Среднощно слънце

Шеста глава

Тик-так-тик-так.

Взирах се в хоризонта. Към Косюн. Възможно беше обаче да тръгнат в обход, през гората, и да ме нападнат в гръб.

Макар че си наливах по малко, пресуших първата бутилка за един ден. Не издържах дълго и още на следващия ден отворих втората.

Очите ми започнаха да се затварят. Умирах за сън. Накрая легнах и си казах, че сухожилието на северния елен ще ми сигнализира за приближаващи хора.

По едно време се разнесе звън на църковни камбани.

В началото не разбрах какво е. Вятърът довяваше глухи отгласи. После обаче — вятърът се усили — чух ясно и отчетливо, че бият камбани. Погледнах си часовника. Единайсет. Неделя ли беше? Реших оттук нататък да следя кой ден от седмицата е. Защото те щяха да дойдат в делничен ден. В работен ден.

От време на време задрямвах. Нямаше начин да го избегна. Същото е като да се возиш сам на лодка в открито море: унасяш се и разчиташ лодката да не се блъсне или да потъне. Присъни ми се, че греба на борда на лодка, пълна с риба — риба, която ще спаси Ана. Нямах и секунда за губене, но от сушата духаше вятър и аз гребях с все сила, дърпах веслата, та кожата по дланите ми се смъкна и заради кръвта веслата се изплъзваха от ръцете ми. Раздрах си ризата и омотах парчета плат около веслата. Борех се с вятъра и бурята, но така и не успях да се приближа до сушата. Каква полза, че лодката беше пълна догоре с тлъста, хубава риба?

През третата нощ се събудих, питайки се дали воят, който бях чул, е сън, или истина. Ако беше истина, значи животното — куче или друго — се бе приближило. Излязох навън да пусна една вода в горичката и погледнах слънцето. Дискът му беше слязъл под рехавите дървесни корони.

Гаврътнах едно и поспах още два часа.

Станах, направих си кафе, намазах си филия и седнах отвън. Не знам дали заради предпазния лосион, или заради алкохола в кръвта ми, но комарите вече не ме хапеха. Опитах се да примамя с малко хляб северния елен. Наблюдавах го през бинокъла. Вирнал глава, гледаше към мен. Навярно ме надушваше отчетливо — така, както отчетливо го виждах аз. Махнах му с ръка. Еленът размърда уши, но остана напълно спокоен. Такъв беше и околният пейзаж. Еднообразните движенията на челюстите на животното наподобяваха въртенето на циментобъркачка. Преживно животно. Като Матис.

Плъзнах бинокъла хоризонтално. Намазах мушката на винтовката с влажна пепел. Погледнах си часовника. Навярно чакаха да се стъмни, та да се прокраднат незабелязано и да ме нападнат изневиделица. Трябваше да спя. Трябваше да си набавя валиум.

Дойде пред вратата ми в шест и половина сутринта.

Замалко изобщо да не го чуя, защото целогодишно спях, натъпкан с валиум, и с тапи в ушите. Безполезните стари единични прозорци на апартамента ми пропускаха всичко: есенни бури, зимен студ, чуруликане на птици, бръмченето на проклетия боклукчийски камион, който три пъти седмично спираше пред входа, а той, разбира се, се намираше точно под прозореца на спалнята ми на втория етаж.

Разполагах с достатъчно пари да си сложа дебели, двойни прозорци или да се преместя на горния етаж. Имах пари, но не и желание да купувам каквото и да било. Защото дори всичките пари на света не можеха да ми върнат изгубеното. След погребението не ми се занимаваше с нищо. Намерих сили само да си сменя бравата с някаква немска. Тук никога не бяха влизали крадци. Един Господ знае защо изобщо го направих.

Той приличаше на малко момче в костюма на баща си. От ризата стърчеше тъничко като на птиче вратле, а върху него беше кацнала голяма глава с проскубана коса.

— Добър ден.

— Рибаря ме изпраща — уточни той.

— Ясно. — Цял изстинах, както си бях по пижама. — Ти кой си?

— Нов съм. Казвам се Йони Му.

— Защо не изчака до девет, Йони? Тогава съм в задната стаичка в рибния магазин. Облечен и тъй нататък.

— Идвам във връзка с Густаво Кинг.

Проклятие.

— Може ли да вляза?

Видях издутината от лявата страна на широкото му яке. Отдолу се криеше голям пистолет. И въпреки това не отказах да го пусна.

— Само бързо да уточним нещо. Рибаря настоява.

Да откажа, би било подозрително. Да откажа, би било безполезно.

— Заповядай — отворих широко вратата. — Кафе?

— Пия само чай.

— Нямам чай, опасявам се.

Той приглади перчема си настрана. Имаше дълъг нокът на показалеца.

— Не казах, че искам чай, Хансен. Просто не пия кафе. Това ли е дневната? След теб, моля.

Влязох, преместих няколко хумористични списания и плочи на Чарлз Мингъс и Моника Сетерлунд от един стол и седнах. Моят посетител се разположи на дивана до китарата. Пружините бяха развалени и той потъна. Наложи се да отмести празна бутилка от водка, за да ме вижда добре. Или за да си осигури пряк изстрел.

— Вчера намериха трупа на Густаво Кинг — съобщи Йони Му. — Но не във фиорда Бюне, където си казал на Рибаря, че си го изхвърлил. От твоите думи вярно излезе само едно: прострелян е с куршум в главата.

— Какво? Нима трупът е бил преместен? Къде…

— В Салвадор в Бразилия.

Кимнах бавно.

— Кой…

— Аз. — Той пъхна дясната си ръка под якето. — С това. — Не беше пистолет, а револвер. Черен, голям и противен. Валиумът ме беше пуснал. — Онзи ден. Тогава си беше доста жив.

Продължих да кимам като идиот.

— Как го намерихте?

— Ако всяка вечер киснеш в един и същи бар в Салвадор и се фукаш как си надхитрил наркокраля в Норвегия, това рано или късно ще стигне до наркокраля в Норвегия.

— Постъпил е глупаво.

— Така или иначе щяхме да го открием.

— Въпреки че го мислехте за мъртъв?

— Докато не види трупа, Рибаря не спира да издирва длъжниците си. Никога. — Тънките устни на Йони помръднаха в едва загатната усмивка. — А Рибаря винаги намира каквото търси. Аз и ти няма как да разберем как го постига, но успява. Винаги. Неслучайно го наричат Рибаря.

— Густаво каза ли нещо, преди…

— Кинг призна всичко. Затова го гръмнах в главата.

— Моля?

Йони Му май вдигна рамене, но заради размъкнатото яке не бях сигурен.

— Дадох му възможност да избира: бързо или бавно. Ако не сложи картите на масата, го чака бавна смърт. Ти, предполагам, като изпълнител на мокри поръчки си наясно с последствията от прецизен изстрел в стомаха. Стомашна киселина в далака и черния дроб…

Кимнах. Нямах опит с такива огнестрелни рани, но притежавах сносно въображение.

— Рибаря пожела и на теб да предоставя същия избор.

— Ако п-п-призная? — Зъбите ми тракаха.

— Ако ни върнеш парите и дрогата, които Кинг е откраднал от Рибаря, а ти си прибрал половината от тях.

Кимнах. Валиумът, както споменах, вече не ми действаше. Бях изплашен до смърт, а това е много мъчително състояние. От друга страна обаче, бях способен да разсъждавам. Бях се озовал в ситуация, повторение на сутринта, когато изненадах Густаво. Дали да не почерпя опит от неговото измъкване?

— Предлагам ти половината.

— Както ти е предложил Густаво? И същият сценарий да се повтори? Не, благодаря. — Пак отметна косата си настрани. Дългият нокът на показалеца му одраска кожата на челото. „Нокът на гущер”, помислих си. — Бързо или бавно, Хансен?

Преглътнах с мъка. Мисли, мисли. Но вместо да се съсредоточа върху намирането на решение, видях как животът ми — злощастните ми избори — се изнизват пред мен като на кинолента. В тишината чувах дизелов двигател, гласове и безгрижен смях отвън. Боклукчиите. Защо, защо не станах боклукчия? Да се грижиш за чистотата в града е почтена работа. Служиш на общото благо. Щях да се прибирам доволен вкъщи и макар и сам, да си лягам с известно удовлетворение. Момент. Да си лягам… Ами ако…

— Парите и дрогата са в спалнята — казах.

— Ами да вървим.

Надигнахме се.

— След теб. — Той размаха револвера да ме подкани. — Възрастта преди красотата.

Докато изминавах няколкото крачки по коридора до спалнята, разиграх плана си наум. Отивам до леглото и грабвам пистолета. Завъртам се и без да гледам лицето му, натискам спусъка. Съвсем просто е. Или той, или аз. Само не бива да поглеждам лицето му.

Влязох. Тръгнах към леглото. Отместих възглавницата и грабнах пистолета. Завъртях се. Устата му зееше. Очите бяха широко отворени. Той знаеше, че ще умре. Натиснах спусъка.

По-точно, исках да го натисна. Цялото ми същество го искаше. С изключение на десния ми показалец. Пак ми се беше случило.

Той вдигна револвера и го насочи към мен.

— Направи голяма глупост, Хансен.

„Това не е глупост”, възразих му негласно. Да намериш пари за животоспасяващо лечение и да се окаже, че болестта вече е напреднала до необратим стадий — ето това е глупост. Да смесиш валиум с водка — това също е глупост. Но да не успееш да стреляш, когато животът ти виси на косъм — виж, това е генетичен дефект. Аз съм еволюционна отрепка и за бъдещето на човечеството беше най-добре да бъда ликвидиран незабавно.

— В главата или в корема?

— В главата. — Отидох до гардероба.

Извадих кафявата чанта с паласката и пликчетата с амфетамин. Обърнах се към него. Видях едното му око над мушката на револвера. Другото беше присвито, а показалецът с хищния нокът беше свит около спусъка. За миг се зачудих защо не стреля, но мигом се досетих. Чакаше боклукчиите да приключат. Иначе имаше риск да чуят изстрела, защото се намираха точно под прозореца.

Точно под прозореца.

На втория етаж.

Тънки прозорци.

Навярно у мен все пак се бе пробудил някакъв инстинкт за самосъхранение, защото се обърнах рязко и изтичах до прозореца с една-едничка мисъл в главата: оцелей.

Не бих се заклел, че помня последвалите събития в подробности, но, доколкото си спомням, стиснал чантата и пистолета пред гърдите си, се хвърлих към прозореца и го пробих, все едно е сапунен мехур. След миг вече падах свободно. Приземих се върху покрива на боклукчийския камион. Паднах върху лявото си рамо, превъртях се, усетих нагрятата от слънцето каросерия до корема си, скочих и се приземих бос върху асфалта.

Гласовете бяха замлъкнали. Двама мъже в кафяви работни гащеризони стояха и се взираха в мен като истукани. Вдигнах си долнището на пижамата — беше се смъкнало при падането, — грабнах чантата и пистолета. Погледнах нагоре към прозореца. Йони ме гледаше през процепа в стъклото.

Кимнах му.

Той се усмихна накриво и допря показалец до челото си. Все едно ми отдаде чест, мисля си. Ти спечели този рунд, сякаш ми казваше Йони с този жест. Но мачът не е приключил.

Обърнах се и хукнах надолу по улицата под ниското сутрешно слънце.

Матис се оказа прав.

Тукашната природа, тукашната тишина ти се отразява особено.

От години живеех сам в Осло, но след три дни във Финмаркското плато усещах самотата като натиск, като безгласен плач, като жажда, която нито вода, нито алкохол биха утолили. Взирах се в пустото плато, прихлупено от сиво облачно небе. Дори еленът не се виждаше. Погледнах си часовника.

Сватба. Дотогава не бях ходил на сватба. Какво говори това за един трийсет и пет годишен мъж? Че няма никакви приятели? Или по-скоро че приятелите му са нежелана компания и партия за женитба?

И така, огледах се в локва вода, поизтупах си якето, затъкнах пистолета отзад в колана и се запътих към Косюн.