Смъртоносно обаждане

19.

Есента в Града на ангелите е много загадъчно нещо. Въздухът не беше резлив, нямаше я характерната студена резливост нощем, нито типичното треперене рано сутрин. Тъкмо обратното, есента можеше да донесе някои от най-топлите дни и нощи и с лекота да достигне температурите в разгара на лятото и днес определено беше един от онези дни.

Хънтър беше смъкнал и четирите стъкла на колата си, докато караше към Главното управление на полицията на Западна първа улица в центъра на Лос Анджелис, но уличното движение с често спиране и потегляне не му позволяваше да достигне скорост, при която вътре да повява ветрец. Неподвижният и застоял въздух в колата, съчетан с повече от седемдесет процента влажност, я превръщаше в сауна и парна баня. Когато двамата с Гарсия най-после влязоха в кабинета си на петия етаж на Главното управление, първото нещо, което направи Робърт, беше да надуе докрай климатика. Карлос сдържа усмивката си. Видя дългата, тънка ивица пот на гърба на ризата му.

– В тази жега да имаш кола без климатик не е работа, нали?

– Подхвърли той, докато включваше компютъра си.

Хънтър го погледна накриво.

– Не започвай пак.

– Не започвам нищо, но ти разбираш, че твоята кола дори не е от този век, нали? Трябва да я изхвърлиш на боклука, приятелю.

– Защо? Колата е страхотна,

– Това не е кола, Робърт, а ръждясало корито с колела. Знам, че ти харесва да я наричаш класика, но...

– Не – прекъсна го Хънтър. – Наричам я само кола. Върши работата си, която е да ме закара от точка А до точка Б, и може да се разчита на нея. Какво друго мога да искам?

– Климатик – заяви Карлос, сипвайки още сол в раната. – Може да искаш климатик.

Без никой да почука, вратата на кабинета им се отвори и вътре влезе капитан Барбара Блейк.

Тя беше поела ръководството на отдел "Обири и убийства" на лосанджелиската полиция преди няколко години, след пенсионирането на един от най-дълго служилите и най-много награждавани капитани – Уилям Болтър. Барбара Блейк беше избрана от самия Болтър и това ядоса дълъг списък от кандидати, но вбесяването на разни хора беше част от работата на капитана и Барбара Блейк нямаше абсолютно никакви проблеми с това.

Тя беше интригуваща жена – силна и издръжлива, но в същото време привлекателна и елегантна, с дълга черна коса и интригуващи тъмни очи, които никога не издаваха нищо. Въпреки че беше посрещната с известна враждебност, когато я назначиха на поста, Барбара Блейк бързо си спечели славата на корав като камък, сериозен капитан. Не се плашеше лесно, не търпеше глупости и обиди от никого – включително от шефовете си в Главното управление на полицията – и не се страхуваше да ядосва властни политици или високопоставени лица от правителството, ако това означаваше да отстоява нещо, което смята за правилно. Няколко месеца след като пое длъжността, първоначалната враждебност започна да се разсейва и бавно, но сигурно Барбара Блейк спечели доверието и уважението на всеки детектив под нейно командване.

– И така – каза тя и затвори вратата. – Каква е историята на случая от тази нощ? Докладът на полицията на Лонг Бийч, който прочетох, е рехав като сито, но се споменава, че убиецът се обадил по видеовръзка на най-добрата приятелка на жертвата. За какво става дума, по дяволите?

– Колкото и откачено да звучи, капитане – отговори Гарсия, докато разбъркваше единственото кубче кафява захар в кафето, което току-що си беше налял, – случило се е точно това. Преди малко се върнахме от разговор с Таня Кейтлин, приятелката на жертвата, на която се е обадил извършителят.

Капитан Блейк се облегна на вратата.

– Добре, слушам. – Въпросителният ѝ поглед се насочи от Гарсия към Хънтър.

Двамата детективи набързо обобщиха какво им е разказала Таня Кейтлин за обаждането на убиеца.

– Чакайте малко – рече Барбара и вдигна ръка да ги прекъсне, когато те стигнаха до метода на действие на убиеца. – Извършителят ѝ се е обадил да играят някаква игра?

– Точно така – отвърна Хънтър. – Два въпроса. Ако отговори правилно, приятелката ѝ ще живее. Ако даде грешен отговор... – Той щракна два пъти на снимковия файл, който беше получил от екипа на криминалистите. – Ела да видиш.

Капитанът застана зад стола му и Робърт започна да ѝ показва снимките на компютъра си.

– Господи! – възкликна тя, без да може да прикрие стъписването си, но в същото време вцепенена от жестокостта на изображенията, които гледаше. Осмата снимка в поредицата беше кадър отблизо на нараняването в лявото око на Карън Уорд, което се предполагаше, че е било фаталното, нанесено с дълго парче огледално стъкло, стърчащо от очната ѝ ябълка. Този път Барбара отвратено отмести поглед встрани.

– Достатъчно – каза тя, отстъпи назад и се отдалечи от бюрото на Хънтър. – Не е необходимо да виждам повече. Какво му става на този свят, по дяволите? – Блейк поклати глава и примигна, опитвайки се да прогони образите. – Това далеч преминава границите на садизма и психопатията.

Хънтър много добре разбираше раздразнението ѝ. За разлика от повечето хора той знаеше, че не е толкова трудно да убиеш някого. Всеки може да го направи.

В САЩ голям брой убийства се случват вследствие на грешка в преценката. Нужен е само един момент на безумие. Някой не съумява да сдържи гнева си и го извършва – бързо натискане на спусъка, блъскане, удар в слепоочието, замахване с бейзболна бухалка към главата, остър инструмент, забит в уязвима част на тялото. Има стотици начини да сложиш край на нечий живот само за секунда. Изисква се обаче определен тип човек – студен, пресметлив, садистичен, лишен от чувства – за да извърши убийство, предшествано от мъчения. Да можеш умишлено да нанасяш огромна физическа болка на друго човешко същество и да изпитваш удоволствие от това, е нещо, на което не са способни мнозина на тази земя.

– После става по-лошо – рече Хънтър. – Той я е принудил да гледа.

– Да, знам – отговори капитан Блейк. – Ти току-що ми каза.

– Не – обади се Гарсия. – Не най-добрата ѝ приятелка. Жертвата.

На лицето на Барбара се изписа озадаченост.

– Убиецът е принудил Карън Уорд да гледа отражението си след всеки удар в лицето. Накарал я е да гледа собственото си обезобразяване.

– Какво?

– Когато отидохме на местопрестъплението първия път – обясни Робърт, – нещо в дневната на Карън Уорд ме притесняваше, но не можех да определя какво. Трябваше да се досетя какво е, когато огледах спалнята ѝ първия път, но там не се връзваха толкова много неща, че ми убегна.

– И какво беше? – попита капитан Блейк.

– Огледалото.

– Какво огледало?

Хънтър приближи стола си до бюрото и щракна няколко пъти с компютърната мишка, докато намери онова, което търсеше.

– Това са снимките на дневната на Карън Уорд. – Той посочи екрана на компютъра си.

Барбара отново отиде при него.

– Виждаш ли това? – Хънтър посочи голямото огледало, поставено между масата и дивана. – Какво прави тоалетно огледало в дневната?

Капитанът повдигна рамене.

– Това не е чак толкова необичайно, Робърт. Може би не ѝ е достигало място в спалнята. Освен това много жени обичат да хвърлят един последен поглед на тоалета си, преди да излязат.

Хънтър кимна, приемайки доводите ѝ.

– Проблемът е, че в спалнята ѝ има място, капитане. – Той щракна още няколко пъти с мишката. – Това е снимка на спалнята ѝ. Виждаш ли пространството между стойката с дрехите и тоалетката? Проверих пода. Там имаше четири малки следи, които идеално съвпадаха с гумените уплътнители на тоалетното огледало. Било е преместено, капитане.

– Освен това Таня Кейтлин ни каза, че убиецът непрекъснато я подканвал да гледа – добави Гарсия. – Тя не можела да разбере защо, тъй като наистина гледала, и му го казала няколко пъти.

– Защото убиецът не е казвал на нея да гледа, а на Карън – завърши Хънтър.

Блейк стисна устни – един от издайническите ѝ знаци за безпокойство.

– Искал е да я изтезава по всеки възможен начин – продължи Робърт. – Физически и психически.

Тримата дълго мълчаха.

– Ами маската, която е носел убиецът? – наруши тишината капитан Блейк. – Описа ли я свидетелката?

– Да – отвърна Карлос. – Следобед ще изпратим художник при нея. Ако убиецът не си е направил сам маската, има малка вероятност да идентифицираме доставчика.

Барбара кимна.

– А как е влязъл в сградата? И в апартамента на жертвата? Знае ли някой?

– Мерките за сигурност в жилищния блок на жертвата са доста примитивни и лесно може да се преодолеят – отговори Гарсия. – Само една старомодна система с домофони и бутон за отваряне на вратата, нищо повече. Един земен магнит върху слабия заключващ механизъм на вратата, и си вътре.

– Ами апартаментът ѝ?

Карлос отпи от кафето си.

– Нямаше следи от борба... нито от влизане с взлом, затова предполагаме, че жертвата е пуснала убиеца да влезе или защото го е познавала, или защото той е съчинил достатъчно правдоподобна история, когато е позвънил на вратата. Така или иначе, тя му е отворила.

– Има и вероятност той да я е чакал вътре, когато си е дошла вкъщи – добави Хънтър.

Капитан Блейк смръщи чело.

– Как е влязъл?

– Още не сме сигурни, но знаем, че го е правил и преди.

Интересът на Барбара видимо се засили.

– Какво? Влизал е в апартамента ѝ и преди? Откъде знаете?

Робърт се облегна назад на стола си и обясни:

– Когато отидохме на местопрестъплението първия път, открихме няколко издайнически знака, които загатваха, че Карън Уорд е живяла в страх. Подозренията ни бяха потвърдени по-рано тази сутрин от най-добрата ѝ приятелка. – Хънтър каза на капитан Блейк какво им е разказала Таня Кейтлин за писмата, които е получила Карън Уорд.

– И едното е било оставено върху леглото на жертвата? – попита Барбара.

– Да – потвърди Гарсия. – Но историята не свършва дотук. След като излязохме от апартамента на госпожица Кейтлин, ние решихме да отидем пак на местопрестъплението да огледаме още веднъж.

– И?

– И докато проверявах спалнята, неволно се блъснах в етажерката за обувки на жертвата. Половината ѝ колекция се посипа върху мен и да ти кажа, капитане, там имаше достатъчно обувки да отвориш магазин.

– Няма такова нещо като достатъчно обувки – заяви Блейк.

– Но продължавай.

– След като водопадът от обувки спря, намерих това. Беше изпаднало от едната.

Карлос посочи прозрачно пликче за веществени доказателства на бюрото си. Вътре имаше бял лист хартия с големина двайсет на тринайсет сантиметра. Капитан Блейк забеляза пликчето едва сега. Тя пристъпи по-близо, за да го види по-добре, и очите ѝ веднага се отвориха широко. Върху листа имаше колаж от букви и думи, изрязани от списание и подредени в изречения.

Писмо от преследвач.