Глава 16 Уелс

Притесняваше се как ще се промъкнат отново в лагера, без да бъдат забелязани, макар че за разлика от последния път, той и Саша не носеха храна — само спомените от разрушената къща, които се бяха напластили в ума му като дебел слой прах.

Уелс се стресна, когато някой изскочи иззад едно голямо дърво, и въздъхна от облекчение, щом видя, че е Кларк. Намираха се близо до поляната, на която беше разположен лагерът им, така че можеше да я накара да върне Саша вместо него и да се прави, че просто я е завела до тоалетна. Тя нямаше да има нищо против да го покрие. От всички хора само Кларк смяташе за глупаво да връзват земнородната в колибата.

Синът на канцлера вдигна ръка за поздрав, но забеляза, че нещо не е наред. Момичето винаги вървеше целеустремено — независимо дали за да вземе книга от библиотеката у дома, или за да разгледа някое растение, което беше привлякло погледа ѝ. За Уелс беше истински шок да я наблюдава как се тътри през гората, все едно влачеше невидим товар на плещите си.

— Кларк — повика я Уелс. Погледна към Саша, която кимна в мълчаливо съгласие, че ще стои на място, и хукна към приятелката си. С приближаването си забеляза, че очите на Кларк са зачервени. Нима момичето, което беше изтърпяло процеса на родителите си в гробовно мълчание, сега плачеше? — Добре ли си?

— Да — отвърна тя и погледна право напред, за да избегне погледа му. Дори да не ронеше сълзи, Уелс знаеше, че тя плаче.

— Стига, Кларк — укори я младежът и погледна зад рамо, за да се увери, че Саша не може да ги чуе. — След всичко, което сме преживели — … след всичката болка, която сме си причинили един на друг, искаше му се да изрече, но не го стори… — не мислиш ли, че мога да позная кога нещо не е наред? — Момичето кимна, подсмръкна, но не продума. Уелс се намръщи. — Да не се е случило нещо с Белами?

Очакваше да го скастри, но за негова изненада, Кларк го погледна с блеснали от сълзите очи.

— Съжалявам — каза тя. — Съжалявам, Уелс. Толкова дълго те наказвах. Трябваше да ти простя… — момичето млъкна и се обърна на една страна.

— Всичко е наред — отвърна колебливо младежът и я прегърна с една ръка през раменете. Някак знаеше, че извинението ѝ се дължи повече на Белами, отколкото на него. — Какво да сторя, за да ти помогна? — попита той. — Искаш ли да отида и да го набия?

— Не. — Кларк подсмръкна отново, но този път се усмихна.

Уелс не успя да отговори, защото забеляза, че очите на момичето се разшириха — беше зърнала нещо над рамото му. За момент си помисли, че гледа към Саша, но когато се обърна да проследи погледа ѝ, притеснението му се превърна в ужас.

Нещо висеше от клона на едно високо, дебело дърво и се поклащаше леко.

Това е човек, помисли си Уелс, но възможно ли беше това? Нямаше как човешката глава да се изкриви под такъв ъгъл. Нито пък човешкото лице да посинее толкова много.

Зад него Кларк издаде звук, който момчето не беше чувало никога досега — полуписък, полустон.

Уелс направи няколко крачки напред, като очакваше в главата му да изникне ново обяснение, но такова не дойде.

— Не — извика той и запримигва бързо, както правеше някога с импланта в роговицата си, за да прогони гледката.

Люлеещата се фигура обаче не се изпари.

Тя принадлежеше на малко момиче и макар лицето ѝ да беше подпухнало толкова много, че да беше трудно да я различи, Уелс я позна по лъскавата черна коса. И по нежните китки и малки ръце, които винаги го бяха изумявали със силата си.

Прия — промълви измъчено Кларк зад него. Доближи се до младежа и го хвана за ръката. За първи път, откакто кацнаха на Земята, Кларк беше прекалено ужасена, за да стори нещо друго, освен да наблюдава.

Въжето, увито около врата на Прия, се беше врязало в кожата ѝ — кожа, която само преди часове беше златистокафява, а сега бе подпухнала и покрита със сини петна.

— Трябва да я свалим — отрони Уелс, макар да знаеше, че не могат да ѝ помогнат.

Пристъпи несигурно напред и едва тогава осъзна, че Саша вече се катери по дървото.

— Хвърли ми ножа си — провикна се тя и залази по клона. — Веднага — заповяда земнородната, когато видя, че момчето не помръдва.

Младежът направи още няколко колебливи крачки, бръкна в джоба си за ножа и го хвърли към Саша, която го улови с една ръка.

Земнородната сряза въжето на Прия и я спусна внимателно на земята в пълно мълчание.

— Мислиш ли, че… дали сама е сторила това? — попита Уелс, когато Кларк потърси в охлузения врат пулс, който знаеше, че няма да открие. Тихата, силната, винаги готова да помогне Прия. Защо би си причинила нещо подобно? Дали я беше налегнала тежка носталгия? Или може би смяташе, че Стоте няма да оцелеят? Погълна го чувство за вина, което си проправи път през ужаса, глождещ го в момента. Дали можеше да стори нещо повече, за да я накара да се чувства в безопасност?

— Не — отговори Саша с треперещ глас. Беше слязла от дървото и сега стоеше на няколко метра зад Уелс.

— Все още не може да се каже — поде Кларк, без да сваля очи от Прия. — Трябва ми повече време, за да прегледам следите по врата ѝ, положението на въжето… — момичето млъкна. Синът на канцлера знаеше, че не ѝ доставя удоволствие да се прави на следовател.

— Не се е самоубила — допълни Саша, този път много по-уверено.

— Откъде знаеш? — попита Кларк и най-накрая отмести очи от Прия, за да погледне към земнородната. Уелс не беше сигурен дали приятелката му се подразни, че някой оспорва медицинската ѝ експертиза, или че това чуждо момиче се намесва в личната им болка.

— Краката ѝ — посочи Саша.

До този момент синът на канцлера не беше забелязал, че Прия е боса. Пристъпи напред и присви очи в опит да разгадае за какво говореше земнородната. В долната част на ходилата ѝ имаше някакви знаци, които първоначално му заприличаха на ивици мръсотия. Като се приближи повече, осъзна, че това са прорези… прорези във формата на букви.

— Боже господи — изуми се Кларк.

В плътта на Прия беше оставено съобщение. По една дума на всяко мъничко ходило.

Заминавайте. Си.

* * *

Нямаше нужда Уелс да се безпокои как да върне Саша в лагера. Когато наоколо се разнесоха стъпки и приглушени викове, му стана ясно, че хората идват заради писъците на Кларк, така че просто изпрати земнородната обратно в гората и я инструктира да се промъкне през поляната, когато остане празна. След като случилото се с Прия се разчуеше, в лагера щеше да настане такава суматоха, че никой нямаше да забележи отсъствието на Саша.

Десетина минути по-късно Ерик и едно момиче от „Аркадия“ понесоха тялото на мъртвото дете надолу по хълма, а Антонио придружи ококорената и трепереща Кларк. На Уелс му се искаше лично да я съпроводи — особено като се имаше предвид колко се беше разстроила заради Белами по-рано, — но някой трябваше да разследва местопрестъплението, преди слънцето да залезе.

Синът на канцлера наблюдаваше как другите отнесоха тялото. След като импровизираната погребална процесия се скри зад дърветата, младежът започна да оглежда земята. Искаше да разбере дали Прия беше заловена в гората, или я бяха докарали тук от другаде. Опитваше се да не мисли колко ужасена е била или какво ѝ бяха сторили земнородните, за да не пищи. Опитваше се да не мисли дали е усещала ножа, който е дълбаел прорезите в плътта ѝ, и дали са я изчакали да умре, преди да оставят съобщението си.

Покатери се на клона, за да разгледа оръфаните остатъци от въжето. Оказа се, че е една от тънките найлонови корди, с които обезопасяваха контейнерите с храна на кораба. Това означаваше, че земнородните бяха посещавали лагера.

Все повече и повече мрачни мисли се настаняваха в ума му, когато сред дърветата се разнесе нов писък, който накара сърцето му да се свие в гърдите.

Саша.

С едно ловко движение той скочи от клона и хукна да бяга.

Последва нов писък, този път по-силен. Уелс забърза и ругаеше всеки път, когато стъпеше в кално петно или се спънеше в някой скрит камък. Прекоси пътеката, която се беше образувала от безбройните им ходения до потока, и последва звука навътре в гората.

Едва не се претрепа в едни храсти, когато видя Саша и Белами, и първата му реакция беше чувство на облекчение. Навярно младежът също бе чул писъците и беше дошъл, за да помогне. Тогава обаче две неща му направиха впечатление — страхът, изписан на лицето на земнородната, и блестящият метал, опрян в гърлото ѝ.

Белами беше стиснал врата на Саша изотзад и притискаше нещо остро и сребърно в кожата ѝ.

— Казвай къде отведоха сестра ми приятелите ти — питаше я той с дивашки поглед в очите. — Къде живеят твоите хора? Какво ще ѝ сторят?

Момичето изпъшка и прошепна нещо, което Уелс не успя да чуе. Синът на канцлера се провикна, стрелна се към Белами и го повали на земята.

— Да не си полудял? — изкрещя той и изрита парчето метал — една изкривена останка от кораба им — от ръката на младежа. Обърна се към Саша, която беше обвила ръце около тялото си и трепереше. — Добре ли си? — попита я нежно Уелс.

Момичето кимна, но когато посегна да докосне шията си, ръката ѝ се изцапа с кръв.

— Нека видя. — Синът на канцлера отметна косата ѝ, за да разгледа по-добре — Саша имаше малка прободна рана в основата на врата си, но не беше нищо сериозно, просто драскотина. Щеше да се оправи. Уелс не искаше да мисли какво щеше да се случи, ако беше закъснял.

— Какво правиш, по дяволите? — обърна се към Белами, който неуверено се изправяше на крака. Когато момчето забеляза кървавата рана на врата на Саша, пребледня, но запази възмутения си тон.

— Сторих онова, което се налагаше, за да си върна Октавия. Явно аз съм единственият, на когото все още му пука какво се случва с нея. — Белами хвърли поглед на земнородната. — Нямаше да я нараня. Просто исках да ѝ покажа, че това не е игра. Става въпрос за живота на сестра ми.

— Трябва да стоиш надалеч от нея — нареди му грубо Уелс и застана пред Саша.

Устата на Белами се изкриви в грозна усмивка.

— Сериозно ли говориш? На чия страна си, Уелс? С всеки изминал ден шансовете ми да намеря Октавия жива намаляват. Какво смяташ, че преживява тя? Да не мислиш, че е на чаено парти със земнородните? Навярно в момента я измъчват. — Болката в гласа на Белами отключи нещо в гърдите на сина на канцлера. Много добре разбираше как се чувства той — ужасът и отчаянието го водеха към ръба. Самият Уелс беше изпитал същото на гърба си, когато разбра, че Кларк ще бъде екзекутирана на Колонията.

— Знам — отвърна Уелс, като се опитваше гласът му да не трепери. — Но трябва да спрем с насилието, става ли? Ние не действаме така.

Моля ти се — сряза го Белами. — Ако наистина се опитвах да я нараня, земята щеше да е напоена със земнородната ѝ кръв.

Стига толкова! — излая синът на канцлера. — Саша идва с мен в лагера. Предлагам ти да останеш тук, докато не се успокоиш.

Уелс дръпна момичето за ръката и я поведе към поляната.

— Предател — измърмори под мустак Белами. Младежът се опита да не му обръща внимание, но не можеше да избяга от въпроса дали наистина не беше такъв. Глупак ли беше, че вярваше на Саша? Погледна я — изражението ѝ беше напълно отнесено и момичето се взираше с празен поглед напред. Увисналото от клона тяло на Прия изникна неканено в ума на Уелс. Те бяха идвали в лагера. Използвали бяха тяхното въже, за да я убият.

— Съжалявам за случилото се — промълви тихо той. — Добре ли си?

— Да, нищо ми няма. — Гласът на Саша продължаваше да трепери, както и тялото ѝ. Тя се освободи от хватката му и плъзна длан в неговата, като продължаваше да се взира в нищото с непроницаемо изражение.

Двамата вървяха в мълчание към лагера, хванати ръка за ръка.

Загрузка...