Среднощно слънце

Дванадесета глава

Хоралът се разливаше на бавни вълни между стените на малкия молитвен дом. Съдейки по многогласното звучене, явно всички богомолци — двайсет и двама-трима — се бяха включили в песнопението.

Опитах се да следя текста в черната книжка, която Леа дискретно мушна в ръката ми. „Сборник с църковни псалми”, съставен от Магнюс Брустрюл Ланста — норвежки свещеник, поет и фолклорист, живял през XIX век. „Одобрен с кралски указ от 1869 година” — пишеше на заглавната страница. Попрелистих го. Доколкото можех да преценя, оттогава не бе променяна нито сричка.

След като хоралът свърши, някакъв мъж прекоси с тежки стъпки скърцащия дървен под и отиде до семплия амвон. Обърна се към нас.

Беше бащата на Леа. Дядото на Кнют. Якоб Сара.

— Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята — започна той.

Всички замлъкнаха и изчакаха да изчете сам „Символ верую”. После той застина неподвижен и безмълвно се втренчи в амвона. Продължително. Тъкмо реших, че нещо не е наред, че е блокирал, и той извиси глас:

— Скъпи братя и сестри християни, в името на Отца и Сина и Светия Дух… Да, искахме да започнем днешната среща в името на Светата Троица… Да… — Той пак млъкна.

Продължаваше да стои със сведена глава, сгърбен и свит във възширокия за фигурата му костюм подобно на сконфузен начинаещ свещеник — нищо общо с опитния проповедник, обиколил различни градове и села според разказите на Кнют.

— Ако човек си даде сметка за собствената си личност, няма смисъл да се качва на този амвон, за да говори за един беден грешник.

И пак спря. Огледах се. Странно, но никой от присъстващите не се смущаваше от нескопосаното слово на Якоб Сара. Преброих до десет. Той продължи:

— Събрали сме се заради драгоценното, свещено, чисто слово Божие. Нека се запитаме: как се управлява то? Точно затова е толкова трудно да застанеш зад амвона. Но какво да се прави?

Най-сетне вдигна глава. Погледна ни право в очите. В уверения му, прям поглед не се забелязваше дори капка несигурност. Нито помен от смирението, което твърдеше, че изпитва.

— Защото ние сме пръст. И в пръст ще се върнем. Но ще живеем вечно, ако се държим здраво за вярата. Живеем в свят на разпад. Управлява го Световния господар, Дяволът, Сатаната, Лукавия, който въвежда стадото в съблазни. — Не бих се заклел, но ми се стори, че гледа мен. — И ние, бедните човеци, сме принудени да живеем в този свят. Ако намерим сили да се отречем от Дявола и да изминем праведно остатъка от земния си път.

Поде нов хорал. С Леа седяхме най-близо до изхода. Дадох й знак, че излизам да пуша.

Отвън се опрях на стената и се заслушах в песнопението.

— Прощавай за въпроса, ама може ли един пирон за ковчега?

Матис явно се бе спотайвал зад ъгъла, защото молитвеният дом се намираше в края на улицата и изключвах вероятността случайно да минава оттук. Подадох му кутията.

— Е, успяха ли да те спасят? — попита.

— Още не. Фалшивичко пеят.

Той се разсмя.

— О, ще се научиш да слушаш псалмите, както трябва. Всички хора си мислят, че най-важно е да се пее вярно. Но за нас, последователите на Лестадиус, чувствата са всичко. Иначе според теб защо ние, саамите, сме станали лестадианци? Повярвай ми, Юлф, от гръмките барабани и знахарските практики на шаманите до екстазната реч, целебните дарби и сантименталността на лестадианците има само една крачка. — Поднесох му запалка. — И този проклет бавен псалм…

Едновременно дръпнахме от цигарите и се заслушахме. Гласовете утихнаха. Бащата на Леа пак взе думата.

— Проповедникът нарочно ли създава впечатлението че се измъчва, докато говори от амвона? — попитах.

— Якоб Сара ли? Да. Цели да създаде впечатлението, че е най-обикновен християнин, който стои зад амвона не по собствено желание, а защото общността го е призовала. — Матис сведе глава и изимитира ниския глас в молитвения дом: — Винаги, откакто съм поставен да бъда глава на общността, съм искал Господ да превие непокорството ми. Но човеците неизменно носят кръста на опърничавата си природа. — Дръпна от цигарата. — Така е от памтивека. Покорството и простодушието са въздигнати в идеал.

— Братовчед ти ми каза, че и ти си един от тях.

— Но после получих просветление. — Матис погледна недоволно цигарата. — Я кажи, в това чудо има ли изобщо тютюн?

— И си изгубил вярата в бог, докато си следвал богословие, така ли?

— Да, но ме отлъчиха оттук още при заминаването ми за Осло. Истинският лестадианец не учи за свещеник сред светски хора. Тук единствената задача на проповедника е да прогласява старата, истинската вяра, а не модерните столични лъжеучения.

Песнопението замлъкна. Пак се разнесе гласът на Якоб Сара:

— Господ Бог е дълготърпелив, но не се съмнявайте, че ще дойде като крадец през нощта, а елементите и земята ще се разпаднат, когато неверниците погинат.

— Като стана дума за смърт, ние, осъдените на смърт, не искаме той да идва по-рано, отколкото се налага, нали?

— Моля?

— За някои хора е най-добре повече да не го виждат в Косюн.

Тъкмо смуквах от цигарата. Спрях.

— Така де, не знам дали Йони е тръгнал на север, или към къщи, но дори да не е намерил каквото е търсел, нищо не гарантира, че няма да се върне.

Изкашлях поетия дим.

— Той, разбира се, едва ли ще тръгне да се връща ей така, без причина. Засега нямаш основания да се безпокоиш, Юлф. Но на някой може да му хрумне да завърти една шайба и да му подшушне това-онова — посочи телефонните кабели над главите ни. — Може да им е обещал апетитна сумичка.

Хвърлих цигарата на земята.

— Ще ми кажеш ли защо си дошъл, Матис?

— Той каза, че имаш пари, Юлф. Май бягаш не заради жена, а?

Мълчах.

— Пирио, магазинерката, потвърди. У него с лопата да ги ринеш — каза. Пари, имам предвид. Струва си да пожертваш няколко банкноти, ако така ще си купиш мълчанието ми, нали?

— И каква е цената?

— Не повече, отколкото Йони е обещал. Всъщност малко по-малко.

— Защо по-малко?

— Защото все още се случва нощем да се събудя, налегнат от натрапчиви съмнения. Ами ако въпреки всичко Той съществува и — точно като Йони — се върне, за да съди живи и мъртви? Тогава няма ли да е по-добре да си натрупал повече добри, отколкото лоши дела, та да смекчат присъдата ти? Да гориш в продължение на малко по-кратка вечност при малко по-слаб огън?

— Изнудваш ме за по-малка сума, отколкото ще получиш от наемен убиец, и смяташ това за добро дело?

Матис смукна от цигарата.

— Казах малко по-малка сума. Не очаквам да ме канонизират. Пет хиляди.

— Ти си рекетьор, Матис.

— Утре мини през къщи. Ще получиш бутилка алкохол като бонус. Алкохол и мълчание, Юлф. И двете с гарантирано качество. А качеството струва пари.

Заклатушка се надолу по пътя — същински гъсок.

Влязох в молитвения дом и седнах. Леа ми хвърли изпитателен поглед.

— Днес имаме гост — обяви Якоб Сара.

Прошумоляха дрехи. Хората започнаха да се обръщат.

Усмивки, поздрави с глава. Непресторена радушност и приветливост.

— Да се помолим на Бог да закриля нашия гост по време на пътуването му, та той да се прибере благополучно и скоро у дома си.

Якоб Сара сведе глава. Миряните сториха същото. Зашепна под нос неразбираема молитва. Състоеше се от архаични думи и изрази, навярно понятни на посветените. Една дума обаче заседна в ума ми: „скоро”.

Сбирката приключи с химн. Леа ми помогна да го намеря. Включих се. Не знаех песента, но тя беше много бавна и лесно следвах извивките на мелодията, изоставайки съвсем малко. Пеенето ме освежи. Беше ми приятно да усещам как гласните ми струни вибрират. Леа май погрешно взе оживлението ми за възторг от текста, защото се усмихна.

На излизане от молитвения дом усетих как някой леко ме хваща под ръка. Якоб Сара. Притегли ме към прозореца. Видях гърба на Леа да се изгубва през вратата. Баща й изчака и последният човек да излезе и чак тогава заговори.

— Тук красиво ли ти се струва?

— В известна степен.

— В известна степен — повтори той и кимна. — Имаш ли намерение да я извеждаш от селото?

Мекото, малко лениво покорство в гласа му изчезна.

Погледът под рунтавите вежди ме прикова към стената.

Колебаех се какво да му отговоря. Как да разбирам въпроса му? Питаше ме шеговито дали се каня да избягам с дъщеря му, или ме питаше — без следа от шега — дали се каня да избягам с дъщеря му?

— Да — отвърнах.

— Да? — Едната му вежда се повдигна.

— Да. Ще я водя в Алта. И ще я върна обратно. По-точно, тя ще ме води. Леа държи тя да шофира.

Преглътнах. Молех се да не съм й докарал неприятности. Да се возиш в кола с чужд мъж лестадианците навярно смятаха за грях.

— Знам, че ще ходите в Алта — кимна Якоб Сара. — Леа изпрати Кнют у нас. В Алта дяволът е намерил благодатна почва. Знам от опит.

— Ами тогава ще вземем светена вода и чесън — усмихнах се и мигом съжалих за неуместната си шега.

Лицето му не трепна, само в очите му лумна мимолетна искра, все едно някой удари камък с чук.

— Извинете ме. Тук съм само за кратко, съвсем скоро ще се отървете от мен и всичко ще тръгне постарому. Както явно искате да бъде.

— Съвсем сигурен ли си в това?

Не разбрах какво точно ме пита: дали съм сигурен, че всичко ще тръгне постарому, или дали съм сигурен, че те искат всичко да тръгне постарому. Едно обаче ми беше пределно ясно: не изпитвах никакво желание да продължавам този разговор.

— Обичам тази земя. — Якоб Сара се обърна към прозореца. — Не защото е плодородна и благодатна. Тя, както сам виждаш, е точно обратното — ялова и сурова. Нито е кой знае колко красива, нито особено възхитителна. Земя като всяка друга. Причината да я обичам не е и че тя обича мен. Аз съм саам. Нашите управленци се държаха с нас като с непослушни деца, като с недееспособни, отнеха ни самоуважението. Обичам я, защото е моята земя. Затова правя всичко по силите си да я браня. Както баща брани детето си — ако ще да е най-грозното и най-глупавото. Разбираш ли?

Кимнах, та да приключваме час по-скоро.

— На двайсет и две години се записах доброволец в тукашната съпротива срещу нацистите. Бяха нахлули в земята ми и я бяха поругали. Какво друго можех да сторя? Посред зима лежах насред платото и умирах от глад и студ. Не застрелях нито един немец. Наложи се да сдържам жаждата си за кръв, защото евентуални наши действия щяха да предизвикат репресии срещу жителите на селото. Но изгарях от омраза. Мразех, гладувах, зъзнех и чаках. В деня на немското изтегляне си помислих, че моята земя пак си е моя. После обаче се оказа, че руснаците, влезли в селото, нямат намерение да се изтеглят веднага. Обмислят да се настанят на мястото на нацистките окупатори. Слязохме от платото в изпепелените останки. Намерих моето семейство в палатка заедно с още четири семейства. Сестра ми разказа, че всяка нощ руски войници нахлували и насилвали жените. Заредих си пистолета, чаках. Бях закачил парафинова лампа пред входа на палатката. Първият руснак се показа, прицелих се в сърцето му и стрелях. Рухна като чувал. Отрязах му главата и я окачих пред палатката, без да свалям фуражката. Не ми костваше особено усилие. Все едно умъртвих риба и я провесих да се суши. На следващия ден двама руски офицери дойдоха и отнесоха обезглавеното тяло на войника си. Не зададоха въпроси, не докоснаха главата. След тази случка изнасилванията спряха.

Той закопча протритото си сако. Приглади ревера.

— Убих го. И да можех да върна времето назад, пак щях да направя същото. Всеки защитава собствеността си.

Вдигна очи към мен.

— Можели сте да го предадете на офицерите и да постигнете същия резултат.

— Възможно е. Но предпочетох да го направя собственоръчно.

Якоб Сара сложи длан на рамото ми.

— Усещам подобрение.

— Моля?

— В рамото.

И се усмихна с престорено хрисимата си усмивка. Повдигна рунтавите си вежди, все едно внезапно се е сетил за някакъв свой ангажимент, обърна се и си тръгна.

Слязох до къщата. Леа вече беше в колата.

Качих се на седалката отпред. Беше си облякла семпло сиво палто с червен копринен шал.

— Наконтила си се.

— Глупости! — отрече тя и завъртя ключа.

— Хубава си.

— Съвсем нормално съм облечена. Изтормози ли те?

— Кой, баща ти ли? Сподели с мен част от житейската си мъдрост.

Тя въздъхна и потегли.

— И с Матис ли бистрихте житейски дилеми?

— Не. Предложи ми услугите си срещу заплащане.

— И ти съгласи ли се?

— Още не съм решил.

Долу, при църквата, покрай пътя вървеше човек. На минаване покрай фигурата погледнах в огледалото за обратно виждане. Жената, обвита в пушилка, гледаше след нас.

— Анита — отбеляза Леа. Явно бе засякла погледа ми в огледалото.

— Аха — промърморих равнодушно.

— Като стана дума за житейска мъдрост, Кнют ми разказа за вашия разговор.

— За кой по-точно?

— След края на лятото щял да си намери гадже, дори Ристина да го отреже.

— Така ли?

— Да. Дори сумолегендата Футабаяма бил претърпял десетки загуби, преди да започне да печели, осветли ме Кнют.

Засмяхме се. Слушах смеха й. Смехът на Боби напомняше ромон на скоклив поток, смехът на Леа — кладенец. Не, бавно течаща река.

От време на време пътят лъкатушеше и се изкачваше по полегати склонове, но през повечето време вървеше по права линия през платото — километър след километър. Държах се за дръжката над седалката. И аз не знам защо. Излишно е да се държиш, при положение че колата се движи с шейсет километра в час в равнинна местност. Просто това ми е станало навик. Да стискам дръжката над седалката, докато ръката ми изтръпне. Виждал съм и други да го правят. Навярно ние, хората, все пак имаме нещо общо помежду си: обичаме надеждната опора.

На места виждахме морето, другаде пътят минаваше между отвесни възвишения и ниски скали. Пейзажът не можеше да се похвали с поразителната драматичност на Лофотен или с красотата на Западна Норвегия, но с мълчаливата си безлюдност и с безмълвната си безжалостност навяваше особено настроение. Дори зеленината на лятото вещаеше сурови, студени времена, които ще те омаломощят и накрая ще те надвият. Почти не се мяркаха автомобили. Нямаше нито хора, нито животни. Тук-там се появяваше по някоя къща или вила, която повдигаше въпроса „защо?”. Защо са я построили точно тук?

След два часа и половина разстоянията между къщите се скъсиха и неочаквано минахме покрай табела с надпис „Алта”.

Пристигнахме в град — град поне на хартия.

Появиха се кръстовища, магазини, училища и обществени сгради, украсени с градския герб — бял връх на копие. Установихме, че градът има не един, а цели три центъра. Е, всеки от тях беше, действително, съвсем скромен по размери, но кой да предположи, че Алта ще се окаже умален вариант на Лос Анджелис?

— Като дете бях убедена, че светът свършва в Алта — каза Леа.

Питах се дали не е наистина така. По мои изчисления Алта се намираше по на север от Косюн.

Паркирахме — никакъв проблем — и аз успях да купя каквото ми трябваше, преди магазините да затворят: бельо, ботуши, непромокаемо яке, цигари, сапун и принадлежности за бръснене. После седнахме да вечеряме. Напразно търсех рибни блюда в менюто, защото още усещах вкуса на прясна треска в устата си. Леа поклати глава през смях.

— Тук, на север, когато отидем на ресторант, не ядем риба — поясни. — Тогава си поръчваме нещо по-така.

Спряхме се на кюфтета.

— Като дете тази част от деня ми беше най-неприятна — споделих, загледан в притихналата улица.

Дори тук, в града, обстановката навяваше усещане за пустота и безмилостност, дори тук те налягаше натрапчивото чувство, че природата решава, а човекът е дребен и безпомощен.

— Събота след края на работния ден, преди свечеряване. Това е кажи-речи ничията земя на седмицата. Не те напуска чувството, че съвсем скоро някъде ще започне купон, на който всички други са поканени. Или поне знаят за него. А ти нямаш дори приятели задръстеняци, с които заедно да се опитате да се намърдате в купона. След новините ставаше по-добре. Даваха интересни неща по телевизията и спирах да мисля за окаяното си положение.

— А на нас не ни позволяваха нито да ходим по купони, нито да гледаме телевизия. Но пък постоянно ни идваха гости. Обикновено дори не чукаха. Направо влизаха, сядаха в дневната и почваха да говорят. Или просто си мълчаха и слушаха. Най-много, разбира се, говореше татко. Но мама командваше парада. Прекъсваше татко с подкана да отстъпи думата на друг и подсещаше твърде дълго застоялите се да си тръгват. На нас, децата, ни позволяваха да стоим при гостите и да слушаме разговорите им. Беше толкова уютно и приятно. Веднъж, спомням си, татко плака от радост, защото Алфред, окаян алкохолик, най-сетне беше намерил Христос. На следващата година татко научи, че Алфред починал от свръхдоза в Осло. Качи се в колата и измина четири хиляди километра, за да докара ковчега тук и да погребе Алфред, както си му е редът. Веднъж ти ме попита в какво вярвам…

— Да.

— В това. В способността на хората да вършат добрини.

След вечерята излязохме навън. Беше се заоблачило и притъмняло. От отворената врата на заведение за бързо хранене се чуваше музика. Клиф Ричард с „Поздравления”. В заведението продаваха кренвирши, пържени картофки и сладолед от машина.

Влязохме. До една от четирите маси седяха мъж и жена. И двамата пушеха. Изгледаха ни с престорено безразличие. Поръчах два големи сладоледа с шоколадова поръска. Белият крем се точеше плътно от машината и меко се диплеше върху вафлената фунийка като падащо сватбено було. Занесох сладоледите при Леа, застанала до джубокса.

— Виж — тя посочи. — Това не е ли…?

Прочетох етикета зад стъклото. Пуснах петдесет йоре и натиснах копчето.

Хладният и същевременно чувствен глас на Моника Сетерлунд се измъкна навън. Същото направи и пушещата двойка. Леа се облегна на джубокса. Жадно попиваше всяка дума, всеки тон — личеше си по притворените й очи. Едва забележимо поклащаше бедра наляво-надясно и краищата на полата й се полюляваха. След като песента свърши, тя пъхна монета от петдесет йоре и я пусна още веднъж. И още веднъж. После излязохме навън, в лятната вечер.

Отнякъде зад дърветата се носеше музика. Машинално тръгнахме по посока на звука. Пред билетно гише се виеше опашка от младежи. Весели, шумни, облечени в светли, ефирни летни дрехи. Пред гишето беше залепен афиш — същият като на телефонния стълб в Косюн.

— Искаш ли да…?

— Не мога — усмихна се тя. — Ние не танцуваме.

— Не е задължително да танцуваме.

— Християните не влизат в увеселителни заведения.

Седнахме на една пейка под дърветата.

— Като казваш „християнин”… — подхванах аз.

— Имам предвид лестадианец — да. Знам, за външен човек всичко това изглежда странно, но ние признаваме само старите преводи на Библията. Не вярваме, че съдържанието на вярата може да се променя.

— Но идеята за ада и вечните мъки възниква едва през Средновековието и чак тогава в определени изрази от Библията тълкуватели съзират описание на преизподнята. Тоест, адът си е сравнително модерно изобретение. Щом се придържате толкова стриктно към старите текстове, не би ли трябвало да отричате и него?

Тя въздъхна.

— Разумът живее в главата, а вярата — в сърцето. А те съжителстват в добросъседство.

— И танцът е емоция, следователно се ражда в сърцето. Значи, докато се поклащаше в такт с песента от джубокса, ти си била на ръба да съгрешиш?

— Възможно е — засмя се тя. — Е, има и по-тежки грехове.

— Например?

— Например, да се смесиш с последователи на Петдесетнишката секта.

— Това по-тежък грях ли е?

— Моя братовчедка от Тромсьо тайно отишла на сбирка в местната общност на въпросната секта. Баща й разбрал, че е излизала без разрешение, и я попитал къде е ходила. На дискотека, отвърнала тя.

И двамата се засмяхме.

Смрачи се. Стана време да се връщаме. Въпреки това продължавахме да седим.

— Какво усещат, докато се разхождат из Стокхолм? — попита Леа.

— Всичко — отвърнах и запалих цигара. — Влюбени са. Затова виждат и чуват всичко, долавят всички ухания.

— Така ли се чувства човек, когато е влюбен?

— Не знаеш ли?

— Никога не съм се влюбвала.

— Наистина ли? Защо?

— Не знам. Била съм увлечена, но — ако вярвам на начина, по който хората описват любовта — никога не съм била влюбена.

— Значи си била ледената принцеса. По теб са въздишали всички момчета, но никое не смеело да те заговори.

— Аз? — засмя се тя. — Не мисля.

Тя сложи ръка пред устата си и мигом я отдръпна. Навярно го направи несъзнателно. Някак не ми се вярваше толкова красива жена да има комплекси заради едва забележим белег на горната устна.

— Ами ти, Юлф? Ти колко пъти си се влюбвал?

Тя изрече фалшивото ми име без капчица ирония.

— Стотици.

— Браво на теб.

— О, не съм толкова сигурен.

— Защо?

Вдигнах рамене.

— Защото всичко си има цена. Но поне се научих да преодолявам отхвърлянето.

— Да бе.

Усмихнах се и дръпнах от цигарата.

— Бях едно от онези момчета.

— От кои момчета?

Беше напълно излишно да й отговарям: руменината по бузите й издаваше, че тя отлично разбира за какво говоря. Всъщност малко се изненадах. Леа не ми приличаше на жените, които лесно се изчервяват.

Тъкмо отворих уста да отговоря, пресече ме гръмовит глас:

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Обърнах се. Стояха зад пейката, на десетина метра от нас. Бяха трима. Всеки държеше бутилка — от бутилките на Матис. Не ми стана ясно към кого е отправен въпросът — към мен или към Леа, — но въпреки сумрака видях кой го зададе. Навярно го разпознах и по гласа. Уве. Деверът с наследствено право.

— С тоя… тоя… южняк.

Фъфленето издаваше, че е пийнал, но подозирах, че алкохолът не е единственият виновник за неспособността му да намери по-обидно определение за мен.

Леа скочи и бързо се спусна към него. Хвана го над лакътя.

— Уве, недей…

— Ей, ти! Южняко! Погледни ме! Какво си въобразяваш? Че ще можеш да я чукаш, а? Сега брат ми е в гроба и тя е вдовица. Да, ама е забранено! Това май не го знаеш, а? Вдовиците нямат право да се чукат, преди да се оженят пак! Хаха!

Той избута Леа настрани, замахна широко и надигна бутилката.

— А, между другото, тая може и да ти пусне… — от устата му изригна фонтан от пръски алкохол и слюнка. — Защото е курва!

Взираше се в мен с подивели очи.

— Курва! — повтори той, защото аз не реагирах.

Знаех, естествено, че използването на тази квалификация е международно признат сигнал да скочиш на крака и да забиеш юмрук в мутрата на употребилия думата. Но ме помръднах.

— Какво има, южняче? Да не би, освен крадец на путки, да си и шубе?

Той се засмя, явно доволен, че най-после му е хрумнало нещо оригинално.

— Уве… — опита Леа, но той я блъсна с ръката, с която държеше бутилката.

Навярно не беше нарочно, но дъното на бутилката я цапна по челото. Станах.

Той се хилеше просташки. Хвърли бутилката към приятелите си, които стояха под близкото дърво. Един от тях я улови. Уве тръгна към мен със свити пестници — широко разкрачен и със ситни, бързи стъпки, за да се приготви за атака. Зад юмруците главата му беше леко наведена, а погледът му изведнъж се избистри и съсредоточи. След четвърти клас не се бях бил кой знае колко. Поправка: след четвърти клас не се бях сбивал нито веднъж.

Първият удар ме улучи в носа. В очите ми мигом избиха сълзи и ме заслепиха. Уве стовари юмрук в устата ми. Усетих как нещо се откъртва от челюстта ми и долових металния вкус на кръв. Изплюх зъба и пестникът ми разпори празно пространство. Третия път Уве ме фрасна пак по носа. Нямам представа как е прозвучало в ушите на околните, но аз чух зверско хрущене като от смачкване на ламарина.

Замахнах и пробих въздуха с юмрук. Уве ме удари в гърдите, ала аз се хвърлих отгоре му и го хванах в клинч. Притисках ръцете му към тялото, за да му попреча да продължи да ме налага, той обаче си освободи лявата и ми нанесе няколко удара по ухото и слепоочието. Чух трясък и пищене. Нещо сякаш се спука. Ръмжах като пес, сграбчих нещо — май ухо — и го захапах с всичка сила.

— Мамка му! — изкрещя той, откопчи си и дясната ръка и приклещи главата ми под мишницата си.

Усетих остра миризма на пот и адреналин. Беше ми позната — от срещите с мъже, на които съобщавам, че дължат пари на Рибаря. Миришеха по същия начин, преди да узнаят какво им предстои.

— Докоснеш ли я с пръст… — прошепнах в разкъсаното му ухо, чувайки как думите жвакат в собствената ми кръв — … ще те убия.

Той се разсмя.

— Ами ако ти избия и останалите хубави бели зъбки?

— Давай — изпъхтях. — Но докоснеш ли нея…

— С това, например?

Единственото положително нещо, което мога да кажа за ножа в свободната му ръка, е, че беше по-малък от ножа на Кнют.

— Не ти стиска — простенах.

Той опря върха в бузата ми.

— Дали?

— Ами давай де, проклето… — разбрах на какво се дължи фъфленето ми чак когато усетих как студената стомана бодна езика ми: ножът беше пробил бузата ми — … изчадие — напънах се да изрека, защото думата изисква енергично размърдване на езика. Явно въпреки положеното усилие не бях успял да докарам добра дикция.

— Какво каза, шибаняко?

Усетих как завърта ножа.

— Брат ти е спал с майка ти — изфъфлих. — Затова си толкова тъп и грозен.

Той издърпа ножа със замах.

Знаех какво ме чака. Знаех, че всичко приключва тук. Обективно погледнато, сам си бях виновен. Направо си го изпросих. Мъж, наследствено обременен с избухлив нрав, просто нямаше друг избор, освен да ми пререже гърлото.

Тогава защо го направих? Защо го предизвиках? Нямам представа, мама му стара. И понятие си нямам как съм го изчислил, какво съм прибавял и изваждал, та накрая да получа положително число. Навярно през замаяния ми от недоспиване и изпържен от слънце и алкохол ум са прехвръкнали някакви бегли сметки. За предумишлено убийство се лежи дълго — голямо положително събираемо. За толкова време Леа ще може да избяга надалече стига да се сети да вземе скритите от мен пари. Още едно положително число, което увеличаваше сбора — тогава Кнют Хагурояма щеше да е достатъчно голям да защитава и двама им. От този положителен сбор трябваше да извадя моя живот, който, с оглед на вероятната продължителност и качество, не представляваше особено голям по стойност умалител. Да, дори аз успях да пресметна тази математическа задача.

Затворих очи. Усещах как топлата кръв, шуртяща по бузата ми, се стича под тениската ми.

Чаках.

Не се случваше нищо.

— Знаеш, че ще го направя — обади се глас.

Хватката около главата ми се разхлаби.

Отстъпих две крачки назад. Отворих очи.

Уве беше пуснал ножа и вдигнал ръце над главата си. Пред него стоеше Леа, насочила към челото му моя пистолет.

— Изчезвайте — нареди тя.

Адамовата ябълка на Уве подскочи.

— Леа…

— Веднага!

Той се наведе да вземе ножа.

— Остави го! — просъска тя.

Той вдигна длани към нея и заотстъпва в мрака с празни ръце. Докато тримата мъже се оттегляха между дърветата, се чуваха ядни ругатни, бълбукане от бутилки и шумолене на клони.

— Заповядай. — Леа ми подаде пистолета. — Намерих го на пейката.

— Сигурно се е изхлузил от джоба ми — пъхнах го под колана на панталона си.

Преглътнах кръвта, събрала се в устата ми заради разпорената буза. Усещах как пулсът ми бие лудешки в слепоочията и установих, че с едното си ухо не чувам почти нищо.

— Видях, че извади пистолета, преди да станеш, Юлф. — Леа присви око. Явно семейна черта. — Бузата ти трябва да се зашие. Ела, имам игла и конец в колата.

Не си спомням много от пътуването ни обратно. Всъщност, спомням си как се спуснахме към река Алта. Слязохме от колата и седнахме на брега. Тя проми раните ми, а аз слушах как шуми реката и гледах сипеите, сякаш наръсени с пудра захар. Издигаха се към стръмни, светли скали от двете страни. Спомням си какво си мислех тогава: през тези няколко дни и нощи в Косюн бях видял повече небе отколкото през целия си живот. Леа внимателно опипа носа ми и установи, че не е счупен. После започна да шие бузата ми. Баеше нещо на саамски и тананикаше йойк за по-бързо зарастване. Йойк и шумяща река. Помня, че ми се гадеше, но тя отпъждаше комарите и ми приглаждаше косата — отначало за да не полепва по раната, после просто ме галеше. Попитах я защо държи игла, конец и обезболяващи в колата — често ли се случва семейството й да претърпява злополуки, когато е на път?

— На път — не. Но виж, вкъщи… Там редовно вилнееше ураган.

— Какъв ураган?

— Наричаше се Хюго. Влетяваше насмукан с алкохол и помиташе всичко по пътя си. И ни оставаше само да избягаме от къщи, а после да закърпим щетите.

— И си шиела себе си?

— И Кнют.

— Хюго и на него ли посягаше?

— Откъде мислиш, че са белезите по челото му?

— И си го зашила ти? В тази кола?

— Стана миналото лято. Хюго се прибра пиян и пак подхвана дежурния рефрен. Гледала съм го обвинително. Нямало да ме докосне онази вечер, ако съм се била отнесла с уважение към него, вместо да се надувам. Все пак съм била обикновено момиче, а той — потомък на Елиасен, при това тъкмо се бил прибирал от морето с богат улов. Мълчах, но той се ядоса още повече и замаяна да ме удари. Научила съм се да се отбранявам, но точно в онзи момент Кнют се намеси. Хвърли се между нас и закрещя на баща си да ме остави на мира. Хюго грабна бутилката и го цапардоса с нея по челото. Кнют се строполи на пода. Занесох го на ръце в колата. Прибрахме се и Хюго се успокои. Кнют изкара цяла седмица на легло. Повръщаше и му се виеше свят. От Алта дойде лекар да го прегледа. На доктора и на другите Хюго разправяше, че Кнют паднал по стълбите. А аз… аз си мълчах. Малкия утешавах, че повече няма да се случи.

Погрешно бях разбрал какво всъщност е имал предвид Кнют с думите, че го е страх, когато стана дума за баща му. Беше го страх не за баща му, а от него.

— Никой не знаеше, че всъщност Хюго подреди детето така. Една вечер обаче обичайната пиянска компания се събрала при Уве да запива и някой повдигнал въпроса за инцидента с малкия. Хюго разказал какъв урок дал на устатата пикла и на келеша. И цялото село разбра. На следващия ден Хюго замина в морето.

— Значи, това е имал предвид свещеникът с думите, че Хюго избягал с неуредени сметки?

— Да. Това и още куп други неща. Слепоочието ти кърви.

Тя свали червения си шал и ми превърза главата.

Следващите няколко часа ми се губят. По едно време тя съобщи, че сме пристигнали, и аз се събудих, свит на седалката. Според нея бях получил леко мозъчно сътресение, затова ми се спяло толкова. Предложи да ме изпрати до хижата.

Тръгнах пред нея и седнах на един камък да я изчакам. Вече нямаше опасност някой от селото да ме види. Беше светло и тихо като непосредствено преди буря. Или като след буря, която е затрила всичко живо. Надолу по зелените склонове се прокрадваха къдели от мъгла — същински призраци, увити в бели чаршафи — и поглъщаха дребните опърничави планински брези. Изплувайки от мъглата, брезите изглеждаха омагьосани.

И тя дойде — също омагьосана. Носеше се сякаш по въздуха.

— На разходка ли си тръгнал? — попита с усмивка. — Да не би случайно да сме в една посока?

Тайна криеница.

В ухото си чувах шум и пищене, виеше ми се свят и за всеки случай Леа ме поведе за ръка. Стигнахме до хижата изненадващо бързо — или навярно ми се е сторило така, защото се люшках между сън и будуване. Най-сетне легнах вътре и ме обзе странно силното чувство, че съм се прибрал у дома — чувство за уют и спокойствие, каквото никога не бях изпитвал на местата, където бях живял в Осло, а те не бяха никак малко.

— Сега поспи — Леа попипа челото ми. — Утре я карай по-кротко. И да не пиеш друго освен вода. Обещаваш ли?

— Къде отиваш? — попитах, защото тя се надигна от ръба на леглото.

— Вкъщи, къде другаде.

— Защо бързаш? Нали Кнют е при дядо си.

— Е, защо бързам. В момента за теб най-добре е да лежиш неподвижно, да не говориш и да не се напрягаш.

— Съгласен съм. Но не може ли поне да полежиш неподвижно заедно с мен? Само за малко.

Затворих очи. Чувах спокойното й дишане. Струваше ми се, че чувам и как наум претегля за и против.

— Не съм опасен — уверих я. — Не съм от Петдесетнишката секта.

— Добре, но само за малко — засмя се тя.

Отдръпнах се към стената и Леа се смести до мен в тясното легло.

— Ще изчакам да заспиш и ще си тръгна. Кнют ще се прибере по-раничко.

Лежах и се чувствах колкото замаян, толкова и напълно на себе си. Сетивата ми се бяха изострили. Усещах топлината и пулса на тялото й, миризмата, която се процеждаше от деколтето на блузата й, уханието на шампоан от косата й, ръката, която бе поставила помежду ни, та телата ни да не се допират.

Събудих се с чувството, че е нощ. В тишината витаеше нещо особено. Дори когато среднощното слънце се намира в зенита си, природата сякаш си почива, все едно пулсът й е спаднал. Леа бе сгушила лице в ямката на ключицата ми. Усещах носа й и равномерното й дишане по кожата на врата ми. Беше редно да я събудя, да й кажа, че е време да си върви, ако смята да се прибере преди Кнют. Аз, разбира се, не исках тя да закъснее и да се притесни. Но същевременно исках да остане — поне още няколко секунди. Затова не смеех да помръдна. Лежах неподвижно и се опивах от усещането, че живея. Тялото й ми вдъхваше живот. Отекна глух грохот. Миглите й погъделичкаха кожата ми и разбрах, че се е събудила.

— Какво беше това? — прошепна тя.

— Гръмотевица — отвърнах. — Няма страшно, чу се далече.

— Тук никога не гърми — възрази тя. — Прекалено студено е.

— Може от юг да е нахлул по-топъл въздух.

— Може. Сънувах ужасен кошмар.

— Какъв?

— Че той се връща. Идва и ни избива.

— Кой? Мъжът от Осло? Или Уве?

— Не знам. Вече не си спомням.

Полежахме, ослушвайки се за гърмежи. Цареше тишина.

— Юлф?

— Да?

— Ходил ли си в Стокхолм?

— Да.

— Хубаво ли е?

— Сега, през лятото, е разкошно.

Тя се надигна на лакът и ме погледна.

— Юн — оповести. — Зодия лъв.

Кимнах.

— Онзи тип от Осло и това ли ти каза?

Тя поклати глава.

— Прочетох табелката на медальона ти, докато спеше. Юн Хансен, роден на двайсет и четвърти юли. Аз съм везни. Ти си огън, аз съм въздух.

— Аз ще горя в ада, а ти ще отидеш в рая.

— Това ли ти хрумна най-напред? — усмихна се тя.

— Не.

— А какво?

Лицето й беше толкова близо, тъмните й очи пламтяха. Не очаквах да я целуна. Но го направих. Дори не съм сигурен дали аз я целунах, или тя — мен. Обгърнах я с ръце, привлякох я към себе си и я притиснах силно, усетих как тялото й се издува и свива като ковашки мях, а дъхът й съска между зъбите.

— Не! — простена тя. — Престани!

— Леа…

— Не! Не бива. Пусни ме!

Пуснах я.

Тя припряно се измъкна от леглото. Стоеше задъхана на пода и ме гледаше ядно.

— Мислех… Извинявай, не съм искал да…

— Шшт — предупреди ме тя. — Това не се е случвало. И никога няма да се повтори. Ни-ко-га. Разбра ли?

— Не.

Тя издиша с продължителен, треперлив стон.

— Аз съм омъжена, Юлф.

— Омъжена? Ти си вдовица.

— Не разбираш. Не съм женена само за него. Женена съм за… всичко тук. Двамата с теб принадлежим към различни светове. Ти пласираш наркотици, аз съм клисарка и вярваща. Не знам ти за какво живееш, но аз живея за вярата си и за сина си. Само това има значение за мен и нямам намерения да позволявам на една… глупава, безотговорна авантюра да съсипе всичко. Не мога да си го позволя, Юлф. Разбираш ли?

— Нали ти казах: имам пари. Погледни зад оная дъска до…

— Не, не! — Тя си запуши ушите. — Не искам да слушам! И не искам никакви пари! Което имам, ми е напълно достатъчно. Не можем да продължим да се срещаме. Повече не искам да се виждаме. Това беше… голяма грешка… пълна лудост… и сега ще си вървя. Не ме търси. И аз няма да те търся повече. Довиждане, Юлф. Бъди щастлив.

Още щом тя излезе от хижата, се запитах дали това изобщо се е случвало. Да, тя определено ме беше целунала. Болката в разпорената ми буза не лъжеше. Значи и другото беше истина: заявеното от нея решение повече да не се виждаме. Станах, излязох и я видях как тича под лунната светлина надолу към селото.

Нищо чудно, че бе избягала. Кой не би го направил на нейно място? Лично аз щях да сторя същото. И то много по-рано. Но аз съм съвсем друг тип; стане ли напечено, си плюя на петите. Дори да искаше, Леа не можеше да си позволи да избяга, а аз обикновено бягах, защото не можех да си позволя да остана. Какво всъщност си бях въобразявал? Че е възможно двама като нас да бъдат заедно? Не, не го бях мислил насериозно. Навярно просто го бях сънувал. Нали насън умът ни често рисува идилични картини и представи. Е, време беше да се събудя.

Пак се разнесе грохот — този път по-наблизо. Погледнах на запад. В далечината се бе струпала грамада от оловносиви облаци.

Че той се връща. Идва и ни избива.

Върнах се в хижата и облегнах чело на стената. Не вярвах в пророчески сънища, както не вярвах и в бог. Повече вярвах в любовта на наркоман към дрогата, отколкото в любовта към ближния. Но в смъртта вярвах. Тя беше обещание, което — знаех — ще бъде спазено. Вярвах в неумолимостта на деветмилиметровия куршум, устремен с хиляда километра в час. И че животът е промеждутъкът от мига, когато куршумът излети от пистолетното дуло, до врязването му в мозъка ти.

Извадих въжето изпод леглото. Единия му край завързах за дръжката на вратата, а другия — за рамката на леглото, закована за стената. Здраво го обтегнах. После легнах и се вторачих в горното легло.