Среднощно слънце

Петнадесета глава

Къде завършва един разказ?

Дядо ми беше архитект и твърдеше, че линията — както и разказът — свършва там, откъдето е започнала. И обратното.

Той проектираше църкви. Защото го бивало, а не защото вярвал в съществуването на бог — така твърдеше. Така си вадел хляба. Но казваше, че му се искало да вярва в боговете, в чиято чест били издигани проектираните от него храмове. Това вероятно щяло да придаде повече смисъл на професията му.

— Трябваше, вместо църкви, да проектирам болници в Уганда — казваше. — Щях да приключвам за пет минути, а строежът им да отнеме десетина дни. Но те щяха да спасяват човешки животи. А аз какво правя? Месеци наред се трудя над паметници на суеверие, което не спасява никого.

Убежища — така наричаше той църквите си. Убежища от страха от смъртта. Убежища за несломимата човешка надежда за безсмъртие.

— По-евтино би излязло, ако на хората просто им връчват по някоя мека кърпичка или плюшена играчка за утеха. Е, все пак по-добре аз да проектирам храмове — защото си върша сносно работата, — отколкото да го прави някой некадърен архитект. В днешно време всякакви бездарници загрозяват страната с чучела, които наричат църкви.

Седяхме и вдишвахме миризмата на старческия дом — аз, богатият ми чичо и братовчед ми. Те двамата изобщо не слушаха дядо. Той повтаряше едни и същи неща за стотен път. Чичо и братовчед ми кимаха, хъмкаха одобрително и крадешком си поглеждаха часовника. Преди да влезем при Басе, чичо предупреди, че половин час бил напълно достатъчен. Щеше ми се да остана повече, но не можех да се прибера сам. Бях дошъл с колата на чичо. Басе беше започнал да говори объркано, но обичах да го слушам как повтаря философските си размисли. Навярно защото ми вдъхваха увереност, че въпреки всичко нещата в живота са установени. „Ще умреш. Приеми го мъжки, момче!” Опасявах се единствено да не би, когато дядо легне на смъртен одър, някоя от старшите медицински сестри с кръстче на врата да успее да го убеди да предаде душата си на нейния бог. Навярно съм се притеснявал, че за момче като мен, закърмено с атеизъм, подобно събитие ще бъде силна травма.

Не вярвах в живот след смъртта, но вярвах в смърт след живота.

И така, два дни след като вратата се затръшна зад Леа, моята най-съкровена надежда и желание бе да умра.

Изкарах два дни на легло в хижата. Два дни в състояние на свободно падане към бездната. Пресуших едната бутилка.

И така, къде да завършим този разказ?

Обезводнен, намерих сили да се изтърколя от леглото и да се добера до потока. Коленичих във водата и пих. После се загледах в отражението си зад два камъка.

И взех решение.

Ще застреляш огледалния образ.

Ами точно така, дявол да го вземе. Не те ще ме затрият. Аз ще се затрия сам. Линията свършва тук. Какво толкова лошо има? La vida con cuatro dias, повтаряше често Басе. Животът е кратък.

Почти в транс от решението, се върнах в хижата.

Винтовката стоеше облегната на стената.

Бях взел правилно решение, решение без последствия за околните. Никой няма да ме оплаква, да тъгува за мен, да страда заради моята смърт. Всъщност се затруднявах да се сетя за човек, чиято загуба би предизвикала по-малко жал от моята. Накратко, решението носеше всеобща полза. И сега оставаше само да го осъществя, преди да ме е хванало шубето, преди непредсказуемият ми, потаен ум да скалъпи отчаян списък с аргументи в подкрепа на жалкото ми съществуване.

Опрях дръжката в пода и налапах дулото. Стоманата имаше горчиво-солен вкус на барут. За да хвана спусъка обаче, се налагаше да навра дулото толкова навътре в устата си, че едва не повърнах. Средният ми пръст докопа спусъка. Е, какво пък чак толкова? Самоубийство. Първият път е най-кофти.

Извъртях рамо и натиснах спусъка.

Чу се сухо щракване.

Мамка му.

Съвсем бях изключил, че всички куршуми вече са в тялото на елена.

Момент. Имах и други. Тук някъде бяха.

Затършувах из долапи и чекмеджета. Нямаше чак толкова много места, подходящи за кутия с патрони. Накрая коленичих и надникнах под леглото. И там, пред рулото с битумната мембрана, я открих. Заредих пълнителя. Да, знам, един куршум в главата е достатъчен, но мисълта, да се презастраховам в случай на неочакван проблем, ме успокояваше. И да — пръстите ми трепереха и доста се забавих. Най-сетне щракнах пълнителя на мястото му и заредих, както ми беше показала Леа.

Пак налапах дулото, вече мокро от слюнка и лиги. Протегнах се към спусъка. Пушката сякаш се беше удължила. Или аз се бях скъсил. Какво, отказал ли се бях?

Ето, най-после опрях средния пръст о спусъка. Вече знаех, че ще се случи; че умът ми няма да ме спре. Дори той бе безсилен да приведе достатъчно убедителни контрааргументи, защото и той жадуваше за отдих, за почивка от това безспирно пропадане, за един по-различен мрак.

Поех си дъх и започнах да натискам спусъка. Шумът в ушите ми придоби леко писклива нотка. Момент. Звукът не идваше от главата ми, а отвън. Биеха камбани. Сигурно вятърът беше обърнал посоката си. Не можех да си кривя душата: в момента едва ли имаше по-подходящ съпровод от камбанен звън. Увеличих натиска върху спусъка, но ми трябваше още милиметър. Присвих колене, бедрата ме заболяха. Трябваше да натикам дулото още по-навътре в устата си.

Църковни камбани.

Сега?

Венчавките и опелата се провеждат по обяд — така разбрах от местните. Кръщенетата и литургиите — в неделя. А доколкото знаех, през август няма църковни празници.

Дулото хлътна навътре в гърлото ми. Готово. Хайде.

Немците.

Леа ми беше казала, че по време на нацистката окупация местните биели камбаните, за да предупредят бойците от Съпротивата за поредната немска хайка.

Затворих очи. Пак ги отворих. Изправих се. Извадих винтовката от устата си. Опрях я о стената и надникнах през бойницата. Пак нищо.

Не се виждаше никой. Взех бинокъла.

За всеки случай проверих и от другата страна, откъм гората. Обходих с бинокъла хълма зад дърветата. И ги видях.

Бяха четирима. Засега се намираха далече и разстоянието не позволяваше да ги разгледам. Познах обаче единия. Оттам нататък вече не беше никак трудно да се досетя кои са другите трима.

Матис се клатушкаше с кривите си крака. Явно парите, които бе получил от мен, не му се бяха видели достатъчно, та бе решил да заработи още — от враговете ми. Сигурно се бе продал на по-висока цена, за да ги преведе по маршрут, който да им позволи да ме нападнат изневиделица.

Е, бяха закъснели. Щях да им свърша работата. Нямах никакво желание да ме измъчват, преди да умра. Първо, защото боли ужасно и второ, защото бързо ще им издам, че съм скрил парите в стената, а дрогата — под дъска на пода в пуст апартамент. Стоеше празен, защото кой иска да живее в апартамент, където се е самоубил човек? В този ред на мисли Туралф допусна икономическа грешка, застрелвайки се в апартамента си. Трябваше да избере друго място, та наследниците му да не загубят пари от спада в цената. Например, в ловна хижа на гъза на географията.

Гледах опряната о стената винтовка. Но не посегнах към нея. Имах достатъчно време. Първо трябваше да минат през гората. Щяха да пристигнат най-рано след десет минути, а навярно след петнайсет. Но причината да се бавя беше друга.

Камбаните. Биеха за мен. Тя теглеше въжетата. Моята любима нехаеше за църковните канони, нито какво ще кажат свещеникът и съселяните й. Нехаеше дори за собствения си живот, защото Матис, естествено, щеше да се досети какво прави тя. Тя мислеше само за едно: да предупреди мъжа, когото не искаше да вижда повече, че Йони е тръгнал към хижата.

А това променяше нещата.

И то коренно.

Приближаваха гората. През бинокъла видях фигурите на другите трима. У единия имаше нещо птиче. Тънък врат се точеше от възшироко яке. Йони. Над раменете на другите двама стърчеше нещо. Пушки. Най-вероятно автомати — Рибаря разполагаше с добре зареден оръжеен склад на пристанището.

Прецених шансовете си. Ако тръгнат да щурмуват хижата откъм гората, имах изгледи да успея да ги натръшкам един по един. Но не това щяха да направят те. Матис щеше да им помогне да се възползват от особеностите на терена. Приведени, щяха да се спуснат до потока, да се промъкнат до хижата и да я направят на решето. Огледах се. Всички възможни укрития наоколо бяха от дърво. Нямаше никаква разлика дали ще се крия в хижата, или ще застана пред хижата и ще махам на нападателите си. Единственият ми шанс да оцелея беше да ги застрелям, преди те да ме гръмнат. А за тази цел трябваше да са близо. Щеше да ми се наложи да ги гледам в очите.

Тримата се изгубиха в гората. Четвъртият, костюмар с пушка, спря и извика нещо. Не чух какво.

През следващите няколко минути излязоха извън полезрението им. Това беше шансът ми да избягам. Да хукна към селото, да взема фолксвагена. „Ако ти е мил животът, сега е моментът — казах си. — Грабвай парите и…”

Две точки.

Сега разбрах на кого е викал онзи тип. Бяха помислили за всичко. Кучета. Водеха две кучета. Безшумни кучета в моите представи кучета, които не лаят, докато тичат навън, са адски добре дресирани. Накъдето и да хукна нямаше измъкване.

Положението не изглеждаше никак розово. Не беше чак лошо колкото преди три минути — тогава стоях с дуло в устата, — но пък и ситуацията се бе променила. Далечният крехък звън ме известяваше не само, че ме преследва банда негодници, а и че имам какво да загубя. Все едно забих в плътта си два ножа. Единият — горещ, другият — студен. Щастие и страх от смъртта. Какво дяволско нещо е това надеждата.

Огледах се.

Очите ми спряха върху ножа на Кнют.

Щастие и страх от смъртта. Надежда.

Изчаках и последният да потъне в гората с кучетата, извадих паласката от стената, отворих вратата и изхвърчах навън.

Коленичих по трупа на елена. Оттам се вдигна рояк мухи. И мравките го бяха налазили. Козината на подутия труп сякаш беше жива. Надзърнах през рамо. Временно хижата щеше да ме скрива от погледите им. Но нямах много време.

Затворих очи и забих ножа в корема на мъртвото животно.

Газовете вътре се освободиха с продължителен стон.

Разпорих корема на елена. Вътрешностите започнаха да се изсипват на земята и аз затаих дъх. Имаше по-малко кръв, отколкото очаквах. Навярно се бе събрала в долната част на трупа и вече се бе съсирила. Или я бяха изпили. Защото живот кипеше не само от външната част на тялото. Плътта пукаше, разяждана от белезникави червеи, които пълзяха и се множаха. Отврат.

Поех си дъх. Затворих очи, потиснах гаденето, което напираше в гърлото ми, и вдигнах червения шал над устата и носа ми. Бръкнах с две ръце в отвора и извадих огромна слузеста торба — най-вероятно стомаха. Рязнах тук-таме с ножа, за да го освободя напълно. Пуснах го и той се търкулна по земята.

Вторачих се в тъмната утроба. Изтръпвах при мисълта да се напъхам вътре. Само след броени минути, а навярно дори секунди, щяха да пристигнат! „И така да е, няма да вляза в тая гнусна слузеста пихтия”, казах си. Тялото ми просто отказваше.

Излая куче. Мамка му.

Пред очите ми изплува Леа, очите й, устните. По лицето й бавно се разстила усмивка.

— Ти успя, Юлф — казва тя с плътния си топъл тембър.

Преглътнах с мъка, разтворих прореза и се вмъкнах в търбуха на мъртвия елен.

Макар еленът да беше едър и да бях извадил голяма част от карантиите му, вътре беше тясно. Едвам се напъхах. А трябваше и да „затворя” след себе си. Целият лепнех от всевъзможни телесни течности. Вътре беше топло заради газовете и енергията, освобождавана по време на гнилостните процеси, както и заради топлината, отделяна от активно пъплещите буболечки. Нали и в мравуняците непрекъснато е топло по същата причина. Вече не можех да сдържам гаденето. Повърнах няколко пъти. Опитах се да не вдигам шум.

После ми поолекна. Но все още не бях напълно скрит. Всеки, доближил трупа, щеше да ме види. Как да затворя процепа? Опитах се да хвана кожата от двете страни на прореза и да съединя ръбовете, но те бяха толкова слузести, че ми се изплъзваха.

Задаваха се още по-сериозни проблеми. С едри скокове към мен приближаваха две огромни черни кучета.

Хвърлиха се върху мъртвия елен. Едното завря глава в отвора и посегна да ме ухапе. Цапнах го с ножа и то мигом отстъпи. И двете псета нададоха лай. Трябваше час по-скоро да затворя процепа — преди да са дошли хората. Олелията, вдигана от кучетата, ставаше все по-оглушителна. До мен вече долитаха и мъжки гласове.

Хижата е празна!

— Ей там има животно!

Пробих кожата на елена и прокарах острието така, че да захване и отсрещния ръб на раната. Така сближих ръбовете и ги защипах с ножа. Ножът ми послужи като телбод. Криво-ляво затворих процепа. Сега ми оставаше само да чакам и да се надявам кучетата да не са обучени да говорят.

Чух да се приближават стъпки.

— Разкарай псетата, Бабанке. Нали уж много те слушали.

Усетих как изстивам. Да, гласът беше на мъжа, отбил се в апартамента ми в Осло, за да ме убие. Йони се беше върнал.

— Пощуряха заради мършата — отвърна Бабанката. — Не е лесно да се владееш, като имаш толкова малко мозък и толкова силни инстинкти.

— За кучетата ли говориш, или за себе си?

— Мамка му как смърди! — изпъшка трети глас. Тутакси го познах: Брюнхилсен от задната стаичка, дето все хитруваше на карти. — Какво се е закачило за рогата му? И защо всички черволаци са навън? Дали да не проверим…

— Изкормили са го вълци — обади се Матис. — Пардон, ама внимавайте да не вдишате миризмата, защото е отровна.

— Сериозно ли? — попита спокойно Йони.

— Ботулизъм — поясни Матис. — Спорите се разнасят из въздуха. Една е достатъчна да убие човек.

Проклятие! Нима след всичко, което преживях, щях да пукна от някаква шибана бактерия?

— Най-честият симптом е замъглено виждане — продължи Матис. — Често говорът е завален. Това е причината незабавно да изгаряме телата на мъртвите северни елени. Искаме да сме сигурни, че ще запазим доброто си зрение и нормалната си реч.

Настъпи мълчание. Представях си как Йони се взира в Матис и се опитва да разшифрова неразгадаемата му полуусмивка.

— Бабанке, Брюнхилсен — обади се Йони, — претърсете хижата сантиметър по сантиметър. Вземете проклетите псета.

— Не е вътре. Невъзможно е — възрази Брюнхилсен.

— Знам. Но ако намерим парите и дрогата, значи все още е наблизо.

Чух как Бабанката и Брюнхилсен теглят отчаяно лаещите кучета нататък.

— Ще прощавате за въпроса, ама ако не откриете нищо, тогава какво?

— Тогава сигурно си бил прав — отвърна Йони.

— Сигурен съм, че той управляваше лодката — настоя Матис. — Тя беше само на петдесетина метра от брега, а той е грозен южняк. Тук нямаме такива. Ако гребе здраво и вятърът остане постоянен, за едно денонощие ще се отдалечи много.

— А ти си го видял, докато си лежал на камъните брега посред нощ?

— Да. През лятото там се спи най-добре.

Усетих как нещо пъпли по прасеца ми. Беше прекалено голямо за червей или мравка. Дишах през устата. Усойница? Мишка? О, моля те, Боже, дано е мишка. Сладка, мъхната мишница — пък ако ще и да е гладна. Само да не е…

— Сериозно? — Йони понижи глас. — Наистина ли от селото дотук се стига най-бързо по този път, заобикаляйки цялото възвишение? Отне ни повече от час. Последния път бях сам и взех разстоянието за по-малко от половин час.

— Да, но ако той беше в хижата, щеше да те застреля.

Животното — или каквото беше — се изкачваше нагоре по крака ми. Изпитвах почти непреодолимо желание да го изтръскам, но знаех, че и най-малкото движение или звук ще ме издаде.

— Да ти кажа — разхили се Йони, — за това, последното, дълбоко се съмнявам.

— И защо? Вярно, раменете ти са тесни, ала затова пък главата ти е достатъчно голяма за мишена.

— Юн Хансен може да стреля, но го е страх.

— Сериозно? Ако беше казал малко по-рано, щях да ви преведа по по-бърз маршрут…

— Казах ти, глупако!

— Да, ама явно нещо не сме се разбрали.

Животното стигна до коляното ми и продължи нагоре по бедрото. В същия миг съобразих, че то пълзи под панталона ми.

— Шшшт!

Да не би да бях извикал или да бях шавнал?

— Какъв беше този звук?

Възцари се пълна тишина. Притаих дъх. Мили Боже…

— Църковните камбани — поясни Матис. — Днес погребват Вилям Свартщайн.

Да не би да е леминг? Чувал бях, че хапят много лошо. Животното вече приближаваше мъжкото ми съкровище. Внимателно хванах крачола на панталона и го свих плътно с юмрук, така че да блокирам достъпа до ценните ми атрибути.

— Тая воня не се трае. Да се махаме — предложи Йони. — Дайте да проверим надолу по потока. Може да се е скрил там.

Чух стъпки по пирена. В крачола ми животното направи няколко опита да се провре през стеснението, но разбра, че тунелът е затворен, примири се и се върна по същия път.

— Тук няма нищо! Само винтовка и костюм! — извика глас от хижата.

— Добре, момчета, да се връщаме, преди да е заваляло.

Изчаках известно време — стори ми се цял час, но може да е било и десет минути. После издърпах ножа от еленската кожа и надникнах.

Беше чисто.

Допълзях до потока по корем. Потопих се в леденостуденото корито и оставих водата да ме облива, да ме очисти от смъртта, от шока, от гнилоча.

Полека-лека се върнах към живота.