Ветровете на Нептун

XIX

Сутринта температурата беше паднала до минус четири градуса и Адамсберг се отправи към реката тичешком. Малките езерца по пътеката бяха замръзнали и той захвана да чупи леда с големите си обувки под зоркия поглед на катеричките. Щеше да продължи нататък, когато мисълта за Ноела върху камъка го задърпа като въже. Върна се назад, седна на една скала и се загледа в битката между колония от патици и армия от гъски. Навсякъде войни за територии. Едната от гъските явно изпълняваше ролята на високопоставено ченге и злобно нападаше, като махаше с крила и тракаше с човка с постоянството на деспот. На Адамсберг тази гъска не му хареса. Опита се да й запомни по някой белег в перата й, та като дойде пак на другия ден, да види дали статутът на автократ й е отреден завинаги, или гъските практикуват демократично редуване. После остави патиците да се съпротивляват и отиде да вземе колата си. Отдолу се беше пъхнала една катеричка и опашката й се подаваше до задната гума. Адамсберг бавно подкара, като внимаваше да не я премаже.

Главният суперинтендант Лалиберте възвърна доброто си настроение, когато научи, че Жюл Сент Кроа е изпълнил гражданския си дълг и е напълнил епруветката, вече прибрана в голям плик, фундаментално, фундаментално нещо е спермата, викаше Лалиберте на Адамсберг, разкъсвайки плика без никакво уважение към двамата Сент Кроа, свити в един ъгъл.

— Два опита, Адамсберг — продължи Лалиберте, размахвайки епруветката насред дневната. — Единият с взета на топло, другия с взета на сухо. На топло, ще речеш, че с останала във вагината на жертвата. На сухо е по-сложно. Не е все тая дали семето се намира върху плат, на пътя, на тревата или на килима. Най-завързано е на тревата. Следиш ли ме? Разделяме дозата и я поставяме на четири стратегически места — на пътя, в градината, в леглото и на килима в дневната.

Двамата Сент Кроа изчезнаха от стаята като виновни и сутринта премина в залагане на капки сперма на най-различни места и в ограждането им с тебешир, за да не ги изгубят от поглед.

— Докато съхнат — обяви Лалиберте, — се придвижваме към тоалетната и се заемаме с урината. Взимай си картона и чантата.

Семейство Сент Кроа прекара труден ден, който изпълни главния суперинтендант със задоволство. Беше накарал Линда да се разплаче, за да събере сълзи, и Жюл да търчи на студа, за да му потече носът. Всички проби бяха добри и Лалиберте се върна в жандармерията като победоносен ловец, нарамил картоните и пликовете си. Една-единствена неприятност през деня — наложи се да се правят размествания в последния момент, тъй като двама от гражданите доброволци упорито отказваха да поверят епруветката си на женски екип. Което разгневи Лалиберте.

— Мамицата да им фъкна, Луисез! — разкрещя се той по телефона. — Кво искат тия лунгури? Да не би спермата им да е течно злато? Да я пробутат на някоя блондинка може, ама стане ли дума за работа, няма ноубоди. Кажи му го в зъркелите на твоя скапан гражданин.

— Не мога, господин главен суперинтендант — отговори деликатната Берт Луисез. — Заинатил се е като мечка. Ще трябва да се сменя с Портланс.

Лалиберте в края на краищата отстъпи, но вечерта още го беше яд.

— Това мъжете — каза той на Адамсберг — са тъпи като бизони понякога. Сега, като свършихме с пробите, ще ида да им реча нещо на тия граждански псета. Жените от моя взвод знаят сто пъти повече за спермата от тия балъци.

— Остави, Орел — предложи Адамсберг. — Какво ти пука, то си е за тяхна сметка.

— Взимам го лично, Адамсберг. Върви при женските довечера, ако щеш, обаче аз след вечеря ще ги посетя тия магарета и ще има да видят те откъде изгрява луната.

През този ден Адамсберг разбра, че под експанзивната жизнерадост на главния суперинтендант се крие и друг пламенен темперамент. Сърдечен и открит човек, опериран от такт, и заедно с това твърд и упорит холерик.

— Заради теб ли му чернее пред очите? — попита разтревожено сержант Санкартие.

Говореше тихо и стоеше в леко прегърбената поза на срамежливец.

— Не — отвърна Адамсберг. — Заради двама кретени, които отказали да дадат епруветките си на женския тандем.

— Така става. Може ли да ти дам един съвет? — добави той, като погледна Адамсберг с наситените си с доброта очи.

— Слушам те.

— Той е добър френд, ама когато се майтапи, най-добре е да се хилиш колко можеш. Искам да кажа, гледай да не го предизвикаш. Щото когато боса се ядоса, точка по въпроса.

— Често ли му случва?

— Когато му рекат нещо напреки или когато е станал накриво. Знаеш ли, че от понеделник сме един екип?

След групова вечеря, организирана в „Петте недели“, за да се отпразнува първата кратка седмица, Адамсберг се прибра през гората. Сега вече добре познаваше пътеката, предусещаше дупките и долавяше блещукането на локвите, затова премина по нея по-бързо, отколкото на отиване. На средата се спря, за да завърже обувката си, когато един лъч от фенер го освети.

— Хей, мен! — чу се силен и агресивен глас. — Какво стоиш там? Търсиш ли нещо?

Адамсберг на свой ред вдигна фенера си и освети един як тип, който го наблюдаваше, застанал с разкрачени крака, облечен като горянин и нахлупил утайката си до очите.

— Защо? — попита Адамсберг. — Пътеката не е частна собственост, доколкото знам.

— А — рече човекът след малка пауза. — От старата страна ли си? Французин, а?

— Да.

— Питаш се откъде знам ли? — усмихна се човекът и се приближи до Адамсберг. — Щото като говориш, аз не те чувам, ами те чета. Какво правиш насам? Търсиш си мъж ли?

— Ами ти?

— Не обиждай, аз пазя обекта. Не можеш остави инструментите през нощта, струват сума ти мъни.

— Какъв обект?

— Не го ли виждаш? — каза човекът и размаха фенера си.

В тази част на гората над пътеката Адамсберг различи в сянката един пикап, някаква барака и инструменти, опрени в дърветата.

— Какво правят на този обект? — учтиво попита Адамсберг.

В Квебек изглеждаше нетактично да прекъснеш безцеремонно разговора.

— Изкореняват мъртвите дървета и засаждат кленове — обясни нощният пазач. — Помислих, че си се наточил на материала. Христосе, пардон, ама туй ми е работата, мен. Често ли рипкаш така през нощта?

— Обичам да се разхождам.

— Турист ли си?

— Полицай. Работя в жандармерията в Гатино.

Това заявление заличи и последните подозрения на пазача.

— Окей, мен, хубаво. Да му пийнем ли по бира в кабината?

— Благодаря, но бързам. Имам работа.

— Е, нищо, мен. Добре дошъл и бай.

Когато наближи плочата на Шанплен, Адамсберг забави крачка. Ноела беше там, на камъка си, сгушена в груб анорак. Различи огънчето на цигарата й. Безшумно отстъпи и се качи в гората, за да я заобиколи. Върна се на пътеката трийсет метра по-нататък и забърза към дома си. Да му се не знае, това момиче не е дяволът в края на краищата. Думата „дявол“ извика в съзнанието му образа на съдията Фюлжанс. Човек си въобразява, че мислите му са отлетели, а те си стоят там, в центъра на челото му, като три дупки, разположени на една линия. Просто са закрити от някой мимолетен атлантически облак.