Спомен, наречен империя

12

Слънчевите пристигнаха доста бързо след обаждането: трима с еднаквите златисти шлемове, безлики и делови. Повика ги Три стръка морска трева, като свърза по някакъв начин своя облакохват с алармената система на вратата, а после изигра убедително яростна изненада и треперлив глас — всъщност според Махит тези емоции едва ли се различаваха много от истинските й преживявания, просто ги изрази целенасочено, каквито и неизчерпаеми резерви от чувства да имаше асистентката й, те неизменно или се проявяваха нарочно, или се отприщваха в необуздана истерия. Чак се уморяваше от мисълта за самообладанието на Три стръка морска трева.

Може би се чувстваше уморена и защото будуваше от почти трийсет и два часа. Сънят беше невъобразимо далечна територия, запазена за хората, които нямаха трупове в апартаментите си. Слънчевите или бяха обзети от групова завеяност, или просто й повярваха: върнала се в апартамента си и вече покойният мъж я нападнал, в последвалата схватка го погубило собственото му оръжие. Не, Махит не бе виждала досега оръжие като тази дебела игла. Не, нямаше представа как този мъж се е промъкнал вътре. Не, не знаеше кой го е изпратил, но в този период на размирици несъмнено имаше какви ли не възможни обяснения.

Не излъга нито веднъж. А те приеха думите й на доверие.

Искандр пак отсъстваше, но сега беше различно — по време на целия разпит усещаше боцкането в дланите и ходилата си, сякаш нейните крайници се бяха превърнали от плът в променлив електрически огън… обаче не беше същинско изтръпване. Същото усещане както в миговете преди проблясъците на имаго-памет, но вече постоянно и без съпътстващите видения. Увреждане на периферни нерви, само че тя не си бе увредила нищо. Освен ако имаго-машината в основата на черепа й я увреждаше и в момента, докато отговаряше на тейкскалански безстрастно и спокойно. Мястото, което трябваше да бъде заето от Искандр, приличаше на пустотата в мехур, на липсващ зъб. Празнота, която все едно напипваше с език, само че в мозъка. Ако упорстваше прекалено, замайването пак я сграбчваше. Опитваше се да престане. Изобщо нямаше да си помогне, ако припадне точно сега.

— Патриций първа класа Дванайсет азалии — каза един от слънчевите и се завъртя към него с машинна точност, сякаш беше вихрушка на ролкови лагери, — каква е причината да дойдете толкова рано в апартамента на посланик Дзмаре?

Аха… Може и да не й бяха повярвали, може би се държаха хитро. Ще си послужат с Дванайсет азалии, за да пропукат версията й като херметичността на индивидуална капсула и да източат прикритието й като въздух.

— Посланичката ме помоли за среща — отговори Дванайсет азалии, а това никак не беше добре за нея.

— Така е — намеси се Махит. — Желаех да се срещна на закуска с Дванайсет азалии, за да обсъдим… — ровеше в ума си за някаква тема, която с нищо да не буди подозрения — … молбите, изпратени до министерството на информацията от граждани на Лзел през периода, когато нямаше действащ посланик.

Ето, измисли го.

Златистата лицева маска успя да изрази цялото недоверие на извита вежда, ако това изобщо беше възможно.

— Да, изглежда тъкмо като крайно неотложен проблем, който трябва да бъде обсъден преди началото на работното време.

— И двамата с патриция имаме твърде натоварен график. Срещата на закуска беше удобна за нас. Или поне беше удобна, преди да ме нападне влезлият с взлом човек — натърти Махит.

Струваше й се, че напрежението ще я изтръгне извън кожата й. Смъдене в нервите, смътно леко треперене от недоспиване. Усмихна се като жителка на Станциите, чудеше се дали слънчевият е трепнал зад маската си. Всичките й зъби бяха оголени. Като на череп.

Друг от слънчевите попита с мек като коприна глас:

— Дванайсет азалии, какво е сполетяло вашия костюм? Май сте паднали във вода.

Махит бе виждала и други тейкскаланци да се изчервяват, но само Дванайсет азалии се възползва толкова майсторски от това: матовата червенина на срама плъзна по кафявата гладкост на бузите.

— Това е твърде… аз бях малко притеснен заради онези демонстрации… и се спънах. Паднах в градина като някой пияница, но беше прекалено късно да се върна вкъщи, щях да закъснея за срещата…

— Иначе добре ли сте? — пожела да знае слънчевият.

— Ако пренебрегнем унизителното преживяване…

— Да, разбира се.

Три стръка морска трева, сгушена в края на дивана с подвити крака, каза:

— Ще отнесете ли трупа? Много неприятна гледка е.

Още говореше треперливо, сякаш едва се владееше. Махит се питаше дали и тя е спала освен в краткия момент, когато я завари да дреме пред приемната на императора. Вероятно не.

Още в първата седмица след пристигането си в Града се превърна в същинска разрушителна стихия. Поне за Три стръка морска трева. (И за Петнайсет двигателя… И за Искандр…) Искаше да направи нещо. Да натисне така, че нещо да се пречупи в нейна полза поне веднъж.

— За втори път през тази седмица бяхме застрашени пряко — започна тя. — След бомбения атентат и общото състояние на вашия Град заради подготовката за война… — Въздъхна подчертано. Политическите размирици са толкова противни. — Помислих, че ще бъде най-добре да уредя среща в собствения си апартамент вместо на място, където бихме имали лошия късмет да ни попречат, но ето какво се случи.

И тримата слънчеви я погледнаха. И тя се взря в техните студени маски, стиснала зъби.

— Бихме искали да ви напомним, госпожо посланик — изрекоха заедно в чудат хор, който я накара да се запита: „Града ли представляват, същия изкуствен интелект, който управлява стените, осветлението, вратите, те също ли са погълнати от алгоритъма на министерството на науката?“, — че яотлек Една мълния ви предложи своята лична закрила. А вие отказахте.

— Нима намеквате, че тези неприятности не биха се случили, ако посланичката се бе съгласила? — намеси се Три стръка морска трева. — Защото това е крайно интересна догадка, когато я изказват имперски полицаи.

Слънчевите се завъртяха плавно и безупречно, за да насочат вниманието си към нея. Тя изви вежди, ококори се, за да лъсне бялото на очите — предизвикваше ги да й направят нещо.

— Има процедури — каза един от тях с безукорно самообладание — за официално предявяване на такива обвинения, асекрета Три стръка морска трева. Бихте ли желали да се възползвате от тях? Ние сме на ваше разположение, както сме на разположение на всеки гражданин на империята.

И това, каза си Махит, също беше заплаха — не толкова пряма, от което не ставаше по-малко хищническа.

— Може би ще си уговоря среща в министерството на правосъдието — отвърна Три стръка морска трева, чието изражение не се променяше. — Приключихме ли тук? Ще махнете ли този окаяник от килима на посланичката?

— Това е местопрестъпление, където се провеждат следствени действия — заяви слънчевият. — Говоря за цялото жилище. Предлагаме на посланичката да намери друг подслон, докато трае разследването. По видяното в сутрешните новини преценяваме, че тя има много възможности за избор.

Махит погледна Дванайсет азалии над рамото на слънчевия (само той от тримата би могъл да гледа новини тази сутрин), но той само вдигна рамене. Не знаеше какво е пропуснала. Може би само коментар за неприличното обвързване на посланичката на Лзел с езуазуакат Деветнайсет тесли.

— Кога бих могла да се надявам на достъп до жилището си?

Все още говореше учтиво, макар и натъртено: всички вече бяха настръхнали — и тя, и асистентката й, и слънчевите.

Един слънчев вдигна рамене необичайно изразително. Някакъв неврологичен призрак на Искандр се мярна в големите мускули по собствените рамене на Махит — и той бе свивал своите по същия начин, — такова движение на раменете беше показно, безгрижно, направено предимно с мишниците (той присъстваше ли, или не, как й се искаше да има поне смътна представа).

— Когато приключим разследването — заяви слънчевият. — Разбира се, вие можете да напуснете мястото. Разбираме, че смъртта на този мъж е настъпила случайно.

Значи няма да я арестуват за убийство. Само я прогонват — отново, този път от собствения й апартамент, от дипломатическата територия на Лзел…

Имаше имаго-машината на сигурно място в ризата си, само че нямаше пощата. А заедно с нея нямаше достъп до каквито и да е указания, които би могла да получи от Лзел. Указания за нея, не предупреждения към мъртвия Искандр да се пази от нея. Указания, в които са отчетени проблемите на жива посланичка на Лзел. Обърна се към Три стръка морска трева, сви рамене на свой ред (опита се да го направи посвоему, не да подражава на тейкскаланците) и каза:

— Да излезем, за да не пречим на тези полицейски служители…

Ако можеше просто да си вземе кошницата с инфоекранчета до вратата… Там имаше съобщение от Лзел, нещо напечатано на пластмасово фолио като всички заповеди у дома, после навито на тръбичка, като че пощенският служител бе опитал да му придаде вида на пръчица с инфоекранче.

Плъзна ръка по кошницата на излизане… и притисна тръбичката с пръсти към дланта си.

— Госпожо посланик — укори я някой от слънчевите, когато посегна натам. — Не се тревожете, няма да отворим вашата поща. Нямаме такова равнище на достъп.

Но ако имаха, биха я отворили, тя беше уверена в това. Махит остави истинските инфоекранчета в кошницата, сякаш се смути от порицанието, и оголи зъбите си в усмивка, без да се притеснява от грубостта.

— Постарайте се да не го правите.

После вратата към мястото, което уж трябваше да е безопасно, вече се затваряше зад тримата и те останаха сами сред Града, просто нямаха къде да отидат.

— Някога правех това след прекарана цяла нощ в библиотеката, ако не оставаше време да се прибера у дома преди следващите лекции — каза Три стръка морска трева.

Подаде на Махит паничка със сладолед, която купи от търговец, превърнал в сергия моторна кола под клонесто дърво с червени листа.

“Не й вярвай — вметна Дванайсет азалии. — Сладоледът в градски парк обикновено следваше цяла нощ, прекарана в някой клуб“.

— Тъй ли било?

Махит гребна малко сладолед с еднократната пластмасова лъжичка, добавена към купичката — оказа се гъст и гладък, приготвен от сметана, чийто източник наскоро е бил някой бозайник, но тя нямаше намерение да уточнява към какъв вид принадлежи това млекопитаещо. Когато завъртя лъжичката в светлината на ранното утро, сладоледът лъсна в бледо златистозелено. Стори й се, че извършва някакъв ритуал, когато попита:

— Това може ли да ме отрови?

— Направен е от зелен каменоплод, сметана, спестено масло и захар — отговори Три стръка морска трева — и съм убедена, че имате последните две съставки в Лзел. А за първите две ще повторя, че с тях храним и бебета. Ако не си алергична към лактоза, според мен нищо няма да ти се случи.

Махит имаше опит с лактозата почти само във формата на сухо мляко, което изобщо не й вредеше. Пъхна лъжичката със сладолед в устата си. Усети го стряскащо сладък, с топенето придоби сложен вкус, който беше приятен за нея — вкус на зеленина, и то богат, обгърнал целия й език. Взе още от купичката и облиза лъжичката. Първата храна, която опитваше, след като отровното цвете за малко не я уби… и първият опит за убийство снощи, какво й се случваше… а усещаше как кръвната й захар се измъква полека от ямата, в която я бе изтървала. Чувството, че е изгнаница в Града, започна да изглежда не чак толкова притеснително.

Три стръка морска трева ги бе довела на моравата — старателно поддържано хълмче, покрито със синкавозелена трева, която нямаше никакъв аромат, обградено от все същите дървета с червени листа, чиито клони почти докосваха земята. Приличаше на малко бижу, блещукаща част от Скъпоценния камък на света. Без да се притеснява за костюма си (бездруго беше намачкан, Махит си каза, че петната от тревата вече нямат значение). Три стръка морска трева седна и се зае да изяде сладоледа си съсредоточено и усърдно.

— Дори не знам защо още съм с вас — подхвърли Дванайсет азалии, проснал се по гръб на тревата. — Слънчевите не изритаха мен от апартамента ми.

— От солидарност — отвърна Три стръка морска трева. — И заради твоята доказана неспособност да не си търсиш белята.

— Тръстико, досега не сме затъвали в такива неприятности.

— Да — потвърди тя весело.

— Това беше… странно, нали? — попита Махит. Неспирно превърташе всичко в главата си. Колко лесно убеди слънчевите, че е действала при неизбежна самоотбрана. И тяхната не особено прикрита заплаха, че ако се бе поставила под закрилата на Една мълния в министерството на войната — в Шестте протегнати ръце, — нищо подобно не би я сполетяло. — Те просто… ни пуснаха да си вървим. Изгониха ни от моя апартамент, не поискаха да чакаме в някой полицейски участък, за да бъдем разпитани. Въпреки големите неприятности, в които несъмнено затънахме.

— Не е чак толкова необичайно, че ни позволиха да си тръгнем — изтъкна Три стръка морска трева. — Не знам как съдебната власт във вашата станция тълкува самоотбраната, но когато някой тук заяви, че е действал при самоотбрана, отношението към него е достатъчно благоприятно.

— Странно беше, когато слънчевите заявиха, че не би ти се наложило да извършиш убийство при самоотбрана, ако се бе оставила на грижите на военното министерство — добави Дванайсет азалии и сви рамене пресилено. — Както и подбудите на Тръстиката тутакси да отговори на заплахата им.

Махит облиза и обратната страна на лъжичката, за да усети още от вкуса на зеленина. После подбра думите си по-внимателно отвсякога:

— На кого служат слънчевите?

— На Града — отговориха Три стръка морска трева и Дванайсет азалии заедно, в един глас.

Отговор по навик. Заучен — отговор, подсказван от тейкскаланското повествувание за света.

— И кой ги управлява! — настоя Махит.

— Никой — увери я Три стръка морска трева. — Абсолютно никой, в това е същината — отговорни са пред изкуствения интелект на Града, централния алгоритъм, който бди над…

— Същото е като с метрото — вметна Дванайсет азалии. — Те са част от Града, затова служат преди всичко на императора.

Махит помълча, опитваше се да налучка границите на въпроса, правилния начин да го зададе.

— Алгоритъмът на метрото е създаден от Десет бисера… — започна тя, замислена за проблесналия спомен от имагото как Десет бисера бе извоювал своя министерски пост — с безпогрешен алгоритъм.

— Десет бисера не контролира слънчевите — възрази Дванайсет азалии. — Те са хора.

— Хора, които реагират на потребностите на Града — проточи Три стръка морска трева, обмисляше идеята. — Хора, които отиват там, където Градът им казва, че трябва да бъдат… а централното ядро на изкуствения интелект наистина е под управлението на министерството на науката, предполагам…

Махит я прекъсна:

— Кой контролира Шестте протегнати ръце?

— Министър на войната е Девет реактивни струи. Тя е нова, в Града е по-малко от три години… но нейната служба във флота е безупречна, чак дразни — веднъж се наложи да проверя сведенията за нея в базата данни на министерството на информацията.

— А би ли могла тя като министър на войната да промени определението за потребностите на Града? — попита Махит. — Съвсем… произволно.

— Какво прелестно ужасно подозрение — промълви Три стръка морска трева меко и изнурено. — Нима намекваш, че две от министерствата на нашето Сияйно величество заговорничат, за да покварят полицията?

— Не знам. Но и това е едно от правдоподобните обяснения за случилото се тази сутрин.

— Правдоподобно не означава и вероятно — изтъкна Дванайсет азалии.

В гласа му прозвуча обида. Тази догадка го разстрои. Махит не можеше да го укори за това — идеята си беше смущаваща. Не се сещаше за причина министерството на войната да направи такова нещо, дори ако има възможност.

„С колко ли очи Градът ни гледа в момента?“

— Цветче, ти обсъждай това с посланичката, но аз ще подремна — каза Три стръка морска трева.

— Сериозно? — слиса се Махит.

Три стръка морска трева бе изяла своята порция сладолед, свали жакета си, легна демонстративно по корем на тревата и опря чело на скръстените си ръце. Говореше приглушено.

— Будувам от трийсет и девет часа. Главата ми е съвсем мътна, също като твоята, Махит. Нямам представа какво да правя с твоите машини на безсмъртието, с възможния заговор между министерствата на науката и на войната, а и със самата война и с факта, че разни служители на нашето правителство искат твоята смърт, срещу което ще се възпротивя решително и по професионални, и по лични подбуди, пък и ти още не си споделила с мен какво ти каза императорът…

— Говорила си с Негово сияйно величество? — стъписа се Дванайсет азалии.

— По лични подбуди? — възкликна Махит едновременно с него.

Три стръка морска трева се подхилваше.

— Ще дремна — повтори тя. — Поговори с Цветчето, Махит, или поспи, приличаме на стажанти асекрети след купон, никой няма да ни закача в парк насред Четвърти източен, а аз… ще измисля някакъв план, когато се събудя.

Затвори очи. Махит видя как се отпусна тялото й и май нямаше особено значение дали спеше, или само се преструваше.

— Така ли се държеше и когато бяхте студенти? — промърмори с чувството на пълна безпомощност.

— Да, беше си същата… в не толкова плашеща версия — увери я Дванайсет азалии. — Ти наистина ли си била на аудиенция при Шест посоки?

„Осемдесет мирни години“, каза й императорът по време на тази аудиенция. Изрече думите с такова настървение, с такъв нескрит копнеж. Осемдесет години, през които чиновниците се чувстват в такава забележителна безопасност, че предпочитат да дремят на тревата, вместо да си осигурят политическа закрила. Огромната дъга на небето беше толкова синя и безкрайна, Махит се чувстваше толкова мъничка под нея. Никога нямаше да свикне с безграничността на планетите, дори ако по-голямата част от планетата е град.

— Да, бях — отговори тя. — Но сега не мога да говоря за това.

— А ти колко дълго си будувала?

— Колкото нея, струва ми се.

Може би и по-дълго. Махит загуби представа за изминалото време. Лош признак. Още усещаше боцкане в пръстите, почти бяха изтръпнали. За пръв път й хрумна въпросът как ще се чувства, ако това продължи завинаги, ако уврежданията й са безвъзвратни. Ако всичко, което докосва някога, е като смътно електрическо парене, а не усещане.

Дали би могла да се примири. Не беше уверена в това. Изведнъж й се доплака.

Дванайсет азалии въздъхна.

— Макар че ми е неприятно да го кажа. Тръстиката май е права. Легни. Затвори си очите. Аз ще… бдя.

— Не е нужно да го правиш — каза Махит със спонтанно желание да опази поне един човек от неудържимата бъркотия, в която се превръщаше всичко докоснато от Искандр.

— Вече оскверних труп, защото ти поиска, а сега говоря като в долнопробна холопродукция по „Деветдесет сплави“. Заспивай.

Махит легна, сякаш се предаваше. На тревата беше изненадващо удобно, слънчевите лъчи сгряваха замайващо кожата й. Усещаше като мънички бучици, притиснати в ребрата й, имаго-машината на Искандр и съобщението от Лзел.

— Какво е „Деветдесет сплави“? — попита сънливо тя.

— Милитаристична пропаганда, пробутвана чрез учудващо привлекателен романтичен сюжет — обясни Дванайсет азалии. — И някой все казва на друг, че ще бди. Обикновено всички умират накрая.

— Избери си друг жанр, който да цитираш — промърмори Махит, а после вече потъваше далеч от будуването — лесно, полека, тъмата зад клепачите й се разгръщаше като мекия уют на безтегловността.

Не успя да спи дълго въпреки изтощението. Паркът се пълнеше с тейкскаланци, докато утрото се изнизваше, те тичаха, викаха и въодушевено си купуваха сладолед и странни закуски от навити на тръбички палачинки. Не личеше някой от тях да е угрижен заради безредици или тероризъм. Просто бяха млади и щастливи, денят беше слънчев, весело огласяха околността на тейкскалански наречия, които Махит не знаеше, а й се искаше да знае. (В някакъв друг живот, когато сама е дошла тук и наистина няма имаго, и… учи, пише поезия, вниква не по учебник в ритмите на друг говор. В някакъв друг живот, но стените между тези животи понякога изглеждаха толкова тънки.) След малко не можеше дори да се преструва, че спи, като стиска клепачи, затова се подпря да седне. Лактите й бяха зацапани в синьо-зелено от тревата. Боцкащата болка в нервите бе стихнала малко, но си оставаше като фон, като дразнител под по-неприятната болка в пострадалата й ръка.

Три стръка морска трева и Дванайсет азалии разговаряха тихо, доближили главите си над инфолист, и от безгрижната им близост Махит се почувства грозно самотна. Липсваше й Искандр. И продължаваше да й липсва дори когато му се ядосваше, а това се случваше почти винаги.

— Колко е часът? — попита тя.

— Насред утрото сме — отговори Три стръка морска трева. — Ти може би ще искаш да видиш това, ела тук.

До нея бяха струпани новинарски материали: цяла купчинка брошурки и пластмасови инфолистове — широки, прозрачни и сгъваеми, целите в символи. Отгоре като че имаше гневен памфлет на студент за зверствата, извършени в системата Одил от престаралите се имперски легиони, реклама на билети с намаление за мача по игра с топка между два провинциални отбора, които Махит не познаваше, но явно имаха многобройни привърженици, и голям лист с нова поезия, почти изцяло много зле като стихове, но преливаща от въодушевление спрямо Една мълния. Махит пак се замисли кой се размотава толкова безгрижно в този парк. „Стажанти асекрети след купон“, бе споменала Три стръка морска трева. Студенти от университети. На това място младите хора се чувстваха в безопасност дотолкова, че да си позволят лек радикализъм. И да раздават памфлети за какво ли не, без да се притесняват от имперските цензори. Кой би налагал цензура на хлапета, които тепърва се учат как да служат на империята?

Инфолистът в ръцете на Дванайсет азалии като че беше новинарски — репортажи, кратки коментари, заглавия. Той плъзгаше пръсти по листа и текстът се местеше по негово желание: все едно държеше прозрачен прозорец от новини. Махит зърна малка бележка „Това е интересно!“ в долния ляв ъгъл: името й беше изписано с тейкскалански символи. „ПОСЛАНИЧКАТА НА ЛЗЕЛ СИ Е НАМЕРИЛА ВИСОКОПОСТАВЕНИ ПРИЯТЕЛИ. Дали и новата посланичка от далечната Лзел е близка със светоносния император като предишния? Кадри от следящи системи подсказват отговора ДА! Видяна е най-скоро в компанията на езуазуакат Деветнайсет тесли да влиза в Земния дворцов квартал в ПОЛУНОЩ…“

— Прелестно — промърмори Махит. — Клюки.

— Не точно — натърти Три стръка морска трева. — Няма нищо лошо. Вероятно е от полза… за публичния ти образ. Ето заглавието, което исках да ти покажа.

„СЪНАСЛЕДНИЧКАТА ОСЕМ ПРИМКИ ПРАВИ ИЗЯВЛЕНИЕ ЗА ЗАКОННОСТТА НА ЗАВОЕВАТЕЛНАТА ВОЙНА“, гласяха символите в заглавието.

— Хм… — изсумтя Махит. — Ще ми го дадеш ли? Не бих очаквала публично изразено несъгласие тъкмо от нея.

Дванайсет азалии й даде листа. Тя продължи да чете: изявлението на Осем примки беше кратко, обгърнато в непроницаеми слоеве от позовавания на тейкскалански прецеденти и изразено в лишени от рима политически строфи, каквито Махит би трябвало да очаква, щом авторката е начело на министерството на правосъдието… но след дълго взиране в текста й се стори, че разбира внушенията.

Макар че война можеше да бъде започната и само по решение на императора (разбира се), имаше законово изискване завоевателната война да започне в обстановка на пълна безметежност, тоест (ако Махит отгатваше правилно значението на юридическия жаргон) в период, когато не се налага да бъдат преодолявани преки заплахи за Тейкскалан, преди флотът да се отправи към завоеванията си.

— За каква заплаха подсказва тя? — попита Махит. — И за какво й е да намеква точно сега, че Шест посоки не е способен да води тази война? Нали са израснали заедно?

„И нали уж са съюзници?“

Три стръка морска трева вдигна рамене, но изражението й беше на човек, получил подарък — имаше загадка за обмисляне.

— Тя не казва направо, че има пряка заплаха за целостта на империята, въпреки че всяка година плъзва мълва за един или друг нечовешки разумен вид, който ще нахлуе в човешкия космос. Тя само твърди, че Негово сиятелство не е доказал липсата на такава заплаха. Това не е чак заклеймяване на неговото бездействие, по-скоро подхвърля идеята, че той е пропуснал нещо важно, което е трябвало да обмисли. И вече не е подходящ за управник, щом не се сеща за такива неща…

— Не ми харесва — обади се Дванайсет азалии. — Ама че коварство.

Да, коварно си беше.

— Тя е заповядала да ме повикат. Казвам ви, за да знаете и това. Тъкмо Осем примки се е разпоредила да бъде доведена нова посланичка на Лзел веднага след смъртта на Искандр.

— След убийството му. Не се притеснявай, ние също знаем — каза Три стръка морска трева.

— След убийството му — съгласи се Махит. — Както и да е, тя е изпратила кораба да ме доведе, а ето какво прави сега и искам да се срещна лично с нея.

Три стръка морска трева плесна с ръце.

— Ами няма къде другаде да отидем преди срещата ти в министерството на науката, насрочена за утре. Щом не можем да се върнем в твоя апартамент, а не ми се вярва, че пак би помолила за помощ езуазуакат Деветнайсет тесли…

— Не и без по-сериозна причина от желанието да се изкъпя и да спя на истинско легло. Но до края на деня може и дотам да стигна.

— Тогава нищо не пречи да отидем направо в службата на Осем примки.

— След дрямката в парк ще нахълтаме и в министерството на правосъдието ли? — жално попита Дванайсет азалии.

— Цветче, ти се прибери у дома — заръча му Три стръка морска трева.

Тонът й напомняше за внушенията на Осем примки: „Можеш да се прибереш, но ще ни подведеш“.

Дванайсет азалии стана и изтръска своя многострадален костюм.

— О, не. Искам да видя това. Ако ще мъгливите да ме разпитват защо съм се промъкнал в моргата. А те може би дори не знаят, че съм бил аз.

Махит подозираше, че са чудновата гледка: двама чиновници от министерството на информацията и една варварка с намачкани и изцапани от тревата дрехи; една от тях с дълъг прорез в ръкава на жакета от ужасната игла на Единайсет шишарки (това беше тя), друг като че е лежал в подгизнала от вода градина — както се бе случило с Дванайсет азалии; само Три стръка морска трева се държеше сякаш неугледният й вид е последният писък на дворцовата мода. Въпреки външността си не се натъкнаха на кой знае каква съпротива при проникването си в министерството на правосъдието: вратите все още се отваряха пред облакохвата на Дванайсет азалии, а това подсказваше, че дори да го е дебнал собствен разследващ екип на министерството, не са му наложили забрана да влиза тук, а служителите вътре просто ги наблюдаваха безмълвно, докато начело с Три стръка морска трева преодоляваха пластовете на бюрокрацията, отделящи Осем примки от улични дразнители.

Бюрокрацията се поддаваше на натиска на Три стръка морска трева като разпадаща се пластмаса, изложена на прекомерно облъчване. Имаше нещо нередно в това, изкачваха прекалено лесно етажите в огромната сграда на министерството, подобна на игла или копие.

Махит се двоумеше дали да спомене все по-силното си предчувствие, че крачи след Три стръка морска трева към капан. Но ако го направеше, този капан може би щеше да ги приклещи със стърчащи остри зъби от хиляди служители…

Осем примки може би я чакаше отдавна. (Деветнайсет тесли намекна за това, още когато й подхвърли идеята да научи кой я е повикал. Но не биваше да се уповава на преценката на Деветнайсет тесли вместо на своята.)

Асансьор ги понесе нагоре през последните етажи до личния кабинет на Осем примки: мъничка шушулка от полупрозрачен червен кристал. Усещаше въздуха вътре застинал и наситен с напрежение. Махит се улови, че гледа как е осветено лицето на Три стръка морска трева — топлият кафяв оттенък бе станал червендалест, все едно се е потопила в кръв.

— Твърде лесно е — каза Махит.

Три стръка морска трева отметна глава назад и размърда раменете си.

— Знам.

— И все пак сме в този асансьор…

— Мога да накарам Цветчето да задейства аварийното спиране, Махит, но е малко късно за колебания.

— Очевидно е, че Осем примки желае да ни приеме — обади се Дванайсет азалии. — Ние също желаем тази среща и не разбирам какво те смущава.

— Махит, в края на краищата — рече Три стръка морска трева сухо, отчуждено и с леко съжаление — може би ще се наложи да направиш нещо, което някой друг иска.

Онази част от съзнанието й, която се отличаваше с вещина в тейкскаланските двусмислици, алюзии, препратки и скрити подбуди (онази част, заради която — честно казано — тя беше способен политик, заради която нейните заложби я насочваха към занимания с дипломация и преговори, а всички показатели за съвместимост с Искандр оставаха в зелената зона), онази зла част й внушаваше, че е твърде възможно Три стръка морска трева да е работила за Осем примки от самото начало. Щом толкова настояваше Махит да отиде на срещата…

„И това би ли променило нещо?“

Би трябвало. Но не променяше нищо. Бездруго беше твърде късно. Вратата на асансьора се отвори.

Кабинетът на Осем примки не приличаше по нищо на бялата кварцова безметежност в работната, зала на Деветнайсет тесли: въпреки че се намираше на самия връх в кулата, изглеждаше тесен и затворен, едва ли не пробуждаше клаустрофобия. Петоъгълните стени бяха скрити зад инфоекранчета и кодекси, струпани в два реда по рафтовете. Прозорците (а в средата на всяка стена имаше прозорец) бяха покрити с щори от плътен плат. Дневната светлина пропълзяваше под тях и стигаше само един пръст навътре. Насред стаята самата Осем примки седеше като централното ядро на изкуствен интелект, бавно туптящо сърце, сгушено между носещи информация кабели: стара жена зад бюрото си, прозрачни холоекрани в огромна дъга над нея. Всички бяха обърнати навътре — образите бяха предназначени за очите на Осем примки, не на Махит, цяла дузина изгледи към Града и документи, запълнени гъсто със символи, също и звездна карта в двуизмерни плоскости.

— Добро утро, посланик и асекрети — поздрави ги тя.

Махит се поклони над триъгълника на събраните си ръце.

— Добро утро. Благодаря ви, че се съгласихте да ни приемете.

Никаква промяна в изражението на Осем примки, тя остана неподвижна като статуя, в плоските черни очи нямаше нито интерес, нито смущение.

— Идването ви при мен спестява време.

— Изминах много дълъг път по ваша заповед, както се оказа — отвърна Махит.

Не виждаше смисъл да увърта, бездруго дойде да попита „защо“. Защо Осем примки е смятала изпращането й за толкова неотложно преди два месеца, когато Искандр е умрял, защо поначало е имала нужда от посланик на Лзел.

— Оценявам бързината, с която Лзел изпълни моето искане — каза Осем примки. — Това е чудесно, такава сговорчивост само ще бъде от полза на вашия народ в бъдеще. Съветвам ви да се държите така и занапред.

С тези думи сякаш я отпращаше: „Не, в края на краищата не си ми нужна, иди да наглеждаш включването на Лзел в тейкскаланските предели като добра варварка“. Поглъщането на нейната Станция от империята. Сговорчиво. Махит бе пристигнала току-що. Какво бе направила (или не бе направила) само за седмица в императорския двор, за да стане безполезна за Осем примки? И защо Осем примки бе настоявала толкова да дойде?

Или е искала не нея, а Искандр… или който и да е човек от Станцията, стига да има имаго-машина, която да бъде извлечена и употребена… щом е била посестрима по инкубатор на императора, ако е знаела за идеята на Искандр да поддържа живота на Шест посоки чрез имаго-машините, значи би искала нов посланик незабавно, все едно кой, стига да може да се сдобие с имаго-машина. Или неговата да бъде извадена от тялото му.

Гневът я заля като великанска вълна отдалеч. Усещаше се леденостудена.

— Изявлението ви в новинарските канали тази сутрин — поде Махит — не показва, че одобрявате анексирането на Лзел. Или анексирането по принцип. Напротив. Аз също се почувствах оскърбена от съмненията ви в правилната преценка на Негово сиятелство…

— Махит… — намеси се Три стръка морска трева тревожно.

— Асекрета, не се безпокой за неподобаващото поведение на твоята повереница — прекъсна я Осем примки. — Объркването й е разбираемо.

— Настояхте да има посланик — натърти Махит. — Бих искала да знам причината. И какво друго бих могла да направя за вас, освен да проявявам безропотна сговорчивост.

С все същото непоносимо пълно спокойствие Осем примки разпери пръсти върху плота на бюрото. Ставите им бяха твърде подути, Махит не си представяше как би могла да държи писец.

— Посланик, през двата месеца преди пристигането ти положението се промени. Съжалявам, ако си таяла надежди, че съм ти отредила някакво специално предназначение. Опасявам се, че не е така в сегашната обстановка.

Безпомощна, загубила самообладание повече, отколкото можеше да си представи — по-зле и от миговете, след като уби онзи мъж в апартамента си, по-зле и от усещането за неврохимичните реакции на Искандр, пламнали като фойерверки от докосването на Шест посоки, — Махит попита:

— Какво искате да правя?

Прозвуча жално. Отчаяно като от устата на изоставено дете. Изведнъж ръката на Три стръка морска трева опря в кръста й, върховете на тънките пръсти се притискаха в гръбнака й… а Махит осъзна какво говори и стисна устни.

— Връщай се на работа, посланик — подкани Осем примки. — Ще има много неща, които трябва да свършиш, независимо кой седи на слънчевия трон или стои зад него. Независимо дали Шест посоки ще получи своята война и ще изпрати Една мълния да я води, или ще я получи без да се отърве от него, или изобщо няма да я получи. Или ще я насочи към някой сектор, който ти е напълно безразличен. Винаги ще има работа за посланичката на Станция Лзел. Това е достатъчно за всеки гражданин, би трябвало да е достатъчно и за тебе.

Вратата на асансьора се отвори зад тях. Махит отстъпваше към него и като че се препъваше, едва се задържаше на краката си, а в малката червеникава кабина по време на спускането успяваше да чуе само хрипкавото си дишане.

Какво пропусна! Какво се е променило? Какво е накарало Осем примки първо да поиска някого с достъп до имаго-машини, ако това изобщо е била подбудата й да иска посланик от Лзел (но за каква друга цел би имала нужда от него), а после да реши, че просто е все едно дали го има?

Вглеждаше се в зачервените от светлината, угрижени лица на Три стръка морска трева и Дванайсет азалии и си мислеше, че три часа сън в парк никак не стигат — луташе се, чувстваше се самотна, искаше… искаше Искандр. Някой друг да я подкрепи насред гигантската машинария на Тейкскалан.

Махит седеше на каменна пейка близо до министерството на правосъдието, опряла глава на дланите си, остави Три стръка морска трева и Дванайсет азалии да си говорят над нея.

— … не можем да се върнем в нейния апартамент…

— Знам, че ти можеш да изкараш дни наред на стимуланти и перчене, Тръстико, но някои тук сме хора…

— Не намеквам, че тя не е, моля те да не обиждаш нито мен, нито нея с намеци, че тя не е човек също като гражданите…

— Мамка му, нищо не намеквам. А може би и ти не можеш да се крепиш на чай и амбициозна суетност, оплиташ се също като нея…

— Ще предложиш ли нещо, или ще продължиш да ме обиждаш?

Дванайсет азалии седна до Махит. Тя не вдигна глава. Усилието да ги погледне или да се намеси беше прекомерно.

— Елате в моето жилище — предложи той настойчиво. — И без това затънах до ушите в тази история, присъствам във всеки запис на Града за вас двете през последните шест часа, вече нямам и помен от правдоподобни оправдания. Така че защо да не дойдете.

Дълго мълчание. Махит гледаше как настилката на площада блещука от променливите слънчеви лъчи.

— Каква благородна саможертва — изрече Три стръка морска трева накрая.

Наежено. Като предизвикателство.

— Може пък да искам да ви помогна — отговори й Дванайсет азалии. — Може пък да те харесвам, Тръстико, може пък да съм твой приятел.

Въздишка. Махит умуваше, че и водата блещука трепкащо, че движението на водата и светлината е едно и също, ако мислиш правилно за физиката. Вълни.

— Добре — съгласи се Три стръка морска трева. — Добре, но ако има убийци и в твоя апартамент, отказвам се и подавам молба за служба във флота извън планетата, за да имам по-безопасна работна среда.

Звукът от устата на Дванайсет азалии не приличаше много на смях, беше прекалено задавен.

Обитаваният от Дванайсет азалии апартамент беше най-далечното от дворцовия комплекс място, до което Махит бе стигала досега — според него пътуването траело четиресет минути, но не всеки от работещите в министерството на информацията имал привилегията на уюта, до който Тръстиката се докопала, някои хора трябвало и да отделят за наем от заплатата си. Струваше й се, че той говори самоцелно, за да чува от устата си нормалните неща, които хората обсъждат.

С отдалечаването от двореца и централните райони впечатлението за Града се променяше — имаше повече, но пък по-малки магазини, предимно за храна, приготвяна пред клиента, или за продукти отдалеч — от другия континент или от някоя планета, за занаятчийски изделия, всичко хем за еднократна употреба, хем имитиращо някакъв идеал. Махит очакваше да бъдат зяпани от минувачите: варварка и двама асекрети с неугледен вид, навлезли в жилищен квартал, но не станаха източник на напрежение по улиците. Тейкскаланците си имаха свои грижи.

Отначало си казваше, че просто няма много хора, жителите на квартала явно са на работа или пък не са толкова на брой, колкото подсказваха разположените нагъсто, високи, приличащи на цветя здания, но изражението на Дванайсет азалии, променило се от кротка безметежност през недоумение до засилваща се уплаха, помете това обяснение от ума й. Нещо не беше наред. Усещаше някакъв заряд във въздуха, психичен отглас на впечатленията след бомбата в ресторанта. Тътреше се и завиваше след Дванайсет азалии на поредния ъгъл. Не помнеше друг път да е била толкова уморена.

Три стръка морска трева предложи троснато:

— Цветче, да минем по друга улица. В края на тази има демонстрация.

— Аз живея на тази улица.

Махит се взря напред. Липсващите жители се бяха струпали в многолико гъмжило, което не се побираше по тротоарите и се изливаше на уличното платно. Мъже, жени, носени на ръце деца, всички държаха плакати и лилави знамена. Лицата им оставаха по тейкскалански неподвижни, неразгадаеми, съсредоточени. Дори децата не вдигаха шум. Тишината като че беше по-заплашителна от врявата. Долавяше се настървение в нея.

— Тези хора не подкрепят Една мълния — каза Махит. Не и ако публичната възхвала не е станала доста по-тиха през последните три дена.

— През тълпа, събрала се за публична възхвала, бихме могли да минем направо — отбеляза Три стръка морска трева, — ако имате желание да се преструвате достатъчно дълго, че харесвате римувани дрънканици, за да крещите всичко, което е в алитерация с яотлек…

— Това е политика, а аз се заблуждавах искрено, че в моя квартал нямат склонност към такива неща.

— Цветче, трябва да си по-разсъдлив — унило промърмори Три стръка морска трева. — Не си ли поглеждал демографските данни? Премести се в търговски район, всички тези хора са…

— … привърженици на Трийсет делфиниума, носят цветята на реверите си — прекъсна я Махит.

Вече бяха спрели. Демонстрацията ги доближаваше, разрастваше се полека като плесен. Хората, които участваха в нея, вървяха заедно, напираха към тях. На един от плакатите имаше стихове, които Махит разпозна: „Тези неща са нескончаеми: звездни карти, слизания от кораба… извивката на неродени венчелистчета побира пустота“.

Куплетът на Девет царевични кочана, който толкова смути поетичната надпревара.

— Да — съгласи се Три стръка морска трева. — Този квартал е богат заради търговията с произведеното във външни провинции, значи хората тук харесват Трийсет делфиниума, който номинално е наследник на трона, и все пак те очакват слънчевите да дойдат и да се разправят с тях за дейно участие в държавна измяна и демонстрация за мир противно на стремежите на сегашния император.

Не по-дейно участие в държавна измяна, отколкото беше онова изявление на Осем примки, каза си Махит. Струваше й се, че е проумяла отчасти какво се случва. Някакво взаимодействие между двамата имперски сънаследници, някаква сделка между тях: Осем примки и Трийсет делфиниума се пазаряха.

Изглеждаше, че работят задружно, за да охулят едновременно не само Една мълния и неговия опит да узурпира имперския трон чрез публична възхвала, а и седящия на този трон император. Срещу Една мълния, който получи командването в тази война и разчиташе да увеличи подкрепата си чрез нея, имаше подозрения за погазване на закона според изявлението на Осем примки… и той беше нежелан от обществеността според тази демонстрация на привърженици на Трийсет делфиниума. А Шест посоки? Е, той пък вече не се справяше, сбърка в опита си да разреши завоевателна война в не особено мирен период, когато може би има външни заплахи — някакъв загадъчен чужд разум или просто още размирици в системата Одил, които подклаждаха протести дори тук, в Града, — значи той тълкуваше неправилно законите и собствените му поданици отхвърляха това тълкувание, защото не искаха война…

Министерството на правосъдието и Трийсет делфиниума се бяха обединили. Махит почти успяваше да налучка какво искаха.

Само да не беше толкова уморена.

— Дванайсет азалии, няма ли задна уличка, по която да стигнем до твоя апартамент? — попита тя. — Наситих се на присъствието на слънчевите за днес, а според мен те ще дойдат тук скоро…

Оказа се, че има задна уличка. Хукнаха по нея, сякаш някой ги преследваше.