Спомен, наречен империя

2

В апартамента на посланика присъствието на Искандр се долавяше със същата сила, с която той отсъстваше от главата на Махит: все едно я бяха обърнали наопаки, за да попадне сред вещите на своето имаго вместо сред спомените му. Апартаментът беше проветрен преди пристигането й… или поне тя се надяваше да е така заради отворените прозорци и антисептичния дъх на почистващ препарат, който нахлуващият и поклащащ завесите вятър не успяваше да разнесе. Въпреки това се натрапваше усещането, че тук някой е живял, и то дълго.

Истинският Искандр бе харесвал синия цвят и явно скъпите мебели от някакъв тъмен лъскав метал. Пестеливите очертания на работния плот и ниският диван биха подтикнали всеки, които е израснал в станция или кораб, а не на планета, да се почувства у дома си, затова пък наглед копринени дебели килими с шарки покриваха пода. Махит бе обзета от мимолетно радостно желание да ходи боса тук заради чистото телесно удоволствие и се замисли за кой ли път, че наследяващите имаго споделят дори естетическите вкусове с предшествениците си. Искандр бе стъпвал бос с удоволствие по тъканите килими, изглежда и на нея това й харесваше, макар че досега не бе имала възможността да го прави.

Зад вътрешната врата имаше спалня. Искандр бе окачил на тавана над леглото си метална мозайка, изобразяваща тейкскаланска звездна карта на пространството около Станциите, сякаш е обявявал на всеослушание: „Легнете ли тук, спите сред ресурсите на целия сектор!“.

Картата беше толкова красиво изработена, че почти не изглеждаше натрапчиво. Почти.

На масичката до леглото имаше спретната купчинка кодекси и пластмасови листове на инфофишове. Махит се съмняваше Искандр да е бил от хората, които подреждат старателно четивата си преди сън, защото и тя в никакъв случай не беше от тях. Най-лесно би било той да присъства в главата й, за да го попита, но какво щеше да прави, ако Искандр не се върне? Ако онзи ужасен емоционален изблик е изгорил връзките между нейната имаго-машина и ствола на мозъка й, преди двамата да са имали възможност да се слеят в една личност? Ако бяха имали повече време, машината би загубила значението си — тя щеше да се превърне в Искандр или той в нея, или щяха да станат нова по-цялостна Махит Дзмаре, която знае същото като Искандр Агхавн дори чрез интимността на мускулната памет, натрупаните умения и вкоренените инстинкти, гласовете им щяха да се слеят в един, щяха да бъдат ново звено в приемствеността на поредицата от имаго. Но сега? Какво трябваше да прави? Да изпрати вкъщи искане за наръчник по ремонт? Да се прибере и да зареже работата си несвършена, без отговор и на въпроса защо той е умрял? Поне не би имала проблеми с езика без помощта му — половината й сънища бяха на тейкскалански, а в тях твърде често присъстваше Градът, — но опиташе ли досег с мястото, където бе чувствала тежестта на присъствието му, отново я застигаше замайващото, страховито чувство, че пропада. Тя седна на края на леглото и се вторачи в подравнените краища на кодексите, докато не се увери, че няма да припадне. Незнайният чистач на стаите се бе постарал да подреди всичко, а това подсказваше, че е премахнал и по-явните улики.

Ето, вече мислеше за улики.

Разбира се, за какво друго да мисли? „Мисли за коварство — каза си тя. — Мисли за злонамереност и двуличие.“ Той се бил задушил. Заради алергична реакция или нещо подобно. Всичко винаги опираше до политиката. Та това беше Градът. Всеки тук имаше облакохват, шепнещ някаква история пред очите му. Интриги, планове с двойно и тройно дъно, а нали и тя прекара детството си в четене на същите истории, дори измисляше свои — о, само бледи имитации, но изречени в безупречна стихотворна стъпка сред досадно безличните метални стени на станцията, с което не ставаше ничия любимка, но това нямаше никакво значение за нея.

„Мисли като тейкскаланка.“

Уличаващата информация сигурно бе заличена или маскирана като безобидна.

Или пък Искандр я бе скрил, ако е знаел какво ще го сполети или поне е подозирал. Ако е бил досетлив. (Имагото беше досетливо, но и остаряло. Човек би могъл да се промени за петнайсет години.)

Махит се зачуди в какво би се превърнала, ако остане толкова дълго на това място. Особено без имагото — най-важното в момента беше, че го нямаше. Ако той не се появеше отново (разбира се, ще се появи, това е само някакъв кратък проблем, някаква грешка, утре ще се събуди и той ще бъде с нея), трябваше да умува и за саботаж, не само за улики. Нещо се обърка в нейната имаго-машина — или саботаж, или повреда. Или индивидуална несъвместимост. Може би причината беше у нея. Нейната психика е отхвърлила неговата. Потръпна. Още имаше боцкане в ръцете си, усещаше ги чужди.

— Вашият багаж е обработен и отново разполагате с него — съобщи Три стръка морска трева, влязла през прибралата се в стената врата на спалнята. Махит изопна рамене и се постара да покаже с вида си, че няма никакви неврологични проблеми. — Никаква контрабанда. Засега сте много скучна варварка.

— Поводи за вълнения ли очаквахте? — подхвърли Махит.

— Вие сте първата ми варварка — отвърна Три стръка морска трева. — Очаквам какво ли не.

— Не се съмнявам, че вече сте срещали чужденци. Това е Скъпоценният камък на света, в края на краищата.

Срещала съм, но не съм била тяхна асистентка. Вие сте моята чужденка, госпожо посланик. Отварям вратите за вас.

Три стръка морска трева си послужи с толкова старомодна форма на глагола, че може би вложи скрит смисъл в думите си. Махит рискува да се престори, че владее езика не чак толкова добре, затова каза:

— Струва ми се, че отварянето на врати е задължение, което не подобава на патриций втора класа.

Усмивката на асистентката беше по-подчертана от присъщите за тейкскаланците изражения, стигна чак до очите й.

— Нямате облакохват. И не можете да отворите някои врати, госпожо посланик. Градът не знае, че съществувате реално. А и без мен как бихте могли да разшифровате пощата си?

Махит изви вежда.

— Пощата ми е шифрована, така ли?

— И се трупа без отговори от три месеца.

Махит се изправи и излезе от спалнята — поне тази врата я разпознаваше.

— Това е поща на посланик Искандр Агхавн, не е моя.

Три стръка морска трева я последва.

— Няма разлика. Посланик Дзмаре, посланик Агхавн… — Махна с ръка наляво-надясно. — Пощата е за посланика.

Разликата беше още по-малка, отколкото Три стръка морска трева би могла да си представи. Или поне щеше да бъде, ако имагото се появеше отново. Махит осъзна, че му е сърдита, а не само се тревожи за възможния механичен проблем. Той просто изпадна в паника, щом се зърна мъртъв, причини й адреналинова криза заедно с най-странното главоболие в нейния живот, а сега тя остана сама с пощата, на която неговото „аз“, преживяло още петнайсет години в Тейкскалан, не бе отговорило заради почти несъмненото му убийство. И отгоре на това се сдоби с културна асистентка, която имаше чувство за хумор.

— А тази поща е шифрована.

— Разбира се. Ако не беше, това нямаше да е проява на кой знае какво уважение към посланика. — Три стръка морска трева взе купа, от която стърчаха нагъсто инфоекрани — малки правоъгълници от дърво, метал или пластмаса около схемите, всеки старателно украсен с личната иконография на подателя. Извади пълна шепа от тях и от ставите на пръстите й сякаш щръкнаха нокти. — С какво бихте желали да започнете?

— Ако пощата е предназначена за мен, би трябвало аз да я прочета — натърти Махит.

— От правна гледна точка е съвсем същото да я прочета аз — отвърна Три стръка морска трева, макар и с достатъчно любезен тон.

Любезността не стигаше. Махит искаше съюзница — искаше Три стръка морска трева да бъде услужлива и полезна, а не надвиснала заплаха, защото тази жена трябваше да живее в съседната стая и да отваря врати, докато е назначена да я наглежда. А Махит вече започваше да проумява в какъв капан е попаднала в Града. И още не съществуваше истински за всевиждащите му очи. Но желанието й не беше достатъчно, за да превърне Три стръка морска трева в придатък на нейната воля, каквото и да казваше тя.

— Може да е така по законите на Тейкскалан — отбеляза Махит. — Но изобщо не е същото по законите на Станциите.

— Госпожо посланик, дано не сте преценили, че не можете да ми се доверите за упътването ви из императорския двор.

Махит сви рамене и разпери ръце.

— А какво стана с културния асистент на моя предшественик?

Дори въпросът й да смути Три стръка морска трева, това не пролича в изражението й. Тя отговори безстрастно:

— Бил е назначен на друга длъжност след изтичането на двете години служба при посланика. Доколкото знам, дори вече не живее в дворцовия комплекс.

— Как се казваше?

Ако Искандр присъстваше в главата й, щеше да знае, защото онези две години са били за него първите в Града, тоест бяха част от петте години опит като посланик.

— Петнайсет двигателя, струва ми се — нехайно изрече Три стръка морска трева.

И Махит беше принудена да се опре на бюрото на Искандр, да се вкопчи в ръба под напора на объркани чувства, нахлули незнайно откъде: симпатия и досада, призрачно лице с облакохват в бронзова рамка, закриваща цялото ляво око от надочната кост до скулата. Петнайсет двигателя, какъвто беше в спомените на имагото Искандр. Проблясък… не, избухване на спомени. Махит опита мислено: „Искандр?“. Нямаше отговор.

Три стръка морска трева се бе вторачила в нея. Махит се зачуди как ли изглежда. Може би пребледняла и разсеяна.

— Бих искала да поговоря с него. Имам предвид с Петнайсет двигателя.

— Уверявам ви — започна Три стръка морска трева, — че имам богат опит и изключително високи показатели във всички способности, необходими за работа с чужденци. Убедена съм, че ще се справим добре.

— Асекрета…

— Госпожо посланик, наричайте ме Три стръка морска трева, моля ви. Все пак съм вашата асистентка.

— Три стръка морска трева… — Махит усърдно си наложи да не повиши тон, — … бих искала да попитам вашия предшественик как моят предшественик си е вършил работата тук, може би и да му задам въпроси за обстоятелствата около неговата твърде преждевременна и — ако се съди по натрупаната поща — крайно неудобна за всички смърт.

— Аха… — отрони асистентката.

— Именно — натърти Махит.

— Да, смъртта му беше много… неудобна, както се изразихте, но напълно случайна.

— Сигурно е така, но той беше мой предшественик, — Махит знаеше, че ако Три стръка морска трева е такава тейкскаланка, каквато изглеждаше, желанието за запознаване с личните особености на човека, заемал преди същото положение в обществото, би било за нея толкова убедително от културна гледна точка, колкото и желанието да научиш повече за вероятното си бъдещо имаго би изглеждало в Станция Лзел. — И затова искам да поговоря с човек, който го е познавал толкова добре, колкото ще се опознаем ние двете.

Опита да се възползва точно от мускулната си памет как Искандр бе разширил очите й в тейкскаланска усмивка и се постара да си придаде същото изражение.

— Госпожо посланик, съчувствам искрено на… положението, в което се намирате понастоящем — каза Три стръка морска трева, — и ще изпратя съобщение на Петнайсет двигателя, където и да се намира сега, заедно с отговорите на натрупалата се поща.

— … което не мога да направя самостоятелно, защото е шифрована.

— Да! Но аз мога да разшифровам почти всички стандартни форми и повечето от нестандартните.

— Все още не сте ми обяснили защо моята поща е шифрована по такъв начин, че аз да не мога да я разшифровам.

— О, в никакъв случай не съм искала да проявя пренебрежение към вас. Убедена съм, че във вашата станция ви смятат за много добре образована. Но в Града за шифроване обикновено се използва поетичен код, а ние изобщо не очакваме, че чужденците задължително ще го знаят. А пощата на посланик се шифрова, за да бъде изтъкнато, че посланикът е умен човек, който познава добре императорския двор и дворцовата поезия. Това е… обичай. Всъщност не е истински шифър, а по-скоро игра.

— Между другото, имаме си поезия и в Лзел.

— Знам — увери я Три стръка морска трева толкова добродушно, та на Махит й се прииска да я хване и раздруса, — но вижте например това. — Взе алено лакирано инфоекранче, двете му части слепени с кръгче от златист восък, в който бе вдълбано стилизирано изображение на Града — тейкскаланския имперски символ. — Няма съмнение, че е предназначено за вас, защото е от днес.

Тя счупи печата и инфоекранът се разгърна във въздуха между двете — поток от холографски йероглифи, които Махит би трябвало да разбира. Нали четеше имперска литература от дете?

Три стръка морска трева докосна облакохвата си.

— Бих се обзаложила, че можете да го дешифрирате самостоятелно… нали сте запозната с политическата поезия?

— Куплети от петнайсет срички в ямбична стъпка с цезура между осмата и деветата срички — отвърна Махит и осъзна, че говори като студентка на устен изпит, а не като познавач на Тейкскалан, но не знаеше как да се въздържи от този тон. — Лесно е.

— О, да! А шифрите на повечето съобщения в императорския двор се основават на пряко заместване, като се използват началните четири куплета от най-популярната енкомиастика през миналия сезон… тоест поетична възхвала, но вие знаете това, щом сте наясно със сричките и цезурите. А от няколко месеца най-популярна е „Песен на възраждането“ с автор Два календара. Мога да ви я осигуря, ако наистина желаете сама да дешифрирате пощата си.

— Непременно ще се запозная с най-добрия образец на поетичната енкомиастика според Града — натърти Махит.

Три стръка морска трева прихна.

— Чудесно. Държите се, сякаш сте родена тук.

Махит не се чувстваше поласкана.

— И какво съдържа посланието?

Асистентката присви очи — зениците й се извиха наляво и нагоре в поредица от микроскопични движения, за да дават команди на облакохвата, — после се вторачи напрегнато в инфоекрана.

— Официална покана за личния салон на императора и състезанието по ораторско майсторство, което ще се проведе в рамките на банкета по случай представянето на дипломати след три дена. Предполагам, че ще искате да го посетите?

— Защо да не искам?

— Ако предпочитате например да оскърбите всички познати на вашия предшественик и да подчертаете, че Станция Лзел е настроена враждебно към имперските интереси, отказът от тази вечеря би станал добро начало.

Махит се наведе толкова близо към нея, че усети ритмичните повеи на топлия й дъх, и оголи зъбите си в най-варварската усмивка, която успя да изобрази. Наблюдаваше я как се опитваше да не трепне, да не отстъпи назад. И долови мига, когато Три стръка морска трева се овладя и проумя какво се случва. Тогава й каза:

— Нека предположим, че не съм идиотка.

— Бихме могли — съгласи се асистентката. — Хората от вашия народ винаги ли нарушават личното пространство на онзи, когото искат да упрекнат?

— Когато е необходимо — увери я Махит. — А в замяна аз ще допусна, че не сте замесена в очевиден опит за дипломатически саботаж.

— Да, замяната ми се струва равностойна.

— Щом е така, приемам любезната покана на Негово императорско величество. Изпратете отговора, след като го подпиша. След това трябва да се заемем с тази натрупана купчина инфоекрани.

Разчистването на купчината им отне остатъка от следобеда, проточи се и във вечерта. Повечето съобщения бяха типични за посолството на малка, но политически значима държава — молби от имперската канцелария и от университети за информация относно нравите, икономиката и възможностите за туризъм, които Лзел би могла да предложи, протоколни запитвания. Искания за входна виза от жители на Станциите, които живееха в пространството на Тейкскалан и желаеха да се завърнат у дома (Махит одобри всички), както и по-малък брой съобщения от желаещи да дойдат в империята — одобри и тях и ги препрати към едно от имперските управления, занимаващи се с „входни визи за варвари“. Имаше неочаквано много частично одобрени искания за разрешение тейкскалански военни кораби да прекосят транзитно сектора на Станциите — всички с личния печат на Искандр, но съвсем малко от тях подписани от него. Частично одобрените не означаваха нищо, защото не даваха официално разрешение. Изглеждаше, че на Искандр му е било попречено, докато е позволявал на половин легион тейкскалански бойни кораби да навлязат в територията на Лзел. Махит отдели малко време да поумува над стъписващия брой на исканията и да се чуди защо не са били подпечатани и подписани наведнъж, после ги сложи настрана, за да се заеме с тях на спокойствие. Каквото и да е вършил Искандр до мига на смъртта си, тя не беше готова да пусне тейкскалански бойни кораби в сектора на своите станции без поне някакво проучване защо напират натам в такова количество.

Сред тези искания нямаше нито едно за „Червената жътва на възхода“. Не Искандр, а някой друг бе одобрил полета на този кораб, който я доведе тук. Нали Искандр вече е бил мъртъв, когато е трябвало да бъде разгледано това искане. На Махит й се догади леко. Някой бе изпратил кораба… трябваше да научи кой…

Но Три стръка морска трева й подаде следващия инфоекран, който представи обсебваща вниманието бъркотия за вносни мита на партида стоки, за чието разнищване би отишъл поне половин час, ако Искандр бе отговорил веднага. Махит имаше нужда от почти три пъти повече време, за да стигне до решение, защото един от участниците в сделката вече бе напуснал планетата (жителят на Станциите), а друг бе станал имперски поданик чрез брак и бе променил името си през месеците оттогава. Махит възложи на Три стръка морска трева да издири новия тейкскаланец под новото му име и да му изпрати официално нареждане да се яви в правния отдел на управлението за междузвездни търговски лицензи.

— Просто се погрижи да отиде там и да плати вносните мита за товара, който е купил от гражданин на моите Станции, каквото и да е името му сега.

Научиха, че мъжът си е избрал името Трийсет и шест всъдеходни коли за тундра. От това откритие и Махит, и Три стръка морска трева се смълчаха изумени.

— Никой не би нарекъл детето си така — недоволно промълви асистентката след малко. — Той няма никакъв усет. Дори ако родителят или инкубаторът му са били на студена планета с обширна тундра, където са много необходими всъдеходни коли.

Махит сви вежди от внезапно объркване, спомни си ясно онази част от първоначалното чуждоезиково обучение в Лзел, когато насърчиха целия им клас да си измислят тейкскалански имена. Тя избра Девет орхидеи, защото героинята на тогавашния й любим тейкскалански роман за приключенията на инкубаторна посестрима на бъдещата императрица Дванайсет слънчеви изригвания беше Пет орхидеи. Почувства се същинска тейкскаланка, като се вдъхнови от любима книга за името си. Тогава й се струваше, че изборът на останалите деца е бил много по-несполучлив, настрои се твърде снизходително към тях. А сега, попаднала в сърцевината на тейкскаланския космос, смяташе себе си за самонадеяна, а цялата случка — за нелепост. Все пак попита Три стръка морска трева:

— Как по-точно решавате какви да са имената ви?

— Числата се подбират за късмет или според качествата, които човек иска за детето си, или според модата. „Три“ винаги е любимо, както е с всички малки числа. От тройките се очаква да бъдат стабилни и оригинални, да бъдат като триъгълник — не може да се свлече настрани, символизира върховете на мисълта, в такъв дух. Този човек си е избрал „Трийсет и шест“, опитва се да изглежда като новобогаташ в Града, малко е глуповато, но не е чак толкова зле. Лошата част е „всъдеходна кола за тундра“. Ама че… Кръв и слънце! Формално е допустимо, може да бъде неодушевен предмет или архитектурен елемент, но е толкова… Хубавите имена са с растения, цветя и природния явления. И не с чак толкова много срички.

За пръв път виждаше Три стръка морска трева толкова развълнувана и беше трудно да не почувства симпатия към нея. Тя беше забавна. Но Трийсет и шест всъдеходни коли за тундра беше още по-забавен.

— Когато учех езика — подхвана, защото реши изведнъж да сподели спомен, да предложи на свой ред нещо в това взаимно опознаване на култури, нали трябваше да работят съвместно, — поискаха от нас да си измислим тейкскалански имена и мой съученик от онези, които се представят безупречно на изпитите, обаче имат ужасен акцент, си избра 2е астероида. Говоря за ирационалното число е. Той се мислеше за остроумен.

Три стръка морска трева поумува и прихна.

— Наистина е остроумен. Това е забавно.

— Нима?

— И още как. Все едно превръща цялата си личност в насмешка над самия себе си. Бих си купила роман от автор Две е астероида, вероятно би се оказал сатиричен.

Махит се засмя.

— Онзи човек не беше достатъчно изтънчен, за да пише сатира. И се държеше отвратително като съученик.

— Името подсказва това — съгласи се Три стръка морска трева, — но е проявил изтънченост случайно, а така е още по-весело.

После взе поредния инфоекран и се зае да дешифрира следващия проблем, който Махит трябваше да реши.

Следобедът се изниза в работа, с която Махит се справяше добре, тъкмо за нея бе обучена, ако ще формалностите да бяха заплетени по тейкскалански и се налагаше асистентката й да проявява уменията си в дешифрирането. По залез Три стръка морска трева поръча две купички кнедли с месо и подправки в гъст сос с малко червено масло. Тя увери Махит, че е твърде невероятно да има алергия към някоя от съставките в гозбата.

— Това е иксхуи — обясни асистентката. — Храним и бебета с нея!

— Ако умра — подхвърли Махит, — няма кой да отговаря на пощата още три месеца и какво ще правите тогава?

Набоде кнедла с двузъбата вилица. Щом я захапа, сякаш избухна в устата й лютичка и топла. Червеното масло беше подправено изкусно, пикантно само колкото да проточи вкуса по езика й и да я подсети мимолетно за невротоксични въздействия, преди да стане много приятно. Изведнъж усети колко е прегладняла. Не бе хапвала нищо след слизането от кораба.

Малко й олекна, когато видя как Три стръка морска трева излапа своята порция иксхуи със същото настървение. Махит махна с вилицата към паничката.

— Прекалено вкусно е, за да го давате на бебета.

Очите на асистентката се поразшириха в тейкскаланска версия на подхилване.

— Храна за работещи хора. Толкова приятна, че не можеш да я ядеш бавно.

— За да се заемеш отново с работата колкото може по-скоро?

— Схващате идеята.

Махит леко кил на глава встрани.

— Вие сте от хората, които работят неспирно, нали?

— Такива са задълженията ми, госпожо посланик.

— Наричай ме Махит, моля те. Сигурна съм, че има културни асистенти, които не са толкова услужливи.

На Три стръка морска трева почти й пролича, че е поласкана.

— О, мнозина са. Но културна асистентка е сегашното ми назначение. А работата ми е да бъда асекрета.

Разузнаване, протоколни формалности, тайни… и ораторско майсторство. Стига цялата литература за Града, която Махит бе изчела, да не лъжеше.

— И в какво се състои тази работа?

— Политика — отвърна кратко Три стръка морска трева.

Да, това беше доста близо до впечатленията от прочетеното.

— Щом е така, защо не ми обясниш каква е тази история с разрешенията за бойните кораби?… — подхвана Махит.

В този миг откъм вратата на апартамента се разнесе звън, който я накара да трепне, но май не беше неблагозвучен за асистентката.

Три стръка морска трева отиде до вратата и набра код на стенната клавиатура. Махит наблюдаваше пръстите й и се мъчеше да запомни колкото можеше от последователността на символите. Нали би трябвало да може да се справя с вратите на собствения си апартамент. (Освен ако беше затворничка в по-голяма степен, отколкото си представяше. Колко строги бяха критериите на Града за истинските хора, които могат да се движат свободно в него? Как й се искаше да попита Искандр.) Кодът беше приет, появи се холограма на чакащия отвън мъж, името и поредицата от титли се рееха над главата му в плътни йероглифи със златисти контури. Млад, с широки скули, бронзова кожа, гъста тъмна коса над ниско чело — образ, който имперското изкуство като че предпочиташе. Махит го видя в моргата. Дванайсет азалии щеше да бъде Безличният придворен номер три, но Махит сякаш долавяше в присъствието му някакъв старателно спазен стандарт на чужда култура за мъжка красота. И се чувстваше малко чудато, защото не реагираше никак на присъствието му. Той беше като художествена творба. „Дванайсет азалии, патриций първа класа“ — така го бе представила Три стръка морска трева, тоест поне знаеше името му, а може би го познаваше и малко по-добре.

— Нямам представа какво може да иска той — натърти асистентката, значи познанството наистина не беше само по име.

— Отвори му — каза Махит.

Три стръка морска трева притисна плътно палец към сензора на стената (дали реагираше на регистрирани пръстови отпечатъци и нима тейкскаланците биха използвали толкова примитивна технология?), вратата се отдръпна, за да пусне вътре Дванайсет азалии с пъстротата на оранжевите му ръкави и кремавите ревери. Махит напрегна воля, за да се справи с пълната поредица официални любезности без помощта на Искандр (а уж нямаше да се тревожи поне за тези неща), но едва бе започнала да се представя и Дванайсет азалии я прекъсна:

— Аз дойдох във вашия апартамент, нека пропуснем всичко това.

Мина покрай Три стръка морска трева, като лепна приятелска целувка на слепоочието й и предизвика изражение на силна досада по лицето й, и се настани на дивана.

— Посланик Дзмаре — поде той, — за мен е удоволствие да ви приветствам в Скъпоценния камък на света.

Три стръка морска трева се намести до него, очите й бяха широко отворени, ъгълчетата на устата й видимо извити нагоре.

— Цветче, нали уж щяхме да пропуснем формалностите.

— Тръстико, спестяването на времето за формалности не ме е направило нелюбезен — изтъкна Дванайсет азалии и се обърна към Махит с широка, неприсъща за тейкскаланец усмивка. — Госпожо посланик, надявам се тя да не се е държала прекалено грубо с вас.

— Цветче, пак ли започваш… — въздъхна асистентката.

Наричаха се с прякори. Това беше… мило, но и хем забавно, хем смущаващо.

— Изобщо не се е държала грубо. — Махит заслужи театрално пресилен поглед на благодарност от Три стръка морска трева. — Добре дошли в дипломатическата територия на Станция Лзел. С какво мога да ви бъда полезна освен с възможността за светски разговор с моята културна асистентка?

Дванайсет азалии си придаде загрижено изражение. Махит подозираше, че то е тънко було върху по-противен, но пък по-искрен оживен интерес. Твърде притеснително беше, че всеки тейкскаланец ще я смята за не по-схватлива от ключалката на някоя врата и ще очаква от нея да разпознава само повърхностното — униформи и привидна загриженост. Питаше се колко ли време ще мине, докато някому хрумне да я възприема сериозно.

— Имам обезпокоителни сведения — заяви Дванайсет азалии — за трупа на вашия предшественик.

Я виж ти. Може би той вече я възприемаше сериозно. (И може би тя щеше да се окаже права в незабавните си догадки, че Искандр няма как да е умрял случайно. Не му беше присъщо, а и в Града нищо не беше толкова просто.)

— Има някакъв проблем с тялото ли?

— Да, възможно е.

Но жестът му подсказваше, че проблемът е несъмнен, остава само да установят точно какъв е той.

— Цветче, ако беше само „възможно“, нямаше да ми се бъркаш в работата — вметна Три стръка морска трева.

— Ще си позволя да напомня, че трупът на моя предшественик е моя работа — намеси се Махит.

— Махит, вече говорихме за това — нетърпеливо отвърна Три стръка морска трева. — Едно и също е от юридическа гледна…

— Но не и от морална гледна точка — прекъсна я Махит. — Особено когато говорим за гражданин на Лзел, какъвто той беше неоспоримо. Какъв е проблемът?

— След като икспланатл Четири лоста излезе от залата за аутопсии, аз останах още малко при трупа и се възползвах от апаратурата — обясни Дванайсет азалии. — Заради текущите ми задължения в министерството на информацията — занимавам се с медицинското обслужване и достъпността на инфраструктурата за чужденци по време на престоя им при нас, — съм настроен много любознателно към тяхната физиология, която понякога е твърде различна от човешката! Госпожо посланик, изобщо не се опитвам да намекна, че обитателите на Станция Лзел не са хора. Но моето любопитство е неутолимо, можете да попитате и Тръстиката за това, тя ме познава още от началния ни стаж като асекрети.

— Да, неговото любопитство е неутолимо и често му навлича големи неприятности, особено при интересни аутопсии или по-особени медицински случаи — обади се Три стръка морска трева. Махит забеляза напрегнатите челюстни мускули, обтягането на устните. — Говори по същество. Две палисандрови дръвчета ли те изпрати да ме провериш?

— Тръстико, не съм момче за поръчки дори на министъра на информацията. А сега по същество — останах и извърших оглед на трупа на предишния посланик. И установих, че този труп не се състои изцяло от органична материя.

— Какво?! — възкликна Три стръка морска трева.

А Махит трябваше да стисне устни, за да не избълва псувня на своя език.

— Какво имате предвид? — попита тя.

Дали Искандр не бе поискал да му заменят болна тазобедрена става? Такова чуждо тяло е безобидно и лесно обяснимо, а и се забелязва по-лесно от имплант в основата на черепа, който отначало му е дал неговото имаго, а след това е записвал копие на неговите знания, личност и памет — копие, което трябваше да бъде предадено нататък във времевата линия.

— Мозъкът му е пълен с метал — заяви Дванайсет азалии и я лиши от тази мимолетна надежда.

— Да не е шрапнел? — предположи Три стръка морска трева.

— Няма рани. От мен да знаеш, съдебният медик щеше да открие раните, ако ги имаше. Но цялостното сканиране на тялото дава много по-пълна информация. Не мога да си обясня защо не са го извършили досега… може би заради очевидната причина за смъртта — анафилактичен шок…

— За мен е по-интересно мигновеното ти хрумване, че е възможно в главата му да има шрапнел — побърза да каже Махит на Три стръка морска трева, за да отклони разговора от по-опасните теми.

Ако знаеше дали Искандр е разгласил нещо за имаго-процеса, щеше да й бъде от полза, но тя дори не можеше да попита своята версия на Искандр, а и как тази версия да знае какво е правило нейното… да, нейното продължение през тези години?

— Градът е враждебен понякога — отбеляза Три стръка морска трева.

— Стават злополуки — добави Дванайсет азалии. — Напоследък са повече. Някой използва неправилно облакохвата си. Градът реагира пресилено…

— Това не е проблем, с който ще ти се наложи да се справяш някога — каза й асистентката с безметежна увереност, на която Махит изобщо не беше готова да се довери.

— Моят предшественик имаше ли облакохват? — попита тя.

— Нямам представа — призна Три стръка морска трева. — За да го има, би трябвало да е получил разрешение лично от Негово величество Шест посоки. Чужденците не ги получават — да бъдеш свързан с Града е право, полагащо се на тейкскаланците.

Облакохватите се полагаха само на тейкскаланци, отваряха врати, а вече се оказваше, че ги излагат и на по-големи рискове. Махит се чудеше колко подробно устройствата проследяват движенията на гражданите и кой всъщност се занимава с тези сведения.

— Независимо дали предишният посланик е имал облакохват — прекъсна размислите й Дванайсет азалии, — в мозъчния му ствол има твърде голямо количество загадъчен метал, затова допуснах, госпожо посланик, че бихте желали да научите това, преди някой да се е опитал да инсталира нещо подобно във вашия мозък.

— Цветче, преливаш от жизнерадост както винаги.

— Кой друг знае за това? — попита Махит.

— Не съм казал на никого — увери я той и с показна скромност събра длани, покрити от дългите ръкави на куртката му.

Махит долови неизреченото „засега“ и си зададе въпроса какво ли иска този човек от нея.

— А защо казахте на мен? Посланикът би могъл да носи какви ли не импланти — например регулатор срещу епилептични пристъпи, каквито се поставят често, ако епилепсията се прояви в зряла възраст. — Послужи си със стандартната лъжа за имаго-машините, пробутвана на чужди за станциите хора. — Предполагам, че велика цивилизация като тейкскаланската също има подобни устройства. Можехте да проверите в медицинската история на посланика, вместо да губите толкова време.

— Ще ми повярвате ли, ако кажа, че исках да видя как ще постъпите? Вашият предшественик беше… хм, твърде политически активен за посланик. Любопитен съм дали всички от Лзел сте такива.

— Аз не съм Искандр — натърти Махит и я обзе тежък срам. А трябваше в по-голяма степен бъде и Искандр. Ако имаха повече време за сливането… ако той не се бе залутал някъде в главата й. — А и „политически активен“ може да има различни значения. Според вас дали и онзи икспланатл знае?

Дванайсет азалии се усмихна достатъчно широко, за да лъснат зъбите му.

— Не го спомена пред вас. Нито пред мен. Но той е икспланатл от медицинската колегия в министерството на науката… как да знаем какво е важно според него?

— Искам да видя лично — настоя Махит и стана.

Дванайсет азалии я погледна зарадван от долу нагоре.

— О, значи и вие сте политически активна.