи в лудницата заедно с един съдебен чиновник. Точно обратното, вечерта той заповяда на господи Баление да засили контрола над госпожица Кардовил.

Затова представителният вид на съдебния служител крайно го разтревожи, но изненадата му беше двойна, когато видя и смирения, безличен секретар на отец д’Егрини.

Още от вратата облеченият както винаги в мръсни дрехи Родин посочи с уважение и състрадание госпожица Кардовил на съдебния чиновник. Докато, прехласнат от изключителната й красота, той я разглеждаше с почуда и състрадание, йезуитът скромно отстъпи няколко крачки назад.

Потресеният доктор Баление с надеждата, че ще бъде разбран, правеше знаци на Родин, искайки да узнае причината за идването на чиновника. Но какво беше неговото недоумение, когато Родин се направи, че не го познава и нищо не разбира от многозначителните му погледи, а само го изгледа с лицемерно учудване. Докторът се изнерви, започна да ръкомаха. Тогава Родин се приближи до него, изопна кривия си врат и каза:

— Какво обичате, господин докторе?

Тези думи окончателно сразиха Баление и нарушиха възцарилата се от известно време тишина. Чиновникът се обърна, а Родин добави с невъзмутимо спокойствие:

— Откакто сме влезли тук, господин докторът ми прави най-различни знаци. Струва ми се, че иска да ми каже нещо изключително важно. Аз нямам никакви тайни, затова го моля да говори на глас.

Родин каза всичко това затрогващо, с леден поглед, но на доктор Баление му трябваше доста време да се окопити от изненадата си и да отговори. Чиновникът също се изненада от продължителното мълчание на Баление и го изгледа много строго.

Не по-малко смаяна беше и госпожица Кардовил, която се надяваше, че ще види своя приятел Монброн.

VI глава Обвинителят

Скоро доктор Баление си възвърна хладнокръвието и каза на своя събрат:

— Направих опит да се разбера с вас със знаци, защото от една страна не исках да нарушавам мълчанието, което този господин (и той посочи с поглед чиновника) пазеше, а от друга страна ми се щеше да изразя изненадата си от това посещение, с което не знаех, че ще бъда удостоен.

— Ще кажа причината за мълчанието си на госпожицата и ще я помоля да ме извини — отвърна чиновникът и се поклони ниско на Адриана. — Госпожице, преди малко по ваш адрес бе направено толкова тежко заявление, че като ви видях, не можах да се сдържа да не ви погледам малко и да помисля. Помъчих се да разбера по лицето и по вида ви, дали онова, което ми съобщиха с основателно и имам причини да вярвам, че наистина обвинението е основателно.

— Мога ли да ви попитам, господине — каза докторът много учтиво, но не и смело, — с кого имам честта да разговарям?

— Следовател съм, господине. Дойдох да разследвам обстоятелствата около едно обвинение…

— Имайте добрината да ми обясните — помоли с поклон докторът.

— Господине — започна чиновникът — аз съм господин дьо Жернанд, един почти петдесетгодишен човек с изключително чувство за справедливост, който умее да съчетава строгите си служебни задължения с искреното си благородство. Обвиняват ви, че сте извършил непростима грешка, за да не кажа нещо по-обидно… Колкото до характеристиката на грешката, тъй като вие сте едно от светилата на науката, предпочитам да вярвам, че просто сте се излъгал при поставянето на диагнозата, вместо да подозирам, че сте забравили всичко свято при изпълнението на дълга си…

— Когато ми обясните по-подробно — отвърна гордо йезуитът, — ще мога лесно да ви докажа, че моята научна съвест, както и съвестта ми на честен човек не могат да бъдат подлагани на обвинения.

— Госпожице — обърна се господин дьо Жернанд към Адриана, — вярно ли е, че са ви довели тук без ваше знание?

— Господине — възпротиви се Баление, — позволете ми да ви обърна внимание, че поставяте въпроса в обидна за мен форма.

— Господине, имам честта да говоря с госпожицата — отвърна строго дьо Жернанд — и не смятам, че имате право да ми държите сметка за начина, по който ще задавам въпросите си.

Адриана се канеше да отговори положително на въпроса на следователя, когато един красноречив поглед от страна на доктор Баление й припомни, че може да изложи на опасност Дагоберт и сина му. Тя потисна ниското и грубо чувство за отмъщение, но справедливото негодувание срещу гнусното лицемерие напираше в нея и в желанието си да успокои нещата каза на следователя кротко и достолепно:

— Позволете ми, господине, аз да ви попитам нещо.

— Кажете, госпожице.

— Ще приемете ли като формално заявление моя отговор на въпроса ви?

— Дойдох тук, за да установя истината преди всичко. Никакви съображения не бива да ви карат да я криете.

— Добре, но да предположим, че имам основателни причини да се оплача и ги изложа с цел да бъда освободена от тази къща. След това ще ми бъде ли разрешено да прекратя следствието в резултат на моето заявление.

— Разбира се, госпожице, вие имате право да се откажете от каквото и да било разследване. Но правосъдието само ще се нагърби с вашето дело от името на обществото, ако то е било ощетено във ваше лице.

— Забранено ли ми е да простя? Ако отвърна с презрение на злото, което са ми сторили, това няма ли да бъде достатъчно отмъщение?

— Вие можете да простите и да забравите. Но пак ви повтарям, че обществото не може да се покаже снизходително като вас, ако сте станала жертва на престъпни машинации. По всичко личи, че това ще се окаже факт. Начинът, по който се изразявате, благородните ви чувства, спокойното ви и достойно поведение, всичко ме кара да вярвам, че не са ме излъгали.

— Надявам се, господине — каза доктор Баление съвсем хладнокръвно, — че поне ще ми съобщите заявлението, което е направено.

— Увериха ме — отговори следователят строго, — че госпожица Кардовил е била доведена тук чрез измама…

— Чрез измама ли?

— Да, господине.

— Така е, госпожицата е доведена тук чрез измама — отговори докторът след кратко мълчание.

— Значи сте съгласен с това? — попита дьо Жернанд.

— Разбира се, господине, признавам, че прибягнах към едно средство, което за нещастие, човек е принуден да използува тогава, когато хората, нуждаещи се от неговите грижи, не съзнават лошото си състояние…

— На мен ми казаха, че госпожица Кардовил никога не е имала нужда от вашите грижи — отговори чиновникът.

— Това е въпрос на съдебната медицина, господине. Той не може да бъде решен само от правосъдието. Трябва да се разгледа и обсъди от няколко страни — каза напълно успокоен господин Баление.

— Да, господине, този въпрос наистина ще се обсъжда много сериозно, защото ви обвиняват, че сте затворили госпожица Кардовил без всякаква необходимост.

— В такъв случай с какво намерение съм извършил това? — попита иронично Баление и сви рамене. — Според вас каква полза имам от подобна мерзост, след като честното ми име не е достатъчно да свали от мен това отвратително и безсмислено обвинение?

— Вие сте постъпили така с намерение да подпомогнете осъществяването на един заговор срещу госпожица Кардовил, целящ да я лиши от голяма парична сума.

— Кой се е осмелил да ми отправя такива клеветнически обвинения? — възнегодува доктор Баление? — Кой си е позволил да обвини един почтен и, смея да твърдя, уважаван във всяко отношение човек в съучастничество в подобна безчестна история?

— Аз… Аз… — каза студено Родин.

— Вие!? — извика докторът, направи няколко крачки назад и замря като вцепенен.

— Да, този господин е събрал достатъчно доказателства и тази сутрин ме помоли да разследвам делото на госпожица Кардовил — каза следователят и се отдръпна, за да покаже на Адриана нейния защитник.

До този момент в разговора името на Родин не беше произнесено. Госпожица Кардовил често бе чувала да се говорят не особено приятни неща за секретаря на отец д’Егрини, но тъй като никога не го бе виждала, не знаеше, че именно той е нейният спасител. Затова тя го погледна с любопитство, съчувствие, почуда и признателност. Ако преди няколко дни Адриана бе зърнала мъртвешки бледото му лице, отвратителната му грозота и просяшките му дрехи, вероятно щеше да изпита крайна погнуса. Но сега тя си спомни, че и Гърбавото беше бедно, хилаво, грозно и дрипаво момиче, но въпреки отблъскващата си външност бе надарено с много благородно сърце. Този спомен бе в полза на йезуита. Госпожица Кардовил пренебрегна външните му недостатъци и се подчини на мислите, че този стар, беден човек е дошъл да й помогне.

Въпреки лукавството, наглото си лицемерие и присъствието на духа, което запазваше, доктор Баление не можа да скрие възмущението си от предателството на Родин. Полудяваше при мисълта, че още на другия ден след затварянето на Адриана в тази къща, безпрекословният тон на Родин не му позволи да се поддаде на колебанията, които му внушаваше отчаяното състрадание към нещастното момиче, заставено да се съмнява в здравия си разсъдък. И същият този жесток Родин със сатанинска душа, преданият секретар на отец д’Егрини бе издал доктора и бе довел тук чиновника, за да способствува освобождаването на Адриана. А едва снощи отец д’Егрини бе заповядал надзорът да се удвои.

Баление се убеди, че Родин по най-отвратителен начин предава отец д’Егрини и че приятелите на госпожица Кардовил са развратили и подкупили окаяния секретар. И затова, разярен и възмутен от чудовищното предателство, той изкрещя, давейки се от гняв.

— Вие ли, господине… Вие ли имате наглостта да ме обвинявате? Вие, който преди няколко дни… — но след това се досети, че ако обвини Родин в съучастничество, все едно обвинява себе си, направи се на крайно развълнуван и продължи жалостиво: — Ах, господине, никога не бих повярвал, че сте способен на такова гнусно клеветничество. Какъв срам!

— А кой друг би могъл да знае по-добре от мен подробностите около това безобразие? — отвърна троснато Родин. — Разбрах, но за съжаление много късно, на какви машинации е подложена госпожица Кардовил. И други станаха тяхна жертва. В такъв случай какъв е моят дълг на честен човек? Да съобщя на господин следователя, да му докажа справедливостта на подозренията си и да го доведа тук. Така и сторих.

— Господин следовател — каза Баление, — значи този човек обвинява не само мен. Той се осмелява да обвини и…

— Обвинявам господин д’Егрини! — прекъсна решително доктора Родин. — Обвинявам госпожица Сен-Дизие, обвинявам вас, господине, че за да осъществите отвратителните си намерения, затворихте тук госпожица Кардовил, а дъщерите на маршал Симон изпратихте в близкия манастир. Разбрахте ли?

— За съжаление, това е самата истина — намеси се Адриана. — Аз също видях нещастните момичета в ужасно състояние.

Обвинението на Родин за сирачетата беше нов, страшен удар за доктор Баление. Сега вече ставаше ясно, че предателят изцяло е преминал във вражеския лагер. Тъй като искаше час по-скоро да се отърве от този неприятен разговор, въпреки ужасното си вълнение, той се опита да демонстрира непоклатимо хладнокръвие и каза на следователя:

— Господине, бих могъл да премълча и да не обърна внимание на тези обвинения, докато те не бъдат преценени от съдебно решение… Но понеже съвестта ми е чиста, ще се обърна към госпожица Кардовил и ще я помоля да каже, дали тази сутрин не й съобщих, че веднага щом оздравее, ще напусне лечебницата. Заклевам госпожицата в името на справедливостта да отговори така ли беше.

— Е добре, господине — намеси се Родин, — да предположим, че госпожицата потвърди това от великодушие към вас. Но какво доказва то във ваша полза? Абсолютно нищо…

— Господине, вие си позволявате… — извика докторът.

— Позволявам си да ви разкрия, колкото и да ви е неприятно.

— Явно това не ви понася. Но какво означава фактът, че сте разговарял с госпожица Кардовил насаме, сякаш тя наистина не е с ума си? От подобно нещо могат да се направят доста заключения.

— Господине… — каза Баление.

— Очевидно — прекъсна го Родин — сте предвиждали това, което се случва днес и сте търсили извинение, правейки се на уверен в собствената си гнусна лъжа пред нещастната госпожица, за да имате по-късно оправдание… Оставете тази работа. Подобни глупости не минават пред хора със здрав разум и справедливо сърце.

— Но, господине… — извика ядосан Баление.

— Какво, господине? — повиши тон Родин. — Не е ли истина, че сте измислили тази лъжлива диагноза, за да оправдаете постъпката си. Сигурен съм в това и добавям, че се смятате за чист, като твърдите, че сега госпожицата е възвърнала разсъдъка си благодарение на вашите грижи.

— Така е, господине, потвърждавам го.

— Вие потвърждавате една лъжа, защото вече е доказано, че госпожицата никога не е загубвала ума си.

— Аз пък твърдя, че имаше психическо разстройство.

— Аз пък, господине, ще ви докажа обратното — рече Родин.

— Как бихте могли да ми го докажете?

— Точно това няма да ви съобщя, както се досещате… — усмихна се иронично Родин, а после с възмущение добави: — Вие би трябвало да потънете в земята от срам, повдигайки този въпрос пред госпожицата. Проявете милост поне към нея и не говорете за тези неща.

— Господине…

— Престанете, господине, срамота е! Казвам ви, това е позорно. Не бива да обсъждате този въпрос пред госпожицата, независимо дали е истина или лъжа! — каза назидателно Родин.

— Всичко това е чудовищно! — извика Баление. — Струва ми се, че господин следователят е пристрастен, щом позволява да се сипят отгоре ми такива клевети!

— Господине — отговори строго дьо Жернанд, — аз имам право не само да слушам, но и да предизвиквам спор помежду ви, ако той може да ме изведе до истината. От всичко това излиза, че дори според вас, господин докторе, здравето на госпожица Кардовил е напълно удовлетворително, за да може да се прибере у дома си още днес.

— Не виждам никаква пречка за това, господине — каза докторът. — Но продължавам да твърдя, че не се е съвзела напълно и отхвърлям от себе си всякаква отговорност за по-нататъшното състояние на здравето й.

— Още по-добре, че снемате отговорността от себе си — намеси се Родин. — Освен това едва ли госпожицата повече ще се обърне към вас.

— Госпожицата е свободна, напълно свободна — каза Баление.

— Що се отнася до това дали вие сте затворили госпожицата под предлог, че е луда, правосъдието ще се занимае с този въпрос и ще ви повика да дадете обяснение.

— Спокоен съм, господине — отвърна Баление, като се опитваше действително да се прави на такъв. — Съвестта ми е чиста.

— Дано, господине — отговори дьо Жернанд. — Колкото и сериозни да са нещата на пръв поглед, особено когато става дума за хора с вашето обществено положение, ние винаги бихме искали да се окажат невинни.

После се обърна към Адриана:

— Госпожице, разбирам колко неприятна и обидна за честолюбието и великодушието ви е тази сцена. Сега от вас зависи дали ще направите оплакване срещу господин Баление или ще оставите правосъдието само да продължи разследването си… И още нещо… Благородният, справедлив мъж — и той посочи Родин, — който се зае да ви защитава толкова откровено и безкористно, ми каза, че бихте желала да вземете временно при себе си дъщерите на маршал Симон. Веднага ще отида да ги изискам от манастира, където и те са били заведени с измама.

— Така е, господине — отвърна Адриана. — Щом разбрах, че дъщерите на маршал Симон са пристигнали в Париж, веднага реших да ги поканя да живеят у дома ми. Те са мои близки роднини. За мен ще бъде и дълг, и удоволствие да се отнасям към тях като към сестри. Затова ще ви бъда двойно признателна, ако благоволите да ги поверите на мен.

— Струва ми се, че за тях не може да се направи нищо по-добро — каза дьо Жернанд. После се обърна към Баление:

— Господине, ще се съгласите ли веднага да доведа тук дъщерите на маршал Симон? Аз ще отида да ги взема, а в това време госпожица Кардовил ще се приготви за тръгване. Така ще се отправи оттук към къщи заедно с роднините си.

— Госпожица Кардовил може да се чувствува тук като у дома си, докато си тръгне — отговори Баление. — Нека използува каретата ми.

— Госпожице — доближи се съдебният чиновник до Адриана, — не искам да решавам предварително въпроса, който скоро ще се повдигне в съда, но не мога да не изкажа съжалението си, че не дойдох по-рано при вас. В такъв случай щях да ви спестя няколко дни изпълнени с неприятности. И без това тук сте се измъчила много.

— В замяна на тежките дни, господине — отговори с достойнство Адриана — ще ми остане поне добрият, трогателен спомен за съчувствието ви към мен. Надявам се, че ще ми дадете възможност да ви се отблагодаря. Не за справедливостта, на която позволихте да възтържествува, а за бащинския начин, по който го направихте. И освен това, господине — усмихна се очарователно Адриана, — ще се постарая да ви докажа, че лечението ми наистина е приключило.

Дьо Жернанд се поклони с уважение на госпожица Кардовил.

Докато чиновникът и Адриана разговаряха, те бяха с гръб към Баление и Родин. Секретарят се възползува от това и мушна в ръцете на доктора една написана с молив бележка, скрита в шапката му. Баление го изгледа учудено. Родин му направи някакъв знак, допря пръст до челото си и след това отново зае безстрастната си, неподвижна поза. Всичко стана толкова бързо, че когато господин дьо Жернанд се обърна, Родин се бе отдалечил от доктора и гледаше със съчувствие и уважение госпожица Кардовил.

— Господине, позволете ми да ви придружа — каза Баление тръгвайки пред следователя, на когото госпожица Кардовил направи почтителен поклон.

Те излязоха, а Родин остана с Адриана.

След като изпрати господин дьо Жернанд до външната врата на лечебницата си, Баление побърза да прочете бележката на Родин. Ето какво пишеше в нея: „Следователят ще отиде в манастира по улицата. Изтичайте през градината и кажете на настоятелката да изпълни заповедта, която й дадох за двете момичета. Това е изключително важно.“

Знакът, който Родин му направи, и съдържанието на тази бележка доказаха на Баление, който през целия ден ту се изненадваше, ту се учудваше, че секретарят на преподобния отец изобщо не е предател, а точно обратното — непрестанно работи за въздигането на Божията слава. Той го послуша, но напразно се мъчеше да разбере причината за необяснимото поведение на Родин, който предаде на правосъдието това дело. А то преди всичко трябваше да се прикрие, защото можеше да има ужасно последствие за отец д’Егрини, за госпожа Сен-Дизие и за Баление.

Но нека се върнем при Родин, който остана насаме с госпожица Кардовил.

VII глава Секретарят на отец д’Егрини

Щом съдебният чиновник и Баление излязоха, грейналата от щастие госпожица Кардовил погледна Родин с уважение и признателност и каза:

— Господине, благодарение на вас най-после съм свободна, да, свободна… Досега не бях изпитвала цялата радост и цялото очарование от тази божествена дума „свобода“! — и гърдите й се разтуптяха, ноздрите й се разшириха, устните й се разтвориха, сякаш искаха да поемат с наслада животворния, чист въздух. — Не останах дълго в този страшен дом, но затворничеството много ме измъчи. Затова обещавам, че всяка година ще освобождавам по няколко нещастни затворника, арестувани за дългове. Сигурно моята клетва ви се вижда донякъде средновековна — усмихна се тя, — но защо трябва да вземаме от тази благородна епоха само мебелите и съдовете? Впрочем, господине, аз съм ви двойно благодарна, защото смятам да ви направя съмишленик на идеята за освобождаването, родена от щастието, което ви дължа и което явно ви развълнува и трогна. От радостта ми можете да си направите заключение за моята признателност към вас и нека тя ви се отплати за благородната ви помощ!

И действително, госпожица Кардовил забелязваше невероятна промяна в изражението на Родин. Сега този толкова строг, непреклонен и зъл по отношение на доктор Баление човек изглеждаше обзет от най-добронамерени и сърдечни чувства. Малките му змийски полупремрежени очи бяха впити в Адриана с израз на неизказано съчувствие. Но изведнъж той сякаш реши да надмогне усещанията си и каза като че ли на себе си:

— Стига емоции! Не разполагаме с много време! Задачата не е изпълнена, скъпа госпожице — обърна се той към Адриана. — После ще говорим за признателността. А сега нека обсъдим настоящето, което е толкова важно за вас и за роднините ви. Знаете ли какво се е случило?

Адриана погледна йезуита с изумление и попита:

— Какво, господине?

— Знаете ли истинската причина за вашето затваряне в тази къща? Знаете ли какво е накарало госпожица Сен-Дизие и абат д’Егрини да постъпят така?

Щом чу ненавистните имена ведрото лице на госпожица Кардовил помръкна и тя отговори натъжено:

— Естествено, това е резултат от омразата на госпожа Сен-Дизие към мен.

— Да, омразата и желанието безнаказано да заграби огромното ви богатство…

— Моето ли, господине? Как така?

— Нима не знаете, че трябваше да се явите на 13 февруари на улица „Свети Франц“, за да получите наследство?

— Не знаех датата и тези подробности, но от някои семейни документи, благодарение на едно странно обстоятелство, бях разбрала, че един от нашите прадядовци…

— … е оставил огромно богатство, за да го поделят помежду си неговите потомци, нали?

— Да, господине!

— А онова, което не сте знаели, за нещастие, е че наследниците трябваше да се съберат на 13 февруари в определен час. Но ако пропуснат този ден и час, губят правото си на наследство. Сега разбирате ли, скъпа госпожице, защо ви затвориха тук?

— Да, разбирам, разбирам! — възкликна госпожица Кардовил. — Освен омразата на леля ми към мен, е изиграла роля и алчността. Това обяснява всичко. И дъщерите на маршал Симон, които също са наследници, бяха затворени като мен…

— Вие не сте единствените жертви — допълни Родин.

— Кой още?

— Един млад индиец…

— Принц Джалма ли? — натъжено попита Адриана.

— За малко не го отровиха с някаква билка пак по същите причини.

— Боже мой! — извика уплашено момичето. — Този млад принц, за когото казват, че е толкова благороден и великодушен по характер. Но аз бях изпратила в Кардовилския замък…

— … един верен човек, който трябваше да го доведе в Париж. Зная, госпожице, но този човек бе отклонен с хитрост и младият индиец попадна в ръцете на неприятелите си.

— А сега… къде е?

— Не съм сигурен. Само зная, че е в Париж. Надявам се да го намеря. Ще го търся, както баща търси сина си, защото изключителните качества на този нещастен царски син заслужават обич. А какво сърце има, скъпа госпожице, ах, какво сърце! То е чисто и неподправено като златото в неговото отечество.

— Принцът трябва да се намери, господине — каза Адриана. — Моля ви, направете всичко възможно да го открием. Той е мой роднина, тук е сам и няма нито подкрепа, нито помощ.

— Горкото дете — отговори натъжено Родин. — Да, той е почти дете. Най-много да е на осемнадесет-деветнадесет години. И е останал сам насред Париж, насред този пъклен град. С необузданите си страсти и доверчивото си добродушие е изложен на всякакви опасности.

— Първо трябва да го намерим, а после ще се постараем да го предпазим от опасностите — добави живо Адриана. — Когато разбрах, че е пристигнал във Франция, преди да ме затворят тук му изпратих един свой верен човек да му предложи услугите на наш приятел. Обвиняваха ме, че върша лудост, но сега виждам, че постъпката ми е била напълно разумна. Затова настоявам час по-скоро да го открием. Принцът ми е роднина и аз съм длъжна да го посрещна с подобаващо гостоприемство. Реших да го настаня в двореца, където живях с леля си…

— А вие, скъпа госпожице?

— Още днес ще се пренеса в една къща, която от известно време съм разпоредила да подготвят. Смятам да се отделя от госпожа Сен-Дизие, за да живея сама и свободна. И тъй, господине, явно вашата задача е да бъдете добрият дух на нашия род. Затова бъдете великодушен към принц Джалма, както бяхте към мен и към дъщерите на маршал Симон. Заклевам ви, постарайте се да намерите нещастния царски син. Запазете тайната ми и заповядайте да го доведат в павилиона, който му предлага един непознат приятел. Нека не се безпокои за нищо, ще има кой да се погрижи за всичките му нужди и ще живее както подобава — по царски.

— Да, благодарение на царската ви щедрост, ще живее по царски. А той наистина заслужава трогателното ви съчувствие. Само да бяхте видяла хубавото му, тъжно лице…

— А вие видяхте ли го? — прекъсна Адриана Родин.

— Да, скъпа госпожице, бях при него около два часа — достатъчно, за да го оценя. Прекрасните черти на лицето му са огледало на неговата душа.

— Къде го видяхте, господине?

— В някогашния ваш Кардовилски замък, близо до който го бе изхвърлила бурята. Бях отишъл там, за да… — след кратко двоумение Родин продължи, сякаш неспособен да преодолее откровеността си: — Ах, боже мой, бях отишъл да извърша едно непочтено, срамно нещо. Това е истината.

— Вие сте ходили в Кардовилския замък, за да извършите нещо непочтено?! — безкрайно се изненада Адриана.

— Уви, скъпа госпожице — отговори искрено Родин. — Имах заповед от абат д’Егрини да накарам бившия ви управител или да приеме да стане шпионин и клеветник, или да напусне замъка. Но съвестният честен човек отказа…

— Но кой сте вие, господине? — все повече се изненадваше госпожица Кардовил.

— Аз съм… Родин, бившият секретар на господин абата д’Егрини. Както виждате, доста неприятна работа.

Невъзможно е да си представим смирението и добродушието, с които йезуитът отговори и направи нисък поклон.

При това разкритие госпожица Кардовил стреснато се отдръпна назад. Тя на няколко пъти бе чувала да се говори за Родин като за послушна и покорна маша на отец д’Егрини. А освен това, когато управителят на Кардовилското имение писа на Адриана за принц Джалма, той се оплака от позорните предложения на Родин. Когато разбра, че нейният освободител е човекът, играл толкова гнусни роли, в нея се събуди неопределено недоверие. Но това чувство се компенсираше от онова, което тя вече дължеше на Родин. Йезуитът разкри пред съдебния чиновник злонамерените действия на д’Егрини, а чрез обвинителното си самопризнание парираше собственото си изобличение. Но госпожица Кардовил продължи започнатия с откровеност и съчувствие разговор доста предпазливо.

Родин забеляза промяната. Той я очакваше и затова не се обърна, когато госпожица Кардовил се втренчи в него с проницателен поглед.

— Значи вие сте господин Родин, секретарят на абат д’Егрини?

— Бившият секретар, скъпа госпожице — отвърна йезуитът. — Кракът ми повече няма да стъпи у абат д’Егрини. Спечелих си един доживотен враг и сега съм на улицата. Но няма значение. Казах ви, че така е по-добре, защото благодарение на моята жертва злите сили бяха разкрити, а на добрите хора бе помогнато.

Тези думи, изречени просто и достойно, отново сгряха сърцето на Адриана. Тя реши, че клетият старец казва истината. Омразата на отец д’Егрини беше разбулена и тя щеше да се стовари най-вече върху Родин, заради благородната му постъпка. Въпреки това госпожица Кардовил продължи все така неприветливо:

— Господине, след като знаете какво срамно и подло дело ви се възлага, защо приехте да посредничите за всичко това пред управителя на Кардовилския замък?

— Защо, защо… — отвърна Родин с нетърпение. — Боже мой, защото тогава бях под неограничената власт на отец д’Егрини — един от най-способните хора, които познавам и, както научих вчера, един от най-опасните на света. Той разсея угризенията на съвестта ми като ме убеди, че целта оправдава средствата. И трябва да ви призная, че на пръв поглед неговата цел беше благородна. Но завчера крайно се разочаровах, сякаш гръм ме порази. Нека не говорим повече за това, скъпа госпожице — добави засрамено Родин, — нека не споменаваме моето неприятно пътуване до Кардовилския замък. Макар да бях само сляпо оръдие, толкова се срамувам и съжалявам, като че ли съм действувал на своя глава. Тази случка ме угнетява. Нека говорим за нещата, които интересуват вас, защото от благородните пориви душата се облекчава тъй, както се облекчават гърдите от чистия въздух.

Родин призна грешката си доброволно, обясни я съвсем естествено и се показа толкова разкаян, че Адриана, която впрочем нямаше други улики, почувствува как недоверието й се стопява.

— Значи вие видяхте принц Джалма в Кардовил? — поде тя като продължаваше внимателно да наблюдава Родин.

— Да, госпожице, и от тази кратка среща обичта ми към него пламна, затова ще изпълня задачата си докрай. Бъдете спокойна, нито вие, нито дъщерите на маршал Симон, нито принцът, нито който и да било друг ще стане жертва на този отвратителен заговор, който за нещастие засяга и други хора.

— И кого още застрашава заговорът?

— Господин Харди, изключително честен и почтен мъж, също ваш роднина, съпричастен към наследството, който беше отдалечен от Париж чрез гнусно предателство. И накрая, последният наследник е един нещастен занаятчия, който попадна в умело поставена примка и беше хвърлен в затвора за дълг.

— Господине, кажете ми, моля ви, кой има полза от този наистина страшен заговор? — попита внезапно Адриана.

— Господин абатът д’Егрини — отвърна Родин.

— Той ли? Как така? С какво право? Та той не е наследник.

— Твърде дълго е да се разказва, скъпа госпожице. Някой ден ще научите всичко. Но бъдете уверена, че вашите роднини никога не са имали по-свиреп враг от абат д’Егрини.

— Господине — каза Адриана, обзета от последното си подозрение, — ще бъда съвсем откровена. Как успях да ви вдъхна и с какво заслужих съчувствието, което проявихте към мен и моите роднини?

— Ако ви кажа — усмихна се Родин, — или няма да ми повярвате, или няма да ме разберете правилно…

— Кажете, господине, не се съмнявайте, че ще ви разбера.

— Е добре, заинтересувах се от вас и ви се посветих, защото имате благородно сърце, възвишен ум, независим и горд характер. Повярвайте ми, вие ме пленихте! Не можах да остана безразличен и към роднините ви, които впрочем също заслужават съчувствие, защото да бъда полезен на тях, значи да бъда полезен и на вас.

— Да предположим, господине, че вие прехвалвате достойнствата ми. Но по какво съдите за всичко това?

— Ще ви кажа, но преди това трябва да ви призная нещо, от което много се срамувам. Дори да не притежавахте тези добродетели, онова, което изтърпяхте в тази къща, е достатъчно да заслужите състраданието на всеки благороден човек, нали?

— Така е, господине.

— С това бих могъл да приключа обяснението на съчувствието си към вас. Но признавам, че само то не е достатъчно да ме подтикне към действие. За мен вие щяхте да бъдете просто госпожица Кардовил — много богата, много благородна и много красива девойка, чието нещастие разбира се би ме разчувствувало. Щях да си кажа: горкото момиче е за оплакване, но с какво мога да му помогна аз, бедният човек? Единствената ми облага е службата ми като секретар при абат д’Егрини, а той е първият човек, към когото трябва да отправя обвиненията си. Той е всесилен, а аз съм нищожество. Ако вляза в борба с него, това означава да унищожа себе си, без да имам надеждата, че ще спася нещастницата. Дори и да не знаех какво представлявате, скъпа госпожице, цялото ми същество се разбунтува. Не, не, казах си аз, сто пъти не! Един толкова бляскав ум, едно толкова благородно сърце няма да станат жертва на гнусен заговор! Може би ще ме смажат в борбата, но поне ще опитам.

Невъзможно е да се опише колко оживено, емоционално и хитро изговори всичко това Родин. Както често се случва с изключително грозните и отвратителни хора, които с поведението си успяват да те накарат да забравиш грозотата им, тя се превръща в причина за съчувствие и съжаление, човек си казва: „Какво нещастие, че такъв ум и такава душа са въплътени в такова тяло!“ и започна да изпитва състрадание към тях. Същото усещаше и госпожица Кардовил. Колкото груб и нападателен беше Родин към доктор Баление, толкова простодушен и мил се показа към нея. Но още нещо глождеше любопитството на госпожица Кардовил. Тя искаше да разбере откъде Родин е опознал характера й.

— Простете ми, господине, за нескромното и твърдоглаво любопитство, но искам да зная…

— По какво съдя за вас, нали? Няма нищо по-просто, скъпа госпожице. Абат д’Егрини ме смяташе за най-обикновена машина за писма, за тъпо, нямо и сляпо оръдие…

— Мислех, че е по-умен.

— Имате право, той е много умен мъж, но аз го заблуждавах като не му показвах истинската си същност. От това не съдете, че съм лъжец. Аз съм горд, да, горд по своему и моята гордост се състои в това никога да не се показвам по-достоен от положението, което заемам, колкото и ниско да е то. И знаете ли защо? Защото в такъв случай колкото и надути да са моите началници, аз си казвам: те не знаят цената ми, следователно не унижават мен, а ниската ми длъжност. От това печеля две неща: първо, честолюбието ми не се засяга и второ, не мразя никого.

— Да, разбирам тази гордост — отвърна Адриана, все по-изненадана от острия ум на Родин.

— Но да се върнем към онова, което ви интересува. В деня срещу 13 февруари абат д’Егрини ми даде едно стенографирано писмо и ми каза: „Препишете това изследване и добавете, че е подкрепено от решението на роднинския съвет, който обявява съгласно доклада на доктор Баление, че умственото състояние на госпожица Кардовил е доста обезпокоително и изисква тя да бъде изпратена в лечебница за душевноболни.“

— Да — каза Адриана натъжена, — става дума за един дълъг разговор, който проведох с леля си и който е бил стенографиран без да зная.

— Държах в ръцете си един стенографиран доклад, който започнах да преписвам. След десетина реда останах смаян и изумен и не знаех дали не сънувам… Луда, госпожица Кардовил луда! — мислех си аз, луди са онези, които си позволяват да твърдят подобна чудовищна клевета. Бях крайно заинтересуван и продължих да чета, докато затворих и последната страница. Вярвайте ми, госпожице, не мога да изразя онова, което почувствах тогава: бях обзет от умиление, радост и възхищение!…

— Господине…

— Да, скъпа госпожице, от възхищение! Нека тази дума не възмущава вашата скромност. Трябва да знаете, че новите, независими принципи, които толкова бляскаво излагахте пред леля си, без да подозирате, имат много общи неща с принципите на един човек, към когото по-късно ще изпитате нежно и благоговейно почитание…

— За кого става дума, господине? — полюбопитствува Адриана.

След кратко двоумение Родин продължи:

— Не, не, няма смисъл да ви казвам сега… След като прочетох доклада, бързо се отправих при абат д’Егрини с намерение да го убедя, че греши по отношение на вас. Не успях да се срещна с него. Но вчера сутринта ясно му заявих мнението си, а той се изненада, че изобщо мога да мисля и реагира на настоятелните ми уверения с презрително мълчание. Реших, че все още се заблуждава и продължих да го убеждавам, но напразно. Той ми заповяда да го придружа до къщата, където щеше да се отвори завещанието на вашия прадядо. Толкова бях заслепен от отец д’Егрини, че за да прогледна, трябваше да се срещна последователно с войника, със сина му и накрая с бащата на маршал Симон. Техният протест ми разкри дебрите на един заговор, умело подготвян от дълго време. Тогава разбрах защо ви държат тук, твърдейки, че сте изгубила ума си, тогава разбрах защо бяха заведени в манастира дъщерите на маршала, тогава си припомних още много неща. Откъси от писма и изложения, които ми даваха да преписвам и чието значение не си обяснявах до този момент, ми помогнаха да проумея отвратителната машинация. Ако бях реагирал веднага, щях да проваля всичко и аз не направих тази грешка. Реших да си послужа с хитрост пред абат д’Егрини и се показах по-алчен от самия него. Ако това огромно богатство беше мое, едва ли щях да проявя толкова ревност, наглост и сребролюбие. Благодарение на това абатът не се усъмни в нищо. По една случайност на съдбата наследството се изплъзна от ръцете му и той напусна къщата много отчаян, а аз — безкрайно щастлив, защото имах възможност да ви спася и да отмъстя вместо вас, скъпа госпожице. Вчера вечерта, докато абатът го нямаше, прегледах цялата преписка по наследството и всичко си застана на мястото. Открих нещо, за което иначе никога не бих се досетил, и се изплаших.

— Какво открихте, господине?

— Има тайни, които са опасни и ужасни за онзи, който ги знае. Затова не настоявайте да ви кажа, скъпа госпожице. Но заговорът на алчността срещу вас и вашите роднини се разкри пред мен с цялата си сатанинска дързост. Тогава симпатиите ми към вас, госпожице, нараснаха, почувствувах същото и към другите невинни жертви на пъкленото съзаклятие. Въпреки че бях слаб, реших да изгубя и последното, което имам, но да сваля маската на абат д’Егрини. Събрах всички доказателства, с които разполагах, за да бъде достоверно заявлението им пред съда и тази сутрин напуснах къщата на абата, без да му съобщя за плановете си. За да ме спре, той би могъл да употреби дори насилие. Въпреки това ми се стори нечестно да го нападна, без да го предупредя. Написах му бележка, че имам достатъчно доказателства за позорните му постъпки, за да го преследвам явно и законно. Аз го обвинявам, а той трябва да се защитава. Отидох при един съдебен чиновник и по-нататък знаете какво стана…

В този момент вратата се отвори, влезе една от пазачките на лудницата и каза на Родин:

— Господине, човекът, когото вие и господин следователят сте изпратили на улица „Brise-Miche“ се върна.

— Предал ли е писмото?

— Да, господине, и веднага го отнесли горе.

— Много добре… Вървете си.

Пазачката излезе.

VIII глава Съчувствието

Дори и да бяха останали някакви съмнения у госпожица Кардовил относно искреността на Родин, тя пак би се поддала на естествените и неоспорими разсъждения, които за нещастие потвърждаваха обратното. Как можеше да предположи, че има някакво споразумение между абат д’Егрини и неговия секретар, когато последният напълно разкриваща машинациите на своя господар и го предаваше на правосъдието, като по този начин отиваше по-далеч от самата нея? Каква задна мисъл би могъл да има този йезуит? Най-много да се стараеше да спечели полезното покровителство на госпожицата чрез своите услуги. Но той сам се противопостави на това предположение, като заяви, че не се е поддал на красотата, благородството и богатството на госпожица Кардовил, а на чувствителното й, гордо сърце? Освен това, както каза и самият Родин, човек трябва да е от камък, за да не се заинтересува от участта на Адриана. Странно, необяснимо чувство, премесено с любопитство и състрадание, допълваше признателността на госпожица Кардовил към Родин. Въпреки това тя долови, че под смирения облик се крие изключително буден ум и затова я облада ново голямо съмнение.

— Господине — каза тя на Родин, — имам навика да казвам на хората, които уважавам, всичко, в което се съмнявам по отношение на тях. Така те могат или да се оправдаят, или да ме извинят, ако съм се излъгала.

Родин погледна изненадано госпожица Кардовил. Той си придаде вид, че налучква подозренията, които би могъл да й вдъхне и след кратко мълчание отговори:

— Да не би да се съмнявате за мотивите на моето отиване в Кардовил и за позорните предложения към вашия почтен и благороден управител… Боже мой, аз…

— Не, не, господине — прекъсна го Адриана, — вие доброволно си признахте това, аз разбрах, че сте бил заблуден от господин д’Егрини и затова сте изпълнил заповедите му, които честността не би допуснала… Но се питам, как така при вашите явни способности заемате от дълго време толкова ниска длъжност при него?

— Така е — усмихна се Родин. — Недоумението ви е справедливо, госпожице, защото ако един що-годе способен човек остава задълго на ниско служебно стъпало, очевидно има някакъв вроден порок, някаква лоша и унизителна страст…

— Това не е истина, господине…

— Истина е, що се отнася до мен.

— Може би вие признавате…

— Уви, признавам, че имам една пагубна страст, на която от четиридесет години насам съм жертвал всички възможности да се издигна до по-прилично положение.

— И каква е тази страст, господине?

— Трябва ли да направя грозното самопризнание. Добре, това е мързелът, мързелът и отвращението от каквато и да било умствена дейност, нравствена отговорност и инициативност. С онези хиляда и двеста франка, които ми даваше отец д’Егрини, аз бях най-честният човек на света, имах доверие в благородството на възгледите му, неговата мисъл беше моя мисъл, неговата воля — моя воля. Щом свършех работата си, аз се прибирах в бедната си стаичка, запалвах камината си и се нахранвах със зеленчук. После вземах някоя непозната книга по философия, задълбавах се в нея, отпущах юздите на ограничавания си през целия ден ум и се понасях през най-различни теории и блянове. Тогава от височината на моя разум, пренесен Бог знае къде, и от смелостта на мислите си, имах чувството, че владея и господаря си, и всички гении на земята. Тази треска продължаваше три-четири часа, а след това сладко заспивах. Всяка сутрин отивах с радост на работа, хлябът за утрешния ден ми беше осигурен, нямах никаква грижа за бъдещето, живеех с малко, очаквах с нетърпение приятната уединеност на вечерите и, дращейки по цял ден като църковна мишка, си казвах: „Ех, стига да поискам…“

— Разбира се, вие бихте могъл, както много други, да стигнете и до по-висока длъжност — каза съчувствено Адриана.

— Да, сигурно бих могъл, но и да успеех, какво от това? Както виждате, скъпа госпожице, онова, което често прави неясни за простолюдието хората с висока цена е, че те често се задоволяват само с едно: „Ех, стига да поискам…“

— Но, господине, дори ако пренебрегнем лукса, има едно благосъстояние, което възрастта изисква, и от което вие напълно се отказвате…

— Госпожице, не се заблуждавайте — лукаво се усмихна Родин. — Аз съм краен сибарит. Имам нужда и от хубаво облекло, и от силен огън, и от меко легло, и от дебел резен хляб, и от едра ряпа, обилно поръсена със сол, и от бистра водица. И въпреки сложния ми вкус, моите хиляда и двеста франка ми бяха предостатъчни, за да заделям и нещичко настрана.

— А сега как ще живеете, господине, след като останахте без работа? — попита Адриана още по-изненадана от странностите на този човек и с желание да провокира още веднъж безкористността му.

— Имам малко скътани пари, които ще ми позволят да остана тук, докато разплета докрай злокобната примка на отец д’Егрини и получа удовлетворение за това, че съм бил негова подметка. Надявам се, че три-четири дни ще ми стигнат. След това мисля, че ще мога да си намеря някоя скромна службица в отечеството си при един честен бирник. Преди малко един мой доброжелател вече ми предложи тази длъжност, но не исках да напускам отец д’Егрини, и, въпреки добрите условия, които ми предложиха. Представете си, скъпа госпожице, предлагат ми осемстотин франка, храна и жилище… Тъй като съм малко своенравен, предпочитам да живея отделно, но както разбирате, дават ми толкова много, че мога да пренебрегна това дребно неудобство.

— Какво говорите, господине — натъжи се Адриана, — значи след три-четири дни ще напуснете Париж?

— Надявам се, госпожице — отвърна тайнствено той, — и то по няколко причини… Но най-много бих се радвал, ако тръгнех с увереността, че след време ще ми бъдете благодарна за това, че от разговора ви с княгиня Сен-Дизие съм доловил у вас способности, които днес рядко се срещат сред младите с такова обществено положение…

— Господине — усмихна се Адриана, — не се чувствувайте длъжен веднага да ми върнете комплиментите, които ви направих за вашия превъзходен ум… В случая ще ми бъде по-приятно, ако се покажете неблагодарен.

— Боже мой, но аз не ви лаская, скъпа госпожице, защо трябва да ви лаская? Едва ли ще се видим отново… Не, не ви лаская просто ви разбирам и толкова. Може би ще ви се види странно, но срещата ми с вас допълни представата, която получих от разговора с леля ви. Изясних си някои черти от вашия характер, които до този момент не разбирах.

— Господине, вие действително ме изненадвате все повече и повече.

— Какво да се прави, казвам искрено мнението си. Сега окончателно си обяснявам страстната ви любов към красивото, благоговението ви към изтънчената чувствителност, горещият ви стремеж към по-добър свят, смелото ви презрение към множество унизителни, робски обичаи, на които е подчинена жената. Да, сега по-добре разбирам благородната гордост, с която се отнасяте към онази тълпа от празнословни, самовлюбени, смешни хора, за които жената е лична собственост според законите, създадени от тях по техния несъвършен образ и подобие. Според тези бейове жената е по-низше същество, за което един кардиналски събор благоволи да признае с два гласа повече, че има душа. Според тях жената трябва да се смята за безкрайно щастлива затова, че може да слугува на тези недорасли паши. Още на тридесет години те са изразходени, измършавели, изнемощели и съсипани от прекомерни удоволствия и гледат да си починат от бурния живот, като намерят някое тихо пристанище, както сами казват. Тогава се женят за някое бедно момиче, което от своя страна иска да оправи положението си.

Госпожица Кардовил без съмнение би се разсмяла на сатиричния стил на Родин, ако не беше изумлението й от пълното съвпадение между неговите и нейните принципи. Тя за пръв път в живота си срещаше този опасен човек и забравяше, по-точно не знаеше, че има работа с един от най-добре развитите йезуити, които съчетават тайните знания и източници на полицейските агенти с неизчерпаемата проницателност на изповедниците, на онези хитри свещеници, които с помощта на някои сведения, самопризнания и писма могат да очертаят характера на човека, както Комбю сглобяваше тялото на праисторическо животно от зоологически остатъци. Вместо да прекъсне Родин, Адриана го слушаше с нарастващо любопитство… Сигурен във впечатлението, което произвежда, йезуитът продължи с негодувание:

— Леля ви и абат д’Егрини ви нарекоха луда, защото въстанахте срещу бъдещия хомот на тези тирани, защото от омраза към срамните пороци на робството вие искахте да бъдете независима с добродетелите на независимостта и свободна с гордото достойнство на свободата.

— Господине, но откъде познавате толкова добре моите принципи? — изумяваше се все повече Адриана.

— Опознах ви много добре от разговора ви с госпожа Сен-Дизие. И освен това, ако ние с вас имаме еднаква цел, макар и средствата ни да са различни, защо да нямаме и еднакви убеждения? — хитро отговори Родин и изгледа изпитателно госпожица Кардовил.

— Не ви разбирам, господине. За каква цел говорите?

— За онази цел, която непрекъснато преследват възвишените, великодушните и независимите умове. Някои от тях, като вас скъпа госпожице, действуват страстно, инстинктивно, без да съзнават великата задача, която са предопределени да изпълнят. Например, ако вие се наслаждавате на изтънчените удоволствия, ако се обкръжавате с всичко, което гъделичка чувствата ви, нима смятате, че правите това от преклонение пред красотата или от потребност за отбрани забавления?

— Не, съвсем не, защото тогава бихте била едно несъвършено същество, една до отвращение самовлюбена твар, едно студено, себелюбиво създание с изключително изтънчен вкус и нищо повече. А на вашите години, скъпа госпожице, това щеше да бъде отвратително, да, отвратително!

— Господине, за мен ли е тази строга присъда? — попита разтревожена Адриана.

— Разбира се, че щях да я отправя към вас, ако бяхте поклонничка на разкоша. Но не е така, вие сте вдъхновявана от съвсем друго чувство — отговори йезуитът. — Нека поразсъждаваме малко. Усещайки силна потребност от всички тези наслади, вие чувствувате и тяхната вредност или липса по-ясно от всеки друг, нали?

— Така е, господине — каза заинтригувано Адриана.

— А сега признателността и съчувствието ви не са ли насочени по необходимост към онези бедни, трудолюбиви непознати, които създават чудесата от разкош, без които вие не можете?

— Точно така е, господине — възхити се Адриана, че са я разбрали и почувствували толкова добре. — Веднъж на едно красиво златно изделие накарах вместо името на продавача, да изпишат името на майстора, непознат до този момент бедняк, който след това зае истинското си място.

— Както виждате, не съм се излъгал. Любовта към удоволствията ви прави признателна към онези, които ви ги доставят. Но това не е всичко. Аз, например, нито съм по-добър, нито по-лош от другите и съм научен да живея в оскъдност, от която изобщо не страдам. Затова лишенията на хората с моето положение не ме трогват толкова, колкото трогват вас. Навиците ви да живеете сред лукс ви правят много по-състрадателна от който и да било към бедняците и вие бихте била много нещастна, ако не можехте да изразите съжалението си към тях и да им помогнете.

— Боже мой! — възкликна Адриана, чувствайки се вече подвластна на влиянието на Родин. — Колкото повече ви слушам, толкова повече се убеждавам, че вие защитавате много по-добре от мен принципите, за които тъй жестоко ме осъдиха госпожа Сен-Дизие и абат д’Егрини. Говорете, господине, говорете. Не мога да изразя щастието и гордостта, с които поглъщам думите ви — и тя се втренчи в него с интерес и любопитство, отмятайки назад с характерно движение къдриците си.

— И вие се чудите защо не са ви разбрали леля ви и абат д’Егрини? Какво общо можете да имате с тези завистливи, лукави и лицемерни хора? Искате ли още едно доказателство за тяхната подлост? Коя от така наречените ваши лудости беше най-осъдителната и най-престъпната, според тях? Вашето решение да живеете самостоятелно и според волята си и да разполагате свободно с настоящето и бъдещето си. Те сметнаха това за безнравствено и достойно за презрение. Но вие не взехте това решение от необуздана любов към свободата, нито от отвращение към покорството и опекунството. Това не беше подчинено и на единственото ви желание да живеете в усамотение. В такъв случай аз строго бих ви укорил.

— Може да сте сигурен, господине, че се ръководех от други подбуди — оживи се Адриана, тъй като не искаше да губи уважението на Родин.

— Зная, че вашите подбуди са били благородни — каза йезуитът. — Защо взехте осъдителното решение? За да потъпчете приетите обичаи? Не! Вие ги почитахте, докато омразата на госпожа Сен-Дизие не ви принуди да се освободите от натрапчивото й настойничество. За да живеете сама и да се скриете от погледа на света ли? Не! При един такъв живот вие бихте била на показ много повече, отколкото при друго положение. Може би сте искала да злоупотребите със свободата си? Не! В никакъв случай. Когато човек иска да извърши някакво зло, той търси усамотението, но при вашия избор всички завистливи очи на простолюдието щяха да бъдат обърнати непрестанно към вас. А може би самото ваше смело и рядко за годините ви решение е предизвикало тяхното отношение? Да ви кажа ли истината, госпожице? С примера си вие искате да докажете, че всяка жена с чисто сърце и здрав разум, с твърд характер и независима душевност може благородно и гордо да отхвърли настойничеството, което обичаят й натрапва. Да, вместо да приемете бунтарския робски живот, който неизбежно е лицемерен и порочен, вие предпочитате да живеете сама пред очите на всички, независимо и почтено. Вие желаете както мъжа да имате свободна воля, пълна отговорност за всички дела в живота си и да докажете неоспоримо, че една напълно свободна и независима жена може да се сравни с мъжа по ум, по разум, по мъдрост, по справедливост и дори да го надмине по деликатност и достолепие. Това е вашият план, скъпа госпожице. Той е благороден и велик. Ще се намерят ли последователи на вашия пример? Надявам се. Но ако се намерят, повярвайте ми, благородният ви опит ще спечели всеобщото признание.

Очите на госпожица Кардовил блестяха от гордост, страните й се зачервиха, гърдите й се повдигаха. Тя изправи глава с решителен израз и, попаднала окончателно под влиянието на този дяволски човек, възкликна:

— Но кой сте вие, господине? Вие познавате и разчитате и най-тайните мисли, скътани в душата ми, по-ясно от самата мен. Давате нов живот и по-голяма енергичност на принципите за независимост, които от дълго време покълват в мен. Издигате ме високо в собствените ми очи и сега аз с пълно съзнание мога да изпълня почтената за мен роля и полезна за сестрите ми, които влачат жестокото робство, задача. Още веднъж ви питам, господине, кой сте вие?

— Аз ли, госпожице? — усмихна се добродушно Родин. — Пак ви казвам, че аз съм един беден старец, когото от четиридесет години използуват като машина за записване на чужди мисли. Всяка вечер се прибирам в жилището си, където дообмислям своите идеи. Аз съм един добър човек, който от прозорчето си наблюдава и дори участвува в известна степен в движението на благородните умове, поели към една възвишена цел. Затова преди малко ви казах, че нашите цели са еднакви, само че вие се покорявате на редките си, божествени подбуди, без да се замисляте. Затова трябва винаги да живеете все така хубава, свободна и щастлива. Такава е задачата ви. И тя е божествена, макар да не предполагате това. Да, продължавайте да се обкръжавате с най-различни произведения на изкуството и разкоша. Облагородявайте чувствата си, пречиствайте вкуса си, подбирайки все по-прецизно своите удоволствия. Властвувайте с ума, красотата и чистотата си над това глупаво, грозно стадо от хора, което още утре ще затрака зъби срещу вас, щом ви види сама и свободна. То ще сметне, че сте лесна плячка, предназначена за неговата алчност, егоизъм и пустословие. Подигравайте се, изобличавайте глупашките му, безсмислени желания. Бъдете достойна за почести царица на този свят. Обичайте, блестете, наслаждавайте се… Такава е задачата ви на тази земя, не се съмнявайте в това! Всички цветове, с които Бог обилно ви дарява, ще родят един ден много плодове. Вие смятате, че трябва да живеете само за удоволствие, а всъщност ще живеете с най-благородната цел, която може да преследва една възвишена, красива душа. Може би след няколко години пак ще се срещнем. Вие — още по-хубава и по-бляскава, аз — още по-стар и по-незначителен. Но съм сигурен, че сега един таен глас ви шепне нещо, което зная и аз. Колкото и различни да сме във всяко отношение, между нас има скрита връзка, тайнствена близост, която вече никой и никога не ще може да унищожи.

Родин изрече тези думи толкова разпалено, че Адриана настръхна. Той незабележимо се бе промъкнал до нея като влечуго. Говореше толкова разгорещено, че бледото му лице се зачерви, а отвратителната му грозота отстъпи пред искрящия блясък на малките му премрежени очички, впити в Адриана. Тя също не можеше да откъсне поглед от йезуита, стоеше приведена, устните й бяха разтворени и дишаше тежко. Той вече мълчеше, а тя все още слушаше. Неизразими са чувствата на младата красавица, застанала пред старото, грозно, дребно, разкривено и мръсно човече. В природата съществува само едно обяснение на тази сцена: змия хипнотизира птица, преди да я погълне.

Тактиката на Родин беше проверена и умела. До този момент госпожица Кардовил не бе разсъждавала нито върху вкусовете, нито върху инстинктите си. Тя се поддаваше на тяхната невинност и властност. А сега се чувствуваше много щастлива и горда, защото един изключително умен човек, не просто хвалеше стремежите й, които преди няколко дни бяха безмилостно осъдени от други, а ги оценяваше като възвишени, благородни и божествени дарби. Ако Родин се бе ограничил само с няколко комплимента, хитрите му планове нямаше да успеят, защото Адриана не беше суетна. Но той засегна всичко най-съкровено в сърцето на младото момиче. Онова, което насърчаваше и от което се учудваше, наистина беше достойно за това. Как можеше да не се излъже от сладкодумието му, прикрило мрачни и унищожителни намерения?! Изумена от проницателността и задълбочеността му, тя не можеше да си обясни нито влиянието на този опасен човек над нея, нито състраданието, което изпитваше към него, нито ниското му служебно положение. Затова Адриана му каза с присъщата си сърдечност:

— Господине, един толкова способен човек с толкова великодушно сърце като вашето не бива да се оставя на произвола на обстоятелствата. Вашите думи отвориха очите ми за нови кръгозори. В много отношения съветите ви ще ми бъдат полезни за в бъдеще. Вие се посветихте на мен и на останалите ми роднини и ми дадохте доказателства за съчувствието си, които не бих могла да забравя, ако не искам да бъда неблагодарна. Заради мен изгубихте скромната си, но сигурна служба, затова позволете ми да…

— Нито дума повече — прекъсна я Родин. — Сърцето ми прелива от съчувствие към вас. За мен е чест да изповядвам принципи, сходни с вашите и вярвам, че някой ден ще поискате съвет от клетия стар философ. Затова съм длъжен и искам да остана напълно независим от вас.

— Напротив, господине, аз бих се чувствувала задължена, ако приемете онова, което толкова ми се иска да ви предложа.

— Скъпа госпожице — усмихна се Родин, — зная, че вашето великодушие винаги би съумяло да представи признателността като задължение, но повтарям, че нищо не мога да приема от вас. Някой ден може би ще научите защо…

— Някой ден ли?

— Не мога да ви кажа нищо повече. Освен това, представете си, че съм ви задължен с нещо. Как тогава ще хваля всичко добро и хубаво, което има във вас? А ако по-нататък аз ви задължа с моите съвети, ще ми бъде много по-лесно да ви осъдя, ако разбера, че заслужавате.

— Господине, забранявате ли ми да изкажа признателността си към вас?

— Не… Не… — разнежи се Родин. — Но повярвайте ми, ще настъпи тържественият час, когато ще можете да платите достойно и за себе си, и за мен.

Разговорът прекъсна една от пазачките, която влезе и каза на Адриана:

— Госпожице, дойде една гърбава шивачка, която иска да ви види. Според новите заповеди на господин доктора вие сте свободна да приемете когото искате. Дойдох да попитам дали ще я приемете. Тя е толкова бедно облечена, че…

— Нека дойде! — каза Адриана, разбрала по описанието, че става дума за Гърбавото. — Пуснете я да се качи горе.

— Господин докторът заповяда също така да оставим каретата му на ваше разположение. Да я впрегнат ли?

— Да, след четвърт час — отвърна Адриана и пазачката излезе. След това госпожица Кардовил се обърна към Родин и му каза: — Мисля, че следователят скоро ще доведе дъщерите на маршал Симон.

— Сигурно, госпожице. Ще ми кажете ли коя е тази млада гърбава шивачка? — попита равнодушно Родин.

— Посестрима на един храбър занаятчия, който се изложи на огромна опасност, за да ме измъкне от тази къща. Тя е изумително същество. Никога не съм срещала толкова великодушни мисли и такова благородно сърце, под външност, която… — но като си помисли, че Родин притежава същите външни и душевни противоположности, млъкна, погледна чаровно йезуита и добави: — Не, това благородно момиче не е единственото, което доказва, че душевното съвършенство и надмощието на ума превишават преимуществата, дадени от случайността или богатството.

В този момент Гърбавото отвори вратата и влезе в стаята.