Стоте: Ден 21

Глава 5 Белами

На Белами не му пукаше, че земнородната е момиче. Тя беше шпионин. Тя беше врагът. Тя беше една от онези, които убиха Ашър и отвлякоха сестра му.

В очите на непознатата се четеше страх, черната ѝ коса падаше върху лицето ѝ, докато се опитваше да се освободи от хватката. Но Белами, който беше застанал на колене до Уелс, я стисна още по-силно. Не можеха да я оставят да избяга, не и преди да им каже къде е Октавия.

Двете момчета изправиха земнородната на крака и Белами я разтърси грубо.

— Къде е тя, по дяволите? — изкрещя той. Лицето му беше толкова близо до нейното, че дъхът му развя косата ѝ. — Къде отведохте сестра ми?

Момичето потръпна, но не продума.

Младежът изви ръката ѝ зад гърба, точно както извиваше ръцете на момчетата в детския дом, когато ги хванеше да се подиграват на Октавия.

— По-добре ми кажи веднага или ще съжаляваш, че някога си изпълзяла от пещерата си!

— Белами — сряза го остро Уелс. — Успокой се. Все още не знаем нищо. Може да няма общо с…

— Разбира се, че има — прекъсна го момчето. Сграбчи косата на земнородната и придърпа лицето ѝ към своето. — Казвай веднага или нещата ще загрубеят.

— Остави я — изкрещя Уелс. — Вероятно въобще не знае английски. Преди да направим каквото и да било, първо трябва да се уверим…

Синът на канцлера беше прекъснат за пореден път от буря от викове и приближаващи стъпки на другите членове на групата, които се бяха събудили от шума и идваха да проверят какво става.

— Хванали сте една от тях — констатира Греъм и си проправи път между тълпата. В гласа му се усещаше нещо подобно на възхищение.

— Значи тази е от Земята? — попита едно момиче от „Уолдън“ изумено.

— Може ли да говори? — попита друг.

— Навярно е мутант. Сигурно ще хванете радиационно отравяне само като я докоснете — отбеляза едно високо момче от „Аркадия“, което изпъваше врата си, за да вижда по-добре.

На Белами не му пукаше дали пленницата им е радиоактивна, нямаше да му пука дори да имаше крила. Единственото, което го интересуваше, беше къде се намира сестра му.

— Какво ще правим с нея? — попита едно момиче и премести копието си от едната ръка в другата.

— Ще я убием — отсече Греъм, все едно това беше най-логичната постъпка на света. — След което ще набучим главата ѝ на кол, за да видят и другите как се отнасяме с онези, които ни заплашват.

— Не и преди двамата с нея да си поговорим — изръмжа Белами. Очите на момичето се присвиха, когато младежът я приближи, и тя се опита да го срита с коляно, но той се отдръпна на една страна.

— Белами, остави я — заповяда Уелс, опитвайки се да удържи земнородната.

Греъм го подразни:

— Искаш първо да се позабавляваш с нея ли? Не мога да разбера вкуса ти за момичета, малки ми канцлерю, но всеки си има нужди.

Уелс пренебрегна подигравката, обърна се към едно момче от „Уолдън“ и го помоли да му донесе въже.

— Ще я вържем и ще я отведем в болничната колиба, докато не решим какво да правим с нея.

Белами изгледа накриво сина на канцлера и усети как в него се надига гняв. Не беше доволен от подобно решение. Колкото по-дълго стояха тук, толкова по-надалеч щяха да отведат Октавия.

— Трябва да я накараме да ни каже къде е сестра ми — сопна се той, като се надяваше Уелс да го предизвика. Синът на канцлера нямаше право да взема подобни решения. Белами нямаше нищо против останалите да го слушат. По-добре него, отколкото Греъм. Това обаче не означаваше, че той ще решава съдбата на това момиче, което беше единствената следа към сестра му.

Момчето от „Уолдън“ се появи с въжето. Уелс завърза ръцете на земнородната зад гърба ѝ, след което стори същото и с краката ѝ, като не ги стегна прекалено, за да може да прави малки, тътрещи се крачки. Спокойните му, отработени движения напомниха на Белами, че синът на канцлера не е просто поредният разглезен жител на „Феникс“. Преди да бъде арестуван, Уелс е бил обучаван за пазач. По-точно за офицер. Белами стисна ръцете си в юмруци.

— Направете път — изкрещя Уелс и поведе пленничката към болничната колиба. Дългата ѝ черна коса вече не прикриваше лицето ѝ и Белами успя да я огледа добре за първи път. Беше млада, може би на възрастта на Октавия, със зелени очи във формата на бадеми. Вълнените ѝ черни дрехи въобще не бяха най-странното в нея. Белами осъзна, че има нещо в кожата ѝ. Макар тази на колонистите да предлагаше широка гама от цветове, всеки един от Стоте бе изгорял още през първата седмица след пристигането им на Земята, преди Кларк да им обясни, че трябва да се излагат колкото се може по-малко на слънцето. Кожата на пленничката им като че ли сияеше, горната част на бузите ѝ беше покрита с лунички. За разлика от всички тях, момичето беше расло на слънце.

Гневът на Белами прерасна в отвращение при мисълта, че Октавия е при съзаклятниците на тази земнородна. Дали я бяха завързали? Може би я бяха затворили в някоя пещера? Сестра му мразеше тесните пространства. Дали беше изплашена? Плачеше ли за него? Би грабнал брадвата и на мига би отсякъл ръката си с нея, ако знаеше, че това ще ѝ помогне.

Белами последва Уелс и пленничката до болничната колиба, която беше напълно празна, ако не се броеше все още спящата Кларк. Наблюдаваше внимателно сина на канцлера, който накара момичето да седне на едно от леглата, провери дали ръцете ѝ са здраво завързани зад гърба ѝ, отстъпи крачка назад и я погледна с изражение, което навярно беше придобил по време на военното си обучение.

— Как се казваш? — попита я той.

Тя се намръщи и се опита да се изправи на крака, но завързаните ѝ ръце я извадиха от равновесие. На Уелс не му беше никак трудно да я бутне обратно на леглото.

— Разбираш ли какво ти говоря? — попита отново синът на канцлера.

Една обезпокоителна мисъл се надигна сред мъглата от гняв в ума на Белами. Ами ако това момиче наистина не знаеше английски? Бяха се приземили в Северна Америка, но това не означаваше, че земнородните говорят на същия език, който бяха използвали преди триста години.

Уелс приклекна и погледна пленничката в очите.

— Не знаехме, че тук все още живеят хора. Ако с нещо сме ви обидили, съжаляваме. Но…

— Съжаляваме? — излая Белами. — Те отвлякоха сестра ми и убиха Ашър. Няма да се извиняваме за нищо.

Уелс го стрелна с предупредителен поглед и отново се обърна към земнородната.

— Трябва да ни кажеш къде отведохте приятелката ни. Ще останеш при нас, докато не ни дадеш някаква полезна информация.

Момичето се завъртя към него, но вместо да му отговори стисна устни и го изгледа гневно.

Уелс се изправи, потърка главата си в изблик на безсилие и се извърна на една страна.

— Това ли беше? Това ли ти е представата за разпит? — попита го Белами, разкъсван от гнева и раздразнението. — Знаеш ли какво правят баща ти и приятелчетата му от Съвета, когато искат да получат информация от някого?

— Ние не действаме по този начин — отвърна Уелс с вбесяваща праведност, все едно половината от тук присъстващите не бяха разпитвани от пазачите на баща му. Младежът отиде до леглото на Кларк, оправи ѝ одеялото и се насочи към вратата.

— Просто ще я зарежеш тук? — изуми се Белами, а очите му се стрелкаха от момичето към Уелс.

— Ще поставим стражи пред палатката. Не се тревожи, няма да избяга.

Белами пристъпи напред.

— Със сигурност няма да го стори, защото аз оставам с нея. С двете им. — Момчето вирна глава към спящата Кларк. — Мислиш ли, че е добра идея да я държиш сама с една убийца?

Уелс погледна към младежа.

— Тя е завързана. Не може да нарани никого.

Снизхождението в гласа на сина на канцлера беше достатъчно, за да накара кръвта на другото момче да закипи.

— Не знаем нищо за тези хора! — отвърна му то. — Не знаем през какви мутации са минали. Помниш ли двуглавия елен?

Уелс поклати глава.

— Тя е човешко същество, Белами, не някакво чудовище.

Братът на Октавия изсумтя и се обърна към момичето. Земнородната се беше вторачила в тях, очите ѝ бяха ококорени и постоянно местеше поглед от единия към другия.

— Въпреки всичко ще се чувствам доста по-добре, ако я държа под око — заяви Белами, като се опита да звучи спокоен. Знаеше, че Уелс няма да му позволи да остане тук, ако смяташе, че ще нарани земнородната.

— Добре. — Синът на канцлера погледна към Кларк, след което отново върна вниманието си към Бел. — Но не я закачай засега. Ще се върна след малко.

Когато Уелс излезе, младежът отиде до другия край на колибата и седна на пода до Кларк. Земнородната се размърда в леглото си и се обърна така, че да гледа на другата страна, но момчето можеше да разбере по напрежението в раменете ѝ, че е наясно с всяко негово движение.

Добре, помисли си Белами. Нека се притеснява от следващия му ход. Колкото по-уплашена беше, толкова по-голям бе шансът да им каже къде е Октавия. Младежът щеше да спаси сестра си независимо от обстоятелствата. През последните петнайсет години бе рискувал живота си, за да бъде тя в безопасност, и нямаше намерение да спира точно сега.

Белами обожаваше Деня на възпоменанието. Разбира се, не заради монотонното бръщолевене на възпитателите от детския дом относно това какви късметлии са всички, че предците им са успели да излетят от Земята. Ако през онзи ден прапрадядо му знаеше, че наследниците му ще разполагат с привилегията да чистят тоалетните на една летяща консервена кутия с рециклиран въздух, навярно щеше да каже: „Знаете ли какво, момчета, тук ми е добре“. Не, Белами обичаше Деня на възпоменанието, защото складовите палуби бяха почти празни, което ги правеше идеални за плячкосване.

Промъкна се зад един остарял генератор, захвърлен до стената. На подобни места можеха да се съхраняват ценни вещи за десетилетия напред. На последния Ден на възпоменанието намери истинско джобно ножче зад една решетка на палуба В. Белами се ухили, когато пръстите му напипаха нещо меко. Издърпа го и установи, че е плат в розов цвят. Шал? Извади го целия, без да обръща внимание на прахта. Оказа се малко одеяло с тъмнорозови декорации по него. Момчето го сгъна внимателно и го пъхна под якето си.

Докато вървеше към детския дом, Белами обмисляше да подари находката си на Октавия. Наскоро я преместиха от малката спалня, в която спяха пет– и шестгодишните, в доста по-голямата, предназначена за по-големите момичета. На сестра му ѝ харесваше да я считат за голямо момиче, но общото спално помещение я плашеше и едно красиво одеяло щеше да направи новото място много по-приветливо.

Когато обаче Белами намести плата под мишницата си и усети допира на меката вълна до кожата си, разбра, че тази вещ е прекалено ценна, за да я задържи. Животът в детския дом беше труден. Макар да разпределяха храната поравно, сираците бяха разработили сложна система, базирана на подкупи и заплахи. Без него Октавия никога нямаше да разполага с достатъчно ядене. Белами беше добър боклукчия, който изтъргуваше всичко, което намери, за точки за купони или подкупваше кухненския персонал за допълнителни порции. През последните няколко години беше свършил доста добра работа в осигуряването на прехраната на Октавия. В нейния поглед никога не се забелязваше онзи див, изгладнял блясък, характерен за другите от детския дом.

Белами се промъкна през служебния вход, който се използваше доста рядко, и скри одеялото на обичайното място — зад една решетка в стената, която се намираше прекалено ниско, за да може някой да я забележи. Щеше да се върне за него довечера и да го изтъргува на черния пазар. Мрачните, тесни коридори пустееха, което означаваше, че хората още бяха в залата за събирания, където честваха Деня на възпоменанието и пълнеха главите им със забавни факти около радиационното отравяне и Катаклизма.

Белами сви зад един ъгъл. За негова огромна изненада, от спалното помещение на момичетата се носеше гълчава, буен смях, който не беше достатъчно силен, за да прикрие… плач ли беше това? Момчето забърза крачка и нахълта вътре, без да чука. Дългата стая беше почти празна, а няколко по-големи момичета се бяха наредили в кръг така погълнати от онова, което правеха, че въобще не забелязаха появата му.

Висока, руса девойка държеше нещо във въздуха и се кикотеше, когато една малка ръчичка посягаше нагоре в неуспешни опити да го хване. Октавия. Дори и на слабата светлина Белами успя да види сестра си между изправените тела на мъчителките ѝ — бузите ѝ бяха мокри от сълзи, а огромните ѝ очи гледаха жално.

Момичетата бяха отнели червената ѝ панделка, онази, с която Октавия връзваше черната си коса всеки ден.

— Върнете ми я — примоли се тя с треперещ глас, който накара сърцето на Белами да се свие.

— Защо? — присмя ѝ се едно от по-големите момичета. — Приличаш на идиот с нея. Такава ли искаш да бъдеш?

— Аха — намеси се третата девойка. — Правим ти услуга. Хората вече няма да се питат „Кое е това шантаво дете с грозната панделка?“.

Момичето, което държеше украшението, се престори, че го разглежда внимателно.

— Дори не ми прилича на истинска панделка. Сигурна съм, че си я намерила в някоя боклукчийска торба.

Приятелката ѝ се разкикоти.

— Навярно затова мирише като на палубата за отпадъци.

— А ти ще миришеш като разлагащ се труп, когато те открият — прекъсна ги Белами, закрачи напред и грабна панделката от ръката на русото момиче. Избута девойките настрана и клекна до Октавия. — Добре ли си? — Изтри сълзите от лицето ѝ.

Детето кимна и подсмръкна. Той ѝ върна панделката и тя я стисна в малкото си юмруче, все едно украшението беше живо същество, което можеше да избяга.

Белами се изправи, без да откъсва ръка от рамото на сестра си, и се обърна към девойките. Гласът му беше твърд:

— Ако още веднъж разбера, че сте я тормозили, ще се молите да ви изхвърлят в Космоса.

Двете момичета си размениха изплашени погледи, но русокоската само сбърчи чело и се подсмихна.

— Тя даже не трябва да е тук. Това дете е чиста загуба на кислород, родено е единствено заради глупостта на майка ви курветината. Сестра ти… — момичето изрече думата така, все едно беше нещо отвратително — … ще стане същата като нея.

Мускулите на Белами реагираха преди ума му. Без да осъзнава какво прави, той сграбчи момичето за врата и я блъсна в стената.

— Ако още веднъж проговориш на сестра ми, ако само я погледнеш дори, ще те убия — изсъска той. Стисна я още по-силно за врата, обзет от внезапното желание да я прекърши завинаги.

В далечината някой се развика. Младежът пусна момичето и залитна назад точно когато чифт ръце го прихванаха и го отведоха.

Нямаше да е първото му посещение до офиса на директорката, но Белами за пръв път бълваше толкова много ругатни по пътя. Възпитателят, който го беше извлачил дотук, го блъсна в един стол и му каза да чака.

— Стой надалеч от тази — нареди мъжът и посочи към едно момиче, което стоеше срещу него.

Белами изгледа сърдито възпитателя, който размаха длан пред скенера на вратата — тя се отвори и мъжът напусна помещението. В този момент част от него искаше да избяга. Дали опитът му да удуши онзи рус космически боклук, който тормозеше сестра му, се броеше за нарушение? Вече имаше толкова много предупреждения, че беше въпрос на време директорката да напише доклад, който да го прати в затвора. Ако това се случеше, кой щеше да се грижи за Октавия? По-добре беше да остане тук и да се опита да изглади нещата.

Хвърли поглед на момичето отсреща. Изглеждаше на неговата възраст, но никога преди не я беше виждал — навярно бе нова. Стоеше със свити под тялото крака и нервно си играеше с копчетата на пуловера си. Чупливата ѝ руса коса беше сресана и лъщеше. Белами го обзе внезапен пристъп на съжаление, като си помисли как днес се бе облякла в стаята си за последен път и внимателно беше пригладила косата си за пътешествието до тази дупка.

— За какво си тук? — попита момичето, изваждайки го от мислите му. Гласът ѝ беше леко дрезгав, все едно не бе говорила от дълго време — или може би беше плакала наскоро. Момчето се зачуди как се беше озовала тук — навярно родителите ѝ бяха починали или ги бяха изхвърлили в Космоса заради извършени нарушения.

Белами реши, че няма смисъл да я лъже.

— Нападнах момиче — каза той с характерния си равен, безгрижен тон, щом станеше въпрос за провиненията му. Видя проблясък в погледа ѝ и внезапно му се прииска да разясни: — Нараняваше сестра ми.

Тя се ококори насреща му.

— Сестра ти? — За разлика от русокоската, това момиче изрече думата като нещо изключително рядко и ценно. Белами вече беше напълно сигурен, че е нова тук — всички в детския дом знаеха за него и Октавия. Заради стриктните закони за ръста на населението на кораба нямаше братя и сестри от поне едно поколение.

— Технически ми е полусестра — но сме единственото семейство, което двамата имаме. Казва се Октавия. — Момчето се усмихна, както правеше винаги, щом произнасяше името на сестра си. — Нова ли си тук?

Момичето кимна.

— Казвам се Лили — представи се тя.

— Красиво име. — Думите се изплъзнаха от устата му, преди да осъзнае колко нелепо звучаха. — Аз съм Белами. — Опита се да мисли за нещо друго и да забрави какъв глупак е, но тогава вратата се отвори и през нея влезе директорката.

— Пак ли ти — изуми се тя и му хвърли неодобрителен поглед, преди да се обърне към момичето. — Лили Марш? — попита жената с глас, който Белами чуваше за първи път. — Много се радвам да се запозная с теб. Хайде да отидем в офиса ми, за да ти обясня как стоят нещата при нас. — Лили се изправи бавно на крака, а директорката се обърна към младежа: — Един месец пробация, през който дори да стъпиш накриво, изхвърчаш от тук. Завинаги.

Тези думи бяха такова облекчение за Белами, че той побърза да се разкара, преди жената да е променила решението си. Скочи от стола и хукна към вратата. Докато я чакаше да се отвори, се извърна към Лили.

За негова изненада, момичето му се усмихваше.