Стоте: Ден 21

Глава 30 Белами

Белами се вторачи в Уелс и се запита дали синът на канцлера най-накрая не беше полудял от цялото това напрежение. Защо го гледаше по този начин?

Белами сви рамене.

— Майка ми повтаряше същото на мен и Октавия. Че сме щастливци, задето се имаме един друг, и как сестра ми е моя отговорност. — Младежът изсумтя, когато горчивите спомени се завърнаха. — Моя отговорност, защото тя нямаше никакво намерение да се грижи за нея. — Белами млъкна за момент. — Мисля, че баща ми го е казвал, макар да го е използвал като оправдание, задето никога не е можел да ни посещава.

Уелс пребледня още повече при тези думи.

— Хей… добре ли си? — попита го момчето и се обърна към Кларк, за да разбере дали и тя е забелязала странното държание на приятеля им. Преди момичето да му отвърне по някакъв начин, Уелс заговори:

— Името… името на майка ти Мелинда ли е?

Думата се стовари като тежък товар върху гърдите на Белами. Не беше чувал някой да произнася това име от години. Не и от онзи ден, в който пазачите дойдоха в апартамента им и я намериха просната на пода, студена и безжизнена.

— Откъде… откъде знаеш как се казва майка ми? — попита Белами пресипнало. Беше прекалено изумен, за да се държи грубо или мнително.

С изключително спокоен глас Уелс разказа на Белами за тайното минало на баща си, за връзката му с една жена от „Уолдън“ и дългосрочното си задължение към семейството ѝ.

— Не сме родени заради нас самите… Баща ми винаги казваше това, за да оправдае жертвите, които трябваше да направи, като например да не прекарва никакво време с мен и майка ми… или пък да не се ожени за жената, която е обичал. Но нямах представа, че са имали дете.

Белами имаше чувството, че целият свят около него се върти и го поглъща в паст от сенки и звездна светлина. Единственото, което все още го държеше на крака, беше докосването на Кларк. Канцлерът — човекът, който беше прострелян заради него — бе негов баща? Не можеше да говори. Не можеше да диша. Тогава усети ръката на приятелката си около себе си и си пое дълбоко въздух. Когато издиша, погледът му се проясни. Видя тъмните очертания на дърветата, изпълненото със звезди небе, изумената физиономия на Кларк, нервното изражение на момчето, което Белами някога смяташе, че мрази, но сега излизаше, че… излизаше, че то е някой напълно различен.

— Значи това те прави…

— Твой полубрат. — Уелс като че ли остави последната дума да виси във въздуха, за да имат възможност двамата да я осмислят и да я приемат. — Ти и Октавия вече не сте единствените брат и сестра на Колонията.

Белами не успя да се сдържи и се разсмя.

— Полубратя — повтори той. — Това е пълна лудост. — Младежът поклати глава, ухили се и протегна ръка към тази на Уелс. — Ние сме братя.