Глава 7 Глас

Глас и Люк напуснаха апартамента, който виждаха за последен път, в мълчание. Когато излязоха на зловещо празния коридор, момичето хвана младежа за ръката — и двамата бяха шокирани от тишината. Хаосът, който беше завладял кораба през последните няколко дни, явно бе потушен, пометен от тежката вълна на отчаянието. Слабата светлина, която се стелеше от тавана, премигаше уморено като малко дете, което се опитваше да държи очите си отворени.

Поеха по главното стълбище, водещо до ниските нива на кораба, които се използваха за електрическите и водопроводните системи. Никой от двама им не проговори, докато Глас не придърпа Люк до една вентилационна система, пресегна се и свали решетката ѝ.

— Моля те — каза младежът. — Позволи на мен. — Той издърпа скарата от стената и я остави на пода с преувеличен финес. — Сега разбирам, че всички онези часове, които съм прекарал в размисли къде да те изведа на среща, са били напълно излишни. Можел съм просто да те поканя на романтично пълзене във вентилационната система.

— Всичко е заради теб — отвърна Глас и се усмихна, въпреки сълзите, които напираха да потекат от очите ѝ.

— Кое? — Люк разроши косата ѝ. — Хулиганството ли?

Момичето се вдигна на пръсти, за да го целуне.

— Не, жаждата ми за приключения.

Люк я придърпа към себе си и я прегърна.

— Обичам те — прошепна в ухото ѝ. Помогна ѝ да влезе в шахтата, изчака я да се придърпа навътре и отново постави решетката.

Глас спря за миг, за да изтрие сълзите, които замъгляваха зрението ѝ.

— И аз те обичам — прошепна тя, макар да знаеше, че Люк не може да я чуе. Стисна зъби и започна да пълзи по тясната метална шахта.

Докато бавно се придвижваше напред и напрягаше очите си, за да вижда на слабата светлина, Глас се опита да си представи изражението на лицето на майка си, когато отвореше вратата на апартамента им. Дали щеше да е изпълнена с облекчение? Или може би част от нея още щеше да е гневна, задето дъщеря ѝ беше рискувала живота си, за да се промъкне на „Уолдън“? Мисълта, че беше причинила толкова много болка на майка си през последните месеци, накара сърцето ѝ да се свие. Ако това беше краят, Глас се нуждаеше от още един последен шанс да се извини, една последна възможност да ѝ каже колко много я обича.

Момичето потръпна, когато кракът ѝ се удари в металната стена. Ако преди две години някой ѝ беше казал, че един ден ще пълзи във вентилационната система от „Уолдън“ до „Феникс“, щеше да му се изсмее в лицето. Тогава нещата бяха различни — тя беше различна. Усмихна се в мрака. Сега животът ѝ беше в опасност, но поне си струваше рискът.

* * *

… когато Катаклизмът ударил, имало сто деветдесет и пет суверенни нации, макар че повечето се присъединили към един от четирите основни съюза.

Глас се прозя и едва прикри устата си. Учителката им беше намалила осветлението, за да се виждат холограмите по-добре, така че имаше много малка вероятност да забележи как момичето не внимава в час.

През първите шест седмици на Третата световна война близо два милиона души били убити…

Кора — прошепна Глас и се наведе над чина си. — Кора.

Момичето вдигна глава и сънено запримигва пред приятелката си.

Какво?

… а през следващите шест месеца от глад загинали още пет милиона.

Получи ли съобщенията ми?

Кора потърка клепачите си и отново примигна, за да активира импланта в роговицата. Присви очи, докато преглеждаше непрочетените си писма, включително и едно от Глас, в което тя я питаше дали иска да отидат до Пункта за обмяна след часовете.

След няколко секунди горният десен ъгъл на зрението на Глас просветна. Тя мигна и съобщението от Кора се появи. — Разбира се, ама трябва да сме бързи. Имам среща с майка ми в 3.

Защо? — върна ѝ в отговор съученичката ѝ.

Градинарски задължения ☺.

Глас се усмихна. „Градинарски задължения“ беше код на семейството на Кора, когато посещаваха соларните полета. Това беше напълно незаконно, но пазачите се правеха на слепи, защото бащата на съученичката ѝ беше шеф на ресурсите и никой не искаше да рискува да го ядоса. На Глас не ѝ пукаше, че Кора и техните получаваха най-добрата продукция по този начин — нейното семейство имаше други облаги — и поради тази причина приятелката ѝ често я канеше да си похапват пресни плодове.

Да, Кларк? — Учителката посочи към едно момиче на предните редове, което беше вдигнало ръка. Глас и Кора завъртяха очи. Кларк винаги имаше въпрос и преподавателите бяха толкова възхитени от нейното „интелектуално любопитство“, че я оставяха да бръщолеви глупости дори и след края на часа.

Има ли такива видове, които вече са били изчезнали? Или това се е случило едва след Катаклизма?

Много интересен въпрос, Кларк. До средата на двайсет и първи век поне една трета от…

Бих се радвала, ако тя изчезне — промърмори Глас, без да си губи времето да праща съобщение на Кора.

Съученичката ѝ се разсмя, въздъхна и отново положи глава на чина си.

Събуди ме, когато свършат.

Глас изпъшка.

Това момиче има нужда от личен живот — прошепна тя. — Ако не млъкне, ще я изхвърля в Космоса.

След като учителката им най-накрая ги пусна, Глас скочи на крака и хвана Кора за ръката.

Хайде де — простена. — Трябва да си намеря копчета за тази рокля.

До Пункта за обмяна ли ще ходите? — нетърпеливо попита Кларк, изправена до чина си. — Ще дойда с вас. Опитвам се да намеря възглавница за приятеля си.

Глас изгледа момичето от глава до пети — кърпените ѝ панталони и развлечената ѝ риза приличаха на закупени от Пункта за обмяна на „Аркадия“.

Можеш да изгориш тези панталони, да изсипеш пепелта им в ризата и voilà, приятелят ти ще има нова възглавница, а за нас — една грозна гледка по-малко.

Кора избухна в смях, но Глас не изпита удовлетворение от постъпката си. Очите на Кларк се опулиха от изненада и обида. Момичето стисна устни и си тръгна, без да каже дума повече.

Все тая, помисли си Глас. Ето какво получаваш, като си подмазвач и проваляш деня на всички останали.

Тъй като ги задържаха до по-късно, Кора нямаше време да отиде с нея до Пункта за обмяна, затова тръгна да се прибира. Мразеше да пазарува сама. Не ѝ харесваше как я зяпаха пазачите, когато офицерът им не гледаше. Или пък как я зяпаха другите мъже, когато съпругите им не гледаха.

По пътя към дома си обмисляше план как да накара баща си да ѝ даде повече точки. Денят на възпоменанието наближаваше и Глас беше твърдо решена да носи по-хубава рокля от тази на Кора.

Надникна в апартамента и захвърли училищната си чанта на пода.

Мамо? — повика тя. — Мамо, знаеш ли къде е татко?

Майка ѝ излезе от спалнята си. Лицето ѝ беше бледо под умело нанесения руж, а очите ѝ блестяха по странен начин, сякаш бяха станали жертва на някаква игра на светлината.

Какво не е наред? — попита Глас и погледна през рамо. Надяваше се баща ѝ да дойде всеки момент. Никога не знаеше какво да прави, когато майка ѝ беше в едно от своите настроения. — Къде е татко? Все още ли е на работа? Искам да поговоря с него за джобните си.

Баща ти го няма.

Няма го? Какво имаш…?

Изостави ни. Мести се при… — жената затвори очи за момент — … онова момиче от комисията. — Гласът ѝ беше равен, все едно беше сгънала емоциите си като една от натруфените си рокли.

Глас замръзна.

Какво имаш предвид?

Имам предвид, че джобните ти са най-малкият ни проблем — отговори Соня, потъна в дивана и затвори очи. — Нямаме нищо.

* * *

Краката я боляха, а ръцете ѝ бяха ожулени, когато изпълзя зад ъгъла на вентилационната система, която водеше до „Феникс“. Молеше се да няма пазачи от другата страна, така че да се върне веднага и да вземе Люк със себе си. На фона на всичко, случващо се наоколо, със сигурност щеше да успее да го вкара в апартамента на майка си незабелязано, след което щеше да измисли как да се качат на един от корабите до Земята.

Когато за първи път ѝ казаха, че ще ходи на планетата — по онова време беше в затвора, където ѝ обясниха, че тя и още деветдесет и девет деца ще бъдат изпратени на повърхността с кораб, — тази идея я ужаси. Сега в главата ѝ се оформяше съвсем различна картина на Земята. Представи си как тя и Люк се държат за ръце, докато се разхождат в гората. Как стоят на върха на някой хълм и наблюдават истински залез в пълно мълчание. Сигурно някои градове бяха оцелели — може би щяха да отидат в Париж като двойката, изобразена на чиниите?

Глас се усмихваше, когато протегна ръце, за да хване решетката от страната на „Феникс“. Пръстите ѝ обходиха мястото, но не намериха пролука, в която да се пъхнат. Усещаше ръбовете на скарата, но нещо я беше покрило, беше я изолирало от другата страна.

Момичето се завъртя с краката напред към изхода на въздушната шахта. Пое си дълбоко дъх и стовари ритника си. Нищо не се случи. Ритна отново и изрева от яд, когато решетката издрънча, но не помръдна.

— Не! — провикна се Глас и потръпна, когато гласът ѝ се разнесе из шахтата. Навярно Камий беше блокирала изхода, за да не може никой да я последва. Имаше смисъл — един нелегален жител на „Уолдън“ разполагаше с много по-голям шанс да се скрие, за разлика от цял поток от тях. Постъпката на Камий обаче беше обрекла Глас и Люк на сигурна смърт.

Момичето сви коленете си до гърдите и ги прегърна с ръце. Опитваше се да не мисли как ще реагира приятелят ѝ, когато му кажеше, че пътят е блокиран. Как щеше да използва всяка частица самоконтрол, за да изглежда силен и смел, но нямаше да успее да прикрие отчаянието в погледа си.

Глас никога вече нямаше да види майка си. Когато кислородът на „Феникс“ най-накрая свършеше, Соня щеше да е съвсем сама, свита на кълбо в собствения си малък апартамент, хриптейки „сбогом“ на дъщерята, която беше изчезнала безследно.

Точно когато момичето се обърна, за да поеме по дългия път обратно, една идея се зароди в ума ѝ. Тя беше толкова безразсъдна и шантава, че имаше голям шанс наистина да проработи.

Ако нямаше начин да стигнат от „Уолдън“ до „Феникс“ от вътрешността на кораба, то тогава просто трябваше да влязат отвън.

Загрузка...