Глава 31 Кларк

— Полубратя — повтори Кларк за двайсет и девети път тази вечер. Пресегна се и прокара пръст по бузата на Белами, като че ли търсеше някоя прилика с Уелс, която до момента беше пропуснала.

Младежът се усмихна, нежно отдръпна ръката ѝ от лицето си и я приближи до устните си, за да я целуне.

— Знам, че ти е трудно да го повярваш. Аз съм много по-красив от него. — Усмивката му бързо се стопи. — Това подлудява ли те?

Кларк погледна към Уелс и Саша, която се беше върнала в лагера по-рано, отколкото очакваха. Стояха от другата страна на лагерния огън, леко отдалечени от останалите от групата. През пламъците можеше да види, че Уелс се усмихва на земнородното момиче, което се беше изчервило. Няколко души ги наблюдаваха внимателно, но след като Октавия се върна, на всички им беше много по-лесно да се убедят, че съществува група бунтовници, и да простят на Уелс, че бе пуснал Саша.

Кларк въздъхна и положи глава върху рамото на Белами.

— Истината е, че това да се окажеш роднина на бившето ми гадже въобще не е най-странното у теб.

Белами обви с ръка корема на приятелката си и я погъделичка. Тя се засмя и се опита да си отмъсти, но младежът се изправи със сериозно изражение, когато нещо от другата страна на огъня привлече вниманието му.

— Истина е! — изкрещя Октавия и отметна дългата си черна коса през рамо. През последния час забавляваше групата с истории от времето, което бе прекарала в Маунт Уедър.

— Откъде да знаем, че не си се върнала, за да ни шпионираш? — попита един глас. Кларк се напрегна, когато Греъм закрачи към Октавия, а светлината от огъня играеше по самодоволно ухилената му мутра.

Гласът му беше изпълнен със снизхождение и враждебност, но Октавия не позволи това да я засегне. Килна глава на една страна и го огледа внимателно изпод черните си мигли.

— Може и да не повярваш, Греъм, но на Земята има много по-интересни неща за гледане от колекцията ти от копия. Ако трябваше да те шпионирам, щях да заспя от скука.

Хората, които седяха близо до нея, се разсмяха. За изненада на Кларк, Греъм също се усмихна, макар и не особено широко.

— О, повярвай ми, копията ми са достатъчно големи — възпротиви се той. Октавия се разкикоти.

— Сега ли да набия това хлапе, или по-късно? — изръмжа Белами.

— По-късно — отвърна Кларк. — Сега съм се наместила удобно. — Беше се присъединила към групата само преди няколко минути — преди това беше прекарала цял час в болничната колиба, където Моли, Феликс и останалите започваха да се възстановяват, а ефектът от „зимната сянка“ отшумяваше. Изражението на Ерик, когато Кларк помогна на Феликс да се изправи за първи път, откакто се бе разболял, ѝ беше достатъчно да забрави, че бе вървяла почти двайсет километра през деня.

Кларк се облегна на Белами. Младежът обви ръце около талията ѝ и се отпусна назад, така че и двамата да погледнат към небето. Пращенето на огъня заглушаваше гласовете на останалите около тях и с очи, насочени нагоре, младежите се почувстваха така, все едно бяха единствените хора на Земята.

Момичето се зачуди дали в този момент родителите ѝ гледаха същото небе и се чувстваха по същия начин като нея. По-рано през деня Белами ѝ каза, че щом Октавия се възстанови от тежкото си преживяване, двамата ще тръгнат с нея да потърсят майка ѝ и баща ѝ. Семейство Грифин разполагаха с една година преднина, но Белами я увери, че това не е от значение. Нямаше да се спрат, докато не ги откриеха.

Мисълта за родителите ѝ беше едновременно вълнуваща и ужасяваща, идваше ѝ в повече. Кларк реши да я отпрати за момента и се отпусна в ръцете на Белами. Искаше да се наслади на ритъма на сърцето му, който прогонваше всичките ѝ тревоги.

— Виж това — прошепна младежът в ухото ѝ.

— Кое?

Той пое ръката ѝ в своята, нежно разтвори един от пръстите ѝ и го насочи към светещата точка, която се движеше много бързо през нощното небе.

— На „Феникс“ пожелавали ли сте си нещо, когато преминава метеор? Или това е уолдънска традиция? — попита Белами, топлият му дъх галеше кожата ѝ. — Макар че навярно вече имаш всичко, за което някога си мечтала.

— Определено нямам всичко, за което съм мечтала — промърмори Кларк и се притисна в гърдите на момчето. — Но се доближавам до подобно положение.

— Значи не искаш да си пожелаеш нещо?

Кларк отново погледна нагоре. Зрънцето светлина се движеше прекалено бързо, дори и за метеор. Момичето се поизправи.

— Не мисля, че това е падаща звезда — заключи тя. В гласа ѝ се усещаше тревога.

— Какво имаш предвид? Какво друго може да бъде? — Кларк усети как Белами се стяга до нея, внезапно прозрял истината. — Нали не мислиш, че… — Той млъкна и я стисна още по-силно.

Не се налагаше да изричат откритието си на глас. Останалите от групата стояха край лагерния огън в блажено неведение, докато Белами и Кларк вече знаеха истината. Петното светлина не беше звезда — беше един от транспортните кораби.

Скоро Стоте нямаше да бъдат сами.

Колонията идваше на Земята.

Загрузка...