Среднощно слънце

Единадесета глава

Доближихме островче, където дъното на лодката меко остърга ситния пясък. Между дружелюбно заобленото островче и континента, чиито брегове се спускаха стръмно във водата от горичките с пирен, имаше едва двеста метра. Кнют си събу обувките и завърза лодката за един камък. Предложих на Леа да я пренеса до сушата, но тя само се усмихна и ми отправи същото предложение.

С Кнют накладохме огън, а Леа се хвана да чисти рибата.

— Веднъж хванахме толкова много риба, че за да изпразним лодката, се наложи да докараме ръчна количка — похвали се Кнют и лакомо се облиза.

Не си спомням като момче да съм обичал риба кой знае колко. Навярно защото обикновено ми я поднасяха под формата на пържени кюфтета, „пръстчета” или крокети, потопени в сос с цвета и консистенцията на сперма.

— Тази риба е огромна — ще има предостатъчно за ядене — отбеляза Леа, уви рибата във фолио и я сложи направо върху пламъците. — Десет минути и е готова.

Кнют се хвърли на гърба ми, явно въодушевен от предстоящата вкусна вечеря.

— Битка! — извика той и се вкопчи в мен, докато се изправях. — Смърт на южняка!

— На гърба ми кацна комар! — извиках на свой ред и започнах да се клатя и да го разтърсвам така, че той се лашкаше напред-назад като ездач на родео. Накрая тупна в пясъка с радостен възглас. — Ако ще се бием, трябва да е като хората.

— Супер! И как точно?

— Ще си спретнем двубой по сумо. — Взех една пръчка и начертах с нея кръг в пясъка. — Печели, който успее да избута противника извън тепиха.

Показах му церемонията преди всяка битка. Клекнахме един срещу друг извън кръга и плеснахме с ръце.

— Така се молим на боговете да са с нас по време на битката, за да не сме сами.

Видях как Леа смръщи чело, но си замълча.

Малкият следеше внимателно движенията ми. Бавно вдигнах длани нагоре, после ги обърнах надолу и накрая ги сложих на коленете си.

— А сега ще смажем злите духове — започнах да тъпча с крака.

Кнют направи същото.

— И така… готови… — прошепнах.

Кнют изкриви лице във войнствена физиономия.

— Начало!

Той се спусна в кръга и ме изблъска с рамо.

— Спечелих! — извика тържествуващо.

Отпечатъкът от крака ми в пясъка извън очертанията не оставяше никакво съмнение. Леа пляскаше и се смееше.

— Двубоят ни още не е приключил, рикиши Кнют-сан от Финмарк-кен — изръмжах и пак приклекнах. — Първият, постигнал пет победи, е Футабаяма.

— Фута…? — Кнют побърза да приклекне на свой ред.

— Футабаяма. Легенда в сумото. Истински великан. Готовиии… старт!

Хванах го през кръста и го хвърлих извън кръга.

Той успя да изравни — четири на четири победи. Беше толкова потен и възбуден, че забрави за поздрава преди началото на мача и направо се нахвърли срещу мен. Отстъпих встрани, той не успя да спре и стъпи извън кръга.

Леа се смееше. Кнют остана неподвижен с лице в пясъка.

Седнах до него.

— В сумото има по-важни неща от победата — утеших го. — Например, да приемеш загубата с достойнство.

— Изгубих — прошепна Кнют в пясъка. — По-лесно е, когато си спечелил.

— Знам.

— Ами честито. Ти си Фута… Фута…

— … баяма. Футабаяма те поздравява, храбри Хагурояма.

Той надигна глава. По потното му лице се бе полепил пясък.

— Кой е Хагурояма?

— Ученикът на Футабаяма. И Хагурояма станал шампион.

— Наистина ли? И е побеждавал Футабаяма?

— Да. Направо го слагал в малкия си джоб. Но първо трябвало да се научи на някои неща. Например, да губи.

Кнют се надигна. Присви око.

— Загубата помага ли ти да станеш по-добър, Юлф?

Кимнах. Забелязах, че съм успял да привлека и вниманието на Леа.

— Да. Помага ти да… — цапнах един комар, кацнал на ръката ми, — … да станеш по-добър в загубата.

— По-добър в губенето? Че какъв смисъл има да станеш по-добър в загубата?

— Животът се състои главно от неуспешни опити да постигнеш нещо — обясних. — Губиш повече битки, отколкото печелиш. Дори Футабаяма е претърпял много загуби, преди да започне да побеждава. А е полезно да те бива в онова, с което ще се сблъскваш най-често, нали?

— Мдааа — проточи отговора си той. — Но какво точно значи да те бива в загубата?

Срещнах погледа на Леа над рамото на момчето.

— Да си готов да се престрашиш да изгубиш още веднъж — отвърнах.

— Рибата е готова — обяви Леа.

Леа разгъна фолиото. Кожата на треската беше залепнала за фолиото. Апетитните бели парчета риба само чакаха да ги започнем.

— Божествено! — Просто не ми хрумна по-подходяща дума.

— Ммм — измърка Кнют.

— Липсва само бяло вино — отбелязах.

— Ще гориш в ада — озъби ми се той.

— Христос е пиел вино — напомни Леа. — А с треската върви червено.

Тя се засмя, защото двамата с Кнют спряхме да се храним и я погледнахме учудено.

— Поне така съм чувала, де!

— Тате пиеше — поясни Кнют.

Смехът на Леа секна.

— Да се поборим още малко! — помоли Кнют.

Потупах се по корема, за да му покажа, че съм твърде преял за сумо.

— Скука… — долната му устна увисна.

— Я виж няма ли да намериш яйца от чайки — предложи Леа.

— Сега, през лятото?

— Е, рядкост са, но ги има.

Той присви око. После стана и хукна. Изгуби се зад билото на хълма.

— Яйца от чайки? — попитах и се отпуснах върху пясъка. — Наистина ли има?

— Казах, че са рядкост.

— Като вас ли?

— Кои нас?

— Лестадианците.

— Така ли ни възприемаш? Като редки екземпляри? — Тя заслони очите си с ръка. Ето от кого бе наследил Кнют навика да си присвива окото.

— Не — отвърнах и затворих и двете си очи.

— Разкажи ми нещо, Юлф. — Тя подложи якето под главата си и легна.

— Какво?

— Каквото и да е.

— Нека помисля.

Полежахме мълчаливо. Слушах пращенето на огъня и как водата леко и гальовно милва крайбрежните камъни.

— Лятна нощ в Стокхолм — подхванах. — Всичко се е раззеленило. Всички спят. Бавно се прибирам към къщи с Моника. Спираме и се целуваме. После пак тръгваме. От отворен прозорец долита смях. От архипелага подухва ветрец с миризма на трева и водорасли. — Затананиках наум. — Вятърът гали бузите ни, аз я притеглям по-плътно към мен и нощта не съществува, тя е само тишина, сянка, вятър.

— Колко хубаво — прошепна Леа. — Продължавай.

— Нощта е кратка и светла и отминава с разбуждането на дроздовете. Мъж спира да гребе, за да погледа лебед. Вървим из Вестербру и ни подминава самотен, празен трамвай. И там, в нощта, в пълна тайна, дърветата в Стокхолм цъфтят, а прозорците къпят града в светлина. А градът изпълнява мелодия за всички, които спят, за всички, които заминават надалече, но въпреки това ще се върнат в Стокхолм. Улиците ухаят на цветя, по устните си още усещаме аромата на целувка и бавно-бавно вървим към къщи.

Заслушах се. Прибоят. Огънят. Далечен писък на чайка.

— Моника… това приятелката ти ли е?

— Да. Тя е моята любима.

— От колко време сте заедно?

— Да видим… От десет години.

— О, доста време.

— Да, но ние сме гаджета само по три минути на ден.

— Как така по три минути?

— По три минути и деветнайсет секунди, ако трябва да съм съвсем точен. Толкова продължава песента й.

Леа се надигна.

— Това, което ми разказа, песен ли е?

— „Бавно вървим през града” — кимнах аз. — Изпълнява я Моника Сетерлунд.

— И не си я виждал на живо?

— Не съм. Имах билет за концерт, в който щеше да участва и Стийв Кун, но Ана се разболя и се наложи да работя.

Леа кимна безмълвно.

— Сигурно е хубаво да обичаш някого толкова много. Както в песента, имам предвид.

— Не продължава дълго.

— Няма откъде да знаеш.

— Така е. Никой не знае. Твоят опит какво показва?

Лъхна ме студен въздух и отворих очи. На ръба на пропастта оттатък залива съзрях нещо. Навярно силует на едър камък. Обърнах се към Леа. Тя се беше свила.

— Само казвам, че всичко е възможно. Дори вечната любов — обясня тя.

Вятърът завираше кичури в лицето й. В очите й проблесна синьо сияние. Или може би само така ми се струваше заради светлината.

— Извинявай, не е моя работа, просто… — млъкнах. Погледът ми потърси камъка, но не го намери.

— Просто какво?

Поех си дъх. Знаех, че ще съжалявам.

— След погребението случайно застанах под прозореца на работилницата и те чух да говориш с девера ти.

Тя скръсти ръце. Погледна ме. Не шокирано, само изпитателно. Отмести очи в посоката, където се бе изгубил Кнют, после пак ме погледна.

— Нямам представа колко продължава любовта, защото никога не съм обичала мъжа, когото ми отредиха.

— Отредиха? Да не би бракът ви да е бил уреден?

Тя поклати глава.

— Уредените бракове са отживелица. Изгодни условия, пасища, стада елени. Еднаква религия. С Хюго не живеехме в такъв брак.

— А в какъв?

— В принудителен брак.

— Кой ви е принудил?

— Ситуацията. — Тя пак се огледа за Кнют.

— Ти си била…

— Да: бях бременна.

— Добре, твоята религия не е особено толерантна към извънбрачните деца, но Хюго не е израснал в семейство на лестадианци, нали?

Тя поклати глава.

— Принудиха ни ситуацията и татко. Тези две неща. Заплаши да ме отлъчи от общността, ако не направя каквото поиска. Да те отлъчат, означава да нямаш нито един близък, да останеш съвсем сам, разбираш ли? — Тя закри устата си с ръка. Първоначално помислих, че се опитва да прикрие белега на устната си. — Виждала съм какво се случва с…

— Разбирам…

— Не, не разбираш, Юлф. Не знам защо изобщо разказвам това на чужд човек.

Чак сега чух плача в гласа й.

— Навярно именно защото съм чужд.

— Сигурно — подсмръкна тя. — И ще си тръгнеш оттук.

— Баща ти как принуди Хюго да се ожени за теб, при положение че той не е член на общност, от която да го изключат?

— Заплаши да го обвини в изнасилване, ако не се ожени за мен.

Мълчаливо я изгледах.

Тя се изправи, изопна гръб, вдигна глава и плъзна поглед над езерото.

— Да, омъжих се за човека, който ме изнасили, когато бях на осемнайсет. И износих детето.

Студен писък от сушата. Обърнах се. Голям корморан пикира стръмно и прелетя ниско над водата.

— Защото така тълкувате Светото писание?

— У нас един-единствен човек тълкува Светото писание.

— Баща ти.

Тя сви рамене.

— В онази злополучна вечер се прибрах и казах на майка, че Хюго ме е изнасилил. Тя ме успокои, но ме посъветва, че най-добре било да не се вдига шум. Какво добро можело да произтече от това, да осъдим потомък на Елиасен за изнасилване? После обаче, като разбра, че съм бременна, реши да говори с татко. Първата му реакция беше да пита молили ли сме се на Господ да не забременея. После настоя с Хюго непременно да се оженим.

Леа преглътна. Направи пауза. Досетих се, че не го е споделяла с мнозина. Навярно — с абсолютно никого. Че за пръв път след погребението й се удава възможност да изрече нещата на глас.

— Татко отиде при стария Елиасен — продължи тя. — И бащата на Хюго, и моят баща са влиятелни фигури в селото — всеки посвоему. Елиасен-старши осигурява на хората работа в морето, а баща ми ги теши с Божието слово и облекчава душевните им терзания. Татко заплашил Елиасен, че ако не се съгласи да се оженим, без проблеми ще убеди хора от общността да свидетелстват, че са чули едно-друго във въпросната вечер. Старият Елиасен отвърнал, че няма нужда да го заплашва. Аз съм била отличен избор — тъкмо съм щяла да укротя Хюго. Двамата решили как ще стане и така и стана.

— Как… — започнах, но ме прекъсна нов писък. Този път не беше птица.

Викаше Кнют.

Двамата с Леа скочихме.

Рибаря винаги намира каквото търси.

Нов вик. Хукнахме в посоката, от която бе долетял гласът. Пръв стигнах до билото на островчето. Видях момчето. Обърнах се към Леа. Тичаше с вдигната пола.

Добре е!

Застанал на стотина метра от нас, Кнют се взираше в нещо сред камъните.

— Какво е това? — подвикнах.

Той посочи нещо черно, което вълните леко плискаха. Усетих миризмата. Миризма на леш.

— Какво е? — Леа застана до мен.

И аз посочих.

— Смърт и разложение — промърмори тя.

Понечи да се спусне към Кнют, но аз я спрях.

— По-добре стой тук, а аз ще сляза да проверя.

— Няма нужда. И оттук виждам какво е.

— И… какво е?

— Мъртъв тюлен.

Гребяхме към къщи.

Цареше пълна тишина, чуваха се само меките приплясквания на веслата при изваждането им от водата. Капките блестяха като диаманти под полегатата слънчева светлина.

Седях отзад в лодката и гледах как майка и син гребат. Тананиках си наум „Бавно вървим през града”. Бяха като един организъм. Кнют — с дълбоко съсредоточена физиономия — се опитваше да държи тялото си изправено, да използва гърба и хълбоците и да поддържа зряло, спокойно и равномерно темпо с тежките гребла. Майка му седеше зад гърба му и го следваше. Стараеше се да гребат в синхрон. Мълчаха. Вените и жилите се издуваха и играеха под кожата на ръцете й. Тя надничаше през рамо да провери дали курсът е правилен и отмяташе встрани черната си коса. Кнют, естествено, даваше вид, че нехае дали ще ме впечатли, ала погледът му казваше друго. Издадох напред долната си устна и кимнах одобрително. Той се престори, че не забелязва, но загребванията му добиха още мощ.

С помощта на въже, прикрепено към скрипец, изтеглихме лодката в хелинга по дървените релси. Стана удивително лесно. Замислих се за неизчерпаемата човешка изобретателност и способност за оцеляване. И за общочовешката склонност към насилие — когато въпросът е на живот и смърт.

Тръгнахме по чакълестия път към селото. До телеграфния стълб, там, където започваше пътеката, спряхме. Върху афиша за концерта на естрадната група се беше наслоил още прах.

— Довиждане, Юлф — каза тя. — Беше ми много приятно да прекараме известно време заедно. Лек път до вкъщи и лека нощ.

— Довиждане — усмихнах се.

Тези хора тук, на север, винаги се сбогуват много обстойно. Навярно защото разстоянията са много големи, а природата — изключително сурова. Не беше никак сигурно, че след раздялата скоро ще се видят пак. Не беше сигурно дали изобщо ще се видят пак.

— Ще се радваме да те видим на сбирката в молитвения дом в събота сутринта. — Тя го изрече с малко скована интонация, а по лицето й премина тръпка. — Нали, Кнют?

Малкият кимна мълчаливо, вече полузаспал.

— Благодаря, но ми се струва прекалено късно да ме спасяват. — Не знам дали преднамерено бях вложил подтекст, или случайно се получи така двусмислено.

— Няма да ти навреди да послушаш Божието слово. — Тя ме погледна със странния си настойчив поглед, който сякаш търсеше нещо.

— При едно условие: после да ми услужиш с колата си, за да отскоча до Алта да купя разни неща.

— Имаш ли книжка?

Свих рамене.

— Ако искаш, ще дойда с теб.

— Няма нужда.

— Тя не е толкова лесна, колкото изглежда.

Не знам дали преднамерено вложи подтекст, или случайно се получи двусмислено.

В хижата легнах и веднага заспах, без дори да докосвам бутилката с алкохол. Не сънувах нищо — или поне не си спомням. Събудих се с усещането за преживяно радостно събитие. Отдавна не ми се беше случвало.