Среднощно слънце

Четвърта глава

Кнют ми донесе безцветен, лепкав, гъст лосион с отвратителна миризма. Да не съдържаше напалм? Същото се запитах и за двете бутилки прозрачна, смърдяща на спирт течност, които Кнют бе купил от Матис. Нямаха етикет и бяха запушени с коркови тапи. Сутринта донесе повече слънце, но и вятър, който свирукаше в кюнеца на печката. Сенките на облаците се плъзгаха по безлюдния, еднообразно нагънат пейзаж подобно на стада северни елени, за секунди оцветяваха блудкаво резедавата растителност в тъмнозелено, угасяваха слънчевите отражения в далечните езерца и проблясъците в миниатюрни кристали по голите скали. Наподобяваха внезапно зазвучал, нисък басов тон в песен с висока тоналност. Но така или иначе, песен в минорна гама.

— Мама поръча да те поканя на сбирката в молитвения дом. — Момчето седеше срещу мен.

— Благодаря — погалих бутилката.

Само я подуших и пак я запуших с корковата тапа, без да отпия. Любовна игра преди същинската част. Колкото повече отлагаш удоволствието, толкова по-хубаво е после. Или по-лошо — зависи от гледната точка.

— Тя смята, че можеш да бъдеш спасен.

— А ти на друго мнение ли си?

— Да.

Станах и надникнах навън. Еленът се беше върнал. Сутринта го видях и с изненада установих какво облекчение изпитвам. Вълци. Мислех, че в Норвегия вече няма вълци.

— Дядо проектираше църкви. Беше архитект, но не вярваше в Господ. Смяташе, че със смъртта всичко свършва. И аз мисля като него.

— И в Христос ли не е вярвал?

— Щом не е вярвал в Бог, значи не е вярвал и в Божия син.

— Ясно — кимна Кнют. — И той ще гори в ада.

Позасмях се.

— Ако е така, значи вече гори от доста време. Почина още когато бях на деветнайсет. Не ти ли се струва малко несправедливо? Дядо Басе беше свестен човек. Помагаше на хора в беда, а същото не важи за голяма част от познатите ми християни. Ако можех да съм поне наполовина толкова свестен човек, колкото беше дядо…

Премигах. Очите ми засмъдяха. Пред тях затанцуваха бели точици. Да не би яркото слънце да е увредило роговицата ми? Все едно ме заслепяваше блестящ сняг.

— Моят дядо пък казва, че не е достатъчно да живееш праведно, Юлф. В момента твоят дядо гори в ада, а скоро ще дойде и твоят ред.

— Хм… И какво твърдиш? Че ако отида на тази сбирка и повярвам в Христос и Лестадиус, ще отида в рая, дори да не помогна на нито един човек в беда?

Момчето се почеса по рижата коса.

— Даа, при условие че се присъединиш към направлението „Люнген”.

— Няколко направления ли има?

— Да: „първородните” в Алта, лундбергианците в Южен Тромсьо, старолестадианците в Америка…

— И те ли ще горят в ада?

— Така казва дядо.

— Явно в рая ще се отвори доста свободно място. А замислял ли си се, че ако ти беше израснал с моя дядо, а аз — с твоя, ти щеше да си атеист, а аз — лестадианец? И тогава ти щеше да гориш в ада.

— Възможно е. Но за късмет ти ще гориш, Юлф, а аз — не.

Въздъхнах. Природата наоколо излъчваше пълна безметежност. Сякаш не само нямаше да се случи нищо, сякаш изобщо не беше възможно да се случи каквото и да било. Все едно неизменността е естественото състояние на нещата.

— Ей, Юлф?

— Да?

— Мъчно ли ти е за татко ти?

— Не.

Кнют спря.

— Не беше ли добър с теб?

— Беше, но децата забравят бързо.

— Това позволено ли е? — попита тихо той. — Да не тъгуваш за баща си?

Погледнах го.

— Да — прозинах се. Рамото ме болеше. Трябваше ми питие.

— Наистина ли си съвсем сам на този свят, Юлф? Абсолютно никого ли си нямаш?

Замислих се. Наложи ми се да се замисля. Господи.

Поклатих глава.

— Познай за кого си мисля, Юлф.

— За баща ти и за майка ти?

— Не. За Ристина.

Не го попитах как очаква да позная подобно нещо. Усещах езика си като изсушен сюнгер, но питието щеше да почака. Нека първо малкият си довърши изповедта и го изпратя да си върви. Кнют дори ми върна ресто.

— Коя е Ристина?

— В пети клас е. Има дълга руса коса. Сега е на летен лагер в Каутокейно. Всъщност и ние щяхме да ходим там.

— Какъв лагер има там?

— Ами лагер като лагер.

— И какво правите?

— Децата си играем — ако няма сбирки и проповеди. Сега Рогер ще предложи на Ристина да станат гаджета. И сигурно ще се целуват.

— Значи, целувката не е грях? — попитах.

Той наклони глава настрани и присви око.

— Не знам. Преди да тръгне, й казах, че я обичам.

— Просто така?

— Да. Ей така. — Той се наведе напред и прошепна прочувствено: — Обичам те, Ристина. — После ме погледна. — Сбърках ли?

— В никакъв случай — усмихнах се. — Тя какво ти отговори?

— „Много мило”.

— „Много мило”?

— Да. Ти как го тълкуваш, Юлф?

— Ами знам ли. Възможно е да се е стъписала. „Обичам” е много сериозна дума. Но е възможно и да иска да си помисли.

— Според теб имам ли шанс?

— Абсолютно.

— Въпреки белега?

— Какъв белег?

Той повдигна лепенката на челото си. По бледата кожа отдолу личаха не напълно зараснали шевове.

— Как пострада?

— Паднах по стълбите.

— Кажи й, че си се сбил със северен елен за територия. И, разбира се, си спечелил.

— Ти добре ли си? Абсурд е да ми повярва!

— Няма, защото това е шега. Но момичетата харесват момчета с чувство за хумор.

Той задъвка горната си устна.

— Нали не ме лъжеш, Юлф?

— Чуй ме. Ако с тази Ристина нещата не се получат, ще се появят други Ристини и други лета. Момичетата ще се бият за теб.

— Защо?

— Как защо?

Измерих го с поглед. Нисък ли беше за възрастта си? Струваше ми се доста слабичък за ръста си. Рижата коса и луничките може да не се котират високо сред дамите, но тези неща все пак са подвластни на модата и се променят.

— Ако питаш мен, ти си финмаркският Мик Джагър.

— Кой е Мик… как го каза?

— Джеймс Бонд.

— И него не го знам.

— Пол Маккартни? — опитах. Никаква реакция. — От „Бийтълс”. She loves you, yeah, yeah, yeah.

— Пееш фалшиво, Юлф.

— Не отричам.

Отворих вратичката на печката, пъхнах вътре един влажен парцал и после размазах полепналата мокра пепел по излъсканата от употреба мушка на винтовката.

— Защо не си на летния лагер?

— Тате отиде за риба, трябва да го изчакаме.

Някакво потрепване на устните му издаваше, че тук има нещо гнило, но реших да не го разпитвам. Погледнах мушката. Надявах се сега вече слънцето да не ме издаде, проблясвайки, докато се прицелвам.

— Да излезем навън — предложих.

Вятърът беше прогонил комарите. Седнахме на припек. Еленът ни видя и се отдалечи. Кнют си беше взел нож и пръчка, която да дялка.

— Ей, Юлф?

— Не е нужно при всеки въпрос към мен да споменаваш името ми.

— Добре, ама, Юлф?

— Да?

— Като си тръгна, ще се напиеш ли?

— Не — излъгах.

— Супер.

— Да не се тревожиш за мен?

— Просто ми се струва кофти да…

— … горя в ада?

Той се засмя. Вдигна пръчката и се опита да изсвири през зъби.

— Юлф?

— Да? — въздъхнах примирено.

— Да не си ограбил банка?

— Това пък откъде ти хрумна?

— Ами носиш много пари в себе си.

Извадих кутията с цигари и я повъртях в ръцете си.

— Да пътуваш, е скъпо — обясних. — А и нямам чекова книжка.

— Ами пистолетът в джоба на якето ти?

Изгледах го през присвити очи. Опитах се да си запаля цигара, но вятърът угаси пламъка. Значи, преди да ме събуди в църквата, малкият ми беше преровил джобовете.

— Когато човек носи в себе си пари в брой и няма чекова книжка, трябва да внимава.

— Юлф?

— Да?

— И да лъжеш не те бива.

Разсмях се.

— Какво ще правиш от тази пръчка?

— Гребло.

След като малкият си тръгна, се възцари спокойствие — то е ясно. Но същевременно ми се струваше, че не бих възразил да остане още малко. Защото — трябва да му го призная — хлапето ме забавляваше.

Седях и дремех. През примижалите си очи видях, че еленът пак се е приближил. Навярно вече беше свикнал с мен. Изглеждаше много самотен. През това време на годината човек очаква елените да са загладили косъма, но този беше мършав. Мършав, сив и с безсмислено големи рога, които навярно някога са му помагали да ухажва самки, но сега само му пречеха.

Еленът се намираше толкова близко, че чувах как дъвче. Вдигна глава и ме погледна. Северните елени имат слабо зрение. Разчитат на обонянието си. Беше ме надушил.

Затворих очи.

Кога се случи? Преди две години ли? Или преди една? Възложиха ми да очистя един тип на име Густаво и аз реших да действам призори. Живееше сам в малка, забутана дървена къща, приклещена между жилищни кооперации в „Хумансбюен”. Тъкмо беше валял сняг, а през деня обещаваха времето да омекне. „Отпечатъците от ботушите ми ще се размият в кишата”, успокоявах се наум.

Позвъних. Той отвори. Опрях пистолет в челото му. Той заотстъпва навътре. Влязох и затворих вратата. Миришеше на дим и на пържено. Рибаря беше открил, че Густаво — един от щатните му улични пласьори — крадял пари и дрога. И от мен се искаше просто да го застрелям. Ако си бях свършил работата, нещата щяха да се стекат по съвсем различен начин. Допуснах обаче две грешки: първо, погледнах лицето му. Второ, оставих го да говори.

— Сега ще ме застреляш ли?

— Да — отговорих, вместо да стрелям.

Имаше кафяви кучешки очи и опърпан мустак, провиснал печално от двете страни на устата му.

— Колко ти плаща Рибаря?

— Достатъчно. — Пръстът ми започна да натиска спусъка. Едната очна ябълка на Густаво притрепери. Той се прозина. Чувал съм, че кучетата се прозяват от нервност. Спусъкът обаче отказваше да хлътне назад. Проклятие. Зад мишената, в коридора, видях рафт с чифт ръкавици и синя вълнена шапка.

— Сложи си шапката — изкомандвах.

— Какво?

— Вълнената шапка. Нахлупи си я над лицето. Веднага. Иначе…

Той се подчини. Превърна се в мека, синя кукленска глава без черти. Все още изглеждаше окаяно с шкембе, издуващо тениската „Esso-Т”, и отпуснати покрай тялото ръце. Усещах обаче, че това не ме притеснява. Смущаваше ме само лицето му. Прицелих се в шапката.

— Ако искаш, ще делим — размърда се устата му под шапката.

Дръпнах спусъка. Бях съвсем сигурен, че съм го дръпнал. Но явно не го бях направил, защото още чувах гласа му.

— Ако ме пуснеш, ще ти дам половината от парите и от амфетамина. Деветдесет бона кеш. Рибаря няма да разбере, защото ще се покрия. Ще замина за чужбина, ще си набавя нова самоличност. Кълна се.

Умът е изумително, феноменално изобретение. Част от мен съзнаваше, че това е идиотска, смъртноопасна мисъл, но друга изчисляваше. Деветдесет хиляди. Плюс трийсет хиляди бонус. И то, без да застрелвам Густаво — още едно предимство.

— Разберат ли, че си жив, с мен е свършено — предупредих.

— В такъв случай и с двама ни е свършено. Ще ти дам и паласката с парите.

Мамка му.

— Рибаря очаква труп.

— Кажи, че се е наложило да се отървеш от тялото.

— И защо се е наложило?

Устните под шапката застинаха. За две секунди.

— Защото представлява доказателство срещу теб. Възнамерявал си да ме застреляш в главата, но куршумът е заседнал в черепа. Като ти гледам пистолета, това си е напълно правдоподобен сценарий. И така, куршумът е останал в черепа, а като го извадят при аутопсия, той ще е улика, защото си използвал същия пистолет и в друга престрелка. Затова си натоварил трупа ми в колата и си го хвърлил във фиорда.

— Нямам кола.

— Добре де, взел си моята кола. Ще я оставим до брега. Имаш книжка, нали?

Кимнах. И моментално съобразих, че той не може да ме види как кимам. Съобразих и друго: идеята е лоша. Вдигнах пистолета. Но закъснях. Той смъкна шапката и се усмихна широко с живи очи. Проблесна златен зъб.

Сега, от дистанцията на изминалото време, аз, разбира се, се питам защо просто не застрелях Густаво, след като той ми даде парите и дрогата, заровени в сандъка с въглищата в килера. Нищо не ми пречеше да изгася осветлението и да го гръмна отзад в главата. Тогава Рибаря щеше да си получи трупа, а аз — не само половината, а всички пари. И нямаше да ми се налага непрекъснато да треперя Густаво да не вземе да изникне отнякъде. За удивително изобретение като човешкия ум това би трябвало да е елементарно изчисление. И беше елементарно. Аз обаче предпочетох да не му изпращам куршум в главата. Знаех, че половината от парите му трябват, за да може да избяга и да живее инкогнито. Аз съм жалък страхливец, който заслужава всички гадости, които му е отредила съдбата.

Ана обаче не ги заслужаваше.

Ана заслужаваше нещо по-добро.

Ана заслужаваше да живее.

Щрак.

Отворих очи. Еленът избяга.

Задаваше се човек.