Среднощно слънце

Втора глава

Продължавах да дишам, усещах как пулсът ми се успокоява. Тялото ми беше разбрало още непроумяното от ума. Ако бяха ония, нямаше да ме побутват лекичко, а щяха рязко да отметнат расото, да установят, че отдолу е който им трябва, и да ме надупчат като швейцарско сирене.

Предпазливо дръпнах расото от лицето си.

Над мен се бе надвесило покрито с лунички лице с чип нос, лепенка на челото и светли мигли над изумително сини очи. От главата стърчеше гъста рижа коса. На колко ли беше момчето? На девет? На тринайсет? Нямах представа. Нищичко не разбирам от деца.

— Не може да лежиш тук.

Огледах се. Освен малкия не видях другиго.

— Защо? — попитах сънливо.

— Защото мама ще чисти.

Изправих се, навих расото на руло, грабнах якето си от преградата, опипах джоба — пистолетът си беше вътре. Докато се обличах, болка проряза лявото ми рамо.

— Ти южняк ли си? — попита момчето.

— Зависи какво разбираш под „южняк”.

— Ами че си от място на юг от тук.

— Всичко е на юг от тук.

Момчето наклони глава настрани.

— Аз съм Кнют и съм на десет. Ти как се казваш?

Тъкмо преди да изтърся друго име, съобразих, че е по-добре да се придържам към вчерашната версия. Юлф.

— На колко си, Юлф?

— Стар съм — отвърнах и разкърших врат.

— Имаш ли трийсет?

Вратата на ризницата се отвори. Обърнах се. Оттам излезе жена, спря и ме огледа. Прекалено е млада за чистачка, стрелна се в ума ми. Направи ми впечатление и колко силна изглежда. На ръката, с която държеше кофата с плискаща се насам-натам вода, изпъкваха вени. Жената имаше широки рамене, но тънка талия. Старомодна плисирана пола покриваше краката й. Порази ме и разкошната й коса: дълга и толкова тъмна, че лъщеше на светлината от високите прозорци. Непретенциозна шнола укротяваше буйните вълни.

Жената тръгна към мен, обувките й тракаха по пода. Приближи се на достатъчно разстояние да разгледам лицето й и установих, че устата й е хубава, но с малък белег от оперирана заешка устна. Струваше ми се направо неестествено жена с толкова тъмна кожа и коса да има толкова сини очи.

— Добро утро — поздрави тя.

— Добро утро. Пристигнах с автобус през нощта и нямаше къде да…

— Ясно. Тук вратата е висока и широка.

Изрече го без топлота в гласа, остави кофата и мопа на пода и протегна ръка.

— Юлф — представих се и посегнах да стисна дланта й.

— Расото. — Тя размърда енергично пръсти, за да ми даде да разбера, че расото е причината за изпънатата десница.

Погледнах смачканата дреха в лявата си ръка.

— Не намерих одеяло — оправдах и се й я подадох.

— И нищо друго за ядене освен нафора. — Тя разгъна тежката бяла дреха и я огледа щателно.

— Съжалявам. Ще платя за…

— Дано да ти се е усладила — със или без благословия. Само че следващия път, ако обичаш, не плюй върху областния ни управител.

Не съм сигурен усмивка ли видях, но белегът на горната устна леко се надигна. Без да каже нищо повече, тя се обърна и влезе в ризницата.

Взех си чантата и прескочих преградата около олтара.

— Къде отиваш? — попита ме момчето.

— Навън.

— Защо?

— Как така защо? Защото не живея тук.

— Мама само се прави на сърдита.

— Поздрави я от мен.

— А ти кой си? — обади се тя. Връщаше се при олтара.

— Юлф — вече почвах да свиквам с новата си самоличност.

— И по каква работа си дошъл в Косюн, Юлф? — Тя изцеди парцала над кофата.

— На лов.

Съобразих, че в толкова малко селце е най-благоразумно да се придържам към една и съща версия.

Тя закрепи парцала към дългата дръжка.

— Какво ще ловуваш?

— Яребици — пробвах да налучкам. Живеят ли яребици толкова далеч на север? — Или каквото и да е с пулс — добавих.

— Тази година мишките и лемингите са кът.

Засмях се.

— Имах предвид малко по-големи животни.

Тя повдигна вежда.

— А аз — че няма яребици.

Настана мълчание.

Накрая го наруши Кнют:

— Когато мишките и лемингите не достигат, хищниците нападат яребичите яйца.

— А, сега разбирам — кимнах.

Потният ми гръб лепнеше. Имах нужда да се изкъпя и да си изпера ризата и паласката. И якето.

— Все ще се намери по какво да стрелям. Проблемът по-скоро е, че малко съм подранил. Ловният сезон започва чак следващата седмица. Е, дотогава ще използвам времето за аклиматизация.

Надявах се Матис да ми е дал вярна информация.

— Вие, южняците, с вашите сезони — пренебрежително изсумтя жената. — Много държите да има строг регламент кога ще се ловува и кога — не. — Тя прокара парцала по мястото, където бях подремнал, толкова отривисто, че гумената дръжка изскърца. — По нашите земи хората ловуват за прехрана. Когато нямат нужда от дивечово месо, не ходят на лов.

— А случайно да знаете къде в селото мога да отседна?

Тя спря да мие и се облегна на дръжката.

— Ами просто почукай на някоя врата и ще те подслонят.

— Има ли значение на коя?

— Не. Но в момента малко хора са си вкъщи.

— А, да. — Погледнах Кнют. — Заради лятната ваканция.

Жената поклати глава с усмивка.

— Заради лятната паша. Всички, които гледат северни елени, бивакуват на палатки и каравани до пасищата долу покрай брега. Други пък са на риболов. А мнозина отидоха на църковния събор в Каутокейно.

— Ясно. Имате ли възможност да ме подслоните у вас? — Забелязах колебанието й и побързах да добавя: — Ще ви платя добре. Много добре.

— Никой от тукашните няма да ти вземе пари. Но мъжът ми не си е вкъщи и не е прилично.

Не е прилично? Гледах полата й. Дългата й коса.

— Разбирам. Знаете ли къде мога да намеря къща, която да не е толкова… централно разположена? Да се намира на тихо, спокойно място. И да се открива хубава гледка. — С добра видимост, та да забележа отдалече, ако някой приближава — имах предвид всъщност.

— Щом ще ходиш на лов, отседни в ловната хижа. Всички я използват. Малко е отдалечена и е тясна и спартански обзаведена, но там със сигурност ще се чувстваш на спокойствие. А гледка се открива към четирите посоки на света.

— Звучи идеално.

— Кнют ще те заведе до там.

— О, няма нужда, сам ще намеря…

— Не! — извика момчето. — Моля те!

Пак го погледнах. Лятна ваканция. Всички са някъде. От скука е дошъл с майка си, докато тя чисти. Най-сетне се случва нещо интересно.

— Добре, съгласен съм. Тръгваме ли?

— Да!

— Само се чудя… — обади се тъмнокосата жена и натопи парцала в кофата — … с какво ще стреляш. В тази малка чанта, така като я гледам, няма ловна пушка.

Впих поглед в чантата ми, сякаш я измервах, за да преценя дали да се съглася с жената.

— Забравих си пушката във влака. Обадих се да съобщя и обещаха да ми я изпратят по автобуса до два-три дни.

— Но нали ти трябва оръжие, с което да се упражняваш — тя се усмихна — преди началото на сезона.

— Ами…

— Ще ти услужа с пушката на мъжа ми. Изчакайте ме отвън. Ей сега приключвам.

Ловна пушка? Защо пък не, дявол да го вземе? И понеже нито едно от изреченията не завършваше въпросително, само кимнах и тръгнах към вратата. Зад гърба си чух ускорено дишане и забавих крачка. Момчето настъпи обувката ми.

— Юлф?

— Да?

— Знаеш ли вицове?

Седях от южната страна на църквата и пушех. Не съм напълно наясно защо пуша. Не съм пристрастен. Кръвта ми не гладува за никотин. Причината да пуша не е тази, а някаква друга. Май е свързана със самия ритуал. Той ме успокоява. Със същия успех бих пушил, да речем, слама. А зависим ли съм от наркотици? Категорично не. За алкохолик навярно бих минал, но и в това не съм сигурен. Но, естествено, обичам да съм надрусан, дрогиран, опиянен. Обичам и валиум. Или, по-точно, не ми е добре, като не вземам валиум. Единствено към валиума съм се пристрастявал някога.

Навремето започнах да продавам хашиш, за да финансирам личното си потребление. Беше съвсем просто и логично; купуваш грамаж, достатъчен да се пазариш за цената, продаваш на по-висока цена две трети на малки дози и тревата ти излиза без пари. Оттам има една крачка да превърнеш заниманието в целодневна работа. Виж, пътят до първата продажба беше дълъг. Дълъг и трънлив. На няколко пъти завих не където трябва. Но в крайна сметка се озовах в парка до Кралския дворец и започнах да повтарям шепнешком кратката си оферта „трева?” на минувачи, които ми се струваха с достатъчно дълга коса или с достатъчно откачени дрехи. В живота първият път винаги е най-кофти. Затова, когато някакъв късо подстриган тип със синя риза спря и ми поиска два грама, ме хвана шубето и избягах.

Знаех, че не е агент на полицията — те носят по-дълга коса и по-шантави дрехи. Но се усъмних дали не е от хората на Рибаря. Постепенно обаче ми стана ясно, че Рибаря не се занимава с дребни балъци като мен. Просто трябваше да внимавам да не стана прекалено голям. И да не припарвам до пазара на амфетамин и хероин — негова неприкосновена територия. Хофман допусна тази грешка. И затова свърши зле. Пресели се на оня свят.

Хвърлих фаса между гробовете отпред.

Разполагаш с отредено време, изгаряш до филтъра и неумолимо настъпва краят. Но смисълът е поне да можеш да гориш, докато стигнеш до филтъра, а не да угаснеш преждевременно. Като казвам „смисъл”, е добре да уточня, че под „смисъл” разбирам цел. Иначе не ми пука за смисъла. Не всеки ден след погребението изпитвах такава увереност в моята цел.

Затворих очи и се съсредоточих върху слънцето — да усетя как сгрява кожата ми. Да му се насладя. Хедон. Гръцки бог. Или лъжлив бог, както го нарича Църквата. Доста арогантно ми се струва да наричаш „лъжливи” всички богове освен измисления от теб. „Да нямаш други богове, освен Мене.”[1] Заповед на диктатор към поданиците му. Смешното е, че християните не го осъзнават; не съзират механизма, включващ регенерация, самовъзпроизводство и самоподсилване и обезпечил оцеляването на тяхната религия в течение на цели две хилядолетия. В нея ключът към спасението е достъпен единствено за извадилите късмет да се родят във време, което представлява само миг във всемирната история, и при това живели на единственото парченце земя, удостоено с привилегията да му отправят офертата „рай”?

Застудя. Облак затули слънцето.

— Това е баба.

Отворих очи. Не беше облак. Слънцето образуваше ореол около рижата глава на момчето. Жената в църквата наистина ли му беше баба?

— Моля?

— Гробът, където си изхвърли цигарата — посочи то.

Плъзнах поглед покрай него. Струйка дим се виеше от цветната леха пред черна мраморна плоча.

— Извинявай. Целех се в алеята.

Малкият скръсти ръце.

— И това ми било ловец! Щом не можеш да улучиш цяла алея, как ще уцелиш яребица?

Уместен въпрос.

— Е, сети ли се за някой виц?

— Не. Нали те предупредих, че ще ми трябва време.

— Вече минаха… — той си погледна несъществуващия часовник — … двайсет и пет минути.

Измисляше си. Обзе ме предчувствие, че разходката до ловната хижа ще се проточи.

— Кнют! Не досаждай на господина — обади се майката. Тъкмо излизаше от църквата. Тръгна към портата.

Станах и я последвах. Тя имаше гъвкава походка и грациозно извит гръб, изящен като лебедова шия. Чакълестата алея минаваше покрай църквата и продължаваше между трийсетината къщи, които всъщност представляваха Косюн. Тишината беше почти злокобна. До момента освен Кнют, майка му и ескимоса Матис не бях виждат други хора.

— Защо къщите нямат завеси? — попитах.

— Защото Лестадиус ни учи да пускаме Божията светлина да нахлува свободно в домовете ни — отговори тя.

— Лестадиус?

— Ларш Леви Лестадиус[2]. Наистина ли не си запознат с неговото учение?

— Не съм.

Е, бях чел нещичко за този шведски свещеник от миналия век, изкоренил разврата и порока сред местните, но определено не познавах учението му в подробности и всъщност си мислех, че старомодните му идеи вече са отживелица.

— Ти не си ли лестадианец? — попита ме Кнют. — Значи, ще гориш в ада.

— Кнют!

— Какво? Дядо казва така! А той ги разбира тези работи, нали е бил странстващ проповедник в цяла Финландия и северен Тромс.

— Дядо ти казва и друго: не бива да натрапваш религията си на хората. — Майката ме изгледа извинително. — Понякога Кнют става малко напорист. От Осло ли си?

— Там съм роден и израснал.

— Семейство имаш ли?

Поклатих глава.

— Сигурен ли си?

— Моля?

— Поколеба се — усмихна се тя. — Да не си разведен?

— Тогава със сигурност ще гориш в ада! — извика Кнют и размърда пръсти, изобразявайки пламъци.

— Не съм разведен — уточних.

Забелязах, че тя ме поглежда някак изпитателно.

— Самотен ловец далеч от дома, а? Иначе с какво се занимаваш?

— Изпълнител на поръчки — отвърнах.

Някакво движение горе привлече вниманието ми. За миг зърнах мъжко лице, после завесите се спуснаха.

— Преди няколко дни напуснах. Опитвам се да си намеря нещо ново.

— Нещо ново — повтори тя. Прозвуча като въздишка.

— А ти чистиш, така ли? — попитах, колкото да не мълча.

— Мама е клисарка — обади се Кнют, — дядо казва, че би могла да наследи свещеника. Ако беше мъж, де.

— Нали е позволено да ръкополагат жени за свещенички?

— Жена свещеничка в Косюн? — разсмя се тя.

Малкият продължаваше да гъне длани като огнени езици.

— Тук живеем ние. — Тя свърна към малка къща без завеси.

На двора, върху газобетонни блокчета, стоеше волво без гуми, а отстрани — работна количка с две ръждясали джанти вътре.

— Това е колата на татко — осветли ме Кнют. — А тази е на мама — посочи фолксваген „Бийтъл”, паркиран на сянка вътре в отворения гараж.

Влязохме и къщата — вратата стоеше отключена. Домакинята ме въведе в дневната и отиде да намери пушката. Останах в стаята с Кнют. Обзаведена скромно, дневната беше спретната, чиста и подредена, с масивни мебели, но без телевизор или стереоуредба. Не видях стайни растения. На стената висяха изображение на Христос с овца в ръце и една-единствена сватбена снимка.

Приближих се. Жената на снимката несъмнено беше моята домакиня. В булчинската рокля изглеждаше хубава, направо красива. Младоженецът беше висок и широплещест. Усмихнатото му, но въпреки това сурово, недружелюбно лице ми заприлича на мярнатото преди малко зад завесата.

— Ела, Юлф!

Тръгнах по посока на гласа. Прекосих коридор и влязох през отворена врата в работилница. Неговата работилница. Дърводелски плот с ръждясали автомобилни чаркове, изпотрошени играчки, явно отдавна зарязани тук, и още куп недовършени начинания.

Жената беше намерила няколко кутии с патрони и ми посочи гладкоцевна ловна пушка, окачена на гвоздей на стената — толкова нависоко, че тя не я стигаше. До пушката висеше винтовка. Подозирах, че ме остави да изчакам в дневната, за да поразтреби преди това в работилницата. Забелязах кръгчета от бутилки. Не ми убягна и миризмата на вкисната ракия, на спирт и цигари.

— Имаш ли патрони за винтовката? — попитах.

— Да, но нали ще стреляш по яребици?

— С винтовката предизвикателството ще е по-голямо — протегнах се и я свалих от гвоздея. Прицелих се през прозореца. Завесите на съседната къща се разлюляха. — Пък и няма да ми се налага да вадя сачмите от дивеча. Как се зарежда?

Тя ме погледна изпитателно, явно несигурна дали се шегувам. После ми показа. Знаейки какво работя, човек би си помислил, че съм експерт по оръжията, но всъщност умея да боравя единствено с пистолет. Тя постави пълнителя, показа ми как да заредя винтовката и обясни, че била полуавтоматична — законът не ми позволявал да държа повече от три патрона в пълнителя и един в патронника.

— Разбира се — кимнах и се прицелих наужким.

В оръжията ми харесва звукът на смазан метал, на прецизно инженерно изкуство. Нищо друго.

— Вземи и това. Може да ти потрябва.

Обърнах се. Тя ми подаде бинокъл — „Б8”, съветски военен бинокъл. Навремето дядо ми се бе сдобил с такъв по тайни канали — трябваше му да разглежда детайлите по църковните сгради. От него знам, че преди и по време на Втората световна война цялата качествена оптика се произвеждала в Германия. След като превзели източната част, руснаците веднага откраднали промишлените тайни на немците и започнали да изработват по-евтини, но адски сполучливи копия. Как ли този „Б8” бе попаднал тук? Оставих винтовката и погледнах през него. Към къщата с мъжкото лице. Сега там нямаше никого.

— Ще ти платя за услугата.

— Глупости. — Тя върна кутията с патрони на мястото й, взе друга и я постави пред мен. — Според мен за Хюго ще е достатъчно да платиш само използваните боеприпаси.

— Къде е той?

— На риболов.

Явно въпросът ми беше неприличен, защото лицето й леко потръпна.

— Носиш ли си нещо за ядене? — попита тя.

Поклатих глава. Дори не се бях сещал за това. Всъщност колко пъти бях ял след бягството от Осло?

— Ще ти приготвя сандвич. Напазарувай си от бакалницата на Пирио. Кнют ще ти я покаже.

Пак излязохме навън. Жената си погледна часовника — навярно за да се увери, че не съм се задържал прекалено дълго в дома й, та да дадем на съседите повод за клюки. Кнют тичаше напред-назад из двора, ентусиазиран като куче преди разходка.

— До хижата има около половин час или малко повече — обясни жената. — Зависи колко бързо вървите.

— Хм… Не знам кога ще ми изпратят моята пушка.

— Задръж тази, колкото искаш. Хюго рядко ходи на лов.

Кимнах. Нагласих ремъка на винтовката на подходящата дължина и я метнах на рамо. На здравото си рамо. Плъзнах поглед към селото. Опитах се да измисля думи за сбогом. Тя леко наклони глава — така правеше и синът и — и отметна няколко кичура от лицето си.

— Май не ти харесва особено, а?

Явно физиономията ми е издавала объркване, защото тя се засмя и високите й скули леко почервеняха.

— Питам за Косюн. За къщите ни. Преди е било хубаво. Преди войната. Но когато през 1945-а дошли руснаците и немците хукнали да бягат, по време на отстъплението опожарили всичко до основи. Всичко с изключение на църквата.

— Тактиката на опожарената земя.

— И на хората им трябвали къщи. Затова строили бързо. И грозно.

— О, не е чак толкова грозно — излъгах.

— Напротив — засмя се тя. — Къщите са грозни. Но не и обитателите им.

Гледах белега й.

— Вярвам ти. Е, Кнют, да вървим. Благодаря — протегнах й ръка.

Този път тя я стисна. Нейната беше силна и топла подобно на гладък, напечен от слънцето камък.

— Бог да те пази — пожела ми тя.

Погледнах я. Добронамереността й ми се стори искрена.

Бакалницата на Пирио се помещаваше в сутерена на една от къщите. Вътре цареше мрак и Пирио дойде чак след като Кнют три пъти я извика по име. Беше едра, пълна и носеше забрадка. Имаше писклив глас:

Jumalan terve.

— Моля? — не разбрах.

Тя се извърна и погледна Кнют.

— Господ здраве да ти дава — преведе момчето. — Пирио говори на фински, но знае норвежките имена на продуктите.

Започнах да изреждам какво ми е нужно и продавачката сваляше стоките една по една от рафтовете зад тезгяха. Кюфтета в сос — консерва. Рибени кюфтета — консерва. Салам. Сирене. Хляб.

Явно смяташе наум, защото, след като приключих с продуктите, тя просто написа някакво число на една бележка и ми я показа. Чак сега съобразих, че трябваше да извадя няколко банкноти от паласката още преди да вляза. И тъй като нямах желание да афиширам с каква значителна сума се разхождам из селото — близо сто и тринайсет хиляди крони, — застанах гърбом към момчето и към продавачката и разкопчах двете най-долни копчета на ризата си.

— Не можеш да пишкаш тук, Юлф — обади се Кнют.

Извърнах се наполовина към него.

— Пошегувах се — засмя се той.

Подадох стотачка на Пирио, а тя размаха безпомощно ръце — нямала да ми върне ресто.

— Никакъв проблем — уверих я. — Бакшиш.

Тя отговори нещо на грубо звучащия си непонятен език.

— Настоява да купиш още продукти за другите пари — преведе Кнют.

— В такъв случай е добре да си запише колко има да ми връща.

— Тя ще запомни. Хайде, ела.

Кнют тичаше пред мен по пътеката. Пиренът се триеше в прасците му, а комари жужаха около главите ни. Финмаркското плато.

— Юлф?

— Да?

— Защо имаш толкова дълга коса?

— Защото не съм я подстригвал.

— Ааа…

Двайсет секунди по-късно:

— Юлф?

— Мхм?

— Нито дума ли не знаеш на фински?

— Нито дума.

— А на саамски?

— Пак същото.

— Само норвежки ли знаеш?

— И английски.

— В Осло има ли много англичани?

Примижах срещу слънцето. Ако в момента наближаваше обяд, значи, вървяхме на запад.

— Не — отговорих. — Просто английският е международен език.

— Аха. И дядо така казва. Според него норвежкият бил езикът на разума, а саамският — на сърцето, финският пък бил свещен.

— Щом дядо ти го казва, значи, така е.

— Юлф?

— Да?

— Сетих се един виц.

— Да го чуем.

Кнют спря, изчака да го настигна и продължи редом с мен.

— Не спира да върви, а никога не стига до вратата. Що е то?

— Това не е ли по-скоро гатанка?

— Да ти кажа ли отговора?

— Кажи го. Не се сещам.

Той заслони очи с ръка и ме погледна с присвити очи.

— Лъжеш, Юлф.

— Моля?

— Знаеш отговора.

— Така ли?

— Всички знаят отговора на тази гатанка. Защо все лъжете? Ще…

— Горим в ада?

— Да!

— Аз и кой друг?

— Тате. Чичо Уве. Мама.

— И майка ти ли лъже?

— Лъже за тате. Казва, че нямало защо да се страхувам. Сега е твой ред. Разкажи някой виц.

— Аз не съм много по вицовете.

Кнют простена и се оклюма, а ръцете му се размятаха вяло над пирена.

— Целиш се накриво, не знаеш нищо за яребиците, не си по вицовете. Изобщо можеш ли нещо?

— Чакай да помисля. — Загледах се в самотна птица, която кръжеше високо над нас.

Наблюдаваше зорко. Търсеше си плячка. Заради скованите, леко присвити крила ми заприлича на бомбардировач.

— Мога да се крия.

— Супер! — оживи се Кнют. — Тогава да играем на криеница. Кой ще жуми? Онче, бонче, счупено…

— Ти изтичай напред и се скрий, аз ще те търся.

Той направи три крачки и се закова намясто.

— Какво има?

— Казваш го само за да ме разкараш.

— Глупости.

— Пак лъжеш!

Свих рамене.

— Тогава да поиграем на мълчанка. Който проговори пръв, го гръмват в главата.

Малкият ме изгледа странно.

— Наужким — уточних. — Искаш ли?

Той кимна със стиснати устни.

— Начало! — обявих.

Продължихме да вървим. Околният пейзаж, от разстояние лъжовно еднообразен, всъщност непрекъснато се менеше. От меко нагъната и обрасла със зелен и ръждивочервен пирен земята ставаше камениста и сипаничава. А изведнъж — под светлината на слънцето, чийто жълтеникавочервен диск от пристигането ми бе изминал половин обиколка около мен — всичко наоколо сякаш пламна, все едно по полегатите склонове потече нажежена лава. И над всичко това — необятна небесна шир. Нямам представа защо небето ми се струваше много по-голямо тук; защо сякаш виждах как земята се огъва. Навярно заради недоспиването. Някъде прочетох, че дори две денонощия без сън са достатъчни да започнеш да халюцинираш.

Кнют крачеше напред с бойна, решителна луничава физиономия. Рояците комари се сляха в огромно ято, от което нямаше измъкване. Престанах да ги пляскам. Оставих ги да кацат по мен. Пробиваха кожата ми с хоботчетата си и ми инжектираха упойка. Действаха толкова милозливо, че реших да не им преча. Сега най-важното беше да не спирам и с всеки изминат метър да увеличавам разстоянието между мен и цивилизацията. Същевременно назряваше необходимостта да си начертая план.

Рибаря винаги намира когото търси.

Досега планът беше да не следвам никакъв план, защото Рибаря щеше да отгатне всеки логичен мой замисъл. Единственият ми шанс да оцелея беше да действам произволно. Да бъда толкова непредсказуем, че дори самият аз да не знам какъв ще бъде следващият ми ход. Но по-нататък щеше да ми се наложи да си създам ясна стратегия за действие. Ако изобщо успеех да я докарам до „по-нататък”.

— Часовник — обади се Кнют. — Отговорът на гатанката е часовник.

Кимнах. Беше само въпрос на време.

— Сега можеш да ме гръмнеш в главата, Юлф.

— Добре.

— Направи го, де!

— Защо?

— Ами за да се свършва по-бързо. Няма нищо по-лошо от куршум, който не знаеш кога ще те улучи.

— Бум.

— В училище тормозеха ли те, Юлф?

— Защо питаш?

— Ами защото говориш странно.

— Там, където съм отраснал, всички говорят странно.

— Олеле. Всички ли са ги тормозили в училище?

Досмеша ме.

— Добре де, малко ме тормозеха. Когато бях на десет, родителите ми починаха и аз се преместих при дядо ми, Басе — от източен в западен квартал. Другите деца ме наричаха Оливър Туист и източна отрепка.

— Но ти не си такъв.

— Благодаря.

— Ти си южна отрепка — разсмя се Кнют. — Ето ти още един виц. Вече изоставаш с три.

— Ще ми се да знаех откъде ги вадиш всички тези вицове, Кнют.

Той присви око и ме погледна.

— Ще ми дадеш ли да понося пушката?

— Не.

— Тя е на тате.

— Казах „не”.

Кнют въздъхна тежко и пак увеси нос, но бързо се разведри. Продължавахме да вървим. Той си тананикаше тихичко. Не бих се заклел, но ми звучеше като псалм. Прииска ми се да го попитам как се казва майка му — струваше ми се полезно да знам името й, като се върна в селото, ако, например, забравя къде се намира къщата й. По една или друга причина обаче не го попитах.

— Ето я хижата — посочи Кнют.

Извадих бинокъла. Нагласих фокуса и на двете лещи. Зад танцуващите комари нещо приличаше повече на барака за дърва, отколкото на хижа. Прозорци не се виждаха. Купчина небоядисани, сиви, изсъхнали греди, вкопчени една в друга около тънък черен комин.

Продължихме нататък. Мислех за съвсем други неща, но неочаквано забелязах движещ се обект — значително по-голям от комар. Намираше се на стотина метра пред нас. Откъсна се от еднообразния пейзаж. За миг сърцето ми спря. Животно с огромни рога тичаше през пирена и се чуваше странно щракане.

— Елен — установи Кнют.

Пулсът ми постепенно се успокои.

— Откъде разбра, че не е… ъъъ… женска?

Той пак ме изгледа озадачен.

— В Осло няма много елени — поясних.

— Искаш да кажеш, че не е кошута. Ами мъжкарите имат по-големи рога — така ги различавам. Виж как си търка рогата.

Еленът, спрял в близката горичка зад хижата, си търкаше рогата в ствола на една бреза.

— Какво прави? Лющи кора, за да я яде ли?

Кнют се разсмя.

— Северните елени се хранят с лишеи.

— Вярно бе. Нали в училище учехме за вид лишеи, дето растели близо до Северния полюс; учехме и че йойк било специфична саамска песен, а лавво — саамският аналог на индианския вигвам. А разстоянието между Осло и Финмарк било по-голямо, отколкото между Лондон и Париж. Преподаваха ни и някакво правило как по-лесно да помним имената на фиордите, но вече съм го забравил. Изкарал съм петнайсет години зад учебния чин, две от тях — в университета, запомняйки уроците само отгоре-отгоре.

— Така си чисти рогата — поясни Кнют. — Сега, през август, им е периодът на активно почистване. Когато бях малък, дядо ми казваше, че елените правели така, за да си чешат рогата.

Той премлясна като старец, за да изрази пренебрежение колко наивен е бил някога. Можех да му дам пример със себе си как някои от нас продължават да са наивни и в зряла възраст.

Хижата се намираше върху четири големи камъка. Вратата не беше заключена, но се наложи да дръпна силно дръжката, за да се отдели от рамката. Вътре имаше двуетажно легло с вълнени одеяла, чугунена печка на дърва с очукан чайник и тенджера на двата котлона; оранжев стенен шкаф, червена пластмасова кофа, два стола и килната на запад маса — или защото беше крива, или защото подът беше наклонен.

Хижата имаше прозорци. Не ги бях видял, защото представляваха съвсем малки кръгли отвори на всички стени освен на стената с вратата. Въпреки скромните си размери пропускаха достатъчно светлина и отвътре се виждаше кой идва от четирите посоки на света. Бойници. От единия до другия край на хижата имаше не повече от три крачки. Усетих как паянтовата конструкция се разклаща под стъпките ми като масичка във френско кафене, но това не промени заключението ми: хижата беше идеална.

Огледах се и се сетих какво каза първо дядо ми, когато, с куфара ми в ръце, спря пред вратата на къщата си и отключи: Mi casa es su casa. Без да разбирам и дума, схванах какво значи: моят дом е и твой. Тогава бях на десет.

— Ще пийнеш ли кафе, преди да се върнеш долу? — попитах предразполагащо и отворих печката. Отвътре се вдигна ситна сива пепел.

— Аз съм на десет. Не пия кафе. Трябват ти дърва. И вода.

— Виждам. А една филийка ще хапнеш ли?

— Имаш ли брадва? Или нож?

Гледах го безмълвно. В отговор той завъртя пренебрежително очи. Какъв ловец съм, щом нямам дори нож!

— Използвай този на първо време. — Кнют измъкна от колана на гърба си огромен нож с широко острие и жълта дървена дръжка.

Претеглих го в ръка. Беше тежък, но не прекалено, и с отличен баланс. Какъвто трябва да бъде и един пистолет.

— От татко ти ли е?

— От дядо ми — бащата на мама. Това е фински нож.

Разбрахме се той да донесе дърва, а аз — вода. Явно му доставяше голямо удоволствие да върши работата на възрастните. Кнют грабна ножа и изтича навън. Забелязах отпорена дъска на стената. Под нея имаше изолация от мъх и торф. Натъпках вътре паласката с парите. От горичката се чуваха удари на стомана в дърво. Взех пластмасовата кофа и налях вода от потока, който течеше само на стотина метра от хижата.

Изчистих шкафа от мишите изпражнения и подредих вътре хранителните продукти, а Кнют напълни печката със съчки и дървесна кора. Дадох му кибрита си. След съвсем малко печката бумтеше, а кафеникът съскаше. Помещението леко се задими. Забелязах, че комарите са изчезнали, и веднага се възползвах. Съблякох си ризата и наплисках лицето и гърдите си с вода от кофата.

— Какво е това? — посочи Кнют.

— Това ли? — посегнах към идентификационната плочка, която носех на ланец на врата си. — Името и ЕГН-то ми, гравирани върху метал, устойчив дори на ядрен взрив. Нося го, за да знаят кого са убили.

— И защо им е?

— За да знаят къде да изпратят скелета.

— Ха-ха — засмя се сухо той. — Това не се брои за виц.

Съскането на кафеника премина в предупредително клокочене. Налях в една от напуканите чаши, а Кнют вече беше преполовил втората си дебела филия с пастет. Започнах да духам черната, омазнена на повърхността течност.

— Какво е кафето на вкус? — поинтересува се Кнют с пълна уста.

— Първият път е най-кофти — отвърнах и отпих предпазливо. — Нахрани се, че стана време да се прибираш. Майка ти да не почне да се чуди къде се бавиш.

— Тя знае къде съм. — Той се облакъти на масата, сплеска с ръце бузите си и те се издуха пред очите му. — Разкажи ми виц.

Кафето беше страхотно, а чашата приятно сгряваше ръцете ми.

— Норвежец, датчанин и швед се обзаложили кой ще успее да се надвеси най-много от прозорец. Този знаеш ли го?

— Не. — Той свали ръцете си от масата и прикова в мен заинтригуван поглед.

— И така, тримата седнали на външния перваз. И неочаквано норвежецът спечелил.

Настъпи мълчание. Отпих от кафето. Съдейки по ококорените очи на Кнют, май очакваше продължение. Но това беше целият виц.

— Как така спечелил? — попита той.

— Не се ли сети? Паднал от прозореца.

— Значи, норвежецът е заложил на себе си?

— Много ясно.

— Не е ясно. Трябваше да уточниш в самото начало.

— Добре, но сега поне схвана смешката — въздъхнах. — Е, как ти се стори?

Той потърка с показалец луничавата си брадичка и се вторачи замислено в празното пространство. Изсмя се високо два пъти. После пак се вторачи замислено.

— Малко е кратък — отсече. — Но пък точно затова е забавен. Раз-два-три — и край. Смешен си е. — Той се засмя.

— Като каза край…

— Добре, ще си вървя. — Той стана. — Утре пак ще дойда.

— Защо?

— Заради лосиона за комари.

Изгледах го въпросително. Той взе ръката ми и я долепи до челото ми. Опипах челото си. На допир напомняше фолио с балончета: цялото в бабунки от ухапвания.

— Добре — кимнах. — Донеси ми лосион против комари. И бира.

— Бира ли? Щом искаш бира…

— … ще горя в ада, знам.

— … ще се наложи да се разходиш до Алта.

Сетих се за миризмата на вкиснат алкохол в работилницата на баща му.

— Ами тогава искам домашна ракия. От оная, от която пие татко ти. Откъде я купува?

Кнют отпусна тежестта на другия си крак.

— От Матис.

— Хм. Матис да не е един дребосък със съдрано шушляково яке?

— Същият.

Извадих банкнота от джоба си.

— Виж колко ще вземеш за тези пари. Остави си за сладолед. Ако яденето на сладолед не е грях, разбира се.

Той поклати глава и взе банкнотата.

— Чао, Юлф. И дръж вратата затворена.

— О, вътре няма място за повече комари.

— Не за да се пазиш от комари, а от вълци.

Шегуваше ли се?

След като той си тръгна, взех винтовката и я опрях върху перваза на прозореца. Погледнах през мерника и отместих плавно мушката наляво. Намерих гърба на Кнют, който се спускаше по пътеката. Продължих към горичката. Открих елена. В същия миг, сякаш ме беше усетил, той вирна глава. Доколкото знам, северните елени са стадни животни. Явно е бил прокуден. Като мен.

Седнах пред хижата да си допия кафето. От горещината и дима вътре ме заболя главата.

Погледнах си часовника. Напредваше неумолимо. Скоро щяха да станат сто часа. Откакто трябваше да съм мъртъв. Сто часа чист бонус.

Загледах се в горичката. Еленът се бе приближил.