Войвода

- Аз съм християнин! Това, че съм змей пречи ли да бъда християнин? Може ли мюсюлманин да бъде змей?

- Това да си змей няма връзка с религията. Във всички религии има змейове и всеки от тях рано или късно влиза в конфликт с религията, с която е роден. Религията на змейовете е знанието. Да си змей е повече от това в какво вярваш. Да си змей означава да си себе си. В живота всеки човек преди всичко е себе си и чак след това идва всичко останало. Останалото са нещата, в които вярваме, това, което очакваме да ни се случи или мечтите ни. Всеки змей има собствена религия, както има и собствен Път. Да изразяваш себе си, да си змей, означава да си личност, да имаш собствено съзнание, да вярваш, да се надяваш, да имаш отношение, означава да си подвластен на социалното съзнание. Човек, когато има себе си, не се нуждае от социалното и си е самодостатъчен. Хо

Токораз Memo

216

Ятаган и Меч

рата стават социални, когато са слаби и не притежават идея за себе си. Когато идеята за това какво си и в какво се състои личността ти изчезне, веднага се появява социалното. Там, където има човек, няма социално, когато човекът изчезне, веднага на мястото на личността се появява социалното. Да си змей означава да си винаги жив. Когато човек не живее, а вегетира и няма духовен живот, няма значение християнин ли е или мюсюлманин.

- Аз змей ли съм? - Яне реши да провери.

- Всеки знае сам за себе си дали е змей - отговори гигантът с все същия шепот.

- Ако съм змей, ти можеш ли да ме убиеш?

- Само ако съм змей! Казано е, че драконите не могат да бъдат убити от обикновени хора. Само друг дракон може да те убие. Затова кесиджиите се пазят един от друг, защото само кесиджия може да убие кесиджия.

Яне си спомни как Георги беше убил брат си Велко. Велко беше кесиджия и змей, това означаваше, че и Георги е бил кесиджия и змей. Яне искаше да попита направо, но се спря. В следващия момент се сети как той беше пробол над сто пъти тялото на Георги. Ако Георги Шейтана беше змей, това означаваше, че и Яне е змей, защото го беше убил. Всичко беше толкова ясно. Този, който един ден щеше да донесе смъртта на Яне, също щеше да бъде змей. Ето, Яне вече знаеше нещо за човека, който щеше да го убие. Той щеше да бъде змей. Сети се за онази вечер в Бачкьой, когато беше мислил за това как ли изглежда неговият собствен убиец и този на Кара Тозю. Тези мисли го изпълниха с удоволствие. Яне реши да пита направо.

- Георги Шейгана змей ли беше?

- Мислих, че знаеш! - косвено му отвърна арапът. Яне обаче не беше доволен от отговора и замълча.

- Всички Шейтани са дракони и кесиджии. И Георги, и Велко, и Вълчан. Всички те бяха най-добрите кесиджии в света. Ние правехме така, че никой да не знае кой точно действа. Близнаците си приличаха много, но скоро се разделихме и започнаха да наричат мен Кара Шейтан (Черният шейтан, Черният Дявол), а най-вече Велко наричаха Ак Шейтан (Белият шейтан, Белият Дявол). Всички ние бяхме Шейтаните.

Яне си спомни как Георги беше самонаранил лицето си, за да се направи да изглежда като брат си. Това беше кесиджийска техника. Как досега не беше обърнал внимание на толкова много неща. Сети се, че Велко го беше взел със себе си при Сливодолското падало. Защо му трябваше да го взима? Така на едно място се бяха събрали трима кесиджии. А четвъртият човек, който беше на Сливодолското падало, и той ли беше кесиджия? Кой беше той? Какво се беше случило тогава там,

IVтом “Войвода”

219

IIглава “Истанбул”

сиджията като че ли се беше разтворил във въздуха, като че ли се беше слял с мъглата. Битка нямаше да има. Яне и Юсуп се бяха изправили един срещу друг, но не се бяха били до смърт. Можеше ли Юсуп да се е уплашил от двете ками? Много добре си спомняше легендата за башкесиджията. Дали той не беше башкесиджията? Дали всички кесиджии щяха да се страхуват от него? Топлина се разля в корема му. Не биваше да се възгордява. Сети се за неуспешното си нападение тази вечер. Дали това, че срещата на двамата кесиджии беше станала точно пред кесиджийската къща, беше случайно? Яне не можеше да намери отговори на тези въпроси.

Прибра се в стаята си. Кара Тозю вече не пиеше. Кабинетът на Адюлазиз Левни светеше. Сигурно сега той рисуваше своето “Хюнер наме”. Яне легна и се опита да заспи, но не можа. Цяла вечер мисли върху думите на Юсуп. Сети се за една далечна вечер, когато някой беше опрял нож в гърлото му. После беше присъствал на срещата на Велко с друг кесиджия. Сега беше сигурен, че това е бил Юсуп, но не това го притесни. Той много добре си спомняше думите на Велко, че има двама ученици кесиджии. Чак сега си спомни това. Настръхна! Кой беше другият ученик на Велко? Дали учителят му кесиджия не беше дал на него кесиджийската си кама, а той носеше нейни копия? Кой беше той? Велко никога не беше споменавал неговото име пред него. Можеше ли той да е башкесиджията? Дали двамата нямаше да се срещнат в битка и главата на всички кесиджии да сложи край на живота му? Всички тези въпроси го напрегнаха дотолкова, че главата го заболя. Кой беше той? Къде беше сега? Дали не беше някъде наблизо и не го дебнеше? Кой от своите ученици Велко беше обичал повече?

На другата сутрин той се чувстваше като пребит. Беше изпуснал шанса да убие Кара Мустафа и така поне да отмъсти за Ирис. Разговорът, който се беше състоял пред кесиджийската къща, му се струваше все по-нереален. Към обед Яне вече съвсем не беше сигурен, че е имало такъв разговор. Може би това беше плод на някаква халюцинация, мракът, мъглата, осветеното небе над Топкапъ сарай, напрежението от бягството и преследването може би му бяха спретнали тази шега на сетивата. Яне не знаеше.

Към обед Адюлазиз Левни ефенди се върна от двореца видимо развълнуван. Той се прибра, повика Яне и му разказа за снощното нападение на кесиджията над Кара Мустафа. На санджакбея му нямало нищо, но кесиджията убил един приближен сановник на Кара Мустафа, един от прислужниците и един сеймен. Султанът се беше разгневил не на шега. За пръв път той се беше почувствал застрашен и уязвим. Той не се беше притеснил толкова за живота си, колкото за това, че някой се

Токораз Memo

220

Ятаган и Меч

опитва да развали предстоящия му празник.

След като двамата поговориха, все още развълнуван Адюлазиз Лев-ни ефенди отиде в кафенето на Хасан ага. Той явно имаше нужда да разкаже на останалите хора от улицата това, което знаеше за случката в Топкапъ сарай. Преди да тръгне миниатюристът помоли Яне да го придружи. Яне скоро не беше забелязвал копои, които да душат около кесиджийската къща, но все пак не искаше да рискува, затова вежливо отказа, иначе много искаше да отиде и да пийне от ароматното кафе на Хасан ага.

Никой не знаеше нищо за кесиджията. Значи Юсуп не го беше предал. Освен това сейменбашията не беше опитал да го спре. Яне още не разбираше какво става. Знаеше, че дори да опита не можеше да избяга от цялата тази история с кесиджиите, защото това беше неговият живот. Не беше възможно и да продължи, защото засега беше немислимо дори да погледне към двореца. Затова Яне насочи погледа си към кесиджийската къща на тяхната улица. Дали в Истанбул имаше още такива къщи? Копоите около къщата като че ли бяха изчезнали. Дали те не бяха махнати от сейменбашията. Яне знаеше, че той командва и тайната полиция. Нещо ставаше, а усещането на Яне беше, че той е само малка фигурка в тази голяма игра. Искаше да се намеси в политиката на Високата порта, сега имаше такава възможност, но беше много малък и нищо не разбираше.

Мина доста време преди Адюлазиз Левни да се върне от кафенето. Яне седеше отпред в градината и бавно вдишваше гъстия сладък въздух, препълнен с аромати и вкусове. Ароматът, който се носеше от градинката, беше толкова плътен, че Яне го усещаше не само с носа си, но и с езика си като сладост. Той се беше отпуснал, беше затворил очи и вдишваше бавно. Така както стоеше за миг забравяше, че се намира в центъра на най-големия град в света, обграден отвсякъде с къщи, калдъръм и зловоние. Струваше му се, че е легнал навръх някоя поляна, с разтворени крака, ръце и сетива и диша с цялото си тяло. Той поемаше не само въздуха и аромата, но и слънчевите лъчи и светлината, и живота…

- Какво правите, Янис ефенди? Почивате ли си?

- Да, Адюлазиз Левни ефенди - отвърна Яне, като бавно и мъчително се откъсна от картината, в която се намираше допреди малко. Българинът отвори очи и погледна миниатюриста. Той му се стори особено весел и жизнерадостен. Веднага разбра, че нещо се беше случило.

- Какво става, Левни ефенди?

- Току що получих поръчка за една книга. Мисля, че ще ми бъде приятно да я направя.

- Е, как я получи, нали досега беше в кафеджийницага на Хасан ага.

IVтом “Войвода”

221

IIглава “Истанбул”

- Там ми я поръчаха.

- Трябва да е бил някой богат човек.

- Да, един от хората, които живеят на нашата улица, аз много се имам с него.

На другия ден рано сутринта Адюлазиз весел тръгна да рисува книгата. Яне го проследи с поглед. Той влезе точно в кесиджийската къща. Явно някой от двамата еничари, които живееха в нея, му беше поръчал книгата. Яне остана в градината почти през целия ден. Чудеше се какво да прави. Почиваше и мързелуваше. Това досега не му се беше случвало през живота. Радваше се на хубавото време, макар да беше притеснен. Парите се бяха стопили и сега се налагаше да се хранят при миниатюриста, но от доста време не бяха давали пари на Хайрие.

Пътят към Топкапъ беше отсечен за него. Мирза бей уреждаше помещението за борби в Юскюдар, но то все още не беше готово, за да се сбори Яне и да извади някоя пара. Оставаше единствено кесиджийската къща, която им беше под носа. Дали в нейните подземия имаше злато и скъпоценности? Какво да прави? Яне реши да поговори с Адюлазиз Левни, като се върне от къщата, и така да разбере какво има вътре.

Миниатюристът се прибра привечер. Той беше рисувал през целия ден и носеше голяма папка с изрисувани пергаменти и хартии. Яне поиска да го покани на кафе при Хасан ага, но Левни ефенди отказа, за-щото току що пил кафе с двамата еничари. Яне се самопокани и влезе със стареца в кабинета му. Адюлазиз беше обсебен от работата си, Яне не искаше да му пречи. Той приседна от другата страна на масата, мълчеше и наблюдаваше миниатюриста. Беше му приятно и му действаше много успокоително да наблюдава как старият миниатюрист твори.

По някое време Яне каза:

- Еничарите ли ви поръчаха тази книга, Левни ефенди?

Старецът се сепна. Той беше забравил за присъствието на българина

в стаята, погледна го през вежди и каза:

- Да, оказа се, че те са сейменски командири. Книгата е за сеймените. Преди години е била написана една огромна книга за еничарите и оджака и оттогава непрекъснато се пишат по-малки книжки като допълнение към тази огромна книга. В тази книга е описано всичко за еничарския корпус, тя се казва “Мебде-и канун-и йеничери оджак тарихи”. Книгата, която двамата еничари готвят, е като допълнение към по-голе- мия трактат и се отнася само за сеймените.

- Нали бяха еничари?

- Еничари, сеймени, аз не ги различавам много. Някой път трябва да ви запозная с него. Той е много интересен човек.

Яне усети, че майсторът се е посветил изцяло на рисуването и не ис

Токораз Memo

222

Ятаган и Меч

каше повече да му пречи, затова се качи в стаята горе и заспа. Тази вечер се събуди на няколко пъти и всеки път, когато погледнеше през джамчето, виждаше светлината, хвърлена върху плочките на двора и градината на Шакюре. Явно Адюлазиз Левни рисуваше през цялата нощ, без да си легне. Когато стана на сутринта, Яне го завари все така.

Когато мина покрай кабинета на миниатюриста, чу Хайрие да се кара на стария мъж, че не е мигнал през цялата нощ. След малко той излезе през вратата на къщата, поздрави Яне и нарамил папката и принадлежности за рисуване, тръгна надолу по уличката. Яне дори не стана, за да види накъде е тръгнал старецът. Всичко беше ясно, той отиваше да рисува в къщата на сеймените.

Целият ден Яне спа и почива. Адюлазиз се прибра късно и видимо беше много уморен. Още сутринта той беше казал на Шакюре да повика братовчед си и сега момчето също беше в къщата. Яне помнеше колко често то беше стояло в къщата предния път, но откакто Кара Тозю живееше при тях, момчето никакво не се появяваше. Дали мъжът, когото всички познаваха като Арист, не го беше прогонил по някакъв начин?

Адюлазиз се върна по тъмно, повика при себе си в кабинета момчето и двамата се отделиха да работят. Тази вечер и двамата не спаха.

Сутринта Яне се събуди по тъмно от това, че по цял ден не правеше нищо. Сънят му се беше развалил. Като човек свикнал всеки ден да работи до изнемога за Яне беше непривично да почива и сега загуби хубавия си здрав сън.

Яне стана и слезе по стълбите. Не искаше да остава в стаята, защото това означаваше да разбуди останалите, а той не искаше това. Двамата мъже явно още рисуваха. Яне почука тихо на вратата.

- Влез! - чу гласа на стария миниатюрист.

Яне натисна вратата и влезе.

- А, Янис ефенди! - учуди се старият миниатюрист. - Елате! Елате да видите!

Яне се приближи и видя красиво изрисуваните листи, оцветени с колоритни цветове. Там бяха нарисувани двама души, с най-красивите и шарени дрехи. Те се бореха, биеха и хвърляха. Яне се вгледа по-внимателно. Някои от нещата, които се показваха, му бяха познати. Колкото и да беше странно някои от хвърлянията страшно много му напомняха за Боляровия начин. Той стоеше и гледаше, а изненадата му беше огромна, затова не можеше да забележи колко изящно бяха изрисувани фигурите. Това беше някакво помагало, но в същото време и произведение на изкуството. На рисунките всичко се разбираше, само с един бегъл поглед Яне веднага разбираше за какво става въпрос. В същото време

IVтом “Войвода”

223

IIглава “Истанбул”

рисунките бяха приказни. На Яне му се стори, че чете някаква приказка за това как един човек може да стане воин.

Българинът разглеждаше готовите страници с неприкрито възхищение и голямо внимание. Всъщност това беше неговата мечта, да направи трите книги: за Боляровата борба, да опише своята борба и да напише книга за кауците. Това което гледаше беше точно същото, което той искаше да направи за кауците. Китабът за кесиджиите все още не си беше представил как точно ще изглежда. Вече беше сигурен, че Адюлазиз Левни ще нарисува книгите му. Той щеше да бъде миниатюристът. Яне искаше и неговите книги да изглеждат така. Колко щеше да е хубаво да са изрисувани по този начин! Колко щеше да се гордее с тях! Колко щеше да е хубаво кауците да имат книга, от която да учат! Колко щеше да се издигне в очите на своите момчета, ако те разберяха, че войводата е написал и създал книга, а самият Старши миниатюрист на султана и устабашъ на султанските миниатюристки работилници - Адюлазаз Левни ефенди, е нарисувал собственоръчно рисунките. Всичко това обаче щеше да струва пари.

- Виждам, че китабът, върху който работя, наистина ви харесва и ви заинтригува, Янис ефенди!

- Така е! Това е най-красивата книга и най-добре илюстрирана от всички, които съм виждал!

- Нима! Знам, че сте виждал много книги!

- Така е, но тази е най-майсторски направената!

- Ласкаете ме, Янис ефенди! Аз обаче не съм забравил, че вие познавате един от най-добрите християнски миниатюристи и сте ми обещали да ме запознаете с него.

- Ще го доведа тук! - решително каза Яне, макар да знаеше, че Инокентий в никакъв случай няма да иска да напусне светата обител и да дойде в Истанбул. Яне обаче обеща, защото имаше молба към Левни ефенди.

- Левни ефенди, ще нарисувате ли трите китаба, които смятам да напиша?

- Добре, но преди това трябва да ми разкажете подробно за тях - каза старецът.

- Те ще са нещо много подобно на този китаб за сеймените! Ще ми кажете ли колко ще струва?

- Затова ще се договорим по-късно, Янис ефенди. Ако искате, може да ги нарисуваме заедно с вашия приятел. Как се казва той?

- Инокентий. Инокентий е името му, но той е монах и избягва светското, затова ще е много трудно да го измъкна от манастира и да го доведа тук.

Токораз Memo

224

Ятаган и Меч

Яне всъщност излъга. Инокентий нямаше да иска да напусне манастира не заради светското, а заради това, че се е заровил в книгите и в скрипторията. Той неведнъж беше разговарял е Инокентий още от времето, когато той ходеше е него в планината, и много добре знаеше колко много му липсваха скрипторията и книгите. Презвитерът беше човек, за когото най-важното нещо в живота му беше да стои в скрипторията, да рисува и да чете книги.

- След малко ще дойдем е единия ог сейменските командири. Искате ли да се запознаете е него, Янис ефенди?

- Аз ще бъда горе, ако искам ще сляза, Левни ефенди.

- Добре! - като каза това човекът мушна една пара в ръката на племенника си и го изпрати да си ходи, а сам тръгна към къщата на сеймените.

Яне се качи горе и разбуди останалите. Накара ги да се спотаят, а той самият застана на джама и направи така, че да може да наблюдава дворчето, градинката и портата. Скоро видя по улицата да се задава Адюлазиз Левни ефенди. С него вървеше някакъв висок човек. Докато беше на улицата, Яне не успя да го огледа, но когато Левни ефенди отвори портата и мъжът влезе, Яне го позна и щеше да извика. До Адюлазиз беше същият онзи човек, който той беше ударил в главата при нападението в Арз одасъ. Яне изтръпна. Дали случайно сейменът беше тук? Дали не беше разбрал, че Яне живее тук и не се опитваше да си отмъсти по някакъв начин? Яне гледаше сеймена и освен всичко останало му се стори, че в лицето на този мъж има нещо познато, нещо му напомняше, но не можеше да се сети какво. Интуицията му беше сработила и нещо го предупреждаваше, но Яне не можеше да разбере точно какво. Затова той стана много внимателен, накара всички да се спотаят.

- Никакво движение! - каза Яне. - Никой да не е посмял да мръдне или да вдигне шум!

Така четиримата останаха дълго време в неловко мълчание.

- Какво става? - попита Кара Тозю.

- Нищо! - Яне не искаше да обяснява, но всички усетиха напрежението, което го беше обзело.

Всички си отдъхнаха, когато двамата мъже излязоха на улицата.

- Какво ще правим? - попита Сотир.

- Трябва да сме много внимателни!

В следващите дни Яне и останалите мъже се спотайваха. Шакюре все по-често търсеше повод да се навърта около Яне. Божура й служеше като повод да го види. На Яне му беше приятно да наблюдава поруменява-щите бузи на младото момиче. Макар връстница на Божура, тя беше сочна като зрял плод. Яне усещаше движението на едрите й гърди дори под дрехите. Въпреки това той знаеше, че нищо няма да се получи между тях,

IVтом “Войвода”

225

IIглава “Истанбул”

затова я избягваше. Българинът знаеше, че Божура също не е безразлична към него и не можеше да разбере защо тя съдейства на Шакюре.

Не само Яне имаше проблем е жените. Една вечер той седеше и гледаше как домакинът му рисува “Хюнер наме”. Сега той изглеждаше по съвсем различен начин. Беше спокоен и одухотворен, но го нямаше онова напрежение и страст от нощите, в които рисуваше китаба за сеймените.

- Притеснявам се, Янис ефенди - каза по някое време Левни ефенди.

- Какво ви притеснява, Адюлазиз Левни ефенди?

- Притеснява ме вашият приятел Арист ефенди - миниатюристът така произнесе “ефенди”, че прозвуча като мръсна дума.

- Какво пак е направил? Отново ли ви досажда?

- Не, не е това - каза миниатюристът. - Вашият приятел преследва моята прислужница Хайрие. А ние с Хайрие, нали разбирате?!

- Аха - Яне разбра.

След този разговор Яне предупреди Кара Тозю повече да не се задява с прислужницата на Адюлазиз Левни. До колкото успя да разбере едва ли мъжът се заслуша сериозно в думите му, затова Яне реши да следи отблизо действията на байрактаря.

Тъй като всички други възможности бяха изчерпани единственото нещо, което можеха да правят, беше да следят кесиджийската къща. Вече отдавна нямаха пари. Храната ставаше все по-слаба и им се налагаше все по-често да ядат зеленчукови супички. Кара Тозю беше недоволен. Един ден, докато се хранеха, той беше засукал мустак и както котка следи мишка, така той следеше ходещата из кухнята Хайрие.

- Няма ли някой ден да ядем печено месце? - каза на шега или на сериозно байрактарят. Яне много добре знаеше защо няма месо. Сигурно на миниатюриста му беше тежко да храни седем гърла. Той не беше длъжен да прави това.

- Я млъкни! - изрева Яне.

В този момент Кара Тозю скочи. Сигурно се почувства засегнат, че Яне го злепоставя пред прислужницата на Левни ефенди, пред която се правеше на мъж. Това ядоса Яне. Кара Тозю се изправи рязко, при което столчето му падна. Настъпи неловко мълчание. След това той излезе от стаята. Цялата му глава се беше зачервила.

Хората, които седяха на софрата, бяха стъписани. Добре че домакинът миниатюрист не беше тук. Шакюре, Хайрие и Божура, бяха уплашени. Сотир също изглеждаше притеснен. Яне скочи на крака и последва мъжа извън стаята. Качи се в стаята, в която спяха, но Кара Тозю не беше там. Яне слезе по стълбите, излезе навън и го видя. Кара Тозю нервно крачеше из дворчето. Тъмната фигура на мрачния мъж контрастираше с прелестната градинка, сладкия аромат на цветята, смесен със

Токораз Memo

226

Ятаган и Меч

соления вкус на истанбулския въздух. Нощта беше толкова красива, топла и мека. Големите звезди трепереха и създаваха илюзията, че са пламъчета на светилници, запалени заради хората ходещи под тях.

Черна душа имаше Кара Тозю и името му много му подхождаше. Черната му фигура привлече вниманието на Яне и като че ли попи цялата красота около себе си. Яне се намръщи.

- Какво ти става? - извика войводата.

- Нищо, войводо - каза Кара Тозю, но все още се разхождаше като хищно животно затворено в клетка.

Яне знаеше, че Кара Тозю има гореща кръв, че е изнервен от това, че нищо не правят, а и защото му беше забранил да пие. Той можеше да нахока своя байрактар и знаеше, че колкото и да му е трудно Кара Тозю щеше да си мълчи, но това нямаше да помогне. Ако нещата останеха така, скоро пак щеше да се случи същото или нещо по-лошо.

Яне се приближи до него, хвана раменете му, задържа го със сила и го обърна към себе си.

- Слушай! - строго каза Яне. Той се беше научил, че истинските хайдути са кораво и непокорно племе, за да те слушат и да ти се подчиняват, трябва непрекъснато да им доказваш, че си по-добър и силен от тях. Кара Тозю опита да се дръпне, но Яне го задържа с още по-голяма сила. Той стискаше раменете му до посиняване.

- Стой и слушай! - каза строго, като почти го изръмжа. - Скоро ще трябва да влезем в подземието на кесиджийската къща! Сега веднага отиваш да дебнеш дали копоите все още се навъртат около нея! Бягай!

Кара Тозю се подчини, но само привидно. Той беше недоволен, но Яне беше сигурен, че се радва, че му поставя задача. Той знаеше, че това бездействие най-много измъчва Кара Тозю и Сотир. Те бяха дейни хора и за тях беше много трудно да чакат. Сотир обаче заради белега си се беше успокоил, а Яне беше лежал в кауша и там, в Диарбекир, се беше научил на търпение.

На другия ден той повика двамата мъже при себе си.

- Тази вечер ще действаме! Сотире, Кара Тозьо, пригответе се!

Кара Тозю нямаше никакво оръжие, Яне отиде до Божура и взе камата, която й беше дал още в Шейтанкьой. Даде камата на байрактаря, освен това му подаде двата пищова, които той затъкна в силяха си. В последно време Кара Тозю беше доста изнервен, затова Яне беше решил да го остави да пази отвън, а той и Сотир щяха да се опитат да проникнат в кесиджийската къща. Яне беше въоръжен с ортома и двете кесиджийски ками, на кръста му висеше мечът му, а Сотир взе кривата си бандитска сабя, с която се беше сдобил по време на пребиваването им при истанбулските бандити.

IVтом “Войвода”

227

IIглава “Истанбул”

Така въоръжени тримата изчакаха мракът да се сгъсти още повече и тръгнаха. Яне беше направил подробно описание на това, което предстоеше да стане. Той обясни на всеки какво трябва да прави и какво очаква от него, без да ги запознава с подробности. Така например никой от мъжете не знаеше, че това е кесиджийска къща, подобна на къщите близнаци на Велко и Георги. Тримата вървяха по уличката. Кара Тозю беше разбрал, че вече никой не се навърта около къщата. Вътре беше тъмно и не светеше нито един джам. Яне си спомняше много ясно китабите на Велко. В тях подробно беше описано устройството на къщата, но той самият беше живял в същата такава къща, така че можеше да се каже, че я познаваше. На едно място в китаба бяха показани камъните под прага на къщата. Яне знаеше, че там има нещо. Наведе се и заопипва каменните стълби. Пипаше отстрани и планът от книгата се върна пред очите му. Той пипаше пръст по пръст и най-накрая го напипа. Когато натисна една издатинка, нещо падна в ръката му. Отначало Яне помисли, че е напипал някакво животно или мръсотия и щеше да дръпне ръката си. Кой знае какво може да напипаш по нощните улици на Истанбул? Можеше да е скорпион, жаба, плъх, най-гнусната твар или мръсотия. Въпреки това войводата се застави и подтисна импулса си. Опипа това, което попадна в ръката му, и разбра, че е ключ. Всичко беше ясно. На китабите на Велко точно се показваше къде стои ключът за кесиджийската къща. Това беше покана да влязат. Този, който беше видял китаба, можеше да се счита за поканен да влезе в къщата. Щом Велко знаеше къде се намира ключът за къщата, това означаваше, че тази къща някога му е принадлежала. Яне беше наследил войводата и кесиджията Велко, така че сега тази къща му принадлежеше. Усмихна се. Макар да знаеше, че няма никакви доказателства, че къщата е негова и официално да не можеше да я вземе, мисълта, че тя му принадлежи, го зарадва. Дори да не я вземеше, поне почувства, че има право да влезе вътре. Къщата и всичко, което беше вътре, му принадлежеше. Яне тихо се изправи и прошепна:

- Кара Тозьо, ние със Сотир ще влезем вътре, ти остани тук и пази! Не гърми, ако не се наложи! Ако се наложи, опитай се да се справиш с камата!

След това Яне побутна Сотир да го последва, а той застана на колене, все едно се молеше, пред външната врата на къщата, и внимателно и тихо започна да вкарва ключа в ключалката. Когато беше готов, завъртя ключа. Чу се сухо изщракване. Яне познаваше устройството на къщата и знаеше, че никой не е чул отключването на вратата. Стаята на долния кат беше отделена от вратата с още две врати и много дълъг коридор, а горният кат беше много далеч и отделен със стръмно дървено

Токораз Memo

228

Ятаган и Меч

стълбище, врата на софата и врата за двете стаи. Яне внимателно отвори вратата. Тя беше смазана и се отвори безшумно. Никой не стоеше от другата страна на вратата. Яне бавно потъна в мрака на предверието. Той протегна ръка и без да се обръща провери дали Сотир го следва. Ко-гато се убеди, че е така, продължи навътре. Двамата се бяха оказали в малко тясно помещение. Яне си спомни всичко много добре. Вдясно беше вратата, която отделяше долния кат. След вратата следваше дълъг тесен коридор и доста далеч се намираше собата на долния кат. Там трябваше да живее семейството на този Селим. Там долу трябваше да има голямо огнище и дори щерна. Тази стая служеше за помещение на слугите, за склад и кухня едновременно. В Козбунар, в къщата на Велко, в нея спеше и царстваше баба Василка. Понякога в нея спяха над дузина човека. Семейството на Селим със сигурност беше по-малко, така че те сигурно се ширеха в голямото помещение.

До вратата вдясно се намираше стълбище, което водеше нагоре. Яне заопипва стените на това, което служеше като предверие. Той си спомни, че вляво на схемата на Велко беше показано нещо. Жалко че китабите не бяха с него. Всъщност сети се, че той не беше искал да идва в Истанбул, а беше тръгнал да преследва Ирис. Тогава въобще не знаеше къде ще го отведе съдбата. Цяло чудо беше, че Кара Мустафа беше останал в столицата на падишаха. Можеше, както предният път, да продължи пътуването си из целия свят. Именно така той беше стигнал до Йерусалим и Арабия и ако не беше нападнал кервана, сигурно можеше да стигне и до Мека, и Йемен. Това, че сега влезе в кесиджийската къща, беше съвсем случайно. Дали имаше пари тук някъде в подземията? Дали скоро нямаше да са богати и да се разплатят с Адюлазиз Лев-ни ефенди?

Докато мислеше или по-скоро мечтаеше, продължаваше да опипва стените. Зад вратата на входа имаше дървена ламперия. Яне я опипа цялата педя по педя. После прекара ръка по ръба й. Накара Сотир да затвори външната врата и така двамата останаха в още по-плътен мрак и изолирани от улицата. Не бързаше. Тук някъде в китаба на Велко беше отбелязан някакъв вход. Яне много добре помнеше как беше отбелязан ключът към входа. Беше сигурен, че в къщата близнак на Велко, там, зад вратата, никога не беше напипвал таен ключ за вход. Дали и там не беше имало нещо, но той да не го е знаел?

Напипа го. Беше нещо като чепче, но когато го раздвижи, то мръдна. Не скърцаше и не издаваше звук. Какъвто и да беше механизмът, той действаше безшумно и без никакво усилие. Явно е бил смазван и поддържан в отлично състояние. Яне спря. Повече не можеха да се движат в мрак. Той много добре помнеше подземията в къщите близнаци, те бя

IV том “Войвода”

229

II глава “Истанбул

ха като лабиринт. Спомни си колко се беше лутал без светлина из тях. Ако не искаше да се загубят, трябваше им светлина. Яне накара Сотир да запали една свещ. Той реши да направи това с Кара Тозю и излезе пак на улицата. Тук, в помещението, не беше хубаво да чаткат с чакмака. Яне остана в предверието. То беше малко. Напипа отново чепа или това, което щеше да се окаже ключ към входа на тайното подземие. То приличаше много на чепчето в стаята - на ключа, който отваряше вратата на долапа към подземието. Дали това подземие беше същото като онова, в което се влизаше от горния кат, от стаята на Велко, или беше друго, отделно? Чепчето или ако можеше да се каже бравата, беше същата. Чак сега Яне се убеди, че трите къщи - двете къщи близнаци в Козбунар и тази тук, бяха дело на един и същи майстор. Те не само бяха еднакви като строеж, но и като цялостно изпълнение. Дори тайните ключове и на трите бяха еднакви, явно дело на един майстор ключар. Яне вече беше сигурен, на горния кат, в лявата стая, тази, в която някога беше спал Велко и в която той беше видял как Георги уби Гергина, а по-късно сам той бастиса Георги, в дъното на долапа имаше ключ, който водеше към това или друго подземие. Всъщност той не беше сигурен, че пред погледа му ще се открие подземие.

Сотир побутна външната врата и влезе в предверието на къщата. В ръката си носеше запалена свещ. Тя все още не се беше разгоряла добре. Яне го накара да затвори вратата, после погледна навън през едно от джамчетата и видя как Кара Тозю се отдалечава от къщата и се прикрива в мрака на кафеджийницата. Оттам той щеше да наблюдава дома на Селим, но нямаше да остане пред него, за да не привлича вниманието. Това беше планът на Яне. Сега те трябваше да действат тихо и да оставят колкото се може по-малко следи от присъствието си. В къщата беше тихо, нямаше светлини, беше очевидно, че хората са си легнали и вече спят. Беше време да действат. Яне раздвижи по-смело механизма. Ръката му като че ли завинаги беше запомнила как да отваря тайните врати на къщата, макар къщите отдавна да ги нямаше. Той задейства механизма и усети как в лицето го лъхна миризма на застоял въздух. Почти не усети движение или преместване. Посегна с лявата ръка, но там, къде-то допреди малко имаше ламперия, сега нямаше нищо. Явно пред него се беше отворил вход. Яне пое свещта от Сотир. Той смяташе да се движи напред и светлината щеше да е нужна повече на него.

- Следвай ме! - каза Яне и се приведе, за да мине през тайния вход.

Оказа се, че е стъпил на каменна площадка, която се извисяваше над някакво огромно помещение, което приличаше на голяма зала. Свещта още не се беше разгоряла напълно. Яне погледна пред себе си и вдясно - там зееше бездна. Стълбите бяха вляво. Той продължи по тях. Сотир го

Токораз Memo

230

Ятаган и Меч

следваше. Яне се оглеждаше. Пред него бяха стълбите и висока каменна стена. Той погледна през дясното си рамо и видя краката на Сотир, който вървеше след него. Беше очевидно, че това помещение се намира под земята, може би затова нямаше прозорци. Яне бързаше да стигне колкото се може по-бързо до пода на помещението. Постоянно имаше усещането, че стълбите може да не се окажат много надеждни и да поддадат под тежестта им. Кой знае отколко време не бяха ползвани. Друго беше да стъпят на твърда земя. Освен това Яне много добре си спомняше онази нощ, когато точно преди битката на Караджов камък отецът беше чел китабите. Спомняше си как всички капани бяха все на тесни места, коридори и стълби, където жертвата не може да избяга. Той си спомняше за някаква стрела, намазана с отрова, която Вълчан беше взел отнякъде и която убивала човека на мига. Дали той самият нямаше да падне жертва на някой от капаните, заложени още от Вълчан? Яне бързаше да скочи на твърдата земя и тогава го видя. От одеве имаше предчувствие за опасност, но той мислеше, че се отнася за стълбите. Видя някакъв силует. Не можеше да се закълне, че е човек, повече приличаше на привидение. Той стоеше в средата на огромното помещение, беше обърнат с гръб и облечен в най-скъпи турски дрехи. Тогава привидението се обърна. Яне не различаваше очертанията му, но виждаше ятагана в дясната му ръка. Яне вече беше стъпил на каменния под на помещението и се чувстваше по-сигурен. Той тръгна към силуета. Човекът, ако беше човек, гледаше към тях. Той като че ли чак сега усети присъствието им. Яне вървеше все така и чуваше тихите стъпки на Сотир зад себе си. Премести свещта в лявата си ръка, а в дясната хвана меча. Сети се, че така няма да може да използва ортомата, но сега това нямаше значение. Той искаше да се убеди, че това, което вижда пред себе си, не е човек, а привидение. Не можеше да е човек. Какво ще прави човек с изваден ятаган в ръка през нощта в тази зала? Сигурно това беше някаква уловка, оставена от кесиджията, за да плаши неканени гости и натрапници. Яне все така вървеше към привидението, без да забавя крачката си. Чувстваше, че Сотир също го следваше решително, виждаше върха на кривата му сабя от дясната си страна. Синът на Манол явно също виждаше това, което и Яне. Двамата като по команда атакуваха. Яне усети как Сотир замахна. Бандитската сабя, която беше някаква разновидност на пиратските саби, беше удобна за сечене, ставаше и за мушкане, но беше късичка и с широко острие. Яне се възползва от това, че синът на Манол замахна широко, той скочи с напад напред и насочи тънкото острие на своя меч там някъде в областта на корема на човека пред тях. Срещу такава атака никой противник не можеше да устои. Едновременна атака отстрани, със силно сечене и в същото време мушкане в корема с дългото, тънко и право острие на меча. Яне бе

IV том “Войвода”

231

II глава “Истанбул

ше сигурен, че дори да беше майстор на боя с ятаган, човекът не би могъл да отрази такава атака. Мечът му беше специално пригоден за мушкане - той беше дълъг, лек и тесен. Приличаше на жило, огромно смъртоносно жило, а от Яне се искаше само да го изстреля по най-бързия начин напред. Двама срещу един не беше честно, но Яне беше сигурен, че пред тях нямаше човек. Сигурно някакъв силует се отразяваше в огледала или беше игра на светлината, затова не изпита никакви скрупули, че двамата нападат един. Който и да беше срещу тях, ако беше човек, скоро щеше да бъде мъртъв. Откакто гледаше на себе си като на кесиджия, Яне беше забелязал, че беше променил отношението си към противниците, срещу които се изправяше. Беше станал безскрупулен и директен. Сега той действаше по този начин. Това, което се случи обаче, го накара да се стъписа. Човекът отсреща въобще не се притесни. Той явно видя насочените към него оръжия и умело защити удара на Сотир. Чу се издрънчаване на метал в метал. Явно това наистина беше човек, а не привидение. Яне все още можеше да го промуши, той се опита, но човекът с невероятна бързина вдигна крак и Яне го прободе в него. Човекът сам беше предпочел да го бодне в крака, отколкото в корема. Кой беше той? Яне усещаше колко правилно и спокойно действаше той. Дали този човек имаше общо със Селим ага, или беше някой от еничарите, които живееха и бяха наели горния кат на къщата? Или пък беше истинският стопанин на къщата? Можеше да е някой, който се е самонастанил и ползва къщата за прикритие. А можеше това подземие да има друг изход и хората горе дори да не подозират какво става тук долу. Юсуп! Дали не беше Юсуп? Яне помнеше какво му беше казал арапът. Той е бил побратим с Георги и Велко, отгледан като техен брат, дали по право тази къща не му принадлежеше? Човекът отпред не беше Юсуп. Яне не виждаше лицето му, но различаваше, че е бледолико. Това не беше лице на арап. Освен това наистина човекът срещу него беше висок почти колкото сейменбашията, но в никакъв случай не беше толкова едър и тежък. Това не беше Юсуп. Яне го беше ранил. Какво щеше да стане? В този момент почувства силно раздвижване на въздуха. Нещо голямо и бързо се движеше към него. Какво беше това? В следващия момент невидима сила изтръгна свещта от ръката му и я отнесе нанякъде. В помещението настана мрак. Чак сега разбра какво се беше случило. Мъжът срещу тях, макар и ранен, не се беше уплашил нито отказал. Той беше замахнал с ятагана си и сигурно с плоската част беше избил свещта от ръката му. Яне съжали, че не беше имал време да разгледа лицето на врага. Човекът явно предпочиташе да се бият на тъмно. Защо? Скоро Яне разбра. От одеве той просто държеше меча напред и не смееше на нанесе удар или да мушне, защото го беше страх да не прободе Сотир. Не знаеше къде се намира

Токораз Memo

232

Ятаган и Меч

Маноловият син и затова само се пазеше, като се опитваше да насочи тънкото острие на меча между себе си и човека.

В следващия момент той разбра, че отдавна вече можеше да бъде мъртъв. Със същото движение, с което врагът им отнесе свещта, но вместо с широката плоска част, с тънката можеше да отнесе главата му. Вратът на Яне се стегна, като че ли това можеше да спре тънкото остро оръжие, което държеше врагът им. Срещу Яне и Сотир стоеше майстор на боя с ятаган. Човекът беше успял да се защити от двойната атака. Яне все още не можеше да проумее как беше станало това. После беше отбил свещта и така ги беше оставил на тъмно. Той беше сам и нямаше кого да пази. Така само с това човекът ги беше поставил в неизгодна ситуация. Само за миг предимството им, че са двама, беше изчезнало и се беше превърнало в техен недостатък. Сега Сотир и Яне трябваше да внимават да не се наранят взаимно. В тъмното бяха останали един враг и един съюзник и преди да ударят или промушкат те трябваше да се убедят кой се намира пред тях, а техният противник беше останал с двама врагове. Той можеше да сече и мушка напосоки и срещу всяко мръдване. Само с едно избиване на свещта от ръката на Яне той си беше осигурил предимство пред тях. Това можеше да бъде тактика само за голям майстор в бойните умения. Само след миг Яне се убеди, че човекът срещу тях е велик воин. Чу се силно издрънчаване и нещо разсече въздуха покрай него. Ако можеше да разбере, сигурно щеше да види, че е затворил очи, но тук, в тъмното помещение, дори това не успя да разбере дали е направил. Скоро разбра, че това, което беше минало толкова близо до него, не беше острието на ятагана на врага, а сабята на Сотир. Но Сотир не беше замахнал, а мъжът срещу тях само с един удар беше успял да изтръгне оръжието от ръцете на приятеля му. Яне веднага мръдна своето острие. По някакъв начин мъжът срещу тях виждаше в тъмното. Яне не можеше да си обясни как ставаше това, но пък това обясняваше защо го бяха заварили в тъмното, в средата на залата. Ако дебнеше, мъжът щеше да се спотаи в някой от ъглите и оттам в засада да ги нападне. Но не, той беше застанал с изваден ятаган в ръка в средата на залата. Той не ги беше дебнал, той беше виждал в тъмното, как-то някои от дивите котки, които излизат на лов само вечер и виждат своите жертви в тъмното. Жертви? Това беше следващото нещо, което порази Яне. От нападатели те се бяха превърнали в жертви! “Кесиджия ли беше човекът пред тях? Дали не беше избил свещта с ортома?” - това бяха следващите въпроси, които Яне си зададе.

Яне чу как сабята на Сотир се удари в стената и тъжно, и някак далечно, издрънча. Сотир не извика, което беше добре. Това означаваше, че противникът им не е отсякъл ръката му заедно със сабята. Добре че Яне

IV том “Войвода”

233

II глава “Истанбул”

премести меча си, защото само след миг чу ятагана, който разсече мястото точно там, където допреди малко се намираше неговото острие.

Мъжът ги атакуваше и пълният мрак не му пречеше, а напротив, беше негов съюзник. Яне осъзнаваше, че трябва да направи нещо. Ако останеше така, щеше да се превърне в жертва. Но какво да направи? Мракът го обгръщаше отвсякъде. Вече не знаеше къде се намира Сотир и къде врагът. Все пак трябваше да действа. Той се ослушваше внимателно, искаше да чуе стъпки или някакъв шум. Сега трябваше да разчита на слуха си. Сотир беше останал без оръжие. Можеше да се очаква скоро майсторът на ятагана да го посече. Ако това се случеше, Яне щеше да започне да сече и мушка наляво-надясно. Но сега все още Сотир беше някъде в мрака до него. Ако замахнеше, можеше да го посече. В този момент Яне чу тънкото изсвистяване на ятагана някъде съвсем близо до себе си. Не помръдна. Не знаеше откъде идва този звук, ако мръднеше, можеше сам да се подложи на острието, но пък ако останеше на място, можеше просто да го дочака. Какво да прави? Яне замахна и нанесе удар с меча в тъмното. Нищо не удари. Отново дочу изсви-стяването на ятагана близо до себе си. Отново замахна, но този път вече много по-смело и силно. След това бясно развъртя меча. И в този момент чу вик. Това беше Сотир, Яне не можеше да го сбърка. Веднага спря да върти меча. Не знаеше дали той, или врагът им беше поразил Сотир. Викът обаче и това, че Сотир продължи да сумти и пъшка, помогна на Яне да се ориентира къде е приятелят му. Със сигурност той беше поразен, но Яне знаеше, че приятелят му няма оръжие в себе си, затова смело се приближи до него. След това го бутна назад. Постави го зад гърба си и бавно започна да го бута назад. Двамата отстъпваха назад. Яне прикриваше Сотир с тялото си, а пазеше себе си с меча. Мъжът срещу тях се развихри, той замахваше с тежкото турско оръжие ту отляво, ту отдясно. Яне много добре си спомняше как беше разработил техниките на меча, за да изпреварва и да добие надмощие над турския ятаган, сега обаче не можеше да се възползва от това. Мъжът срещу него бързо му нанасяше удари, а Яне даже нямаше време да мушне, толкова бързо трябваше да се защитава отляво и отдясно. През цялото време, въпреки затруднението си, Яне продължаваше да бута Сотир назад, като го прикриваше. Яне отбиваше ударите на нападателя по скоро интуитивно, чувството пак се беше събудило в него и той му се довери. Някак си предчувстваше откъде ще дойде ударът, подлагаше острието на меча там и скоро чуваше дрънченето от сблъсъка на метал с метал. Изведнъж от напрежението и концентрацията, от това, че смъртта, под формата на ятагана, вилнееше около него, Яне чу нещо като тихо пука-не. Като че ли около него имаше хиляди малки искрички и му се стори,

Токораз Memo

234

Ятаган и Меч

че мека светлина заля цялото помещение. Като че ли някакво по-голямо от неговото тяло гореше. Той беше змей и гореше. Затова ли змейовете ги рисуваха в огън, бълващи огън? Това му помагаше да различи силуета на размахващия ятагана. Не знаеше дали това е истина, или сетивата му играеха някаква игра. Скоро стигнаха до стълбите. Сотир не усети и не разбра къде са, препъна се и падна тежко върху най-долните стълби. Яне, понеже също се движеше назад, се препъна в тялото на падналия си приятел и залитна назад, при това усети как острието на ятагана проряза дрехите му, толкова близо мина оръжието до тялото му. Само на косъм се размина от смъртта. Сотир с усилие се изправи, а Яне му помогна с лявата ръка. Сега се сети, че можеше да пусне ортомата в действие. С ортома и меч щеше да има предимство пред ятагана, пък дори и човекът срещу тях да беше голям майстор. Да, но сега трябваше да помага с лявата ръка на Сотир, а с другата да възпира врага и в същото време бавно да се качват по стълбите. Докато помагаше в тъмното на Сотир, ръката на Яне потъна в някаква рана. Гърдите и цялото лице на Сотир бяха в кръв. Белязания отново беше ранен. Двамата бързо се качиха по стълбите. Мъжът с ятагана сигурно беше останал долу. Там долу той беше имал предимство, защото беше замахвал с широки движения, но по тясната стълба не можеше да замахне и мушкането с меча щеше да има предимство. Човекът сигурно беше преценил това и беше останал долу, като не беше посмял да последва Сотир и Яне по стълбите. Скоро двамата се озоваха на каменната площадка горе до изхода. Те веднага се промушиха през тайния вход. Яне откри механизма и веднага затвори тайния вход. Докато зееше дупката, постоянно му се струваше, че от мрака някой ще се протегне и ще го прободе. Яне беше мушнал ключа за къщата в джоба си, но сега нямаше време да го остави. Двамата бяха оставили външната врата на къщата незаключена, за да могат по-бързо да излязат. Сега те отвориха вратата. Сотир беше отпред, а Яне го водеше, като го буташе. Приятелят му беше закрил лицето си в шепи, а от тях се процеждаше гъста, лепкава, топла кръв. Яне се обърна и заключи външната врата на кесиджийската къща. Това щеше да забави преследвача им, ако той решеше да ги последва.

Яне се обърна към улицата и видя Кара Тозю, който излезе от прикритието на сянката и се затича към тях. Яне прибра меча и помагайки на Сотир, започна да го води към къщата на Адюлазиз Левни. Кара Тозю ги настигна.

- Тече кръв от него, забърсвай я, да не оставим следи!

Байрактарят се наведе и започна да зачиства капещата по калдъръма кръв. Яне и Сотир тичаха към къщата на миниатюриста. След като влязоха в двора на къщата и поспряха до градинката, Яне изчака Кара Тозю да дойде.

IV том “Войвода”

235

IIглава “Истанбул”

- Вземи влажен парцал, върни се обратно и избърши хубаво кръвта по улицата! Не трябва да се вижда накъде сме отишли! Гледай да не изпуснеш нищо! Внимавай онзи да не върви след нас!

- Кой е онзи, войводо? Какво стана в къщата?

- Нападна ни някой! Внимавай като почистваш да не те нападне и теб! Бъди бърз! После много внимателно избърши кръвта тук в двора и по стълбите!

- Какво стана със Сотир, къде е ранен?

- Не знам! Хайде, аз бързам! - като каза това Яне се обърна и видя Сотир, който стоеше приведен, а от шепите му течеше кръв. Звездите, все така треперещи, го осветяваха. Може би градинката си беше все такава и ароматът беше сладникав, но Яне вече не го усещаше. Беше забравил Истанбул, примамливия аромат на цветята и мекия топъл вечерен въздух. Сега миризмата на кръв беше унищожила всички аромати, тя беше унищожила красотата на живота.

Яне бързо подхвана Сотир, под когото се беше образувала голяма кървава локва и го поведе към вратата, отвори я тихо, а после по най-бързия начин го качи горе в стаята. Божура спеше леко, като подплашена сърна. Яне бутна вратата по-силно. После двамата тежко влязоха в стаята.

- Божуро! Божуро!

- Да, бате Яне!

- Ставай! Веднага донеси топла вода и намери някакви ленени или памучни превръзки! Гледай да си тиха и да не будиш хората в къщата!

- Добре, бате Яне! - каза тя и веднага стана. Бързаше толкова много, че дори не се наметна, но времето и без това беше топло.

Яне отиде и дръпна перденцето пред джама, после взе едно одеяло и с него допълнително го затули. След това запали една свещ. Така, дори в стаята да беше светло, отвън нямаше да се вижда. Яне не искаше да се издава, че вътре свети и че хората в къщата на Адюлазиз Левни не спят.

Сега, когато освети стаята, Яне разбра каква е раната на Сотир. Това беше дълбока грозна рана, която беше разсякла лицето на вече Белязания. То се беше превърнало в пихтия. Второто разсичане беше не по-малко от първото. На Яне му прималя като видя раната, от която обилно течеше кръв. Трябваше да спрат кръвта. От удара и раната цялото лице на Сотир беше подпухнало. Яне гледаше тъжните очи на Сотир и му ставаше много болно.

Божура влезе, в ръката си носеше леген с топла вода и парцали. Яне искаше точно това. Учуди се откъде толкова бързо момичето беше намерило всичко.

- Хайрие ми ги даде! - каза тя.

- Нали ти казах да не я будиш?!

Токораз Memo

236

Ятаган и Меч

- Тя вече се беше събудила. Изпрати превръзките и каза, че има мазило за спиране на кръвта и за скриване на белези.

- Нека го даде.

В този момент Божура се приближи към Сотир и видя осветеното му лице. Тя го погледна и като че ли се парализира, не мръдна, нито издаде звук, но викът на ужас беше застинал на лицето й, в очите й. Яне я побутна, за да я изведе от вцепенението й. Той пое легена и бавно започна да почиства лицето на Сотир. Божура отиде да вземе мехлема. Синът на Манол тежко пъшкаше и на няколко пъти се отпусна в леглото. Той припадаше и макар легнал си личеше, че на моменти губи съзнание. След като почисти лицето му, превърза го цялото с бели ленени и дълги памучни ивици. Така остави само малки отвори там, където бяха очите, носа и устата на Сотир.

Докато го превързваше, Яне се питаше дали той беше разсякъл лицето на приятеля си, или неприятеля. От какво беше раната - от ятаган или от меч? Докато почистваше раната, Яне се опитваше да разбере това. Въпреки това не успя. Раната беше чиста и си личеше, че е направена от перфектно острие. Можеше и ятаганът да е остър и добър като оръжие. Яне погледна острието на меча. Върхът му беше кървав. Нима гой беше нанесъл тази грозна рана на лицето на своя приятел? Сърцето му се сви. Сети се за думите, които Сотир беше казал преди да го предизвика на двубой там, до Велковата дупка. Дали не беше прав? Не, после се сети. С върха на меча си той беше пробол човека е ятагана в бедрото. Това донякъде го успокои.

Пое в ръката си върха на меча и внимателно го почисти от нечистата кръв на врага, а може би и на приятеля си. Той все още не беше сигурен дали сам не бе причинил това на Сотир.

Хайрие не можа да издържи на вроденото си любопитство и дойде да види ранения. Тъй като той беше бинтован, не можа да види нищо, но се убеди, че Сотир наистина е зле.

- Утре може да го заведем на хекимин - каза тя.

- Не, утре тръгваме към нашето родно място. Ние имаме суеверие, че не бива да даваме тялото си на чужди хекимини. Нашите баби ще му помогнат.

- Раната може да се възпали по пътя.

- Няма. Благодарение на теб и на твоя мехлем.

Хайрие се почувства поласкана и значима, затова престана да настоява. Сигурно й беше приятна мисълта, че нейните мехлеми са важни, колкото тези на хекимина.

След това Яне подсказа на прислужницата, че е време да спят и видя как въпросите за това как е станало всичко и къде, застинаха на устните й.

IVтом “Войвода”

237

IIглава “Истанбул”

Когато Хайрие излезе, Божура каза:

- Аз помня как трябва да се лекува рана. Баба Василка ни е учила.

Яне се сети, че старицата наистина беше учила двете момиченца, за

които твърдеше, че са самовили, или поне едната от тях. Всъщност се беше оказало, че Георги също е бил змей и кесиджия, така че сигурно и двете бяха самовили. Това означаваше, че те са запознати с билките и илачите. Дали Божура помнеше всичко, на което Василка я беше учила?

- Помниш ли всичко, на което те е учила Василка?

-Да!

- Добре, тогава утре ще приготвиш мазило или отвара за лицето на Сотир!

- Да. Ще ми трябват пари, за да отида на пазара.

Кара Тозю се забави доста преди да се прибере. Той твърдеше, че е почистил всичката кръв по улицата. В кесиджийската къща не се забелязвало никакво движение. Никой не излизал и не влизал в нея, никаква светлина не се появила по джамовете.

“Може да съм го убил!” - помисли си Яне. Той си спомни кръвта от върха на меча. Оръжието, което сега висеше на кръста му, беше много остро и тънко. То пробождаше и влизаше леко и без никакво съпротивление в плътта на човек. Може да е мушнал с него човека много по-лошо, отколкото му се беше сторило в началото и той вече да е мъртъв. Яне загаси светлината и накара всички да си легнат. Сотир не се чувстваше добре и непрекъснато простенваше. Това пречеше на останалите да спят. Яне беше сигурен, че и тримата гледат с отворени очи в мрака и мислят. Той мислеше за това, което се беше случило в подземието. То все още не му беше ясно докрай. Кой беше човекът? Какво правеше в средата на каменната зала с изваден ятаган в ръка? Защо стоеше на тъмно? Тях ли дебнеше? Еничар ли беше, от тези, които живееха в къщата или някой, който прониква от подземието? Дали не беше кесиджия? Имаше ли злато в залата на къщата? Дали човекът беше крадец и натрапник, или приятел на Велко? Ако не беше Юсуп, можеше ли да има и още някой кесиджия от Шейтаните? Как така мъжът се биеше в напълно тъмно помещение? Спомни си сиянието, което се беше появило. Какво беше това? Това доказваше ли за пореден път, че той е змей?…

Така някак неусетно се унесе и заспа. Беше заспал, но една част от него продължи да бъде нащрек и да мисли през цялата нощ. Събуди се от някакво шумолене. Адюлазиз Левни се прибираше отнякъде. Навън светлината почти беше надвила мрака. Това беше едно от най-тихите времена от денонощието в Истанбул. Нощта вече си отиваше и отстъпваше своето място. Пияните, просяците и бандитите вече се прибираха, след като бяха прекарали цяла нощ на открито. Сега заедно с мрака те

Токораз Memo

238

Ятаган и Меч

отстъпваха своята територия. Утре вечер отново щяха да се раздвижат и да превземат нощния Истанбул. Сега обаче идваше времето на реда и на обикновените хора. Но точно в това време те все още спяха, радвайки се на последните мигове почивка, сън и излежаване в топлите легла. Това беше време на празнота и тишина. За известно време градът като че ли застиваше и беше ничий. Поне за миг той като че ли се предаваше на спокойствието, тишината и си отдъхваше от хората.

Яне чу проскърцването на външната порта и скочи като навита пружина. След което започна да приготвя багажа си за тръгване. Трябваше веднага да се махнат от тук. Докато Яне стягаше багажа, побутна Кара Тозю и го изпрати да приготви за път магарето и берберското конче. Ко-гато стегна багажа, се обърна към Божура.

- Божуро, ще ме чакате и няма да даваш на Кара Тозю да пие! Ако хората питат, ще кажете, че Сотир се е ударил нещо и е трябвало да тръгнем, но това само ако много започнат да настояват да знаят. Дръж Кара Тозю изкъсо! Правете се на роднини! Не му позволявай да задява Хай-рие! Приготви се да излезеш с нас и да купиш билките, които трябва! Ще стоите тук, нищо няма да правите и ще чакате! И се пази! - като каза това Яне пое главицата на девойчето и го целуна по челото. Колко топла беше тя и как приятно ухаеше. Миризмата на чистота, билки и на истанбулска къща беше проникнала в кожата на Божура и тя миришеше по-добре и от най-скъпите парфюми. Истанбул - Градът, столицата на света. Дали да не останат завинаги тук? Така щяха да са близо до Ирис, макар и разделени от непревземаема преграда. Колко добре щеше да е за Божура да остане тук. Тук беше животът. Тя беше млада и красива и винаги можеше да си намери градско момче, което да я поиска. Беше умна, начетена и грамотна. Тук всичко беше в движение и тя скоро щеше да забрави дивите села на Родопите и Тракия. Само за няколко години щеше да се превърне в истинска истанбулчанка.

Скоро Кара Тозю се качи в стаята. Яне повтори и пред него всичко, което беше казал на момичето. След това взеха багажа и тръгнаха на път.

Без да се качват на гърба на животните, те по най-бързия и незабележим начин напуснаха уличката. Използваха точно този момент, в който навън нямаше никого. Чираците и работниците на истанбулските докове още не бяха излезли от къщите си. Минаха бързо покрай кесиджийската къща. Яне дори не погледна към нея. Гледаше калдъръма, за да види дали не е останало някакво петънце от кръв, за да го изтрие с крака си. Скоро излязоха от уличката. Чаршията беше много по-оживена. Божура купи билки и обясни на Яне как да ги използва. Не можа да намери няколко билки и треви, но те и без това трябваше да са пресни. Момичето обясни на войводата какви треви трябват и как да ги разпознае и приго

IVтом “Войвода”

239

IIглава “Истанбул”

тви за употреба. Яне й благодари и отново я целуна по челото.

- Ще те чакам, бате Яне! И се пази! - каза момичето и прекръсти Яне е кръстен знак.

Двамата се движеха бързо. Яне не се задържаше никъде. По пътя се отбиха в Едирне, в кервансарая в Мустафа паша (днес Свиленград) и така вървяха по пътищата. Всяка вечер Яне правеше нова превръзка на Сотир. Раната все още беше грозна и подута. Билките на Божура явно помогнаха. Раната беше лоша и не зарастваше, но поне не се възпали.

Скоро двамата минаха през Станимака и пристигнаха в Бачкьой. Яне остави Сотир на грижата на старата жена, която се грижеше за кучетата и къщата. Вихрушка беше пораснала. Буря и Ураган бяха подлудили всички кучета на селото. Тук те бяха продължили да правят същите номера, както в Шейтанкьой, и старата жена беше “вдигнала” ръце от тях.

Белегът на Сотир малко спадна и Яне вече виждаше какви са пораженията му. Маноловият син вече беше двойнобелязан, лицето му беше несиметрично разсечено и грозно. Яне знаеше как предният път приятелят му се беше скрил от света. Сигурно никога повече нямаше да излезе от къщата.

Докато стоя в къщата, Яне се наигра с малката Вихрушка. Тя беше много едро и своенравно куче, всъщност каква да бъде като беше кръстоска на Буря с вълк. В сравнение с Буря и особено е Ураган тя изглеждаше малка, тромава и непохватна. Затова пък имаше неизчерпаема енергия. Яне започна да я обучава, но малката кучка беше много своенравна. Яне беше двойно по-упорит. Въпреки това единственото време, в което забравяше всичко, което се беше случило в Истанбул и дори грозния белег на Сотир, беше докато си играеше с малката кучка.

След няколко дни Яне трябваше да се прибира към Истанбул. Нямаше време за почивка. Една ранна утрин стана, сбогува се със Сотир и жената, както и с всяко куче поотделно, яхна берберското конче, поведе магарето и тръгна да се връща към столицата на падишаха. Когато мина през Станимака, градът тъкмо се пробуждаше, но той дори не намали своя ход, а продължи към Козбунар. Преди обаче да стигне до селото, кривна настрани към Араповския манастир. Портата беше широко отворена. Яне влезе и сам отведе животните в обора на манастира. След това влезе в църквата на манастира и се помоли. Излезе и седна на една пейка от разцепен на две ствол на голямо дърво.

Така Яне можеше да гледа масивната постройка от черен камък на скрипторията. Там вътре трябваше да е презвитерът Инокентий.

- Чакаш ли някого или просто търсиш покой за душата си, сине? - попита го един монах, който от одеве беше седнал до него на пейката.

- Гледам скрипторията - каза Яне, който наистина беше обзет от покой.

Токораз Memo

240

Ятаган и Меч

- Откъде знаеш тази дума? Откъде знаеш, че това е скриптория? Кого търсиш?

- Чакам да видя отец Инокентий.

- Презвитерът Инокентий! Той е в скрипторията.

- Знам!

- Да го повикам ли? Той скоро ще излезе да разпусне децата от килийното училище в обедна почивка.

- Неее! Не!

Думите на Яне увиснаха във въздуха, защото пъргавият монах вече беше преполовил разстоянието до скрипторията.

Скоро през малката ниска портичка на скрипторията, превит на две, се показа неговият приятел, облечен в дълго черно расо, с мръсна кили-мявка на главата. Яне се понадигна, защото приятелят му, направляван от монаха, тръгна към него. Когато приближи, го разпозна.

- А, Яне! Какво правиш тук? - монахът разпери ръце и прегърна скъпия си гост, а Яне се почувства неудобно, защото знаеше, че това не е редно. Имаше определен начин на общуване между духовни и светски хора.

- Ела да ти покажа килийното училище!

После двамата мъже посетиха килийното училище. В него няколко от монасите, които иначе трябваше да работят в скрипторията, учеха децата на четмо и писмо. Светите старци бяха строги, всеки с дебела пръчка в ръка. Те и децата седяха направо на пода, с кръстосани под себе си крака. Пишеха върху плитки дървени съдове пълни с пясък. В ръката си държаха дрянови заострени пръчки. Когато изпишеха буквата, която учителят прочиташе и провереше, с дланта на ръката си заравняваха пясъка и отново бяха готови за писане.

- Това е много полезно дело! - каза Яне. - Колкото по-знаещ и буден е българският народ, толкова по-бързо ще може да бъде готов за свободата. Народ, който не знае да чете книгите си и не може да запише приказките и легендите си, не може да бъде свободен. Той винаги ще е зависим от по-културните и грамотни народи и тези, които записват историята му и правят сметките му.

- Така е, Яне войводо, но не това кара хората да водят децата си тук. Освен на четмо и писмо ние ги учим и да смятат. Затова хората ги водят тук, за да могат да правят сметка и да не ги лъжат прекупците.

Освен това училището е много полезно и за монасите. Повечето от тях се стегнаха, откакто учим и приемаме деца при нас. Преди време те се бяха успокоили и лентяйстваха, като не виждаха по-далеч от червото си и единствената им цел беше да се натъпчат и да полегнат, сега и те се стегнаха, срам имат от малките деца и всички помагат, и се опитват да служат за пример.

IV том “Войвода

241

IIглава “Истанбул”

След като двамата свършиха с посещението на килийното училище и Инокентий пусна децата в почивка, двамата мъже се отправиха към килията на презвитера. На Яне му направи впечатление уважението, е което всички монаси, които ги срещнеха, се обръщаха към все още младия презвитер. Яне сподели това с приятеля си.

- Нали знаеш, че освен презвитер и човек, който отговаря за книжниците, аз съм и проигумен, затова е така. За съжаление повечето от старите монаси се преселиха в царството Господне. Така обаче с килийното училище ще можем да изберем най-будните деца за монаси-книжници.

- Защо, няма ли желаещи?

- Тук в равното земята е плодородна, хората от раята са доста богати, имат имот и земя и не искат децата им да стават монаси. В планината недоимъкът е много по-голям и това е по-лесно. Ти сигурно си гладен, войводо?

- Малко.

- Ще отида да донеса нещо за хапване.

Яне отпусна силяха си. Откачи меча и извади единия от пищовите си. В силяха остави само двете кесиджийски ками и пищова, подарен му от Кара Тозю. Скоро Инокентий донесе дървен поднос с храна. Няколко от момчетата в килийното училище след него донесоха храна, вода и покривки. Презвитерът все така живееше в онази килия, в която беше живял преди толкова години. Яне погледна тясното неудобно легло и малката иконка на Свети Георги, с кандилце пред нея. Всичко си беше постарому, нищо не се беше променило. Освен храна и хляб едно от децата носеше голяма дървена кана с червено вино. Скоро софрата беше сложена. Яне усети, че специално за него храната беше толкова обилна. Когато момчетата излязоха, двамата се отпуснаха и седнаха да хапнат.

- Какво те води насам, войводо? - отново попита Инокентий.

- За теб съм дошъл, Инокентие.

- За мен ли? Стар съм вече за хайдутски живот, войводо! Каквото се нахайдутувах, нахайдутувах се. Ти сигурно си забравил, че много не ме искаше в четата.

- Не, Инокентие, не ми трябваш в четата.

- За момичетата ли? Те вече пишат и четат много добре. Няма вече на какво да ги науча.

- Да, има връзка с момичетата.

- Какво е станало?

- Кара Мустафа отново отвлече Ирис.

- Каквооо?! Ирис отвлечена! Пак ли?

-Да!

Токораз Memo

242

Ятаган и Меч

Яне гледаше очите на приятеля си. Там прочете това, което със сигурност Инокентий си мислеше: “Не успя да я запазиш, войводо! Не успя!” Яне чувстваше упрека и в същото време съчувствието в погледа на приятеля си.

- Ирис е отвлечена в Истанбул, имам нужда от помощта ти, Инокентие!

- Аз съм монах, войводо. Реших вече да не обръщам внимание на светското и да се отдам изцяло на духовното. Не ме отделяй от пътя ми! Първият път тръгнах с теб, защото си спомних за моя учител Пафнутий, за когото се говореше, че никога не е излизал от манастира. Не исках и аз като него да умра така, и да познавам само стените на манастира. Макар че разбрах, че и Пафнутий за дълго време е изчезвал от манастира. Аз вече видях свят.

- Не искам да страдаш, Инокентие, но се нуждая от помощта ти! Ти също ще имаш изгода! Ще те запозная с най-добрия миниатюрист на Империята и ръководител на султанските миниатюристки работилници - Адюлазиз Левни ефенди!

- Ти познаваш Адюлазиз Левни ефенди! Откъде, войводо?

- По пътя ще ти разкажа.

- Ти вече си ми обещавал това, но не вярвах, че ще го изпълниш.

- От много време имам една идея, ти я знаеш, за китабите! Искам двамата да се съберете и там, в Истанбул, да направите четирите кита-ба за мен!

- Но как ще помогна на Ирис?

- Като ми помогнеш да се сприятеля с Левни ефенди, той познава много добре двореца и дори е приятел със сейменбашията Юсуп, който отговаря за охраната на целия Истанбул и двореца.

Двамата мъже говореха още дълго. Яне не успя да убеди приятеля си да тръгнат веднага. Инокентий не искаше да тръгва, но после като че ли се разколеба, явно му трябваше време. Яне реши да пренощува в манастира. Инокентий щеше да му бъде много полезен и Яне реши да остане тази вечер. Привечер презвитерът се съгласи и дори стегна багажа си. На другата сутрин двамата щяха да тръгнат. Яне беше доволен. Тази вечер хапна много по-добре. Искаше да помоли презвитера за пари, но не посмя да поиска направо. Сега случката в подземната зала на кесиджийската къща в Истанбул му се струваше все по-незначителна. Скоро щеше да се опита пак да влезе в подземието, да разясни загадката и да се снабди с така нужното му злато или сребро, или каквото там имаше. В толкова тежко състояние досега кауците сигурно никога не бяха изпадали. Да просят от монаси!? Яне не можа да се пречупи и затова замълча. Поне се наяде добре.

На сутринта двамата тръгнаха рано на път. Инокентий се раздели с

IV том “Войвода

243

IIглава “Истанбул”

манастира по свой си начин. Яне яздеше берберското конче, а приятелят му беше на гърба на магарето.

Двамата вървяха един до друг и разговаряха. Така беше през цялото време, докаго стигнаха до Истанбул.

- Гърците са станали много настъпателни. Опитват да ни претопят - каза Инокентий. - В последно време се напъват да отнемат свободата на нашата църква. Все повече техни владици се опитват да отнемат свободата на нашите миряни. Настояват в нашите черкви да се говори на гръцки. Щом си православен християнин, значи си грък, казват те. Помежду си ги наричаме фанариоти. Освен в черквата те се опитват и целия български народ да погърчат. Не ни стига, че турците се опитват да ни потурчат, ами и тези…

- Вие какво правите?

- Борим се! Опитваме да не приемаме гърци за монаси, въпреки че натискът е голям. Центърът на фанариотите е в Станимака и Филибе. Някои от най-големите и богати филибелийски фамилии се гърчеят. Останалите българи ги наричат лангера. Избрали са си гръцки имена и говорят на български, но всичко произнасят с “ц”. Така те изглеждат смешни на другите българи, които не им разбират, но са смешни и на гърците, защото всъщност не говорят гръцки и не са гърци.

- Щом сме православни, значи сме гърци, така ли? Че ние сме много повече от християни, ние сме българи!

Яне слушаше и разбра колко полезно наистина е килийното училище, създадено от Инокентий.

После разговорът неусетно се насочи към Христос и змея.

- Христос ли? Всички се възхищават на Христос, но ако го срещнат днес, няма да го познаят. Такива като него те смятат за луди. Прочети някой път евангелията и се опитай да си представиш Христос днес и тук! Чуй думите му и ще видиш, че ако такъв човек днес се появи сред нас, всички ние ще го сметнем за смахнат! Днес всички ние смятаме, че фарисеите са лоши, но всъщност всеки един от нас дълбоко в себе си е фарисей. Ние сме повече фарисеи, отколкото християни. Днес повечето хора смятат, че са християни не заради вярата си, а защото христовото учение е успяло да се наложи като официална религия в много държави. Повечето от нас не биха жертвали живота и имота си, за да застанат зад Христос, както това са правили първите светци и мъченици на християнството. Днес, ако Христос се появи сред нас, ние пак ще го разпием на кръста. Ние сме много повече фарисеи и юдеи, отколкото християни. Ние сме унищожили истинската част от христовото учение, което се отнася до личния път, личната духовна борба и саможертва и сме оставали онази - социалната религия, срещу която всъщност е въставал

Токораз Memo

244

Ятаган и Меч

Исус и която е създадена много по-късно от неговите “ученици”. Онова, което Свети Петър и Павел създават и Свети Константин Велики налага, е всъщност нова фарисейщина, но сега вместо от юдеи фарисеи, тази религия се изповядва от християни фарисеи. Ако днес Исус дойде сред нас, той ще въстане срещу така наречените християни и съм сигурен, че отново ще понесе кръста си към Голгота, а ние ще го бичуваме, ще му се подиграваме и ще поднасяме оцет към напуканите му устни.

- А какво можеш да ми кажеш за змейовете? - попита Яне. Той се сети, че досега не беше чувал мнението на официалната религия за това какво са змейовете.

- Змеят, това е Сатаната, Дяволът, Низвергнатият, този който е бил изхвърлен от рая заедно с Адам и Ева. Змеят е Сатаната, онзи който е бил превърнат от Бог в змия. Змеят живее с хората от времето, в което има хора. Той съдържа нашите слабости, изкушения и недостатъци. Това е змеят. Змеят е вътрешната борба, която всеки християнин води. Това е вътрешна борба с недостатъците и изкушенията. Смири се! Покай се! Пусни Христос в сърцето си като твой господар в душата си! Гордостта и възгордяването са най-силните страни на змея!

Яне слушаше думите на монаха и се сети за това, което му каза Юсуп. “Змеят е Дяволът и Сатаната!” - тези думи го разтресоха. Гой, Яне, ли беше Дяволът и Сатаната? Нима беше така?

- Чел ли си Апокалипсиса?

- Не! - отвърна Яне.

- Довечера ще ти почета.

След това двамата продължиха да говорят за различни неща. Яне обясняваше защо не харесва турците.

- Те изповядват друга религия.

- Разбираш ли ги? Познаваш ли тяхната религия?

- Не!

- Не е нужно да ги разбираш, достатъчно е да имаш силата да ги оставиш да живеят по своя си начин и да вярват в своите си неща. Силният човек затова е силен, защото може да направи това. Слабият винаги иска да убеди другите в своята правота и да докаже значителността си, и точно така се издава, че е слаб. Слабите хора ги е страх и мразят различните. Но те не го правят, защото са убедени, а защото ги е страх и са незначителни.

- Силата на вярата не може ли да помогне на другите да видят истината“?

- Истината? Кой знае какво е истината? Коя религия е истинска, след като Бог е позволил на всичките да съществуват? Това, за което говориш, не е вяра, а фанатизъм. Фанатизмът винаги води до войни и насилие. Той унищожава свободата на човек. Фанатизмът е дори по-лош,

IV том “Войвода

245

II глава “Истанбул

той е самоограничаване. Фанатиците са виновни, за да има войни, за-щото всеки един от тях ги носи в сърцето си. Те излъчват една външна сигурност, защото така прикриват слабостта и несигурността си, но всеки един от тях вътре в себе си е объркан и несигурен. Те не са воини, а малки слаби хора, които имат нужда от тези войни, за да се почувстват част от една значима битка, но в нея те не са воини, а войници. Воинът е този, който “воюва” сам и няма нужда да бъде войник от нечия армия. Той е този, който е омиротворен и не носи войната в сърцето си, не възприема себе си на части, а се вижда в цялост, той не носи конфликт със себе си и в себе си.

Вечерта Яне не забрави и помоли монаха да продължат разговора за змейовете. Бяха отседнали в кервансарая на Мустафа паша. Яне отново с тъга беше погледнал към отклонението за Пашакьой, където живееше побратимът му Маринчо Бимбеля - Страшния. Беше чул за това, което беше направил войводата на Бимбелови през лятото, докато той беше останал в Истанбул.

След като се погрижиха за конете, двамата се качиха в стаята и хапнаха набързо сухоежбина. Имаше сланина, която Инокентий носеше от манастира, по една глава кромид и поизсъхнал вече хляб, който дереше на гърлото. Монахът извади и винце. То не беше червено, а черно, беше от мавруд. Това грозде и виното, правено от него, беше прославило Станимака. Лозите от него растяха по полегатите хълмове и предплаиина-та на Родопа. Там слънцето напичаше най-добре и правеше гроздето изпечено и най-сладко, а от него се правеше най-силният и гъст мавруд. Това грозде не беше червено, а по-скоро черно. Виното ставаше гъсто и силно, препълнено с аромати.

Яне и Инокентий хапнаха и пийнаха по чаша вино. Една чаша от напитката беше достатъчна да направи главата на човека лека, а краката да започнат да се огъват под тежестта на тялото.

Откакто двамата пътуваха към Истанбул, говореха през цялото време и така времето минаваше по-бързо. Те като че ли не забелязваха разстоянията, които изминаваха. Сега си почиваха. Бяха нахранени и виното ги предразположи. Все пак Яне не забрави и попита:

- За змейовете, Инокентие! Нещо искаше да ми кажеш!

Монахът помълча известно време и като че ли сложи в ред мислите си, след което каза:

- Много хора смятат, че змейовете са демоните, които дебнат човешката душа, че те са слабостите и недостатъците на човек. Според мен не е така. Слабостите са нещо, което е свързано с човека и неговата душа. Те са част от човека. Змеят е нещо външно, много по-силно от това, ко-его се намира в нас. Сега ще ти прочета от Апокалипсиса или както се

Токораз Memo

246

Ятаган и Меч

казва “Откровението на Йоана”. Там пише за змея, за да знаеш повече.

“Глава 12. И голямо знамение се яви на небето - жена облечена със слънцето, с луната под нозете й и на главата й корона от дванадесет звезди. Тя бе непразна и викаше от родилни болки, като се мъчеше да роди. И яви се друго знамение на небето, и ето голям червен змей, който имаше седем глави и десет рога, и на главите му седем корони. И опашката му, като завлече третата част от небесните звезди, хвърли ги на земята; и змеят застана пред жената, която щеше да роди, за да изяде чадото й щом роди. И тя роди мъжко дете, което има да управлява всичките народи с желязна тояга; и нейното чадо бе грабнато и занесено при Бога, дори при Неговия престол. И жената побягна в пустинята, гдето имаше място, приготвено от Бога, за да я хранят там хиляда двеста и шестдесет дни.

И стана война на небесата: Излязоха Михаил и неговите ангели да воюват против змея; и змеят воюва заедно със своите ангели; обаче, те не надвиха, нито се намери вече място за тях на небето. И свален биде големият змей, оная старовременна змия, която се нарича дявол и сатана, който мами цялата вселена; свален биде на земята, свалени бидоха и ангелите му заедно с него. И чух силен глас на небесата, който казваше: Сега дойде спасението, силата и царството на нашия Бог и властта на Неговия Христос; защото се свали клеветникът на нашите братя, който ги клевети денем и нощем пред нашия Бог. А те го победиха чрез кръвта на Агнето и чрез словото на своето свидетелствуване, защото не обичаха живота си до толкоз, щото да бягат от смърт. Затова, веселете се, небеса и вие, които живеете в тях. Но горко на вас, земьо и море, защото дяволът слезе у вас много разярен, понеже знае, че му остава малко време.

И като видя змеят, че биде свален на земята, той почна да преследва жената, която бе родила мъжкото дете. И дадоха се на жената двете крила на голям орел, за да отлети на мястото си в пустинята, там гдето я хранят за време и времена и половин време, скрита от лицето на змея. И змеят изпусна след жената из устата си вода като река, за да направи да я завлече реката. Но земята помогна на жената, защото земята отвори устата си, та погълна реката, която змеят беше изпуснал из устата си. Тогава змеят се разяри против жената, та отиде да воюва против останалите от нейното потомство, които пазят Божиите заповеди и държат свидетелството за Исуса; и змеят застана на морския пясък.”

Ето и още.

“Глава 20. И видях, че слизаше от небето един ангел, който държеше в ръката си ключа на бездната и една голяма верига. Той улови змея, старовременната змия, която е дявол и сатана, и го върза за хиляда години, и като го хвърли в бездната, заключи и я запечата над него, за да

IVтом “Войвода”

247

II глава “Истанбул

не мами вече народите, преди да се свършат хилядата години, след което той трябва да бъде пуснат за малко време.

И видях престоли; и на тия, които бяха насядали, на тях бе дадено да съдят; видях и душите на ония, които бяха обезглавени поради свиде-телствуването си за Исуса, и поради Божието слово, и на ония, които не се поклониха на звяра, нито на образа му, и не приеха белега на челото си и на ръката си; и те оживяха и царуваха с Христа хиляда години. Другите мъртви не оживяха, докле не се свършиха хилядата години. Това е първото възкресение. Блажен и свет оня, който участвува в първото възкресение; над такива втората смърт не ще има сила; а те ще бъдат свещеници Богу и на Христа и ще царуват с Него хиляда години.

И когато се свършат хилядата години, сатана ще бъде пуснат от тъмницата си, и ще излезе да мами народите в четирите краища на земята, Тога и Магога, да ги събере за войната, - чието число е като морския пясък. И те се разпростряха по цялата широчина на земята и обиколиха стана на светиите и обичния град; но огън падна от (Бога из) небето, та ги изпояде. И дяволът, който ги мамеше, биде хвърлен в огненото жу-пелно езеро, гдето са и звярът, и лъжепророкът; и ще бъдат мъчени денем и нощем до вечни векове.

След това видях един голям бял престол и онзи, който седеше на него, от чието лице побягнаха земята и небето, че не се намери място за тях. Видях и мъртвите големи и малки, стоящи пред престола; и едни книги се разгънаха; разгъна се и друга книга, която е книгата на живота; и мъртвите бидоха съдени според делата си по написаното в книгите. И морето предаде мъртвите, които бяха в него; и Смъртта и Шеол предадоха мъртвите, които бяха в тях; и те бидоха съдени всеки според делата си. И Смъртта и Шеол бидоха хвърлени в огненото езеро. Това - присъдата, за в огненото езеро е втората смърт.

20:15. И ако някой не се намери записан в книгата на живота, той биде хвърлен в огненото езеро.”

Това пише в “Откровението на Йоана” за змея. Той е главното зло на земята. Той е Сатаната и Дявола.

Яне не беше чел от много време. Поиска да види какво пише по нататък и с учудване откри, че това е самият край на Библията. После в 21-ва глава беше описан новият Йерусалим, раят, земята на праведниците и Библията свършваше. Яне беше потресен. През времето беше ставал все по-сигурен, че е змей. Мислеше си, че да си змей е нещо хубаво, че дори и да е лошо то е някакъв малък грях, който с лекота може да бъде изкупен. Това, което сега разбираше, го потресе. Нима той и тези като него бяха най-голямото зло на света? Нима той беше Сатаната и Дяволът? Можеше ли да е така?!

Токораз Memo

248

Ятаган и Мен

Сега всичко му се струваше страшно. Тази вечер не можа да заспи. Когато се унесеше, пред очите му се разкриваха образи и черти от битката при Армагедон. Той предвождаше войските на Злото. Отначало яздеше бял кон и беше с чертите на Христос. Това беше конник, който олицетворяваше властта, защото в Апокалипсис беше казано: “И видях, и ето бял кон; и яздещият на него имаше лък; и даде му се корона и той излезе побеждаващ и да победи.” После Яне се превърна в червен кон, с огнена грива, а в ръката си държеше меч. Това беше войната и гибелта. Беше казано в 6-а глава: “И излезе друг кон, червен; и на яздещия на него се даде да вдигне мира от земята, тъй, щото човеците да се избият един друг; и даде му се голяма сабя.” Третият кон беше на търговията, скъперничеството и връзката с тленното, благата и парите. Там беше казано: “И когато отвори третия печат, чух третото живо същество да казва: Дойди и виж! И видях, и ето черен кон, и яздещият на него имаше везни в ръката си. И чух нещо като глас отсред четирите живи същества, който казваше: Един хиникс пшеница за динар, и три хиникса ечемик за динар; а дървеното масло и виното не повреждай.” А четвъртият конник беше този на смъртта и там беше казано: “И когато отвори четвъртия печат, чух гласа на четвъртото живо същество, което казваше: Дойди и виж! И видях, и ето блед кон и името на яздещия на него беше смърт, и адът вървеше подире му; и даде им се власт над четвъртата част от земята да умъртвят с меч, с глад, с мор и със земните зверове.”

Яне разбра, че всичко това беше той. Той беше вярващият в Христос и искаше да победи над поганците и да създаде християнска България. И яздеше бял кон, и мечтаеше някой ден да сложи короната на българските царе на главата си, и да се нарече цар или везир на българите. Той беше воин и войвода и цял живот беше воювал. В същото време трябваше да мисли и за земните блага, и за хората, и за светските проблеми, но беше и кесиджия, и носеше смърт на хората. Всичко това беше Яне. Той беше змей, може би наистина той беше Антихриста. Можеше ли Йоан, който беше живял преди толкова време, да знае за него и да пише за него? Яне лежеше и мислеше. Очите му бяха широко отворени и той ги беше вперил в тавана. Можеше ли да е Антихриста, Сатаната и Дявола? Той ли беше злото в света? Можеше ли сутринта да се събуди и да забрави всичко това, което беше открил за себе си в тази нощ тук, в кервансарая на Мустафа паша?

Разговорите бяха много интересни за Яне, но той повече не посмя да попита за змея. Не смееше да си помисли вече и за това, че е змей. По-добре беше да мисли за нещо, което му беше интересно, но му се струваше по-безопасно.

IV том “Войвода

249

IIглава “Истанбул”

- Човек трябва да опознае себе си и да бъде истински човек. Това е нещо, на което никой не може да те научи - така говореше един ден Инокентий.

- Няма ли написана такава книга?

- Не може да има такава книга.

- Не е ли достатъчно да бъдеш само добър християнин?

- “Добър християнин”, какво е това? Това нищо не означава! Това е суета! Никой не може да те опознае по-дълбоко от това, което ти сам си се опознал. За да “навлязат” в теб в дълбочина и ако искаш да бъдеш опознат в дълбочина, трябва да навлезеш дълбоко в себе си! Суетата и страхът са пречка за това.

Най-накрая двамата се изправиха пред стените на Истанбул. В този момент Яне си спомни вечерта, когато беше още дете. Вечерта, в която се бори е Кая и без да иска го унижи, като го удари в главата с онова еленси. Колко глупав и самонадеян е бил тогава. Това беше и вечерта, в която за пръв път видя Велко и Кара Мустафа.

Двамата с Инокентий влязоха в града през Едирне капъ. После поскитаха из истанбулските улички. Инокентий знаеше, че скоро ще види Божура и сега искаше да й купи нещо за дар. Купи по едно шарено мънистено герданче за нея и за Шакюре. Двете момичета щяха много да се зарадват. След това двамата се насочиха към къщата на Адюлазиз Левни ефенди. Яне беше сигурен, че подаръкът, който води със себе си, ще зарадва най-много стария миниатюрист.

Скоро двамата свиха от една чаршия вляво. Инокентий си беше все така облечен в расото. Досега той не беше идвал в Истанбул и беше потресен от многообразието и оживеността на града. Яне сведе глава, когато двамата е монаха минаха покрай кесиджийската къща. Трябваше да разпита какво е било развитието на случая. Дали нещо се беше чуло? Когато отвориха портата на къщата и двамата влязоха в дворчето, Яне вдиша дълбоко и още по-добре усети упойващия аромат от градинката на Шакюре. Най-силна беше миризмата на лалетата. Сигурно скоро щеше да се проведе празникът на лалетата, ако вече не беше минал. Инокентий също се загледа по градинката.

- Каква красота, тук, в сърцето на каменния и мръсен Истанбул!

- Да, дело е на двете момичета!

Всички като че ли знаеха за пристигането на двамата мъже и се бяха наговорили. Адюлазиз Левни беше излязъл навън и беше седнал на пейката пред входа на къщата и под джама на кухнята, която служеше и за стая на Хайрие. Той беше облечен в чиста дълга дреха. Божура и Шакюре изскочиха от вратата на къщата. Те разпознаха Яне и двете се втурнаха към него.

Токораз Memo

250

Ятаган и Меч

- Бате Яне, бате Яне! - извика Божура и се втурна в прегръдките му. Шакюре тичаше след нея. Яне я погледна и много се зарадва. Колко по-голяма и зряла изглеждаше младата туркиня. Яне се засрами от чувствата си, сети се за думите на дядо си, неговата жена трябва да бъде само българка и християнка. Тежък беше хайдутският живот, не беше за жени. Само за мъже и то корави. Слаб се чувства хайдутинът, когато освен за дружината трябва да мисли и за жена, и за деца. Много по-уязвим е тогава. Не биваше в този момент Яне да мисли за жена, макар вече отдавна да можеше да се нарече “стар ерген”.

След като прегърна Божура и мина покрай Шакюре, която се изчерви и бузите й излъчваха топлина, Яне се отправи към домакина. Адюлазиз Левни ефенди се беше понавдигнал и ги посрещна. Двамата се поздравиха с най-голямо уважение. По начина, по който го посрещна старият миниатюрист, Яне разбра, че Кара Тозю не се беше проявявал. Явно заплахата и заръката към Божура беше свършила работа.

Божура вече беше до Инокентий. Тя го поздрави сдържано, явно помнеше времето, в което монахът я учеше. Той й подаде едната огърличка, а тя целуна ръката му. После монахът подаде огърличка и на Шакюре. Момичето се засрами и благодари, като сведе поглед. След малко Яне чу двете да се смеят и да си говорят нещо, явно бяха щастливи заради подаръците, които току що получиха.

Дочула шума и суматохата, Хайрие се показа на вратата. Тя сигурно готвеше нещо, защото беше с изцапана престилка. След като обърса ръцете си в престилката, поздрави Яне. Кара Тозю пък се подаде от обора. Байрактарят поздрави Яне, а после горещо целуна ръка и на Инокентий.

- Голяма радост! Голяма радост ми сторихте, Янис ефенди! Доведохте го значи рисувача! Толкова се радвам да ви посрещна! Като по поръчка идвате! Скъп гост чакам тази вечер! Тамън ще ви запозная с него!

Яне се намръщи. Спомни си, че Левни ефенди искаше да го запознае с еничара, който той беше ударил в главата и в подземието на чиято къща беше нападнат и ранен Сотир. Не искаше да се запознава с този човек, не само защото се притесняваше да не го разпознае, а и защото не харесваше еничарите.

Въпреки това Яне не можеше да направи нищо, след като домакинът си беше поканил гост.

- Влизайте, влизайте! - подкани ги миниатюристът. - Хайрие готви вкусна вечеря, но още не е готова! Влезте в кабинета ми, Янис ефенди! Седнете, разположете се удобно!

Адюлазиз Левни ефенди беше почистил и подредил кабинета си. Такъв ред и чистота тук никога не бяха царели. Яне седна на удобен стол около работната маса на миниатюриста, която сега беше застлана

IVтом “Войвода”

251

IIглава “Истанбул”

и превърната в маса за хранене.

Тъй като на масата нямаше нищо, домакинът повика при себе си двете момичета и накара Шакюре да отиде и да поръча четири кафета. В стаята бяха влезли Яне, Кара Тозю, Инокентий и самият домакин.

Докато мъжете се настаняваха, Кара Тозю се извини, че трябва да се погрижи за кончето и магарето и излезе. В този момент Хайрие се втурна и каза:

- Вашият гост е тук, Левни ефенди!

Старият мъж се изправи тежко и отиде да го посрещне.

- Не знаех, че те наричат Янис - каза Инокентий.

- Забравих да ти кажа. Кара Тозю се нарича Арист или Аристотелис. Адюлазиз Левни видя, че се познавате.

В този момент двамата мъже влязоха в стаята. Мъжът, който Левни ефенди водеше със себе си, беше достолепен старец. Малък, лек и сух, но с чисти и ясни очи. Брадата му беше дълга и снежнобяла. Тя като че ли подчертаваше усещането за чистота и изключителен ум, които мъжът притежаваше. Яне си отдъхна и се усмихна съвсем непринудено. Видът на стареца, освен че му хареса, го накара да си отдъхне. Поне човекът не беше еничар.

- Иенишехирли Абдаллах ефенди, позволете ми да ви представя Янис ефенди и неговия приятел…

Левни ефенди замълча, защото не можеше да се сети за името на християнския монах.

- Това е Инокентий, отец Инокентий.

- Това е Абдаллах ефенди! - представи госта си миниатюристът.

Яне и Инокентий поздравиха стария мъж. Той седна на най-личното

място, е гръб към джама.

Още не бяха седнали и момичетата внесоха кафетата. Тъй като Кара Тозю беше станал, те поставиха неговата чаша пред новия гост. След това Шакюре и Божура застанаха до вратата, личеше си, че искат да кажат още нещо.

- Кажете, какво става? - попита Левни ефенди.

- Татко, татко, двете е Божура, докато носехме кафетата насам, намерихме една пара на улицата. Може ли да отидем на чаршията и да си купим баклава, локум или нещо сладко е нея? - попита Шакюре.

- Не, дъще, тази пара не е твоя, нищо, че си я намерила! Тя ти е дадена от Аллах, за да я използваш за нещо смислено, а не да угодиш на коремчето си!

- Но, аз я намерих, това означава, че е дадена на мен и не е ли редно аз да реша за какво да я използвам? - каза Шакюре и в този момент хвана мънистената огърличка, която Инокентий й беше подарил като че ли

Токораз Memo

252

Ятаган и Меч

усещаше, че някой иска и нея да й свали от врата.

- На теб ти е дадена - каза Адюлазиз Левни ефенди и се усмихна, - но не за да задоволяваш прищевките си, а за да направиш нещо полезно с този знак на съдбата. Аз например бих отишъл в някой имарет и бих я дал за бедните.

- Важно е обаче - намеси се в разговора старецът с дългата брада - не просто да я предадеш. Ако го направиш по задължение или защото така трябва, но не осъзнаеш вътрешно акта на дарение, тогава това е лицемерие. Ако те заболи поне малко, когато се разделяш с парата, това означава, че още не си готов да даряваш. Ако дариш от страх, защото така Аллах няма да те накаже за това, че си повърхностен и си изхарчил парата за себе си, тогава това не е дарение. Човек трябва да дарява с открито сърце. Всеки един от нас трябва да разбере, че не е вечен на този свят. Днес един от нас притежава, утре друг; притежаването, имотът, късметът, парите не са вечни. Днес ги имаме, утре ги нямаме, затова трябва да направиш така, че и нисшите да имат толкова, колкото да живеят. Разликата между богатите и бедните трябва да бъде тази, бедните да живеят и да сбъдват живота си, а богатите да могат да сбъдват мечтите си, но мечти свързани с въображение и дух, а не с това да се натъпчеш, да имаш голям харем, да пиеш и да пушиш опиум по цял ден, да ходиш на лов или да имаш хубав кон. Такива хора са най-бедните. Когато искаш да притежаваш, трябва да докажеш на Аллах, че ще го използваш за хората, за изкуството или за вярата. Колкото повече искаш да имаш, толкова повече трябва да си готов да се посветиш на Аллах и да служиш на неговия промисъл.

Така, моето момиче, трябва да дариш парите!

- Да, на вас ви е лесно да ме накарате да отида да даря тази пара, но ако бях намерила да речем кесия пълна догоре със злато или съкровищата от пещерата на Али баба, нямаше ли да посегнете на тях? Аз се изкушавам от малко, а вие бихте се изкушили от повече!

Мъжете замълчаха. На пръв поглед изглеждаше, че момичето е право.

- Ако големината на това, което намериш, промени отношението ти, това означава, че още не си готова да даряваш. В тези случаи трябва да действаш заради принципи, а не според това какво означават тези пари за теб. Ако дариш и те заболи малко, защото парите не са кой знае колко, но не можеш и да си представиш как ще дариш повече, това означава, че го вършиш от лицемерие.

Всичко това е важно, защото поражда отношение. Много от вас биха си казали: “Какво толкова!” Но това е много важно! Ако разчиташ на помощи от страна на съдбата, с времето ти се научаваш да гледаш към земята и там да търсиш подаръци. Тези подаръци обаче няма да те на

IV том “Войвода

253

IIглава “Истанбул”

правят нито по-богат, нито ще те спасят от духовната нищета. Така всички хора с времето се учат да се взират в земята пред себе си с надеждата да намерят някакви пари, които да им помогнат да се чувстват по-добре и да бъдат щастливи. Тяхното търсене е обречено на неуспех. Никога не можеш да намериш достатъчно пари и да задоволиш егото си, защото егото на всеки човек е безкрайно в искането си. Тези хора обаче пропускат възможността да погледнат към звездите и да бъдат духовни същества.

- Шакюре, Божура, разбирате ли сега защо трябва да дарите тези пари в имарет?

- Но, татко, ние не сме осъзнали всичко това и ако ги дарим, ще бъде лицемерие! Не е ли по-правилно да ги похарчим за нещо или да ги изя-дем? Така ще постъпим много по-искрено и честно спрямо Аллах.

- Аз винаги бих върнал парите. Ако човекът, който ги е изпуснал, е пред мен, ще го настигна и ще му ги върна. Ако не мога и не знам на кого са, ще ги дам в имарет - каза гостът.

- Не съм се замисляла толкова сериозно - призна си най-накрая Шакюре.

- Това е разликата между теб, цвете мое - каза старецът, - и между нас - мен и Адюлазиз Левни ефенди, живелите повече от теб и натрупали мъдрост и печал. Ти живееш и се съобразяваш с много неща, но в повечето случаи правиш нещата, “защото така трябва”, “защото всички правят така” или “защото така искам”. Повечето хора не се замислят върху нещата и само се хлъзгат по повърхността. Разликата между нас и теб, дете мое, е че ние всеки път анализираме случката, всяко нещо, което правим, с осъзнато и живо. Ние се стремим да имаме колкото се може по-малко мъртви решения. Така ние не преживяваме, а изживяваме всеки миг, поглеждаме го от различен ъгъл. Ние творим живота си. Ние сме хора на честта, за нас честта е по-важна от подаянието. Аз съм учител на хора, които имат чест. Те не биха се поклонили пред никого. Не биха се поклонили пред човек, пред враг, който заплашва живота им, а какво да говорим за златна монета, кесия с пари или за съкровище. Човекът, който уважава себе си, не би трябвало да се навежда пред нищо. Ние вършим много малко неосъзнати неща. Това е разликата. Нашият начин ни дава един нов поглед върху света. Ние сме живи и мислещи, ние сме истински хора.

- Това нещо е мъдростта! - каза Яне като на себе си. От одеве той почти нищо не разбираше или ако разбираше, не можеше да каже нищо. По някое време той дори си помисли, че не може да каже нищо, защото в разговора участват мюсюлмани. После си даде сметка, че всъщност няма значение дали това се говори от християни или мюсюлмани.

- Върви, дете, върви! - каза Адюлазиз Левни ефенди и отпрати Шак-

Токораз Memo

254

Ятаган и Меч

юре, която беше в недоумение. Момичето беше стъписано. Личеше си, че тя не беше разбрала нищо и не знаеше като излезе какво да прави с тази пара.

След като двете момичета излязоха от кабинета на миниатюриста и затвориха вратата, четиримата мъже продължиха разговора си.

- В последно време - каза Адюлазиз Левни и се обърна към мъжа, когото беше представил като Абдаллах ефенди - султанът има една много странна идея. Той се опитва да направи изкуството достъпно за широките маси. Почти насила кара своите велможи да слушат музика и поезия, да гледат картини и рисунки, да четат и притежават книги.

Аз съм против това. Прасетата не бива да се хранят с елмази. Така ел-мазите се обезценяват и се превръщат в помия. Човек, който няма духо-ванта потребност да се наслаждава на красотата и изкуствата, превръща същото това изкуство в храна.

- Аз съм съгласен с вас - намеси се Инокентий. - Не бива да допускаме до нашето най-свещено място хора с мръсни ръце и крака! Там, къ-дето за нас е храм, не бива да допускаме да става нужник за други!

Левни ефенди се усмихна. Личеше си, че му е драго, че Инокентий го подкрепя.

- Изкуството е само за тези, които се нуждаят от него. Тези, които са дорасли и имат потребност, тези, които са надмогнали материалното и имат нужда от храна за своя дух. От изкуство има нужда само човек, който не може да живее без него. Ако човек може да прекара живота си и без изкуство, той не е човек на изкуството и не може да бъде ценител.

Това да имаш нужда от изкуство и да цениш духа и красотата се нарича култура. Тази дума е измислена от най-великия римски юрист и сенатор Марк Тулий Цицерон и много хора смятат, че това е най-красивата дума създавана досега. Според него тя представлява постоянна преработка и усъвършенстване на духа. Тя се появява за пръв път в труда му “Тускулански диспути”.

Докато мъжете говореха, те отпиваха от божествената напитка, направена от Хасан ага, и сладко премлясваха. Яне беше притворил очи. Мохабет означаваше още приятелство, другарство. Сега Яне разбра защо. Хората, които участваха в мохабега, не трябваше да бъдат на различни мнения. Те трябваше да имат еднакво разбиране. Колко различни бяха разговорите в Българско, където те прерастваха в спор или в кавга. Турците и арабите не спореха, те просто се наслаждаваха и се съгласяваха един с друг, но все пак намираха верните думи да продължат полемиката. Ето къде беше разликата между разговора и мохабета! Ето къде беше разликата между Запада и Изтока! За пръв път от много време насам Яне отново се почувства нормален човек.

IVтом “Войвода”

255

IIглава “Истанбул”

Мъжете все още пиеха от кафето си, а Хайрие и двете момичета започнаха да нареждат софрата. На Яне му беше интересно дали двете все пак бяха отишли до чаршията да си купят нещо сладко.

- Къде е Арист ефенди, защо не дойде при нас? - попита домакинът Хайрие.

- Той не иска да ви притеснява. Каза, че ще яде при мен, а след това ще си ляга, уморен е нещо.

- Добре!

След това мъжете хапваха и продължиха да говорят. Храната беше много добре приготвена. Хайрие явно се беше постарала. Яне се хранеше с настървение. В последно време той беше ял само от сухата храна, която Инокентий носеше още от манастира и беше недоял. Сега се отпусна и хапна добре.

Разговорът също вървеше добре.

- Как сте? - попита Левни ефенди своя гост.

- Идва време - каза Абдаллах ефенди, - когато животът започва да взема от нас. В началото той дава нови хора, братя, познати, запознава те със своите чудеса. Когато остарееш, спираш да се учудваш, а хората около теб малко по малко си отиват и оставаш сам.

Аз отдавна съм в този период. Ако през живота си не си намериш нещо, с което да се занимаваш и това да е по-важно дори от собтсвения ти живот, някой ден ще останеш най-самотния човек на света. Само две неща могат да те запазят: мисия и това да си обграден с млади хора. Много хора в семейството откриват и двете.

- Абдаллах ефенди, искам да ви запозная с моя гост - папаз* ефенди. Той не е само духовник, а и миниатюрист.

- Християнски миниатюрист?! Търсили сте го специално, нали, Левни ефенди?

Левни ефенди се усмихна и каза:

- Ние, художниците, изповядващи ислям, рисуваме като се опитваме да не предизвикваме Бог. Рисуваме въпреки забраните в исляма и мнението, че по никакъв начин Бог не бива да се изобразява, нито с думи, нито с четка. Да нарисуваш човек или животно, това означава да нарисуваш част от Бог. Но Бог е съвършен! Кой може да претендира, че е достоен да рисува самото съвършенство? Човек е недостоен да рисува Бог!

- Рисунката е отражение на Бог и художникът в един момент предизвиква Бог, защото го рисува. В този момент той се отъждествява с Бог и се превъплъщава в него, създавайки своето произведение на изкуството. Така творецът повтаря акта на сътворението на Вселената и света, а произведението на изкуството е една нова, отделна Вселена. И без това

* папаз - поп

Токораз Memo

256

Ятаган и Меч

светьт, в който живеем, можем да възприемем само интерпретирайки го. Ние сме крайни и тленни и само така можем да опознаем света около нас. Каква е разликата дали интерпретираме съществуващата вече Вселена, която е създадена от Бог, или създаваме наша Вселена? - каза Инокентий.

- Това е светотатство! - каза Левни ефенди.

- Светотатство е! - потвърди Абдаллах ефенди, но и двамата не се разгневиха.

Яне гледаше стареца и властните му жестове и се питаше какъв ли беше той. Дали заемаше някакъв пост в Империята на султана? Дали беше просто учен, някакъв съветник на султана или някой ог везирите? Колко обаче голяма беше разликата между двамата - Мирза и Абдаллах ефенди.

- Левни ефенди, вие казвате, че Бог се намира в животните и хората, но не е ли той и в растенията, и в красотата, и в калиграфията? Бог е красота и колкото и хората да се опитват да забравят това или да не го виждат, това е така. Красотата не може да бъде спряна. Красотата е Бог! - каза Инокентий.

- Вие също някога сте били на нашето мнение - отвърна му Абдаллах ефенди.

- Така е, макар аз да не защитавам мнението на християните. Аз говоря за това, до което съм достигнал. За моите открития.

- Аз също бих ви помолил за това, папаз ефенди. Вие, Йенишехирли Абдаллах ефенди, сте шейх-юл ислям, ще ни разрешите ли да проведем такъв един разговор пред вас?

Яне изтръпна. Ето какъв беше Йенишехирли Абдаллах ефенди. Той беше водач на всички мюсюлмани, на целия мюсюлмански свят. Той беше равен на патриарха и на папата. Какво беше направил? Яне се стегна. Погледна към Инокентий, за да го предупреди, но той като че ли не го забелязваше.

- Можете да говорите, башминиатюрист ефенди!

- Вие сте най-мъдрият и свободомислещ от всички шейх-юл ислями досега! - Левни ефенди започна да ласкае своя гост.

- Моля… Моля… - Абдаллах ефенди направи жест миниатюристът да продължи разговора и да не се занимава с него.

- Ние смятаме, че не е редно да рисуваме Бог, защото човек не е достоен да обхване и види божествената цялост, красота и същност, така всеки човек пречупва и изкривява тази част от Бог, която вижда.

- Това е така, Левни ефенди, човек не може да види Бог в съвършенството и многообразието му, но това не означава, че трябва да му се забрани да гледа. Нека всеки човек гледа и разкаже какво е видял, чрез картина, написано, музика, танц или разказ. Тогава ще си съставим много по-пълна представа за Бог и неговото многообразие.

IVтом “Войвода”

257

II глава “Истанбул

- Не, папаз ефенди, дори и тогава хората няма да могат да съставят картина на божието величие. Тази картина, за която вие говорите, може да бъде само като калейдоскоп. Тя ще е красива и ще примамва погледа със своето многообразие, но няма да даде представа за картината като цяло. Тя ще бъде начупена, показвайки само части от божествения промисъл. И когато я погледнеш, във всеки следващ момент тя ще е различна. Ако човек не може да си изгради представа за Бог в пълнотата му, по-добре въобще да не го поглежда. Иначе всяко описание би представлявало оскърбление на божествения замисъл.

- Това е така, Левни ефенди, но дали правим описания, или не, самото наше съществуване вече е оскърбление към Бог. Дори да не изявим претенции, че го познаваме, само това, че съществуваме, вече обижда Бог. Колкото по-незнаещи и далеч от Бога сме, толкова по-голямо оскърбление за него сме.

Двамата мъже продължаваха да говорят. Яне слушаше като омагьосан. Тук-там той разбираше част от разговора и оставаше потресен от дълбочината на разсъжденията на мъжете, които участваха в него. Този разговор беше отвъд религиите, дори отвъд личностите на двамата спорещи. Всъщност това дори не беше спор, а взаимно обогатяване. Яне изпита възхищение и към двамата. Те говореха равно и вдъхновено, с уважение, но в същото време и с плам. Шейх-юл ислямът ги слушаше с интерес и само тук-там поклащаше глава и поглаждаше дългата си бяла брада.

- Тъй като Бог е завършен и съвършен, ние сме решили, че по-добре е да не се опитваме да го изобразяваме.

- Така обаче вие се лишавате от досег е Бог, от Път, който да изминете към него. Така вие превръщате Бог в нещо достигнато, мъртво и непознато. Единственият начин да разберете Бог е да го рисувате, да говорите за него, да се опитате да го изговорите, да го изобразите.

Рисувачът не е обикновен човек, той само на пръв поглед изглежда като останалите хора. Той ходи по земята, но гледа в небето.

Особено важно е, когато рисуваме хора. Когато рисуван изобразява хора, той не бива да ги рисува такива, каквито ги вижда или в един мимолетен момент. Не бива хората да се рисуват разгневени, преяли или препили, уморени или уплашени. Те трябва да се рисуват такива, каквито ги е създал Бог. Такива, каквито Творецът иска да бъдат, а не каквито те са станали. Именно това е трудното.

- Разликата между Бог и хората е толкова голяма, че даже няма смисъл да се опитваме да поглеждаме към Бог и всеки, който вдигне взор, е богохулник и възгордял се човек.

- Така е, Левни ефенди, но дали Бог не предпочита да бъде опознаван, съживяван и така чрез нас той да опознава милионите си лица. Все

Тикораз Memo

258

Ятаган и Меч

ки един от нас е наблюдател на Бог и когато се опитаме да го пишем или да го представим в произведение на изкуството, ние му помагаме да се огледа и сам да се опознае. Не сме ли ние огледалата, в които Бог се оглежда? Не служим ли ние за това той да види собственото си величие, да си припомни замисъла си?

- Бог не бива да бъде закачан! Нека го оставим, нека гледаме човешките си дела!

- Дали Бог иска да бъде натикан в ъгъла? Той е нашият господар, не иска ли той да го каним на трапезата при нас, да присъства в нашите мисли, думи и дела?

- Според нас Бог е уморен и иска да бъде оставен в покой. Ние, мюсюлманите, изповядваме скромност и деликатност. Ние оставяме Бог да реши. Дори когато се молим, ние не искаме и не просим, а само отбелязваме Божественото могъщество и благодарим за жеста на Бог, че ни има.

- Вашият Бог, Адюлазиз Левни ефенди, е мъртъв Бог! Вие го отбягвате! Вашият пророк е бил най-обикновен човек и след като той е умрял, вие сами сте затворили пътя си към Бог! Направили сте това в знак на съгласие с Пророка!

- Откъде знаеш?! - изумиха се двамата мюсюлмани.

- Чел съм Корана!

Това признание шокира както двамата турци, така и Яне. Откъде Инокентий беше намерил и чел свещената книга на мюсюлманите? Защо беше направил това? Инокентий еъщо беше втрещен от това, което беше казал. В скрипторията, ето къде презвитерът е намерил Коран! Там имаше всякакви книги и дори еретични.

- Вие сте изключително начетен! - каза шейх-юл ислямът и се поклони леко па Инокентий. - Продължете, ако обичате! Бяхте започнали да ни разказвате нещо много интересно.

- Това е по-скоро светотатство, шейх-юл ислям ефенди - каза Адюлазиз Левни.

- Аллах не се обижда от думите, които казваме, а от делата, които вършим или не, Левни ефенди. Негово име в устата на значим човек не е обида, пък дори той да е неверник, по-скоро е обида мисълта за него в главата на незначителен или недостоен мюсюлманин. Продължете моля, папаз ефенди!

- Според мен вие, в исляма, се страхувате да изобразявате Бог, защо-го приемате Бог-за мъртъв. Пророкът е бил човек и след като той е умрял вашата религия, от уважение към него, е спряла да търси Бог, да се развива и променя. Затова Коранът не се е променял от времето, в което е бил създаден. Вашият вестител на Учението е умрял, той е завършил своята мисия и вече няма смисъл да се търси и да описва света но друг

IVтом “Войвода”

259

IIглава “Истанбул”

начин. Вие смятате, че той ви е дал достатъчно описание на света, на Аллах и на пътя.

Вашето учение ви е донесено от пророк, тоест от човек, а нашето - от сина божи. Нашият бог Исус Христос не е мъртъв. Ако той беше умрял на кръста, ние също бихме постъпили като вас, но нашият бог, след като умира и го разпъват на кръста, възкръсва. Затова Исус Христос е жив и е в сърцето на всеки един от нас. Ние се радваме на живота, за-щото нашият бог живее с нас. Той е сред нас. Ние го чакаме да се върне отново в плът сред нас. Той ще ни спаси в деня на Страшния съд.

- Вие, папаз ефенди, чакате Втория Хирстос, а ние чакаме Махди, каква е разликата? - каза шейх-юл ислямът.

- Не знам дали въобще ме разбирате! - като каза това Инокентий огледа двамата мюсюлмани. Той намекваше за това, че те едва ли са запознати с християнството.

- Това, че създателят на вашата религия е син божи, е много спорно. Самият Христос никъде не е казал това. По-късно именно Савел - този, когото вие наричате Павел, е успял да измисли тази лъжа. Освен това вашата Библия също много не се е променяла, папаз ефенди - тези думи бяха изречени от шейх юл-исляма и изненадаха Инокенгий. Можеше ли шейх-юл ислямът да е запознат с християнството?

- Да, знам, че всички останали религии оспорват това, че Исус Христос е Син Божи и го принизяват, като опитват да го представят като обикновен пророк, но ние знаем, че това не е било така.

- Чудно откъде знаете!?

- Нашата Библия не се е променила, но преди това е имало много евангелия и светите отци са решили да оставят четирите.

Шейх-юл ислямът беше изумен.

- Откъде знаете всичко това? Мислех, че вие християните не знаете и не признавате това!

- Аз казах, че говоря от свое име. Другите монаси и християни не знаят и никога не биха признали това.

- Вие също не сте обикновен папаз! - заключи шейх-юл ислямът. - А знаете ли, че когато е било измисляно вашето Евангелие Ал-Инджил, са ее борили две течения в християнството. Едното е било водено от този, когото наричате апостол Павел. Не знам защо го наричате апостол, като той не е бил ученик на Иса (Исус). Другото течение в християнството било водено от братята на Исус - Яков Справедливия и Юда. Наложило се е това на Павел. Така всички други Евангелия били унищожени. Все пак са останали сведения за “Евангелие на Тома”, “Евангелие на Юда”, “Евангелие на Мария Магдалена”. Чували ли сте за тях?

Явно Инокентий не беше чувал, защото само поклати глава.

Токораз Memo

260

Ятаган и Меч

Разговорът продължи цяла вечер и до късно през нощта. Яне имаше чувството, че най-умните хора в света се бяха събрали в кабинета на миниатюриста. Той слушаше прехласнат. Много от нещата, които се говореха, той дори не беше чувал, но попиваше всичко казано в стаята.

Йенишехирли Абдаллах ефенди еи тръгна късно през нощта. Отвън дойде да го посрещне цяла група от сеймени и негови помощници.

В следващите дни Левни ефенди въобще не ходеше до Топкапъ и работилниците на миниатюристите. Двамата с Инокентий по цял ден и нощ разговаряха. Яне слушаше и не можеше да повярва, че тези двама мъже знаят толкова много.

Тъй като по цял ден бяха заедно и според Яне бездействаха, един ден Яне ги запозна е идеята си двамата да изработят трите китаба. Левни ефенди подскочи. Гой беше щастлив, че ще може да рисува редом до християнския зограф. Веднага от чист и подреден кабинетът отново се превърна в рисуваческа работилница. Двамата майстори рисувачи бяха щастливи, че ще работят един до друг. Яне седеше при тях и се беше свил като чирак. С благоговение гледаше как те говореха за различните видове туш, за приготвянето на различните цветове. Момичетата непрекъснато биваха изпращани да купят това или онова от пазара, но понякога и Яне вършеше това. Добре че тук, в Истанбул, се намираше всичко. Хайрие вече знаеше много от нещата къде се намират, а другите Адюлазиз Левни подробно й обясняваше откъде да купи. Двамата майстори приготвиха бои, туш, креда и различни видове хартия и папирус. Тъй като Инокентий беше по-несведущ по хартиите, които тепърва навлизаха в България, а тук в Истанбул ги имаше вече от стотина години, Левни ефенди го учеше как да избира хартия. Имаше стотици видове хартия. Китайската беше най-добрата. Една поглъщаше цветовете, друга беше с различни примеси и нишки. Това беше цяло едно изкуство и старият турски миниатюриег учеше на него монаха. След като бяха готови, двамата мъже започнаха да си показват различни похвати в рисуването. Адюлазиз Левни ефенди показваше на Инокентий разликата между персийското рисуване, това на китайци и японци и турския начин на рисуване*.