Среднощно слънце

Четиринадесета глава

Алкохолът успя да отмие най-страшния мрак, но не и Леа от сърцето и ума ми. Ако дотогава не си бях дал сметка, вече го осъзнавах. Бях идиотски, безнадеждно и безпаметно влюбен. За пореден път.

Но този път беше по-различно. На предния ред не седеше друга, която да искам повече. Желаех само и единствено нея. Дълбоко религиозната вдовица с дете и белег над горната устна. Леа. Момичето с гарвановочерни коси, синьо сияние в очите и изящно извит гръб. Което говореше бавно и обмисляше много, но не шикалкавеше. Тази жена виждаше какъв съм и въпреки това ме приемаше. Дори само този факт…

Обърнах се към стената.

Тя също ме искаше. Въпреки заявката, че не желае да ме вижда повече, знаех, че ме иска. Защо иначе ще ме целува? А тя определено ме целуна. Ако не искаше, нямаше да го направи. После се сепна и избяга. Така че — освен ако не се бе разочаровала от уменията ми да се целувам и не бе решила да скъса с мен незабавно — беше нужно просто да я убедя, че на мен може да се разчита. Ще се грижа за нея и за Кнют. Излъгала се е в мен. Самият аз се бях излъгал в себе си. Няма да избягам — не и този път. У мен живееше желание да създам семейство — просто досега не ми се бе удавала възможност да го направя. Сега си дадох сметка колко ми харесва. Харесваше ми идеята за спокойствие и предсказуемост. За еднообразие и монотонност. Винаги съм търсил тези неща, но никъде не съм ги намирал. Досега.

Напуши ме смях. Ставах наистина смешен. Преследваха ме убийци, бях пиян и безработен и си мечтаех за дълъг и щастлив живот с жена, която при последния ни разговор заяви най-недвусмислено и категорично, че повече не иска да ме вижда.

Обърнах се към стаята. Бутилката върху стола беше празна. Трябваше непременно да си набавя едно от двете.

Или Леа. Или алкохол.

Както се унасях, чух далечен вой, който ту се усилваше, ту затихваше. Бяха се върнали. Миришеше на смърт и разложение. Щяха да пристигнат тук съвсем скоро.

Ставаше адски напечено.

Станах рано. Облаците на запад продължаваха да забулват небето, но поне не се бяха приближили. Даже ми се стори, че са се поотдръпнали. Не се чуваха гърмежи.

Изкъпах се в потока. Свалих червения шал, който още стоеше усукан около главата ми, и промих раната на слепоочието ми. Облякох си чисто бельо, чиста риза. Обръснах се. Понечих да изпера копринения й шал, но долових, че още ухае на нея. Затова го завързах около врата си. Преповторих си под нос думите, които си бях намислил да кажа. Само през последния час ги бях променил осем пъти, но въпреки това ги знаех наизуст. Не исках да звучи изкуствено, а неподправено откровено. И да завърша с „Леа, обичам те”. Да, непременно щях да завърша с тези думи. Ето ме. Обичам те. Ако се налага и ти дава сърце, изхвърли ме. Но аз стоя пред теб и ти протягам ръка. Поднасям ти биещото ми сърце. Изплакнах бръснарското ножче и си измих зъбите — ей така, за всеки случай. Може пък пак да ме целуне.

Тръгнах надолу към селото.

Минах покрай трупа на елена и оттам се вдигна рояк мухи. Странно защо ми се видя уголемен. От животното се носеше смрад. Не я бях усетил в хижата, макар тялото да лежеше едва на двайсет крачки от вратата. Сигурно заради силния западен вятър. Едното око на елена беше изкълвано. Навярно от граблива птица. Не личаха обаче набези на вълци или други едри хищници. Още не го бяха надушили.

Продължих. С бързи, решителни крачки. Преди да се отбия в дома на Леа, трябваше да се погрижа за още няколко неща.

Извадих пистолета от колана на панталона си, засилих се и го запратих с всичка сила навътре в морето. После се отбих в магазина на Пирио. За камуфлаж купих една консерва. Попитах я къде живее Матис. След три неуспешни опита да ми обясни на фински, тя излезе навън и ми посочи къщата. Намираше се на един изстрел разстояние малко по-нагоре по улицата.

Матис отвори чак след третото позвъняване. Вече се канех да си тръгвам.

— Стори ми се, че чувам някой отвън.

Косата му стърчеше в пълен безпорядък. Появи се по прокъсан вълнен пуловер, боксерки и вълнени чорапи.

— Вратата е отключена. Защо висиш тук?

— Не чу ли звънеца?

Той огледа заинтригувано апарата.

— Я виж ти! Имал съм звънец! — изненада се. — Явно не работи. Влизай.

Къщата се оказа необзаведена.

— Тук ли живееш? — попитах. Гласът ми изкънтя между стените.

— Възможно най-малко. Но тук се водя по постоянен адрес.

— Май още не си наел интериорен дизайнер.

— Наследих къщата от Сиверт. Той явно е завещал мебелите на друг.

— Този Сиверт твой роднина ли е?

— Не знам. Възможно е. С него си приличахме донякъде. Или поне той така смяташе.

Разсмях се. Матис ме изгледа с недоумение и седна на пода по турски.

Направих същото.

— Прощавай за любопитството, ама какво се е случило с бузата ти?

— Нанизах се на един клон. — Извадих парите от джоба на якето ми.

Той ги преброи, ухили се и ги напъха в пазвата си.

— Мълчание — обеща. — И студен алкохол, направо от мазето. Каква марка предпочиташ?

— Няколко ли има?

— Не — пак се ухили Матис. — Да разбирам ли, че смяташ да се установиш в Косюн, Юлф?

— Възможно е.

— Тук си в безопасност. Защо да ходиш другаде? В хижата ли ще останеш?

— А къде?

— Мдам… — Усмивката стоеше като нарисувана върху широкото му лице. — Пък се запозна и с няколко тукашни жени. Сигурно ще ти се прииска да се постоплиш, нали идва есен…

Чудех се дали да не забия юмрук в кафявите му зъби. Той пък откъде знаеше? Усмихнах се насилено:

— Братовчед ти ли ти е разправял врели-некипели?

— Кой братовчед?

— Конрад? Коре? Корнелиус?

— С него не сме братовчеди.

— Той ми каза така — с мъка опънах крака.

— Сериозно? — Матис повдигна вежда и се почеса по рошавата коса. — Ами в такъв случай… Ей, къде тръгна?

— Навън.

— Не си взе бутилките!

— Ще мина без тях.

— Сигурен ли си? — извика той след мен.

Минах между гробовете и се изкачих по стъпалата пред входа.

Вратата стоеше открехната и аз се шмугнах.

Тя стоеше до олтара с гръб към мен и сменяше цветята в една ваза. Опитах се да вдишам дълбоко и спокойно, но сърцето ми вече блъскаше неудържимо. Приближих се с шумни стъпки и се прокашлях. Въпреки това тя се сепна.

Обърна се. Понеже стоеше върху подиума пред олтара, ме гледаше отвисоко. Очите й бяха зачервени и подути. Имах чувството, че гърдите ми се издуват под бесните удари на сърцето ми.

— Какво искаш? — попита тя шепнешком със задавен глас.

И то изчезна.

Всичко, което си бях намислил да й казвам, се изпари, изгуби, потъна.

Остана само последното изречение.

И аз го изрекох:

— Леа, обичам те.

Тя премига потресена.

Окуражен, че не ме отряза на мига, продължих:

— Искам двамата с Кнют да дойдете с мен. Някъде, където никой няма да ни намери. В голям град с архипелаг, картофено пюре и шведска бира. Ще ходим за риба и на театър. А после бавно ще се прибираме в апартамент на крайбрежна улица. Нямам пари за голямо жилище, защото крайбрежните улици са скъпи. Но ще си е наше.

Тя прошепна нещо, а сълзите пълнеха зачервените й очи.

— Моля?

Пристъпих напред, ала спрях, защото тя вдигна ръка. Стискаше здраво букет повехнали цветя, сякаш за да се защити.

— И на Анита ли каза същото? — повтори по-високо.

Все едно някой ме поля с кофа ледена вода от Баренцово море.

Леа поклати глава.

— Тя дойде у нас. За да ми изкажела съболезнования, поне така каза. Видяла ни заедно с теб в колата ми. Попита ме знам ли къде си. Обещал си й да се отбиеш пак.

— Леа…

— Спести си обясненията, Юлф. Просто си върви.

— Не! Знаеш, че бях принуден да се скрия някъде, защото Йони ме търсеше под дърво и камък. Анита ми предложи убежище. Нямаше къде да отида.

— И не си я докосвал? — В гласа й се прокрадна едва доловимо колебание.

Исках да потвърдя, че не съм, но мускулатурата на челюстите ми се беше сковала и ченето ми висеше безпомощно. Кнют се оказа прав. Никак не умеех да лъжа.

— Може… може и да съм я докоснал. Но това не означава нищо.

— Нищо ли? — подсмръкна Леа и избърса сълзата си с ръка. Усмихна се горчиво. — Навярно така е най-добре, Юлф. И без това е почти невъзможно да тръгна с теб. Сега поне няма да се измъчвам с мисли какво ли би било.

Наведе глава, обърна се и тръгна към ризницата. Този път не се сбогува с обичайната словесна разточителност.

Исках да хукна след нея. Да я задържа. Да й обясня. Да го ударя на молба. Да я принудя да ме изслуша. Но не ми беше останала ни капчица сила и воля.

Ехото от треснатата врата отекна под църковния свод и в този миг осъзнах, че виждам Леа за последен път.

Със залитане излязох навън. Застанах на стълбите и се вторачих със смъдящи очи в правите редици надгробни плочи.

Мракът настъпваше. Пропадах. Бездната ме всмукваше все по-навътре и навътре в недрата си. И всичкият алкохол на света не би я спрял.

Но — ясно е — колкото и да е безсилен да промени положението, алкохолът все пак си е алкохол.

Почуках на вратата на Матис. Отвори ми. Влязох. На кухненския плот стояха приготвени две бутилки.

— Очаквах да се върнеш — ухили се той.

Грабнах шишетата и си тръгнах, без да обеля дума.