Войвода

All

V глава “Боляровия хан “

Първи елен шестокрилец, други елен деветокрилец, а пък трети дванайсетокрилец.

Него язди Гюргя вила, най-млада, най-палава.

Ирис беше приближила устните си до ухото му и тихо, примамващо като лек повей на вятъра, му пееше. След малко тя продължи да говори:

- Ние, самовилите, обичаме много музиката и когато срещнем овчар го караме да ни свири на гайда или на кавал. Но всяка самовила се жени или бори с юнак.

Самовилите обичат да се къпят в езерата. Когато ще се къпят, те си събличат самовилските ризи и свалят от главата си самовилските венци - и тогава те стават моми като всяка мома, и могат да се грабят. Мнозина юнаци, па и овчари, като са налитали на такава група от самовили, сполучвали да уловят по някоя. Като се къпят те шраят, пляскат във водата и дотолкова се захласват, щото малко виждат какво става около тях.

Тоя момент издебват юнаците или овчарите, та им открадват ризите или венците и тогава ге стават същински моми и им пристават.

Самовилите са откърмили всички юнаци. Секула детенце е сукал мляко на самовила, затова е станал юнак, Крали Марко - също, чичо му Момчил юнак - също.

- Значи Момчил войвода също е пил от самовилско мляко, така ли? Сигурна ли си, че Момчил е чичо на Крали Марко?

Ирис беше учудена от интереса на Яне към Момчил войвода.

- Защо се интересуваш толкова от Момчил войвода?

- Защото Момчил е основателят на рода на Бимбелови. Ти също произлизаш от него. Разкажи ми още.

- Смятало се, че самовилите можели да причиняват силни ветрове и бури, да предизвикват суша или градушка. Въпреки красотата им хората се бояли от тях, защото те отвличали и убивали млади мъже, овчари и пътници, преминаващи през планината. Достатъчно било да те изпръ-скат с вода, не дай боже да те погледнат или ударят, за да онемееш, да ослепееш, да загубиш паметта си или да урадисаш (да се парализираш). С една дума срещата с тях носела болест или смърт. Затова хората избягвали местата, където можели да ги срещнат.

Такова е мнението на обикновените хора за самовилите, но ти знаеш, че това е едно митологично описание. Ти знаеш истината. Ние сме това, което сме!

- Можеш ли да ми кажеш нещо за змейовете?

Токораз Memo

478

Ятаган и Меч

- Какво искаш да ти кажа, ти самият си змей!

- А сигурна ли си, че съм змей?

- Така твърдеше баба Василка.

- А ако не е така?

- Змей си!

- Откъде знаеш? Разкажи ми за змейовете! Аз знам само нещата, които сам съм открил, може да има много неща, които да не знам. Може това, което ми кажеш, да обясни много от нещата, които ми се случват.

- Според народните песни и вярвания змеят е демон с образ на змия, човек и птица, с крила, крака и опашка. Тялото му е покрито със светещи люспи. Змеят е висша зла сила, пратеник на бога на злото и се стреми да разруши божествения ред. Живее в пещери, по високи планини и скали. Змейовете отклоняват или спират облаците и дъждовете, предизвикват суши като заприщват реки, пресушават езера или унищожават реколтата с дъждовни порои и градушки, причинявайки масов глад.

Змеят е бездушната част на човека, тази която ни влачи надолу. Това е частта у човека, която го кара да бъде първичен, неосъзнат, която го доближава до хаоса и безпорядъка. Ти смяташ, че змеят в теб те е накарал да си кесиджия, но грешиш. Кесиджията и змеят са две части на едно и също същество. Ти не си нито само змей, нито само кесиджия, ти си и двете едновременно. Това са двете ти същности, това са двете ти криле. Тялото на змия се гърчи и иска да пълзи, но е поставено между две криле, които летят. Това е страданието на змея, това е разкъсването на неговата душа. Ти имаш да изминеш още път в себе си, докато разбереш кой си. Това е важно за змея. Той цял живот открива кой е и изследва същността си. Това е Пътят на змея.

- Откога знаеш, че съм кесиджия?

- Откакто ме освободи от Ески сарай. Аз знам къде ходеше и изчезваше. Ти си кесиджия, аз го знам!

- И като разбра кой съм и каква е същността ми? - попита Яне - Какво ще правя тогава?

- Този път няма край! Ти все още мислиш с онази част от себе си, която се надява пътят ти да има край. Как си го представяш - как изпълваш Вселената или че си Бог? А може би си Дявола? Как си го представяш?

- Нали ти каза, че трябва да се опознавам, а когато го направя, какво ще правя?

- Ако си змей, ще престанеш да мислиш за себе си като краен и ще разбереш, че пътят ти на самопознание няма и не може да има край. Само малките души мислят, че има край и се нуждаят от него. Те смятат, че могат да постигнат нещата, а всъщност нищо не постигат. Някои от

IVтом “Войвода”

479

V глава “Боляровия хан “

тях, които са на по-високо ниво, говорят за самоусъвършенстване, но всъщност те се стремят да се усъвършенстват. Това означава, че имат идеал, а идеалът е измислен от тях самите. Самоусъвършенстването не е възможно. Всъщност всичко е самопознание. В теб нищо няма да се промени - нито ще прибавиш, нито ще отнемеш от себе си. Всичко е въпрос на самопознание и разбиране на това кой си. Само промяната на отношението към себе си носи истински Път и развитие. Ето, доскоро ти откриваше какъв си като човек. Трябваха ти години, за да разбереш змея в теб. После имаше идеята, че змеят е причина за голямата ти сила, че той ти дава възможност да убиваш без да те мъчи съвестта. Тогава ти реши, че змейската ти същност те прави кесиджия. Сега аз ти давам нова идея, че кесиджията и змея са две различни части от същността ти. Ако кесиджията в теб убива и е Демонът на Смъртта, тогава коя част от теб е змея? Задаваш ли си този въпрос? Следваш ли мисълта ми?

Яне беше потънал в думите на Ирис, за да не я прекъсва, той само кимна с глава.

- Защо след като змеят е добрата част навсякъде рисуват светец или ангел, който го пронизва? Защо змеят е рисуван като гнусно чудовище? От кого са изпратени убийците на змейове? Защо Василка искаше да те промени, ако не теб, то поне потомството ти? Защо винаги си имал влечение към нас двете с Божура? Коя част от теб е добра и коя лоша?

Змеят може да се превръща в красив млад мъж и да подмамва и отвлича жени. Той може да бъде победен от лековити билки: вратига, ко-мунига, синя горска тинтява, чемерика, перуника, набрани на Еньовден или през Русалската неделя.

- Много знаеш за това как може да бъде победен змеят! - каза Яне и се засмя. Ирис също се усмихна.

- Знам я, може да ми се наложи - каза тя като го гледаше закачливо. Той я хвана и я дръпна при себе си. След това я зави с постелята си, така че двамата лежаха в леглото един до друг. За пръв път беше в едно легло с жена.

- Това са бабини деветини, нали знаеш? Никой не може да избяга от змей!

- Повечето хора смятат змейовете и самовилите за бабини деветини, но ти вярваш, нали?

- Аз не вярвам, а знам. А какво е змейовото либе? Кажи ми, ти знаеш повече песни от мен.

Ирис лежеше до него и не се чувстваше неудобно. Тялото й не беше вдървено както неговото. Скоро започна да чувства топлина, най-сла- достната топлина, която досега беше усещал.

Ирис не знаеше дали Яне наистина се интересува толкова от змейо

Токораз Memo

480

Ятаган и Меч

вете и самовилите, но си личеше, че не му се спи и че му е приятно тя да му разказва.

- Змейовото либе или змейовата сватба - започна тя - е най-мисте- риозната любовна история, описвана в нашите митове и песни. Тя се разиграва между земна девойка и митичен змей. Тази идея е много популярна в различни варианти и се разказва в народните песни. Рядко се среща и обратният вариант - змеица се влюбва в земен младеж.

Змеят до голяма степен съвпада с образа, познат от християнския сюжет за битката на Свети Георги със змея: крилато и огнедишащо чудовище с тяло на змия. В народното вярване змеят произлиза ог смок или шаран, доживял 40 години без да го види човешко око. Змейовете обикновено са невидими за хората. Най-често се появяват във вид на внезапна вихрушка. Може и като безшумен вятър, трептяща мараня над нивите или като облак. Но понякога змеят си придава доста привлекателен вид, напет или красив момък.

Бате Яне, ти вид на привлекателен момък ли си приел? - каза тя и се засмя.

Яне само изръмжа.

- Разказвай! - каза Яне.

- Както цялата природа, напролет змейовете се събуждат, излизат от зимните си леговища и сменят кожата си. И ги обземат… любовни копнежи. Тогава започват да обикалят селата, да оглеждат момите, да ги залюбват и отвличат за свои невести. Също като селските младежи, змейовете търсят своята избраница сред девойките-лазарки, които се посвещават в моминството чрез пролетните обреди на Лазаровден и Цветница. А скоро след това се представят на големите хора на открито по Великден и Гергьовден. Там се събират всички моми, облечени в най-новите си и хубави премени, с пищни накити и с цялата си предизвика-телност към ергените. Ето защо сюжетът за змей-похитител на моми се появява главно в обредните песни на тези празници. Змеят, невидим за останалите, се показва единствено на момата, която избере. Обяснява й се в любов и я увещава да се ожени за него. Докато другите моми флиртуват с ергените, избраницата на змея отчаяно го моли да не я отвежда със себе си, а да изчака да завърши своето лазаруване или да се полю-лее на празничните люлки. Ако змеят повярва на молбите й, момата ще избегне злощастната участ на змейово либе и невеста. Според народното поверие мома, която е лазарувала и се е люляла на празничните люлки, става недосегаема за змейове. Но тази спасителна хитрина на момите обикновено не успявала. Още докато изрича молбата си за отсрочка, вихрушка-змей внезапно грабвала момата и я отнасяла към небето, а

IV том “Войвода”

481

V глава “Бопяровия хан

останалите хора само зървали високо във въздуха нейните жълти чехли, мярвали се някъде горе плитките й или късче от премяната й… Песни разказват и още по-драматични случаи за продължителна тайна любов между змей и мома. Тайната се разкривала едва когато девойката зали-нее, спре да тъче и да шие своя чеиз, не яде и не спи, не ходи по седен-ки и не се весели… Змеят се вмъквал през комина нощем при нея и един ден я отнасял със себе си, като оставял само безжизненото й тяло на земята. Но, ако майка й забележи навреме знак, че дъщеря й е залюбена от змей, може да я спаси с отвара от змейново разделно биле. Или момата надхитря змея сам да й разкрие как да се освободи от неговата власт - с помощта на билки или огън.

Понякога момата оставала подвластна на своя похитител и дори раждала дете-змейче - с човешки образ, но с крила под мишниците или друга физическа странност. За да не се превърне новороденото в змей, го предпазвали с таен ритуал, но вярвали, че то има силата на своя баща да прогонва митични хали, които унищожават посевите и обричат хората на глад и мъки.

- Ние с теб ще си имаме ли змейче? Ами ако детето ни се роди с опашка? - Яне се усмихваше. Той вече разбираше какво означават нещата, които като мит се разказваха за змейовете. Всичко беше много сериозно, но сега той лежеше до Ирис, нейната топлина достигаше до него и му ставаше толкова топло и приятно. - Ти имаш ли крилца под мишниците? Я чакай да видя! - като каза това Яне помилва красивите гърди на Ирис и се опита да я докосне под мишниците. Тя сигурно имаше гъдел, защото се огъна като лък в ръцете му.

- Пусни ме! - молеше се тя, като шепнеше, защото Божура спеше в другата стая. - Пусни ме! - тихо, но настоятелно, шепнеше тя. - Друг път ще ти разкажа!

- Искам сега! Искам сега да разбера къде са ти крилцата и можеш ли да летиш? -шегуваше се Яне. Той чувстваше топлината, която се излъчваше от тялото и лицето на жената. Чувстваше миризмата на кожата. Косата й ухаеше на прясно окосено сено. Той беше змей, а Ирис беше в ръцете му. Много добре знаеше, че самовилите нямат истински крила, както и змейовете не можеха да летят. Всички тези легенди имаха някакво реално обяснение. Той например беше разбрал, че може да скача много високо, че има изключителна бързина и сила и може да изпревари и да победи всеки обикновен човек. Яне знаеше за интуицията и предчувствията, които му помагаха да изпревари обикновените хора, за гласа на змея. Това наистина нямаше как да бъде разбрано от обикновените хора и те бяха измислили легендите за крилата, за огнедишащия,

Токораз Memo

482

Ятаган и Меч

за силата и тялото на змея. Сега Яне си играеше, но много добре знаеше, че Ирис няма криле.

Ирис заговори сериозно.

- Змеят представлява всички стихии. Той бълва огън, гмурка се под вода, лети и ходи по земята. Затова змеят символизира всички стихии. Той е първото същество създадено от Бог. Няма съмнение, че това е Дяволът, Сатаната или Луцифер. Според други вярвания именно змеят въвел ред в хаоса и е създал света и живота. Змеят винаги е бил символ на царската власт. Той носи силата и е връзката между небето и земята. Той е връзката между Бог и човек. Той не само е пазел българските царе, но днес пази и българските юнаци. Змеят е огледало, в него можеш да се огледаш.

Сега искаш ли да видиш крилете ми? - Ирис се закачаше с него. - Искаш ли?

Яне се учуди. Какво искаше да му покаже Ирис? Може би тя беше готова да бъде с него и това беше един любовен зов. Той също го искаше. Беше готов.

- Искам! - каза остро и сухо. Така или щеше да я предизвика, или да я накара да отстъпи. Яне беше готов и за двете неща. - Искам! - повтори той.

- Сигурен ли си? - питаше го Ирис. - Да не се уплашиш?

Яне вече беше започнал да си играе и нямаше от какво да се плаши, ниго имаше място за отстъпление.

- Да, искам!

- Изчакай тогава! - каза тя и излезе навън.

Яне беше учуден, не беше очаквал това. Какво ставаше?! Дали Ирис не го беше изоставила и на сутринта нямаше да се окаже, че се е пошегувала с него, като го е накарала да чака?

След малко отнякъде далеч се чу странна музика. Тя беше като далечно тихо биене на тьпан, но той издаваше звук, подобен на персийски барабан. Скоро се чу и нещо като саз. Яне беше учуден. Изправи се и седна на леглото. Вратата се отвори и някакъв силует влезе в стаята. Дъхът на Яне секна. Жената раздвижи тялото и ръцете си в нежен бавен танц. Тя беше облечена като турска кючекиня. Така бяха облечени султанските ханъми. Яне се сети, че Ирис беше прекарала много години в султанския харем. Жената танцуваше. Краката й не се движеха, а вдигнатите й преплетени ръце и извиващото й се тяло приличаха на змии, които се увиват една около друга. На шега Яне погледна под мишниците на жената и тогава видя. Не бяха криле, а татуирани четири точки в ромб, които оформяха нещо като каре. Очите му се хлъзнаха по извивките на тялото й. Тя свали ръцете си. Той се приближи и започна да целува тялото й. В унес

IV том “Войвода

483

V глава “Боляровия хан

тя отново повдигна ръцете си. Тогава татуираните четири точици още по-ясно се разкриха пред очите му. Тя извиваше тялото си в някакъв странен танц, после хвана дългата си руса коса и я вдигна нагоре, като я подаваше от ръка на ръка, а тя се “разливаше” като златен водопад. Това продължи, докато косата й, цялата сплетена в нещо като дебела плитка, не “кацна” върху главата й. Сега Яне си даде сметка, че досега косата, като дебела завеса, беше прикривала тялото на Ирис. Сега тя стоеше пред него, открила най-съкровените си места. Той доближи устни до горещата й кожа и нежно я докосна. Силна тръпка разтърси тялото на извиващата се жена. Как едно толкова леко докосване можеше да има толкова голяма сила? Ирис приличаше на чистокръвен расов красив кон, изпълнен с живот, нетърпелив, първичен, земен и тръпнещ в очакване, преизпълнен със сила и страст. Това беше тя! Тя го очакваше без свян, без обяснения и задръжки, без скрупули и мисли за бъдещето.

Яне продължи да целува тялото й, докато стигна до красивите й тежки гърди. Тя все още стоеше с вдигнати ръце. После целуна ямката на мишницата й. Тя потръпна и се огъна назад. Яне я подхвана, за да не падне. Почувства тялото й. Тя като че ли се разтвори и го пое. Яне потъна в сладостна забрава. Двамата дълго се движеха в някакъв божествен свят. Ирис все така беше с вдигнати над главата ръце. Яне не знаеше къде се намира, струваше му се, че лети. Не знаеше откога са така и какво се беше случило. Беше забравил, че на другия ден ще е сватбата им. Вече не беше сигурен, че тази жена е Ирис. Усещането беше божествено. Дали и на другите хора им беше толкова хубаво, когато са един с друг? Едва ли! Те с Ирис не бяха нормални хора. Това не беше човешка любов, това беше любов между змей и самовила. Яне смяташе, че небето ще се продъни, очакваше да чуе думите на Василка или нещо друго да се случи, но нищо такова не стана. Напротив, беше му много хубаво. Най-накрая Яне лежеше изтощен на леглото и едва дишаше. Ирис взе измачканата постеля и каза:

- Видя ли крилата ми?

- Да, какво означава тази татуировка?

- Това не е обикновена татуировка. Някога ние сме имали истински криле, но по-късно те са били заменени с ромб, който е показвал, че жената е самовила и посветена. Така сега са останали само тези четири точки - това са нашите криле. Видя ли ги?

-Да!

- Разбра ли какво означават?

- Да! С тези криле ти ме вдигна в облаците, сред звездите.

- Това са нашите криле. С тях ние можем да вдигнем всеки мъж и да

Токораз Memo

484

Ятаган и Меч

го накараме да лети. Това са нашите криле. Това е нашата сила. Разбираш ли сега?

- Да! Сега разбрах какво означават крилете и къде е силата на самовилите.

Жената излезе ог стаята. Яне се отпусна и спа като новороден. Тази вечер не сънува нищо. На сутринта се събуди и не знаеше дали това, което му се беше случило предната вечер, е било истина или сън. Яне стана от леглото. Тялото му беше вдървено. Дрехите му бяха приготвени и грижливо накатани от жените. Облече бялата си хаджийска риза, после и останалите дрехи. Внимателно и стегнато нави пояса си, наметна елека си, а на главата си сложи каука. Искаше да се ожени с каук на глава. В пояса си втъкна само красивата кама, която беше взел от Нурсултан Алиев.

В съседната стая се чуваше припрян шум. Явно жените също се бяха разбудили и вече се приготвяха. Вратата на портата се отвори и Кара Тозю наконтен се появи в двора на хана. Той беше нахлупил каука си па една страна. На ухото му, което се беше показало, старецът закачливо като млад ерген беше втъкнал стръкче здравец. В ръката си носеше бъклица, която повдигаше и канеше всички гости на хана да отпият от нея. Той беше видимо развеселен, но сам по-скоро разсмиваше хората. Гостите на хана скоро разбраха новината, че ханджията ще се жени. Всички те бяха поканени. Яне излезе пременен. Гостите на хана забелязваха камата, която беше втъкнал в пояса си. Бялата хаджийска риза изпъкваше под новите дрехи.

- Аз, Тозю Църнио и башвойводата Яне Боляров, ви каним па сватбата му! - крещеше с цяло гърло Кара Тозю. - Яне, Яне Боляров се жени! Нека всички разберат, че днес Боляровия род се събира с рода на Шей-таниге от Козбунар!

Гостите на хана все още не бяха тръгнали и не можеха и да помислят за тръгване. Кара Тозю ги увещаваше, че ще го обидят най-люго, ако не останат да почетат сватбата, него и войводата. Така хората бяха принудени да останат и поемаха бъклицата на този, който вече се наричаше Църнио. Кръсгю беше като пощурял. Той тичаше, въртеше се в кръг като изоглавен и се буташе ту в Яне, ту в баща си или пък в жените и гостите.

Ирис не беше доволна от това, което чуваше и виждаше, но нищо не можеше да направи. Скоро вестта, че ханджията на Боляровия хан се жени и че ще има зимает* се разнесе и из околните села и към хана за-прииждаха групи от гости. Скоро Инокентий се приготви да поведе младоженците към Старата черква.

- Къде е другият ти кум? - попита той Яне.

*зимает - обилна гощавка, пир, тържествено ядене

IV том “Войвода

485

V глава “Боляровия хан

- Маринчо каза, че ще дойде!

- И с един кум ще стане! - намеси се в разговора Кара Тозю. - Един кум не е ли достатъчен?

В този момент откъм Ходжиново се чу музика. Ог пътя над ниския хълм отначало започнаха да се виждат нещо като знамена. На тях обаче вместо хайдушки флагове се вееха пешкири. Музиката беше силна. Скоро се появи група мъже, най-отпред, яхнал Звездица, яздеше Маринчо Бимбеля - Страшния. Той беше засукал мустаци и приличаше на военачалник, зад когото се движи армията му. А тя беше многобройна - мъже и жени, натъкмени с най-новите си дрехи. Децата също бяха облечени като принцове. Всички бяха чисти, засмени и пременени. Кара Тозю се беше притеснявал сватбата на войводата да не бъде тъжна и малка. Той все още си спомняше сватбата на Сотир. Не искаше и войводата да се ожени по този начин. Яне Боляров не заслужаваше това. Затова бившият байрактар на кауците беше решил да включи в празнуването всички гости на хана. Добре дошли бяха и хората от околните села, дори случайно минаващите по пътя се включваха, ако нямаха някаква спешна работа. Сега обаче, когато видя Бимбелови да се задават, водени от главата на Бимбеловия род, Кара Тозю не успя да сдържи дъха си. Той извика силно и повдигна пищов над главата си. Скоро над хана се разнесе изстрел. Така байрактарят приветстваше най-големия в момента хайдутин в България - Маринчо Бимбеля - Страшния. Той гледаше Бимбелови и не можеше да не изпита гордост, че е част от този род.

- Аз произлизам от този род - каза гой в ухото на Ирис. - Ти също!

- А Яне? - попита тя.

- Двата рода - на Яне и нашият, винаги са воювали. Ти ще си първата омъжена за Боляров. Затова е дошъл самият Маринчо Бимбеля - Старшния да ви кумува!

Бимбелови вървяха бавно, а музиката им пригласяше. Всички хора, които ги гледаха, не можеха да се стърпят и тежка въздишка на възхищение се отделяше от гърдите им. Този, който беше видял тази гледка, щеше да я запомни за цял живот. Мъжете на Бимбелови до един бяха гиганти, силни и левенти. Те се движеха бавно, но движенията им излъчваха сила и самочувствие. Това не бяха хора, свикнали да се подчиняват и да прекланят глави. Силните им вратове показваха това. Веднага си личеше, че тези мъже са юнаци и хайдути, а Маринчо е техният войвода. От дясната страна на Маринчо беше Кралю.

Скоро Бимбелови стигнаха до Яне. Срещата стана пред бунара. Маринчо скочи от коня и двамата с Яне се прегърнаха. Всички наоколо, които имаха пушкала, загърмяха. Двамата най-славни водачи на родове и

Токораз Memo

486

Ятаган и Меч

войводи се бяха събрали не само в кръвно братство, но и в роднинство. Вярно, че в момента Болярови бяха слаби, но Бимбелови бяха чували от своя водач толкова много неща за водача на кауците Яне. Те знаеха, че е ставал три пъти башпехливан и бяха чували за борбите между него и Бимбеловите пехливани. Сблъсъкът между Марин и Яне беше възпят в песни. Песни се пееха и за Яне Боляров. Така че сега всички мъже искаха да видят водача на Болярови. Те, които винаги бяха искали да унищожат Болярови, сега, когато от тях беше останал само един, го подкрепяха. От тази сватба може би щеше да започне нов възход на Болярови, пък един ден можеше пак да се изправят едни срещу други.

Гостите на хана, които представляваха страната на младоженците, не знаеха, че Бимбелови ще са тук и повечето от тях се притесниха. Всички бяха чували ужасни неща за твърдостта и непреклонността на Бимбелови, за твърдата ръка на Маринчо и знаеха защо го наричат “Страшния”. Отначало те бяха много притеснени, но скоро се отпуснаха като видяха, че Бимбелови са дошли с добро.

След като поздрави Яне, Маринчо се приближи до Ирис. Тя му целуна ръка. После Кралю дойде да поздрави Яне като свой учител в пехливанската борба. От одеве те двамата с Кръстю се гледаха изпитателно като котка и куче. Кръстю трябваше да помогне на Инокентий и той му беше сложил бяла дреха отгоре.

- Какво сте се ококорчили, бре? - извика им Кара Тозю и тупна двамата по гърбовете. - Вие сте роднини, така да знаете! Я се прегърнете!

Двамата се прегърнаха, но се стискаха силно. Кръстю беше облечен с монашеската дреха, но не отстъпи на Кралю. В този момент Кара Тозю поздравяваше Маринчо. Много пъти, по заръка на войводата, гой беше ходил в Пашакьой и двамата добре се познаваха. До тях се чу пъ-шкане. Прегръдката на двете момчета беше прераснала в стискане и бо-ричкане. Никой от двамата не искаше да отстъпи. Лицата им се бяха зачервили. Те се стискаха силно с цел да откажат и прекършат другия. Явно по-големият Кралю вземаше надмощие, защото бавно започна да вдига Кръстю от земята. Синът на Кара Тозю и внук на Кара Колю не се предаваше, той също се бореше да извади дъха на Кралю. В този момент силен шамар зад врата на Кралю накара шапката му да отлети.

- Какво правите, бре! Дошли сме на сватба, а не да се борите! - извика Маринчо, а веждите му се бяха свъсили. Кръстю също “изяде” един шамар от баща си. Хората се успокоиха, защото всички се бяха притеснили, докато гледаха двете момчета. След това Инокентий поведе младоженците, а след тях бавно пристъпваха Кара Тозю и Маринчо Бимбеля.

Сватбата се проведе в Старата черква. Инокентий ги венча, а кумове им бяха Маринчо и Кара Тозю.

IV том “Войвода

487

V глава “Боляровия хан “

Това беше най-голямата сватба виждана досега. Всеки човек, който минеше по пътя, се отбиваше и оставаше в хана. В двора на хана горяха много огньове. Бимбелови си издигнаха палатки. На огньовете се варяха курбани, а Кара Тозю изпече на чевермета повече от десет коча. Булките на Бимбелови се грижеха за това пред всеки от гостите да има достатъчно храна и пиене. Всички се веселяха. Ядоха и пиха три дни и три нощи. Тази сватба беше чудо невиждано. Идваха хора от всички села и си отиваха, за да разкажат в къщи какво са видели. Никой от гях не си тръгна с празни ръце. Музиката не спря да свири три дни и три нощи. Всички разбраха, че това е царска сватба. Като царе изглеждаха и двамата мъже - Яне Боляров с камата в пояса и Маринчо Бимбеля - Страшния.

Чак след три дни Бимбелови си тръгнаха. Те тръгнаха така, както бяха и дошли - бавно и невъзмутимо като река. Музикантите вървяха пред тях и ги водеха. Марин яздеше отпред Звездица, като че ли предвождаше армия. Макар да бяха яли и пили три дни и три нощи, Бимбелови се оттегляха като войска след победа и с нищо не показваха, че на някои от тях някои дни и нощи им се губеха.

Дните минаваха. Мина много време преди нещата в хана да се успокоят. Яне изпрати по Кара Тозю хабер на Сотир, че се е оженил. Изпрати армаган на него, на жена му и на сляпата им щерка Марийка. Гой знаеше, че дори да беше поканил приятеля си, Двойнобелязания нямаше да го почете, затова, за да не го кара да се чувства зле и да му отказва, той не го беше поканил.

Вестта за сватбата продължаваше да се носи дълго след като тя беше свършила. След сватбата Боляровия хан се прочу и все повече хора отсядаха в него. Чак сега като че ли те бяха разбрали кои са Болярови, макар да бяха живели тук от векове. Яне не знаеше дали хората свързват, че той е Яне войвода, но сега това не го интересуваше.

Яне си почиваше. Кара Тозю се грижеше за земята и нивите, а Божура и Ирис се грижеха за хана. Пременен в новите си дрехи, Яне обичаше да обикаля из земите си и да мисли кои да са следващите земи, които да купи и да присъедини към Боляровия хан. Той се сети, че все още не е влизал в Дяволската дупка. Там беше последното съкровище на Вълчан, което Яне се готвеше някой ден да вземе. Щеше да го направи заедно с Кара Тозю и Кръстю и тогава трябваше да купи земята. На Вихър и Сянка им се роди малко кученце. Всички му се радваха много. Яне го кръсти Фурия. Едно от любимите му неща беше да се разхожда, Фурия да си играе в краката му, а горе в небето, високо над него, да се стрелка ятото гълъби. Всичко това го успокояваше. Яне вече беше заб

Токораз Memo

488

Ятаган и Меч

равил неуспешната си мисия в Кавказ и вярваше, че времето да се радва на живота си вече е дошло. Беше заобиколен от любимите си хора. Всичко в хана и със земята беше добре, така че беше спокоен.

Понякога се сещаше за обърканите думи, които му беше казал онзи арменец в Кавказ. Дали имаха някакъв смисъл, или бяха плод на страха и ужаса пред смъртта? Яне се опитваше да си ги спомни, но всичко от онази вечер беше много объркано в главата му и той се ужасяваше от това, което беше направил. Така и не разбра какво искаше да му каже арменецът. Запомни обаче колко хладнокръвен беше и как спокойно беше приел смъртта.

Една вечер двамата с Кара Тозю седнаха и старият мъж започна да говори:

- Най-далечната нива в Мишето ще сеем с жито и тази година. Вчера ходих на Гьол Търла. Там някой краде от нивите ни, сигурно е някой от Кочачово (днес село Кочово). Ще го заловя и хубаво ще си плати. Земята в Улук Пара е хубава, но горната река пресъхна и някои ниви изгоряха.

После Кара Тозю му разказа всичко за нивите им. Те имаха земи в Клюнка, Боязък Пара, Кавак Пере, Иризлика, Бух тепе, Баш пере. Дока-то слушаше, Яне мислеше какво ли беше станало със земята на Ирис в Козбунар. Сега кой ли обработваше Пъшкавица? Трябваше да провери и едни ден да отиде и да си вземе това, което му се полагаше.

Един ден се разнесе слух, че някакъв турски бей си построил конак в землището между неговата земя и Ходжиново (днес Богданица), точно там, където в река Сушица се вливаше рекичката, която минава покрай параклиса му и която се наричаше Черкезица. Той заградил голям двор и построил висока къща на два ката. Яне нито го беше чувал, пито го знаеше.

Една сутрин Яне “вдигна” ятото п>лъби, но когато те се прибраха, установи, че няколко от тях не се бяха върнали.

“Сигурно са се загубили или са се забавили” - помисли си той.

Гълъбите обаче не се върнаха и на другия ден. Така ден след ден гълъбите му започнаха да намаляват. Трябваше да види какво става. Може би сокол се беше появил наоколо. Ако беше така, Яне трябваше да го прогони. Забеляза, че когато се разхожда долу покрай параклиса и продължи по Черкезица, гълъбите му стават все по-притеснени. Един ден Яне тръгна след тях. Беше облечен с чиста бяла риза на светлосини черти. Отгоре беше облякъл новия си къс елек от сватбата. Беше препасал пояс, а в него втъкнал камата на Нурсултан Алиев. Свали меча си от стената и препаса и него на пояса си. Яне беше облечен по-скоро като чорбаджия, отколкото като селянин или

IV том “Войвода

489

V глава “Боляровия хан “

ханджия. Приглади и засука гъстите си буйни руси мустаци. Трябваше да види какво избива гълъбите му и да сложи край на всичко това. След това Яне “вдигна” гълъбите и тръгна след тях към аязмото. Реши да не взима със себе си Фурия, за да не му пречи.

Яне гледаше нагоре към гълъбите, които ту се стрелкаха, ту някои от тях правеха каваци и се спускаха току до земята. Той наблюдаваше цялото това представление, но най-много от всичко му харесваше това, че като следеше гълъбите, всъщност гледаше към небето. Като че ли досега не беше забелязвал чистото синьо небе и белите пухкави облачета, които преминават през него. Сега той за пръв път обръщаше внимание колко чисто, красиво и безбрежно е то. За него вече нямаше съмнение, небето беше живо и дишаше, така както диша всеки човек.

Яне вървеше така и стъпваше по сочната зелена трева. Той чувстваше мириса на зелено и му ставаше толкова леко. Скоро отмина аязмото и продължи надолу по Черкезица. Прекоси реката и продължи да се движи. Вървеше покрай някаква ниска горичка по-скоро обрасла с храсти, отколкото с дърва. Вървеше сред гората и продължаваше да следи гълъбите си. Техният танц искрено го радваше. Изведнъж в небето се появи черна сянка и гълъбите мигом се разпръснаха. Те се разлетяха във всички посоки. Ето кой е бил виновен за това, че гълъбите му намаляваха! Яне тичаше през гората, като продължаваше да гледа нагоре. Вече не знаеше дали се намира в собствената си земя, или е на територията на турския конак. Сега това нямаше значение. Скоро стигна до края на гората и тогава го видя. Той беше облечен като българин, но си личеше, че не е. До него в земята беше забита стойка за соколи. Яне си спомни лова на соколи на султана, който беше виждал в Истанбул. Зад него пасеше великолепен кон, завързан за едно дърво. Ето кой беше виновен! Соколът не беше див. Този човек ловуваше със сокол и избиваше неговите гълъби. Яне застана неподвижен и искаше да огледа по-добре мъжа. В него имаше нещо, което му беше познато. Какво ли? Тогава го видя. На кръста на мъжа висеше великолепно оръжие. Яне се вгледа по-добре. Не, не можеше да има грешка. Той много добре беше запомнил това оръжие. Беше го видял преди не повече от година-две. На кръста на наглия натрапник висеше Меча на емира. Същото това оръжие той се беше поколебал дали да вземе. Това беше ятаганът на Нурсултан Али-ев. На неговия кръст пък висеше камата на водача на кавказките родове. Ето, че двете оръжия пак се бяха срещнали. Някаква невидима сила беше срещнала хората, които носеха тези две оръжия. Дали мъжът не беше самият Нурсултан Алиев? Яне изтръпна. Много добре си спомняше как беше убил и прерязал гърлото на водача на Кавказ. Беше сигу

Токораз Memo

490

Ятаган и Меч

рен, че е мъртъв!

- Кой си ти? - извика мъжът след като го забеляза. - Какво правиш на моя земя?

Яне не беше сигурен на чия земя е, но сега това нямаше значение. Важното беше, че мъжът със сокола избиваше гълъбите му. Той беше застанал неподвижно и се опитваше да си спомни откъде познава този човек, къде е виждал лицето му. Може би ако мъжът беше облечен в турски дрехи, щеше да го познае, но сега не можеше да се сети. Щом носеше Меча на емира трябваше да е от Кавказ, но нещо друго се въртеше в главата на Яне, но не можеше да се досети и то постоянно му убягваше.

Мина доста време преди Яне да реши да отговори на мъжа пред себе си.

- Тези гълъби, дето твоя сокол ги избива, са мои! - е твърд глас рече той.

Мъжът отсреща говореше на български. “Да не би да е българин?” -

помисли си Яне.

- Защо си въоръжен? - попита мъжът срещу него.

“Значи все пак се притеснява!” - Яне беше объркан.

- Така си ходя - твърдо отвърна Яне.

- Ще се приближа да те видя - каза човекът.

Яне искаше същото. Той искаше да се разберат. Ако мъжът беше от конака, трябваше да се договорят, иначе нямаше да могат да правят ком-шулък. От одеве мъжът беше сложил ръка върху кокалената дръжка на ятагана си, но това движение не изглеждаше заплашително, а по-скоро като предпазване. Мъжът се приближаваше предпазливо и изглеждаше все по-притеснен. Тогава изведнъж Яне каза:

- Не искам повече да ловиш моите гълъби! - думите бяха изречени не като молба, а по-скоро като заповед. Така беше свикнал да говори Яне Боляров. - Ако не спреш да убиваш гълъбите ми, ще прострелям сокола ти!

Изведнъж мъжът се затича срещу него. Нападаше ли го? Яне го виждаше, но реши да изчака. Мъжът беше въоръжен е ятаган, а той беше взел меча си. Изведнъж мъжът рязко спря, точно така както беше тръгнал. Той гледаше Яне стъписан. Яне го беше респектирал е това, че не беше помръднал от мястото си, а беше приел нападението съвсем спокойно. С това беше прекършил волята на мъжа е ятагана. Мъжът пре-мигна няколко пъти с очи. Той като че ли не вярваше на това, което виждаше. Откъде познаваше този мъж? В този момент онова чувство, което го беше спохождало през целия му живот, което го беше пазило и му беше помагало толкова много пъти, го обзе е най-голямата си сила, е която го беше чувствал досега.

IVтом “Войвода”

491

V глава “Боляровия хан “

Мъжът насочи острия си поглед в него. За учудване на Яне обаче в този поглед омразата постепенно се замени от учудване, а след това от силна изненада. Яне също беше изненадан. Пред очите му като че ли се движеха множество воали, които един след друг се отместваха и Яне започваше да вижда истината, а тя беше по-невероятна от всичко друго. Змеят в него се събуди и се раздвижи и скоро се завъртя неистово в него. Някаква древна сила го караше да се чувства не на себе си. Не знаеше какво да мисли, стоеше като вкаменен и отказваше да приема това, което беше разбрал. Устните му се движеха, но ушите му бяха заглъхнали от откритието, което току що беше направил. Устните му мълвяха, но той не ги чуваше, а те повтаряха:

- Ти?!? Ти?!? Ти?!?

край на четвърта част

Токораз Memo

492

Ятаган и Меч