Стоте: Ден 21

Глава 14 Уелс

— Внимавай — провикна се Уелс, като видя, че едно от по-малките момчета посегна към огъня. — Използвай пръчката.

— Ще се оправя — отвърна то и внимателно взе кочана от нагорещените до червено камъни, които синът на канцлера беше наредил върху пламъците, както му обясни Саша.

Царевицата се оказа буквално животоспасяваща. Сега, вместо с потайни шепоти и уморени оплаквания, лагерът беше огласен от пукота на огън и оживени разговори. Всички бяха насядали около огнището и гризяха странната, но приятна храна.

След като се завърнаха с толкова кочани, колкото можеха да носят, Уелс и Саша взеха два празни водни контейнера и се насочиха обратно към овощната градина за още. Когато се върнаха в лагера, усмихнати и изморени от пътя, синът на канцлера почти беше забравил, че земнородната е тяхна пленничка. Младежът се почувства изключително неловко, след като ѝ благодари и я върна в болничната колиба. За щастие, Кларк я нямаше, а болните спяха, така че никой не го чу да се извинява на Саша, докато завързваше ръцете ѝ.

Хванах я да ни шпионира, напомни си той, докато наблюдаваше как група момичета дразнеха едно момче от „Уолдън“, като си подхвърляха царевичен кочан. Уелс възнамеряваше да им се скара — Саша ги предупреди да не оставят остатъците от храната на открито, тъй като имаше риск да привлекат някои животни, — но реши да си замълчи. Щеше да му е много по-лесно да отмъкне малко храна за момичето, ако не правеше сцени.

Синът на канцлера предпазливо измъкна няколко кочана от жаравата, разпъна тениската си, за да може да ги пренесе, без да си изгори ръцете, и се насочи към болничната колиба.

— Хей — прошепна той и се приближи тихомълком до леглото ѝ. — Донесох ти нещо за ядене. — Подаде ѝ едната царевица, която беше изстинала достатъчно, за да може да се държи в ръце, а останалите постави до Моли, Феликс и Тамзин, за да могат да хапнат нещо, когато се събудят. Ставаше все по-трудно да се намерят доброволци, които да носят храна и вода на болните. Слуховете за болестта им се разнесоха бързо и никой освен Кларк, Уелс, Белами, Прия и Ерик не припарваше до колибата.

— Благодаря ти — каза Саша и преди да отхапе от плода, хвърли предпазлив поглед към вратата.

— Как е? — попита момчето и седна на ръба на леглото ѝ. — Нали е по-вкусна от протеиновата паста?

Земнородната се усмихна.

— Да, определено е по-добра. Макар все още да е прекалено безвкусна. Защо не я овкусихте с пиперени листа, както ви казах?

— Прецених, че царевицата е достатъчно подозрителна. Ако бях разкрил и някои готварски тайни, това щеше да създаде повече главоболия, отколкото ползи.

Очакваше Саша да се пошегува с него за кулинарните му способности, но вместо това лицето ѝ стана по-сериозно.

— Те въобще не ми вярват, нали? — Уелс усети тревогата в гласа ѝ. Момичето се намести на леглото. — Какво да сторя, за да ви убедя, че нямам нищо общо с нападенията?

— Трябва им повече време — обясни Уелс, макар самият той да не беше сигурен дали ѝ вярва. Виждаше, че Саша е разумна и мила, но това въобще не означаваше, че нейните хора — и баща ѝ — не са способни да проявят насилие. Ако Колонията беше под заплаха от някой враг, собственият му баща нямаше да се подвоуми да го нападне.

Вратата се отвори и Кендъл влезе вътре. Младежът скочи на крака, когато момичето се вторачи в тях с непроницаем поглед.

— Съжалявам, че ви прекъсвам — започна тя, като хвърли поглед на Уелс и Саша, — но ми се искаше да подремна малко. Не успях да спя много снощи.

— Заповядай — отвърна синът на канцлера и посочи към празните легла. — Има достатъчно място. — Очевидно Кендъл не се страхуваше, че ще се зарази с мистериозната болест.

— Не, всичко е наред. Ще проверя и другите колиби. — Момичето удостои Уелс с поредния продължителен поглед, обърна се и напусна помещението.

— Виждаш ли? Дори не искат да са в една стая с мен. Всички ме смятат за убийца.

Синът на канцлера хвърли поглед към Тамзин, чийто бинтован крак беше ясно предупреждение, че трябва да се пазят от земнородните. Какво оставаше пък за гроба в импровизираното им гробище? Докато Саша не докажеше, че наистина има група отцепници от нейните хора, с която тя нямаше нищо общо, Стоте щяха да я приемат за заплаха.

— Искаш ли да се поразходим? — неочаквано я попита Уелс. — Глупаво е да стоиш затворена тук по цял ден.

Саша го изгледа за един дълъг миг, след което вдигна завързаните си ръце.

— Съгласна съм. Но без повече белезници. Знаеш, че няма да избягам.

Синът на канцлера развърза земнородната и отиде да провери как е Моли, докато тя оправяше кожените си дрехи.

— Хей — прошепна на детето Уелс и клекна до леглото му. — Как се чувстваш? — Момичето измърмори нещо, но не отвори очи. — Моли? — Момчето въздъхна, дръпна одеялото над раменете ѝ и прибра кичур мокра коса зад ухото ѝ. — Скоро ще се върна — обеща ѝ той.

Преди да излязат, младежът надникна към поляната. По-голямата част от Стоте все още бяха около огъня или поставяха последните щрихи на покрива на колибата. Ако побързаха, щяха да се измъкнат незабелязани със Саша. Уелс реши да не се замисля над факта, че за втори път днес вършеше нещо потайно, без да го сподели с останалите членове на групата. Обърна се, направи знак на земнородната и двамата се втурнаха към редицата с дървета.

Този път момичето го поведе в друга посока, която синът на канцлера не беше обхождал досега. За разлика от Белами, Уелс не прекарваше много време в гората и единственият път, с който беше запознат, бе този, който водеше до потока.

— Внимавай — провикна се Саша през рамо. — Тук става доста стръмно.

Всъщност не беше доста стръмно, а беше изключително стръмно. Земята изведнъж пропадаше и на Уелс му се наложи да пълзи приклекнал, като се придържаше единствено към тънките, крехки дървета, които растяха на хълма, за да не се прекатури. Склонът беше толкова отсечен, че някои от корените на стволовете растяха направо във въздуха, а не в земята.

Саша въобще не изглеждаше притеснена от наклона. Доста рядко забавяше крачка и вече се намираше на няколко метра пред Уелс. Беше опънала ръцете си настрани и използваше разперените си пръсти за баланс: приличаше на птиците, които прелитаха над полето.

Нещо зад тях изпращя. Уелс се стресна и рязко извъртя глава. Това движение беше достатъчно, за да отлепи краката му от земята — той тупна и се плъзна по хлъзгавата трева. Опита се да забие пръсти в почвата, за да забави ход, но продължи да набира скорост, докато нещо не го спря. Останал без дъх, синът на канцлера погледна нагоре и видя ухилената физиономия на Саша, която го държеше за яката.

— Ще трябва да почакаш няколко месеца, преди да можеш да се пързаляш с шейна — каза момичето и му помогна да се изправи на крака.

— Пързаляне с шейна? — учуди се Уелс и изтупа прахта от панталоните си. Сигурно приличаше на пълен идиот. — Имаш предвид, че ще вали сняг?

— Ако си жив дотогава — отговори Саша и го хвана за лакътя, когато младежът се плъзна отново.

— Ако умра, преди да видя снега, то ще е от една от стрелите на приятелите ти в гърба ми. А не защото продължавам да падам по задник.

— Колко пъти трябва да ти обяснявам едно и също? Онези хора определено не са ми приятели.

— Така е, но не ги ли познаваш достатъчно добре, че да можеш да им кажеш да престанат да ни избиват? — попита Уелс и я погледна внимателно, за да разбере дали не крие нещо от него.

— Положението е малко по-сложно — отговори земнородната и го дръпна надолу.

Уелс посочи към стръмния склон.

— Май харесваш сложните неща.

Момичето завъртя очи.

— Довери ми се, звездно момче. Ще си струва всяко едно усилие.

Почти бяха стигнали до долу, когато Уелс хукна напред и прескочи последните няколко метра. Вместо да се приземи на трева обаче, краката му се удариха в нещо твърдо. Сблъсъкът беше достатъчно силен, за да изпрати болезнени вълни по глезените му, но за негово щастие този път съумя да остане на крака. Младежът потръпна, ала когато погледна надолу, изненадата му бързо заличи изпитания дискомфорт.

Земята не представляваше нито трева, нито пръст. Беше скала. Уелс клекна и прокара пръсти по грубата сива повърхност. Не, не беше скала — това бе път. Момчето скочи на крака и се огледа във всички посоки, очаквайки всеки момент да чуе воя на двигател.

— Добре ли си? — попита го Саша и застана до него. Уелс кимна, защото не знаеше как да ѝ обясни какво чувства. Когато намери Кларк изоставена в руините на църквата, беше прекалено загрижен как да я измъкне от там и нямаше време да разглежда. Сега имаше такава възможност — наведе се, за да огледа цимента, начинът, по който се кривяха пукнатините му, растенията, поникнали от тях.

На Колонията беше лесно да приема Катаклизма като нещо абстрактно. Знаеше колко души бяха загинали по онова време, колко метрични тона токсини бяха изпуснати във въздуха и така нататък. Сега обаче си помисли за хората, които бяха шофирали, бягали и дори пълзели по този път в отчаян опит да избягат от бомбите. Колко ли души бяха умрели точно на това място, когато земята се беше разтресла и пушек бе покрил небесата?

— Почти стигнахме — каза Саша и постави ръка на рамото му. — Последвай ме.

— Какво има там? — попита Уелс и отново се огледа във всички посоки. Въздухът тук му се струваше различен от този на поляната, беше напоен със спомени, които накараха младежът да потръпне.

— Ще видиш.

Повървяха още няколко минути в мълчание. С всяка стъпка сърцето на сина на канцлера започваше да бие все по-силно и по-силно.

— Искам да ми обещаеш, че няма да кажеш на никого за това, което ще ти покажа — каза земнородната. Беше понижила глас и се оглеждаше нервно през рамо.

Уелс се подвоуми. Беше научил по трудния начин какво се случва, когато даваш обещания, които не си способен да изпълниш.

— Можеш да ми се довериш — отвърна момчето най-накрая.

Саша го изгледа сериозно за миг, но все пак кимна. Завиха зад един завой на пътя. Кожата на Уелс настръхна, нервите му бяха опънати, а тялото му тръпнеше в очакване.

Когато пътят отново се изправи, не успя да види нищо. Само напукан асфалт, осеян с растителност като вени на ръка.

— Ето там — каза Саша и посочи към редица дървета от едната страна на пътя. — Виждаш ли я?

Уелс понечи да поклати глава, но изведнъж се вкамени, щом различи някакви геометрични очертания под клонака.

Там имаше къща.

— Боже мой — прошепна той и направи няколко крачки напред. — Не е възможно. Мислех, че няма нищо останало от едно време!

— Със сигурност не е много. Тези планини са предпазили някои от постройките от взривовете. Повечето от хората тук са оцелели след бомбите, но по-късно са починали от глад или от радиационно отравяне.

Когато се доближиха, Уелс видя, че къщата е направена от камък, който според него е бил по-устойчив на разрушителните атмосферни условия, макар голяма част от дясната страна на постройката да се беше срутила.

Нямаше нито едно стъкло, останало цяло по прозорците, и дебели лози покриваха по-голямата част от здравите стени. Имаше нещо почти хищническо в начина, по който се бяха увили по постройката, промъкваха се като змии в зеещите отвори и излизаха от гърлото на някогашния комин — създаваха усещането, че земята се опитва да изтрие всяка следа от човешки живот тук.

— Може ли да влезем? — попита Уелс, когато осъзна, че наблюдава къщата със зинала уста.

— Не. Много по-забавно ще е цял ден да стоим отвън и да те гледам как зяпаш като риба.

— Я стига се подиграва. Това е най-шантавото нещо, което някога съм виждал.

Саша примигна невярващо.

— Живял си в Космоса. Виждал си Марс!

Младежът се ухили.

— Трябва да използваш телескоп, за да видиш Марс, и дори тогава той прилича на малка червена точка. Кажи ми честно. Ще влезем ли вътре?

Тръгнаха към онази част на къщата, която се намираше от другата страна на пропадналата стена — там имаше прозорец, издигащ се на около два метра от земята, с приветлива тераса под него. Саша се качи ловко на нея, наведе се през отвора и потъна в мрака отвъд него.

— Идваш ли? — провикна се към спътника си тя.

Уелс се ухили, покатери се по прозореца и тупна на меко от другата страна — при приземяването всичките му мисли се изпариха от ума му. Намираше се в къща, в истински дом, където хората бяха живели преди Катаклизма.

Младежът огледа всичко наоколо. Помещението приличаше на онова, което в миналото се е наричало кухня. Подът беше покрит със счупени жълти и бели плочки, а над дълбока мивка — най-голямата, която Уелс беше виждал, висяха леко накриво бели шкафове. Единствената светлина идваше от един счупен прозорец, преминаваше през близките дървета и придаваше на стаята слаб, зеленикав оттенък, все едно човек се взираше в стара снимка. Само че това тук беше неоспоримо истинско. Момчето направи няколко крачки напред и предпазливо прокара пръсти по плота, който беше покрит с вековен прах. Пресегна се и още по-внимателно отвори един от шкафовете.

Вътре имаше купчини с чинии и купички. Макар да се бяха наклонили на една страна при изместването на шкафовете, личеше, че са били подредени старателно. Някои от тях принадлежаха към комплекти, а други бяха отделни бройки. Уелс взе една чиния от върха на купчината. На нея имаше илюстрация, която наглед беше рисувана от дете. На нея бяха изобразени четири тънки фигури с несъразмерно големи, ухилени глави, които стояха една до друга и стискаха недооформените си ръце. АЗ ОБЧАМ МОЕТУ СЕМЕСТВО, беше написано с криви букви над човечетата. Уелс внимателно върна чинията и се обърна към Саша, която се взираше в него откъм сенките на тихия, прашен сумрак.

— Случило се е преди много време — промълви момичето.

Уелс кимна. Думата Знам се формира в ума му, но се изгуби някъде по пътя до устата му. Очите му започнаха да щипят и той се обърна бързо на една страна. Осем милиарда. Толкова човешки същества бяха загинали по времето на Катаклизма. За него това беше абстрактна величина, като всяка друга голяма цифра, подобно на възрастта на Земята или броя на звездите в галактиката. В този момент беше готов на всичко, за да може да разбере дали хората, които са се хранили в тази кухня, с тези чинии, са успели да се спасят от горящата планета.

— Уелс, ела да погледнеш нещо. — Младежът се обърна и видя, че Саша е клекнала до една купчина отломки в далечната част на стаята, където стената беше пропаднала. Момичето бършеше прах и парчета от зидарията от някакъв предмет на пода.

Синът на канцлера се затътри и клекна до нея.

— Какво е? — попита той, а Саша дръпна нещо, което приличаше на тока. — Внимавай — предупреди момчето, като се сети за змията на Кларк.

— Това е куфар — отвърна земнородната, в гласа ѝ се усещаше смесица от изненада и друго — притеснение? Страх?

Куфарът се отвори и изпрати нов облак прах във въздуха. Младежите се наведоха над него, за да видят какво съдържа. Вътре имаше само няколко предмета. Три малки избелели тениски, които Уелс разгледа поотделно и внимателно върна на мястото им, точно както си бяха. Имаше и една книга. Повечето от страниците ѝ бяха изгнили, но беше останало достатъчно, за да разбере, че се разказва за някакво момче на име Чарли. Синът на канцлера се подвоуми, преди да я върне обратно в куфара. Щеше да му достави истинско удоволствие да я разгледа на слънчева светлина, но поради някаква причина не му се струваше правилно да взема нищо от тази къща.

Единственият друг предмет, който можеше да разпознае, беше едно плюшено мече. Нищо чудно някога козината му да е била жълта, макар да беше трудно да се прецени с всичкия този напластен върху него прах. Саша го взе и го подържа известно време в ръце, след което натисна с пръст черното носле на играчката.

— Бедното мече — промълви момичето и се усмихна, но не можеше да скрие печалната нотка в гласа си.

— Всичко е толкова тъжно — изрече Уелс и прокара пръсти по една от тениските. — Ако си бяха тръгнали по-рано, може би щяха да оцелеят.

— Къде щяха да отидат? — попита Саша и го стрелна с въпросителен поглед, докато тупаше прахта от една от лапите на мечето. — Имаш ли представа колко много пари са им трябвали, за да се качат на един от корабите по време на Изоставянето? Хората, които са живели по тези места, не са разполагали с подобни суми.

— Нещата не са стояли по този начин — възпротиви се Уелс, а в гласа му се прокрадваше раздразнение. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. Струваше му се изключително неуместно да крещи в тази къща. — Хората не е трябвало да плащат, за да се качат на корабите.

— Така ли? Тогава как са били избирани колонистите?

— Дошли са от неутрални нации — отвърна младежът. Изведнъж се почувства така, все едно отново се намираше в училище. — Избрани са били онези, които не са проявили такава алчност или глупост, че да бъдат замесени в ядрената война.

Изражението на Саша не наподобяваше нищо, което Уелс някога беше виждал дори и по лицата на учителите си, когато бе допускал грешки. Те никога не го бяха наблюдавали със смесица от съжаление и насмешка. Ако трябваше да сравни изражението ѝ с нечие друго, то погледът на момичето беше същият като този на баща му.

— Тогава защо всички на кораба говорят английски? — тихичко го попита земнородната.

Уелс не можеше да отговори на този въпрос. Беше прекарал целия си живот, представяйки си какво ли ще изпита, ако види земните руини. Сега беше тук и единственото, за което можеше да мисли, бяха всички човешки същества, затрити по времето на Катаклизма — и тази мисъл го караше да се чувства премазан.

— Трябва да се връщаме — каза той, изправи се на крака и протегна ръка към Саша. Момичето изгледа куфара за един дълъг миг, след което пъхна мечето под мишница и пое предложената ѝ длан.