Среднощно слънце

Седемнадесета глава

Тактиката на опожарената земя — така нарекох плана наум. При отстъплението си щях да се ръководя от начина, по който Вермахтът се е изтеглил при настъплението на руснаците. А после щях да изчезна. Да потъна вдън земя.

Най-напред увихме трупа в найлонови чували, които стегнахме с въже. После измихме добре пода и стените. Изчегъртахме куршума от стената на кухнята. Леа извади джантите от ръчната количка и я докара в гаража, където вече чаках в готовност с трупа. Натоварих го в количката, а под него пъхнах винтовката. Отпред на количката завързахме въже, та Леа да може да дърпа и така да ми помага, докато бутам. Влязох в работилницата и взех клещи. Тръгнахме.

Навън не се мяркаше жива душа. Цареше успокояващ мрак. До разбуждането на селцето оставаха два-три часа, но за всеки случай бяхме опънали брезент над количката. Експедицията мина по-леко, отколкото очаквах. От време на време ръцете ми отмаляваха и Леа ме отменяше зад количката, а аз заемах нейното място и дърпах отпред.

Всъщност — стана ясно — Кнют видял преследвачите ми да пристигат с автобуса.

— Влетя като хала и ми съобщи, че били трима плюс две кучета. Искаше веднага да се качи до хижата да те предупреди, но аз се опасявах да не би кучетата да го надушат и подгонят. Затова изтичах до Матис да го помоля за помощ.

— Точно Матис?

— Ти ми спомена, че ти предлагал услуга срещу заплащане, и аз се досетих за каква услуга става дума. Поискал ти е пари, за да не те издаде.

— Но откъде си била сигурна, че не го е направил?

— Заради Анита.

— Тя пък какво общо има?

— Тя не дойде у нас, за да ми поднесе съболезнованията си, а за да подпита защо си пътувал в моята кола. Обяснението ми не я задоволи. Реакцията й я издаде. Не бих тръгнала на пазар в Алта със случаен мъж и тя го знае. А аз съм наясно на какво е способна една излъгана жена…

— Анита. Никой не дава празни обещания на Анита, ясно?

Тя държеше душата ми в залог, имаше телефонния ми номер и достатъчно ум да събере две и две. Въпреки предпазните мерки бях лепнал нещо кофти от нея.

— Но на Матис имаш доверие? — попитах.

— Да.

— Ами той е пълен мошеник.

— И безскрупулен търговец, който не ти сипва и капчица над платеното. Но си държи на думата. Освен това ми е задължен. Помолих го да ги отклони или поне да ги забави, колкото да те предупредя с камбаните.

Разправих й как Матис ги е излъгал, че ме е видял да си тръгвам от Косюн с лодка. И как, след като са настояли да проверят хижата, ги е превел по обходен маршрут. Иначе — ако бяха минали напряко — щяха да пристигнат при мен, преди да чуя камбанния звън.

— Голям чешит — отбелязах.

— Чешит и половина — засмя се Леа.

Стигнахме до хижата за около час. Изведнъж застудя. Облаците продължаваха да висят ниско. Помолих се да не завали. Поне още няколко часа. Запитах се дали молитвите не започват да ми стават навик.

Приближихме и ми се стори, че мярнах как някакви силуети изчезват бързо и безшумно нагоре по възвишението. Всички вътрешности на елена бяха извадени и разпръснати, а коремът му зееше широко разпран.

Влязохме в хижата. Бяха преобърнали всичко нагоре с краката: матракът беше изтърбушен, стенният шкаф — съборен, печката — отворена, а пепелта вътре — изгребана. Последната бутилка с алкохол лежеше под масата, а дъските по пода и стените бяха изкъртени. Това ми подсказваше, че дрогата в дома на Туралф вече не е на сигурно място, ако решат да тършуват и там. Всъщност все тая — и бездруго нямах намерение да ходя да си я вземам. Бях решил да скъсам окончателно с наркотиците отсега нататък. Имах си причини. Не кой знае колко многобройни, но до една основателни.

Леа изчака отвън. Срязах найлона и развих трупа. Постлах няколко рула битумна мембрана на леглото и стоварих тялото отгоре. Лесно му свалих халката. Или защото беше отслабнал в морето, или просто защото винаги му е хлабавеела. Откопчах ланеца с идентификационната плочка около врата ми и го окачих на неговия. После прокарах език по предните ми зъби — да си припомня кой беше счупен, — извадих клещите, защипах съответстващия зъб в неговата уста и го отчупих ниско до венеца. Поставих пушката върху корема му, а сплескания куршум — под главата. Погледнах си часовника. Времето летеше.

Покрих тялото с още няколко слоя битумна мембрана, отворих бутилката с алкохол и наръсих обилно по леглото, по насмолената мембрана и из хижата. На дъното остана една глътчица. Поколебах се. Обърнах бутилката и видях как нелегално произведените капки от алкохола на Матис попиват в сухите дъски на пода.

Извадих кибритена клечка. Драснах главичката в страничната стена на кутийката и потръпнах при стържещия звук. Клечката пламна.

Сега.

Пуснах клечката върху битумната мембрана.

Чел съм, че труповете не горят добре. Шейсет процента от човешкото тяло са вода — сигурно това е причината. Видях обаче колко силно лумна мембраната и ми стана ясно, че, тъй да се каже, по скарата няма да остане кой знае колко месо.

Излязох. Оставих вратата отворена, та пламъците да се подхранят, да набъбнат, да се уголемят.

Опасенията ми се оказаха напразни.

Пламъците сякаш ни говореха. Първо с шепнещи, приглушени гласове, които обаче постепенно ставаха все по-гръмки и диви и накрая се усилиха до непрекъснат рев. Ех, как ли би се зарадвал Кнют на такъв огън! И сякаш прочела мислите ми, Леа каза:

— Кнют често повтаряше, че баща му ще гори в ада.

— А ние? Ние ще горим ли?

— Не знам. — Тя хвана ръката ми. — Пробвах да се допитам до интуицията си, но странното е, че нямам никакво предчувствие. Хюго Елиасен… С този мъж живях под един покрив повече от десет години, но въпреки това не тъгувам и не го съжалявам. Но вече не му се сърдя, затова смъртта му не ме радва. Не изпитвам и страх. От години все се страхувам. За Кнют, за себе си. И за теб се боях. Но знаеш ли кое е най-странното?

Тя преглътна с мъка и се вторачи към хижата, обвита в огромни пламъци. Леа беше просто неотразима под червеникавото сияние.

— Не съжалявам. И занапред няма да съжалявам. Ако това, което правим, е смъртен грях, ще горя в ада, защото нямам намерение да моля за опрощение. През последните денонощия се разкайвам само за едно — тя се обърна към мен — … че те пуснах да си тръгнеш.

Навън беше захладняло. Бузите и челото ми обаче горяха — сигурно заради жегата от пожара.

— Благодаря ти, че не се отказа, Юлф. — Тя погали сгорещената ми буза.

— Хм… Не Юн?

Тя се наведе към мен. Устните й почти докосваха моите.

— Предвид плана ти, май е по-далновидно да продължаваш да се подвизаваш под името Юлф.

— Като стана дума за планове и имена… ще се омъжиш ли за мен?

Тя ме стрелна с поглед.

— Брак ли ми предлагаш? Точно сега, когато бившият ми съпруг изгаря на пепел пред очите ни?

— Сега е най-уместно.

— Уместно. — изсумтя презрително тя.

— Да — скръстих ръце. Погледнах към небето. После към часовника. — Освен това те обичам повече, отколкото съм обичал която и да е друга жена през живота си. А съм чувал, че лестадианците нямат право дори да се целуват преди брака.

Покривът пропадна, стените рухнаха, изригна порой от искри. Леа ме притегли в обятията си. Устните ни се срещнаха. И този път нямаше съмнение.

Тя ме целуна първа.

Бързешком се спуснахме към селото. Зад гърба ни хижата представляваше димяща развалина. Разбрахме се да се скрия в църквата и да изчакам, а тя да се прибере, да си стегне багажа, да вземе Кнют от дядо му и после да дойдат с фолксвагена.

— Опаковай само най-необходимото — потупах се по паласката. — Другото ще го купим.

Тя кимна.

— Не се показвай навън. Ще вляза да те взема.

Разделихме се на чакълестата алея — точно там, където срещнах за пръв път Матис в нощта на пристигането ми в Косюн. Оттогава сякаш бе изминала цяла вечност. Сега — както и тогава — бутнах тежката врата на църквата и отидох до олтара. Вгледах се в разпнатия.

Само затова ли дядо се бе предал на религията — защото не е можел да отказва безплатни предложения? Дали молитвите ми бяха чути? Дали онзи тип на разпятието ме бе спасил? Дължах ли му нещо?

Поех си дъх.

На него? Та той беше просто нищо и никаква дървена фигура. В Транстайншлета се кланяха на камъни, които навярно вършеха същата работа.

И все пак.

Мамка му.

Седнах на първия ред. Потънах в размисъл. Едва ли ще е пресилено да кажа, че размишлявах над живота и смъртта.

След двайсет минути вратата се хлопна гръмко. Завъртях се отривисто. Беше прекалено тъмно, за да видя кой е. Но не беше Леа, стъпките бяха прекалено тежки.

Йони? Уве?

Сърцето ми запрепуска лудешки. Опитах се да се сетя защо изхвърлих онзи пистолет в морето.

— Е? — изрече провлечено влезлият. Познах ниския глас — Да не би да се съветваш с Всевишния? Допитваш се, предполагам, дали постъпваш правилно?

По една или друга причина приликата с Леа личеше по-отчетливо върху лицето на баща й сега, когато явно тъкмо бе станал от леглото. Малкото неокапала коса не беше сресана прилежно като при миналите ни срещи, а ризата висеше закопчана накриво. Небрежният вид смекчаваше страховитото му излъчване, а и тонът му, и изражението му подсказваха, че идва с добри намерения.

— Все още не съм истински вярващ — казах. — Но вече не отричам, че съм скептик.

— Всички се съмняват. Вярващите — най-много.

— И вие ли?

— И аз, естествено. — Якоб Сара седна до мен със стон. Не беше пълен, но въпреки това скамейката се разклати. — Точно затова се нарича „вяра”, а не „знание”.

— Дори ако си проповедник?

— Особено ако си проповедник. — Той въздъхна. — На проповедника му се налага да изпитва твърдостта на вярата си при всяко прогласяване на Божието слово. Гласът му издава и най-малкото колебание, защото съмнението и вярата трептят в гласните му струни. Днес вярвам ли? Вярвам ли достатъчно?

— Хм. Ами когато заставаш зад амвона, без да вярваш достатъчно?

Той прокара ръка по брадичката си.

— Тогава трябва да си внушиш, че животът като християнин е добър сам по себе си. Да устояваш на съблазни, да отказваш да се поддадеш на греха, си има стойност и в земния живот. Горе-долу на сходен принцип професионалните спортисти намират смисъл в болката и в изтощителните усилия по време на тренировките, дори никога да не завоюват шампионски медал. Дори Царството Небесно да не съществува, поне съществува кроткият, спокоен живот на християнина, който се труди, живее праведно, оползотворява възможностите, дадени му от Бог и от природата, и се грижи за ближните си. Знаеш ли какво казваше за лестадианството баща ми, който също беше проповедник? Ако преброиш колко души е спасило движението от алкохолизъм и колко семейства — от разпад, този успех ни оправдава, дори да разпространяваме пълна лъжа. — Пое си дълбоко дъх. — Е, в отделни случаи педантичното спазване на Божиите закони изисква твърде голяма жертва. Както се случи с Леа… Както аз в заблудата си я принудих да живее — в гласа му се появи леко треперене. — Отне ми години да осъзная, че никое момиче не заслужава баща й да я принуди насила да живее в брак с мъж, когото ненавижда, мъж, който я е изнасилил. — Вдигна глава и устреми поглед към разпятието горе. — И все пак продължавам да смятам категорично, че според Светото писание постъпката ми е била правилна. Понякога за спасението се плаща твърде висока цена.

Амин.

— А вие двамата, ти и Леа… — обърна се към мен. — Видях ви в молитвения дом на най-задния ред. Двама млади. С каква любов я гледаше крадешком, а тя — теб. — Поклати глава и се усмихна тъжно. — Може дълго да се спори какво казва Светото писание за повторната женитба и за женитбата за неверник. Но преди малко Леа се отби да вземе Кнют. Никога не съм я виждал такава. И гласът й никога не е звучал така. Върнал си красотата на дъщеря ми, Юлф. Ще бъда откровен: напът си да излекуваш нанесените от мен рани. — Постави голямата си сбръчкана ръка върху коляното ми. — Постъпвате правилно. Махнете си от Косюн. Семейство Елиасен са влиятелни, по-влиятелни от мен. Останете ли тук, няма да ви дадат бял ден.

Чак сега разбрах. Във въпроса дали възнамерявам да отведа дъщеря му от Косюн… Якоб Сара не бе вложил заплаха. А молба.

— Пък и… — потупа ме по коляното. — Ти си мъртъв, Юлф. Леа ми даде подробни заръки. Бил си самотен и депресиран и си подпалил ловната хижа. После си легнал в леглото и си се застрелял с винтовката. Върху овъгления труп ще намерят метална плочка с името ти. И аз, и Уве Елиасен ще потвърдим пред ленсмана, че единият ти преден зъб е избит. Ще съобщя за кончината ти на всичките ти роднини, ще обясня, че си изявил желание да бъдеш погребан тук, ще уредя формалностите, ще говоря със свещеника и бързо ще погребем тленните ти останки. Някакви предпочитания за заупокойните псалми?

Обърнах се към него. В сумрака проблесна златен зъб.

— Единствен аз ще знам истината — обеща старецът. — Но дори аз няма да съм наясно къде заминавате. Не искам да ми казвате. Надявам се обаче един ден пак да видя Леа и Кнют.

Изправи се. Коленете му изпукаха.

Подадох му ръка.

— Благодаря.

— Не, аз трябва да ти благодаря, задето ми даде шанс да изкупя поне донякъде греха към дъщеря ми. Бъдете здрави, на добър час и Бог да ви пази!

Изпратих го с поглед. Усетих хладен полъх, преди вратата да се хлопне.

Чаках. Погледнах си часовника. Леа се забави повече, отколкото очаквах. Надявах се да не я е сполетяла беда.

И да не е размислила…

Чух пърпоренето на двигател с четиридесет конски сили. Фолксвагенът. Тъкмо преди да тръгна към вратата, тя отхвръкна и в църквата влетяха трима души.

— Не мърдай! — избоботи заповеднически глас. — Ще приключим бързо.

Мъжът се завтече между скамейките, като се поклащаше наляво-надясно. Зад него се зададе Кнют. Погледа ми обаче привлече Леа. Беше облечена в бяло. В сватбена рокля?

Матис застана пред олтара. Сложи си чифт смешно малки очила и запрелиства книжа, които извади от джоба на шушляковото си яке. Кнют скочи на гърба ми.

— Комар! — започнах да се гърча, да се мятам и да се извивам.

— Не е комар, а рикиши Кнют-сан от Финмарк-кен! — извика радостно той и се вкопчи по-здраво.

Леа дойде при мен и ме хвана под ръка.

— Прецених, че е най-добре да го уредим веднага — прошепна тя. — Така е най-уместно.

— Най-уместно — повторих.

— Да минем към съществената част. — Матис се прокашля и приближи книжата до очите си. — Пред лицето на Бог Отец, нашия Творец, и по силата на властта, предоставена ми от норвежкия съд, прощавайте за въпроса, но ти, Юлф Хансен, вземаш ли тук стоящата Леа Сара за своя съпруга?

— Да — отговорих високо и ясно. Леа стисна ръката ми.

— Обещаваш ли да я обичаш и почиташ и да й бъдеш верен — Матис прелисти — в добро и в лошо?

— Да.

— А ти, Леа Сара, вземаш ли…

— Да!

— Моля? — Матис погледна над очилата.

— Да, вземам Юлф Хансен за мой съпруг и обещавам да го обичам, да го почитам и да му бъда вярна, докато смъртта ни раздели. А това ще стане съвсем скоро, ако не побързаме.

— Така, така… — Матис прелисти по-нататък. — Да видим сега какво… А, да! Моля младоженците да се хванат за ръце. А, вие вече сте го направили. После… да! Пред лицето Божие и пред мен, законен представител на норвежките правни власти, вие се врекохте един на друг… в много неща. И се хванахте за ръце. Официално ви обявявам за законни съпруг и съпруга.

Леа се обърна към мен.

— Слез, Кнют.

Той ме пусна, свлече се по гърба ми и се приземи на пода. Леа ме целуна бързо и пак се обърна към Матис:

— Благодаря. Ще се подпишеш ли?

— Разбира се. — Той щракна една химикалка в гърдите си, положи инициалите си върху листа и й подаде химикалката. — Това е официален документ и важи навсякъде по света.

— И като основание за издаване на нови документи за самоличност ли? — попитах.

— Тук е вписана рождената ти дата, стои моят и твоят подпис, а съпругата ти може да потвърди самоличността ти. Следователно това брачно свидетелство би трябвало да е достатъчно да ти издадат временен паспорт в което да е норвежко задгранично дипломатическо представителство.

— Повече не ни трябва.

— За къде заминавате?

Изгледахме го мълчаливо.

— Аз пък! — засмя се той и поклати глава. — Лек път!

И така, излязохме от църквата в полунощ — вече съпруг и съпруга. Бях женен. Дали максимата на дядо — „първия път е най-кофти” — важеше и в този случай? Сега трябваше само да се метнем във фолксвагена и да духнем от Косюн, преди някой да се е събудил и да ни е видял. Ала стояхме на стълбите леко стъписани.

— Нямаме кой да хвърли ориз — отбелязах. — Само това липсва.

— Вали сняг! — възкликна Кнют.

От небето тихо се сипеха едри парцали и се стелеха по черната коса на Леа. Тя се разсмя високо. Спуснахме се по стълбите, притечахме до колата и се качихме.

Леа завъртя ключа, двигателят запали, тя отпусна съединителя и потеглихме.

— Къде отиваме? — попита Кнют от задната седалка.

— Строго секретно е — отвърнах. — Мога да издам само, че става въпрос за столица на държава, чиято граница можем да прекосим без паспорти.

— И какво ще правим там?

— Ще живеем. Ще се опитаме да си намерим работа. Ще играем.

— На какво?

— На много неща. На тайна криеница. Между другото, хрумна ми виц. Как ще качиш пет слона във фолксваген?

— Пет… — промърмори той и се наведе напред между седалките. — Не се сещам. Кажи!

— Ами два отпред и три отзад.

Секунда мълчание. После той се тръшна обратно на седалката и избухна в смях.

— Е? — попитах.

— Имаш напредък, Юлф. Но това не е виц.

— А какво?

— Гатанка.

Кнют заспа, преди да напуснем пределите на административна област Финмарк.

Пресякохме границата с Швеция. Еднообразният пейзаж започваше да добива релеф и цветове. Планините приличаха на поръсени с пудра захар. Леа тананикаше песен, която беше научила наскоро.

— Точно преди Йостерсунд има малък хотел — прелиствах пътния атлас от жабката. — Изглежда уютен. Ще наемем две стаи.

— Първата брачна нощ.

— Какво?

— Предстои ни довечера.

Позасмях се.

— Да. Виж, Леа, времето е пред нас. Не е нужно да бързаме.

— Не знам ти от какво имаш нужда, скъпи съпруже — прошепна тя и провери в огледалото дали Кнют спи. — Но нали си чувал какво казват за лестадианците и за първата брачна нощ…

— Не. Какво?

Тя не отговори. Шофираше и следеше пътя със загадъчна усмивка на алените устни. Защото според мен тя знаеше от какво се нуждая. Според мен го е знаела още когато ми зададе въпроса през онази нощ в хижата, впрочем така и не й отговорих: на каква мисъл ме е навела, сравнявайки мен с огън, а себе си — с въздух. Защото — ако използвам израза на Кнют — всички знаят отговора на тази загадка.

Огънят не съществува без въздух.

Мамка му, колко беше красива.

И така, как ще завършим тази история?

Не знам. Но така или иначе, тук слагам край на разказа. Защото точно тук е идеалният момент да спра. Възможно е, разбира се, после да се случат неща, които да не са особено хубави. Но аз още не го знам. Знам само, че точно тук и сега е идеалният момент, точно сега съм на мястото, където винаги съм искал да бъда. На път и същевременно достигнал крайната цел.

И че съм готов.

Готов да се престраша да понеса още една загуба.