Тъмният съперник

Глава 8

Оби-Уан разказа на Си Триймба за разговора си с Куай-Гон. Арконянецът кимна, сякаш го очакваше.

— Клат’Ха щеше да каже същото. Трябва ни по-силно доказателство.

— Точно това си мислех — обяви Оби-Уан.

Си Триймба избуча от нерви.

— Последния път, когато те послушахме, се озовахме в хътянски затвор.

— Успокой се — каза Оби-Уан. — Просто ще наблюдаваме склада довечера. Ще излезем на малка разходка и ще отидем дотам. Какво лошо може да ни се случи?

— Безкраен брой неща — изпъшка Си Триймба.

Оби-Уан и Си Триймба се спряха между два реда в края на нивата. Хвърлиха едно зелено покривало над главите си за топлина и прикритие.

— Можеш да поспиш — каза Оби-Уан. — Аз поемам първата смяна.

— Щом казваш — измърмори Си Триймба. После затвори очи. Миг по-късно се чу гъгнещият звук, който арконянците издаваха, когато спят.

Оби-Уан се почувства зареден с вълнение заради това дебнене. Но само след час клепачите му започнаха да натежават. Нямаше право да заспива! Дали пък да не направи бърза разузнавателна обиколка? Това щеше да го ободри.

Той се измъкна от нивата и спря. Насочи се към вратата на помещението. Искаше пак да погледне затворената кутия с непълния кръг на нея. Нещо му нашепваше, че Куай-Гон е разпознал знака. Може би съществува начин да го отвори, без някой да разбере, че го е пипал.

Отново използва Силата, за да отвори вратата. Всичко беше точно както го беше оставил. Запъти се към кутията.

Точно когато стигна до нея, чу шум зад гърба си. Обърна се и забеляза една забулена фигура да се приближава. В първия момент помисли, че е Си Триймба, загърнат в покривалото. После осъзна, че непознатият е облечен с лъскаво черно наметало.

— Кой си ти? — попита той. Усети неспокойно набраздяване на нещо тъмно в Силата.

— Приятел — отвърна забулената фигура. — Някой, който преди много време бе като теб.

Човекът отметна качулката. Синият му поглед беше топъл и приятелски.

— И аз бях негов ученик.

— На Куай-Гон ли? — подозрително попита Оби-Уан. — Аз всъщност не съм негов падауан. А и всички казват, че падауанът му е умрял.

— Така ли приказват? — попита мъжът. — И все пак ето ме. Какво друго разправят?

— Че падауанът на Куай-Гон е опозорил джедаите — обясни Оби-Уан. — И е предал Куай-Гон.

В очите на мъжа се разгоря син огън.

— Това версията на Куай-Гон ли е? — след тези думи острите черти на лицето му омекнаха. — Аз бях неговият падауан. Ето защо знам какво преживяваш всеки ден, Оби-Уан Кеноби. Знам какво очакваш — одобрението и доверието му! Но той не ти ги дава. Заобиколил се е с ледени блокове. Колкото повече се опитваш да се доближиш до него, толкова повече се отдалечава от теб.

Оби-Уан не промълви. Думите сякаш излизаха от собственото му сърце. В най-лошите моменти си мислеше точно по този начин.

Занатос погледна момчето състрадателно.

— Йода го възхвалява. Галактическият сенат зависи от него. Всеки един желае да е негов ученик. Но той е най-ужасният майстор. Отказва ти доверието си. И въпреки това, изисква всичко от теб.

Оби-Уан чу думите като в транс. „Колко е искрен?“ — попита се той. Дълбок гняв се раздвижи, гняв, заспал вътре в него. Страхът от гнева му бе много по-силен от този към всеки един враг.

— Аз съм Занатос — каза мъжът. — Споменавал ли ти е за мен?

Оби-Уан поклати глава.

Занатос направи тъжна, съжалителна усмивка.

— Не — меко каза той, — не би го направил. Аз трябва да ти разкажа как постъпи с мен. Как ме създаде, как ме държа до себе си, непрекъснато обещавайки, че мога да напредна. Но накрая наруши всичките си обещания. И с теб ще се случи същото, Оби-Уан.

Вярно ли беше? Можеше ли студенината на Куай-Гон да прикрива семената на предателството? Оби-Уан бе усетил хладината на Куай-Гон, но винаги смяташе, че е резултат от това, че рицарят джедай не го приема. Дали Куай-Гон тайно прикриваше злина, или пък доброта?

— Защо ми разказвате това? — предпазливо запита Оби-Уан.

— За да те предупредя — каза Занатос. — Затова и дойдох. Ти… — прекъсна внезапно той и протегна ръка.

— Някой идва — прошепна той.

Изведнъж петима стражи се втурнаха вътре. Той забеляза емблемата с червената планета на униформите им. „Офуърлд“! Какво правеха пазачите им в купола?

Един от тях заговори по радиостанция.

— Открихме крадците.

— Не — започна Оби-Уан, — ние само…

Но Занатос бе извадил светлинния си меч. Изненадан, Оби-Уан наблюдаваше как Занатос нападна. Само джедаите имаха такива оръжия. Пазачите извадиха бластерите си и на Оби-Уан не остана друг избор, освен за част от секундата да включи собствения си светлинен меч и да се впусне в бой.

Той усети успокояващата тежина в ръката си докато извъртя меча, за да избие бластера от захвата на един нападател. Той знаеше, че Куай-Гон не би искал да убива хора на „Офуърлд“. Това можеше да влоши още повече положението в Бендор.

Ето защо се биеше дефанзивно, докато Занатос действаше агресивно, прелитайки във въздуха, за да раздава жигосващи удари. Но и Занатос не желаеше да нанесе фатален удар.

Джедайските умения на Занатос явно бяха поръждясали. Той позволи да го приклещят в ъгъла. Мъжете приближаваха с извадени бластери. Оби-Уан скочи върху купчина щайги и се хвърли върху групата с разперени ръце и крака. Двама пазачи паднаха, докато стреляха, и той усети пареща болка в рамото. Въпреки това успя да избие с ритник бластера от ръката на третия мъж.

Изведнъж пазачът извади електрошоков бич. Той го вдигна срещу Занатос, докато Оби-Уан се впусна, за да го спре.

Оби-Уан отби атаката със светлинния си меч, но електробичът го жегна болезнено в ребрата. Ослепяваща болка премина през тялото му. Замаян, той се пресегна към Силата, но някой го удари отзад. Погледът му се замъгли и той падна на колене.

Последното, което помнеше, бе, че пада на пода.