Среднощно слънце

Първа глава

Откъде да започнем този разказ? От началото, ще ми се да можех да заявя. Само дето нямам представа кое е началото. И аз като повечето хора се затруднявам да определя кое в моя живот се явява причина и кое — следствие.

Да, кога всъщност започна всичко? Дали в момента, когато осъзнах, че цели три момчета от класа са по-добри от мен на футбол? Или в мига, в който Басе, моят дядо, ми показа скиците си на катедралата „Саграда фамилия”? Или когато за пръв път си дръпнах от цигара и чух парче на „Грейтфул Дед”? Или когато прочетох Кант в университета и си въобразих, че съм го разбрал? Когато продадох първата си бучка хашиш? Или когато целунах Боби (момиче, за уточнение)? Или когато за пръв път видях малкото сбръчкано същество, което врещеше като обезумяло срещу мен и което после получи името Ана? А навярно всичко започна, докато седях в смрадливата задна стаичка на Рибаря и слушах нарежданията му. Не знам. Измисляме си истории с начало и край, с изкуствено натъкмена логика, та в нашата представа животът да придобие смисъл.

Затова май най-добре да започна оттук — от момент посред неразборията, когато съдбата за малко реши да си вземе почивка, глътка въздух. В този миг си мислех, че съм на път и същевременно вече съм достигнал крайната цел.

Слязох от автобуса в полунощ. Примижах срещу слънцето. То се влачеше над един остров в морето на север. Червено и изнемощяло. Точно като мен. Зад него се разстилаше водна шир. А отвъд нея — Северният полюс. Там навярно не биха могли да ме открият.

Огледах се. От другите три посоки на света към мен се спускаха ниски хребети, обрасли с червен и зелен пирен, камънак и тук-там по няколко скупчени нискостеблени брези. На изток сушата потъваше плавно в морето, плоска като тепсия и камениста, а на югозапад брегът сякаш беше отрязан с нож. На стотина метра над огледално застиналата вода се издигаше открито плато, което се простираше към вътрешността на сушата. Финмаркското плато. Линията свършва тук, както казваше дядо ми.

Отъпкана, добре уплътнена чакълеста пътека водеше към няколко ниски къщи. Над околните сгради се извисяваше само църковната камбанария. Събудих се тъкмо когато автобусът ни подминаваше табела с надпис „Косюн” долу до дървения пристан на брега. Защо пък не, рекох си и дръпнах шнурчето над прозореца. Таблото „спри” над шофьора светна.

Облякох си якето, взех си кожената чанта и тръгнах. Пистолетът в джоба ми се удряше в хълбока. Направо жулеше костта — винаги съм бил много кльощав. Спрях и издърпах по-надолу паласката под ризата ми, та банкнотите вътре да притъпяват ударите.

По небето не се мяркаше дори облаче, а въздухът беше съвсем ясен и имах чувството, че погледът ми стига надалече. Чак до хоризонта, както се казва. Разправят, че Финмаркското плато било красиво. Чак пък толкова. Не сте ли забелязали, че по този начин хората често описват неприветливи места? Или за да си придадат важност, да демонстрират проницателност и превъзходство над непосветените, както често някои сноби парадират с любовта си към неразбираема музика или нечетивна литература. Самият аз също съм го правил. С това навярно просто съм избивал комплекси. Възможно е прехвалването на красотата на Финмаркското плато да е своеобразна утеха за малцината му жители. Защото какво й е красивото на тази плоска, еднообразна, неплодородна местност? Все едно си на Марс. Червена пустиня. Необитаема и грозна. Идеалното скривалище. Или поне така се надявах.

Клоните в крайпътната горичка пред мен се разлюляха. Само след миг някакъв човек прескочи канавката и хоп! — озова се на пътя. Ръката ми посегна машинално към пистолета, но аз я спрях: не беше от ония. Този тип приличаше на жокер, изхвръкнал от колода карти.

— Добър вечер! — извика.

Тръгна към мен със странна, олюляваща се походка. В широката елипса между кривите му крака виждах как пътят продължава към селото. Мъжът се приближи. На главата си носеше традиционна саамска шапка в синьо, червено и жълто. Липсваха само звънчета, за да заприлича на шутовска. Беше обут в ботуши от светла кожа, а от закърпеното му с парчета тиксо синьо шушляково яке тук-там стърчаха снопчета жълтеникав пълнеж, който приличаше повече на изолационна вата, отколкото на пух.

— Прощавай за любопитството. Кой си? — попита той.

Беше поне две глави по-нисък от мен. Имаше широко лице, широка усмивка и по азиатски „дръпнати” очи. Избройте всички стереотипи, с които жителите на Осло свързват представителите на саамския народ, и ще получите съвсем достоверно описание за външността на този човек.

— Дойдох с автобуса — отвърнах.

— Видях. Аз съм Матис.

— Матис — повторих бавно, за да спечеля няколко секунди, колкото да измисля какво да отговоря на неминуемия следващ въпрос.

— А ти как се казваш?

— Юлф.

Вярно, Юлф и норвежката дума за „вълк” се произнасят почти еднакво, но все пак си беше име като всяко друго.

— И по каква работа си дошъл в Косюн?

— На гости — посочих къщите.

— При кого?

Вдигнах рамене.

— Не при конкретен човек.

— Да не си от Агенцията за закрила на дивеча? Или странстващ проповедник?

Не знам как изглеждат служителите на въпросната агенция, но поклатих глава и разресах с пръсти дългата си хипарска коса. Дали да не се подстрижа? Така по-малко ще се набивам на очи.

— Прощавай за любопитството, но с какво се занимаваш?

— Ловец съм — отвърнах, навярно повлиян от споменаването на Агенцията за закрила на дивеча. Пък и донякъде си беше истина.

— Сериозно? На лов ли си дошъл в нашия край, Юлф?

— Тукашният терен ми изглежда много подходящ.

— Да, ама си подранил с една седмица, защото ловният сезон започва чак на петнайсети август.

— Някъде наблизо да има хотел?

Мъжът се разсмя гръмко. Изхрачи се и изплю кафява слуз — дъвкал е тютюн, предположих оптимистично. Храчката шляпна звучно на земята.

— Поне пансион? — попитах.

Той поклати глава.

— Бунгала? Стаи под наем?

На телефонния стълб зад гърба му беше залепен рекламен афиш: естрадна група ще изнесе концерт в Алта. Градът явно се намираше съвсем близо. Дали не сбърках, че слязох тук, вместо да продължа до следващата спирка на автобуса?

— Матис — цапнах комар, който ме ухапа по челото, — случайно да ти се намира свободно легло за тази нощ? Ще си платя.

— През май изгорих леглото в печката, защото пролетта беше доста мразовита.

— Диван? Матрак?

— Защо ти е матрак? — Той направи широк многозначителен жест към обраслата с пирен местност.

— Благодаря, но предпочитам да нощувам на закрито. Е, може да намеря някоя празна кучешка колиба. Лека нощ. — Отправих се към къщите.

— Единствената кучешка колиба в Косюн е тази — извика той с низходяща, явно присъща му, жална интонация.

Обърнах се. Показалецът му сочеше църквата.

— Тя отворена ли е през нощта?

Матис наклони глава настрана.

— Знаеш ли защо в Косюн никой не краде? Защото освен северни елени няма нищо за крадене.

С изненадващо грациозен скок дребният тантурест мъж се прехвърли през канавката и тръгна из пирена. На запад. За ориентир ми служеха слънцето на север и църквата, защото — от дядо знам — навсякъде по света камбанариите са разположени от западната страна на храма. Заслоних очи с ръка и огледах терена пред Матис. Къде, по дяволите, беше тръгнал?

Дали защото грееше слънце, а беше посред нощ и цареше гробовна тишина — не знам, но от селото лъхаше някаква, изоставеност. Къщите сякаш бяха построени на бърза ръка, без старание, без любов. Не че не изглеждаха здрави, просто навяваха усещането, че са по-скоро покрив над главата на обитателите си, отколкото дом. Практични. Стени, които да осигуряват завет от бури и ветрове, без да изискват специална поддръжка. Очукани таратайки със свалени табели в градини, които не бяха никакви градини, а заградени парцели, обрасли в пирен и брези. Детски колички, но никакви играчки. Само малка част от къщите имаха завеси или затъмнени прозорци. Голите прозорци на другите отразяваха слънцето и не допускаха вътре да прониква чужд поглед. Подобно на слънчеви очила пред очите на човек, който не желае да надничат в душата му.

Църквата наистина се оказа отворена. Е, вратата се беше раздула от влагата и се отвори след известна съпротива. Църквата беше малка, семпло обзаведена, но красива в своята простота. Среднощното слънце озаряваше стъклописите. Над олтара висеше задължителната страдалческа статуя на разпнатия Христос пред триптих: Давид и Голиат от едната страна, Младенеца от другата, а в средата Света Богородица.

Открих вратата към ризницата зад олтара. Претърсих шкафовете и намерих расо, дръжка за моп и кофа, но нито капка вино. Само две кутии с нафора с надпис „Пекарна „Улсен”. Лапнах четири-пет парченца, но все едно дъвчех попивателна хартия. Късчетата свещен хляб пресушиха устната ми кухина и набъбнаха толкова много, че накрая нямах друг избор, освен да ги изплюя върху вестника на масата. От него се осведомих за датата — ако това, разбира се, беше днешното издание на „Финмарк Дагбла”: 8 август 1977. Научих още за набиращите скорост протести срещу изграждането на водноелектрическа централа в коритото на река Алта и как изглежда областният управител Арнюлф Улсен. Разбрах, че Финмарк — единствената норвежка административна област, граничеща със Съветския съюз — вече е по-безопасна след смъртта на агентката на КГБ Гюнвур Галтунг Ховик и че синоптиците най-сетне обещават по-хубаво време тук отколкото в Осло.

Каменният под в ризницата беше прекалено корав да легна върху него, а църковните скамейки — твърде тесни, затова метнах якето си върху преградата пред олтара, легнах и си подложих кожената чанта под главата. Усетих как нещо мокро капна върху лицето ми. Избърсах го с ръка и погледнах пръстите си. Ръждивочервена течност.

Вдигнах поглед към разпятието точно над главата ми. Досетих се, че капката е дошла от тавана. Протекъл покрив, влага, оцветена от глина или ръждиво желязо. Завъртях се, та да не лежа на натъртеното си рамо, и се завих презглава с расото, за да не ми свети слънцето. Затворих очи.

Така. Не мисли. Освободи съзнанието си.

Освобождение. Капан.

С рязък замах отметнах расото, панически задъхан.

По дяволите!

Останах да лежа, вторачен в тавана. През първите седмици след погребението не ме хващаше сън и започнах да вземам валиум. Не знам дали съм развил зависимост, но при всички случаи оттогава трудно заспивам без валиум — освен ако не съм съвсем каталясал.

Пак се завих с расото и затворих очи. Седемдесет часа в бягство. Хиляда и осемстотин километра. Два-три часа сън във влакове и автобуси. Би трябвало да съм гроги.

Сега мисли за хубави неща.

Опитах се да си спомня какво беше преди. И още по-преди. Но спомените не се вестяваха. Вместо тях се появи другото. Облечен в бяло мъж. Миризма на риба. Черно дуло на пистолет. Строшено стъкло, падане. Изтласках картините настрани, протегнах ръка, прошепнах името й.

И тя най-сетне се появи.

Събудих се. Останах да лежа неподвижно.

Нещо ме беше побутнало. Някой. Внимателно, сякаш ме бе докоснал не за да ме събуди, а само колкото да се увери, че под расото има човек.

Наложих си да дишам равномерно. Навярно все още имах шанс. Навярно не бяха забелязали, че съм се събудил.

Плъзнах ръка встрани, но после се сетих, че бях проснал якето с пистолета върху преградата пред олтара.

Аматьорска грешка за човек с претенции на професионалист.