Стоте: Ден 21

Глава 27 Кларк

За известно време не можеше да си спомни къде се намира. През последните няколко седмици Кларк се беше събуждала на много различни места — в килията си преди преразглеждане на делото ѝ, в претъпканата болнична палатка, където Талия прекара последните си мигове, в прегръдките на Белами под изпълненото със звезди небе. Момичето примигна, очаквайки пред очите ѝ да се разкрие позната гледка. Като например мрачните фигури на дърветата. Ослуша се за звук, надяваше се да чуе равномерното дишане на Белами.

За съжаление, не успя да долови нищо. Само мрак и тишина.

Опита да се изправи, но потръпна, когато това елементарно движение ѝ докара ужасна болка в главата. Къде се намираше?

Тогава си спомни. Тя и Белами бяха влезли в недрата на Маунт Уедър. После се появиха онези пазачи. И тогава…

— Белами — изрече с дрезгав глас Кларк и се заоглежда наоколо, като се опитваше да не обръща внимание на болката в черепа си. Когато очите ѝ привикнаха с мрака, момичето осъзна къде се намира. Беше в малка, празна стая. Килия. — Белами! — Младежът беше насочил стрела към охранителите. Дали не бяха решили, че представлява сериозна заплаха за тях? Стомахът ѝ се сви, щом си припомни оръжията, които носеха.

Някой изстена на няколко метра от нея. Кларк застана на длани и колене и запълзя към източника на звука. Една длъгнеста фигура се беше проснала на каменния под.

— Белами — повика го отново момичето, а в гласа ѝ се усещаше облекчението, което изпита. Тя се свлече на земята и положи главата на младежа в скута си.

Момчето изстена отново и бавно отвори очи.

— Добре ли си? — попита го Кларк и отмести няколко кичура коса от лицето му. — Спомняш ли си какво се случи?

Белами се ококори насреща ѝ, беше видимо объркан, но изведнъж скочи толкова рязко на крака, че едва не събори Кларк на земята.

— Къде са те? — изкрещя той и се огледа наоколо.

— Какво имаш предвид? — попита го тя и се зачуди дали още не сънува.

— Къде са онези земнородни копелета, които ни нокаутираха? — Младежът посегна към врата си. — Простреляха ни с упойващи стрелички или нещо подобно.

Кларк също опипа врата си. Почувства се изключително глупаво, че не успя да осъзнае навреме ситуацията. Миролюбивите цивилизовани земнородни — хората на Саша — бяха повалили в безсъзнание нея и Белами и ги бяха довлачили в тази тъмна килия.

— Ти добре ли си? — На слабата светлина момичето видя, че лицето на Белами омекна, когато яростта му беше изместена от загриженост към нея. Той я придърпа към себе си и я целуна по главата. — Не се безпокой — промълви той. — Ще се измъкнем от тук.

Кларк не отговори нищо. Всичко това се случваше по нейна вина. Тя настоя да дойдат тук, тя помоли Белами да я последва. Не можеше да повярва, че е такава идиотка.

Саша беше излъгала за Ашър. Беше излъгала и за Октавия. Най-лошото бе, че вероятно знаеше какво ще се случи с Прия. Нямаше никаква друга „група“ от земнородни. Навярно си ги беше измислила, за да накара Стоте да ѝ се доверят, да подмами Кларк и останалите в капан. Саша говореше толкова неясно за първите колонисти и онзи така наречен „инцидент“, който беше накарал земнородните да ги прокудят. Кларк трябваше да се досети, че нещо не е наред.

Момичето затвори очи и се замисли за гробовете, които откри. Дали двамата с Белами щяха да бъдат заровени до онези хора, когато земляните приключеха с тях? Или телата им завинаги щяха да останат в този забравен от бога бункер?

За момент всичко, което можеше да чуе, беше дишането на Белами и галопиращият ритъм на сърцето си. Тогава до слуха ѝ достигна непогрешимият звук от приближаващи стъпки.

— Идват — прошепна Кларк.

Чу се метален звън, ярка светлина нахлу в помещението и я заслепи. Момичето прикри очите си с ръце и видя неясните очертания на една фигура, застанала до вратата.

Фигурата направи крачка напред и лицето ѝ се озари от светлината. Беше Саша.

Страхът на Кларк се изпари, но остави след себе си гняв и отвращение.

— Лъжкиня такава — извика тя и се спусна напред. — Доверих ти се! Какво, по дяволите, искаш от нас?

— Какво? Кларк, не. — Всъщност Саша имаше дързостта да се прави на обидена и се отдръпна от затворничката. — Уелс ме пусна да си ходя и дойдох възможно най-бързо. Исках да съм тук, когато пристигнете.

— За да можеш да уредиш да ни упоят и затворят — излая Белами.

Саша сви глуповато рамене.

— Съжалявам за това. Навярно не е трябвало да се опитвате да ги застреляте с лъка си. — Момичето се приближи и се опита да хване Кларк за ръката, но потръпна, когато тя се дръпна. — Пазачите просто са си свършили работата. Веднага щом чух какво се е случило, дойдох тук долу. Вече всичко е наред.

— Ако това е твоята представа за „всичко е наред“, не искам да знам какво мислиш, когато не е наред — отбеляза Белами с глас, по-хладен от влажния въздух наоколо.

Саша въздъхна и отвори по-широко вратата.

— Просто елате с мен. Ще ви заведа при баща ми. Всичко ще придобие смисъл, когато говорите с него.

Кларк и Белами си размениха учудени погледи. Кларк знаеше, че момчето не се доверява на Саша повече, отколкото тя, но за да имат шанс за бягство, трябваше да излязат от килията.

— Добре — отвърна тя и хвана Белами за ръката. — Ще дойдем, но после искаме да ни покажеш пътя за навън.

— Разбира се — кимна Саша. — Обещавам да го сторя.

Кларк и Белами я последваха по един слабо осветен коридор. Повечето от вратите, покрай които минаха, бяха затворени, но когато момичето видя една отворена, се спря, за да разгледа какво има вътре.

Помещението представляваше болнична стая или нещо подобно. Оборудването приличаше на онова, с което разполагаха на „Феникс“ — разпозна апарат за кръвно налягане, респиратори и рентген. Тесните болнични легла бяха покрити с износени, несъразмерни одеяла или, в един от случаите, с животинска кожа.

Най-странно от всичко беше, че помещението изглеждаше празно — нямаше доктори, медицински сестри или пациенти. В интерес на истината, не бяха видели жива душа по коридорите, по които ги водеше Саша.

— Имам спомен как ми каза, че тук живеят стотици от вас. Къде са всички? — попита Кларк; любопитството ѝ бързо беше надделяло над безпокойството.

Белами също се беше поотпуснал.

— Навярно са навън и отвличат още от хората ни — вметна той.

Земнородната спря и се обърна към Кларк:

— Всъщност никой не живее тук долу от петдесет години насам. Бункерът се използва предимно като склад за генераторите и медицинското оборудване, както и за други неща, които не могат да се преместят на повърхността.

— Къде живеете тогава? — попита Кларк.

— Ще ви покажа. Елате. — Саша ги поведе към един завой, покрай друга отворена врата, пълна с празни метални клетки, които Кларк се надяваше някога да са приютявали животни, след което се спря пред някаква стълба, която продължаваше нагоре през отвор на тавана.

— След вас — рече земнородната и посочи към стъпалата.

— Трябва да сме полудели, за да тръгнем първи — заяви Белами и хвана приятелката си за ръката.

Саша погледна първо единия, а после и другия, стисна устни и стъпи на едно от първите стъпала. Изкачи стълбата толкова бързо, че сякаш се изпари във въздуха, след което ги повика да я последват.

— Път на дамите — каза Белами и направи знак на Кларк. — Ще бъда точно зад теб.

Изкачването на стъпалата беше много по-трудно, отколкото ѝ се стори, когато земнородната се покатери преди нея. Може би причината бяха треперещите ѝ ръце — даваше всичко от себе си, за да не се изплъзне от метала.

Стълбата продължаваше нагоре в някакво подобие на въздушна шахта, почти вертикален тунел. Беше толкова тесен, че Кларк почувства как ризата ѝ се остъргва в скалната стена. Момичето затвори очи и продължи да се изкачва, представи си, че се катери в Колонията, а не под тонове камък, които заплашваха да я задушат, да я притискат, докато станеше невъзможно да си поеме въздух. Ръцете ѝ се бяха изпотили и тя се опита да ги избърше в дрехата си — страхуваше се, че всеки момент може да се изплъзне и да се стовари върху Белами. Трябваше да успокои дишането си.

След известно време, което ѝ се стори цяла вечност, съзря над себе си дневна светлина.

Когато се хвана за последното стъпало, една ръка се подаде към нея. Кларк беше толкова изморена, че я хвана, без да се замисли, и позволи на Саша да я издърпа на тревата.

Докато се опитваше да си поеме въздух и се изправи несигурно на краката си, земнородната помогна на Белами.

— Всеки ден ли изкачвате това чудо? — изпъшка младежът, постави ръцете на коленете си и пое дълбока глътка от хладния сутрешен въздух.

— Разполагаме с доста по-лесен вход. Просто си помислих, че ще оцените гледката оттук — усмихна се насреща им Саша. Стояха на върха на някакъв хълм, който гледаше към долина, изпълнена с дървени постройки. Наоколо имаше десетки малки къщички, чиито тесни комини изпращаха стълбове пушек във въздуха, една по-голяма сграда, която навярно играеше ролята на Заседателна зала, и няколко заграждения с пасящи животни.

Кларк не можеше да отлепи очи от хората. Те бяха навсякъде: носеха кошове пълни със зеленчуци, бутаха огромни купчинки с дърва за огрев в странни колички, вървяха по улиците и се поздравяваха един друг. Децата се смееха, докато играеха на пътя, а после се криеха зад къщите.

Кларк се обърна към Белами и видя същия изумен поглед в неговите очи. Поне едно беше сигурно — и двамата бяха загубили и ума, и дума.

— Елате — повика ги Саша и тръгна надолу по хълма. — Баща ми ни очаква.

Този път никой от двама им не се възпротиви. Белами хвана Кларк за ръката и последваха земнородната надолу по склона.

Преди да стигнат до дестинацията си, няколко от жителите на това място се спряха, за да ги огледат. Когато тръгнаха по един от черните пътища, имаха чувството, че цялото селище се е събрало, за да зърне Кларк и Белами.

Повечето от земнородните изглеждаха изненадани и любопитни, но имаше и такива, които ги наблюдаваха с явно подозрение и дори гняв.

— Не се тревожете за тях — весело ги успокои Саша. — Ей сега ще се пръснат.

Пред тях висок мъж стоеше до две жени, които говореха оживено, очевидно спорейки за нещо. Човекът изслуша и двете, кимна леко и не каза много. Имаше изключително къса коса и сива брада, която очертаваше изпъкналите му скули. Въпреки измъчения си вид, мъжът излъчваше сила. Когато очите му се спряха на Саша, Кларк и Белами, той се извини на двете жени и се запъти към тях с широки, уверени крачки.

— Татко. — Земнородната спря пред него. — Това са колонистите, за които ти разказах.

— Аз съм Кларк — представи се момичето, пристъпи напред и протегна ръка, без да се замисля. Все още не знаеше дали може да се довери на тези хора, но нещо в мъжа я караше да се държи учтиво. — Това е Белами.

— Макс Уолгроув — отвърна човекът и разтърси здраво ръката ѝ, след което стори същото и с тази на младежа.

— Търся сестра си — изстреля Белами без никакви излишни приказки. — Знаеш ли къде е тя?

Макс кимна и свъси чело.

— Преди малко повече от година няколко членове на нашето общество се отцепиха, защото вярваха, че ще им е по-добре да живеят според собствените си правила. Те са онези, които отвлякоха сестра ти — и най-безкомпромисно убиха две деца.

Кларк усети как стоящият до нея Белами се разочарова. Той стисна и отпусна юмруците си, а когато заговори отново, лицето му беше изопнато от опитите му да не издава емоциите в гласа си.

— Да, Саша постоянно повтаряше, че някаква „група“ се навърта наоколо. Но никой досега не ми казва как мога да открия сестра си. — Младежът скръсти ръце и изгледа водача на земнородните с присвити очи. — Откъде да знам, че не сте вие тези, които са я отвлекли?

Кларк се напрегна и се опита да изпрати предупредителен сигнал на Белами. Бащата на Саша обаче изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото обиден от обвинителния тон на момчето. Той се обърна и погледна през рамо към едно поле, заградено с дървена ограда. В далечния му край група деца играеха на гоненица. Макс вдигна ръката си във въздуха и всички те побягнаха към него.

С приближаването им Кларк осъзна, че не всички бяха деца. С тях беше и едно по-голямо момиче — дългата ѝ черна коса се развяваше зад нея, докато бягаше и се смееше насред полето.

— Октавия! — Белами се спусна към нея и само след миг момичето се озова в прегръдките му. Младежът се намираше прекалено далеч, за да разбере Кларк какво прави, но по движенията на раменете му можеше да предположи, че или се смееше, или плачеше. Навярно и двете едновременно.

Смесица от чувства се надигна в гърдите на Кларк, докато наблюдаваше тази така желана среща. Чувстваше се изключително щастлива, че Октавия е жива и здрава, но част от нея изпитваше болка при мисълта, че срещата, за която самата тя копнееше, можеше никога да не се осъществи.

Тя прогони сълзите от очите си и се обърна към Макс и Саша:

— Благодаря ви — каза тя. — Как я намерихте?

Водачът на земнородните обясни, че изпратил екип, който да следи делата на бунтовниците. Когато научили, че групата е отвлякла колонист, организирали атака, за да я освободят.

— Спасихме я миналата нощ — обясни мъжът. — Днес щях да я придружа до лагера ви, но тогава вие ни открихте. — Ъгълчето на устата му леко потрепери, сякаш мъжът се опитваше да потисне усмивката си.

— Не знам как ще ви се отблагодаря — рече Белами и се приближи към тях. Октавия беше до него. — Вие сте я спасили.

— Можеш да ми благодариш, като държиш хората си в лагера и далеч от нас. Саша ми разказа, че сте свестни люде и че сте се държали добре с нея, но не мога да рискувам да се случи нова трагедия.

— Какво точно стана последния път? — попита колебливо Кларк. Отчаяно искаше да разбере какво се е случило с родителите ѝ, но първо трябваше да научи цялата история.

— Преди малко повече от година един от вашите кораби се разби на около десет километра от тук. Винаги сме знаели за Колонията, но не сме разполагали със средствата да комуникираме с нея, така че да се натъкнем на непознати от Космоса за нас беше… изумително. Състоянието им не беше особено добро, така че се опитахме да помогнем на оцелелите. Дадохме им храна, подслон, достъп до болницата ни — всичко, от което се нуждаеха. Бяха изпратени на това място, защото знаеха за Маунт Уедър и се надяваха бункерът да им осигури укритие и провизии. Разбира се, не очакваха той все още да е обитаван.

— Имаш ли представа какво ги е довело на Земята? — попита Кларк. — Мисията беше секретна. Никой от нас не знаеше нищо за нея, докато Саша не ни сподели.

Макс кимна.

— Бяха ги изпратили да тестват нивата на радиацията и да преценят дали планетата може да поддържа човешки живот. Разбира се, ние ги улеснихме в това отношение.

— Кои бяха те? — поиска да знае Кларк. — Доброволци, учени или затворници като нас?

Макс се намръщи, но му правеше чест, че отговори на въпроса ѝ, без да задълбава в темата:

— Повечето не желаеха да обсъждат миналото си, но и сам можех да видя, че не са точно примерни граждани. Не бяха обаче и престъпници, иначе щяха да бъдат убити в Колонията. Или изхвърлени в Космоса, както казваха те. — Мъжът леко се намръщи, след което продължи: — По-скоро бяха хора, които можеха да изчезнат, без да привличат излишно внимание.

Кларк кимна, попивайки всяка дума на Макс.

— Какво се случи, след като кацнаха? — подкани го тя да продължи.

— При катастрофалното си кацане те изгубиха възможността да изпращат съобщения обратно до Колонията. Никой от тях не беше очаквал, че ще бъдат откъснати от главния кораб завинаги. Предполагам, че напрежението им е дошло в повече. Никога не сме обмисляли да ги направим постоянни членове на нашето общество, а и те не проявиха подобно желание. — Мъжът млъкна за момент и чертите на лицето му добиха строг вид. — Продължавам да вярвам, че онова, което се случи с детето, е било злополука. Но никой не видя нещата от този ъгъл. Едно от нашите деца — малко момченце — завело няколко от колонистите за риба. Искало да им покаже най-добрия ни риболовен вир, гордеело се с възможността да е полезно, но вечерта, когато се завърнаха… — Макс потръпна при спомена. — Носеха малкото му телце със себе си. То се удавило, бедното момченце. — Мъжът въздъхна. — Никога няма да забравя писъците на майка му, когато го видя.

— Било е злополука — намеси се Саша. — Знам, че е било злополука. Томи се е плъзнал по онази скала, но никой от колонистите не е знаел да плува. Опитали са се да го спасят. Помниш ли колко мокри бяха? Казаха, че онази русокосата едва не се удавила, докато се опитвала да го извади.

— Вероятно е било така — продължи Макс, — но изглеждаха по-скоро отбранително настроени, отколкото разкайващи се. Тогава започнаха проблемите. Няколко от нашите хора — семейството на онова момченце, същите, които тръгнаха след вас, когато кацнахте — отказаха да им дават повече храна, искаха те сами да се грижат за себе си. Предполагам, че колонистите са били изплашени, но показваха страха си по странен начин. Започнаха да крадат и да заплашват околните. В края на краищата не ми оставиха никакъв избор. Трябваше да ги прокудя.

— За мен беше… — продължи Макс — … много трудно да отсъдя. Знаех, че повечето от тях са добри люде. Разбирах и че нямат голям шанс да оцелеят сами. Когато обаче вземах решението си, изобщо не предполагах, че ще отвърнат на удара. Разбира се, когато се случи, трябваше да защитя хората си. Не ми оставиха никакъв избор.

— Значи всички са мъртви? — попита тихо Кларк.

— Освен двойката, докторите. Те си отидоха, преди нещата да тръгнат на зле. Казаха, че не одобряват поведението на другите колонисти. Искаха да живеят отделени от тях и да видят колкото се може повече от планетата.

— Докторите? — учуди се Кларк, като изрече думата с последните останали в гърдите ѝ частички въздух. Посегна към нещо, за което да се хване, и усети, че Белами я е подхванал със силната си ръка.

— Кларк, добре ли си? — попита я той.

— Те бяха ли… спомняш ли си имената им? — Момичето затвори очи. Изведнъж я обзе страх да погледне към лицето на бащата на Саша. — Фамилията им Грифин ли беше?

Все пак се налагаше да го погледне. Когато отвори очи, Макс кимаше.

— Да. Дейвид и Мери Грифин, доколкото си спомням.

Кларк се засмя, а после въздъхна, защото усети как тежестта, която се беше загнездила в гърдите ѝ през последните шест месеца, се надига. Цялото ѝ лице беше мокро — осъзна, че се е разплакала. Не беше сама на Земята.

Родителите ѝ бяха живи.