Глава 20 Глас

Беше много по-лошо и от най-страшния ѝ кошмар. Дори в най-тъмните си мигове Глас не си бе представяла, че ще си проправя път през тълпа от свои съседи — хора, с които беше израснала — в опит да си осигури място на транспортния кораб преди тях. Мина покрай една от бившите си учителки, която се опитваше да извлачи огромна чанта надолу по претъпкания коридор.

— Зарежи я! — изкрещя ѝ Глас и бързо я отмина. Думите ѝ се изгубиха сред лудницата от викове, тропот и плач.

Пред тях бащата на Кора стоеше в средата на помещението и отчаяно се оглеждаше из прииждащата тълпа, търсейки съпругата си и дъщеря си. Викаше имената им и примигваше енергично, навярно в опит да използва импланта в роговицата си, за да им изпрати съобщения. Усилията му бяха напразни. Мрежата се беше сринала и бе направила всички устройства неизползваеми.

Когато слязоха по стълбите и продължиха по коридора, който водеше до палубата за излитане, той беше толкова претъпкан, че едва съумяваха да се движат. Люк даваше всичко от себе си, за да разбутва хората, които стояха най-близо до стената, като държеше Глас и Соня плътно зад себе си. Момичето потръпна, когато приятелят ѝ избута един мъж, който стискаше нещо в ръцете си. Държеше го толкова внимателно, че в началото си помисли, че е бебе, но когато мина покрай него, осъзна, че е цигулка. Зачуди се дали мъжът беше истински музикант, или просто обичаше музиката и бе решил да измъкне реликвата от камерата ѝ за съхранение — навярно за него инструментът беше притежание, което не можеше да изостави.

Много от хората в тълпата не бяха от „Феникс“ — това обаче беше без значение. Вече нямаше фениксианци, уолдънци или аркадианци. Всички бяха просто отчаяни и уплашени люде, които се опитваха да напуснат обречения кораб.

Доскоро възможността Колонията да се срути притесняваше Глас точно толкова, колкото и евентуалното избухване на Слънцето — момичето знаеше, че и двете събития са неизбежни, но не вярваше да се случат по нейното време. Спомни си, когато беше на седем и класът ѝ изучаваше вътрешните системи на кораба. Един член на инженерния състав ги заведе долу в машинното отделение и гордо им показа сложна вентилационна система и поредица от вентилационни шахти. Всички машини и генератори изглеждаха толкова стабилни, лъскави и неуязвими, че ѝ вдъхнаха усещането как никога няма да се повредят. Какво се случи оттогава досега?

От другия край на коридора се разнесе вик, който накара хората да се зарадват.

— Някой навярно е успял да отвори вратата на палубата за излитане — тихо промълви Люк.

— Мислиш ли, че е бил вицеканцлерът? — попита Глас. Не беше наясно кой управлява в момента и от кого получаваха заповедите си пазачите. Няколко охранители в униформи бяха напуснали постовете си и се бяха присъединили към морето от тела, за да се опитат да си проправят път към спасителните кораби. Страхът се носеше във въздуха.

Изведнъж тълпата ги избута напред, Соня се спъна и изпищя, защото си беше изкълчила глезена.

— О, не — проплака тя, като направи несигурна стъпка напред, а очите ѝ се изпълниха с болка и паника.

— Люк. — Глас дръпна приятеля си за ръкава, за да му привлече вниманието. — Мисля, че майка ми е ранена!

— Добре съм — възпротиви се Соня през стиснати зъби. — Продължавайте, аз ще ви настигна.

Не — възпротиви се Глас и я изпълни вледеняващо чувство за дежавю. Когато беше на девет или десет години, на „Феникс“ се проведе евакуационно упражнение. Всичко беше планирано предварително. Когато алармата прозвуча, децата трябваше да напуснат класните си стаи и да се придвижат по двойки до палубата за излитане. Повечето от хлапетата бяха в приповдигнато настроение от факта, че ще пропуснат учебния час, но за Глас това изпитание беше плашещо. Наистина ли Съветът щеше да изпрати децата на Земята без родителите им? Какво ли беше чувството да си тръгнеш, без да си вземеш довиждане с тях? Мисълта беше достатъчна, за да ѝ потекат сълзите, но за щастие никой друг освен Уелс не ги забеляза. Момчето я хвана за ръката, като не обърна внимание на кикотите и шегите по свой адрес, и я държа, докато тренировката не приключи.

Люк ги издърпа на една страна в коридора, след което клекна до майка ѝ.

— Всичко ще е наред — увери я той. — Покажи ми къде те боли. — Жената посочи мястото. Младежът се намръщи и се огледа наоколо: — Ще се наложи да те нося.

— О, боже — промърмори момичето. Имаше чувството, че сърцето ѝ е спряло в гърдите. Бездруго бяха прекалено назад в тълпата — не можеха да си позволят да се бавят допълнително.

— Люк? — някой друг повика младежа. Глас се завъртя и видя вторачилата се в тях Камий. Бузите ѝ бяха почервенели, все едно момичето беше бягало, косата ѝ бе мокра от потта, а конската ѝ опашка се беше разплела. — Ти си тук! Успял си! — Без да обръща внимание на Глас, Камий прегърна момчето, след което го хвана за ръката. — Спасителните кораби се препълват. Трябва да побързаме! Ела с мен!

Голяма част от загрижеността се изпари от лицето на Люк, когато се усмихна на бившата си приятелка, на някогашното си другарче от детството, с което се познаваше толкова дълго, колкото Глас се познаваше с Уелс.

— Камий — започна той, — благодаря на бога, че си добре. Когато Глас ми каза какво си направила, аз… — Люк млъкна. — Забрави за това. Няма време. Ти върви — каза ѝ момчето и ѝ направи знак с глава. — Ще дойдем след малко.

Камий погледна първо него, а после Соня и Глас, и лицето ѝ се смръщи.

— Трябва да тръгваш — каза му тя и го погледна в очите. — Никога няма да успееш, ако ги мъкнеш след себе си.

— Няма да ги изоставя — заяви Люк със строг тон.

Камий отново хвърли поглед на него и на Глас, но преди да успее да каже нещо, беше изблъскана от едър мъж, който си проправяше път сред тълпата. Младежът сграбчи ръката на бившата си приятелка, за да ѝ помогне да остане на крака, тя запази равновесие и постави дланта си върху неговата.

— Сериозно ли говориш? Люк, не си струва да умреш заради това момиче. — Дори шумотевицата от тълпата не можеше да прикрие злобата в гласа на Камий.

Младежът поклати глава, като че ли се опитваше да прогони думите на момичето, но дори леденият му поглед не успя да успокои Глас. Камий искаше Люк да отиде с нея — а тя беше от момичетата, които не се спираха пред нищо.

— Не я познаваш. Не знаеш какво е сторила — настоя бившата му приятелка.

Глас я изгледа предупредително. Нямаше да посмее да разкрие тайната ѝ, нали? Поне не тук, не и сега, не и след като ѝ помогна да стигне до „Феникс“ невредима. Имаха сделка. Очите на Камий обаче бяха неразгадаеми. Студени, черни и непроницаеми.

— Не знам какво си мислиш, че дрънкаш, но аз я обичам. Не бих отишъл никъде без нея. — Люк хвана Глас за ръката и я стисна здраво, преди да се обърне отново към бившата си приятелка: — Виж, разбирам, че си разстроена, и съжалявам за случилото се, никога не съм искал да те нараня, но не мисля, че това е начинът…

Камий го прекъсна с горчив смях.

— Смяташ, че се държа така, защото ме заряза заради нея? — Момичето млъкна за момент. В този миг сърцето на Глас спря да бие в гърдите ѝ. — Никога ли не си се питал какво точно се случи с Картър? В какво нарушение беше обвинен така внезапно?

Люк я изгледа съсредоточено.

— Какво пък знаеш ти за това?

— Арестуваха го за нарушаване на законите за популацията. Явно някакво момиче от „Феникс“ твърдяло, че той е бащата на нерегистрираното ѝ дете.

Една жена, която държеше бебе, се спря до тях и погледна Камий, но бързо се извърна и продължи напред.

— Не — промълви тихо Люк. Хватката му около ръката на Глас се стегна. Около тях хората крещяха и бягаха към транспортните кораби, но момичето не можеше да накара и една клетка в тялото си да помръдне.

— Доколкото чух, дори не са му направили ДНК тест. Просто са приели думите на малката уличница за чиста монета. Предполагам, че се е опитвала да прикрие истинския баща. Но, честно казано, какъв човек би сторил подобно нещо?

Люк се обърна към Глас.

— Нали не е истина? — Въпросът му звучеше повече като молба. — Глас. Не може да е истина.

Момичето мълчеше. Нямаше нужда да казва нищо. Люк видя отговора, изписан на лицето ѝ.

— О, боже мой — прошепна той и отстъпи крачка назад от нея. Затвори очи и потрепери. — Нали не си… им казала, че Картър е бащата?

Когато отново отвори очите си, те блестяха от ярост, далеч по-свирепа от всичко друго, което Глас можеше да си представи.

— Люк… аз… — опита се да проговори тя, но думите не искаха да излязат от устата ѝ.

— Накарала си ги да убият най-добрия ми приятел. — Гласът на момчето беше празен, сякаш всички емоции бяха заличени от него. — Той е умрял заради теб.

— Нямах друг избор. Направих го, за да те спася! — Още преди да изрече тези думи, знаеше, че не трябва да го прави.

— Предпочитам да бях умрял — промълви Люк. — Предпочитам да бях умрял, отколкото един невинен човек да плаща за грешките ми.

— Люк — проплака Глас и се опита да го хване.

Момчето обаче беше поело по противоположната посока на палубата за излитане и пръстите ѝ сграбчиха единствено въздух.

Загрузка...