Спомен, наречен империя

19

Пет ахата се изтръгна от хваналата я за ръката Махит, цялото й тяло се разтресе силно от усилието да се овладее. Кръвта още се просмукваше надолу от рамото в червени пипала по белия ръкав.

— Няма време — каза тя и Махит не схвана смисъла на думите й.

Не схващаше смисъла на нищо.

— … трябва да отида да го взема — говореше Три стръка морска трева, — той умира там…

— Няма време — повтори Пет ахата.

Този път Махит проумя: Дванайсет азалии в разширяваща се локва кръв. Нейният приятел Дванайсет азалии. Приятелят на Три стръка морска трева.

Усещаше гръдния си кош стегнат и горещ, сякаш нея бяха простреляли с куршум, сякаш самата тя беше куршум и щеше да се пръсне на парченца.

— Не ми пука за времето — заяви Три стръка морска трева.

— Не знам колко бълващи куршуми незаконни оръжия има в министерството — сопна се Пет ахата, Махит не можеше да познае деловата и кротка помощничка от канцеларията на Деветнайсет тесли. — Нито още колко верни на Трийсет делфиниума мръсници чакат мига, когато могат с удоволствие да застрелят някого… да го шибам, рамото ме боли и съжалявам за твоя приятел… още повече съжалявам за Двайсет и два графита, шибана звездна светлина, как съжалявам… но вие помолихте за помощ… пеят проклетите стихове по улиците… и хайде да се измъкнем оттук, както поискахте.

— Пеят? — отмаляло промълви Махит.

— Да, пеят ги онези, които не викат с все сила „Да живее Една мълния“ — каза Пет Ахата и тръгна през площада.

Махит хвана ръката на Три стръка морска трева. Дланта беше и хлъзгава, и лепкава от пот. Вървяха след Пет ахата, която крачеше забързано, рамото й вдървено и вдигнато, дори не се опитваше да прикрие кървящата рана. Никой не ги подгони веднага — може би Шест хеликоптера умираше на пода до Дванайсет азалии и… колко болеше от това. Дванайсет азалии не заслужаваше такава участ… за да се разсее, Махит опитваше да налучка накъде са се насочили. Въобразяваше си, че знае маршрута към канцеларията на Деветнайсет тесли, но в ярката дневна светлина всичко изглеждаше иначе, а и предишния път я докара кола на слънчеви.

Небето пак имаше онзи невъзможен оттенък на синьото. Безкрай, немощно ограничен само от очертанията на сградите по хоризонта. Махит сякаш можеше просто да падне от планетата. Стисна ръката на Три стръка морска трева. Нямаше никаква реакция.

Когато свърнаха зад ъгъла, за да се отдалечат от централния площад на Източния дворцов квартал към групите здания, където май се намираше и канцеларията на Деветнайсет тесли — нали трябваше да вървят към онези мяркащи се мраморни стени с цвят на рози, — едва не се блъснаха в цял взвод слънчеви. Появиха се като затъмнение: изведнъж засенчиха светлината, двайсет безлики фигури със златни шлемове.

— Спрете — извика някой от тях.

Не би могла да го посочи. Всички говореха еднакво. Пет ахата се закова на място, дишаше тежко.

— Ранена сте — каза друг слънчев сред стоящите по-наблизо, позна по силата на гласа. — Навън е опасно, императорът наложи комендантски час за цивилни. Опитвате се да отидете в болница ли?

— Аз… — започна Пет ахата — … опитвам да се прибера вкъщи… работя за езуазуакат Деветнайсет тесли…

— Задължително е да не оставате на открито — прекъсна я трети слънчев.

— Спазването на комендантския час се налага с каквито средства ние преценим като подходящи — добави четвърти… и цялата група от двайсет слънчеви прекрачи към тях като автомати.

„Личното или организираното насилие е по-голяма заплаха?“

А след това: „Мога ли да надхитря алгоритъма?“

И тя направи крачка напред, намеси се с треперещ глас:

— Стреляха по нас. — Избра да звучи истерично… и разчиташе на вкоренените у Искандр знания, за да говори тейкскалански без акцент. Поне в тези мигове нека не личи толкова, че е варварка. — Ние бяхме в министерството на информацията… то е превзето от някакви луди… ние… ужасно е, моят приятел вероятно е мъртъв…

Като по сигнал Три стръка морска трева се обля в сълзи. Махит си каза, че плаче искрено. И може би позна, просто е сдържала сълзите до този момент, когато щеше да има полза от тях.

Стоящият най-близо до тях слънчев заговори по-меко.

— Що за луди? Моля ви, граждани, дайте ни информация.

— Мъжът, който застреля моя приятел — изплака Три стръка морска трева, лицето й бе мокро от сълзите, — служеше на Трийсет делфиниума… той каза, че превзели министерството, защото министър Две палисандрови дръвчета била компрометирана… — Търкаше си носа и очите. — Простете ми, обикновено не се държа така. Наистина.

— В какъв смисъл компрометирана? — попитаха двама слънчеви наведнъж, после и трети повтори въпроса, все едно в изкуствения интелект се разнасяше ехо, като че алгоритъмът се пренастройваше. — В какъв смисъл компрометирана?

— Не знам — нагло излъга Махит. — Просто… компрометирана… дали тя е одобрявала политиката яотлека. Толкова е объркващо… и те стреляха по нас…

Целият взвод като че се обърна съсредоточено към тях: движение на железни стружки, подредени от поднесен към тях магнит. Всички все още стискаха дръжките на своите шокови палки. Махит чакаше удара, неизбежното стоварване на организираното насилие във формата на електрошок, чакаше подвижната част в мрежата на Града да я нападне, както неподвижната нападна Три стръка морска трева преди няколко дни… но ако успееше, ако можеха да отпратят този взвод, за да пресрещне възможните преследвачи от министерството на информацията… значи си е заслужавало да рискува.

— Можем ли вече да се приберем? — попита Пет ахата. — Не искам да нарушавам имперски комендантски час. Моят син е вътре… само искам да си отида у дома… ей там.

Посочи със здравата си ръка сградата, където според Махит може би се намираше канцеларията на Деветнайсет тесли. Или беше наблизо.

Най-после постигнаха нещо. Един слънчев в края на взвода се отдели на няколко крачки.

— Вървете — наредиха им слънчевите. — Ние ще разследваме ситуацията в министерството. Един от нас ще ви придружи.

Откъснат от останалите, този слънчев почти приличаше на нормален човек. Махит копнееше да научи как някой тейкскаланец се превръща в един от тях.

„Ако откриеш — каза й Искандр, — ще постигнеш нещо повече от мен.“

Другите във взвода се устремиха пъргаво по пътя, който тримата бяха изминали откъм площада. Махит си представи натрапчиво, че те надушват следата от кръвта на Пет Ахата — нещо като гонене на плячка наопаки.

Останалият при тях слънчев им махна с ръка, тримата се подчиниха на жеста, Махит още стискаше ръката на Три стръка морска трева, която продължаваше да плаче неудържимо. И така Махит стигна до входа към канцеларията на Деветнайсет тесли, придружавана за втори път от полиция.

„Кръгово повествувание. Въртим се.“ И пак се сети за невероятната новина — пеят нейните стихове по улиците?

„Нищо не остава недокоснато — промърмори Искандр, младият, нейният, познатият прекъсващ глас в шума. — Всичко създадено от тебе ще носи белега на Тейкскалан. Дори аз научих това.“

Деветнайсет тесли бе превърнала приемната в боен команден център. Стоеше както преди насред цяло море от холограми в неизброими дъги, но вместо доскорошното подредено събиране на информация сега група наглед изтощени млади мъже и жени си прехвърляха с жестове изображения, пишеха бележки — на хартия, — разговаряха припряно по облакохватите си с хора, които се намираха другаде.

В центъра на този хаос Деветнайсет тесли беше като бяла колона, все още безупречна, макар че мургавата кожа на бузите й сивееше под очите, а самите очи бяха зачервени. Махит първо предположи, че е плакала и изобщо не е спала, питаше се колко от загриженото съчувствие е нейно и колко — на Искандр. Реши, че няма значение, тъкмо когато Деветнайсет тесли ги зърна, разпръсна с рязък жест облака от холопроекции около главата си и пристъпи веднага към Пет ахата.

— Ранена си — каза, хванала двете й ръце.

— Малко — отрони Пет ахата и Махит отгатна по изражението й, че би се изпречила отново пред оръжието на Шест хеликоптера само заради този миг със своята езуазуакат, на която служеше. — Наистина не е нищо особено. Загубих Двайсет и два графита…

— И двамата бяхте доброволци. Той също като тебе знаеше какво може да се случи. Отиди отзад — подкани Деветнайсет тесли със същата странна, стъписваща благост, с която се отнесе към Махит в банята след произшествието с цветето. — Справи се толкова добре. Направи каквото поисках. Седни, пийни вода, ще изпратим при тебе нашия икспланатл да се погрижи за ръката ти.

„Справи се толкова добре.“ Дори когато губеше някого от хората си, Деветнайсет тесли беше способна да утеши останалите. Буцата в гърлото на Махит нямаше как да е само от нейните чувства. И Искандр би желал да чуе тези думи, нали? Особено от нея. (В ярък проблясък видя как е изглеждала Деветнайсет тесли гола преди десетина години. Махит дори не почувства похот, а желание, копнеж да я докосне, да бъде с нея.)

„Не — възрази Искандр. — Аз исках тя да се съгласи с мен. А ти искаш да видиш в погледа й, че си права.“

— … каква награда си ти, Махит Дзмаре — тъкмо казваше Деветнайсет тесли. — И що за цена явно съм готова да платя за тебе. Сама ли съчини онова стихотворение?

— Написа го предимно Три стръка морска трева — отговори Махит.

Още държеше ръката на своята асистентка, която този път стисна пръстите й.

— Скъпа асекрета, ти си красноречива както винаги.

От устата на Три стръка морска трева се изтръгна плашещ задавен звук.

— Ваше превъзходителство, моля ви да не ме наричате „красноречива“, когато съм цялата в сополи.

Деветнайсет тесли като че се опита да се засмее, но бе забравила как да го прави, у нея не бе останало никакво веселие. Само вдигна рамене с чудата лека усмивка и каза:

— „Освободена, аз съм копие в ръцете на слънцето.“ Това се помни. Защо не седнете? Трябва да реша как да постъпя с вас.

— Необходимо е да говоря с Негово сиятелство — настоя Махит. — Така би трябвало да постъпите с мен. След това правете с мен какво искате.

Отиде при дивана — на него седя първия път, когато Деветнайсет тесли я разпитваше. И пак се мярна мисълта: „Кръгово повествувание“. Краката й се подгъваха. Направо я свлякоха на възглавниците. Три стръка морска, трева седна до нея като спътник в орбита, бедрата им се докосваха. Махит съжали, че няма кърпичка, за да й услужи да си почисти лицето, да попие поне малко сълзите. Да й върне поне подобие на достойнство, което твърде много им липсваше в момента.

Деветнайсет тесли ги наблюдаваше как се настаняват. В проточен страшен момент изглеждаше, че се е залутала в мислите си, изчерпала е своя устрем и непреклонност. После се изправи с усилие на цялото тяло, изопнала гръб в дълга дъга, и прекоси приемната, за да застане пред тях.

— Не мога просто да те заведа при него. Охраняват го. И не е добре. Знаеш това, Махит.

— Отдавна не е добре, вие също го знаете. И той знае, и Искандр знае.

— Знае? — повтори Деветнайсет тесли и леко килна главата си встрани.

— Знаеше. Много е… сложно. И вече е още по-объркано. Аз… Деветнайсет тесли. Ваше превъзходителство, последния път ви казах правдиво, че не можете да говорите с него, защото го нямаше, каквито и намерения да са имали той или нашето правителство. Сега със същата правдивост мога да ви кажа обратното. Аз… ние… дълга история, в която имаше хирургична намеса и се сдобих с най-лошото главоболие в живота си и… здравей, липсваше ми…

Отдръпна се, остави онази част от себе си, която беше Искандр, да овладее за малко мускулите на лицето й, да покаже с тях онази по-широка усмивка с бръчици край ъгълчетата на очите, които още не се бяха оформили в нейната по-млада кожа.

Червенина плъзна по лицето на Деветнайсет тесли като метал върху наковалня, която просветна и пак потъмня.

— И защо да ти вярвам сега? — рече тя, но Махит вече знаеше, че е повярвала.

— Ти ме уби — каза тя, каза Искандр. Те казаха. — Или позволи на Десет бисера да ме убие, не го възпря, което си е горе-долу същото. И въпреки това ми липсваш.

Деветнайсет тесли вдиша бурно, прокара въздуха в белите си дробове в почти необуздан спазъм, за да се опомни. Седна на отсрещния диван предпазливо, прегъна тя лото си така, сякаш иначе щеше да падне.

— Сигурно искаш да поговорим… винаги си искал да обсъждаш решения…

— Може би — каза Искандр с устата на Махит, тя не знаеше до този миг, че може да бъде толкова мил, — след като свърши всичко това. Сега нямаме толкова време — нали, скъпа?

— Нямаме — съгласи се Деветнайсет тесли, пак вдиша с пълни гърди. — Стани Махит отново, нямах представа, че може да е толкова смущаващо. Това изражение. С него си като призрак.

— Всъщност сравнението не е подходящо — започна Махит, — призраците са…

„Млъкни — скастри я Искандр. — Не е нужно да чува това точно сега.“

„А ти обвиняваше мен, че флиртувам…“

„Махит, трябва да опазим империята.“

„О, ето какво правим значи. Аз пък си мислех, че опазваме нашата Станция от анексиране…“

Махит бе наясно, че нямат полза от тези пререкания. Гадеше й се, болката се струпваше в слепоочията й, а Деветнайсет тесли и Три стръка морска трева се взираха в нея, сякаш се е хлъзнала по ръба и е цопнала в дълбокия гьол на безумието.

— Имам сведения — подхвана тя в опит да си върне самообладанието, да стане Махит-която-някога-е-била-Искандр, а не страховит хибрид от двамата, — за които платих прескъпо лично, може би ще струват прескъпо и на хората в Станция Лзел, и те трябва да стигнат до ушите на Негово сиятелство незабавно. Опитвах да се добера до него някак. Плениха ме, мой приятел беше застрелян и вероятно е мъртъв, бях принудена да се пазаря със слънчевите… и ми се стори, че вие сте моят единствен шанс да отида при него…

Деветнайсет тесли изпсува тихо.

— Моля те да приемеш моето най-искрено съчувствие за твоя приятел. Надявам се да не е толкова зле, колкото се опасяваш.

Махит се спомни все по-широката локва кръв около Дванайсет азалии, колко много кръв имаше, светлочервена кръв от артерии. „Надеждата не стига.“

— И аз — рече тя. — Той е… той беше по доброжелателно настроен към мен, отколкото една варварка би могла да очаква от когото и да е.

Странният звук откъм Три стръка морска трева все едно бе заклещен между подсмиване и хлипане.

— Махит, той си навлече смъртта в опит да ти помогне. Но ако не беше мой приятел, поначало нямаше да се забърка в тази гадост.

С едно движение на ръката Деветнайсет тесли повика свой помощник, младият мъж се появи до диваните, сякаш и той беше холограма. (Не беше Седем везни, който отнесе отровното цвете. И вероятно го бе донесъл преди това. Махит искаше да попита за него, за всичко случило се през онази нощ, за причината Деветнайсет тесли да вложи такова старание в спасяването на нейния живот.)

— Би ли донесъл на асекретата чаша вода и кърпичка — помоли Деветнайсет тесли, — а за всички ни — малко бренди. Мисля, че имаме нужда от това.

Той изчезна със същата бързина. Деветнайсет тесли кимна, като че уверяваше себе си в нещо, и започна:

— Ако — наистина „ако“, Махит Дзмаре, реша да те заведа при Негово сиятелство в този момент на повсеместни размирици и неизвестност, като рискувам собственото си положение и може би живот, най-добре е да споделиш с мен какво си намислила да му кажеш. Със същите подробности. За да знам, че сведенията са ценни, посланик. По-ценни от машина за безсмъртие, която превръща старите ти приятели в призраци и двойни личности.

Помощникът се върна с поднос, на който имаше три чаши с тъмномедена спиртна напитка и една с вода, Махит за пръв път в живота си се зарадва толкова на алкохола. Взе най-близката до нея чаша. Когато завъртя течността вътре, тя полепна мазно и преливащо се по стените.

— Три стръка морска трева, моля те, кажи ми, че няма вкус на теменужки.

Асистентката й преглъщаше жадно, като че беше обезводнена от часове (и Махит проумя, че е точно така — тичаше и плачеше допреди малко), остави водната чаша, погледна преценяващо напитката и отговори бездушно:

— Ще има вкус на огън и кръв, дъх на разорана земя след пролетна буря, ако е това, което си мисля… опитвате се да ни напиете ли. Ваше превъзходителство? В момента малко ми трябва, за да се случи.

— Исках да се почувстваме цивилизовани за минутка — обясни Деветнайсет тесли. Взе своята чаша, вдигна я леко за наздравица без думи. — Пийнете.

Махит отпи. „Дано оцелея през следващите дванайсет часа“ — пожела си мислено, докато течността се плъзгаше в гърлото й с лютив и богат вкус — плазма и подпалена пръст. Особено питие. „Пия Станция Лзел да си остане Станция Лзел.“

„Пием за нас — прошепна Искандр отнякъде едва доловимо. По-скоро мярнала се емоция вместо глас. — И за цивилизацията, ако може да се запази.“

Махит остави чашата. Сгря се цялата. Налагаше се това да й замести смелостта.

— Така да бъде, Ваше превъзходителство. Ще ви разкажа. Но ще ви бъда много признателна, ако първо ми обясните защо спасихте моя живот, но не и живота на моя предшественик. Държа да знам дали ви се доверявам по неволя — а аз наистина ви се доверявам, само че нямам друг избор, — или бих могла да ви се доверя по свое желание.

— Кой от вас пита? — отвърна с въпрос Деветнайсет тесли.

Тя бе изляла наведнъж в гърлото си питието от своята чаша.

— Въпросът не е уместен. Деветнайсет тесли. Аз питам.

Махит не пожела да каже нищо повече. Деветнайсет тесли въздъхна и събра ръце в скута си, тъмнееха върху белия като кост плат.

— По две причини. Първо, ти не беше Искандр Агхавн. И твоите желания не съвпадаха с неговите. Той искаше да даде на Шест посоки нещо, което аз след множество зададени въпроси, проучване и размисъл мога да смятам само за машина на безсмъртието — машина, която би вкарала моя приятел, моя повелител, моя император в тялото на дете, би го превърнала в нещо, което… няма да е човек, би могла да му навреди непоправимо. И би могла да навреди на всички ни непоправимо, ако това дете седне на трона със слънчевите копия.

Махит кимна.

— Да, аз не дойдох да търгувам с имаго-машини срещу свободата на моята станция.

Размениха си ролите, осъзна съвсем неочаквано, че сега тя задава въпросите. Това беше разпит. Или преговори.

„Все същото е.“

— Каква беше втората причина? — продължи Махит.

— Не можех да го направя два пъти — отговори Деветнайсет тесли, — Не можех… да видя това два пъти. Не съм от гнусливите хора, посланик, и аз съм командвала завоюването на планети. Но ти беше в достатъчно степен моят приятел, макар и в недостатъчна, за да искаш същото като него. И още не бе сторила нищо, за да заслужиш такава смърт. Щеше да бъде крайно болезнено за мен.

Махит се чувстваше сякаш е разрязана, всички нерви оголени и свръхчувствителни към въздуха, точно както на операционната маса на Пет веранди, въпреки че не тя говореше.

— Кой изпрати цветето?

Усещаше смътно, че Три стръка морска трева бе опряла нежно длан в кръста й.

— То беше подарък — отговори Деветнайсет тесли — от домакинството на езуазуакат Трийсет делфиниума за моето домакинство. Разбира се, решението какво да правя с цветето беше изцяло мое.

А това означаваше… означаваше, че Деветнайсет тесли първо е отредила на Махит смърт и я бе гледала как за малко не вдиша отровата от цветето, а после е променила решението си, докато е гледала. Което пък на свой ред означаваше, че Трийсет делфиниума е предизвикал Деветнайсет тесли да се отърве от новата посланичка на Лзел, както е позволила да се отърват от предишния.

Трийсет делфиниума е искал смъртта не на Искандр — погубил го е Десет бисера, може би с участието на Деветнайсет тесли. Не го е интересувал Искандр. Трийсет делфиниума е искал да умре Махит и е смятал, че Деветнайсет тесли, която помогнала за ликвидирането на един посланик на Лзел, би могла да стори същото отново.

Той е преценил, че Махит е прекалено опасна — вероятно е решил, че всеки, който би могъл да даде имаго-машина на Шест посоки, е прекалено опасен. Имаго-машина, особено както си я представяха тейкскаланците — машина на безсмъртието, би означавала Шест посоки да остане вечно на трона. Трийсет делфиниума не би имал никакъв шанс да се възползва от този момент на политически смутове, за да премахне тристранното наследяване на империята и да седне сам на трона (тъкмо това правеше, не би могла да тълкува другояче начина, по който превзе министерството на информацията), ако Шест посоки все още е император. Не би имало значение, че някакъв самозабравил cq яотлек се опитва чрез възхвала да стане подобаващо благословен от звездите владетел. Моментът, от който Трийсет делфиниума се нуждаеше, не би се появил, ако Шест посоки разполагаше с имаго-машина.

Обзе я внезапно изумление, че изобщо успяха да избягат от министерството на информацията, обясняваше си измъкването на косъм само с факта, че Шест хеликоптера беше политик, който се опиянява от властта си, а не от хората, които се допитват за всичко до началника си.

— Последен въпрос — каза Махит — и можем да продължим. Колко души в правителството на Негово сиятелство знаят, че вие допуснахте Искандр да бъде убит?

Деветнайсет тесли се усмихна като човек от Лзел, макар и сдържано — леко движение на устните, на което Махит едва не отговори с привичната усмивка на Искандр. (Толкова силно са се харесвали. Ендокринната реакция се задейства и след признанието за убийството.)

— Всеки, който има някакво значение — отговори Деветнайсет тесли. — Включително Негово сиятелство и мисля, че той все още ми е много ядосан, макар че разбира защо го направих. Винаги е разбирал моите подбуди.

Махит си спомни трескавото видение с Искандр и Деветнайсет тесли в леглото: „И аз го обичам. Не бива, но го обичам“. А тя каза: „И аз“.

И добави: „Надявам се още да го обичам, когато вече не е същият“. Тази опасност бе отминала. Негово сиятелство щеше да си остане какъвто е. Нямаше имаго-машини на Тейкскалан освен едната в главата на Махит… и другата, дадена на лекарка, която беше и антиимперска активистка.

Щеше да умува за това по-късно. Нищо не зависеше от нея.

Три стръка морска трева се бе вторачила в Деветнайсет тесли, сякаш й бе пораснала втора глава или втори чифт ръце.

— Вдъхвате ми ужас, Ваше превъзходителство.

Използва думата за „ужас“, която означаваше и „страхопочитание“. Дума, която подхожда и за зверства, и за божествени чудеса. Или за императори, които в някакъв смисъл са способни и на едното, и на другото.

— Такива са рисковете, когато опознаваш някого — печално отбеляза Деветнайсет тесли. Взираше се в своята празна чаша, все едно искаше да отпие от въздуха в нея. Затвори очи за миг. Клепачите сивееха от мрежата изпъкващи венички в тях. — Така… Стига сме обсъждали това. Съобщи ми какво искаш да кажеш на моя император.

Махит подреди думите в ума си, преди да ги изрече: опита се да говори просто и прямо, без преструвки и хитруване. Фактите. (С политика щеше да се заеме след фактите, щеше да зависи от същността на тези факти, както обикновено.)

— Съветникът от името на миньорите в Лзел ми изпрати, защитени с няколко слоя шифър, координатите на засилваща се, застрашителна и потенциално пагубна активност на пришълци — активност от онзи вид, който предвещава нахлуване, както в нашия квадрант от пространството, така и в други два. Пришълците са от непознат за нас вид, не можем да установим контакт с тях. Те са враждебно настроени. И ние в Станция Лзел, и вие в огромните звездни простори на Тейкскалан сме изложени на значителна опасност.

Деветнайсет тесли стисна зъби така, че тракнаха, изсумтя със съмнение, преди да попита:

— И защо съветникът от името на миньорите в Лзел е искал ти да знаеш тази информация?

— Убедена съм — започна Махит премерено, — че Дардж Тарац предпочита познатия звяр — империята, с която преговаряме поколения наред, а не сила извън контрол в нашата част от космоса.

— Това иска да кажеш на нас — натърти Деветнайсет тесли. — Питам защо е искал ти да знаеш.

Всъщност въпросът по-скоро беше „Според Дардж Тарац по какъв начин ти би могла да използваш информацията, за да ни повлияеш?“. Махит се облегна на подпиращата я длан на Три стръка морска трева. Клепачите й натежаваха, усещаше езика си леко изтръпнал от изпитото бренди.

— Не бих се досетила — отвърна небрежно, — ако не бяха всички онези новинарски материали за Осем примки преди няколко дни.

— Продължавай — подкани я Деветнайсет тесли.

— Онези за нейните съмнения относно законността на завоевателната война — изведнъж се оживи Три стръка морска трева.

Тя бе отгатнала. Разбира се. Махит кимна.

— Онези, в които тя изразяваше съмнения относно законността на завоевателната война, защото границите на Тейкскалан не са обезопасени. Може би е имала предвид само… вашите действия на Одил. Мисля, че тъкмо това е искала да подскаже. Но аз знам — истинска заплаха от чужд разум е по-лоша от някакво вътрешно въстание. Ако по границите на империята няма сигурност, не може да има правни основания за завоевателна война, а дори решението на силен император в зенита на властта си може да бъде отменено от съвет, министри и езуазуакати. А сега с тази информация мога да докажа, че край границите на Тейкскалан съществува активна заплаха. Всички сме застрашени от тези пришълци. И съветникът от името на миньорите би искал да се възползвам от тази уловка в тейкскаланските закони, за да убедя империята да остави моята родина на мира. Няма сигурност по границите, значи няма завоевателна война и Лзел остава независима. Казано съвсем просто, езуазуакат. Не бих могла да говоря по-ясно пред вас.

Изобщо не стигна до въпроса дали Акнел Амнардбат се е опитала да я саботира и защо. Махит си каза, че това не засяга Тейкскалан. Това си беше проблем на Лзел. Проблем, който тя и Искандр да обмислят заедно, ако оцелеят до края на тази седмица. Можеше да запази поне една тайна за себе си в този страховит изблик на откровеност. Ако я спомене, ще се лиши от тяхното доверие. Освен това… Амнардбат няма как да е знаела дали Искандр е мъртъв, когато се е опитала да извърши саботаж. Поначало Искандр трябваше да върши всичко, което и тя правеше — да предаде това послание на Деветнайсет тесли в последно усилие да спаси Лзел от анексиране.

„Как ми се иска да я попитам какви мисли са се въртели из главата й, когато ни е причинила това“ — промърмори Искандр и проблясък на всичко, което бе останало от другия Искандр, плъзна надолу по ръцете й като статичен заряд.

„И на двамата ни се иска — мислено отвърна Махит. — Когато разговарях с нея, тя каза, че с тебе си подхождаме идеално: разбираме Тейкскалан. Тогава го сметнах за комплимент…“

„От Амнардбат ли? Не. Тя мрази империята“ — каза Искандр с изострено любопитство, а после… беше прекъснат.

— Това е изключително хитроумно, както и донякъде тревожно — заяви Деветнайсет тесли, — независимо дали е вярно.

— Позволете ми да кажа на Шест посоки — помоли Махит. Можеше да обсъжда саботажа с Искандр по-късно. — Заведете ме при него. Заради онова, което бяхме, и което бяха той и Искандр, заради нашите народи.

— Ясно ти е, че не мога ей така да те придружа дотам по тъмно както предишния път. Той дори не е в Земния дворцов квартал… там е прекалено опасно за него в момента.

— Да, ясно ми е. Разбирам, че искам нещо твърде голямо от вас… — започна Махит.

Прекъсна я завърналият се помощник, който им бе донесъл бренди. Този път дойде с празни ръце, а лицето му, макар и безизразно по тейкскалански, беше особено мрачно.

— Ваше превъзходителство, моля да ми простите, че ви прекъсвам.

— Четиресет и пет залеза, не заповядах ли изрично да не ме прекъсвате, каквото и да се случи?

Мимолетна сянка на усмивка, очите му се разшириха, но с едно мигане той си върна безстрастното изражение.

— Заповядахте. Ваше превъзходителство, за съжаление се налага да ви уведомя, че силите на яотлека са в градския център и настъпват към двореца, получаваме съобщения за мнозина загинали сред цивилните. Разполагам с изображения на живо, ако са ви необходими.

Деветнайсет тесли кимна кратко и отсечено.

— Сблъсъците между враждуващи фракции ли са?

— Да, предизвикват ги носещите цветя.

— Четиресет и пет залеза, задължително ли е да използваме пропагандните изрази на Трийсет делфиниума?

— Моля да бъда извинен. Ваше превъзходителство. Подстрекателите на Трийсет делфиниума, онези с лилави цветя на значките си, са почти изцяло отговорни за провокациите срещу войниците на яотлека.

— Благодаря ти — каза Деветнайсет тесли. — Допускам, че е мъничко по-добре, ако вината е на Трийсет делфиниума, а не на цялото гъмжило от хора, които искат да скандират твоето стихотворение. Три стръка морска трева. Вероятно ние все още можем да разчитаме на верността им. Ала не съм уверена в това.

— Кои „ние“? — попита Три стръка морска трева.

И Махит сякаш чу отглас дори с костите си: „Каква е тейкскаланската представа за „ние“?“.

— Ние, които бихме искали да виждаме Шест посоки на трона със слънчевите копия до края на живота му — отговори Деветнайсет тесли.

— Ще се закълна в това — заяви Три стръка морска трева. — Тук и сега, ако желаете. С кръв.

Древен тейкскалански обичай: един от най-старите, отпреди разпростирането на империята върху други континенти, камо ли други планети. За сполука, за потвърждение на дадена дума. При клетва за вярност, при обвързване с начинание. Кръв в купа, смесена и излята като жертвоприношение за слънцето.

— Колко традиционно — отбеляза Деветнайсет тесли. — Махит… а ти ще се закълнеш ли в това?

„Ти полагал ли си клетва?“ — обърна се Махит към Искандр в безмълвието на ума си.

„Само веднъж — отговори той и тя си спомни дългия извит белег на китката му под мястото, където Десет бисера го е пробол с отровната си игла. — Шест посоки ме попита дали бих искал, а аз му казах, че не бих се обвързал с него, че бих служил само по своя воля и както аз реша… но не бих го лъгал и за това бях готов да се закълна.“

„Аз ще се обвържа ли?“

„Ще научиш тъй или иначе.“

— Донесете купата — каза Махит и след кратък жест на Деветнайсет тесли желанието й бе изпълнено.

Малък месингов съд и къс стоманен нож, с който Деветнайсет тесли би си послужила с лекота, рече си Махит. Три стръка морска трева хвана дръжката, притисна показалец към острието за дълбок разрез и кръвта прокапа бързо в купата. За Махит беше по-трудно, пръстите трепереха върху дръжката на ножа, но острието се оказа наточено добре, сряза пръста й със съвсем лек натиск и почти без да я жегне болка. Накрая Деветнайсет тесли взе ножа. Кръвта им се смеси, имаше еднакъв оттенък на червеното.

Махит знаеше, че в най-старата версия на обичая всички биха пили от съдържанието на купата. А тейкскаланците проявяваха гнусливост към поглъщането на останките от почитаните мъртъвци. Затова пък изяждаха хора приживе.

— Нека Негово сиятелство Шест посоки властва до последния си дъх — изрече Деветнайсет тесли, Махит и Три стръка морска трева повториха думите като ехо.

И нищо не се случи. Незнайно защо Махит бе очаквала нещо, жертвоприношението чрез кръв да се окаже магия или свято деяние, или…

да бъде както в поезията'' — довърши Искандр, а тя нямаше как да не признае правотата му.

След кратката тишина Деветнайсет тесли се изправи, като внимаваше кървящият пръст да остане встрани от плата на дрехите й, и каза:

— Ще се превържем, а след това, посланик и асекрета, според мен трябва да се срещнем с императора.