Скитникът евреин

I глава Посредникът

Няколко дни след пожара във фабриката на господин Харди, в къщата, където Родин изостави наетите две стаи и където живееше Роз-Помпон, ползувайки без всякакво угризение на съвестта покъщнината и жилището на приятеля си Филемон, на улица „Клови“ ставаха следните събития.

Беше около обед. Сама в стаята на студента, който почти винаги отсъствуваше, Роз-Помпон обядваше край камината. Но колко странен бе нейният обяд и колко необичайно изглеждаше стаята.

Помещението бе доста голямо, с два прозореца без завеси, защото те гледаха към двора и наемателят нямаше причини да се бои от любопитни очи. Едната стена служеше за гардероб. Там на кука бе окачен красивият маскараден костюм на Роз-Помпон, а до него — моряшкият кител на Филемон и широките му панталони от сива аба, толкова изпоцапани и смешни, сякаш безстрашният моряк не ги бе събличал, докато извърши цяло околосветско пътешествие с кораба си. Крачолите на три четвърти мъжки панталони се подаваха под една пищна рокля на Роз-Помпон. На най-долната поличка на малка, прашна и занемарена библиотечка се мъдреха три ботуша (защо ли пък три?) и няколко празни бутилки. До тях се търкаляше човешки череп — остеологически, приятелски спомен, оставен на Филемон от негов приятел, студент по медицина. В духа на шегобийството, характерно за тези латински земи, между изключително белите му зъби бе пъхната почерняла калаена лула, а лъщящото му теме чезнеше под овехтяла, дрипава шапка, килната настрана и окичена с панделки и повехнали цветя. Когато се напиеше, Филемон дълго разглеждаше този череп и се отдаваше на дитирамбични монолози върху това философско сравнение на смъртта с бурните радости на живота. Три окачени на стената гипсови маски с раздути носове и подпухнали бради, разкриваха преходната страст на Филемон към точните френологически науки, от които той си бе направил строгото заключение, че когато дългът му стане твърде голям, трябва да се покори на злочестата си същност, която му налага кредиторите като жизнена необходимост. На камината стърчеше в цялото си величие непокътната огромна моряшка чаша. До нея имаше порцеланов чайник без чучур и черна дървена мастилница, чието устие бе покрито с лишей и мъх.

От време на време тишината в това жилище се нарушаваше от гукането на гълъбите, на които Роз-Помпон бе предоставила в пристъп на сърдечно гостоприемство кабинета на Филемон.

И понеже беше много зиморничава, Роз-Помпон седеше до самата камина, наслаждавайки се и на приятната топлина на един палав слънчев лъч, който я заливаше със златиста светлина. Това смешно малко създание бе облечено с доста странни дрехи, които въпреки всичко подчертаваха детинската хубост на нейните седемнадесет години, очарователното й личице и прекрасната й руса коса, която тя от ранни зори започваше старателно да реши и подрежда. Вместо рокля бе облякла дългата червена ленена риза от официалния моряшки костюм на Филемон. Под разтворената, подгъната яка се виждаше бельото, шията, гънката на заоблените й гърди и трапчинките на раменете й, чиято кожа бе толкова гладка и блестяща, сякаш ризата се отразяваше по нея в пурпурна сянка. Широките ръкави бяха запретнати и разголваха закръглените й ръце. Краката й също бяха открити, скръстени, обути в бели, изопнати чорапи и пристегнати в глезените с полуботушки. Черна копринена панделка пристягаше в кръста тънката й снага, достойна за възторга на някой съвременен Фидиас, и правеше вида й още по-сладострастен. Казахме, че в камината гореше странен огън. Отсъдете сами: безочливата разсипница нямаше дърва и икономично се отопляваше с дървения материал от ботушите на Филемон, който впрочем, гореше много добре.

Казахме също, че и обядът на Роз-Помпон беше необичаен. Да видим защо. Пред нея на малка масичка имаше леген, в който тя току-що бе наплискала хладното си лице с не по-малко студена вода. След това го изми и направи в него салата, полята с толкова много оцет, че човек се задавяше само от дъха му. Тя вземаше с два пръста зелените листенца и ги хрускаше с белите си, здрави зъби, които дори не изтръпваха от киселината. В една чаша си бе приготвила сироп от ягоди, разреден с вода, който разбъркваше с малка дървена лъжичка за горчица. Следващото й ястие се състоеше от десетина маслини, поставени в тъмна на цвят малка чинийка от двадесет и пет су. За десерт я чакаха няколко ореха, които се канеше да препече в една лопатка, нагрята върху огъня от ботушите на Филемон. Тази невероятна и несъвместима по вкусове храна едва ли беше достойна за нежно същество с името Роз, но представляваше едно от онези невероятни чудеса на издръжливост за човешкия организъм, които можеха да бъдат обяснени само със силата на младостта и здравето.

Роз-Помпон изяде салатата и тъкмо се канеше да лапне една маслина, когато на заключената врата тихичко се почука.

— Кой е? — попита момичето.

— Свой… Един белобрад дядо — отговори весел, гърлен глас. — Да не би да си се заключила?

— А, ти ли си, Нини-Мулен?

— Да, дъще. Отвори ми веднага, че бързам.

— Не мога да ти отворя. Не съм облечена подходящо.

— Както и да си облечена, пак ще си хубава.

— Върви да произнасяш набожните си слова и да проповядваш нравственост във вестника си, дърт апостоле! — каза Роз-Помпон и свали червената риза на Филемон.

— Я стига! Дълго ли ще разговаряме така за радост на съседите ти? — попита Нини-Мулен. — Имай предвид, че трябва да ти кажа много важни неща, които ще те шашнат.

— Почакай малко да се облека, стар нахалнико!

— Не си мисли, че можеш да стреснеш лесно свенливостта ми. Аз не съм вятърничав човек и ще те приема такава, каквато си.

— Чудна работа, как може духовенството да симпатизира на такова чудовище! — каза Роз-Помпон и отвори вратата, закопчавайки роклята си с бродиран кръст.

— Значи най-после се върна в гнездото си, прелетна птичко? — рече Нини-Мулен и изгледа комично момичето. — Къде беше, скъпа? Три дни не си спала тук, гълъбице?

— Снощи се върнах. Идва ли тук, докато ме нямаше?

— Всеки ден идвах и дори по два пъти на ден, защото трябва да ти кажа много важни неща.

— Значи, важни неща. Ще има да се посмеем.

— Нищо смешно няма. Нещата са много сериозни — каза Нини-Мулен и седна. — Но първо ще ми кажеш какво си правила през тези три дни, докато те нямаше в съпружеското гнездо на Филемон. А после и аз ще ти кажа нещо…

— Искаш ли маслини? — попита Роз-Помпон и загриза една.

— Това ли е отговорът ти? Разбирам… Горкият Филемон.

— Няма защо да жалиш Филемон, нещастнико. В къщата на Клара имаше мъртвец и през първите дни я беше страх да спи сама. Затова отидох да нощувам при нея.

— Мисля, че Клара никога не остава сама, така че няма от какво да се страхува.

— Лъжеш се, злобар такъв. Нали бях при нея през цялото време.

Духовният писател започна да си тананика подигравателно, показвайки пълното си недоверие към тези думи.

— Значи, ти мислиш, че съм изневерила на Филемон? — възмути се Роз-Помпон и строши в яда си един орех, негодувайки от несправедливо заподозряната й добродетел.

— Не казвам, че си му изневерила, но…

— А пък аз ти казвам, че не съм отсъствувала оттук за собствено удоволствие, а напротив. Освен това и Цефиза се изгуби.

— Да, Вакханалната царица е заминала нанякъде. Баба Арсен ми каза. Но не мога да разбера каква е тази работа, аз ти говоря за Филемон, ти ми отговаряш за Цефиза.

— Ако лъжа, да ме изяде черната пантера, която показват в „Порт-Сен-Мартен“! Добре, че стана дума за това. Скъпи Нини-Мулен, трябва да купиш два билета и да ме заведеш да видя тези животни. Казват, че било много интересно.

— Да не си полудяла?

— Защо?

— Аз съм стар човек и бих могъл да заведа едно толкова младо момиче на някой бал, защото там няма опасност да срещна моите господари, калугерите. Но да те водя на карнавално зрелище, където показват само животни… Хубаво ще се наредя, ако ме видят с теб.

— Ще си сложиш изкуствен нос и няма да те познаят.

— Не става дума за изкуствения нос, а за онова, което, трябва да ти кажа, ако наистина не си изневерила на Филемон.

— Заклевам се! — каза тържествено Роз-Помпон, изопна хоризонтално лявата си ръка, а същевременно с дясната сложи един орех в устата си. После погледна връхната дреха на Нини-Мулен и учудено добави: — Боже мой, колко са големи джобовете ти! Какво има вътре?

— Разни неща за теб — важно отговори Нини-Мулен.

— За мен ли?

— Роз-Помпон — започна тържествено Нини-Мулен, — искаш ли да имаш карета? Искаш ли, вместо да живееш в този отвратителен гълъбарник, да имаш хубаво жилище? Искаш ли да бъдеш облечена като княгиня?

— Я стига, не говори глупости… Няма ли да хапнеш маслини? Ако не искаш, ще изям и последната.

Без да отговори на поканата, Нини-Мулен бръкна в джоба си, извади една красива гривна и я показа на момичето.

— Ах, каква гривна! — извика то и плесна с малките си ръчички. — Зелена змия, захапала опашката си. Емблемата на моята любов към Филемон.

— Моля те, не ми говори за Филемон, че ми става мъчно — каза Нини-Мулен и закопча гривната на ръката й.

Роз-Помпон се подчини на действията му, после се разсмя от сърце и му рече:

— Сигурно някой те е накарал да я купиш, дърт апостоле, и ти сега я изпробваш. Тази скъпоценна гривна наистина е хубава.

— Роз-Помпон — продължи Нини-Мулен, — питам те, искаш или не искаш да имаш прислуга, ложа в Операта и хиляда франка на месец за дрехи?

— Престани с тези шеги — отговори момичето, дъвчейки орехи и разглеждайки блестящата гривна. — Хайде да сменим темата.

Нини-Мулен отново бръкна в джоба си и този път извади красив ланец, който окачи на шията й.

— О, колко хубав ланец! — възкликна девойката, поглеждайки ту към блестящата скъпоценност, ту към духовния писател. — Ако и това бижу си избрал ти, действително имаш добър вкус… Но трябва да признаеш, че наистина съм благороден човек, за да стоя толкова послушно, докато изпробваш на мен съкровищата си.

— Роз-Помпон — продължи още по-тържествено Нини-Мулен, — тези дрънкулки не са нищо, в сравнение с онова, което би могла да поискаш, ако послушаш съветите на стария си приятел.

Роз-Помпон се втренчи в Дюмулен с недоумение и попита:

— Какво означава това? Какви са тези съвети?

Дюмулен не отговори, бръкна в бездънните си джобове и този път извади плътно нагънато вързопче, което се превърна във великолепна мантия с дантели, след като го разгъна. Роз-Помпон отново възкликна, а Дюмулен наметна раменете й.

— Великолепна дреха! Никога не съм виждала такава! Какви шарки, какви дантели! — каза Роз-Помпон и започна да разглежда с интерес, но без капчица алчност мантията, а после добави: — Това не е джоб, а същински магазин. Откъде имаш толкова красиви неща? — След това така се разсмя, че лицето й почервеня, и извика: — Вече се сещам… Сетих се! Тези неща са за сватбата ти с госпожа Света-Гълъбица. Честито! Добре се справяш с покупките.

— Че откъде ще взема пари да купя тези чудесии? — възпротиви се Нини-Мулен. — Пак ти казвам, всичко това е твое, ако поискаш и ако ме послушаш.

— Как?! — недоумяваше Роз-Помпон. — Не се ли шегуваш?

— Изобщо не се шегувам.

— И предложенията ти да живея като богата жена, също ли не са шега?

— По скъпоценностите можеш да съдиш, че не са.

— И ти, нещастнико, ми предлагаш тези неща от името на друг, така ли?

— Почакай малко — отвърна духовният писател със смешна срамежливост. — Познаваш ме добре и навярно знаеш, че не съм способен да те накарам да извършиш нещо позорно или неприятно. Първо, уважавам себе си и второ, не бих навредил на Филемон, който ми заръча да пазя твоята добродетел.

— Честна дума, Нини-Мулен, нищо не разбирам — продължаваше да се учудва Роз-Помпон.

— А то е толкова просто, че…

— А, сетих се… — прекъсна го Роз-Помпон, — сигурно някакъв господин иска да се ожени за мен. Не можа ли да ми кажеш веднага?

— Да се ожени за теб ли? Как ли пък не! — повдигна рамене Нини-Мулен?

— Значи и това не е! — отново недоумяваше момичето.

— Не е.

— А предложенията ти честни ли са, дърт апостоле?

— Изключително честни.

Дюмулен казваше истината.

— Няма ли да изневеря на Филемон, ако ги приема?

— Няма.

— Или да се закълна във вярност на някой друг?

— Не.

След всичко това Роз-Помпон съвсем се обърка и продължи:

— Престани да се шегуваш. Не съм толкова глупава, за да мисля, че ще ми дадат възможност да живея като княгиня само заради красивите ми очи…, тъй да се каже — с лицемерна скромност добави хитрата девойка.

— Точно така ще стане.

— Но какво трябва да дам срещу всичко това? — попита тя още по-раздразнена от любопитство.

— Нищо.

— Нищо ли?

— Нищо и половина — отвърна Нини-Мулен и загриза нокътя си.

— Но все пак какво ще трябва да правя?

— Ще трябва да изглеждаш колкото се може по-хубава, да живееш весело, да се забавляваш, да се разхождаш в карета. Както виждаш, тази работа не е чак толкова уморителна, а от друга страна ще помогнеш на едно добро дело.

— Като живея по този начин?

— Да, затова решавай. Не ме разпитвай за повече подробности, защото не мога да ти кажа нищо. Там няма да те държат насила. Опитай живота, който ти предлагам. Ако ти хареса, продължи, ако не ти хареса, върни се в къщата на Филемон.

— Прав си, наистина…

— Опитай, какво губиш?

— Нищо. Но не мога да повярвам, че всичко, което ми казваш, е истина. Освен това — добави тя с двоумение, — не зная дали е необходимо…

Нини-Мулен отиде до прозореца, отвори го и каза на Роз-Помпон, която се втурна към него.

— Виж какво има до портата на къщата.

— Господи, каква красива карета! Сигурно вътре е много удобно.

— Тази карета е твоя. Чака те.

— Какво говориш, мен ли чака? Толкова ли бързо трябва да реша?

— Или сега, или никога.

— Още днес?

— Веднага.

— И къде ще ме водиш?

— И аз не зная.

— Щом не знаеш, как ще ме заведеш?

— Кочияшът знае.

Дюмулен и този път казваше истината.

— Знаеш ли, Нини-Мулен, всичко това е много смешно.

— Права си. Ако не беше смешно, нямаше да е приятно.

— И ти си прав.

— Значи си съгласна. На добър час. Много се радвам и за себе си, и за теб.

— За себе си ли се радваш?

— Да, защото, ако се съгласиш, ще ми направиш голяма услуга.

— На теб? Как така?

— Няма значение, важното е, че ще ми услужиш.

— Виж ти…

— Хайде, ще тръгваме ли?

— Защо не! В края на краищата няма да ме изядат — отсече Роз-Помпон.

Тя припна из стаята, взе една червена шапчица, която много би отивала на красивото й лице, доближи се до пукнатото огледало и кокетно я сложи върху русите си коси. Очите й дяволито святкаха.

— Ще си взема и връхна дреха — каза тя на Нини-Мулен, който сякаш бе свалил от плещите си огромен товар, след като Роз-Помпон се съгласи да тръгне с него.

— Не ти трябва — отговори той, бръкна отново в провисналия си като дисага джоб, извади хубав кашмирен шал и го метна на раменете й.

— Кашмир! — разтрепера се от радост и благодарност девойката. След това категорично добави: — Тръгвам. Точка по въпроса.

Тя леко се спусна по стълбите, а Нини-Мулен я последва. Добрата търговка беше в дюкяна си.

— Добро утро, госпожице, много рано си станала днес — каза тя на момичето.

— Да, бабо Арсен. Ето ти ключа.

— Благодаря, госпожице.

— Ах, боже мой, добре, че се сетих — каза тихо Роз-Помпон, обърна се към Дюмулен и се отдалечи от старицата. — А Филемон?

— Филемон ли?

— Ами ако си дойде?

— Ех, дявол да го вземе — почеса се по ухото Нини-Мулен.

— Ако Филемон си дойде, какво да му кажа? Може би много време няма да съм си у дома, нали?

— Сигурно три-четири месеца.

— Няма ли да е повече?

— Не вярвам.

— Добре тогава — каза Роз-Помпон, върна се отново при търговката, помисли малко и й рече. — Бабо Арсен, ако Филемон си дойде, ще му кажеш, че съм излязла по работа…

— Добре, госпожице.

— Да не забравиш да храниш гълъбите в стаята му.

— Няма, госпожице.

— Сбогом, бабо Арсен.

— Сбогом, госпожице.

И Роз-Помпон тържествено се качи в каретата заедно с Нини-Мулен.

— Проклет да съм, ако зная какво ще излезе от всичко това — каза си Жак Дюмулен, докато каретата се отдалечаваше от улица „Клови“. — Поправих извършената от мен глупост. За останалото не искам и да чувам.

II глава Тайната

Ето какво се случи няколко дни след заминаването на Роз-Помпон и Нини-Мулен.

Госпожица Кардовил седеше и размишляваше в кабинета си, облицован със зелена коприна, където се намираше библиотека от абаносово дърво, монтирана върху голям постамент от златен бронз. Явно тя искаше да разсее тежките си грижи и тъжните си мисли, отдавайки се на изкуството. До отвореното пияно имаше арфа, сложена пред една маса. Встрани, на друга маса, отрупана с кутии, бои, картини и няколко картонени листи, бяха пръснати живописни скици, повечето от които изобразяваха азиатски пейзажи, с пламнало от яркото източно слънце небе.

Вярна на навика си да се облича екстравагантно, през този ден госпожица Кардовил наподобяваше великолепните картини на Веласкес. Роклята й бе от черно кадифе, с широка фуста, с много удължена талия, и ръкави, покрити с ален сатен и обточени с черни ширити. Твърдата яка достигаше почти до брадичката й и беше пристегната около врата й с широк червен ширит. Това черно облекло подхождаше изключително на ослепително бялата й кожа и подчертаваше златистия отблясък на красивата й коса, чиито копринени къдрици достигаха до кръста на Адриана. Тя седеше полуизлегната и облакътена на кресло, тапицирано със зелена коприна. Стаята беше пълна с цветя, които разпръскваха чудните си леки аромати.

Тук имаше и нещо доста странно. Много съвсем нови книги, купени преди няколко дни и нервно разрязани, бяха пръснати около Адриана: върху креслото, върху една обла масичка и върху великолепния губер, застлан пред дивана. Между тях имаше и големи атласи. Но най-странното бе, че тези книги от различни писатели и с различна големина засягаха една и съща тема.

Адриана изглеждаше тъжна и отпаднала. Страните й бяха бледи, сенките под големите й черни очи, подсказваха, че е обзета от скръб. Затова имаше много причини и една от тях бе изчезването на Гърбавото.

Тя не се поддаде изцяло на лукавите клевети на Родин, който твърдеше, че Гърбавото не е посмяло да остане при нея, от страх да не бъде разкрито, но изпитваше мъчителна болка при мисълта, че девойката, на която оказа доверие, отритна почти сестринското й гостоприемство и побягна, без да й каже поне една дума на признателност.

Всъщност укриха от Адриана няколкото редове, които нещастното момиче написа набързо на благодетелката си преди да си тръгне. Казаха й само за петстотинте франка, които намериха на писалището му, така че това последно необяснимо обстоятелство спомогна жестоките подозрения да обземат душата на госпожица Кардовил.

Тя вече усещаше пагубните последствия от недоверието към всичко и към всички, които й бе препоръчал Родин. Това чувство, заедно с намерението й да се предпазва занапред, нарастваше толкова бързо, че госпожица Кардовил, не познаваща до този момент лъжата, се ужасяваше. За пръв път в живота си тя трябваше да крие тайна, която й причиняваше едновременно щастие, срам и мъка.

Полуизлегната, замислена и отпаднала, Адриана четеше разсеяно едно от придобитите наскоро съчинения. Внезапно тя извика от изненада, ръката, в която държеше книгата, се разтрепера като лист и тя се задълбочи с внимание и любопитство в текста. След малко очите й грейнаха от възторг, приятна усмивка се разля по лицето й, тя изглеждаше едновременно горда, щастлива и очарована, но когато затвори и последната страница, изражението й не беше съвсем доволно. Тя отново препрочете пасажа, който и бе доставил удоволствие, вниквайки във всяка дума и всеки ред. От време на време спираше, замисляше се, подпираше наведеното си чело с красивата си ръка и сякаш разсъждаваше, потънала в мечти, върху прочетените с нежна, благоговейна любов места.

Скоро стигна до някакъв момент, който й направи толкова силно впечатление, че от очите й закапаха сълзи и тя бързо погледна корицата, за да види името на писателя. На лицето й се изписа признателност и тя го докосна с устни. След като прочете няколко пъти редовете, които я трогнаха, зарея поглед, потъна в дълбок размисъл и книгата се изхлузи от ръцете й върху губера.

Докато мечтаеше, очите й машинално се спряха на една прекрасна статуетка върху абаносова поставка, сложена до един прозорец. Това великолепно бронзово изображение, изваяно по древен образец, представляваше тържеството на индийския Бакхус. Може би гръцкото изкуство никога не бе достигало до такова рядко съвършенство.

Младият завоевател, загърнат в лъвска кожа, под която се очертаваше юношеското изящество на формите му, грееше с божествена красота. Изправен в една каляска, впрегната в два тигъра с кротък и същевременно горд поглед, той държеше едната си ръка облегната върху жезъл, а с другата със спокойно величие управляваше животните. Това рядко съчетание на красота, сила и спокойствие разкриваше личността на героя, влизал в тежки сражения с хора и диви зверове. Червеникавият цвят на статуетката и светлината, която падаше от едната й страна, придаваше загадъчен и величествен вид на младия бог.

В първия момент Адриана наблюдаваше това рядко съчетание на божествени съвършенства спокойно и замечтано. Но колкото повече се съсредоточаваше, толкова повече нарастваше вълнението й. Тя стана и се доближи до статуетката, поддавайки се на една непреодолима сила, която я караше да забележи и огромната прилика. Госпожица Кардовил бавно започна да се покрива с руменина. Тя се приближи още повече до статуетката, озърна се срамежливо, сякаш се боеше да не я заловят в престъпление и на два пъти докосна с връхчето на фините си разтреперани пръсти бронзовото чело на индийския бог Бакхус. Но и двата пъти някакво свенливо колебание я възпираше.

Накрая не успя да издържи на изкушението и му се поддаде. Тя помилва златистото лице на младия бог и задълго задържа ръката си върху благородното му, чисто чело. От този допир по нея сякаш премина ток. Тялото й се разтрепера, очите й се премрежиха и в тях пробляснаха чистите като бисер сълзи. Тя повдигна натегнал поглед нагоре и отново притвори клепачи. Тогава красивата девойка отметна глава назад, коленете й неусетно се подкосиха, сочните й устни се разтвориха, за да изпуснат горещата въздишка, а гърдите й учестено се повдигаха. От неудържимата младост и напиращия живот сърцето й силно туптеше, а кръвта й закипя. По пламналото лице на Адриана се разля възторг, който беше едновременно боязлив и страстен, целомъдрен и чувствен, трогателен и възвишен.

И наистина, неописуем е видът на една млада девойка, чието свенливо чело за пръв път пламва от огъня на тайното желание. Може би в този момент самият Създател съживява тялото и душата й с божествената си искра. Него трябва да славим заради разума и чувствата, с които бащински е дарил тварите си. А това означава, че безбожници и богохулници са онези, които се мъчат да заглушат тези небесни откровения, вместо да се ръководят от тях и да се настройват в съответствие с дадената им божествена свобода.

Изведнъж госпожица Кардовил потръпна, изправи глава, отвори очи, сякаш се пробуди от дълбок сън, отдръпна се бързо от статуята, направи няколко крачки из стаята, и сложи парещи ръце върху челото си. Сетне отново се свлече като смазана на едно кресло и сълзите й рукнаха. На лицето й се изписа горчива скръб, която разкриваше дълбоките рани от яростна вътрешна борба. Тя дълго плака. След тази криза я обзе болезнено отчаяние и дори гняв, примесен с яростно негодувание срещу самата себе си, а от устата й неволно се изтръгна:

— За пръв път в живота си се чувствувам слаба и малодушна. Толкова малодушна!…

Скръцването на вратата, която се отвори и пак се затвори, изтръгна госпожица Кардовил от горчивите й размисли. Влезе Жоржет и каза на господарката си:

— Госпожице, можете ли да приемете господин граф дьо Монброн?

Адриана знаеше, че не бива да показва пред прислужниците си досадата, която й причинява това ненавременно посещение, и попита Жоржет:

— Каза ли на господин дьо Монброн, че съм си вкъщи?

— Да, госпожице.

— Покани го да влезе.

Въпреки че на госпожица Кардовил не й стана много приятно от идването на господин дьо Монброн, трябва да кажем, че тя го обичаше като свой баща и го уважаваше от цялото си сърце. Но тъй като бяха коренно противоположни по характер, тя винаги поддържаше мнение, обратно на неговото, и когато беше в настроение те често се впускаха в оживени спорове. Въпреки цялото си иронично и скептично въодушевление, въпреки цялата си опитност и изключителна вещина относно хората и нещата, граф дьо Монброн невинаги успяваше да излезе на глава с нея и на драго сърце признаваше поражението си. Един пример за разногласията между графа и Адриана, преди той да стане неин съзаклятник, както шеговито се изразяваше, беше съпротивата му (но по различни причини от тези на госпожа Сен-Дизие) на нейното желание да живее сама и свободна. Докато в същото време Родин приписваше на решението й твърде благородна и велика цел, като по този начин добиваше известно влияние върху нея.

Граф дьо Монброн беше над шестдесет годишен мъж. Някога по времето на директората, консулството и империята бе една от най-ярките личности. Неговата щедрост, остроумие, дързост, неговите дуели, любовни приключения и загуби на хазарт винаги бяха предмет на любопитство и разговори в обществото. Колкото до характера, сърцето и връзките му, ще кажем, че бе запазил най-искрено приятелство с почти всички свои бивши любовници. Дори сега продължаваше да бъде умел и търсен играч. Беше много горд, решителен, хитър и остроумен. Имаше отличните обноски на представител на най-отбраното общество и много обичаше да напада хората, които мрази. Беше висок, с дребно лице и пъргав като младеж. Имаше високо чело, бяла къса коса, прошарена брада във формата на полумесец, издължено лице, орлов нос, сини, изключително проницателни очи и хубави зъби.

— Влезте, господин дьо Монброн — каза Жоржет и отвори вратата.

Графът влезе, отиде при Адриана и й целуна ръка с бащинска фамилиарност.

— Сега ще се опитам — каза на себе си господин дьо Монброн, — да узная истината, за да предотвратя едно може би голямо нещастие.

III глава Признанието

Госпожица Кардовил не искаше да издава причината за вълнението си, затова прие господин дьо Монброн с престорена и пресилена веселост. От своя страна, въпреки голямата си опитност в светските отношения, графът не знаеше как да започне разговора, за който бе дошъл, и затова преди да отвори дума за сериозните неща, реши, както се казва, да тръгне отдалеч. След като погледа известно време девойката, граф дьо Монброн поклати глава, въздъхна натъжено и каза:

— Не се чувствам добре, скъпа дъще…

— От сърце ли се оплаквате, графе, или от по-хитрите картоиграчи? — засмя се Адриана.

— От сърце — отговори господин дьо Монброн.

— Как може един любител на хазарта като вас да се занимава с женската си болка, вместо да се отдаде на играта?

— Боли ме сърцето, скъпа дъще, и вие сте причина за това.

— Ще ме накарате да се възгордея, господин дьо Монброн — усмихна се Адриана.

— В случая нямате никакво право, защото открито ще ви кажа, че сърцето ми се къса като гледам как занемарявате хубостта си. Вижте колко сте бледа, отпаднала и изнемощяла. От няколко дни сте тъжна и аз съм сигурен, че нещо тайно ви измъчва.

— Вие сте толкова проницателен, господин дьо Монброн, че може да ви се прости, ако веднъж се излъжете, както сега. Не съм натъжена, не крия никаква мъка и ще ви кажа нещо, което може би ще прозвучи горделиво и нахално, но никога не съм била толкова хубава, колкото днес.

— Вие сте скромна, както винаги. Но кой ви излъга? Сигурно някоя жена?

— Не, сърцето ми, което винаги казва истината — отвърна развълнувано Адриана, а след малко добави. — Ако можете, разберете…

— Да не би да се радвате на промяната във външния си вид, защото се гордеете със страданията на сърцето си? — попита граф дьо Монброн и внимателно изгледа Адриана. После проницателно продължи: — Значи съм прав, като казвам, че криете някаква мъка и продължавам да настоявам на това, защото се огорчавам от…

— Бъдете спокоен, аз съм много щастлива, защото винаги се радвам на мисълта, че на моите години съм свободна, напълно свободна…

— Да, свободна, за да се измъчвате; свободна, за да бъдете нещастна по собствена воля.

— Ето че старият ни спор отново започва, скъпи графе. Според мен вие сте съюзник на леля ми и на абат д’Егрини — каза Адриана.

— Аз ли? Да, с тях аз съм в точно такъв съюз, в какъвто са републиканците с легитимистите, които се договарят, за да се изядат един друг по-късно. Що се отнася до вашата омразна леля, казват, че от няколко дни при нея се провежда бурен духовен съвет, истински владишки бунт. Леля ви е тръгнала по правия път.

— Защо не? Навремето ламтеше да стане богиня на разума. Днес можем да я видим провъзгласена за светица. Нима вече не изживя първата половина от живота на света Магдалина?

— Дъще, никога не можеш да кажеш за нея толкова лоши неща, колкото е извършила. Въпреки това, споделях нейното мнение относно каприза ви да живеете сама, макар моите доводи да са в пълна противоположност с нейните.

— Зная.

— И тъй като исках да ви видя много по-свободна, отколкото сте сега, аз просто ви съветвах…

— Да се омъжа.

— Разбира се, така вашата мила свобода, с всичките й последствия, вместо да се нарича госпожица Кардовил, щеше да се нарича госпожа… както пожелаете. Щяхме да ви намерим добър мъж, който щеше да бъде отговорен за независимостта ви.

— А кой щеше да бъде отговорен за този мъж, направен за смях? Кой би се унижил до такава степен, че да носи име, което всички ще подиграват и подмятат? Може би аз? — разпали се Адриана. — Не, не, скъпи графе. За добро или за зло, винаги съм искала сама да отговарям за делата си. Лошо или хубаво, мнението, което си създавам си е мое и аз никога не бих се съгласила малодушно да петня едно име, което не ми принадлежи и което не бих приела да нося, ако то не се ползува с моето постоянно и дълбоко уважение. А щом всеки отговаря за себе си, аз ще опазя собственото си име.

— Само вие на този свят имате такива принципи.

— Защо? — засмя се Адриана. — Дали защото ми се струва ужасно, когато някоя нещастна красива девойка става част от много грозния си и крайно егоистичен мъж, с когото просто се обезличава. Хубавицата изчезва и не на шега започват да я наричат половинката на отвратителния мъж. С една дума, прекрасната роза става част от бодливия, грозен трън. Признайте, графе, че това е твърде неприятно съпружеско превъплъщение — разсмя се Адриана.

Престорената й и в известен смисъл трескава веселост се намираше в толкова очевидна противоположност с бледността и променения й израз, че човек лесно се досещаше, че с пресиления си смях тя се опитва да прикрие дълбоката си скръб. Господин дьо Монброн схвана това и се натъжи. Въпреки това потисна вълнението си, направи се, че размишлява и взе машинално една от разпилените наоколо книги. Хвърли й разсеян поглед и продължи с болезнено съчувствие, внушено от неестественото поведение на госпожица Кардовил:

— Нека извършим още една лудост, уважаема немирнице. Нека допуснем, че аз съм на двадесет години и че вие ми окажете честта да се омъжите за мен. Струва ми се, тогава биха ви наричали госпожа дьо Монброн, нали?

— Може би…

— Как така може би? Нямаше ли да приемете името ми, ако се омъжихте за мен?

— Скъпи графе — каза Адриана, — да оставим това предположение, което би ми причинило само мъка.

Изведнъж господин дьо Монброн се сепна и се загледа с огромно учудване в госпожица Кардовил. Той продължаваше да държи в ръцете си две-три от взетите наслуки книги. Едната беше „Съвременна история на Индия“, другата — „Пътуване из Индия“, третата — „Писма за Индия“. Все по-изненадан, господин дьо Монброн продължи да разглежда заглавията и общата картина се допълни с четвърта книга под заглавие „Разходка из Индия“, с пета — „Спомени от Индустан“, с шеста — „Бележки на един пътешественик за източна Индия“. Всичко това предизвиква неговото недоумение и по някои много важни причини, които той повече не можеше да крие, защото Адриана забеляза смаяния му поглед.

Госпожица Кардовил съвсем бе забравила наличието на компрометиращата литература, с която се бе обкръжила. Тя неволно се ядоса и изчерви. После твърдият й, решителен характер надделя, девойката погледна господин дьо Монброн право в лицето и му каза:

— Е, скъпи графе, защо се учудвате?

Господин дьо Монброн не отговори, а продължи да я наблюдава замислено, повтаряйки на себе си:

— Не, не, това не може да бъде, а пък…

— Графе, може би ще бъде неблагоразумие от моя страна да присъствувам на монолога ви — каза Адриана.

— Извинете, дъще, но това, което виждам, толкова ме учудва, че…

— Какво виждате?

— Следи от живо, голямо и ново за вас любопитство към всичко, което засяга Индия. Това… — не довърши графът, който изговори всяка дума разчленено, без да сваля поглед от момичето.

— И какво от това? — решително попита Адриана.

— Какво ли? Търся причината за тази ненадейна страст.

— Географската причина ли? — попита госпожица Кардовил и след малко продължи: — Може би намирате, че тази страст е твърде сериозна за възрастта ми, но имайте предвид, че трябва да прекарвам някак свободното си време. Освен това един от моите роднини е индийски полупринц, и ми се прииска да си създам представа за тази щастлива земя, от която пристигна този нецивилизован младеж.

Тя произнесе последните думи с толкова мъка, че те направиха силно впечатление на господин дьо Монброн. Той погледна Адриана и каза:

— Струва ми се, че говорите за принца с известна… ирония.

— Не говоря с ирония, а съм безпристрастна.

— Но той заслужава съвсем друго чувство.

— Може би от съвсем друго лице — отвърна студено Адриана.

— Той е нещастен — каза Монброн с искрено съжаление. — Видях се с него преди два дни, скъса ми сърцето.

— Защо трябва да ме занимавате с вашето разбито сърце? — извика Адриана с болезнено и раздразнено нетърпение.

— Бих желал жестоките му мъки да ви карат да проявите поне милост — отговори графът.

— Аз ли да проявя милост? — възнегодува Адриана. След малко се поуспокои и продължи хладнокръвно: — Шегувате ли се, господин графе, или сериозно искате да проявя интерес към любовните мъки на вашия принц?

В последните й думи имаше толкова злобно презрение, а по бледото й, неприятно сбръчкано лице се изписа толкова горчива гордост, че господин дьо Монброн натъжено каза:

— Значи това е самата истина. Не са ме излъгали. Аз, който със старото си, неизменно приятелство, струва ми се, заслужих право на вашето доверие, нищо не зная. Но на други, вие сте казала всичко. Чувствувам се много оскърбен.

— Не ви разбирам, господин дьо Монброн.

— Е да, сега вече нямам причина да крия. Както виждам, за този нещастен момък няма никаква надежда. Вие сте влюбена.

Адриана се опита да възрази. Графът не й позволи и продължи:

— О, не се опитвайте да отричате. Вашата бледост, вашата тъга от няколко дни насам, вашата неумолима студенина към принца — всичко това ми подсказва… Всичко това ми доказва, че сте влюбена.

Госпожица Кардовил се обиди от начина, по който графът говореше за някакво предполагаемо нейно чувство и с гордо достолепие възрази:

— Трябва да знаете, графе, че една измъкната насила тайна не е признак на доверие. Вашите думи ме учудват…

— Ех, скъпа дъще, ако се възползувам от злощастното преимущество на опита си, ако налучквам, твърдейки, че вие сте влюбена, ако стигна дори до там, че ви обвиня за тази любов, правя го, защото всичко това засяга на живот и смърт нещастния принц, към който, както знаете, се отнасям като към свой син. Невъзможно е да го познаваш и да не изпитваш към него най-нежно съчувствие.

— Странно би било — продължи Адриана още по-студено и с още по-хаплива ирония, — моето влюбване, ако приемем, че аз съм влюбена, да оказва такова влияние върху принц Джалма… Какво го засяга това? — добави тя с болезнено презрение.

— Какво го засяга ли? Позволете ми да ви кажа, скъпа дъще, че шегите ви наистина са жестоки. Та този нещастен момък ви обича с целия огън на първата сляпа любов. На два пъти вече се опита да се самоубие, за да прекрати страшните мъки, които му причинява страстта му към вас. И вие се изненадвате, че вашата любов към друг за него е равностойна на смърт.

— Значи той ме обича! — възкликна неудържимо девойката.

— До лудост. Видях го.

Адриана остана като прикована. Отначало бледостта й се смени с руменина, после тя изчезна, устните й отново пребледняха и се разтрепераха. Вълнението й беше толкова голямо, че тя дълго не можа да помръдне и да проговори, само сложи ръка на сърцето си, сякаш искаше да успокои пулса му.

Господин дьо Монброн се изплаши от ненадейната промяна в девойката, приближи се до нея и извика:

— Боже мой, какво ви стана?

Адриана не отговори, а му направи знак с ръка да се успокои. И той наистина престана да се тревожи, защото лицето й, което до преди малко беше сгърчено от скръб, ирония и презрение започна да просветва от приятни и необясними вълнения. Онова, което изпитваше, беше толкова упоително, че наслаждавайки му се, тя сякаш се боеше да не пропусне и най-малкото усещане.

Но след като поразмисли, тя реши, че може би е жертва на някаква лъжа или измама, затова се обърна рязко към господин дьо Монброн и разтревожено извика:

— Истина ли е това, което казвате?

— Дали е истина?

— Да, че принц Джалма…

— Ви обича до лудост. Уви, това е самата истина.

— Не, не. Това никога не може да бъде истина.

— Какво говорите?! — възмути се графът.

— Ами онази жена? — попита Адриана, сякаш думите изгаряха устата й.

— Каква жена?

— Онази, която е станала причина за болезнените му мъки.

— Тази ли? И коя мислите, че е тази жена, ако не самата вие.

— Аз ли? О, да бях аз, а не друга?

— Кълна се в честта си! Повярвайте на опита ми. Никога не съм виждал по-искрена и по-трогателна страст.

— Наистина ли не е таил в сърцето си любов към друга?

— Никога!

— Но на мен ми казаха…

— Кой?

— Господин Родин.

— Че Джалма…

— Два дни след като ме видял се влюбил лудо в някаква жена.

— Господин Родин ли ви каза това? — извика граф дьо Монброн, тъй като ненадейна мисъл осени недоумението му. — Но той е казал на принц Джалма, че вие сте влюбена в някакъв младеж.

— Аз?!

— Това беше причината за огромното отчаяние на нещастния момък.

— Това беше причината и за моето отчаяние.

— Значи и вие го обичате така, както ви обича той? — зарадва се дьо Монброн.

— И вие ме питате дали го обичам… — отговори госпожица Кардовил.

Няколко тихи почуквания на вратата прекъснаха думите на Адриана.

— Влезте — каза тя развълнувано.

Появи се Флорин.

— Какво има? — попита госпожицата.

— Дойде господин Родин. Не пожела да влезе, за да не ви безпокои. Каза, че след половин час ще дойде пак. Ще го приемете ли, госпожице?

— Да, да — отговори графът на Флорин. — Дори ако все още съм при госпожицата, ще го въведете. Вие съгласна ли сте? — обърна се той към Адриана.

— Да — отвърна тя и в очите й блесна яростно негодувание като си помисли за лукавството на Родин.

— Ах, нещастен дъртак! — каза господин дьо Монброн. — Никога не съм имал доверие на кривия му врат.

Флорин излезе и остави графа при господарката си.

IV глава Любовта

Госпожица Кардовил се преобрази. За пръв път красотата й грейна с целия си блясък. До този момент прикривана с безразличие или помрачавана от скръб, тя заискри като слънчев лъч. Гневът, който й причини измамата на Родин, премина по челото на девойката като бегла сянка. Сега тя не се интересуваше от неговите лъжи и лукавства. Те се провалиха. И занапред нямаше човешка сила, която можеше да се вмъкне между нея и Джалма. Кой би дръзнал да излезе срещу тези две решителни същества, обладани от неизчерпаемото могъщество на младостта, любовта и свободата? Кой би посмял да ги преследва по пламенния кръг, из който тичаха — красиви и неудържими, за да се слеят в една неугасима любов, покровителствувана и защитавана от най-силното оръжие — щастието?

Адриана едва изчака Флорин да излезе и бързо се доближи до господин дьо Монброн. Тя сякаш бе пораснала. С лекотата, тържеството и радостта си приличаше на богиня, която стъпва по облаците.

— Кога ще го видя?

Това бяха първите й думи, след като научи истината от дьо Монброн.

— Още утре, но трябва да го подготвим за голямото щастие. Той е толкова буен, че една тъй ненадейна радост може да предизвика неприятни последствия за принца.

Адриана помълча малко и изведнъж каза:

— Утре. Да, утре. Нека не бъде по-рано, защото имам нещо предвид.

— За какво става дума?

— Ще ви кажа… Той ме обича. Тази дума казва всичко, съдържа всичко, означава всичко. Да, тя е всичко, но аз имам безброй въпроси за него. Но няма да ви ги задам по-рано от утре, защото по едно странно съвпадение за мен утре е свещен годишен празник. — След това кимна на господин дьо Монброн, отведе го до индийския Бакхус и му каза: — Колко прилича на него!

— Наистина — възкликна графът. — Изумителна прилика.

— Изумителна ли? — с гордост се възпротиви Адриана. — Какво изумително има в това, че един герой, полубог и идеал за красота прилича на Джалма?

— Колко много го обичате! — трогна се от сърце граф дьо Монброн и се възхити от щастието, което грееше по лицето на Адриана.

— Доста се измъчих — каза му тя след кратко мълчание.

— Какво ли щеше да стане, ако не бях дошъл днес, тъй като положението стана отчаяно?

— Не зная… Може би щях да умра, защото раната ми беше отворена и кървяща — и тя сложи ръка на сърцето си. — Но онова, което вчера щеше да ме убие, днес ще ми даде живот.

— Ужасно! — настръхна графът. — Вие сте толкова честолюбива и аз не допусках, че у вас може да съществува такава страст.

— Да, честолюбива съм, но не и горделива. Затова когато разбрах, че е влюбен в друга, когато научих, че впечатлението, което ми се струваше, че съм му направила при първото ни виждане е изчезнало, аз се отказах от всякаква надежда, но не можех да се откажа от любовта си. Вместо да отблъсна спомена за него, аз се заобиколих с всичко, което можеше да ми напомня за него. Когато човек е лишен от щастие, все пак му остава горчивата наслада да страда за онзи, когото обича.

— Сега разбирам причината, поради която сте си съставили тази библиотека за Индия.

Адриана отиде до облата маса, взе една от разрязаните книги, подаде я на графа, засмя се щастливо и каза:

— Не бях права. Аз съм горделива. Моля ви, прочетете този пасаж на глас. Казах ви, че трябва да почакам до утре.

После тя седна на креслото, съсредоточи се, наведе тялото си напред, облегна глава на скръстените си ръце и прикова с благоговение поглед в индийския Бакхус, който се намираше срещу нея. Готова да слуша господин дьо Монброн, Адриана му каза тихо.

— Моля ви, четете много бавно.

Графът я изгледа и прочете следния откъс от „Дневника на един пътешественик из Индия“:

Графът се затрудни да прочете името и спря. Тогава Адриана бързо допълни:

— Син на Каджа-Синг…

— Каква памет имате — засмя се графът и продължи: „… млад храбрец, син на Каджа-Синг, цар на Мунди.

Връщайки се от един дълъг, кървав поход из планините срещу този индийски цар, полковник Драк беше крайно възхитен от сина на Каджа-Синг на име Джалма. Този млад принц, едва навлязъл в младежка възраст, бе показал в жестоката война такова мъжествено безстрашие и толкова благороден характер, че нарекли баща му Бащата на великодушния.“

— Трогателен обичай — каза графът. — Огромна е наградата за бащата, ако синът му получи славно прозвище. Но какво странно съвпадение! Сега разбирам, има с какво да се разпали и най-хладнокръвния ум.

— Четете, четете нататък — каза Адриана.

Графът продължи:

— „Полковник Драк, един от най-храбрите и най-добрите офицери от английската войска, вчера каза пред мен, че принц Джалма тежко го е ранил и въпреки енергичната му съпротива, го пленил и го отвел във военния лагер на село…“

На това място графът се натъкна на още по-заплетено от първото име. Тъй като не искаше да го изговори неправилно, спря четенето и каза на Адриана:

— Отказвам се да произнеса това име.

— Много е лесно! — каза тя и с удоволствие изрече: — В село Схумсхабад.

— Ето най-сигурния начин да се запомнят географските наименования — каза графът и продължи: — „Щом пристигнал в лагера, полковник Драк бил посрещнат много гостоприемно и принц Джалма се грижел за него като син за баща. Тук полковникът научил няколко истории, които още повече подсилили възторга му от Джалма. Той ми разказа две:

По време на една битка принцът бил придружаван от едно малко, около дванадесетгодишно индийче, което нежно обичал и което му служело като паж, яздело след него на кон и носело второто му оръжие. Майката също обожавала детето си. На тръгване тя го поверила на принц Джалма и му казала с характерния за времето си стоицизъм:

«Нека ти бъде брат.» — «Ще ми бъде брат» — отвърнал принцът. По време на едно кърваво отстъпление детето било тежко ранено, а конят му убит. Въпреки бързината, с която трябвало да се изтеглят и с опасност за живота си, принцът го грабнал, сложил го пред себе си на коня и побягнал. Спуснали се да ги преследват. Един куршум ранил коня им, но той успял да стигне до някакъв гъсталак, където след няколко напразни усилия паднал изнемощял. Детето не можело да върви, принцът го взел на ръце и се скрил в най-гъстата дъбрава на гората. Англичаните пристигнали, претършували всичко, но двете жертви успели да се укрият. След цяло денонощие, прекарано във вървене, умора и нечувани опасности принцът, на ръце с детето, чиито крак бил счупен, успял да стигне до лагера на баща си. «Обещах на майка му, че ще му бъда брат, затова постъпих като брат» — казал той.“ Изумително — извика графът.

— Продължавайте, продължавайте — подкани го Адриана и избърса насълзените си очи, без да сваля поглед от статуетката.

Графът продължи:

— „Друг път принц Джалма, последван от двама черни роби отишъл преди изгрев в една дива местност, за да вземе две малки тигърчета от бърлогата им. Тигърът и женската му още били навън за плячка. Единият от робите се вмъкнал през една тясна дупка в пещерата, а другият с помощта на Джалма отсякъл с брадва едно дебело стебло, за да направи примка, с която да залови тигъра и тигрицата. При входа пещерата била стръмна. Джалма се качил там и приготвил примката, заедно с роба. Веднага се чул ужасен рев. С няколко скока, завърналата се от лов женска се озовала до входа на пещерата. Робът, който залагал примката бил обезглавен от тигрицата с едно тракване на челюстта. Клонът паднал пред тесния вход на пещерата и й препречил пътя, но в същото време лишил от изход черния, който тичал с двете малки тигърчета.

На около двадесет крачки от това място, легнал по корем върху една плоска скала, принцът наблюдавал ужасното зрелище. Обезумяла от писъците на малките си, тигрицата откъснала ръцете на роба, който се мъчел да задържи дървото от вътрешната страна на пещерата и надавал отчаяни викове. «Ужас!» — потръпна графът.“

— Продължавайте, продължавайте. Ще видите на какво е способна добродетелната храброст — извика Адриана.

Графът продължи:

— „Изведнъж князът сложил ятагана между зъбите си, вързал се през кръста за една канара, взел брадвата в едната си ръка, а с другата се спуснал на няколко крачки от дивия звяр, скочил върху него, бърз като светкавица, и му нанесъл две смъртоносни рани, точно в момента, когато робът изгубил силите си и щял да бъде разкъсан на парчета.“

— И вие се учудвате на приликата му с този полубог, на когото дори легендите не приписват такава великодушна преданост — прехласнато каза девойката.

— Вече не се учудвам, а се възхищавам — трогнато отговори графът — и сърцето ми се вълнува от възторг като на двадесетгодишен младеж.

— И благородното сърце на този пътешественик се разтуптяло като вашето, слушайки историята. Сега ще видите.

Графът продължи.

— „Безстрашието на княза е много изненадващо, защото според принципите на индийските касти, животът на робите няма никаква стойност. Царският син, изложил на опасност живота си за спасяването на едно нещастно и толкова нисше същество, явно се е поддал на мъжественото чувство на истинското християнско милосърдие, което никак не е характерно за тези земи.

Полковник Драк много справедливо отбеляза, че тези два случая са достатъчни, за да се опише един човек. И аз, непознатият пътник с дълбоко уважение и трогателна почуда записах името на принц Джалма в този пътешественически дневник и в същото време ме обзе тъга, като се питах какво ли ще бъде бъдещето на този принц, потънал из дълбините на тази дива страна, която винаги е опустошавана от войни. Колкото и да е скромна почитта, която отдавам на достойния за геройските времена характер на този младеж, то поне зная, че неговото име ще се повтаря с благодарен възторг от всички сърца, които съчувствуват на благородното и великото.“

— Когато преди малко четях тези редове, не можах да се сдържа и целунах името на пътешественика — призна Адриана.

— Да… — не по-малко развълнувано каза графът и подаде книгата на девойката. — Джалма се оказа точно такъв, какъвто мислех, че е.

Госпожица Кардовил се изправи, застана сериозно и рече:

— Оказа се такъв, какъвто исках да ви го представя, за да проумеете страстната ми любов към него, защото аз разбрах за смелостта и мъжествената му доброта, от един разговор, който случайно дочух преди да се явя пред него. Тогава почувствувах, че е еднакво великодушен и безстрашен, нежен и чувствителен, енергичен и решителен. Но когато видях, че е толкова различен от всички, които познавам, и по благородните черти на лицето си и по облеклото си, когато видях и впечатлението, което му направих, както и той на мен, реших, че моят живот зависи от неговата любов.

— И какви намерения имате сега?

— Намеренията ми са божествени и светли като сърцето ми. Искам Джалма да почувствува щастието така, както го почувствувах аз. Час по-скоро ми се иска да погледна своето слънце в очите. Струва ми се, че от днес до утре има цяло столетие. Изумително. Мислех, че след това откритие ще имам нужда да остана сама, да се отдам на океан от мечти. А стана точно обратното. Сега се боя от уединението. Усещам се трескава, неспокойна, горя от нетърпение. О, благословена щеше да бъде онази фея, която би ме докоснала с вълшебната си пръчка и би ме приспала до утре.

— Аз бих могъл да вляза в ролята на добрата фея — усмихна се графът.

— Вие ли?

— Да, аз.

— И как?

— Ето каква е силата на моята вълшебна пръчица: ще разсея част от мислите ви, като ви ги представя овеществени…

— Моля ви, говорете по-ясно, не ви разбирам.

— Моят план ще ви бъде полезен и от друга страна. Изслушайте ме. Сега сте толкова щастлива, че можете да чуете всичко. Вашата отвратителна леля и противните й приятели пуснаха слуха, че пребиваването ви в лудницата на доктор Баление…

— Е било наложено от моето слабоумие — засмя се Адриана. — Досетих се, че ще ми кажете това.

— Тази измислица е глупава, но понеже с решението си да живеете сама си спечелихте завистници и врагове, разбирате защо ще се намерят хора, които ще бъдат крайно разположени да повярват на всевъзможни глупости.

— Не се съмнявам, но за мен е ласкателство глупците да ме смятат за луда.

— Да, но да докажете на глупците, че са глупци пред цял Париж, ще бъде доста трудно. И така, вие трябва да знаете, че започнаха да се тревожат от това, че не ви виждат в града. Вие престанахте да излизате на обичайната си разходка с каретата. От доста време във вашата ложа в италианския театър се появява само моята внучка. Вие искате да прекарате неусетно времето си до утре. Ето един много удобен случай. Сега е два часът. В три часа внучката ми ще дойде тук с карета. Денят е чудесен. В Булонския лес ще има много хора. Ще си направите хубава разходка и от една страна ще ви видят, а от друга — чистият въздух и движението ще поуспокоят треската ви. И довечера магията ми ще започне да действува. Ще ви заведа в Индия.

— В Индия ли?

— Да, в Индия, сред една от онези диви гори, където се носи ревът на лъвовете, пантерите и тигрите. Мъжествената борба, която преди малко толкова ви разчувства ще видим наяве, с всичките й ужаси и с очите си.

— Честно казано, графе, вие се шегувате с мен.

— Изобщо не се шегувам, а ви обещавам, че ще ви заведа да видите истински диви зверове, пристигнали тук от отечеството на вашия полубог. Ревящи тигри и лъвове. Всичко това струва много повече от вашите книги.

— Но…

— Нека ви разкрия тайната на моята свръхестествена сила. Когато се върнете от разходка, ще отидете да вечеряте у внучката ми, а после ще отидем на едно много интересно представление, което се дава в „Порт-Сен-Мартен“. Един укротител на страховити зверове, уловени в горите — тук започва чудото — и влиза в ужасна борба с тигри, лъвове и пантери. Цял Париж ходи на тези представления и цял Париж ще ви види по-красива и по-очарователна от всеки друг път.

— Приемам, приемам — по детински се зарадва Адриана. — Да, прав сте. Ще ви бъда много благодарна, ако ми покажете тези диви чудовища, които ще ми напомнят за зверовете, нападали моя смел полубог. Приемам също така, защото за пръв път в живота си горя от желание всички да видят, че съм хубава. Приемам и защото…

Госпожица Кардовил не можа да довърши. На вратата най-напред тихо се почука, а после влезе Флорин, която съобщи, че е дошъл господин Родин.

V глава Присъдата

Родин влезе, хвърли бърз поглед към госпожица Кардовил и господин дьо Монброн и усети, че е попаднал в клопка. И наистина, видът на Адриана и графа му се видя доста обезпокоителен.

Когато не обичаше някого, господин дьо Монброн показваше омразата си грубо и нападателно и при това не пропускаше случай да влезе в схватка. Щом зърна Родин, чертите му придобиха изненадан и обиден израз. Той остана облакътен на камината, където разговаряше с Адриана, обърна презрително глава и изобщо не отговори на ниския поклон на йезуита.

Госпожица Кардовил се учуди, че не изпита нито гняв, нито омраза към Родин. Явно чистият плам, разгорял се в сърцето й, я пречистваше от всякаква отмъстителност. Тя дори се усмихна, защото погледна индийския Бакхус и си помисли, че две млади, красиви, свободни и влюбени същества няма защо да се боят от този стар, мръсен, подъл човек, който безшумно се приближаваше към нея като змия. И така, вместо да изпитва ярост и отвращение към Родин, красивата девойка усети прилив на присмехулна развеселеност, големите й очи заблестяха от щастие и в тях заискриха пламъчета на сарказъм и ирония.

Родин се почувствува притиснат. Този тип хора предпочитат да имат работа с необуздани врагове, вместо с присмехулници. От яростния гняв на враговете си те се спасяват с падане на колене, с плач, с въздишки и клетви или се изправят пред тях въоръжени и безмилостни, но лесно се объркват пред хапливите подигравки. Така стана и с Родин. Поставен между два огъня, между Адриана Кардовил и господин дьо Монброн, той почувствува, че няма лесно да се отърве.

Графът пръв откри огъня. Той изправи гордо глава и каза на Родин:

— А, добре дошло, добродетелно старче.

— Приближете се, приближете се, господине — поде Адриана с иронична усмивка, — заповядайте. Вие сте бисер на приятелството, образец за философите, открит враг на всяко лукавство, на всяка лъжа. За толкова неща трябва да ви поздравя…

— От вас, скъпа госпожице, приемам всичко, приемам дори и най-незаслужените похвали — каза йезуитът с пресилена усмивка, разкривайки мръсните си, пожълтели и изгнили зъби. — Но мога ли да зная с какво съм заслужил вашите поздравления?

— С проницателността си, господине, тя е толкова рядко качество — отвърна Адриана.

— А пък аз, господине — каза графът, — се прекланям пред вашата любов към истината. Това качество вече е абсолютна рядкост.

— Аз ли съм проницателен? За какво, скъпа госпожице? — попита невъзмутимо Родин. — По какво съдите, че обичам истината, господине — обърна се той и към господин дьо Монброн.

— По какво ли? — отвърна Адриана. — Вие разгадахте една много завоалирана тайна и успяхте да надникнете в най-съкровените кътчета на едно женско сърце…

— Аз ли, скъпа госпожице?

— Да, вие и трябва да се радвате, защото вашата проницателност даде много добри плодове.

— А вашата любов към истината извърши истински чудеса — добави графът.

— Човек изпитва голямо удоволствие, когато върши добрини, без да подозира — отговори Родин, който продължаваше да се държи в отбранителна позиция и тайно поглеждаше ту към графа, ту към Адриана, — но мога ли да зная за какво ме хвалите?

— Господине, признателността ме задължава да ви кажа защо ви хваля — лукаво започна Адриана. — Вие открихте и съобщихте на принц Джалма, че аз съм лудо влюбена в един младеж. Щом е така, можете да се гордеете с проницателността си, защото познахте.

— Вие открихте и казахте на госпожицата, че принц Джалма е страстно влюбен в една жена — добави графът. — Можете да се гордеете с проницателността си, скъпи господине, защото и този път сте познал.

Родин се почувствува засрамен и се обърка.

— Онзи, когото обичам аз, е принцът — каза Адриана.

— А онази, която обича принцът, е госпожицата — допълни графът.

Тези много тревожни разкрития стреснаха Родин, той онемя, изплаши се и се замисли за бъдещето.

— Сега разбирате ли, господине, защо сме ви толкова благодарни? — още по-насмешливо попита Адриана. — Аз и принцът успяхме да узнаем за взаимните си чувства благодарение на вашата проницателност и на трогателното ви съчувствие към нас. Много сме ви задължени.

Йезуитът бавно възвърна първоначалното си хладнокръвие и престореното му спокойствие много ядоса господин дьо Монброн, който би предприел нещо съвсем различно, ако не беше Адриана.

— Госпожице — каза Родин, — всичко, което имах честта да чуя, е погрешно. Никога в живота си не съм споменавал за вашето достойно за уважение и напълно прилично чувство, което може би изпитвате към принц Джалма.

— Наистина, вие сте толкова благоразумен, че говорейки за огромната любов на Джалма, предпазливо и деликатно ми съобщихте, че той не обича мен…

— Същото това благоразумие ви накара да кажете на принца, че госпожица Кардовил е лудо влюбена, но не в него…

— Господин графе — безстрастно отвърна Родин, — мисля, че е излишно да споменавам колко малко ми е необходимо, за да се объркам в любовните интриги.

— Млъкнете, господине. Вашата скромност всъщност е егоизъм. За бога, във ваш интерес е, да не се изкарвате толкова некадърен. Ако това се разчуе, какво ще си помислят за вас. Затова по-добре се погрижете за честните си дребни занимания, на които безспорно се отдавате — грубо каза графът.

— Докато съм с вас, имам само едно занимание, господине — не по-малко грубо му отвърна Родин, — да бъда ваш слушател.

— Така ли, скъпи господине — презрително отговори графът, — а не знаете ли, че има различни средства за наказание на безочливите и нахални хора?

— Графе! — възмути се Адриана.

Родин продължи съвсем спокойно:

— Не разбирам добре, господине, каква смелост трябва да има човек, първо, за да заплашва и нарича безочлив един беден старец като мен и второ…

— Господин Родин — прекъсна го графът, — първо, един беден старец като вас, който върши злини и се прикрива зад старостта си като я позори, едновременно е и малодушен, и лош човек. Второ, що се отнася до възрастта, ще ви кажа честно: не вярвам, че ловците на вълци и полицаите се отнасят с уважение към старите вълци и старите престъпници. Какво ще кажете по този повод, скъпи господине?

Родин остана невъзмутим, повдигна прозрачните си клепачи, погледна със змийските си очички графа, прониза го със студения си, остър като стрела поглед и отново спусна клепачи, а мъртвешкото му лице помръкна.

— Понеже нямам нещастието да бъда нито стар вълк, нито стар престъпник, ще ми позволите, господин графе, да ви кажа, че не се тревожа от преследванията нито на ловците на вълци, нито на полицаите. Що се отнася до укорите, с които ме обсипвате, имам много прост начин да ви отговоря… Не казвам да се оправдая, защото аз никога не се оправдавам.

— Нима! — възкликна графът.

— Никога! — отвърна с леден тон Родин. — Делата ми ме оправдават. Затова ще отговоря просто. Като видях дълбокото, необуздано и дори опасно впечатление, което госпожица Кардовил направи на принца…

— Доказателството, което ми давате за любовта на принца към мен, ще оправдае злото, което искахте да ни причините — прекъсна го Адриана с прелестна усмивка. — Нека нашето предстоящо щастие бъде единственото ви наказание.

— Може би няма нужда нито от оправдание, нито от наказание, скъпа госпожице, защото както имах честта да ви кажа преди малко, бъдещето ще оправдае моето поведение. Да, бях принуден да кажа на принца, че вие не обичате него, а друг, и също, че той не обича вас, но направих това само за ваша полза. Може би моята привързаност към вас ме е заблудила, защото аз не съм непогрешим, но след онова, което сторих за вас, вероятно имам право да се изненадвам от вашето отношение към мен. Аз не се оплаквам. Както нямам навика да се оправдавам, така нямам навика и да се оплаквам.

— Наистина, много храбро от ваша страна, господине — каза графът, — да не желаете нито да се оплаквате, нито да се оправдавате за злото, което вършите.

— За злото, което върша ли?! — Родин изгледа зловещо графа. — На гатанки ли ще си играем?

— А как се нарича това, господине, ако не зло? — извика с негодувание графът. — С лъжите си докарахте принца до такова състояние, че той на два пъти се опита да посегне на живота си. Освен това с измамата си въведохте госпожицата в толкова жестока заблуда, че ако не беше решението, което взех днес, всичко това можеше да има гибелни последствия. Според вас, как се нарича всичко това?

— Господин графе, можете ли да ми кажете каква полза имам от тяхното отчаяние и от заблудата им, дори ако приемем, че аз съм причина за тях?

— Разбира се, че имате голяма полза — каза строго графът. — И колкото по-необяснима е тя, толкова е по-опасна, защото както виждам, вие сте от онези хора, на които чуждото нещастие носи изгода и доставя удоволствие.

— И двете неща са твърде много за мен, господин графе. Ще се задоволя само с ползата — каза Родин и се поклони.

— Безсрамното ви хладнокръвие няма да ме накара да променя мнението си. Всичко това е много важно — разсъждаваше графът. — Невъзможно е такава хитроумна подлост да бъде дело само на един човек. Кой знае дали тя не е плод на омразата, която госпожа Сен-Дизие храни към госпожица Кардовил?

Адриана изслуша този спор с огромно внимание. Внезапно тя потръпна, сякаш я осени ненадейно откритие, а след кратко мълчание каза без яд, без гняв, спокойно и кротко:

— Господине, казват, че щастливата любов прави чудеса. Струва ми се, че ще повярвам на това, защото след като поразмислих и си припомних някои обстоятелства, вашето поведение ми се разкри в нова светлина.

— Какво имате предвид, скъпа госпожице?

— За да споделите моето мнение, позволете ми да ви припомня няколко неща. Гърбавото ми беше много предано. То ми бе дало неоспорими доказателства за привързаността си към мен. Умът й съответствуваше на благородното й сърце. Ненадейно тя изчезна от дома ми по тайнствен начин и ако ви бях послушала, щях да имам гнусни подозрения към нея. Господин дьо Монброн ме обича бащински, но честно казано, вие никак не сте му симпатичен, затова се опитахте да всеете недоверие между него и мен, и накрая, принц Джалма ме обича, а вие използувате най-лукавите средства, за да убиете това чувство. Не зная защо вършите това, само зная, че то е в моя вреда.

— Госпожице, струва ми се, че не само не знаете, но и забравяте сторените ви добрини — строго каза Родин.

— Няма да отрека, че вие ме спасихте от лечебницата на доктор Баление, но и без това след няколко дни господин дьо Монброн щеше да ми помогне.

— Права сте, дъще — каза графът, — сигурно той е искал да си припише заслугата за онова, което и без това щеше да стане с помощта на истинските ви приятели.

— Значи така, вие се давите, а аз ви спасявам. Трябва ли да ми бъдете признателна? Не, защото след малко щеше да мине друг човек и, естествено, да ви спаси — иронизира Родин:

— Сравнението ви не е съвсем сполучливо — усмихна се Адриана. — Лечебницата и реката не са едно и също. И макар днес да вярвам, че сте способен да плувате между две течения, в този случай старанията ви отидоха на вятъра. Вие просто ми отворихте вратата, която и без това по-късно щеше да се отвори.

— Правилно, дъще — разсмя се графът.

— Зная, че вие не се погрижихте само за мен. Помня, че предадохте на маршал Симон дъщерите му, но вярвам, че и жалбата на маршала за децата му нямаше да остане без последствия. Зная, че върнахте на един стар войник кръста му, връчен от императора, който за него беше светиня. Това е много трогателно. Зная, че вие разкрихте абат д’Егрини и доктор Баление, но аз също бях решила да ги предам на правосъдието. Всичко това показва, че вие сте много умен човек, господине.

— Какво говорите, госпожице — смирено каза Родин.

— Изключително изобретателен човек…

— О, госпожице…

— Аз не съм виновна, че по време на дългия ни разговор у господин Баление вие издадохте тези свои качества, които — признавам, ми направиха много силно впечатление и които сега, както виждам, искате да скриете. Но какво да се прави, господине, за един необикновен ум като вашия е трудно да остане в сянка. Но понеже е възможно, макар и по различни, да, по съвсем различни пътища да вървим към една и съща цел, както вие твърдяхте у господин Баление, ще ви дам един съвет в интерес на нашето бъдещо сътрудничество и ще бъда много откровена.

Родин слушаше госпожица Кардовил външно безстрастен, с шапка под мишница, скръстил ръце на жилетката си и единствено пръстите му помръдваха. Все пак имаше и един забележим признак на голямото смущение, което му причиняваха спокойните думи на Адриана — бледите клепачи на йезуита, които той лицемерно притваряше, бавно почервеняха от силния наплив на кръв. Въпреки това той се поклони и с нетрепващ глас отговори на девойката:

— Винаги съм уважавал добрите съвети и откровеността.

— Както забелязахте, господине, щастливата любов дава на човека такава проницателност, такава сила и такава дързост, че той започва да си играе с опасностите, разкрива клопките и преодолява препятствията. Вярвайте ми, че божествената светлина, с която греят две силно влюбени сърца, е достатъчна да разпръсне най-дълбокия мрак и да разкъса всички примки. Ще ви дам пример. В Индия, простете ми тази слабост, но много обичам да говоря за Индия, за да прекарат спокойно нощта, пътешествениците палят голям огън пред ажупата си (извинете ме за тази чужда дума) и докато блясъкът му осветява околността, всички ужасни, отровни гадини бягат, защото се плашат от светлината и живеят в тъмнината…

— Дотук не схващам значението на вашето сравнение — каза Родин, като започна да се надига на пръсти и да приклепва все повече с кървясалите си клепачи.

— Ще бъда по-ясна — усмихна се Адриана. — Представете си господине, че последната услуга, която направихте на мен и на принца, защото вие непрекъснато напомняте за извършените от вас услуги, е едно съвсем ново и доста умело изиграно поведение от ваша страна…

— Браво, дъще — зарадва се графът, — присъдата ти е точна.

— Ха, че това присъда ли е? — без изненада възкликна Родин.

— Не, господине — засмя се Адриана, — не е присъда, а обикновен разговор между млада девойка и стар философ, приятел на доброто. Представете си също, че редовните услуги, които правихте на мен и на моите роднини, внезапно ми отвориха очите. Или по-точно — добави важно госпожицата, — представете си, че както Бог дава на жената майчиното чувство, за да закриля детето си, така и моето щастие ми даде чувството да го предпазвам. Не зная какво предчувствие ми просветли хилядите неясни досега обстоятелства и ненадейно ми разкри, че вместо мой приятел, вие може би сте най-опасния враг както за мен, така и за рода ми.

— Значи от присъда минаваме към предположения — каза невъзмутимо Родин.

— А от предположенията, господине, трябва да ви кажа, че ще минем към твърденията — продължи Адриана с достойнство и спокойна твърдост. — Да, сега зная, че за известно време съм била ваша жертва. Ще споделя с вас без омраза, без гняв, но със съжаление, че човек се натъжава, гледайки как един просветен и умен мъж се унижава до такава степен, извършвайки куп дяволски хитрини, че накрая става за смях. Нима има нещо по-смешно от това, човек като вас да бъде сразен от една госпожица, чието единствено оръжие, единствена защита и единствено познание е любовта! С една дума, господине, от днес нататък аз ви смятам за свой постоянен и опасен враг, защото виждам целта ви, но не зная с какви средства искате да я постигнете. Няма съмнение, че тези средства ще бъдат всевъзможни. Но въпреки това не се страхувам от вас. Още утре ще съобщя всичко на рода си и нашето дейно, разумно и решително съгласие ще ни пази, защото явно става дума за онова огромно наследство, от което без малко не ни лишиха. Какво сходство може да има между действията, за които ви обвинявам, и целта, която преследвате? Изобщо не зная, но както сам ми казахте, моите неприятели са толкова опасни и хитри, интригите им са толкова заплетени, а действията им — толкова умели, че човек трябва да очаква и да предвижда всичко. Ще запомня този урок. Обещах ви да бъда откровена, господине, и мисля, че бях достатъчно откровена.

— Ако аз съм ваш враг, поне от благоразумие би трябвало да не бъдете толкова откровена — невъзмутимо каза Родин. — Но вие ми обещахте и един съвет.

— Съветът ще бъде кратък. Не се опитвайте да се борите с мен, защото, както виждате, тук има нещо по-силно от вас и от вашите съобщници — жена, която защитава щастието си.

Адриана произнесе последните думи толкова уверено, а в красивите й очи се четеше такава смелост, че въпреки цялото си нахалство, Родин за миг се уплаши. Но той изобщо не се смути и след като помълча, отвърна с презрително състрадание:

— По всяка вероятност повече няма да се видим, скъпа госпожице, затова винаги помнете едно: аз никога не се оправдавам. Оправдава ме бъдещето. А същевременно нищо не ми пречи да бъда ваш предан слуга — и той се поклони. — Приемете искрените ми почитания, господин графе — добави Родин и се поклони още по-ниско на господин дьо Монброн, а след това излезе.

Щом йезуитът напусна стаята. Адриана веднага отиде до писалището си, написа набързо няколко думи, запечата писмото и каза на господин дьо Монброн:

— Няма да се видя с принца преди утрешния ден от суеверие, а и защото според моите планове тази среща трябва да бъде тържествена. По-късно ще ви разкажа, но сега веднага трябва да му предадете това писмо, защото с неприятел като Родин всичко трябва да се предвижда…

— Права сте, дъще, ще отнеса писмото.

— Пиша му доста неща, които биха облекчили скръбта му, но не толкова, че да се лиши от щастието на внезапната радост, която съм му подготвила за утре.

— Това е много умно. Веднага отивам при принца, но няма да се видя с него, защото едва ли ще се стърпя да не му кажа всичко… А, добре, че се сетих. А разходката, за която говорихме и представлението, което мислехме да посетим тази вечер?

— Разбира се, че сега повече от всякога имам нужда от развлечение, за да изчакам утрешния ден. Освен това чувствувам, че чистият въздух ще ми се отрази добре — разговорът с Родин ме пораздразни.

— Стар негодник… Но друг път ще говорим за това. Сега отивам при принца, а после ще дойда да ви взема заедно с госпожа Моринвал, за да отидем на „Шан-з-Елизе“ — и граф дьо Монброн излезе толкова развеселен, колкото отчаян и тъжен беше на влизане.

VI глава „Шан-з-Елизе“

От разговора между Родин и госпожица Кардовил изминаха около два часа.

Многобройната тълпа, привлечена на разходка по „Шан-з-Елизе“ от ясния, хубав пролетен ден (беше към края на месец март) спираше й се възхищаваше на една много богата карета с великолепни коне.

Каретата беше синя. В нея бяха впрегнати четири красиви породисти коня с черни гриви, с лъскав хамут, целия в сребро и пурпур. На капрата й седяха двама млади кочияша, еднакви на ръст, с наметала от черно кадифе, с яркосини кашмирени жилетки с бели яки, с кожени панталони и запретнати ботуши. Отзад стояха двама едри, напудрени слуги, също с яркосини ливреи с бели яки и бели маншети. Нямаше по-красива и по-добре поддържана карета. Конете вървяха в раван, пристъпяха едновременно, хапеха юздите си, потънали в пяна, и от време на време разтърсваха кокардите си от синя и бяла коприна със спуснати панделки, окичени с разцъфнали рози. От едната страна на каретата яздеше облечен с изящна простота конник и с гордо удоволствие оглеждаше цялото й великолепие, създадено от неговите ръце. Този конник беше господин дьо Бонвил, телохранителят на Адриана, както казваше господин дьо Монброн, а каретата беше на госпожица Кардовил.

В програмата на деня стана една малка промяна. Господин дьо Монброн не успя да предаде писмото на Джалма от Адриана, защото според думите на Фарингея принцът излязъл извън града още от сутринта заедно с маршал Симон, но щял да се върне привечер и тогава ще получи писмото.

Адриана беше напълно спокойна за Джалма, защото знаеше, че той ще прочете няколкото реда, които без да му разкриват щастието, което го очаква, ще му дадат възможност да го предчувствува. По съвета на господин дьо Монброн тя отиде на разходка със собствената си карета, за да покаже пред обществото, че въпреки злостните слухове, които разпространяваше госпожа Сен-Дизие, тя е категорична в решението си да живее сама и да държи самостоятелна къща.

Адриана носеше малка бяла шапчица с къс воал, поръбен с копринена шевица, която обрамчваше свежото й лице и златната й коса. Роклята й с червена кадифена гарнитура почти не се виждаше под големия зелен кашмирен шал. Младата маркиза дьо Моринвал, също много красива и много изящно облечена, седеше от дясната й страна, а господин дьо Монброн беше се настанил в предната част на каретата.

Онези, които познават парижкото общество или по-точно онази негова недостъпна и рядко срещана част, която през всеки хубав и слънчев ден отива за час-два в Елисейските полета, за да види нещо и за да видят нея, могат да разберат, че присъствието на госпожица Кардовил по време на тази разходка беше извънредно събитие. Отбраното общество не можеше да повярва на очите си, гледайки тази млада, осемнадесетгодишна милионерка от цвета на аристокрацията да се показва пред него в собствената си карета, тъй като живеейки напълно, свободна и независима, тя бе влязла в разрез с всички традиции и всички правила за благоприличие.

Тази свобода изглеждаше чудовищна и обществото се потресе като видя, че поведението на младата девойка, преливаща от красота и достолепие, напълно опровергава клеветите, които разпространяваха госпожа Сен-Дизие и нейните приятели за мнимата лудост на Адриана.

Много хубави младежи, възползувайки се от познанството си с маркиза дьо Моринвал и с граф дьо Монброн, дойдоха да я поздравят и известно време вървяха успоредно с конете, за да видят, да разгледат, а може би и да чуят госпожица Кардовил. Адриана разговаря с всички с присъщите си прелест и духовитост, а те останаха очаровани и изумени. Онова, което в началото се смяташе за безумна себичност, сега се превръщаше в чаровна оригиналност и от госпожица Кардовил зависеше още същия ден да я провъзгласят за царица на изяществото и модата.

Младата, хубава девойка много добре разбираше какво впечатление прави на обществото и се гордееше заради Джалма, защото тя го сравняваше с тези светски хора и нейното щастие растеше. И действително, младежите, повечето от които никога не бяха напускали Париж или най-много да бяха ходили до Неапол и Баден, й се виждаха твърде безцветни в сравнение с Джалма. Въпреки че беше съвсем млад, той вече много пъти бе ръководил кървави битки и славата за неговото безстрашие и геройско великодушие, която с почуда описваха пътешествениците, идваше от недрата на Индия и достигаше до Париж. А освен това, хубавите младежи с малки шапчици, тесни рединготи и огромни вратовръзки не можеха да се мерят с индийски принц, чието изящество и мъжествена красота се подсилваха от блестящото му, богато и екзотично облекло.

И изобщо през този щастлив ден за Адриана всичко беше само радост и любов. Залязващото в чистото небе слънце багреше околността със златистите си лъчи. Въздухът беше хладен. Каретите се носеха насам-натам. Преминаваха забързани конници. Лек ветрец развяваше панделките и перата по шапките на жените. Навред цареше шум, движение и блясък. От каретата Адриана се наслаждаваше на тази блестяща върволица от целия парижки разкош, но сред общия лъскав хаос от съзнанието й не излизаше тъжното, хубаво лице на Джалма. В този момент нещо падна в коленете й и тя се стресна. Беше едно малко поувяхнало букетче от синчец. Адриана дочу глас на дете, което вървеше след каретата и повтаряше:

— За Бога, добра госпожо, дайте ми една монета!

Адриана се обърна назад и видя едно бедно, бледо, хилаво момиче с кротко и тъжно лице, облечено в дрипи, което поднасяше ръка за милостиня и умолително гледаше към нея. Адриана се натъжи при вида на крайната беднотия сред общия разкош и си спомни за Гърбавото, което може би точно в този момент изнемогваше от оскъдицата си.

— Е — каза си девойката, — днешният ден не може да бъде само ден на щастие и радост за мен. — Тя се показа през прозорчето на каретата и попита момичето: — Имаш ли си майка, детенце?

— Не, госпожо, нямам нито майка, нито баща.

— Тогава кой се грижи за теб.

— Никой, госпожо. Продавам тези букетчета и трябва да занеса пари, иначе ще ме бият.

— Горкото момиче!

— За Бога, добра госпожо, дайте ми една монета, само една монета! — каза момичето и продължи да върви успоредно с каретата.

— Скъпи графе — усмихна се Адриана на господин дьо Монброн. — Няма да ви е за пръв път, ако откраднете това момиче, нали? Наведете се през вратичката, хванете го с две ръце и го вдигнете при нас. Веднага ще го скрием между госпожа дьо Моринвил и мен и ще се приберем, без никой да ни забележи.

— Как?! — изненада се графът. — Вие искате…

— Да, моля ви.

— Но това е лудост!

— Може би вчера бихте имали право да наречете този мой каприз лудост, но днес — и Адриана наблегна на последната дума, гледайки красноречиво господин дьо Монброн, — днес трябва да разберете, че това е мой дълг.

— Да, разбирам доброто ви, благородно сърце — трогна се графът, а госпожа дьо Моринвал, която изобщо не знаеше за любовта на госпожица Кардовил към Джалма, гледаше с недоумение и любопитство ту единия, ту другия.

Граф дьо Монброн се наведе през вратичката, протегна ръце към момичето и му каза:

— Подай ми ръчичките си, пиленце.

Момичето се учуди, но простря двете си ръце. Тогава графът го хвана здраво и леко го повдигна, тъй като каретата беше ниска и вървеше много бавно. Момичето бе по-скоро смаяно, отколкото изплашено и не отрони звук. Адриана и госпожа дьо Моринвал веднага му направиха място помежду си и то се изгуби под шаловете на двете млади дами. Всичко стана толкова бързо, че само няколко души, които минаваха по отсрещната пътечка, забелязаха кражбата.

— А сега, графе, да бягаме час по-скоро с нашата плячка — разсмя се Адриана.

Господин дьо Монброн се изправи и каза на кочияша:

— Карайте към двореца.

Четирите коня се понесоха в крак.

— Струва ми се, че ще осветя този щастлив ден и моят разкош ще бъде оправдан — мислеше си Адриана. — И докато намеря отново нещастното гърбаво момиче, което ще направя на всяка цена, поне мястото му няма да бъде празно.

Странните съвпадения не са рядкост. В момента, в който Адриана си мислеше за Гърбавото, съвсем наблизо започна да се струпва тълпа, към която се присъединяваха все повече и повече хора.

— Погледнете, вуйчо — каза госпожа дьо Моринвал, — хората се събират там. Какво ли се е случило? Да спрем и да изпратим някой да разбере какво става?

— Много съжалявам, но не мога да задоволя любопитството ти — отвърна графът и извади часовника си. — Наближава шест. Представлението с дивите зверове ще започне в осем. Имаме време само да се приберем и да вечеряме. Нали така, дъще? — обърна се той към Адриана.

— Какво ще кажете, Юлия? — обърна се госпожица Адриана към маркизата.

— Да вървим — отговори младата жена.

— Ще ви бъда много благодарен, ако не се бавите — каза графът, — защото след като ви заведа в „Порт-Сен-Мартен“, ще трябва да отскоча за половин час до клуба, за да гласувам за лорд Камбъл, когото представлявам.

— Значи аз и Адриана ще останем сами на представлението, така ли, вуйчо?

— Нали вашият съпруг ще ви придружи.

— Да, вуйчо, но въпреки това не ни оставяйте.

— Не се тревожете, бързо ще се върна, защото и аз съм любопитен да видя страшните животни и прочутия звероукротител Морок.

След няколко минути каретата на госпожица Кардовил излезе от „Шан-з-Елизе“ заедно с малкото момиченце и пое към улица „Анжуй“. В същото време, когато великолепната карета се изгуби, тълпата, за която споменахме, все повече се разрастваше. Един господин се доближи до някакъв младеж, който се намираше в края на струпалото се множество, и го попита:

— Какво има там? Защо се събират?

— Казват, че едно бедно гърбаво момиче е припаднало от глад.

— Гърбаво момиче ли? Голяма работа. Достатъчно гърбави има и без това — пошегува се дебелашки господинът и се изсмя грубо.

— Гърбавото или не, заслужава съчувствие, щом умира от глад, така че няма защо да се смеете, господине — не успя да въздържи гнева си младежът.

— Съмнявам се, че умира от глад — сви рамене господинът. — Само лентяите, които ги мързи да работят, умират от глад и така им се пада.

— А пък аз, господине, се облагам, че съществува само едно нещо, от което вие никога няма да умрете — възмути се младежът от жестоката безочливост на този господин.

— Какво искате да кажете? — попита надуто господинът.

— Искам да кажа, господине, че вие никога няма да умрете от чувство за милосърдие.

— Господине! — ядоса се грубиянът.

— Какво има, господине? — попита младежът и погледна опонента си в очите.

— Нищо… — отвърна му господинът, обърна се и, ругаейки, тръгна към една жълта карета, на която бе изписан герб с баронски венец.

Един смешно облечен слуга със златни ширити върху зелените панталони и множество висулки, които достигнаха до петите му, стоеше изправен до коня и не забеляза, че господарят му идва.

— Къде гледаш, говедо? — извика господинът и блъсна слугата с края на бастуна си.

Слугата се обърна изплашен:

— Господине, аз…

— Никога ли няма да се научиш да ме наричаш господин барон, негоднико! — развика се богаташът. — Хайде, отваряй вратата.

Този господин беше барон Трипо — фабрикантът, банкерът, лихварят.

А нещастното недъгаво момиче беше Гърбавото, което наистина припадна, изнемощяла от глад и недоимък, тъкмо когато отиваше при госпожица Кардовил. Несретницата се осмели да презре срама и жестоките подигравки, които очакваше да я посрещнат в тази къща, след като доброволно я бе напуснала. И този път тя не отиваше заради себе си, а заради сестра си Цефиза, заради Вакханалната царица, която се бе върнала в Париж преди един ден и която Гърбавото искаше да спаси от ужасната й участ с помощта на Адриана.

Два часа след тези събития хиляди хора се тълпяха около театъра „Порт-Сен-Мартен“, за да присъствуват на представлението на Морок, който щеше да се бори с прочутата черна явска пантера на име Смърт.

След малко пред входа на театъра слязоха от каретата си Адриана и господин дьо Моринвал заедно с госпожа дьо Моринвал. Към тях трябваше да се присъедини и граф дьо Монброн, когото на отиване оставиха в клуба.

VII глава Зад завесата

Огромният салон на театър „Порт-Сен-Мартен“ беше препълнен с нетърпеливо множество. Както бе казал господин дьо Монброн на госпожица Кардовил, цял Париж се тълпеше с огромно любопитство на представленията на Морок. Няма нужда да споменаваме, че звероукротителят окончателно се бе отказал от дребната търговия с религиозни предмети, от които толкова печелеше в гостилницата „Белия сокол“ близо до Лайпциг. Той също бе изоставил и големите картини, които изобразяваха странните превращения на Морок. Тези отживелици нямаше да минат в Париж.

Морок привършваше тоалета си в една от гримьорните, която му бяха заделили. Освен ризницата и броните на ръцете и краката си, той бе обул широки червени панталони, пристегнати около глезените с жълти метални закопчалки. Черната му горна дреха, цялата в злато и пурпур, също беше пристегната на кръста и на китките на ръцете с по-големи метални закопчалки. Това странно облекло го правеше още по-зловещ. Гъстата му русолява брада се спускаше ниско над гърдите, а черната му шапка беше омотана в дълга бяла муселинена ивица плат.

В Германия Морок се правеше на набожен пророк, а в Париж стана комедиант, успявайки, като своите покровители, напълно да се съобразява с обстоятелствата.

В стаята седеше и Жак Ренепон или Голчо и наблюдаваше в захлас Морок.

От деня, в който пожарът съсипа фабриката на господин Харди, Жак не се отделяше от Морок и прекарваше всяка нощ в пиянство, чиито пагубни последствия бяха лесно преодолими за звероукротителя, тъй като той сякаш бе направен от желязо. Но лицето на Жак беше съвсем променено: страните му хлътнаха и се покриха с мъртвешка бледност; погледът му понякога се рееше безсмислено, понякога святкаше със зловещи пламъчета, които разкриваха опустошената му същност от безпътния живот, а горчивата му, иронична усмивка постоянно блуждаеше по пресъхналите устни. Живият му и весел преди време ум сега непрекъснато се опитваше да надделее затъпяването от непрекъснатото пиянство. Отвикнал от труда, страстно отдаден на просташки удоволствия, без които вече не можеше, опитал се да удави във виното и последната си капчица честност, Жак стигна до там, че без никакъв срам приемаше щедрата милостиня за скотските си развлечения, с които го подкупваше Морок. И наистина, звероукротителят прахосваше доста средства за техните гуляи, но никога не му даваше пари на ръка, за да не се лиши от влиянието си над него.

След като понаблюдава втренчено Морок, Жак му каза:

— Бога ми, занаятът ти е много хубав. Можеш да се гордееш, че в целия свят няма друг като теб. Жалко, че не се занимаваш само с това.

— Какво искаш да кажеш?

— А онзи заговор, заради който денонощно ме държиш нащрек?

— Още не му е дошло времето, затова искам да си ми под ръка, когато настъпи великият ден. Досаждам ли ти?

— Не. Иначе какво щях да правя? Кръвта ми е станала на алкохол, така че и да искам да работя, няма да имам сили… И по-добре, защото пиенето не ми позволява да мисля.

— За какво?

— Много добре знаеш, че когато мисля, имам само едно нещо предвид — мрачно каза Жак.

— Още ли не си забравил Вакханалната царица? — подозрително попита Морок.

— Не мога да я забравя. А когато окончателно престана да мисля за нея, значи или съм умрял, или съвсем съм затъпял.

В стаята се втурна запъхтеният Голиат и прекъсна разговора.

Той изглеждаше още по-едър и огромен, защото беше облечен като Алцид: яките му крака бяха обути в клин с телесен цвят, под който изпъкваха дебелите му колкото пръст вени. Над него носеше къси червени панталони.

— Какво се е случило, че връхлиташ като буря? — попита го Морок.

— Бурята е в залата: хората се възмущават и викат като полудели. Но не е само това.

— Какво друго има?

— Тази вечер Смърт не може да участвува.

Морок се обърна бързо и разтревожено:

— Защо да не може?

— Идвам оттам. Лежеше просната на една страна и ушите й висяха като отрязани. Знаеш какво значи това.

— Нищо особено — каза Морок и се обърна към огледалото, за да довърши накита на главата си.

— И това е предостатъчно, защото е много разярена. Не съм я виждал такава от онази нощ в Германия, когато изкорми крантавата бяла кобила. Очите й пускат искри.

— Ще й сложа здравия нашийник.

— Здравия нашийник ли?

— Да.

— Значи ще трябва да ти прислужвам — каза исполинът. — И да се преобличам…

— Млъквай!

— Но не е само това — продължи Голиат.

— Какво има още?

— Предпочитам да ти кажа веднага…

— Говори по-бързо.

— Тук е и…

— Кой е тук, говедо?

— Англичанинът.

Морок настръхна и отпусна ръце.

Жак се изненада от пребледнелия му, намръщен вид.

— Ти видя ли го? — извика Морок. — Сигурен ли си, че е той?

— Съвсем сигурен съм. Надникнах през завесата и го видях в малката ложа. Иска да следи всичко отблизо. Явно е нащрек.

Морок потръпна. Този обикновено невъзмутим човек се притесни и изглеждаше толкова изплашен, че Жак му каза:

— Какъв е този англичанин, че толкова се страхуваш?

— Следи ме още от Страсбург, където ме срещна за пръв път — не криеше смущението си Морок. — Пътува с конете си бавно, като мен и спира там, където спирам аз, за да не изпусне нито едно мое представление. Но два дни преди да дойда в Париж, ме изостави и аз помислих, че съм се отървал от него — въздъхна звероукротителят.

— Защо трябва да се отърваш от толкова ревностен почитател? — учуди се Жак.

— Този нещастник се е обзаложил, че ще бъда разкъсан пред него по време на някое представление — още по-мрачно отвърна Морок. — Той се надява да спечели, затова не ме изоставя.

Тази мисъл на англичанина се стори толкова странна и смешна на Голчо, че той за пръв път се изсмя от сърце.

Пребледнял от гняв, Морок се втурна застрашително към него, а Голиат застана помежду им.

— Недей… Не се ядосвай — каза Жак. — Това е несериозно. Няма да се смея повече.

Морок се успокои и с глух глас рече на Голчо:

— Да не мислиш, че съм страхливец?

— Нищо подобно не мисля.

— Но този англичанин с дебелашко лице ми вдъхна повече страх дори от тигъра и от пантерата ми.

— Предполагам, но не мога да разбера какво толкова те плаши присъствието на този човек — отговори Жак.

— Как така не разбираш, нещастнико! — извика Морок. — Принуден съм непрекъснато да следя и най-малкото движение на дивия звяр, когото хипнотизирам с жестове и поглед. Но изтръпвам като зная, че има две очи, които очакват най-дребното невнимание от моя страна, за да попадна между зъбите на животните.

— Ясно — отговори Жак и потръпна. — Ужасно нещо!

— Да, защото когато изляза на сцената, напразно се старая да не гледам англичанина. Все ми се струва, че пред себе си виждам две огромни, кръгли, втренчени в мен очи. Веднъж за малко тигърът Каин не ми откъсна ръката. Англичанинът ме разсея, дявол да го вземе! Гръм да го порази! Този човек ще стане причина за моята гибел! — извика Морок и започна да се разхожда неспокойно из стаята.

— А освен това, тази вечер Смърт е с клепнали уши — грубо допълни Голиат. — Казвам ти, че ако упорстваш, днес англичанинът ще спечели.

— Махни се оттук, говедо. Престани да ме тормозиш с предсказанията си за нещастие — извика Морок. — Върви да приготвиш нашийника на Смърт.

— Твоя работа. Всеки прави това, което иска, а ти искаш пантерата да те схруска — каза исполинът и тежко-тежко излезе.

— Щом толкова се боиш, защо не кажеш, че пантерата е болна? — попита Голчо.

Морок сви рамене и отговори с животинска наслада:

— Чувал ли си за горчивото удоволствие на картоиграча, който залага живота и честта си на една карта? И с мен е така в тези всекидневни упражнения, когато животът ми е в опасност. Изпитвам нечовешко удоволствие да надвивам смъртта пред настръхналата и изплашена от смелостта ми тълпа. В края на краищата дори в страха, вдъхван ми от този англичанин, откривам страшен стимул, който ме отвращава, но аз му се поддавам.

В гримьорната влезе разпоредителят на театъра и прекъсна Морок.

— Да ударим ли третия звънец, господин Морок? — попита той. — Музиката свири само десет минути.

— Ударете го — каза Морок.

— Господин полицейският пристав отново прегледа двойната верига, с която ще бъде завързана пантерата, и забития в пода клин и установи, че всичко е здраво и съвсем безопасно — осведоми го разпоредителят.

— Да, безопасно е, само че не и за мен — измърмори звероукротителят.

— Значи да ударим третия звънец, господин Морок?

— Да, да — отвърна Морок и разпоредителят излезе.

VIII глава Завесата се вдига

Третият звънец екна тържествено зад завесата, музиката засвири, но честно казано, никой не я слушаше.

Залата беше много оживена. С изключение на двете авансцени, всички места бяха заети. Много красиво облечени жени, привлечени, както винаги, от екзотичното странно представление, пълнеха ложите. В партера бяха насядали повечето от младежите, които през деня се разхождаха на коне по „Шан-з-Елизе“. Думите, които те си разменяха, ще ни дадат възможност да си изградим представа за естеството на техния разговор.

— Знаете ли, скъпи приятелю, за представлението на „Атали“ едва ли би се събрало толкова отбрано общество.

— Разбира се. Скромният гласец на един комедиант е нищо в сравнение с рева на лъва.

— Не разбирам защо позволяват на Морок да връзва пантерата за желязна верига. Ами ако тя се строши?

— Това ми напомня за дребничката госпожа дьо Бленвил, която не е тигрица, но къса вериги. Виждате ли я на втория ред, срещу нас?

Добре й се отрази скъсването на съпружеската верига, както вие се изразявате. Сега ми се вижда много по-хубава.

— А, ето и красивата дукеса Сен-При. Както виждам, тази вечер тук са се събрали всички красавици и красавци, но ние не сме от тях.

— Истински италиански театър! Колко радост и веселие!

— Сега най-важното е човек да се повесели, защото може да не трае дълго.

— Откъде-накъде?

— Ами ако холерата дойде в Париж?

— Чак пък…

— Не се ли страхувате от холерата?

— Как да не се страхувам, щом идва от север и се разхожда с тояга в ръка?

— Дано по пътя дяволът я вземе, та да не видим зелената й физиономия!

— Казват, че е в Лондон.

— На добър й час!

— Предпочитам да говорим за друго. Може да го възприемете като моя слабост, но все пак не ми е приятно.

— Сигурно.

— Да, господа, не се лъжа. Това е тя…

— Коя?

— Госпожица Кардовил! Влиза с Моринвал и жена му. Това е истинско възкресение. Днес беше на „Шан-з-Елизе“, а тази вечер е тук.

— Тя е, наистина. Това е госпожица Кардовил.

— Боже мой, колко е хубава!

— Я ми подайте монокъла.

— Хубава, значи…

— Прелестна, очарователна!

— И при тази хубост и при дяволския си ум, тя е на осемнадесет години, има триста хиляди франка годишен доход, благородническо потекло и е свободна като птичка.

— Ако тя пожелае, още утре и дори още днес мога да бъда най-щастливия човек на света.

— Всичко това може да те подлуди!

— Твърдят, че двореца й на улица „Анжуй“ прилича на рай. Казват, че баните и спалнята й са като в приказките.

— И е свободна като птичка… Все за това си мисля.

— Ех, да бях на нейно място!

— Щях да се чувствувам лек като перце.

— Ех, господа, колко ли щастлив ще бъде онзи, когото тя обикне пръв.

— Мислите ли, че ще има много дръзки?

— Щом е свободна като птичка…

— Всички места се запълниха, с изключение на ложата, която се намира срещу госпожица Кардовил. Щастливци са онези, които ще седнем там.

— Видяхте ли на първите редове английската посланичка?

— И княгиня Алвимар… Какво чудовище!

— Казва се Жермини.

— Трябва да поздравим лъвовете и тигрите, които привлякоха толкова отбрано общество.

— Господа, забележете как всички красиви младежи наблюдават госпожица Кардовил.

— Появяването й е важно събитие.

— Има пълното право да се покаже пред обществото, защото разпространиха слуха, че е луда.

— Господа, вижте какво красиво, изваяно лице!

— Къде, къде!

— Там, в малката ложа, под тази на госпожица Кардовил.

— Като статуя е.

— Сякаш са го моделирали.

— Какви горещи, кръгли очи!

— Ами носът!

— Ами челото!

— Тихо, господа! Завесата се вдига.

И наистина, в този момент завесата се вдигна.

За да разберем онова, което ще се случи по-нататък, трябва да кажем няколко думи за обяснение.

Авансцената на първия етаж беше разделена на две ложи. В едната бяха насядали много госпожи, за които говореха младежите в партера. В другата, която бе по-близо до сцената, се беше настанил англичанинът — онзи странен, злокобен човек, от който се боеше Морок. Трябва да си надарен с редкия, изумителен гений на Хофман, за да опишеш това грубо, ужасно лице. Англичанинът беше около петдесетгодишен мъж с голямо, оголено, конусовидно чело. Под извитите му като змии вежди святкаха две огромни зелени очи, неестествено окръглени, неподвижни и сближени до кривия му островърх нос. Брадата му наполовина се скриваше във високата, широка вратовръзка от бял батистен плат, твърда както ризата на яката му с пречупени ъгли, достигащи до ушите. Суховатото му, зачервено лице още повече подчертаваше цвета и ириса на очите му. Изключително голямата му уста ту си тананикаше тихичко някаква шотландска песен, ту се извиваше в лукава усмивка. Беше облечен елегантно в син сюртук с метални копчета й бяла жилетка от памучен плат. Копчетата на ризата му бяха от великолепен рубин. Бе облегнал върху парапета на ложата големите си ръце в лъскави ръкавици. И ако някой знаеше странното, жестоко желание, което заставяше този англичанин да присъствува на всички представления, щеше да установи, че вместо смях и подигравки, грубото му лице предизвиква страх. Това обяснява и ужаса, който вдъхваха на Морок двете му големи, неподвижни очи, сякаш очакващи смъртта на звероукротителя с неумолима увереност.

Над тъмната ложа на англичанина се намираше ложата на господин и госпожа дьо Моринвал и госпожица Кардовил, които бяха пълна противоположност на чужденеца.

Адриана седеше близо до сцената. Беше без шапка, в небесно синя рокля от китайски креп. На гърдите си носеше голяма брошка с красиви бисерни висулки. Този накит я правеше прелестна. В ръката си държеше букетче индийски цветя: стефанотисът и гарденията искряха с белотата си между червените явски ибискуси и амарили.

Госпожа дьо Моринвал седеше от другата страна на ложата и беше облечена семпло и елегантно. Красивият, рус господин дьо Моринвал заемаше мястото между двете жени. Те очакваха господин дьо Монброн.

Накрая трябва да припомним на читателя, че ложата срещу тази на Адриана, в дясната страна на залата, до този момент оставаше празна.

Декорите изобразяваха огромна индийска гора. В дъното големи непознати дървета кичесто се разклоняваха или се стрелкаха нагоре от островърхи скали, а през тях едва се виждаше част от червеникавото небе. Отляво на залата, точно под ложата на Адриана, се виждаше неправилно изрязаният вход на мрачна, дълбока пещера, притиснат отгоре от куп гранитни скали от вулканичен произход. Тази стръмна, величествена и дива местност беше майсторски изработена и до съвършенство наподобяваше действителността. Слабата светлина с аленеещ оттенък подсилваше тъжния, страховит вид на пейзажа.

С пламнали страни, светнали очи и разтуптяно сърце Адриана се бе надвесила от ложата, за да открие сред декора дивата гора, описана от пътешественика, разказващ за безстрашието и мъжеството, с които Джалма се хвърлил върху разярената тигрица, за да спаси живота на черния роб в пещерата. Тя изцяло бе потънала в мислите си и изобщо не забелязваше какво става в залата. А в този момент в отсрещната ложа се случваха интересни неща.

Вратата й се отвори. Влезе един около четиридесетгодишен мъж с жълтеникаво лице. Беше облечен по индийски маниер с дълга роба от копринен портокалов плат, препасана през кръста му със зелен пояс. На главата си носеше малка чалма. След като сложи два стола в ложата, поогледа залата, разтрепера се, очите му засвяткаха и той бързо-бързо излезе навън.

Това беше Фарингея.

Появяването му събуди сред зрителите учудване, премесено с любопитство. Повечето от тях нямаха причини да се замислят над екзотичното оформление на сцената. Но общото внимание още повече се засили, когато в същата ложа влезе един изумително красив младеж, облечен в индийска роба от кашмир с широки ръкави. На главата си носеше малка червена чалма на златисти райета, а на кръста му проблясваше окичен със скъпоценни камъни ятаган.

Този момък беше принц Джалма.

Той постоя малко пред вратата в дъното на ложата и хвърли безразличен поглед към претъпканата зала. След това принцът направи няколко крачки с изящно и спокойно величие, седна небрежно на едно кресло и се обърна към вратата с учудване, че не се появява лицето, което явно очакваше.

Най-после въпросното лице влезе и една прислужница свали наметалото му. Това беше едно много хубаво, русо момиче, облечено по-скоро разкошно, отколкото с вкус, в бяла копринена рокля на широки вишневи райета, деколтирана предизвикателно и с къси ръкави. Две огромни вишневи пандели върху буйните му коси правеха дребното му личице симпатично, своенравно и весело.

Читателят вече се е досетил, че това беше Роз-Помпен с дълги, натруфени с гривни ръкавици, които едва прикриваха наполовина разголените й красиви ръце. В едната държеше голям букет рози. Вместо да влезе в ложата спокойно като Джалма, Роз-Помпон връхлетя шумно, разблъска столовете и след като седна, дълго се въртя на мястото си, докато оправи хубавата си рокля. След това, без изобщо да се притеснява от бляскавото множество, тя чаровно поднесе букета си на Джалма да го помирише и най-сетне се успокои. После влезе Фарингея, затвори вратата на ложата и се настани зад принца.

Адриана все още седеше загледана в индийския пейзаж и потънала в собствените си размисли, така че не обърна никакво внимание на новодошлите. И тъй като беше с лице към сцената, Джалма я виждаше в профил, затова и той не можа да познае госпожица Кардовил.

IX глава Смърт

Песента, в която се разказваше за двубоя между Морок и черната пантера, беше толкова незначителна, че зрителите изобщо не й обръщаха внимание и пазеха цялото си любопитство за момента, когато звероукротителят щеше да се появи на сцената. Безразличието им към музиката обяснява интереса, който предизвика появата на Фарингея и Джалма. И сега, както преди известно време при вида на индиец на обществено място, тълпата се раздвижи и разшумя.

Веселото, хубавичко личице на Роз-Помпон, която беше прелестна както винаги, въпреки тържественото си, неподходящо и твърде смешно за случая облекло, и нейните фамилиарни, непринудени обноски с хубавия индиец, който я придружаваше, още повече възбудиха любопитството на множеството. Тя тъкмо протягаше букета си към Джалма. Но в този момент принцът забеляза декора, напомнящ за отечеството му, и вместо да обърне внимание на приятелската закачка, потъна в размисли с втренчен поглед. Тогава Роз-Помпон започна да повтаря такта на шумния марш, който свиреше оркестърът, удряйки с цветята по парапета на ложата и разкърши хубавите си раменца, сякаш искаше в същия миг да затанцува.

Тъй като госпожа дьо Моринвал седеше точно срещу ложата на Фарингея, Джалма и Роз-Помпон, тя скоро забеляза новодошлите и особено впечатление й направи лековатото поведение на момичето. Затова младата маркиза се наведе към замечтаната госпожица Кардовил и през смях й каза:

— Скъпа, не гледай към сцената. Срещу нас има по-забавни неща.

— Срещу нас ли? — попита машинално Адриана и отправи поглед към мястото, което й сочеха.

И какво видя?! Видя Джалма, седнал до едно момиче, което свойски му поднасяше букета си. Смаяна, поразена, сякаш през нея премина ток, Адриана пребледня като мъртвец. Тя инстинктивно закри очите си с ръце, като че ли се предпазваше от удар. Но след като физическата болка се поуталожи, изведнъж я връхлетя ужасната мисъл за нейната любов и нараненото й честолюбие.

— Джалма е тук с тази жена, въпреки че е получил писмото ми, в което му съобщавам какво щастие го очаква — шепнеше си тя. Мислейки за страшната обида, сразена от реалността, Адриана се покри с руменина от срам и негодувание и си рече: — Не ме излъга Родин!

Невъзможно е да се предаде светкавичната бързина на вълненията, които измъчват и убиват човека само за един миг. Така се случи и с Адриана, която от полета на огромното щастие падна в дъното на пропаст от болки само за секунда, защото едва ли измина и толкова, докато отговори на госпожа дьо Моринвал:

— Нищо любопитно не виждам, скъпа Жюли?

Този уклончив отговор даде възможност на Адриана да възвърне първоначалното си хладнокръвие. За щастие дългите й къдрици закриваха страните й и госпожа дьо Моринвал не можа да забележи промяната, затова весело й каза:

— Как, скъпа, не виждаш ли индийците, които преди малко влязоха в ложата срещу нас?

— А, да, виждам ги — отвърна Адриана със спокоен глас.

— Според вас не са ли много любопитни? — попита маркизата.

— Моля ви — засмя се господин дьо Моринвал, — бъдете снизходителни към клетите чужденци. Те не познават нашите обичаи, защото ако ги познаваха, едва ли щяха да се явят пред очите на цял Париж с такава приятелка.

— Наистина! — усмихна се горчиво Адриана. — Простодушието им е трогателно. Трябва да ги съжаляваме.

— Колко жалко, че това момиче с деколтирана рокля и разголени ръце е толкова хубаво! — рече маркизата. — Сигурно е най-много на шестнадесет-седемнадесет години. Какво нещастие!

— Днес със съпруга си сте обладани от човеколюбиви чувства, скъпа Жюли — отговори Адриана. — Трябва да съжаляваме индийците и да оплакваме онова момиче. Да видим кой още ще спечели вашето съчувствие?

— Не съжалявам хубавия индиец със златистата чалма — засмя се маркизът, — защото, ако продължава така, момичето с вишневите панделки ще го целуне… Погледнете го как се навежда към своя султан…

— Много са забавни — каза маркизата, също се засмя и се вгледа през монокъла в Роз-Помпон. След малко се обърна към Адриана и й каза: — Сигурна съм, че въпреки лекомислието си, тази девойка е луда по индиеца. Забелязах един от погледите й, който е много красноречив…

— И какво като сте забелязала? — кротко попита Адриана. — Каква полза има да надничаме в сърцето на това младо момиче?

— Има пълно право да обича султана си — рече маркизът и също се взря през монокъла, — защото никога не съм виждал по-красив момък. От пръв поглед можеш да оцениш красотата му. Прилича на древна статуя. Какво ще кажете, госпожице? — добави той и се наведе към Адриана. — Разбира се, тук става дума за изкуство…

— Като предмет на изкуството ли? — попита Адриана. — Наистина е много хубав.

— О! — възкликна маркизата. — Колко безочливо е онова момиче! Наблюдава ни през монокъла си.

— Да! — потвърди маркизът. — Но вижте колко безсрамно си сложи ръка върху рамото на индиеца явно за да го накара да ни погледне…

И наистина, до този момент Джалма разглеждаше декорите, които напомняха за отечеството му, не обръщаше никакво внимание на Роз-Помпон и не бе забелязал Адриана.

— Охо-охо! — повтаряше Роз-Помпон, навеждаше се през ложата и продължаваше да наблюдава през монокъла си госпожица Кардовил, защото тя гледаше именно нея, а не маркизата. — Вижте, каква изключителна красота! Онази прелестна жена с червената коса… Погледнете, прекрасни принце! — и тя лекичко потупа по рамото Джалма, който потръпна при тези думи, обърна глава и за пръв път забеляза госпожица Кардовил.

Въпреки че бяха го подготвили за тази среща, принцът толкова се развълнува, че без малко не подскочи от мястото си, но внезапно усети върху рамото си огромната тежест от желязната ръка на Фарингея, който бързо му пошушна на своя си език:

— Смелост… утре тази жена ще бъде в краката ви. — Но тъй като Джалма изглеждаше още по-развълнуван, за да го спре, метисът добави: — Преди малко тя пребледня, а сетне почервеня от завист. Не се показвайте слаб пред нея, защото иначе всичко е загубено.

— Пак започнахте да говорите на вашия невъзможен език — намеси се Роз-Помпон. — Първо, не е прилично, а освен това той е толкова странен, сякаш трошите орехи когато говорите.

— Говоря на принца за вас — рече метистът. — Обсъждаме една изненада, която ви подготвяме.

— Изненада ли? Това е друга работа. Щом е така, побързайте, прекрасни принце — добави тя и нежно погледна към Джалма.

— Сърцето ми се къса — прошепна Джалма на индийски.

— Утре сърцето ви ще трепти от радост и любов — каза метисът. — Горделивата жена се побеждава само с презрение. Казвам ви, утре ще я видите разтреперана и смутена да лежи и да се моли в краката ви.

— Утре тя смъртно ще ме намрази! — отговори отчаяно князът.

— Да, но ако сега ви види слаб и малодушен. Вече няма време за отстъпление. Гледайте я в очите, вземете букета от момичето и го докоснете с устни. Ще видите, че жената ще пребледнее и ще се изчерви както преди малко. Тогава ще ми повярвате ли?

Принуден от отчаяние да опита всичко, Джалма се вслуша в сатанинските съвети на Фарингея, погледна за кратко госпожица Кардовил, взе с разтреперана ръка букета на Роз-Помпон, погледна отново Адриана и целуна цветята.

При тази обидна постъпка госпожица Кардовил не можа да се въздържи и потръпна толкова болезнено и силно, че принцът се смая.

— Вече е ваша — каза му метисът. — Виждате ли, светли принце, как се разтрепера от завист. Ваша е! Смелост! Скоро ще предпочете вас пред онзи красив младеж, който е седнал зад нея. А той е човекът, когото досега тя смяташе, че обича — и сякаш предусетил яростта и омразата, които ще кипнат при подобно откритие в и без това развълнуваното сърце на принца, той добави: — Спокойствие и презрение! Сега този човек ще ви намрази.

Принцът се въздържа и сложи ръка на пламналото си от гняв чело.

— Боже мой! Какво му говорите, та толкова се вълнува? — попита сърдито Фарингея Роз-Помпон. След това се обърна към Джалма и каза: — Хайде, прекрасни принце, както се изразяват в приказките, върнете ми букетчето — и си го взе. — Вие го целунахте, затова на мен ми се иска да го изям. — След това тя хвърли страстен поглед към Джалма и тихичко си каза: — Проклетият Нини-Мулен не ме излъга… Всичко е съвсем честно и няма за какво да се коря — и тя захапа с белите си зъбки яркочервеният нокът на ръката си, от която бе свалила ръкавицата.

Няма нужда да споменаваме, че писмото от Адриана не беше предадено на Джалма и че той изобщо не бе напускал града, за да прекара целия ден на разходка с маршал Симон. За трите дни, през които господин дьо Монброн не се бе виждал с Джалма, Фарингея успя да убеди принца, че ако се направи на влюбен в друга жена, ще успее да привлече вниманието на госпожица Кардовил. А идването му в театъра се реши, когато Родин научи от Флорин, че господарката й тази вечер ще бъде в „Порт-Сен-Мартен“.

Преди Джалма да разпознае Адриана, тя се бе наканила да си тръгне, защото чувствуваше, че все повече губи силите си. Човекът, когото обичаше толкова горещо и от когото се възхищаваше като от герой и бог, човекът, когото мислеше за тъй отчаян, че от съжаление му написа искрено писмо, за да успокои страданията му с приятна надежда, онзи човек, към когото хранеше любов и доверие, й отговаряше, като се явяваше пред цялото общество с една недостойна за него жена. Какви неизлечими рани за честолюбието на Адриана! Тя не се интересуваше дали Джалма е искал да я направи свидетел на тази недостойна обида. Но след като видя, че той я позна и задълбочи обидата си дотам, че гледайки я в очите, я презря и поднесе към устните си букета на момичето, което беше довел със себе си, Адриана почувствува прилив на благородно негодувание и намери сили да остане. Вместо да затвори очи пред действителността, тя изпитваше някакво садистично удоволствие да присъства на последните издихания на своята чиста любов. С открито чело, с горд и смел поглед, с поруменели страни и присвити устни, тя изгледа принца с презрителна твърдост. По лицето й се разля саркастична усмивка и тя каза на маркизата, която както повечето зрители, бе съсредоточила вниманието си към авансцената.

— Това възмутително поведение на дивашките нрави е в пълен унисон с останалата програма.

— Наистина — отговори маркизата, — вуйчо ми няма да види може би най-любопитното нещо.

— Господин дьо Монброн ли? — натъжи се Адриана. — Да, ще съжалява, че не е видял всичко… Тревожа се, че не идва. Нали той стана причина да попадна на това симпатично забавление.

Може би госпожа дьо Моринвал щеше да забележи хапливата ирония, която Адриана не успя съвсем да прикрие, ако не беше един гърлен продължителен рев, привлякъл нейното внимание и вниманието на всички зрители, които до този момент оставаха безразлични към сцените, предизвестяващи скорошното появяване на Морок. Погледите инстинктивно се обърнаха към пещерата в лявата страна на сцената, под ложата на госпожица Кардовил. Цялата зала бе обхваната от ужас и огромно любопитство…

Втори, още по-силен и по-яростен рев се разнесе, този път от самата пещера, чиито вход наполовина бе закрит от изкуствени храсти, които лесно можеха да се отстранят. В този момент англичанинът стана прав в малката си ложа, надвеси се напред и радостно потри ръце. След това застина в тази поза и големите му, зелени, неподвижни очи се вторачиха в пещерата.

При този рев Джалма се разтрепера от любов и омраза, защото отново си спомни за родината и за онези опасни и смъртоносни походи на лов и на война. Дори ако в този миг бе чул тръбите и барабаните на баща му да призовават за нападение, едва ли в него щеше да се разгори толкова силен огън. След малко глух рев, като далечен тътен заглуши пронизителните звуци, които издаваше пантерата. Лъвът и тигърът — Юда и Каин й отговаряха от дъното на сцената, където се намираха клетките им. При този ужасен концерт, който толкова пъти бе достигал до ушите на Джалма сред индийските пустини, кръвта му кипна, очите му засвяткаха, той настръхна, ръцете му стиснаха парапета на ложата и цялото му тяло потръпна. Сега за него не съществуваха нито публиката, нито театърът, нито дори Адриана. Той се намираше сред горите на своята родина и чуваше рев на тигър…

Красотата му придоби толкова решителен и смел вид, че Роз-Помпон го изгледа с ужас и страхопочитание. Може би за пръв път в живота й нейните хубави сини очи, които обикновено бяха толкова весели и лукави, сега станаха сериозни и неспокойни. Тя не можеше да си обясни онова, което чувствуваше. Сърцето й се свиваше и силно туптеше, сякаш предусещаше някакво нещастие. Обхваната от необясним страх, тя хвана ръката на Джалма и му каза:

— Не гледайте така в тази пещера, плашите ме…

Принцът не я чу.

— Ето го!… — премина възглас през залата.

Морок се появи от дъното на сцената. Освен странното си облекло носеше лък и дълъг колчан със стрели. Той слезе бавно по стръмните декори, изобразяващи скали, които постоянно се снишаваха към средата на сцената. Морок поглеждаше насам-натам и разбира се неволно се натъкна на големите зелени очи на англичанина, чиято ложа се намираше над самата пещера. В този миг лицето на звероукротителя така се сгърчи, че госпожа дьо Моринвал, която го наблюдаваше през чудесния си монокъл, тъжно каза на Адриана:

— Скъпа, този човек се страхува… ще го сполети нещастие.

— Нима може да се случи нещастие — отвърна с иронична усмивка Адриана, — сред това бляскаво, натруфено и оживено общество, което се е събрало тази вечер тук? Това е невъзможно, скъпа Жюли. Нещастията стават сред мрак и пустини, но не и сред едно весело множество при толкова обилна светлина.

— Боже мой, пазете се, Адриана! — извика маркизът, тъй като не можа да сдържи ужаса си и хвана ръката на госпожица Кардовил, придърпвайки я към себе си. — Виждате ли я?

Маркизът посочи с разтреперана ръка входа на пещерата. Адриана бързо подаде глава напред и погледна:

— Пазете се, не се навеждайте толкова! — предупреди я госпожа дьо Моринвал.

— Не си на себе си от страх, скъпа — каза маркизът на жена си. — Пантерата е вързана много здраво с верига, и дори да я скъса, което е невъзможно, пак сме вън от всякаква опасност.

В този момент залата се разшумя нетърпеливо и всички приковаха поглед в пещерата. Черната пантера се появи ненадейно, размествайки изкуствените храсти с широките си гърди. Тя на два пъти източи плоската си глава, върху която блестяха пламналите й жълти очи. След това разтвори червената си паст, изрева отново и оголи два реда страшни зъби. Двойната желязна верига и железния нашийник не се различаваха в тъмното върху черната й козина, така че ужасното животно изглеждаше съвсем свободно в леговището си.

— Госпожи — каза внезапно маркизът, — погледнете индийците. Колко са развълнувани от тази сцена!

И наистина, щом Джалма видя пантерата, емоциите му достигнаха върха си, очите му засвяткаха в бисерните си орбити като два черни елмаза, горната му устна затрепка конвулсивно в животинска ярост, сякаш бе страшно разгневен.

Фарингея, облегнат върху парапета на ложата, също беше крайно развълнуван, поради една странна случайност. „Тази черна пантера, която виждам в парижкия театър — мислеше си той, — е същата, която малаецът — удушвачът, татуирал Джалма в Ява — открадна съвсем малка от леговището й и я продаде на един европейски капитан… Силата на Бохвания е вездесъща!“ — разсъждаваше метисът с кръвожадно суеверие.

— Не смятате ли — обърна се маркизът към Адриана, — че сега тези индийци са още по-красиви?

— Може би… — отвърна тя, сякаш искаше да забрави и презре най-жестокия от спомените си. — Сигурно в родината си са присъствували на подобни зрелища.

— Адриана — каза маркизата с променен глас на госпожица Кардовил, — в момента звероукротителят е съвсем близо до вас. Не изглежда ли много уплашен? Казвам ви, този човек се бои.

— Наистина — добави маркизът сериозно, — той е ужасно блед и колкото повече се приближава към пещерата, толкова повече пребледнява. Казват, че ако дори за миг изгуби хладнокръвието си, ще се намери в голяма опасност.

— О, ще бъде ужасно, ако се нарани пред нас — извика маркизата и се обърна към Адриана.

— Човек не може да умре от една рана — отговори с такова безразличие Адриана, че младата жена изгледа с недоумение госпожица Кардовил и й каза:

— Скъпа, думите ви са жестоки!

— Явно тази атмосфера ми се отразява — отвърна девойката с ледена усмивка.

— Вижте, вижте, звероукротителят ще стреля в пантерата — каза маркизът. — Сигурно след това ще се бори с нея.

В това време Морок се намираше на авансцената, но за да стигне до пещерата, трябваше да премине разстоянието от единия до другия й край. Той се спря за малко, постави една стрела в лъка, клекна зад един голям камък и дълго се цели. Стрелата изсвистя и се изгуби в пещерата, където се бе оттеглила пантерата.

Едва стрелата беше изчезнала и пантерата изрева разярено сякаш беше ранена. Всъщност Голиат я беше раздразнил зад кулисите нещо, което публиката нито знаеше, нито виждаше. Морок изпълни толкова добре пантомимата си и изрази тъй естествено радостта си от улучването на дивия звяр, че оглушителни викове „браво!“ екнаха в цялата зала. След това той захвърли лъка, извади ножа от пояса си, сложи го между зъбите си и започна да лази, сякаш издебваше раненото животно в леговището му. За да бъде всичко съвсем правдоподобно, пантерата, раздразнена от Голиат, който я удряше с един железен прът, изрева още веднъж от пещерата.

Зловещият вид на гората, осветена само от няколко червеникави отражения, създаваше ужасно впечатление. Воят на пантерата беше страховит. В движенията, държанието и по лицето на Морок се четеше явен страх. Зрителите в залата стояха съсредоточени и настръхнали и пазеха гробна тишина. Всички бяха притаили дъх, сякаш очакваха някакво необикновено произшествие.

А причината, поради която пантомимата на Морок изглеждаше толкова истинска, беше тази, че приближавайки се стъпка по стъпка към пещерата, той се доближаваше и до ложата на англичанина. Неволно обзет от страх, звероукротителят не можеше да откъсне поглед от големите зелени очи на този човек. Сякаш всяко движение, което извършваше пълзейки, отговаряше на магнетизма, излъчван от тази зловеща личност. Доближавайки се все повече към него, Морок не на шега пребледняваше. Като видя всеотдайната игра на звероукротителя и истинския страх, изписан на лицето му, залата прекъсна дълбокото си, нетърпеливо мълчание и избухна в бурни аплодисменти, които бяха заглушени от воя на пантерата и отдалечения рев на лъва и тигъра.

Англичанинът се показа почти в цял ръст от ложата си, разчекна уста в сатанинска усмивка и втренчи неподвижните си очи, запъхтян и разтреперан. От оголеното му, зачервено чело се стичаше пот и сякаш издаваше нечовешката му притегателна сила, с която привлече Морок, достигнал вече до пещерата.

Минутата беше решителна. Морок стоеше присвит с нож в ръка и следваше всички движения на ревящата, раздразнена пантера, която отваряше огромната си паст, като че ли отбраняваше леговището си. Звероукротителят изчакваше удобния момент, за да се хвърли върху нея.

Опасността така омагьоса всички, че дори Адриана усети общото чувство на любопитство, премесено със страх. Девойката се бе попривела напред, с ужас бе приковала поглед към сцената и машинално стискаше в ръка индийското си букетче.

Внезапно Морок изкрещя и се хвърли върху пантерата, която отговори на вика със силен рев и се метна върху господаря си с такава ярост, че Адриана реши, че този човек ще бъде разкъсан, закри лицето си с ръце и се отдръпна назад.

Букетчето й падна на сцената и се търколи към пещерата, където се бореха Морок и пантерата.

Тогава, бръз като светкавица и пъргав като тигър, тласкан от любовта си и от буйния огън, който разпали в него ревът на пантерата, Джалма с един скок се намери на сцената, извади ножа си и се спусна в пещерата, за да вземе букетчето на Адриана.

В същия момент Морок беше ранен и издаде страшен вик за помощ. Пантерата се разяри още повече при появата на Джалма, помъчи се с отчаяно усилие да разкъса веригите си, но тъй като не успя, тя се изправи на задни крака, за да сграбчи Джалма, който вече се намираше в острите й нокти. Тогава индиецът наведе глава, коленичи и с невероятна бързина промуши два пъти корема на животното. Това беше единственият начин да се спаси от неизбежната смърт. Пантерата изрева и падна с цялата си тежест върху принца. През секундите, докато издъхваше, се виждаха само потръпващи черни крайници и окървавени бели дрехи. След това Джалма стана пребледнял, изпоцапан в кръв и ранен.

Той се изправи със светнали от неописуема гордост очи, стъпи върху трупа на пантерата и с букетчето на Адриана в ръката, й хвърли преливащ от страстна любов поглед.

Тогава и Адриана почувствува, че губи силите си, защото невероятна беше смелостта, която й позволи да присъствува на превратностите на тази борба…