Спомен, наречен империя

9

Войната ги споходи с новините сутринта.

Когато започна, Махит седеше срещу Три стръка морска трева в озарената от изгрева приемна зала на Деветнайсет тесли и ядеше каша с лъжица, сякаш тя, асистентката й и езуазуакат бяха семейство особняци, а множеството инфограми на домакинята се рееха над трите и показваха нескончаема поредица от стандартни клипове с тейкскалански бойни кораби: войници, влизащи в тях, после величаво големите оръдейни люкове, ярките емблеми в слънчевозлатно и кървавочервено по сивите им корпуси. Коментаторите на новинарските канали бяха и словоохотливи, и уклончиви. Щеше да има война, тя щеше да бъде завоевателна, победоносни сили бяха изпратени да придобият за Тейкскалан още от безмерната черна пустота и каквито ярки планетарни скъпоценности може да са се сгушили в нея, готови да бъдат присвоени под бойния флаг на империята. Война за приемането им. Всеки беше много развълнуван и говореше за търговските интереси, които ще се облагодетелстват най-сериозно от първия военен устрем на империята през последните двайсет години. Въпреки положените усилия Махит не пи достатъчно предишната вечер, за да страда от махмурлук, но съжаляваше, че няма това оправдание да се чувства толкова гадно. „Стомана“ — напомняше си тя. Стомана, корабостроене и снабдителни вериги, а съветниците Амнардбат и Тарац може би ще предоговорят сумите, които Лзел получава от продадения на империята молибден — може би войната ще бъде полезна…

И докато си го мислеше, съзнаваше как опитва да се измъкне от това гадене, причинено сякаш от променлива гравитация. И от непоклатимото убеждение, че войната няма как да бъде полезна, не и за Лзел, не и с Тейкскалан, какъвто беше.

Щом новинарските канали превключиха от местните жълти новини към жизнерадостното надъхване и изброяване на факти за скорошните бойни действия (приличаше на познат жанр, който тейкскаланските медии просто бяха овладели добре), помощник на Деветнайсет тесли изникна до нея с пълна стъклена кана с преса, в чиято миризма Махит разпозна току-що смляно кафе, и отнесе купите за чай.

Кафето е по-силен стимулант от чая. Всеки вече беше във военен режим, нали?

— Не ни осведомяват много щедро за тази война — натъртено отбеляза Три стръка морска трева, когато новинарските канали подхванаха цикъла отначало с отварянето на корабите, маршируващите войски в златно и сиво, безсъдържателните коментари на водещите.

Деветнайсет тесли й подаде миниатюрна чашка кафе, като че в нея беше отговорът.

— Само почакай — рече тя. — Възползвай се от възможностите да си поемеш дъх, асекрета, съвсем скоро ще станат твърде оскъдни.

— И кой според вас — попита Три стръка морска трева, като подражаваше с необичайна точност на задъхания устрем на коментаторите — ще бъде нашият командир. Ваше превъзходителство? Та нали имате огромната чест да бъдете езуазуакат и винаги сте толкова близо до решенията в сърцето на империята!

Деветнайсет тесли запази нерушимата си безметежност.

— Махит, твоята асистентка е надарена и в актьорската игра, и в любознателността. Какъв рядък късмет имаш.

Махит не знаеше какво да каже. Бузите на Три стръка морска трева леко порозовяха, което би могло да означава, че е чула похвала.

— Тя далеч не е толкова пряма като мен — подхвана накрая. — Аз ще ви попитам само кой според вас ще бъде назначен за командващ и дали наистина ще бъде Една мълния, а не jvpyr яотлек.

— Той ще бъде — отговори Деветнайсет тесли. — Би могла да заложиш две към едно на това, ако не бе попаднала в удобната клопка на моето жилище, в пълна безопасност от покварата на общодостъпния хазарт.

Някак стигнаха до момента, когато Деветнайсет тесли вече се шегуваше, че я държи в плен, а Махит всъщност смяташе, че е забавно. Не беше убедена, че може да открие нещо добро в тази промяна, само че беше… приятно да не чака неминуемата си смърт, докато закусва. Пет ахата отведе нея и Три стръка морска трева в края на банкета, за да ги върне в канцеларията на Деветнайсет тесли, като че поначало нямаха никакъв изход: неумолимо, всички решения вече взети. Да се върне тук с нея беше ужасна отстъпка, Махит си знаеше, че е така, но публичният отказ щеше да бъде по-лош, а и къде би намерила безопасност? Ако отхвърли толкова показно съюзниците си, кой ще й се довери?

Освен това Деветнайсет тесли се бе обвързала публично с нея и с Лзел в същата степен, в която тя бе обвързана с Деветнайсет тесли.

Махит облиза, обратната страна на лъжицата.

— Заплатата от моята станция ми стига напълно, не се налага да прибягвам до общодостъпния хазарт.

— Как ли си подлъгала Десет бисера, че си простовата — развесели се Деветнайсет тесли. — „Не се налага да прибягвам…“ По-лоша си и от Искандр.

— В какъв смисъл?

— Когато се запознах с Искандр, той беше… май с една-две години по-възрастен от тебе. И вече присъстваше неизменно в императорския двор по времето, когато се върнах от последната си военна служба и Шест посоки ме назначи за езуазуакат. Искандр харесваше Тейкскалан. Но ти, посланик Дзмаре, ако не беше посланик, би могла да кандидатстваш за гражданство.

Махит не трепна и беше горда от това признание и о: думите си:

— Министърът на науката никога не би одобрил такава молба.

И от погълнатата следваща лъжица каша. И от това, че другите две жени се разсмяха. Техният смях прикри срама й, желанието да е благодарна, че не е варварка в достатъчна степен, така че гражданството да бъде възможно за нея, но и омразата към себе си заради това желание.

Когато по новинарските канали се появи многолъчевата звезда на собствената осведомителна служба в Небесния дворцов квартал, на Махит й олекна. Деветнайсет тесли не би могла да я разпитва на какво е вярна, докато трите гледаха официално изявление. Символът беше сменен от изображение на самия Шест посоки в центъра на група тейкскаланци и Махит предположи, че всеки от тях е яотлек — всички пълководци, които са на планетата и могат да ги използват за пропаганда. Те бяха наежени и лъскави подобно на гъста тръстика с ръбове като бръснач, сред тях Шест посоки изглеждаше стар.

Краткото изявление, което императорът прочете от облакохвата си, беше като малък и прецизен реторичен взрив: „Както цвете се обръща към слънцето и човек вдишва кислород, Тейкскалан отново се пресяга към звездите“. Махит наблюдаваше Деветнайсет тесли, нейните присвити очи, напрежението в ъгълчетата на устата й. Каза си, че долавя възхищение и някакъв оттенък на страх, но не и обида. Вероятно бяха съгласували тези думи с нея. (И откога е знаела? От снощния банкет? Или дълго преди него, а пред нея и Три стръка морска трева се преструваше, че също като тях не знае къде ще се води войната?)

„Придвижваме се към сектор Парзравантлак“ — каза Шест посоки.

И върху лицето му наложиха внезапно звездната карта на тейкскаланския космос. Градът-златиста планета, висеше между очите му, после картата се размести и показа векторите, по които щеше да се движи флотът, и точките, където те се събираха като неудържими върхове на копия, съставени от кораби.

Махит познаваше тези звезди. Знаеше и името на сектора, но на своя език, не преобразуван в тейкскалански съгласни звуци. Бардзраванд, „високото плато“, секторът обитаван от всички Станции след отдавнашното им преселение. Тя винаги бе виждала тези вектори в новинарската звездна карта от обратната гледна точка: посоката, привличаща я още от детството. Искандр бе сложил карта със същите вектори над леглото си в посланическия апартамент: Лзел, загледана в империята.

Разбира се, Тейкскалан се бе устремил не към Лзел, макар че би я придобил накрая с удоволствие: Станция Лзел и останалите мънички станции просто се намираха на пътя на този напиращ прилив от кораби. Отвъд тях беше територия на други разумни раси, населена от ебректите и още по-чужди видове или още неоткрита от човечеството. Там имаше и планети за тераформиране или колонизиране, ресурси за извличане. Челюстите на империята пак зееха с окървавени зъби — безкрайната жажда, оправдаваща се със самото си съществуване, в която беше същността на Тейкскалан и на тейкскаланската представа за вселената. Империята, светът — едно и също. И ако още не е така, трябва да го постигнат, защото такава е праведната и вярна воля на звездите.

Махит си мислеше колкото можеше по-хладнокръвно, че Лзел би станала не чак незначителна плячка: един от най-отдавнашните малки изкуствени светове, богат с най-добрите пилоти, прецизно настроена система за добив на молибден и желязо от звездните отломки… и чудесна опорна точка в гравитационна яма, която контролираше по-голямата част от околното пространство, включително двата портала в околността.

„Поверяваме понеслата се навън вълна на бързо протягащите се ръце на Една мълния и го назоваваме яотлек-нема, предводителя на нашите легиони в това начинание“ — завърши Шест посоки, с което не изненада никого.

— Ами… Това е — промълви Три стръка морска трева.

— Да, така изглежда — каза Махит и гласът й прозвуча съвсем спокойно дори за самата нея.

— Не бих се спряла първо на тези цели — обади се Деветнайсет тесли. — Но той невинаги се вслушва в мнението ми. — Въздъхна, изопна рамене (как успяваше все още да изглежда толкова човешки, толкова да прилича на всички останали!) и се отдръпна от масата. — Но според мен, Махит, ще откриеш как ценността ти като посланичка само е нараснала с тази новина. Не си помисляй дори за миг, че ще те хвърля на вълците.

Значи оставаше в плен. Оставаше ценна за Деветнайсет тесли като съюзничка или нещо, което трябва да бъде контролирано.

— Признателна съм ви за продължаващото гостоприемство — отвърна Махит.

— Разбира се. — Деветнайсет тесли може и да звучеше, сякаш се оправдава, все едно включваше сгряващ прожектор… и после го изключваше, но пак говореше рязко и оживено. — Днес ще има повече съвещания, отколкото някой би могъл да понесе с радост. Воденето на война изисква комисии. Използвайте канцеларията, ако желаете. Седем везни ще бъде тук, ако се нуждаете от нещо, и ще разтреби след закуската.

Излезе енергично от залата, Махит остана в ужасено, безчувствено мълчание, сякаш другата жена бе отнесла със себе си и езика й.

— Най-интересната работа, която ще имам някога — каза Три стръка морска трева, като че проявяваше съпричастие.

И наистина го правеше, потупа ръката на Махит, стараеше се.

— А, значи няма да поискаш да те преназначат — подхвърли Махит.

— Как пък не. В абсолютно най-лошия случай ти ще бъдеш посланичката, която ще насочва интегрирането на своя народ с Тейкскалан. Махит, ще имаме много дълга обща кариера — заяви Три стръка морска трева.

Махит си представи накъде би могла да кривне кариерата й на Тейкскалан: виждаше се как ще заприлича на посланик Горлейт от Дава, ще се опитва да намери нещо общо с другите наскоро завоювани. Покрусата й сигурно пролича, защото Три стръка морска трева каза:

— Виж какво, днес знаем много повече от вчера, а това не е нищо.

Махит призна правотата й.

— Чудя се дали Трийсет делфиниума се опитваше да ме предупреди за това. „Сделката се отменя“, каза той.

— Тоест смяташ, че твоят предшественик е постигнал някаква уговорка, за да опази Станция Лзел от анексия.

Махит кимна.

— Каквото и да е уговорил, било е между него и… императора, както се досещам. Но Искандр е мъртъв и няма сделка.

— Ако бях склонна към подозрения… — започна Три стръка морска трева.

— Такава си, работиш в министерството на информацията — прекъсна я Махит.

Асистентката си придаде невинно изражение, с което изобщо не я успокои.

— Ако бях склонна към подозрения — поде отново, — щях да допусна, че неговата смърт е извънредно удобна за онзи, който е искал да насочи флота към Парзравантлак.

— А ако аз бях склонна към подозрения — каза Махит, — щях да се съглася с тебе. Можеш ли да ми уредиш частна аудиенция с Негово величество?

Три стръка морска трева стисна устни в размисъл.

— При нормални обстоятелства бих ти казала, че мога, но ще чакаш три месеца и не бих могла да гарантирам, че ще разговаряте насаме. Но при тези обстоятелства ми се струва, че мога да постигна нещо по-добро. Ти имаш много, ама много добри мотиви за разговор лично с Негово сияйно величество.

— Имам — потвърди Махит. — Уреди го. Имаме тази чудесно оборудвана канцелария, защо да не се възползваме.

— Всичко се записва — напомни Три стръка морска трева с леко гузен тон. — Готова съм да гарантирам, че Деветнайсет тесли следи всеки жест и всеки символ.

— Знам. Но не виждам да имаме много други възможности за избор, а ти?

— Щом знаеш…

— Уреди го — натърти Махит по-решително.

Три стръка морска трева кимна, стана и отвори една от инфограмите. Махит веднага се почувства по-добре. Знаеше, че се залъгва — чувството, че контролира стремителното, отчаяно пропадане беше илюзия, ако ще да направиш началния скок по своя воля… но беше готова да приеме всяка утеха, която можеше да намери.

Във всеки миг, когато нямаше друго занимание, тя си представяше вектора, по който летяха корабите.

Какво можеше да стори?

Задача от логиката или от класическата физика: при такива гранични условия какво действие е възможно?

Дадено: тя е в капан насред Северния дворцов квартал, само с електронен достъп до собствените си файлове и съобщения и без никакъв достъп до купчината материална поща, която сигурно се трупаше и като обем, и като спешност в собствения й офис. Дадено: всяко действие в електронна система, докато е в покоите на Деветнайсет тесли, ще бъде наблюдавано, което още повече ограничава възможностите й да общува без предпазливост. Дадено: Станция Лзел още не знае, че мощта на Тейкскалан ще ги връхлети като нехайно прострялата се примка на слънчев протуберанс и няма дори частица от необходимата военна мощ да се възпротиви на цял тейкскалански експедиционен корпус. Дадено: нейният предшественик е убил убит, може би за да не попречи на завоеванията в тази посока. Дадено: нейното имаго като осъзната памет липсва заради повреда, остават й само призрачни неврохимични усещания, които не са нейни, и толкова ярки проблясъци на спомени, сякаш е в чужд живот. Дадено: повредата в нейното имаго може би се дължи на саботаж и — „мисли за това, Махит, позволи си да мислиш за това“ — този саботаж може би е извършен дълго преди пристигането й в Скъпоценния камък на света, може би дори е дело на нейни сънародници по неразбираеми за нея причини.

И още дадено: ако не направи нещо, ще се пръсне от нервно напрежение. До прозорците от розов кварц Три стръка морска трева беше обгърната в малка черупка от инфограми, мърмореше беззвучно на своя облакохват, все едно говореше на свое имаго. Махит се изправи.

По-добре да действа, отколкото да я вцепеняват хилядите променливи възможности. Хора крачат, дишат и излизат през въздушен шлюз, за да поправят изтънели места по корпуса на станция, без да се замислят за движението на крайниците си, как ги придърпва гравитацията, дали вътрешните мехове на бели дробове и диафрагма са се издули достатъчно, или не. Трябваше да… не мисли. Или да мисли, но и да действа, докато го прави. Също като в разговора с Трийсет делфиниума на банкета: нямаше време за вцепеняване. Поне трябваше да се свърже с Лзел и да сподели с тях част от онова, което й се струпа.

Можеше да се надява на съвет, макар да не беше уверена каква полза би имала от него. Вече наруши единствената недвусмислена заповед, когато призна съществуването на имаго-машините, не знаеше дали следващи заповеди ще бъдат по-лесни за изпълнение. Но й се щеше да не се чувства чак толкова самотна. Да чуе който и да е глас от Лзел. Всеки глас, който не е суровото и странно предупреждение на Ончу начело на пилотите, която заръчваше на мъртвия Искандр да се пази от саботаж. Онова съобщение бездруго не беше предназначено за Махит. Не се очакваше предупреждението за насочено оръжие да бъде чуто от самото оръжие.

Затова имаше имаго-линии на дипломати. За да не се чувстват самотни.

„Искандр, моля те. Ако изобщо те има…“

Само усещане за електрическо боцкане по ръцете. През лакътните нерви чак до кутретата. Но имагото мълчеше както през цялото време след онзи първи час в моргата.

Нямаше време и за неудържим нервен срив. Щеше да умува за това по-късно. Щеше да оправи положението все някак. А сега Махит активира свой ореол от инфограми в другия край на залата срещу Три стръка морска трева и се зае да съчини две съобщения до Съвета на Лзел. Занимаваше се с тях едновременно. Наглед бяха еднакви… и как съжаляваше, че не може да се похвали с това пред асистентката си, заета да урежда срещи за нея. Три стръка морска трева би разбрала шифроването на второ съобщение в първото и щеше да се възхити.

Не беше добър шифър. Дори не беше поетичен шифър, който би се наложило тейкскаланска асекрета да декодира според модата. Шифроваше чрез заместване от книга. Махит измисли начина като тийнейджърка, налегната от скука и играеща си на тейкскаланка: майсторка на интригите и коварните заговори, която шифрова всичко, а като ключ използваше речник на символите. Най-общодостъпният — „Стандартна имперска книга на символите“, се разпространяваше из цялата империя и извън официалните й граници, за да се учат варварите и децата да четат. В края на краищата съдържаше всички полезни думи: „крия“ и „предавам“, както и изобилие от припокриващи смисъла си думи за „цивилизация“. Избра „Стандартната книга“ за шифъра си просто защото беше най-вероятно да я има навсякъде. Дори тейкскаланци едва ли можеха да запомнят всеки символ от своята идеографска писменост. Имаше екземпляр и в библиотеката на Деветнайсет тесли, Махит загуби само няколко минути, докато отиде и го вземе.

Искандр се смя в главата й, когато тя предложи своя стар шифър на Съвета като метод за тайни комуникации, смя се още повече, когато те се съгласиха. Процесът на шифроване налагаше тя да пише на своя език, в чиято азбука имаше 37 букви, а декодиращият получател да знае, че трябва да използва първата буква от всяка дума за съответния номер на страница в „Стандартната книга“, втората буква — за номера на реда, първия символ в тази таблица — за съдържанието. Не го бяха намислили като свръхзащитен код, просто криптираха достатъчно, за да си изпращат съобщения. Малко прикритие. Щит.

Очакваше нейното съобщение на езика на Станциите да бъде прочетено първо от Деветнайсет тесли, после от имперската цензура и може би дори от капитана на кораба, който ще го пренесе до Лзел. То не съдържаше информация извън казаното по новинарските канали, а го обобщаваше точно заедно с подходящо (според нея) изразени тревога и загриженост.

Тъкмо заради тревогата и загрижеността думите стигнаха, за да шифрова скритото съобщение — лишена от граматическа свързаност поредица тейкскалански съществителни и глаголи: „ПРИОРИТЕТНО. Предишният посланик компрометиран — придвижването (самостоятелно, пеша, отиване и връщане) ограничено — паметта влошена — суверенитетът заплашен — искам напътствия от Съвета“.

Дори докато влагаше двойното съобщение в инфоекранче, тя се съмняваше, че напътствията ще стигнат до нея навреме, за да има полза от тях. Въпреки това ги поиска. И предупреди. Макар че и беглото запознаване с векторите на флота показваше как са насочени към сектора на Лзел, възможно беше Станцията да не е уведомена за тях — защо на империята би й хрумнало да предупреждава своята жертва?

Остави контейнерчето в сребристата кошница за изходяща поща вляво от входа на канцеларията, където то се намести безобидно сред всичко останало, ако пренебрегнеш белега с червен восък за спешност и червено-черната лепенка за адресат извън планетата. Скоро Седем везни щеше да мине оттам при обиколките си из канцеларията и да отнесе пощата в Града, за да мине през лабиринта на Управлението на имперския цензор и да продължи по пътя си.

— Три стръка морска трева — каза Махит, представила си подобната кошница в жилището на посланика, несъмнено препълнена с гневни послания в своите красиви пръчици, — има ли някакъв практичен начин да получа достъп до работата, която би трябвало да върша? Говоря за съобщенията в инфоекранчетата.

— Хм… — Три стръка морска трева се замисли. — Може би частично. Настроена ли си за нарушение на съвсем незначителен закон?

— Какъв незначителен закон? — поиска уточнение Махит.

— Онзи, който тейкскаланка нарушава за пръв път около деветия си рожден ден. Забраната за използването на чужд облакохват.

— Уверена съм — язвително рече Махит, — че положението става по-оплетено, когато нарушителката не е гражданка.

Три стръка морска трева вдигна ръка към слепоочието си и свали облакохвата от главата си.

— Точно така е, което единствено означава, че не бива да те разкрият. Ела насам.

Махит я доближи.

— Записват ни — напомни тя, въпреки че асистентката й го знаеше много добре.

— Наведи се, вие варварите сте неудобно високи.

Махит се наведе (спомни си внезапно и ярко как коленичи пред императора) и Три стръка морска трева нагласи облакохвата на окото й. Половината й зрително поле се запълни с данни, безкраен поток, който се проясни в списък от опции за търсене. Интерфейсът се оказа изненадващо интуитивен: облакохватът се пренастрои бързо за микроскопичните движения на нейното око, а структурата на файловете беше друга разновидност на електронната версия в нейния офис, но видяна през разрешенията за достъп на Три стръка морска трева. Това беше слабичко прикритие, но поне го имаше. Ако използваше облакохвата за достъп до собствените си файлове. Деветнайсет тесли не би могла да научи, че е влязла в системата. Щеше само да знае, че е носила облакохвата на своята асистентка.

— С исканията на по-ниско равнище към посолството — молби за визи и подобни неща, можех да се заема и аз по твое желание — каза Три стръка морска трева, — ако не бях влязла в схватка от твое име с трима служители от протокола и системата за подреждане на чакащите. — Пръстите й по слепоочията на Махит бяха топли. — Ако искаш да поработиш, докато уговарям времето за личния ти разговор с императора, ето го твоя списък.

— Благодаря. — Махит се изправи. — Ти нямаш ли нужда от него? — посочи облакохвата.

Половината от зрителното й поле го нямаше сякаш страдаше от увреждане на едното мозъчно полукълбо, което смени окото й със списък от задачи.

— Няма да ми трябва около час. Свършете малко работа, госпожо посланик.

Махит като че долови дружелюбие в гласа й. Дори желание да й угоди.

Щеше да я боли много, ако трябваше да се откаже от преструвката, че Три стръка морска трева няма свои цели и стремежи освен личните амбиции и леката симпатия към варварите.

Списъкът на запитванията до посолството на Станция Лзел се състоеше приблизително наполовина от молби за удължаване на визи и наполовина от умерено обидни прояви на обществен интерес като „какво е всекидневието на хората в станциите и преди всичко празниците или други вълнуващи местни дни!“. Махит би се подразнила от всичко това, ако не беше чудесно отвличане на вниманието за запълване на времето. Но сега отговорите на журналисти от жълти медии и разтревожени търговци бяха достатъчно успокояващи. Мина почти час, преди да забележи пълната липса на един конкретен вид делова кореспонденция: никой не й бе писал по въпроса какво да правят с тялото на Искандр, все още прибрано в подземната морга на министерството на правосъдието. Мина повече от половин седмица откакто икспланатл Четири лоста я попита за желанията й относно трупа, но не последва нищо, нямаше дори въпрос от някой помощник на заместник-министър.

Или някой не е позволил тя да получи запитването? Може би имаше просто обяснение — недостъпните за нея съобщения, изпратени в инфоекранчета. Но служител на равнището на Четири лоста сигурно би научил публично известния факт, че посланичката на Лзел е настанена при езуазуакат Деветнайсет тесли, и би пренасочил писмото. Затова допускаше, че ако е имало такова съобщение, не са го доставили нарочно.

Или пък Четири лоста не е попитал, очаквал е тя първа да поиска информация. Или не е попитал, защото е сметнал, че може да задържи тялото на Искандр, докато тя не изпрати съобщение. Махит си спомни първата среща с Деветнайсет тесли, нахълтала в моргата без никаква свита или причина да е там. Представи си нейните ръце, посегнали безпогрешно към имаго-машината в основата на черепа на Искандр, за да я извади, преди Махит да изгори тялото както е редно. Някой я бе пуснал вътре. Може да е бил Четири лоста. Махит се сещаше за много неща, които една езуазуакат би могла да направи за учен от министерството на правосъдието в замяна на посещение при мъртвите без надзор. Още по-лошо беше, че се сещаше за мнозина други, които биха разменили услуги, влияние или пари срещу час-два насаме с трупа на нейния предшественик и онази негова незаконно внесена невротехнология.

Имаше проблем. И то проблем, който нямаше да реши, като просто поиска да вземе тялото: представи си как пренася нетленния труп на предшественика си в канцеларията на Деветнайсет тесли — защо да не го настани на дивана или да го подпре на стената като закачалка.

Това непременно би зарадвало и самата Деветнайсет тесли.

Трябваше да намери по-добро решение.

— Три стръка морска трева, откога познаваш Дванайсет азалии?

Асистентката й се освободи от вихрушката инфограми около нея.

— И той ли е писал до посолството? — попита с недоумение. — Нали уж се захласна по изпращането на анонимни съобщения за тебе в инфоекранчета.

— Не е писал. Но аз бих могла да му пиша. Доверяваш ли му се?

— Това е съвсем различен въпрос от „Откога го познаваш?“.

— Единият води към другия.

— А ти доверяваш ли ми се?

Тя беше способна да задава толкова лични въпроси и да остане невъзмутима. Може и да беше присъщо за тейкскаланците. Това напомняше на Махит за Деветнайсет тесли и не засилваше желанието й да се доверява.

— Повече отколкото на всеки друг в Града — отговори въпреки това, и то искрено.

— А работим заедно само от половин седмица — усмихна се Три стръка морска трева, ъгълчетата на устата й се извиха нагоре. — Не че имаш кой знае какъв избор, като се замисля по въпроса. Махит, аз харесвам Дванайсет азалии. Приятели сме откакто и двамата постъпихме в министерството на информацията като недорасли невежи кадети. Но той обича да заговорничи, да играе роли и е убеден в собственото си безсмъртие.

— Забелязах — сухо вметна Махит.

— Затова доверието към Дванайсет азалии изцяло зависи от действията, които искаш от него. А ти какво искаш да направи?

— Нещо, което може да му бъде забавно, защото е и заговорническо, и театрално. И… потайно.

Махит посочи първо инфограмите, после ухото си.

— Е, ще бъде доволен. Каквото ще да е. Но не мога да кажа дали ще се съгласи, ако не знам какво искаш.

— Този списък със съобщения за обработка… — проточи Махит — … е в твоя облакохват, нали? А всеки използва лично облакохвата си.

— Или го използва онзи, който го носи — поправи я доволната асистентка. — Май схващам идеята. Върни ми го, когато си готова.

Не се затрудни да съчини съобщение до посланичката на Лзел и да го изпрати на себе си. Махит пишеше символите във въздуха по проекционния екран на облакохвата, който само тя виждаше: „Дванайсет азалии трябва да се върне в моргата и да прибере машината, която обсъдихме“. После свали от главата си облакохвата на Три стръка морска трева, примигна от възстановената втора половина на зрителното си поле и го подаде.

Щом прочете съобщението, асистентката попита:

— За себе си ли я искаш?

— Не. Имам своя, а и от онази вече няма полза — записва гниене, нищо друго.

— А би ли могла да записва друго?

Махит се замисли.

— Може би, ако бъде инсталирана правилно? Не съм сигурна. Три стръка морска трева, аз наистина не съм икспланатл.

— Хм. Добре де. Дванайсет азалии ще се заеме с това, убедена съм, дори ще си мълчи, но…

Асистентката сви рамене.

— Какво „но“?

— Ще му дължиш услуга. И вероятно ще разглоби устройството, за да му направи чертежи. Ще ти каже, че е удовлетворил любопитството си, и дори няма да излъже. Тъкмо любопитството му е причина за половината неприятности, в които затъваме.

— А как затъвате в другата половина? — подхвърли Махит, беше й забавно въпреки всичко.

— Като се сприятелявам с ужасно интересни хора, които имат ужасно оплетени проблеми.

— Значи нищо не се променя.

Махит едва сдържаше смеха си, но и осъзнаваше отново колко опасно е да смята Три стръка морска трева за приятелка, каквато би имала в Станцията.

— Нали ти обясних, че си моята първа варварка. Все пак има известно разнообразие.

Ето я пак тази непреодолима бездна. Дали пък ако Махит не беше посланичка, ако се бяха запознали на състезание по ораторско майсторство, в някакъв друг живот, в който не бе получила имаго-линията на Искандр, а бе заслужила входна виза и стипендия… може би в онзи живот щеше да възрази. И би казала по-откровено на Три стръка морска трева как се чувстваше.

— Мисля, че мога да рискувам с любопитството на Дванайсет азалии, щом вече рискувах с твоето приятелство.

Дори ако Дванайсет азалии направеше чертежи, щеше да е по-добре, отколкото някой да придобие самата имаго-машина. Махит можеше да го убеди да й даде чертежите… по-късно. Когато не е затворена в покоите на Деветнайсет тесли. Когато не й се налага все някак (а как го е постигнал Искандр?… и дали това го е погубило?…) да не допусне поглъщането на нейната Станция от Тейкскалан. По-късно, когато не мисли за толкова доволното изражение на Три стръка морска трева.

Късно вечерта се върна в оскъдно обзаведения кабинет, където спа, и завари входящата поща.

В плитката купа пред вратата имаше три инфоекранчета — анонимно сиво, което сигурно беше отговорът на Дванайсет азалии на нейната молба, и друго с оцветяване каквото не бе виждала досега: метал с меден оттенък, запечатан с бял восък, цветове като в костюмите на Три стръка морска трева. В министерството на информацията като че бяха решили най-после да я уведомят кой се е погрижил нова посланичка на Лзел да пристигне възможно най-скоро след като предишният (Махит тръсна глава нерадостно) вече е бил неспособен да си върши работата. Третото също беше сиво, маркирано с черно-червената лента за междупланетна кореспонденция. Пулсът й се забърза, докато умуваше дали Декакел Ончу е изпратила ново послание до мъртвия Искандр заради ново събитие, което не й беше известно, нещо по-сложно от опита й да влезе в електронната база данни на посолството. Посегна към купата да го вземе и откри, че под него някой е оста вил клонче от напълно непознато за нея растение. Стъблото беше увито внимателно около инфоекранчето, но сега лежеше на дъното като примка от лъскави сиво-зелени листа и един-единствен бял цвят като дълбока чаша.

Махит го вдигна. Трябваше да бе отрязано наскоро, белезникав сок бе прокапал по инфоекранчето от министерството на информацията, а сега лепнеше по пръстите й. Не бе виждала нищо подобно в жилището на Деветнайсет тесли, нито на други места в Града, препълнен с всевъзможни растителни видове, форми и цветове… а не можеше да е отрязано преди повече от петнайсет-двайсет минути.

Поднесе го към лицето си, за да провери дали ухае.

— Недей!

Махит за пръв път чу гласа на Деветнайсет тесли да изплющи като камшик от настойчивост. Пусна цветето в купата. Усети как парят лепкавите върхове на пръстите й. Обърна се — Деветнайсет тесли стоеше под арката в края на коридора, нямаше представа откога е там. Изобщо не долови присъствието й.

— Вдиша ли го? — попита езуазуакат, когато я доближи.

Лицето й беше необичайно изразително, устните стиснати накриво. Махит сякаш гледаше разпаднала се маска. Паренето в пръстите й вече се превръщаше в болка.

— Не, струва ми се — отвърна тя.

— Покажи ми ръката си — нареди Деветнайсет тесли както се говори на войник или непослушно дете.

Махит се подчини. Другата жена стисна китката й, много по-тъмните й пръсти обгърнаха костите, все едно бе хванала змия зад главата. Допирът трябваше да е горещ, но Махит го усещаше леден. Изпънатите й пръсти се зачервяваха там, където бяха държали цветето преди малко, по тях избиваха мехурчета пред очите й.

— Добре, няма да я загубиш — каза Деветнайсет тесли.

— Какво?…

— Ела с мен, трябва да махнеш сока, преди да докосваш други части от тялото си. И преди увреждането на нервите.

Без да пуска китката на Махит, тя закрачи по коридора и я задърпа след себе си.

— Какво беше това цвете?

— Много красива смърт.

Свърнаха зад ъгъла, минаха през врата, която оставаше затворена за Махит, но се плъзна встрани след жест на Деветнайсет тесли, и изведнъж се озоваха в стая, която можеше да бъде само личната спалня на езуазуакат. Махит зърна разхвърляни бели чаршафи, купчина инфоекранчета и кодекси на непокътнатата половина от леглото, а после Деветнайсет тесли я замъкна в банята.

— Протегни ръката си над мивката, но не пускай водата, тя само ще разпръсне токсините по кожата ти.

Махит я послуша. Мехурите по пръстите й бяха подути, прозрачни като стъкло, кожата вече се цепеше. Усещаше ръката си като подпалена, паренето плъзваше нагоре по китката както електрическият удар на Града бе плъзнал по тялото на Три стръка морска трева. Твърде стъписана беше, за да чувства нещо, освен някакъв смътен ужас. Кой бе оставил това цвете за нея? Как бе проникнал в затворената градина, която представляваше канцеларията на Деветнайсет тесли? Някой трябваше да е внесъл цветето… и то преди не повече от двайсетина минути, то още пускаше сок… мехур на показалеца й се спука както го гледаше и тя изтърва тихичък безпомощен звук през зъби.

Деветнайсет тесли застана отново до рамото й с отворена бутилка в ръка. Поля безцеремонно пръстите на Махит.

— Минерално масло — обясни и взе кърпа. — Вероятно ще те заболи много силно. Не мърдай.

Търкаше мехурите с плата, за да се стича минералното масло в мивката. Махит беше сигурна, че й остъргва и кожата. Застави се да не отскочи. Деветнайсет тесли сипа масло и го избърса още два пъти. Накрая Махит се тресеше, треперенето плъзна по задната страна на бедрата й. Деветнайсет тесли стисна мишницата й като с менгеме и я накара да седне на спуснатия капак на тоалетната чиния.

— Ако паднеш и си сцепиш черепа, не би имало смисъл да се грижа за ръката ти.

Който и да бе оставил цветето, немислимо беше да е Деветнайсет тесли — защо да се опитва да убие Махит, а после да я завлече в банята и да й спасява живота? Толкова рязко произнесе думата „недей“.

(Толкова рязко и толкова отблизо. Наблюдавала ли е? И откога е наблюдавала? Чакала ли е да види дали Махит ще вдиша уханието на цветето… и чак тогава е решила да я възпре…)

Имаше ли значение?

Деветнайсет тесли опря колене в пода до нея, омотаваше всеки пръст поотделно с бинт, правеше го грижливо като военнополеви фелдшер. Махит се питаше дали наистина е била такава някога, дали се е сражавала рамо до рамо с императора като негова заклета съратница… не, вмъкваше епос в анализа си, Тейкскалан вече беше съвременна междупланетна империя и когато езуазуакати участваха в битки, правеха го в командните пунктове на космически кораби.

— Що за цвете е пълно с контактни отрови? — попита тя.

Гласът й звучеше задавено от отслабващата болка и адреналиновия шок.

— Култивиран местен растителен вид — отговори Деветнайсет тесли. — Популярното му наименование е ксауитл заради халюцинациите, които се смята, че причинява малко преди смъртта от вдишаните невротоксини.

— Колко жизнерадостно — нелепо вметна Махит.

Искаше да закрие лицето си с длани, но щеше да я заболи прекалено силно.

— Преди да полетим в космоса, тейкскаланските стрелци с лък потапяли върховете на стрелите си в разцъфналите цветя, за да станат отровни — продължи Деветнайсет тесли. — А сега министерството на науката дестилира етеричните масла за някакво лечение на паралич. Онова, което убива, може и да лекува. Би трябвало да се чувстваш поласкана, госпожо посланик — някой иска да те умъртви артистично.

Да, би имало някаква удовлетворяваща цикличност, ако министерството на науката се опитваше да убие всеки посланик на Лзел. Махит не беше готова да повярва — приличаше на някакво съчинение, в което все същата тема се появява в края на всеки куплет. Твърде тейкскаланска идея и дори ако Деветнайсет тесли не бе искала да я внуши на Махит, вероятно й бе хрумнала тъкмо заради прекалено канализираното мислене. Отзвуци и повторения. Всичко означаваше нещо друго.

За пръв път се питаше дали Деветнайсет тесли… или който и да е тейкскаланец би могъл да преодолее огромния тематичен натиск в тейкскаланския начин на мислене. От тези съмнения се почувства като хвърлена в студена вода заради стъписващото прозрение с отслабването на болката в пръстите. Дори ако цветето беше изпратено от министерството на науката, в канцеларията на Деветнайсет тесли го е внесъл някой с неограничен достъп: или самата езуазуакат, или някой от нейните помощници. В най-добрия случай са решили, че ще позволят да бъде оставено за нея, а в най-лошия — един или повече от тях се стремяха да причинят смъртта й дори в този момент. Артистично.

Артистично, с цветя. Разцъфнали, както каза Деветнайсет тесли преди малко. Като в поетичния епитет на Трийсет делфиниума. Той се държа доброжелателно на приема, дори я отърва от пиянски вкопчилия се в нея придворен, но тя не се доверяваше на подбудите му. Разговорът им беше хаплив, имаше оправдания, уклончивост. А войната започна: Махит беше почти убедена, че Трийсет делфиниума не иска тази война или поне не иска да бъде поверена на Една мълния — сметките кой кому е предан се бяха променили — и може би тя ставаше прекалено опасна за него, ако е жива. (Както е бил и Искандр?)

Този път имаше не циклична композиция, а алюзии и игра на думи. Тя прекаляваше с търсенето на скрит смисъл. Но нали е невъзможно да прекалиш с търсенето на скрит смисъл в тейкскалански текст? Един от нейните преподаватели по имперска литература каза това в началото на курса. Опитваше се да ги предупреди, но четиринайсетгодишната тогава Махит се вкопчи в думите му, сякаш бяха балсам за душата.

Вдигна глава и се взря в лицето на Деветнайсет тесли, която бе решила (може би в последния момент) да не я остави да умре. И другата жена я наблюдаваше безстрастно, неразгадаемо. Махит усещаше в ръката си слаба противна болка, мяркаха й се мисли за пропадане, за премятане без посока в космоса, а после — за насочване, за компенсация на въртенето с помощни двигатели. Вдиша дълбоко. Поне от това не я болеше.

— Ваше превъзходителство, щом сте осведомена за имаго-машините… знам, че знаете, на практика самата вие ми казахте… какво се опитвахте да направите, когато се срещнахме за пръв път? В моргата на министерството на правосъдието. Какви бяха намеренията ви за тялото на моя предшественик?

Деветнайсет тесли направи мъничко недоволно движение с едното ъгълче на устата си.

— Все те подценявам. Или оценката ми се разминава с това, което представляваш. Ето те тук, почти отровена, в баня, а ти се възползваш от възможността да ме попиташ за моите подбуди.

— Е, сега сме насаме — каза Махит, сякаш това беше отговор.

И всъщност беше в някакъв смисъл. Не беше сигурна дали ще има друг такъв шанс. (Не беше сигурна и дали ще има друг случай, когато Деветнайсет тесли поне толкова е загубила самообладание. Кога бе решила да й спаси живота? И дали вече съжаляваше?)

— Вярно, насаме сме. Така да бъде, посланик Дзмаре. Може пък да си заслужила малко откровеност. Исках машината, разбира се. Но ти вече си се досетила за това.

Махит кимна.

— Това беше логичният извод. Пристигам, планирам погребение… ако сте я искали, не можехте да чакате повече.

— Да.

Деветнайсет тесли се опря на пети, сдържана и търпелива. Махит зададе следващия въпрос:

— А за какво ви трябваше?

— Когато те видях в моргата ли? В онзи момент, Махит, исках да имам разменна монета. В императорския двор има много интереси, които биха пожелали да контролират онази машина… и тебе чрез избора да я дадат или задържат.

— В онзи момент?

— Сега едва ли се нуждая от нея, нали?

Деветнайсет тесли махна с ръка към банята, насред която бяха те двете. Махит кимна с неохотно съгласие.

Да разполага с посланичката на Лзел беше много по-добре, отколкото със средство да купи нейното внимание и влияние. А Деветнайсет тесли вече имаше действаща имаго-машина — в главата на Махит. Но би се наложило да й отвори черепа, за да я вземе, а и машината беше повредена твърде зле.

— Предполагам — каза Махит, — че в сегашните обстоятелства не съм толкова полезна за вас, колкото сте очаквали.

Деветнайсет тесли завъртя глава. Протегна ръка и я потупа по коляното фамилиарно и прекалено благо.

— Ако не ми беше полезна, нямаше да си тук. А и колко често би могла варварка да оспорва моите решения в собствената ми баня? Ако не друго, поне разнообразяваш всекидневието ми. Досущ като твоя предшественик. Приликите са много забавни за мен, особено след като положи толкова усилия да ме осведомиш за разликите между вас.

Махит се замисли какво би направил Искандр, изплува спомен като ехо от имагото, който не беше неин и всъщност вече беше ничий, колко удобно се е чувствал той в тялото си. Как раздвижваше нейното в плавен изразителен жест. Сега би покрил с длан ръката на Деветнайсет тесли на коляното й. Или би се пресегнал…

(ръката му докосва бузата й, кожата е хладна и гладка, тя се засмива и обръща лице, устните й опират в дланта му).

Проблясъкът в паметта й избледня. Махит би могла да повтори това ехо, имаше подозрения какво е било признатото от Деветнайсет тесли приятелство с нейния предшественик, можеше да протегне ръка и да докосне бузата й…

Циклична композиция. Канализирано мислене.

Не го направи, а срещна погледа на Деветнайсет тесли и леко прекали с взирането, преди да попита:

— Какво ви обеща Искандр, за да поддържа вашия толкова силен интерес към нас?

— Не на мен, а на Негово императорско величество.

Отметна се назад на петите си и стана, сякаш даваше време на Махит да осмисли това откровение. Да си припомни болнавата горещина в пръстите на Шест посоки върху китките й, неговата плашеща крехкост, като че го изнуряваше бързо влошаваща се болест.

Подаде й ръка и Махит нямаше как да не я хване — прие помощта, за да се изправи, а през това време си мислеше: „Искандр, мръснико, убедил си императора на Тейкскалан, че никога няма да умре“.