Скитникът евреин

I глава Писмата1

Щом видя, че Дагоберт остана без кон, без документи и без пари, звероукротителят Морок реши, че той едва ли ще може да продължи пътя си и уреди идването на кмета. Бе изпратил Карл с едно писмо в Лайпциг и му бе наредил да го пусне по пощата веднага, щом пристигне.

Писмото бе адресирано така: „До Господин Родин, улица «Milieu des Ursins», 11. Париж.“

По онова време някъде около средата на тази усамотена и почти непозната улица, която бе разположена по-ниско от крайбрежната „Наполеон“, излизаща близо до „Сент-Ландри“, се намираше една бедняшка къща. Тя се издигаше сред тъмен и тесен двор, а от улицата я отделяше малка постройка със сводеста врата и с два прозореца, препречени от гъсти решетки.

Това безмълвно жилище беше обзаведено съвсем простичко, за което можеше да се съди по покъщнината в доста обширния салон на долния етаж от голямата къща. Стените бяха накичени със стари сиви резбови украшения, боядисаният в червено и добре излъскан под беше от тухли. В другия край на стаята, срещу огнището, на висока поставка от як дъб стоеше глобус с диаметър около четири стъпки. По глобуса се виждаха множество червени кръгчета, пръснати по всички краища на света — на север и на юг, на изток и на запад, като се почне от най-дивашките страни и най-отдалечените острови и се стигне до най-просветените народи, та дори до Франция. Нямаше нито една страна, по която да не са наслагани тези червени показателни знаци. До една черна дървена маса, долепена до стената недалеч от огнището и отрупана с книжа, имаше стол. Малко по-нататък, между двата прозореца, стоеше голямо писалище от орехово дърво, над което висяха полички, запълнени с картонени кутии.

Към края на октомври 1831 година, около осем часа сутринта, зад това писалище бе седнал човек, който пишеше. Този човек беше кореспондентът на звероукротителя Морок, г-н Родин.

Петдесетгодишният мъж носеше вехт разнищен редингот в маслинов цвят с мазна яка, една кърпа вместо вратовръзка, черни панталони и жилетка от сукно, чиито разтеглени шевове се виждаха. Краката му в големи обувки, лъснати с дървено масло, бяха стъпили на четвъртито зелено губерче, постлано върху червения лъскав под. Сивата му коса, обрамчила като венец полуплешивата глава, падаше над слепоочията му. Веждите почти не личаха. Тънките му горни клепачи, които приличаха на ципи от очите на влечуго, закриваха наполовина малките му, живи черни очички. Съвсем безцветните му присвити устни почти не се различаваха на бледото, мършаво лице с остър нос и вирната брадичка. Тази пепелява няма маска стоеше неподвижна като в гроб и от това изглеждаше още по-страхотна. Ако не беше бързото местене на пръстите и скърцането на перото, човек би помислил, че приведената му фигура е труп.

С помощта на таен шифър, сложен пред него, той преписваше някои неща от едно дълго писмо. Онзи, който не притежаваше ключа за този тайнопис, не би разбрал нищо. Сред дълбоката тишина на мрачния и навъсен ден, който правеше още по-тъжна голямата, студена и празна стая, човекът с ледено лице, изписващ тайни знаци, имаше зловещ вид.

Удари осем часа… Портата се хлопна глухо, а след това звънчето иззвъня два пъти. Много врати се отвориха и затвориха преди в стаята да влезе още един човек. Щом го видя, г-н Родин стана, сложи перото между пръстите си, поздрави го много учтиво и отново се зае с работата си, без да отрони дума.

Тези двама души изобщо не си приличаха. Новодошлият, който явно младееше за възрастта си, беше най-много на тридесет и шест-тридесет и осем години. Имаше стройно тяло и висок ръст. Човек трудно би издържал на блясъка на големите, стоманеносиви очи. Носът му беше едър, месест, с изпъкнал връх. Синкавата, наскоро подстригана брада съвсем не отиваше на алените му устни и на хубавите му бели зъби. Той свали шапката си и взе от масата друга по-малка черна кадифена шапчица. Имаше кестенява, още непосребрена от годините коса. Беше облечен с дълъг редингот, закопчан по войнишки догоре. Проницателният поглед и голямото чело говореха за остър ум, а широките гърди и едрите плещи разкриваха физически здравата му натура. Облеклото, ръкавиците, лъщящите обувки, леката миризма, която се носеше от косите и лицето му, изящността и благоприличието на всеки негов жест показваха, че е добре възпитан светски човек и навяваха на мисълта, че би могъл да се стреми към много неща — от най-лекомислените до най-сериозните.

Хармонията между просветения ум, здравото тяло и крайно изтънчените обноски създаваше единно цяло, чиято най-очарователна черта беше непостоянната, меняща се усмивка върху живото лице. Тя съответствуваше на случая, беше ту благосклонна, ту злобна, ту сърдечна, ту весела, ту разумна, ту пленителна и подсилваше яркото му обаяние, което покоряваше от пръв поглед. Но въпреки всичко, той създаваше противоречиво впечатление, заредено с неопределено безпокойство, сякаш изящното поведение, красноречивите думи, деликатните ласкателства и приятната усмивка криеха някаква съблазнителна клопка. Обиквайки го, човек не знаеше за зло или за добро се е привързал към него.

Г-н Родин, който беше секретар на новодошлия, продължаваше да пише.

— Има ли писма от Дункерк? — попита го господарят му.

— Пощальонът още не е идвал.

— Не се тревожа особено за здравето на майка си, защото тя се оправя. Но ще бъда съвсем спокоен, когато пристигне писмо от… моята най-добра приятелка, княгиня Сен-Дизие. Надявам се, че тази сутрин най-сетне ще получа добри новини…

— Желателно е — отвърна кратко смиреният, покорен и безстрастен секретар.

— Разбира се, че е желателно. Защото най-хубавият ден в живота ми беше тогава, когато княгиня Сен-Дизие ми писа, че внезапната, опасна болест на майка ми, е преодоляна, благодарение грижите на княгинята… Иначе веднага трябваше да замина при нея, въпреки необходимостта да бъда тук — той се приближи до писалището на секретаря и добави: — Писмата от чужбина прегледани ли са?

— Ето съдържанието им накратко…

— Всички писма ли пристигнаха затворени на адреса си, както заповядах?

— Всички…

— Прочетете ми резюметата. Ако реша да отговоря на някое писмо сам, ще ви кажа.

И господарят на Родин започна да се разхожда из стаята със скръстени на гърба ръце, като от време на време правеше забележки, които секретарят записваше старателно.

Г-н Родин взе един доста голям свитък и започна:

— Дон Рамон Оливарес от Кадикс пише, че получил писмо №19, с което ще се съобрази и ще се откаже от намеса в отвличането.

— Добре.

— Граф Романо от Рига се намира в неприятно положение…

— Нека Дюплесис му изпрати петдесет наполеона като помощ. На времето служих в полка на графа и той се отзоваваше много добре за мен.

— Във Филаделфия са получили последните томове на френската история, пречистена и годна за верните, но ги изчерпали и искат още.

— Отбележете си това и пишете на Дюплесис… Продължавайте.

— Господин Спиндлер праща от Намур тайния доклад за г-н Ардуен.

— Резюмирайте съдържанието му…

— От същия град г-н Ардуен праща таен доклад за г-н Спиндлер.

— Резюмирайте съдържанието му…

— Доктор Ван Остадтър от същия град изпраща поверително изложение за господата Спиндлер и Ардуен.

— Сравнете ги… Продължавайте.

— Граф Малипиери от Торино пише, че подаръкът от триста хиляди франка е одобрен.

— Съобщете за това на Дюплесис… По-нататък?

— Дон Станислав тръгнал от Баден заедно с царица Мария-Ернестина. Пише, че Нейно величество с благодарност ще приеме съветите, които ще получи, и саморъчно ще отговори.

— Отбележете си… Сам ще пиша на царицата.

Докато Родин си записваше по полетата на свитъка, който държеше, господарят му сновеше насам-натам из стаята, но внезапно се спря пред големия глобус с червените кръстчета и започна умислено да го разглежда. Секретарят продължи:

— Тъй като на някои места в Италия духовете са разбунени и неколцина размирници са обърнали очи към Франция, отец Росини пише от Милано, че ще бъде от особена важност там да се разпространи едно малко книжле, в което нашите съотечественици — французите, да бъдат представени като безбожници, разсипници, грабители и кръвопийци…

— Превъзходна мисъл, ще могат изкусно да експлоатират нашенските безпътства по време на републиканските войни в Италия. Нека се възложи на Жак Дюмулен да напише такова книжле. Този човек е само жлъч и отрова. Ужасна книжка ще стане… И аз ще му дам някои сведения, но да не му се плаща, докато не предаде ръкописа…

— Разбира се… Ако му се плати предварително, той ще прекара една седмица пиян-залян в някое неприлично място. Така се наложи да му плащаме два пъти за злостната статия срещу пантеистичните проповеди на философското учение на професор Мартин.

— Отбележете си… и продължавайте.

— Търговецът пише, че деловодителят се кани да изпрати банкера при когото трябва, та да даде отчет за работите си… — Родин особено наблегна на тези думи и каза на господаря си: — Разбирате ли?

— Много добре… — отвърна другият разтреперан. — Това са условни думи… По-нататък?

— Но деловодителят е възпрян от някакво угризение на съвестта.

След като помълча, господарят на Родин сбърчи чело и рече:

— Нека въздействува над въображението на деловодителя с мълчание и уединение, после нека го накара пак да прочете списъка на случаите, в които цареубийството е простено… Продължавайте.

— Госпожа Сидней пише от Дрезден, че чака наставления. Отново е имало неприятни сцени на ревност между бащата и сина заради нея. Но изповедите, продиктувани от взаимна омраза, и тайните, които всеки съперник й е съобщавал за другия, не са дали исканите от нея сведения. Досега е успявала да не се поддаде нито на единия, нито на другия. Но се бои, че ако това продължи, те ще се усъмнят. Кого трябва да предпочете — бащата или сина?

— Сина… Ревността на бащата ще бъде много по-голяма и много по-жестока. За да си отмъсти, че е предпочела сина, той може да каже онова, което и двамата са толкова заинтересовани да крият… По-нататък?

— От три години две слугини на Амброси, настанени в малката енорийка във Валеските планини, са изчезнали… безследно. Същото се случило и с третата. Местните протестанти се безпокоят, говорят за убийство… при страшни обстоятелства…

— Докато нещата се изяснят, нека Амброси се защитят от безсрамните клевети на това общество, което си служи с най-чудовищни измислици… Продължавайте.

— Томсън от Ливърпул най-сетне успял да вкара Жовил като доверен човек у лорд Стюарт — богат ирландски католик, чийто ум от ден на ден отслабва.

— Това да се провери и ако е така, Томсън да се награди с петдесет наполеона. Кажете на Дюплесис… Продължавайте.

— Франк Дихенщайн от Виена пише, че баща му починал от холера в едно малко селце, на няколко мили от града… Епидемията бавно се разпространява от Северна Русия през Полша.

— Така ли? Дано този страшен бич не стигне до Франция!

— Франк Дихенщайн пише, че двамата му братя се решили да обжалват подаръка на баща им, но той не е съгласен.

— Да се допита до двамината, които са натоварени с решаването на тази разпра… По-нататък?

— Кардиналът княз Амалиски ще се съобрази с трите точки от мемоара, но за четвъртата има условия.

— Не може да има никакви условия. Трябва да го приеме изцяло. В обратен случай — война! Ясно подчертайте това — война! Яростна, безмилостна за него и за привържениците му… По-нататък?

— Фра Паоло пише, че патриотът Бокари, глава на една много опасна общност, отчаян от обвиненията на неговите приятели в предателство, вследствие на някои подозрения, които той събуждал с нерешителността си, наскоро се е самоубил.

— Бокари!!! Възможно ли е това?… Бокари! Патриотът Бокари, този толкова опасен неприятел? — възкликна господарят на Родин.

— Патриотът Бокари… — повтори секретарят все така безстрастно.

— Нека Дюплеси изпрати пощенски запис от двадесет и пет наполеона на Фра Паоло… Отбележете си това.

— Хаусман пише, че френската танцьорка Албертина Дюкорне е любовница на княза властник и има пълно влияние над него, което означава, че чрез нея може да се постигне набелязаната цел. Но тя е в ръцете на любовника си, осъден във Франция за фалшифициране, и не прави нищо, без да се допита до него…

— Нека Хаусман поговори с този човек и ако претенциите му са основателни, да отстъпи. Също така да се проучи дали момичето няма роднини в Париж.

— Орбанският дук пише, че неговият господар — царят, ще разреши отварянето на ново учреждение, но при предварително определени условия.

— Никакви условия! Или безпрекословно приемане, или пълен отказ. Така се разпознават приятелите и враговете… Колкото по-неблагоприятни са условията, толкова по-голяма твърдост да се проявява и с това да им се внуши доверие към нас.

— Същият пише, че цялото дипломатическо тяло продължава да подкрепя исканията на бащата на онази госпожица протестантка, която ще напусне манастира, дал й убежище и закрила, само ако се ожени за любовника си в разрез с волята на своя баща.

— О! Значи дипломатическото тяло още подкрепя исканията на бащата?

— Да.

— Тогава му пишете, че духовната власт няма нищо общо със светската.

В това време звънчето на пътната врата иззвъня два пъти.

— Вижте кой е — каза господарят на Родин.

Секретарят стана и излезе. Господарят му продължи да се разхожда замислен от единия край на стаята до другия. Пак отиде до големия глобус и спря. Известно време постоя, загледан мълчаливо в безбройните малки червени кръстчета, които покриваха като гъста мрежа всички части на света. Вероятно си помисли за невидимото влияние на неговата власт, която явно се простираше над целия свят, защото чертите на лицето му се оживиха, големите му сиви очи блеснаха, ноздрите му се разшириха и по мъжествения му лик се изписа жизненост, смелост и гордост. С вдигната глава и презрителен поглед той се доближи до глобуса и облегна силната си ръка върху полюса. В жеста и позата му имаше толкова надменност и решителност, сякаш бе напълно уверен, че владее цялата земя. Сега не се усмихваше. Голямото му чело се смръщи и погледът му стана заплашителен. Ако някой художник поискаше да нарисува демона на горделивостта и властолюбието, не би намерил по-ужасен образец. Но щом Родин влезе, изразът на господаря му моментално се промени…

— Пощальонът — каза Родин и посочи писмата, които държеше. — От Дункерк няма нищо…

— Нищо! — извика господарят му и неумолимото му лице се натъжи. — Съвсем нищо. Никакво известие от майка ми! Още тридесет и шест неспокойни часа.

— Струва ми се, че ако имаше нещо лошо, княгинята щеше да ви пише. Сигурно майка ви е по-добре…

— Разбира се, Родин, вие имате право. Но както и да е, аз се тревожа… Ако и утре не получа утешителни новини, веднага ще замина при княгинята… Защо ли майка ми реши да прекара есента при нея. Боя се, че климатът на Дункерк няма да й се отрази добре… — след като помълча, разхождайки се, той добави: — Прегледайте тези писма, откъде ли са?

Родин се взря в марките и отвърна:

— Три от четирите вероятно се отнасят за медальоните…

— Слава богу, дано новините са добри — извика Родин неспокойно, тъй като тези неща явно бяха много важни за него.

— Едното е от Карлстън и сигурно пише за мисионера Гавриил — отвърна Родин. — Другото е от Батавия и е за индиеца Джалма… Това е от Лайпциг… То потвърждава написаното от звероукротителя Морок, който съгласно заповедите е успял безпрепятствено да преустанови пътуването на дъщерите на генерал Симон.

Щом чу името на генерал Симон, господарят на Родин помръкна.

II глава Заповедите2

След като преодоля смущението при името или при спомена за генерал Симон, господарят на Родин каза:

— Не отваряйте още писмата от Лайпциг, Карлстън и Батавия. Ще им дойде редът. Нека спестим малко време.

Секретарят изгледа господаря си въпросително.

— Довършихте ли писмото за медальоните?

— Ето го… Тъкмо го зашифровах.

— Прочетете ми го и където трябва, вмъквайте новите сведения от трите писма.

— Разбира се. Така всяко сведение ще си иде на мястото.

— Искам да разбера дали е ясно и подробно, тъй като, ако си спомняте, лицето, до което е адресирано, не бива да знае всичко.

— Не съм забравил. Точно така съм го написал.

— Четете.

Г-н Родин изложи бавно и отчетливо следното писмо: Преди сто и петдесет години една френска протестантска фамилия, предвиждайки скорошното оттегляне на Натския едикт, доброволно се изсели от отечеството си с намерение да избегне строгите и справедливи решения, издадени вече срещу неукротимите неприятели на светата ни вяра — протестантите. Някои от членовете на тази фамилия забягнаха първо в Холандия, после в холандските провинции, други — в Англия, трети — в Америка. Днес се смята, че са останали само седем потомъка на този род, преминал през чудновати перипетии в материалното си положение, така че сега нейните представители заемат всички възможни нива на обществената стълбица, като се почне от цар и се стигне до занаятчия. Тези преки и непреки потомци са:

Майчин клон:

Госпожиците Роз и Бланш Симон, малолетни.

Генерал Симон се ожени във Варшава за госпожица от споменатия род.

Франсоа Харди, фабрикант в Плеси, близо до Париж.

Джалма, син на Каджа-Синг, цар на Монди.

Каджа-Синг се ожени през 1802 година за потомка на споменатия род, която живееше в Батавия (остров Ява), холандско владение.

Бащин клон:

Господин Яков Ренепон, наречен Голчо, художник.

Госпожица Адриана Ренепон Кардовил, дъщеря на граф Ренепон, Кардовилския дук.

Гавриил Ренепон, свещеник-мисионер.

Всеки потомък на този род има или трябва да има бронзов медальон с гравирани надписи:

Всяко от тези лица, които могат да се разпознаят по медальоните им, трябва да бъде в Париж на 13 февруари 1832 година. За целта те се издирват от представители на рода или пълномощници, но на срещата трябва да се явят лично, независимо дали са малолетни или пълнолетни, женени или неженени. Но други лица имат твърде голям интерес никой от потомците на рода да не попадне на тази дата в Париж, с изключение на Гавриил Ренепон, свещеника-мисионер. Затова ВСЯЧЕСКИ трябва да се благоприятствува пристигането на Гавриил на срещата, заръчана на представителите на рода преди век и половина. Направени са много опити за възпирането на останалите шестима, но предстоят и други такива, тъй като това дело трябва да се увенчае с успех, защото е най-важното, жизненоважно за времето си, във връзка с невероятните последици от него…

— Това е самата истина — каза господарят на Родин, поклащайки замислено глава. — Добави, че плодовете от успеха са неизброими, а от неуспеха — непредвидими… С една дума, че нещата опират до това, дали ще ни има, или не години наред. И за да се постигне успех, трябва да се, употребят всички възможни средства, да не се отстъпва пред нищо, но винаги да се действува изкусно и да не се излиза наяве.

— Написах го — каза Родин, като прибави думите, продиктувани от господаря му.

— Продължавайте…

Родин продължи: „За да се улесни и осигури успеха на това дело, трябва да разкрием някои тайни и частни подробности за седемте члена на този род.

Гарантираме за истинността на тези подробности и ако е необходимо, ги допълваме, тъй като понякога сведенията са противоречиви, а ние притежаваме голямо количество документи. Тук ще се говори за лицата с произход и ще се спомене само извършеното до днес.

Госпожиците Роз и Бланш Симон са около петнадесетгодишни сестри близначки. Хубави са и толкова си приличат, че едната може да мине за другата. Характерът им е смирен и боязлив, но са много чувствителни. Отгледани са в Сибир от изключително умната си майка деистка. Не знаят нищо за нашата вяра.

Генерал Симон се е разделил с жена си преди раждането им и досега не подозира, че има две дъщери.

За да не пристигнат в Париж на 13 февруари, направихме така, че майка им да бъде изпратена на заточение много по-далеч от преди. Но когато тя умря, сибирският генерал-губернатор, който всъщност е много верен наш човек, по една досадна грешка помислил, че тази мярка е взета само заради жената на генерал Симон и за нещастие позволил на момичетата да се върнат във Франция с един стар войник.

Този предприемчив, последователен и решителен мъж се характеризира като ОПАСЕН.

Момичетата на Симон са безвредни. Според всички сведения в този момент те са възпрени в околностите на Лайпциг.“

Господарят на Родин го прекъсна:

— Сега прочетете днешното писмо от Лайпциг и можете да допълните сведенията.

Родин разтвори писмото и извика:

— Чудесна новина! Момичетата и водачът им успели да избягат от странноприемницата „Белият сокол“, но били застигнати и заловени на една миля от Мокерн. Откарани са в Лайпциг и са арестувани като скитници. Освен това войникът е обвинен в бунт, обида и нападение срещу съдията.

— Което ще рече, че мудното немско съдопроизводство едва ли ще позволи на момичетата да бъдат тук на 13 февруари — каза господарят на Родин. — Добавете и това в една бележка.

Секретарят послушно резюмира съдържанието на писмото от Морок.

— Продължавайте — рече господарят.

Родин продължи да чете:

„Г-н Франсоа Харди, фабрикант в Плеси, близо до Париж.

Упорит, богат, разумен, деен, честен, учен, обичан от работниците си заради множеството нововъведения, които ги облагоденствуват. Характеризира се като много опасен човек. Но омразата и завистта на другите фабриканти и особено на съперника му, г-н барон Трипо, могат лесно да се използуват срещу него. Ако са необходими и други средства за въздействие върху Харди, трябва да се направи справка с огромното количество документи, които имаме за него. Той отдавна се намира под наблюдение. Що се отнася до медальона, нещата така ловко се заплетоха, че до ден-днешен фабрикантът не е разбрал значението му. Освен това ние винаги го следим и сме в течение на всички негови дела, без той да подозира — предава го един от най-добрите му приятели, от когото научаваме и най-съкровените му мисли.“

„Осемнадесетгодишен, енергичен и великодушен, горд, независим и необуздан. Любимец на генерал Симон, който предвожда войските на баща му Каджа-Синг срещу англичаните в Индия. Майка му почина съвсем млада, когато родителите й живееха в Батавия. Но след смъртта й нито Джалма, нито баща му потърсиха нейното наследство, така че със сигурност не знаят значението на медальона, който е част от него.“

Господарят прекъсна Родин и каза:

— Сега прочетете писмото от Батавия и допълнете сведенията за Джалма.

Родин разтвори следващото писмо и възкликна:

— Още една добра новина! Господин Жозюе Ван Даел, търговец в Батавия и възпитаник на нашето заведение в Пондишери, научил от калкутския си кореспондент, че старият индийски цар бил убит в последната битка с англичаните. Синът му Джалма бил прогонен от бащиния си престол и временно изпратен в една индийска крепост като затворник.

— Сега е краят на октомври — каза господарят на Родин. — Ако допуснем, че принц Джалма се освободи и напусне Индия още днес, едва ли ще пристигне в Париж през февруари…

— Господин Жозюе съжалява, че не е могъл да прояви верността си докрай. Ако стане невъзможното и принц Джалма бъде освободен или успее да избяга, той вероятно ще отиде в Батавия да получи майчиното си наследство, защото не му остава нищо друго. В такъв случай можем да се усъмним в предаността на г-н Жозюе Ван Даел… Той иска още с първата поща много точни сведения за състоянието на г-н барон Трипо, фабриканта и банкера, с когото си има работа.

— Ще му отговорите със заобикалки, защото господин Жозюе досега ни е показал само обикновената си вярност… Допълнете сведенията за Джалма с новите известия.

Родин записа. След малко господарят му попита учудено:

— Господин Жозюе нищо ли не пише за генерал Симон във връзка със смъртта на Каджа-Синг и арестуването на Джалма?

— Нищо — отвърна секретарят и продължи работата си.

Господарят замълча и продължи замислено да се разхожда из стаята. След като свърши с писането, Родин продължи:

„Господин Жак Ренепон, по прякор Голчо.

Работник във фабриката на г-н барон Трипо, съперник на г-н Франсоа Харди. Пияница, лентяй, размирник и прахосник. Не е глупав, но мързелът и разсипничеството напълно са го развратили. Един много способен агент, на когото разчитаме, е влязъл в отношения с госпожица Цефиза Соливо, наречена Вакханалната царица. Тя е любовница на Жак Ренепон. Благодарение на нея агентът се е сближил с този работник и вече със сигурност може да се твърди, че той не знае почти нищо за причините, поради които трябва да бъде в Париж на 13 февруари.“

„Гавриил Ренепон, свещеник в чуждестранните мисии.

Далечен роднина на Жак Ренепон, но той не подозира нито за съществуването му, нито за кръвната си връзка с него. Остава сираче и е подслонен от Франциска Балдуин, жена на един войник, по прякор Дагоберт.

Ако въпреки очакванията този войник пристигне в Париж, може да му се въздействува чрез жена му, която е много добра, неука, вярваща, примирено набожна и над която отдавна имаме огромно влияние и власт. Тя склони Гавриил да се ръкоположи, макар това да му беше крайно неприятно.

Гавриил е двадесет и пет годишен, с ангелски характер и ангелско лице, с изключителни добродетели. За нещастие, той се възпита заедно със сина на Дагоберт — Агрикол, който е поет и много добър работник. Агрикол работи при господин Франсоа Харди, надъхан е с мерзки учения, обожава майка си; честен и трудолюбив, но заклет безверник. Характеризиран е като много опасен и затова връзката му с Гавриил е тревожна за нас, въпреки добродушието на свещеника. Дори по-късно ни се наложи да му се разкрием напълно, защото само една грешка можеше да го направи най-опасния човек. Така че поне до 13 февруари се налага да бъдем внимателни с него, тъй като присъствието му в Париж на тази дата ще бъде от полза за много наши надежди и интереси.

Решихме да го изпратим заедно с други мисионери в Америка само за да му угодим, защото въпреки ангелската си смиреност, той е безстрашен и с буден дух, за чието удовлетворение му бе позволено да се посвети на опасния мисионерски живот. Бяха дадени строги наставления на настоятелите му в Карлстън никога да не излагат скъпоценния му живот на опасност. Те трябва да го изпратят в Париж най-малко един-два месеца преди 13 февруари.“

Господарят на Родин отново го прекъсна:

— Прочетете писмото от Карлстън, вижте какво пишат и допълнете сведенията.

— Всеки момент очакват Гавриил да пристигне в Скалистите планини, където е поискал да бъде мисионер.

— Какво неблагоразумие!

— Няма съмнение, че нищо лошо не му се е случило, защото сам е съобщил, че ще се върне в Карлстън. Най-късно до средата на този месец ще го изпратят за Франция.

— Прибавете и това към бележката — каза господарят.

— Прибавих го — отвърна след известно време секретарят.

— Продължавайте.

Родин продължи:

„Госпожица Адриана Ренепон Кардовил.

Далечна роднина на Жак Ренепон, по прякор Голчо, за което не знае, и на Гавриил Ренепон, свещеника-мисионер. Тя е само на двадесет и една години. С много привлекателна външност и рядка хубост, но червенокоса. Много остроумна, доста богата, отдава се на удоволствия. Тъй като е изключително смела, бъдещето й будеше тревога. За щастие нейният втори настойник барон Трипо (барон от 1829 година, който известно време е бил на служба при покойния Кардовилски дук, граф Ренепон) изцяло зависи от лелята на госпожица Кардовил. Можем да разчитаме на тази достойна и уважавана роднина на г-н Трипо, за да провалим страховитите и нечувани планове, които решителната и независима госпожица не се бои да крои на глас и които, уви, не са подходящи за нашето общо дело, тъй като…“

Родин не можа да довърши, защото на вратата силно се почука.

Секретарят стана, излезе навън, след известно време се върна с две писма и рече:

— Княгинята се възползувала от заминаването на един куриер и изпратила…

— Дайте ми писмото! Най-сетне имам вести от майка си! — той прочете няколко реда и пребледня, по лицето му се разля дълбока, болезнена изненада и мъчителна тъга. — Мамичко! — извика господарят. — Мамичко!

— Какво се е случило? — попита разтревожено Родин и стана от мястото си.

— По-зле е. Но лекарят смята, че ако отида, може да се пооправи, непрекъснато повтаряла, че иска да ме види за последен път и да умре спокойно… Желанието й е свещено. Ако не отида, ще я убия… Дано стигна навреме, оттук до имението на княгинята има почти две денонощия път.

— Боже мой, какво нещастие! — Каза Родин, сключи ръце и обърна очи към небето.

Господарят силно разклати звънчето и заповяда на един много възрастен слуга:

— Пригответе нещата ми за път. Изпратете да намерят два пощенски коня. След един час трябва да тръгна. Мамичко… мамичко… Няма да те видя вече. Какъв ужас — извика той, отпусна се на един стол и захлупи лице. Скръбта му беше искрена, защото наистина обичаше майка си. Това свято чувство бе останало непроменено и честно през всички промени на често престъпния му живот.

След известно време Родин показа второто писмо и се осмели да каже на господаря си:

— А това е от Дюплеси. Много е важно и много бързо…

— Прочетете го и отговорете. Аз не съм в състояние…

— Писмото е поверително — рече Родин и му го подаде, — не мога да го отворя, както се вижда от знака на плика.

Щом видя знака, по лицето на господаря се изписа страхопочитание и той строши печата с разтреперани ръце. В писмото се казваше: „Зарежете всичко и елате веднага. Ще ви замести Дюплеси, който вече е известен.“

— Боже мой! — извика той отчаяно. — Да тръгна, без да видя майка си… Това е невъзможно. Аз ще я убия. Ще стана убиец на майка си! — докато произнасяше тези думи, погледът му случайно попадна на големия глобус, белязан с малки червени кръстчета. Нещо се прекърши в него, той сякаш се разкая за мъката си, изражението му, макар и още скръбно, бавно се успокои и придоби важност. Той подаде злополучното писмо и каза със сподавена въздишка: — Заведете го.

Родин заведе писмото и го сложи на специално място. След известно мълчание господарят му продължи:

— Ще получавате заповеди от господин Дюплеси и ще работите с него. Ще му предадете писмото за медальоните, той знае на кого да го изпрати. Ще отговорите до Батавия, Лайпциг и Карлстън както ви казах. По всякакъв начин да се спрат дъщерите на генерал Симон в Лайпциг, Гавриил да пристигне по-скоро в Париж. Ако принц Джалма отиде в Батавия, което не ми се вярва, пишете на господин Жозюе Ван Даел, че разчитаме на неговата вярност и покорност. Нека го задържи там.

В мига, когато умиращата му майка го викаше, той успя да запази хладнокръвие и се прибра в стаята си.

Родин написа отговорите и ги зашифрова.

След известно време се чуха звънците на пощенските коне. Старият слуга почука силно на вратата и влезе.

— Каретата е впрегната — каза той.

Родин му кимна с глава и отиде да съобщи на господаря си, който се появи важно и спокойно, но с много пребледняло лице. В ръката си държеше писмо.

— Това е за майка ми… Веднага изпратете куриер.

— Веднага.

— Трите писма за Батавия, Лайпциг и Карлстън да се изпратят още днес по обичайния път. Знаете, че те са много важни.

Това бяха последните му думи. Той изпълняваше с безпрекословно покорство жестоката заповед и тръгваше, без да види майка си. Секретарят му го придружи почтително до каретата.

— Накъде, господине? — попита кочияшът и се настани на капрата.

— По пътя към Италия! — отвърна господарят на Родин и седна с мъчителна въздишка.

Колата бързо потегли. Родин се поклони ниско на господаря си, сви презрително рамене и се върна в голямата, студена и гола стая.

Стойката и изражението му веднага се промениха. Сега той не беше машина, задвижвана от смирено покорство. Безстрастните черти и прикритият поглед внезапно се съживиха и разкриха дяволското му лукавство. Сатанинска усмивка раздвижи тънките бледи устни и злокобно доволство проясни мъртвешкото лице. Той се изправи пред големия глобус и го загледа мълчаливо като господаря си… Сетне се наведе и го прегърна. После впи змийските си очички в него, започна да мести пръста си по гладката му повърхност и накрая удари с широкия си мръсен нокът по три от местата, на които имаше червени кръстчета. Сочейки градовете от три различни страни, той произнесе имената им със зловеща усмивка: Лайпциг… Карлстън… Батавия… След това замълча и потъна в размисъл.

Това старо, гнусно, дрипаво и бледо като смъртник човече, което сякаш пълзеше по глобуса, изглеждаше много по-страшно от господаря си, когато властно и повелително сложи ръката си върху света, искайки да го завладее с надменността, силата и смелостта си.

Господарят приличаше на орел, който преследвайки жертвата си, понякога я изпуска, защото се издига много високо. Родин приличаше на влечуго, което винаги пъпли в сянка и мълчание по дирите на своята жертва, но винаги успява да я сграбчи с убийствената си паст.

След това Родин седна зад писалището, потри доволно ръце и написа с непознат за господаря му шифър следното писмо:

След това Родин стана, запечата писмото и го сложи в пазвата си.

Удари десет часа. По това време Родин закусваше. Той подреди книжата си, заключи ги в едно чекмедже, прибра ключа, изтри с лакът вехтата си мазна шапка, взе един раздърпан чадър и излезе…

В същото време, докато двамата мъже, потулени в мрачното жилище, плетяха мрежи, за да уловят седемте потомъка на прогонения някога род, един странен, тайнствен закрилник мислеше как да го защити, защото принадлежеше към него.

III глава Епилог

Дива полска местност…

От една висока могила стърчаха огромни песъчливи скали. В средата им тук-там се издигаха брястове и дъбове с вече пожълтели от есента листа. Големите дървета бяха почервенели от лъчите на залязващото слънце, сякаш ги огряваше пожар. От тази могила се виждаше една дълбока, сенчеста, плодовита и покрита с прозрачна вечерна мъгла долина. Сочните ливади, гъстите дървета и ожънатите ниви се сливаха в мрачна, еднообразна повърхност и контрастираха със синкавия блясък на небето. В дъното на долината камбанарии от сив камък бяха стрелнали нагоре заострените си върхове… Покрай дълъг път, водещ от север на запад, имаше много разпръснати села.

Беше време за почивка. Време, когато прозорецът на всяка колиба, огрян от уютния пламък на селското огнище, пръска светлината си далеч през сенките и листака. Време, когато димът излиза на кълбета от комините и бавно се издига към небето. Но в тази долина огнищата сякаш бяха угаснали и запустели. Още по-странен и зловещ беше звънът на всички камбани, които биеха на умряло, като че ли тук животът се изчерпваше с този тъжен ек, ехтящ в околността.

Но малко преди да се стъмни, селата внезапно се осветяваха от огньове, чийто мътен, неспокоен пламък не идеше от селските огнища. Те бяха червеникави като огньовете, които кладат овчарите, за да се виждат през вечерната мъгла. И се движеха… Движеха се бавно към гробищата на всяка църква.

Тогава клепането зачестяваше, въздухът пищеше под бързите удари на камбаните и упокойни песни достигаха слабо дори до върха на могилата.

Защо ли имаше толкова погребения? Коя беше тази плачевна долина, в която веселите песни след всекидневния тежък труд бяха отстъпили място на упокойните и в която нощната почивка бе заменена с вечен сън? Коя ли бе тази местност, където всяко село оплакваше толкова мъртви наведнъж и ги заравяше в един и същи час, в една и съща нощ?

Смъртта бе толкова бърза, толкова вездесъща и толкова безпощадна, че едва оставаше време да закопават мъртъвците… През деня живите вършеха тежката си, неотложна работа, и само нощем, когато се връщаха от нивите, съсипани от труд, можеха да изорат другите бразди, където да положат своите братя, както семето в земята.

И това не беше единствената поразена долина. През тези прокълнати години много села, градове и големи царства видяха огнищата си угаснали и запустели, видяха и много мъртъвци в един и същи ден, които погребваха нощем на тъжната светлина от факлите. Защото през тези прокълнати години един страховит пътник изброди цялата земя от край до край — от вътрешността на Индия и Азия, та чак до Сибирските ледове и до бреговете на френското море. Този пътник, тайнствен като смъртта, бавен като вечността, неумолим като съдбата, страшен като Божията десница беше… Холерата!

Звънът на камбаните и звуците на упокойните песни се издигаха от дъното на долината до върха на могилата като мощен погребален глас. Светлините на факлите се виждаха надалеч през нощната мъгла. Още се здрачаваше. Странен час, който прави и най-определените неща неопределени, непонятни и фантастични.

Каменистата почва на могилата заеча от бавни, равномерни и твърди стъпки. Край големите черни стебла на дърветата премина човек. Беше висок, със сведена глава и благородно, кротко и тъжно лице. Сключените му вежди започваха от едното слепоочие и свършваха до другото, нещо, което не се приемаше за добър знак. Този човек сякаш слушаше далечния звън на погребалните камбани… А само преди два дни в селата наоколо цареше тишина, мир, щастие, здраве и радост. Но той мина оттук и ги остави тъжни и плачевни след себе си.

Пътникът вървеше и мислеше: Наближава 13 февруари. Наближава денят, когато потомците на скъпата ми сестра — последните издънки на нашия род, трябва да се срещнат в Париж… Уви, преди сто и шестдесет години за трети път гонението разпръсна по цял свят рода ми, когото следях с толкова любов от поколение на поколение цели осемнадесет века, заедно с неговите преселения, заточения и промени на вяра, щастие и име. Ех, този род, който тръгна от моята сестра, сестрата на един сиромах занаятчия3. Колко величие и унижение, колко мрак и блясък, колко беди и слава помни той! С колко престъпления се е очернил и с колко добродетели се е почел! Историята на този род е историята на едно човечество! Кръвта на сестра ми е преминала през вените на сиромаха и богаташа, на царя и разбойника, на умния и лудия, на страхливия и смелия, на светеца и неверника, но се е опазила до този час.

Какво остана днес от този род?

Седем издънки: две сирачета, дъщери на една заточена майка и на един заточен баща; един свален принц; един беден свещеник-мисионер; един човек от средна ръка; една прочута и богата госпожица и накрая — един занаятчия.

В тях са се събрали добродетелите, мъжеството, униженията и страданията на нашия род!

Сибир… Индия… Америка… Франция… — ето къде ги е захвърлила съдбата им!

Когато някой от близките ми е в опасност, аз предчувствувам това. Тогава тръгвам към него от север на юг, от изток на запад. Вчера — през северните ледове, днес — през умерения пояс, утре — през тропическата жега. Но, уви, често, когато моето присъствие може да им помогне, една невидима ръка ме тласва, бурята ме запилява и…

— Върви!… Върви!…

— Нека поне свърша работата си!

— Върви!…

— Само един час! Един час да си почина!

— Върви!…

— Уви! Оставям близките си на ръба на пропастта!…

— Върви!… Върви!…

Такова е наказанието ми… Ако то е голямо, престъплението ми е било още по-голямо. Като занаятчия бях подложен на лишения и беди и нещастието ме направи зъл… Проклет да е денят, в който работех мрачен, озлобен, отчаян, защото колкото и да се трудех, близките ми нямаха нищо. Пред вратата ми мина Исус! Обиждан, бит, с тежък кръст на рамо, той поиска да си почине на моя каменен стол… От челото му течеше пот, от краката му капеше кръв, беше съсипан от умора. Каза ми с покъртително смирение:

— Страдам!

— И аз страдам — отвърнах му ядосано и го блъснах грубо, страдам, но никой не ми помага… Безмилостните правят и другите безмилостни!… Върви!… Върви!…

Тогава той болезнено въздъхна и ми рече:

— И ти ще вървиш неспирно чак до изкуплението. Така иска Бог, който е на небето.

И моето наказание започна.

Много късно отворих очите си за светлината, много късно прозрях какво е разкаяние, много късно научих какво е милосърдие, и най-сетне, много късно разбрах онези думи, които щяха да станат закон за човечеството:

За да заслужа прошка, напразно от векове насам черпя силата и красноречието си от тези небесни думи, напразно уча много злобни и завистливи сърца на милост и любов, напразно съм накарал много души да се отвратят от потисничеството и неправдата. Не е настъпил денят на опрощението!

И както първият човек със своето грехопадение предаде потомството си на нещастия, така и аз, сиромахът занаятчия, подложих занаятчиите на вечни беди, за да се отплатят за греха ми, защото те от осемнадесет века насам не са се отървали от страданията си. От осемнадесет века насам силните и благоденствуващите казват на тези отрудени хора онова, което аз казах на молещия и страдащ Исус:

— Върви!… Върви!…

И те, съсипани от умора като него, с тежък кръст на рамо като него, отвръщат нажалени като него:

— Милост… Няколко минути почивка… Уморени сме…

— Върви!

— Но ако накрая умрем от труд, какво ще стане с малките ни деца и старите ни майки?

— Върви!… Върви!…

От векове насам и те, и аз вървим и страдаме и няма милостив глас, който да ни каже СТИГА! Такова е моето наказание и то е много голямо. То е двойно по-голямо, защото страдам заради човечеството, като гледам окаяните хора, подложени без почивка на безплоден и тежък труд. Страдам и заради рода си, на когото невинаги мога да се притека на помощ.

Но когато скръбта надминава силите ми, когато предчувствувам опасност за близките си, от която не мога да ги отърва, тогава обикалям света с мисълта за онази жена, царската дъщеря4, прокълната като мен, сина на занаятчия, да върви, да върви и тя ще върви, докато грехът й бъде изкупен. Само веднъж на един век, както две планети, които се сближават по време на столетната им обиколка, аз мога да срещам тази жена през съдбовната страстна седмица.

След всяка среща, изпълнена с ужасни спомени и непоносими болки, ние продължаваме безкрайния си вървеж като две скитащи във вечността звезди.

Единствено тази жена, за която вековете нямат край, както и за мен, може да отговаря на мислите ми, където и да се намира.

Тя е единствената, която споделя страшната ми участ, но поиска да сподели и едничкото чувство, което ме тешеше през цялото време… Тя обича потомците на моята скъпа сестра и ги закриля… Кръстосва заради тях от изток на запад, от север на юг…

Но, уви, една невидима ръка я тласва, бурята е запилява и…

— Върви!…

— Нека поне свърша работата си!

— Върви!…

— Само един час! Един час да си почина!

— Върви!…

— Оставям близките си на ръба на пропастта!…

— Върви!… Върви!…

Когато човекът се изкачваше по могилата, потънал в мисли, лекият вечерен ветрец се усили, превърна се в буен вятър, светкавици разцепиха облаците, а глухите, дълги тътнежи показваха, че приближава буря. Изведнъж прокълнатият, неспособен вече нито да плаче, нито да се смее, започна да трепери. Той никога не изпитваше естествена болка, но сложи ръката на гърдите си и почувствува как нещо ги пристяга.

— Ох! — извика той. — Усещам, че в този час много мои близки, потомците на скъпата ми сестра, страдат и се намират в голяма опасност. Единият е в Индия, другият в Америка, а третият е тук — в Германия. Отново започва борбата, отново зли страсти са се разпалили… О, ти, която ме чуваш, прокълната като мен скитнице Йеродиада, помогни ми да ги закрилям… Дано молитвата ми те достигне сред американските пустини, където си сега… Дано успеем!

Тогава се случи нещо невероятно.

Вече беше нощ. Човекът понечи бързо да се върне, откъдето бе дошъл, но някаква невидима сила не му позволи и го тласна в противоположната посока.

В това време бурята се развихри с цялото си мрачно величие. Вихрушка, изкореняваща дърветата и разклащаща скалите, премина над могилата с бързината на светкавица. Сред бученето на вятъра и блясъка на мълниите се показа човек с мрачно чело, който прескачаше скалите и дърветата, пометени от силната буря. Сега вървежът му не беше бавен, твърд и спокоен, а измъчен, като вървежа на човек, повлечен против волята му от неизвестна сила… Или като на човек, когото ужасната буря запилява някъде далеч.

Напразно издигаше молещи ръце към небето. Скоро той се изгуби сред нощния мрак и фучащите ветрове.