Среднощно слънце

Пета глава

Наблюдавах го през бинокъла.

Вървеше със залитане и изглеждаше толкова нисък и с толкова криви крака, че пиренът го брулеше в слабините. Оставих винтовката.

Човекът стигна до хижата, свали си шутовската шапка и избърса потта от челото си. Усмихна се.

— Една леденостудена виидна ще ми дойде добре.

— Май нямам… как го каза?

— Саамска ракия. Отлично качество. Имаш две бутилки. Вдигнах рамене, влязохме, отворих едната бутилка.

Налях бистър алкохол на стайна температура в две чаши.

— Наздраве. — Матис вдигна едната.

Не казах нищо, само изгълтах отровата на екс.

Той последва примера ми. Избърса си устата.

— Ммм… екстра — протегна празната си чаша.

Налях му.

— Да не си проследил Кнют?

— Знаех, че алкохолът не е за баща му, затова исках да се уверя, че малкият няма да го изпие. Човек трябва да е отговорен — той се ухили, от горната устна, между жълтите му предни зъби, потече кафява течност. — Тук, значи, си се настанил.

Кимнах.

— Как върви ловът?

Вдигнах рамене.

— Тази година мишките и лемингите са кът, затова и яребиците не са много.

— Имаш винтовка. А във Финмарк дивите северни елени са малко.

Отпих от чашата. Вкусът наистина беше ужасен — макар първото питие вече да беше парализирало вкусовите ми рецептори.

— Мислих, Юлф. Какво търси човек като теб в малка хижа в Косюн? Не ходиш на лов. А и на почивка не си дошъл — иначе щеше да ми кажеш. Е, защо си тук?

— Според теб ще се разваля ли времето? — Долях му. — Дали вятърът ще се усили?

— Прощавай за любопитството, но май бягаш от нещо. От полицията ли? Да не дължиш пари?

Прозинах се.

— Как разбра, че алкохолът не е за бащата на Кнют?

Той сбърчи ниското си широко чело.

— За Хюго ли?

— Да. В работилницата му вони на алкохол. Не е въздържател.

— Влизал си в работилницата му? Леа ли те пусна?

Леа. Казваше се Леа.

— Теб, безбожника? Е, щом… — внезапно той млъкна, лицето му грейна, наведе се напред и през смях ме тупна по натъртеното рамо. — Сетих се каква е работата! Дошъл си тук заради жена! Навърташ се около чужди булки и някой ревнив съпруг те е подгонил, така ли е?

Разтърках рамото си.

— Откъде разбра?

Матис посочи присвитите си очи.

— Ние, саамите, сме деца на земята. Вие, норвежците, следвате пътя на разума, а ние сме примитивни шамани, които не разбират, но усещат, прозират.

— Леа просто ми услужи с тази винтовка, докато мъжът й се върне от риболов.

Матис ме гледаше. Челюстите му предъвкваха кръгообразно. Пак отпи от чашата.

— Значи, смятай я за подарък.

— Как така?

— Попита откъде съм разбрал, че алкохолът не е за Хюго. Разбрах, защото той няма да се прибере от риболова. — Отпи нова глътка. — Намерили са шапката му дъждобранка, сутринта го съобщиха. Леа не ти ли каза? Явно е пропуснала. Вече две седмици се молят за Хюго. Лестадианците вярват в неговото спасение, независимо от бурята в морето. Всичко друго е богохулство.

Кимнах. Това явно е имал предвид Кнют с думите, че майка му лъже за баща му; навярно го уверява колко неоснователно се бои за татко си.

— Вече могат да спрат — продължи Матис. — Защото Господ им изпрати знак.

— И издирвателният екип е открил шапката му сутринта?

— Издирвателен екип? — разсмя се Матис. — О, те прекратиха акцията още преди седмица. Един рибар видял шапката да се носи по водата на запад от Васьоя. Тукашните рибари пишат имената си от вътрешната страна на шапките — поясни Матис в отговор на въпросителната ми физиономия. — Шапките плуват по-умело от рибарите. Така близките поне разбират какво се е случило.

— Трагедия — отбелязах.

Той се вторачи разсеяно в празното пространство.

— О, има къде-къде по-големи трагедии от това, да си вдовицата на Хюго Елиасен.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами сети се сам. — Матис погледна красноречиво празната си чаша.

Нямам представа защо тук се наливаше така с ракия, при положение че в дома си положително държеше огромни запаси. Навярно суровините бяха скъпи. Пак му налях. Той едва натопи устни в питието.

— Пардон — той пръдна. — Още като малки братята Елиасен бяха бабаити. Рано се научиха да се бият. И да пият. И да си налагат своето. Всичко това усвоиха, разбира се, от баща си. Той имаше два риболовни катера и осмина работници. А по онова време Леа беше най-хубавата девойка в Косюн — с дълга черна коса и с едни очи… Белегът на горната устна изобщо не я загрозяваше. Баща й, проповедник Якоб, я пазеше по-зорко от ястреб. Нали знаеш, ако лестадианец се чука преди сватбата, и момчето, и момичето, и потомството им отиват право в ада. Е, Леа и сама умееше как да се варди. Силна е и знае какво иска. Но, естествено, срещу Хюго Елиасен… — Матис въздъхна дълбоко и завъртя чашата в ръка.

Мълчах и схванах, че очаква подкана.

— Какво се случи?

— Само те двамата си знаят. Работата е много съмнителна. Тя била на осемнайсет и не му обръщала никакво внимание, а той — на двайсет и четири и бесен, защото смятал, че тя трябва да целува земята, по която той стъпва. Все пак Хюго беше наследник на два риболовни катера. И така, една вечер в дома на Елиасен имало пиянски запой, а в съседна къща — сбирка на лестадианци. Леа тръгнала да се прибира сама. Било тъмно, никой нищо не видял, но двама-трима чули гласовете на Леа и Хюго, после писък и всичко утихнало. Така или иначе, месец по-късно Хюго стоеше издокаран до олтара и гледаше как Якоб Сара води с леден поглед дъщеря си към олтара. В очите й имаше сълзи, а по врата и скулите — синини. Ще го кажа така: не й беше за последен път да я посиняват. — Матис пресуши чашата си и стана. — Но какво знам аз, клетият саам. Може да са били щастливи. Нали все някоя двойка трябва да е щастлива. Иначе защо хората непрекъснато се женят? Е, аз ще си вървя. След три дни в Косюн има сватба и ми поръчаха да доставя алкохола. Ще дойдеш ли?

— Аз ли? Не съм поканен.

— Тук покана не ти трябва, всички са добре дошли. Някога бил ли си на саамска сватба?

Поклатих глава.

— Непременно ела. Три дни купон. Хубава храна, загорели мадами и моята ракия.

— Благодаря, но ме чака работа.

— Каква? — засмя се той и си сложи шапката. — Ще дойдеш, Юлф. Три дни самота във Финмарк са по-самотни, отколкото си мислиш. Тишината прави нещо с хората, особено ако става дума за човек, живял в Осло.

Нещо ми подсказваше, че знае за какво говори. Само дето не можех да се сетя да съм му споменавал откъде идвам.

Излязохме. Еленът, едва на десетина метра от хижата, повдигна глава и ме погледна. После, сякаш осъзнал колко съм близо, отстъпи две-три крачки, обърна се и се отдалечи.

— Ти не каза ли, че почти всички северни елени в района са опитомени? — попитах.

— Нито един северен елен не е напълно опитомен. Но този също си има стопанин. Маркировката на ухото показва кой го е откраднал.

— Откъде идва щракането, което се чува, докато бяга?

— От сухожилие, което се плъзга по костта. Добре е аларма да предупреждава, ако съпругът се появи, нали? — Матис се разсмя гръмко.

Признавам, и на мен ми мина през ума, че еленът изпълнява ролята на куче пазач.

— Ще се видим на сватбата, Юлф. Венчавката е от десет. Лично ти гарантирам, че ще е хубаво.

— Благодаря, но едва ли ще дойда.

— Ще дойдеш, ще дойдеш. Чао, приятен ден и всичко най-хубаво. Ако тръгнеш занякъде, на добър час. — Той плю. Тежката храчка приведе един стрък пирен. Докато се клатушкаше към селото, Матис продължи да се смее. — Ако пък се разболееш — извика през рамо, — … бързо оздравяване!