Глава 18 Кларк

— Не е сериозна — обясни Кларк на Саша, когато приключи с почистването на раната ѝ и се разрови из все по-намаляващите им запаси от бинтове. Взе една превръзка, но се подвоуми дали да я използва. Макар раната на земнородната да не беше дълбока и Кларк да беше сигурна, че ще заздравее сама, ѝ се искаше да направи нещо за нея, за да се почувства по-добре.

— Ще се оправиш — рече Кларк. Щеше ѝ се да каже същото за момичето, което лежеше в далечния край на колибата — клетото ѝ, обезобразено лице беше покрито с одеяло, което никой не желаеше да махне. Искаше още веднъж да разгледа трупа на Прия, преди да я заровят, и да потърси важни улики, които навярно бяха пропуснали с Уелс заради изживяния шок и ужас.

Синът на канцлера кимна на Кларк от вратата, където стоеше на пост, и момичето го последва навън.

— Белами е полудял — прошепна Уелс и обясни какво беше сторило другото момче, как бе измъчвало Саша, за да му даде информация, с която тя не разполагаше. — Трябва да говориш с него.

Кларк потръпна. Нямаше никакво съмнение, че точно тя го беше подтикнала да стори всичко това, като му разказа за Лили — тогава той загуби самообладание. Момичето не знаеше как да обясни нещата на Уелс.

— Той няма да ме послуша — отвърна тя и се огледа наоколо, едновременно облекчена и разочарована, че никъде не видя Белами.

— Ще отида да го потърся — промълви изморено Уелс. — Ще останеш ли тук да наглеждаш Саша? Ако Белами се върне и открие, че я няма, ще убие всички ни. — Младежът се намръщи на избора си на думи, затвори очи и разтри слепоочията си.

Кларк протегна ръка по навик — бе свикнала да разрошва косата на Уелс, както правеше баща му някога. Възпря се навреме и вместо това я постави на рамото му.

— Знаеш, че нищо не е по твоя вина, нали?

— Да, знам — отвърна той много по-остро, отколкото му се искаше, въздъхна и заклати глава: — Съжалявам. Исках да кажа, благодаря ти.

Кларк кимна и погледна през рамо към болничната колиба.

— Защо трябва да оставяме Саша вътре? Жестоко е да бъде толкова близо до… — млъкна, преди да е изрекла „тялото“ — … Прия.

Уелс го побиха тръпки. Обърна се на другата страна, към поляната, където се намираше размирният Греъм с приятелчетата си. Бяха прекалено далече, за да чуят разговора им, но главите им се местеха от копаещия нов гроб Ерик към колибата зад Уелс и Кларк.

— Мисля, че засега е най-добре да я държим далеч от останалите. Не можем да рискуваме да ядосаме земнородните, ако нещо ѝ се случи. Виж какво направиха досега, без да сме ги провокирали.

Синът на канцлера говореше спокойно, логично, със същия тон, който използваше, когато обсъждаха кой ще носи вода и дърва, но в изражението му имаше нещо, което накара Кларк да се замисли дали причината за желанието му да опази Саша жива не е друга.

— Добре — съгласи се момичето. След като Уелс тръгна, тя си пое дълбоко дъх и се върна в колибата. Земнородната стоеше с кръстосани крака на леглото си, а пръстите ѝ си играеха с превръзката на врата ѝ.

— Опитай се да не я пипаш — заръча ѝ Кларк и седна на ръба на своето легло. — Бинтът е стерилен, но не и ръцете ти.

Саша свали длан в скута си и хвърли поглед към Прия.

— Толкова съжалявам — промълви тихо тя. — Не мога да повярвам, че са ѝ сторили това.

— Благодаря ти — отвърна вдървено Кларк. Не знаеше как да реагира. Когато видя, че болката в погледа на момичето не е измамна, омекна малко. — Съжалявам, че е тук при теб. Няма да е задълго.

— Не е проблем. Оставете я, колкото е нужно. Важно е да се прекарва време с мъртвите. Винаги чакаме до третия залез, преди да заровим някого.

Кларк се ококори насреща ѝ.

— Да не ми казваш, че оставяте телата навън?

Саша кимна.

— Хората тъгуват по различен начин. Важното е да дадеш възможност на всеки да си вземе довиждане с мъртвия, както той си знае. — Земнородната млъкна и погледна Кларк замислено. — Предполагам, че на Колонията е различно. Смъртта е рядкост там, нали? Имате лекарства за всичко? — Гласът ѝ беше изпълнен с любопитство и копнеж, които накараха Кларк да се замисли с какви ресурси разполагаха земнородните и колко хора бяха изгубили заради липсата на такива.

— Имаме лекарства за повечето болести, но не за всички. Преди няколко години един приятел изгуби майка си. Беше ужасно. Жената прекара месеци в болницата, но накрая никой не можеше да направи нищо, за да ѝ помогне.

Саша сви коленете си към гърдите. Събу черните си кожени ботуши и отдолу се показаха дебели чорапи, които покриваха целите ѝ прасци.

— Говориш за майката на Уелс, нали? — попита момичето.

Кларк примигна изненадано насреща ѝ.

— Той ли ти каза? — учуди се тя.

Саша се обърна и започна да си играе с ръба на пухкавия си пуловер.

— Не, просто мисля, че е страдал много. Виждам го в очите му.

— Самият той е причинил доста страдания, ако трябва да бъдем честни — обясни Кларк, малко по-остро, отколкото имаше намерение.

Земнородната вдигна глава и погледна в очите момичето по-скоро заинтригувано, отколкото обидено.

— Не сме ли наранявали всички другите? Знаеш ли, забавно е. Когато съм си мислела за децата в Колонията, съм си ви представяла като напълно безгрижни и безотговорни. В крайна сметка за какво има да се тревожите? Притежавате слуги роботи, лекарства, които ви позволяват да живеете до сто и петдесет години, и по цял ден сте заобиколени от звезди.

— Слуги роботи? — учуди се Кларк и повдигна вежда. — Откъде ти хрумна това?

— От историите, които хората разказват. Знаехме, че навярно по-голямата част от тях са измислица, но беше забавно да ги слушаме. — Момичето млъкна за миг и погледна глуповато, след което започна отново да нахлузва ботушите си. — Ела, искам да ти покажа нещо.

Кларк се изправи бавно.

— Казах на Уелс, че ще останем тук.

— Той ли е главнокомандващият?

Въпросът не целеше нищо, но въпреки това загложди момичето. Синът на канцлера се трудеше здраво, за да не настане в лагера пълен ад, но това не означаваше, че може да заповядва на всички какво да правят.

— Никой не ми е началник — отвърна Кларк. — Къде ще ходим?

— Изненада е. — Саша забеляза неувереността в погледа ѝ и въздъхна. — Още ли ми нямаш доверие?

Кларк обмисли въпроса.

— Предполагам, че ти вярвам точно толкова, колкото и на останалите обитатели на лагера. Все пак не си на Земята, защото си извършила някакво престъпление.

Саша я погледна объркана, но преди да има възможността да зададе въпрос, другото момиче се обърна светкавично, за да прегледа пациентите си. При Моли и Феликс нямаше промяна, но на устните на детето от „Уолдън“ имаше нещо странно. Бяха изцапани с някакъв секрет — кръв ли беше това? Кларк успя да възпре стона си, когато се сети за последните дни от живота на Лили — тогава венците ѝ кървяха толкова лошо, че момичето едва говореше. Взе един парцал и потърка устните на Моли. Червенината се изчисти лесно, все едно беше…

— Готова ли си? — попита Саша.

Кларк се обърна с въздишка и кимна. Вероятно земнородната щеше да ѝ покаже някое лечебно растение, което хората ѝ използваха. На този етап беше готова да използва всичко.

Кларк отвори вратата и двете излязоха на поляната.

— Всичко е наред — обясни тя на момчето и момичето, които Уелс беше назначил да охраняват колибата, като придаде колкото се може повече авторитет на гласа си. — Ще заведа пленничката до тоалетна.

Момичето продължи да се взира предпазливо в тях, но момчето кимна.

— Няма проблем — прошепна то на посестримата си, която все още беше несигурна как да постъпи. Кларк не я винеше. Продължаваха да липсват доказателства, които да подкрепят теорията на Саша за отцепилата се група земнородни. Когато преминаха първата редица с дървета, косъмчетата на врата на Кларк настръхнаха. Зачуди се дали наистина е добра идея да отива в гората сама със земнородната. Разтрепери се при мисълта какво можеше да се случи. Ами ако Саша беше убила колонистите?

Вървяха в мълчание, рамо до рамо. Саша спря, за да разгледа някакво растение, покарало по едно паднало дърво, а Кларк се замисли колко ли се бяха отдалечили от лагера и дали някой щеше да я чуе, ако изпищеше. Прия продължаваше да стои пред очите ѝ — посинялото ѝ, подуто лице и ужасните думи, издълбани в кожата на ходилата ѝ.

Погледна към Саша и видя, че тя се е вторачила в нея.

— Извинявай, какво каза? — попита я.

— Казвах, че трябва да изкорените тази „зимна сянка“. Расте много близо до лагера ви.

Кларк погледна към дънера и видя израсналите по него светлочервени плодове.

— Стават ли за ядене? — попита тя и изведнъж осъзна, че не може да си спомни кога за последно беше яла нещо.

— Не! Отровни са — отвърна земнородната и възпря Кларк да докосне плодчетата, макар тя въобще да не беше посегнала към тях.

Една мисъл премина през главата на момичето и я накара да затаи дъх.

— Какви са симптомите?

Саша сви рамене.

— Мисля, че се повръща много. Не можеш да станеш от леглото поне седмица.

Кларк изброи наум симптомите на болните деца: гадене, треска, умора.

— О, боже мой — промълви тя, като се сети за петното на устните на Моли. — Точно това е — каза момичето и се обърна към Саша: — Точно това трябва да е причината за болестта. Сигурно са яли от плодовете.

Очите на земнородната се ококориха и тя се усмихна на Кларк.

— В такъв случай ще се оправят. Трябва да се пазите от „зимната сянка“, но освен ако не изядеш цял храст от нея, не е фатална.

Момичето въздъхна от облекчение.

— Има ли някаква противоотрова?

— Поне аз не знам за такава — замислено отвърна Саша. — Когато бях на седем, предизвикаха един приятел да изяде няколко плода. Да можеше само да видиш физиономиите на родителите му, когато разбраха. След около седмица всичко се върна към нормалното — което за него означаваше да върши какви ли не пакости. Смятам, че просто трябва да изчакате.

Кларк се ухили и прегърна момичето, без да се замисля.

— Къде ме водиш? — попита тя. Беше щастлива, че са излезли в гората. От доста време не бе ходила другаде, освен в болничната колиба.

— Още малко остана и ще видиш.

Тръгнаха отново и след десетина минути Саша спря, огледа се наоколо, за да се увери, че никой не ги наблюдава, и отмести едни храсти, под които се откри вход към пещера в хълма.

— От тук — каза земнородната. — Хайде, няма от какво да се боиш.

Кларк отново изпита безпокойство, като се сети колко далеч от лагера се намираха. Когато видя усмихнатата физиономия на Саша и нетърпението, изписано на лицето ѝ, подозренията ѝ се изпариха. Те бяха тези, които заловиха земното момиче, вързаха я, оставиха я без храна, държаха я откъсната от семейството ѝ. Щом тя ѝ имаше доверие, Кларк трябваше да ѝ отвърне със същото.

Саша се приведе и потъна в пещерата, а другото момиче въздъхна и я последва.

Вътре цареше пълен мрак. Сърцето на Кларк се сви. Тя се пресегна, за да провери колко голямо беше помещението. Очите ѝ привикнаха към тъмнината и осъзна, че пещерата е по-голяма от спалнята ѝ на Колонията. Тук имаше достатъчно място, за да стои изправена.

На пода бяха струпани някакви предмети. Някои от тях Кларк разпознаваше — счупени седалки от кораба и един остарял таблет, като онези, които даваха на децата, за да си играят вкъщи. Имаше и доста вещи, които ѝ бяха непознати — парчета метал, подобни на онези, които беше открила в гората, макар и не напълно същите.

— Какви са всички тези вещи? — попита Кларк и коленичи до един спукан контейнер за вода.

— Намерих ги, когато първият кораб се разби — обясни Саша. — Колонистите ги оставиха, но аз не можех просто да ги зарежа в гората. През целия си живот се питах какво ли е на Колонията и тъй като вече разполагах с истински находки от Космоса… трябваше да ги скрия някъде и да открия още. — Момичето се пресегна и взе таблета с крива усмивка. — Предполагам, че не ги използвате, за да призовавате своите слуги роботи.

Кларк тъкмо щеше да си направи шега, че ей сега ще накара този слуга робот да им приготви нещо за хапване, когато някакъв лъскав сребърен предмет привлече погледа ѝ.

Саша проследи посоката, в която се беше зазяпала.

— Това е любимото ми — обяви тя и го грабна от земята. — Мисля, че е…

— Часовник — отвърна Кларк, вцепенена.

Земнородната я изгледа учудено и ѝ го подаде.

— Добре ли си?

Момичето не отговори, не можеше да го стори. Прокара пръст по стъклото, а после, потрепервайки, и по сребърната верижка.

Кларк — повика я Саша, но гласът ѝ идваше някъде отдалеч. — Какво има?

Обърна часовника бавно, макар да нямаше никакво съмнение какво щеше да види от другата му страна. Ето ги и тях. Три букви издълбани в метала.

Д. Б. Г.

Този часовник принадлежеше на баща ѝ, предаваше се в семейството им от времето на техния прародител Дейвид Бейли Грифин, който го беше донесъл на „Феникс“ по времето на Изхода.

Кларк запримигва бързо. Това не можеше да е истина. Навярно халюцинираше. Нямаше как часовникът да стигне до Земята. Баща ѝ го носеше, когато го видя за последно, минути, преди да умре. Минути, преди да му бият смъртоносната инжекция и да го изхвърлят в Космоса.

Прокара отново пръст по верижката и я втресе, когато студени тръпки обходиха цялото ѝ тяло. Чувстваше се така, все едно държеше ръката на призрак.

* * *

В крайна сметка ѝ позволиха да се сбогува с баща си. Тъй като на Кларк само ѝ беше повдигнато обвинение, но още не бе осъдена, канцлерът даде разрешение на пазачите да я придружат от килията ѝ до медицинския център.

За съжаление, решението на управника пристигна прекалено късно, за да успее момичето да се сбогува и с майка си. Знаеше, че тя е мъртва още преди пазачите да ѝ кажат — беше изписано на лицата им.

Мъжете заведоха Кларк в една част на медицинския център, в която не беше стъпвала досега. По правило на екзекуциите не се допускаха стажанти.

Баща ѝ стоеше на някакъв стол в помещение, което на пръв поглед приличаше на обикновен кабинет за прегледи, с тази разлика, че нямаше рафтове, пълни с лекарства, нито бинтове; нямаше и сканиращо оборудване — нищо, което да помага за спасяването на човешки живот. Само средства за неговото отнемане.

Кларк — промълви баща ѝ с измъчена усмивка. — Всичко ще е наред. — Гласът му трепереше, но усмивката му — не.

Момичето се освободи от пазачите и се хвърли към него. Беше си обещала да не плаче, но не можеше да възпре емоциите си. В момента, в който ръцете му я прегърнаха, тя се разхлипа и затрепери. Сълзите ѝ шурнаха по лицето ѝ и по рамото на баща ѝ.

Искам да си смела — каза ѝ той, най-накрая се беше пречупил. — Ще се оправиш сама, просто трябва да си силна. Осемнайсетият ти рожден ден не е далеч, тогава отново ще разгледат делото ти и ще те помилват. Трябва да си силна. — Гласът му се снижи до шепот. — Зная, че ще се оправиш, мое смело момиче.

Татко — изхлипа Кларк. — Толкова много съжалявам, никога не съм искала да…

Времето ви свърши — отсече грубо единият от пазачите.

Не! — Момичето заби нокти в рамото на баща си, отказваше да го остави сам. — Татко, не можеш, не им позволявай, не!

Мъжът я целуна по главата.

Това не е сбогом, мила. Мама и аз ще те чакаме в рая.

Рая? Помисли си Кларк, объркана. Старата песен изникна неканена в ума ѝ. Раят е място на Земята. Как беше възможно да мисли за нещо толкова нелепо в момент като този?

Баща ѝ хвана ръцете ѝ и ги стисна. Все още носеше часовника си — не го бяха конфискували. Трябваше ли да го поиска? Това беше последният ѝ шанс да получи нещо от него за спомен. При мисълта как татко ѝ го разкопчава с треперещи ръце и оголва китката си, за да го завържат за масата, тя се отказа от намерението си — нямаше да го понесе.

Единият от пазачите я сграбчи за ръката.

Хайде.

Кларк изрева, все едно се беше изгорила.

Не — разпищя се тя, опитваше се да се освободи. — Пусни ме!

Очите на баща ѝ се напълниха със сълзи.

Обичам те, Кларк.

Момичето затътри крака, но и това не ѝ беше от полза. Мъжете я извлачиха.

Обичам те, татко — съумя да отрони между хлиповете си. — Обичам те.

* * *

Кларк държеше часовника толкова силно, че дланта ѝ изтръпна. Погледът ѝ се беше спрял на втората стрелка, но, естествено, тя не помръдваше; устройството беше спряло да работи преди години. Когато бе попитала баща си защо го носи, той ѝ отговори:

— Работата му вече не е да показва времето. Той ни напомня за миналото ни, за всички неща, които са важни за нас. Може и да не тиктака вече, но съдържа спомени за безброй животи. Бие с ехото на милиони туптящи сърца.

В този момент часовникът ѝ напомни за баща ѝ.

— Добре ли си? — попита я Саша и постави ръка на рамото ѝ.

Кларк потръпна и се завъртя.

— Откъде го взе? — поиска да научи тя. Беше потънала толкова надълбоко в спомените си, че когато чу ехото от гласа си в пещерата, се стресна.

— В гората — отвърна земнородната. — Както и всичко останало тук. Навярно някой от колонистите го е изгубил при катастрофата. Щях да му го върна, но по времето, когато го открих, тях вече ги нямаше.

Възможно ли беше? Наистина ли през онзи ден бащата на Кларк беше изпратен на Земята, а не екзекутиран? Ами майка ѝ? Знаеше, че всичко това е невероятно, но не можеше да се сети за друго обяснение как часовникът беше стигнал дотук. По право устройството трябваше да ѝ бъде предадено след смъртта на баща ѝ, но тъй като самата тя беше затворничка, щяха да го архивират заедно с другите исторически артефакти и да стане част от общото наследство на кораба. Въпреки всичко часовникът не се намираше в Колонията, заключен в прашна кутия. Беше тук, на Земята.

Спомни си сбогуването с баща си, как той ѝ каза, че ще се видят в рая. Винаги беше смятала, че изказването му е прекалено странно — той не беше от хората, които вярваха в задгробния живот. Да не би последните му думи да бяха скрито послание? Може би е искал да си спомни за песента и да направи връзката, тъй като не можеше да изрече подобно нещо пред пазачите?

Кларк си наложи да мълчи пред Саша за всичко това. Така ѝ се искаше да сподели теориите си с някого, който да я увери, че не е луда, но според нея земнородната беше срещала родителите ѝ.

Под объркания и съжалителен поглед на Саша Кларк успя да изпелтечи:

— Този часовник… ми изглежда познат. — Обзе я надежда, която запълни празнините в сърцето ѝ — не искаше тази надежда да умира. Не още. Не и преди да научи какво се беше случило с колонистите.

Колкото повече мислеше за това, толкова по-възможно ѝ се струваше. Може би родителите ѝ бяха част от първата експедиция. Бяха осъдени на смърт, но навярно бащата на Уелс се беше смилил над тях. Не можеше да пощади животите им публично, но какво щеше да се случи, ако ги изпратеше на тайна мисия до Земята? Все пак кой беше по-подходящ от хората, които бяха изучавали планетата през целия си живот?

— Саша — започна Кларк, като даваше всичко от себе си, за да остане гласът ѝ равен. — Трябва да се видя с баща ти. Има неща, които искам да знам за първата експедиция.

Земнородната се опули насреща ѝ, на лицето ѝ се настани неразгадаема гримаса, но в крайна сметка Саша кимна.

— Предполагам, че може да се уреди. Но не мога да те заведа в укритието. Ще трябва да чакаш в гората, докато го намеря и доведа. Никога няма да ми простят, ако ти разкрия местоположението му.

— Устройва ме — отвърна момичето. — Разбирам.

— Значи искаш да тръгваме веднага?

Кларк кимна. Гърдите ѝ бяха свити от безпокойство, едва дишаше, камо ли да говори.

— Добре тогава. Нека го направим.

Кларк последва земнородната и двете излязоха от пещерата, като примижаха на светлината, за да привикнат очите им към нея. Саша започна да ѝ обяснява пътя, но Кларк едва я чуваше. Не можеше да се спре да опипва с пръсти часовника и да прехвърля в главата си всичко случило се.

Момичето беше толкова разсеяно, че когато земнородната спря рязко, тя се блъсна в гърба ѝ.

— Какво става? Стигнахме ли?

Саша се обърна към нея и постави пръст на устните си, за да я накара да млъкне. Но нямаше нужда. Само след миг пет фигури се показаха иззад дърветата. Уелс, Греъм и трима други, които Кларк беше виждала с Греъм и преди. Събираха дървен материал, който да използват за още копия, а дългите заострени пръчки, които държаха, изглеждаха много по-заплашителни, отколкото в лагера.

— Дяволите да ме вземат? — изрева Греъм, когато един от хората му сграбчи Саша за ръката. Очите му се стрелнаха заплашително към Кларк. — Да не би да ѝ помагаше да избяга?

— Греъм — изкрещя Уелс и изтича до него. — Оставете ги.

Момчето отиде до Кларк и грубо изви ръката ѝ зад гърба. Двама от приятелите му застанаха от двете му страни.

— Наистина насили късмета си този път, докторке. Идваш с нас — излая Греъм.

Кларк изгледа момчетата и прецени шансовете си. Нямаше как да се изправи срещу тях, а от друга страна те блокираха пътя ѝ за бягство.

— Слушайте — започна Кларк и се опита да измисли основателна причина защо беше довела Саша толкова навътре в гората… Преди да довърши изречението си обаче, Греъм се преви и пусна ръката ѝ.

Кларк не разбра веднага какво се беше случило. Тогава видя, че Саша се опитва да се отскубне от момчето, което я държеше, и осъзна, че беше ритнала Греъм, за да ѝ даде възможност да избяга. Очите ѝ се срещнаха със зелените мъниста на земнородната, която ѝ прошепна: „Бягай“.

Кларк едва кимна в знак на благодарност и хукна през гората, оставяйки всички зад себе си.

Загрузка...