Ветровете на Нептун

XXXIX

Адамсберг бе изминал поне десетина километра в коридора на Базил и с удоволствие би повървял на летището в Монреал след цяла седмица затвор. Но наоколо гъмжеше от полицаи, та се отказа от мисълта за разходка.

Погледна се в един прозорец, за да провери доколко правдоподобно е отражението му на шейсетинагодишен търговски представител. Ретанкур го беше променила до неузнаваемост и той се бе оставил в ръцете й като кукла. Базил се забавляваше много от преображението му. „Направи го тъжен“ — посъветва той Виолет и тя го послуша. Под изскубаните и избелени вежди погледът на Адамсберг много се промени. Ретанкур стигна дотам, че поизбели и миглите му, а половин час преди да тръгнат, капна сок от лимон в очите му. Зачервената роговица на фона на бледото лице му придаваше уморен и болнав вид. Обаче устните, носът, ушите останаха непроменени и му се струваше, че крещят името му.

Бе сложил новите документи в джоба си и непрекъснато проверяваше дали са там. Жан-Пиер Емил Роже Фьойе — това име бе написал братът на Виолет в един съвършено подправен паспорт. Вътре фигурираха дори печатите от летищата в Роаси и Монреал, които свидетелстваха за пътуването му Париж — Квебек. Майсторска работа. И братът бе способен колкото сестрата. Явно ставаше дума за семейство от експерти.

Истинските му документи бяха останали у Базил за в случай че му претърсят багажа. Забележителен френд, този Базил, който не пропусна нито ден да донесе вестник. Заклеймяващите статии за избягалия убиец и съучастничката му доставяха неподправена радост на фотографа, който освен всичко друго се държеше към Адамсберг и крайно внимателно. За да не се чувства много самотен, често го придружаваше в разходките му по коридора. Бе любител на природата и планинар, та разбираше, че затворникът му „има някои нетърпения“. Двамата крачеха напред-назад, говореха си и само след няколко дни Адамсберг знаеше всичко за блондинките на Базил, за географията на Канада, за Ванкувър и Гаспези. От своя страна Базил не беше чувал за бодливата риба от езерото Пинк и си обеща да я навести. Както и Страсбургската катедрала, ако някой ден мине през малка Франция, добави Адамсберг.

Докато чакаше на гишето за проверка на документите, се опитваше да изпразни главата си, както би направил Жан-Пиер Емил Роже Фьойе, който отиваше в Париж, за да продаде кленовия си сироп. И странно, но умението да не мисли за нищо, което му бе толкова присъщо и дори прекалено присъщо обикновено, през този ден се оказа особено трудно постижимо. Той, който се разсейваше без всякаква причина, изпускаше големи части от разговора и безцелно витаеше из облаците, внезапно онемя, а главата му загъмжа от мисли, когато служителят на гишето взе паспорта му за проверка.

Но Жан-Пиер Емил Роже Фьойе ни най-малко не заинтересува вардияните и когато се озова в залата на заминаващите, Адамсберг се отпусна дотам, че купи шишенце със сироп. Типично за Жан-Пиер Емил Роже Фьойе, който и в този момент мислеше за майка си. Бученето на моторите и излитането го изпълниха с покой, какъвто Данглар никога не би изпитал. Погледа как се отдалечават канадските земи и си представи стотици объркани ченгета.

Оставаше да се премине бариерата на Роаси. Оставаше и Ретанкур, която щяха да проверяват след два часа и половина. Адамсберг се безпокоеше за нея. Новата й външност на богата и безделна жена беше забележителна — и много развесели Базил, — но Адамсберг се боеше, че силуетът й може да я издаде. Образът на голото й тяло мина пред очите му. Внушително, разбира се, но хармонично сложено. Рафаел беше прав — Ретанкур беше хубава жена и той се укори, че не го е забелязал заради свръхтеглото и енергичността й. Рафаел поначало беше по-наблюдателен от него.

След седем часа колелата щяха да докоснат пистата в Роаси. Щеше да мине през гишетата и за миг да се почувства жив, свободен. И да сгреши. Кошмарът щеше да продължи на друга земя. Бъдещето, което го очакваше, беше пусто и бяло като плаващ ледник. Ретанкур можеше да се върне в Бригадата, като обясни, че се е бояла да не я арестуват като съучастничка. За него обаче започваше период на небитие. С единствен другар — гризящото го съмнение относно забравените му действия. Струваше му се, че би предпочел да е убил, отколкото да носи в себе си ужасяващия полумрак на нощта на двайсет и шести.

Жан-Пиер Емил Роже Фьойе мина без проблеми през цедката на Роаси, но Адамсберг не можа да се реши да напусне летището, преди да е разбрал дали Ретанкур ще пристигне. Два часа и половина обикаля от зала в зала, като се опитваше да бъде дискретен и да имитира онази невидимост, до която бе прибягнала Ретанкур в Канадската кралска жандармерия. Но очевидно и тук като в Монреал Жан-Пиер Емил не интересуваше никого. Сто пъти мина покрай таблата, на които бяха обявени полетите, за да види дали някой от големите превозвачи няма закъснение. Големите превозвачи, повтори си той. Неговата голяма Ретанкур. Без която днес щеше да е в някой канадски зандан, заключен, изгорял, свършен. Ретанкур, големият му превозвач и освободител.

Незначителният Жан-Пиер Емил застана, без много да се притеснява, на двайсетина метра от вратата на залата за пристигащи. Ретанкур сигурно бе вложила цялата си енергия в превъплътяването си в образа на Анриет Ема Мари Парийон. Бе стиснал юмруци и наблюдаваше пътниците, които се изсипваха в залата и сред които нямаше и следа от лейтенанта. Може би са я задържали в Монреал? Или са я върнали в жандармерията? Разпитвали са я цяла нощ? Може би не е издържала? Издала е Рафаел? И собствения си брат? Адамсберг започна да ненавижда всички тези непознати, които минаваха покрай него, доволни, че са пристигнали, носещи в чантите си кленов сироп и плюшени карибу. Упрекваше ги, че не са Ретанкур. Една ръка го хвана за лакътя и го издърпа навътре в залата. Ръката на Анриет Ема Мари Парийон.

— Вие сте луд — прошепна Ретанкур, без да променя безгрижното изражение на Анриет.

Излязоха в Париж от метростанцията Шатле и Адамсберг предложи на своя лейтенант да се възползват от последните часове на свобода, отредени на бледия Жан-Пиер Емил, за да обядват в някое кафене като нормални хора. Ретанкур се поколеба, после прие, успокоена от безупречно преминалото им пътуване и от стотиците пешеходци по площада.

— Ще играем на какво би било, ако… — каза Адамсберг, щом седна пред чинията си, изправил гръб, както би седял Жан-Пиер Емил. — Какво би било, ако не бях аз. Ако не го бях направил.

— Епизодът приключи, господин комисар — обяви Ретанкур с укорителен тон, който придаде на Анриет Ема необичайно изражение. — Всичко приключи и не сте го направили. Сега сте в Париж, на ваша територия, и отново ставате ченге. Не мога да вярвам в това за двама. Можем да образуваме едно тяло, но не и една мисъл. Ще трябва да преоткриете своята.

— Защо вярвате, Ретанкур?

— Вече говорихме за това.

— Но защо все пак — настоя Адамсберг, — след като не ме обичате?

Ретанкур въздъхна с досада.

— Има ли значение?

— За мен има. Наистина.

— Не знам дали все още е валидно.

— Заради провала ми в Квебек?

— И заради него. Не знам вече.

— Все едно, Ретанкур. Кажете ми.

Ретанкур се замисли, като въртеше празната чаша от кафе в ръце.

— Може би вече няма да се видим, лейтенант — продължи Адамсберг. — Условията са екстремни, не е време да се щадим. Винаги ще съжалявам, че не съм разбрал.

— Екстремни условия, добре. Това, от което всеки в Бригадата се възхищава, ме смущаваше. Небрежният начин, по който разплитате случаите, докато се разхождате сам, докато се правите на мечтател, който стреля право в целта. Забележително е, сигурно, само че аз виждах и нещо друго, едно друго лице, едно непоклатимо вътрешно убеждение в собствената правота. Независима мисъл, да, но и дискретно пренебрегване на чуждата мисъл.

Ретанкур замълча, сякаш се колебаеше дали да продължи.

— Карайте нататък — подкани я Адамсберг.

— Възхищавах се на интуицията ви, като всички, но не и на начина, по който отхвърляхте мнението на подчинените ви, не и на маниера ви да ги чувате наполовина. Не и на това безгрижно самоизолиране, на това почти непромокаемо безразличие. Не обяснявам добре. Дюните в пустинята са красиви и пясъкът им е мек, но за този, който я прекосява, тя е безплодна. Човекът знае това, затова минава през пустинята, но не живее в нея.

Адамсберг внимателно слушаше. Спомни си тежките думи на Трабелман и те се сляха с току-що чутите в сянка, която бързо премина по челото му с пляскане на тъмни криле. Да вярва само на себе си, да отблъсква другите, да ги превръща в отдалечени и взаимозаменяеми силуети, чиито имена не може да запомни. И все пак бе убеден, че майорът греши.

— Доста тъжна история — каза той, без да вдига поглед.

— Доста. Но може би вие винаги сте били другаде и далеч, в компанията на Рафаел, с когото сте образували кръг. Мислих по този въпрос в самолета. Когато бяхте в кафенето, образувахте кръг, който ви изключваше от всичко наоколо.

Ретанкур очерта кръг на масата, а Адамсберг смръщи изскубаните си вежди.

— С брат ви — обясни тя, — за да не го напуснете никога, за да го подкрепяте неуморно в бягството му. В пустинята заедно с него.

— В тинята на Торк — предложи Адамсберг, като бавно нарисува втори кръг.

— Щом искате.

— Какво друго прочетохте в моята книга?

— Че поради същите причини би трябвало да ме чуете, когато ви казвам, че не сте убиец. За да убиете човек, би следвало другите да ви впечатляват, дори да сте обсебен от тях. Убийството изисква промяна във връзката, прекаленост на реакцията, на смесването с другия. Такова смесване, че другият вече не съществува сам за себе си, а е ваша собственост, която можете да принесете в жертва. Смятам, че сте далеч от всичко това. Човек като вас, който не установява истински контакт, не убива другите. Защото дори не е достатъчно близък с тях, да не говорим за желание да ги превърне в жертва на страстите си. Не казвам, че не обичате никого, но във всеки случай не обичате Ноела. За нищо на света не бихте я убили.

— Карайте нататък — повтори Адамсберг, подпрял бузата си с ръка.

— Съсипвате фон дьо тена си. Казах ви да не се пипате.

— Пардон — каза Адамсберг и махна ръката си. — Слушам ви.

— Това е всичко. Този, който гали отдалеч, не е достатъчно близо, за да убие.

— Ретанкур — започна Адамсберг.

— Анриет — поправи го тя. — Внимавайте, за бога.

— Анриет, надявам се някой ден да бъда на висотата на помощта, която ми оказахте. Но дотогава продължавайте да вярвате в тази нощ, която не помня. Продължавайте да вярвате, че не съм убивал никого, превърнете енергията си в това. Преобразете се в стълб, във вяра. Тогава и аз ще се превърна в стълб и ще повярвам.

— Собствената ви мисъл — настоя Ретанкур. — Самотната ви увереност. Този път ще е добре да си послужите с тях.

— Разбрах, лейтенант — каза Адамсберг и я хвана за ръката. — Но вашата енергия ще ми послужи за лост. Запазете я за мен още известно време.

— Нямам причина да си променям мнението.

Адамсберг със съжаление пусна ръката й, сякаш пускаше дървото, на което се бе опрял, и си тръгна.