Смъртоносно обаждане

17.

Уличното движение в средата на утрото беше оживено и на Хънтър и Гарсия им трябваха повече от четиресет и пет минути, за да изминат двайсет и четирите километра от апартамента на Таня Кейтлин в Уест Карсън до жилището на Карън Уорд в Лонг Бийч. Двамата искаха необезпокоявани да огледат втори път местопрестъплението, преди да бъде предадено на екипа за обеззаразяване на сцени на престъпления и травми, който почистваше и дезинфектираше места, където бяха станали престъпления и нещастни случаи.

С изключение на трупа на жертвата и няколко криминалисти, които обикаляха наоколо, облечени в бели гащеризони, апартаментът беше в абсолютно същото състояние, както го бяха заварили в ранните часове на утрото. Локвата кръв на пода на дневната все още беше там, но вече беше изсъхнала и съсирена и бе засилила парливия мирис на метал, който придобива кръвта, когато влезе в допир с кислород. Тъй като всички прозорци бяха затворени и заключени, за да се избегне нашествие на насекоми, които неизменно привлича локвата човешка кръв, пък и температурата навън се беше повишила до двайсет и един градуса, острата миризма на ръжда, която се бе задържала във въздуха, се беше обострила значително и се бе разпространила във всеки ъгъл на всяка стая в апартамента.

Докато минаваха през завесата от мъниста, Гарсия сложи на носа си маската, която си беше донесъл.

Хънтър последва примера му.

– Мисля, че ще бъде по-лесно, ако си поделим работата. Какво ще кажеш? – попита Карлос и запуши с ръка носа си, въпреки че имаше маска. – Ти поеми дневната и кухнята, а аз ще огледам спалнята, коридора и банята. Как ти звучи? – Без да дочака отговор, той прекоси дневната и се отправи към коридора от другата страна.

Робърт не го обвиняваше. Не беше изненадващо, че опияняващата миризма е много по-силна в дневната. Въпреки богатия си опит нито Хънтър, нито Гарсия бяха свикнали с мириса на кръв на местопрестъплението, или по-точно с психическата нагласа към мириса на кръвта на местопрестъплението – нещо, което повечето детективи от отдел "Убийства" в лосанджелиската полиция разбираха много добре. За тях имаше отличителна разлика между мириса на кръв на местопрестъпление и мириса на кръв навсякъде другаде, включително на места на катастрофи, в болници и морги. Те смятаха, че на определени местопрестъпления, особено там, където убийствата са извършени е изключителна жестокост, противната сладникава миризма на мед на кръвта винаги е допълнена и от нещо друго. Мирис, който никой не може да обясни, нито да определи точно, но който всички долавяха. Усещаха го. Чувстваха как полазва по кожата им, сякаш е живо същество, което някак е попаднало на местопрестъплението. Мирис, който проникваше в стените и изпълваше въздуха с присъствието си.

Някои смятаха, че това е мирисът, оставен от страха.

Други мислеха, че това е мирисът, оставен от болката.

Трети предполагаха, че това е мирисът, оставен от насилието.

Хънтър беше на мнение, че това е мирисът, оставен от злото.

Преди Робърт да успее да кимне на партньора си в знак на съгласие, Карлос вече беше изчезнал в малкия коридор и бе влязъл в банята. Хънтър се обърна към масата и стола, на който беше намерен трупът на Карън Уорд. Смъкна маската от носа си и я остави да виси на врата си, а после застана неподвижно и се втренчи в стола. Примигна и прогони всяко разсейване от съзнанието си и остави силната и дразнеща миризма на кръв, зло и смърт да задуши сетивата му. Минута по-късно в ушите му отново прозвуча последователността на събитията в разказа на Таня Кейтлин, сякаш пред очите му прожектираха филм, и умът му започна да визуализира сцените.

Робърт си представи гнева на убиеца, докато блъска лицето на Карън в контейнер, пълен със строшени стъкла, отново и отново. Видя грозната, уродлива маска, закриваща лицето на нападателя, точно както я беше описала Таня. Представи си задоволството на убиеца, когато Таня не успява да отговори правилно на въпроса му. Видя отчаянието на Карън. Страхът ѝ. Безпомощната ѝ борба. Образите, които видя Хънтър в съзнанието си обаче, бяха накъсани и непълни. Все още липсваха твърде много кадри. Нещо не се връзваше.

Той най-после излезе от унеса и отиде в отворената кухня. Беше малка, но добре обзаведена, с модерна микровълнова фурна с вентилатор, индукционна печка и хладилник с фризер и външен дозатор за вода и лед. Робърт го отвори и погледна вътре. Беше почти празен. Имаше само пълна до половината кутия портокалов сок и кутия мляко. В дъното на фризера стоеше самотна бъчвичка сладолед – с аромат на шоколадово брауни. Хънтър затвори вратичката, обърна се с гръб към хладилника и провери шкафовете на стената. Там имаше няколко консерви, но нямаше подправки. Ясно беше, че Карън Уорд много рядко е готвила вкъщи, и нещо подсказа на Робърт, че това не е било, защото не е умеела или не ѝ е харесвало, а защото е искала да стои в дома си колкото е възможно по-малко.

Хънтър влезе в дневната, заобиколи локвата засъхнала кръв и се приближи до тъмнокафявия диван с три места за сядане, същия на цвят фотьойл от едната страна и овална масичка за кафе от акрилно стъкло от другата. Тъканото килимче в кафяво и бежово пред дивана изглеждаше ново, както и шкафът под телевизора и бюфетът от тъмно дърво с витрина до едната стена.

Робърт отиде до шкафчето с телевизора и издърпа чекмеджето вляво. Вътре имаше разклонител, два романа с меки корици и наръчници с указания за телевизора, кабелното устройство и всички кухненски уреди. В чекмеджето вдясно Хънтър намери резервни електрически крушки, комплект отвертки и две найлонови папки, съдържащи битови сметки. В бюфета с витрина вдясно от телевизора имаше няколко добре подредени и колоритни декоративни предмета – съдинки дълбоки купи, гърненца, дървени цветя, квадратна тенекиена кутия и две статуетки на котки. Робърт взе тенекиената кутия и повдигна капака. Беше празна.

Неочаквано го стресна силен шум, който се разнесе някъде навътре в апартамента.

– Карлос, наред ли е всичко? – извика Хънтър и върна тенекиената кутия на мястото ѝ.

– Да – чу се отговорът от спалнята. – Всичко е наред. Само блъснах неволно кулата от обувки тук и половината се посипаха като водопад върху мен. Брей, дали обувките са ѝ били достатъчно?

Робърт се усмихна. Не беше толкова претенциозен, за да твърди, че познава начина на мислене на жените, но със сигурност знаеше едно – когато става въпрос за обувки, за дамите те никога не са достатъчно.

Той се завъртя на пети и погледът му за пореден път обходи местопрестъплението. И тогава го осени прозрение.

По-рано сутринта нещо го беше глождило в спалнята на Карън Уорд. Нещо друго освен вида на излишно претъпканата стая, но едва сега осъзна какво.

Във вените му като куршум се изстреля адреналин, който накара кожата му да настръхне. Хънтър пристъпи две крачки напред, спря и се вгледа в нещо.

– Извратено копеле!