Епилог

I глава След четири години

Изминаха четири години от събитията, на които станахме свидетели.

Гавриил Ренопон написа следното писмо до Негово Преподобие отец Йосиф Шарпантие, енорист в Сент Обен, малко селце в Солония.

2 юни 1836 година.

„Вчера седнах зад малката червена масичка, драги Йосифе, защото реших да ви пиша. Както знаете, прозорецът на моята стая гледа към двора на имението и мога да следя всичко, което става там.

Навярно, приятелю, вие се подсмивате, като четете този предговор, но ето че си идвам на думата.

Както седях в стаята си, погледнах случайно през прозореца и видях следното: слънцето залязваше, небето бе чисто, въздухът ухаеше на цъфнали дървета, а къпините, които служат за ограда се бяха раззеленили.

Под дебелата круша бе седнал приемният ми баща, Дагоберт. Изглеждаше ми замислен, а ръката му машинално гладеше Сърдитко.

Близо до Дагоберт седеше на ниско столче жена му, моята добра приемна майка. Ангела, жената на Агрикол кърмеше малкото си детенце, а Гърбавото държеше в скута си по-голямото и го учеше да срича.

В това време Агрикол се върна от нивата и започна да разпряга воловете, но явно и той като мен, очарован от тази картина се спря и се загледа.

Колко различни и привлекателни са хората. Почтеното лице на войника, кроткият образ на приемната ми майка, прелестното лице на Ангела, която се усмихва на малкото си детенце, приятната унесеност на Гърбавото, а най-после и самият Агрикол, със своята мъжка хубост!

Като наблюдавах тази пасторална картина, неусетно сърцето ми се изпълни с благодарност към Бога!

Но ето, че една тъжна случка смути това спокойствие.

Жената на Дагоберт го погледна и възкликна:

— Но ти плачеш, драги мой!

Като чуха това, останалите станаха и го наобиколиха.

— Няма нищо, деца мои — отвърна той с кротък глас, днес е първи юни и преди четири години…

Той не завърши и изтри с ръка бликналите нови сълзи.

Тогава, приятелю мой, си спомних скъпите жертви на онези тайнствени ужасни машинации. Така и никой тогава не разбра, докъде се е простирала мрежата на тази организация за интриги. Кое всъщност причини смъртта на отец д’Е…, на отец Р… и лудостта на госпожа Сен Д… Тримата автори или съучастници в поредицата убийства, които направиха толкова хора нещастни…

А какви сърца бяха те! Да знаете човеколюбивите планове на онази девойка, която бе тъй великодушна и смела. В навечерието на нейната смърт, след един разговор с нея, който трябва да пазя в тайна, тя ми повери значително количество пари и ми поръча да ги дам на бедните, на тези които са в нужда или са болни. Искаше да зарадва хората…

Не знам дали съм ви казал досега, но по-късно, когато и Дагоберт, и Агрикол, и Гърбавото изпаднаха в голяма беднота, аз си позволих да отделя от тези средства и купих това имение на името на Дагоберт.

Да, такъв е произходът на тоя имот. Предишният стопанин ни научи да обработваме земята и да се грижим за животните. Прочетохме и някои книги с практични съвети за земеделието. Нещата потръгнаха. Бог ни благослови и ние заживяхме честито.

Живеем задружно. Вечер се събираме и си разказваме преживяното през деня. А Гърбавото, тя просто е едно чудесно момиче, понякога ни чете от своите записки. Не знам дали съм ви казвал, че има литературни заложби. Ангела и Агрикол в дългите зимни вечери пеят френски народни песни и така ни веселят.

Не мислете, приятелю, че щастието ни прави неблагодарни. Не минава и ден, да не споменем с добра дума тези, които вече ги няма. Молим се за техните души.

Понякога разсъждаваме за това, как не се осъществиха големите планове на нашите прадядовци, които бяха възможни само благодарение на голямото наследство. Рухнаха плановете, които чертаехме с госпожица Кардовил, с княз Джалма, с господин Харди и маршал Симон… Останаха седем гроба! Казвам седем, защото и моето място е в гробницата, която старият евреин Самуил все още пази доброволно…

В същото време, когато ви пиша тези редове. Получих вашето писмо.

Значи, вашият владика, след като ви забрани да се срещате с мен, вече ви е забранил и да ми пишете!

Много пъти сме разговаряли за неограничената власт на Владиците, с която те понякога злоупотребяват. Но такъв е законът на Църквата и трябва да се подчинявате. Вие, приятелю, сте се клели в този закон, а клетвата е свещена.

Скъпи Йосифе, пожелавам ви и вие да изпитате тези наслади, за които ви писах досега. Тъжно ми е, че трябва да бъде прекъсната нашата връзка. Но стига с това жалене. Знам какво изпитвате и вие в този час.

Не мога да продължа това писмо, защото може да донесе неприятности на тези, които са длъжни да спазват заповедите.

Понеже така се налага, това писмо ще е последното. От все сърце ви желая всичко хубаво, приятелю.

Сбогом!

Гавриил Ренепон“

II глава Откупуване

Слънцето изгрява.

Птиците се събуждат и радостно се устремяват към облаците.

Лека пара се издига над мокрите треви.

По средата на стръмнината, срещу източната посока, няколко стари върби, обрасли с мъх са образували нещо като покрив. На мъхестите корени на тези стари и превити дървета бяха седнали мъж и жена. Белите им коси, прегърбените им фигури показваха, че са много възрастни…

А само преди минути тази жена бе млада и хубава. Дълга и черна коса покриваше челото и раменете й.

Мъжът също допреди малко бе снажен и силен.

Тази картина се скриваше наполовина от бледата утринна мъгла.

— Сестрице — говореше старецът на жената до него, — колко пъти от векове насам, Божията ръка ни беше тласкала да бъдем разделени, да посрещаме изгрева на различни места, да кръстосваме света от изток на запад… Колко пъти сме замръквали с неутихващата болка, че следващият ден е определен пак да ходим… Напразно растеше числото на дните и месеците, защото смъртта винаги ни отбягваше.

— Но, какво щастие, братко мой, че Бог в своята милост ни позволи, както всички останали хора да се приближим до гроба. Слава Богу!

— Слава Богу, сестрице, защото от вчера насам, откакто ни докосна Неговата воля, усещам някаква слабост, която хората усещат, когато наближава смъртта…

— И аз, брате, усещам същата слабост. Това означава, че Божият гняв е удовлетворен.

— Уви, сестрице, сега няма съмнение, че и последният представител на моя род, със смъртта си ще изкупи моя грях… Бог ще ми прости тогава, когато и последният потомък умре…

— Дързост и надежда, брате мой. Мисли си, че след отдаването идва прошката, а след прошката — наградата… В твое лице и в лицето на твоите потомци Бог прокле майстора, който от нещастие и неправди стана лош. Тогава той ти каза: върви, върви, върви… без почивка, без покой. Затова от векове мнозина хора са казали на майстора: „Работи, работи, работи! Постоянно, без почивка и покой! Твоята работа ще бъде за всички полезна, само за теб и твоите потомци — не! Твоята заплата едва ще ти стигне, за да поддържаш живота си в лишения…“

— Уви! Все така ли ще бъде?

— Не, не брате мой. Вместо да плачеш за своите потомци, трябва да се радваш, защото тяхната смърт може би е била нужна за твоето изкупуване. Бог, като откупи в твое лице проклетия от небето майстор — занаятчия, ще откупи и работника, от когото се боят онези, които го притискат в хомот. Да, аз ти казвам, че заедно с нас, ще бъдат избавени жената и робите. Изпитанието бе жестоко, брате мой! Но вече му се вижда края…

По този начин скоро ще се въздигне новото общество. Не онова Исусовото, а истинското, което ще служи честно на Бог!

Двамата старци замълчаха и зареяха погледи в божията земна благодат.

Силите ги напускаха и те бяха щастливи.

Най-сетне бяха намерили своето място на земята…

Загрузка...