Войвода

Докато се движеше из уличките, над града се спусна гъста мъгла. Тя беше неговият съюзник и щеше да забави сеймените, които скоро щяха

Токораз Memo

212

Ятаган и Меч

да блокират улиците на нощния град. Скоро над целия Истанбул се стелеше гъста лепкава мъгла. Тази мъгла беше като изпълзяла от преизподнята. Тя като че ли носеше със себе си фигури и образи, които се движеха вътре в нея. Яне гледаше мъглата и й се отдаде. Той като че ли “потъна” и “се разтвори” в нея. Тя беше жива. Изведнъж стана така все едно попадна в утробата на някакво чудовище. Всички хора и животни, които срещаше, като че ли се създаваха пред очите му. Те “изплуваха” от гъстата мъгла, а след като се разминеше е тях отново “се разтваряха” в мъглата. Яне изпита усещането, че това представление е създадено специално за него.

Както вървеше, почувства някакво движение зад себе си. Обърна се, но не забеляза нищо, мъглата му пречеше. Отново продължи напред. Вече се намираше на чаршията, пряка уличка на която беше улицата е къщата на Адюлазиз Левни. Още миг и щеше да кривне в уличката. Яне зави, но в последния момент обърна глава и огледа улицата зад себе си. Мъглата беше толкова 1ъста, че нищо не успя да различи. Все още беше е черната кесиджийска дреха и шамията, която прикриваше главата му. Реши да се преоблече чак когато влезе в дворчето на миниатюриста. Там, прикрит в китната градинка на Шакюре, щеше да смъкне черната дреха. Той усещаше миризмата на кръв по нея.

Яне тръгна към къщата на миниатюриста и тогава го видя. Той стоеше точно пред кесиджийската къща. Отляво беше джамджъкът на кафеджийницата на Хасан ага, а отдясно - входът на кесиджийската къща. Беше като призрак или привидение и мъглата му придаваше още по-зловещ вид. Някакво магическо същество стоеше пред него.

Яне спря. Грешка нямаше, пред него стоеше силуетът на кесиджия. Макар целият да беше облечен в черно, българинът ясно различи очертанията му.

Колкото и да беше странно не изпита никакво притеснение, нито страх. Направи още няколко крачки напред. Много добре знаеше кой стои пред него. Когато двамата застанаха съвсем близо един до друг, за Яне вече нямаше никакво съмнение, това беше Юсуп, облечен като кесиджия. Отдавна Яне не се беше чувствал така. Спомни си времето, когато се изправяше пред Велко. Тогава се беше чувствал по същия начин. Юсуп беше почти две глави по-висок от него и поне два пъти по-тежък. Дори под черната дреха Яне виждаше изпъкналите му гърди. Ортомата на Яне беше прибрана в ръкава му. Той я беше прибрал, за да не му пречи, докато се прибираше по пътя. Яне бръкна и извади двете ками, по една във всяка ръка. Сега му стана ясно какво беше станало. Юсуп беше видял нападението и понеже знаеше, че кесиджия не се лови с обикновена войска, се беше преобразил на кесиджия, за да го проследи и

IVтом “Войвода”

213

IIглава “Истанбул”

убие. Дали така не беше станало и предният път? Може би Яне грешеше относно задачите на Юсуп. Може би задачата на арапа-кесиджия не беше да убие някого, а да го предпази. Яне си спомни, че миниатюристът му беше казал, че при предното нападение нямало убити. Той си спомни как гвардейците се бяха разлетели след ударите с ортомата на Юсуп, но той ги беше пазил, не беше убил нито един от тях, не беше посегнал и на Великия везир, и на Кара Мустафа. Яне знаеше, че с орто-ма е много по-лесно да убиеш, отколкото да предпазиш някого.

Ето какъв беше Юсуп. Той не беше истински кесиджия и не убиваше, а предпазваше хората, които кесиджиите нападаха. Сега Юсуп идваше да го убие. Яне беше готов. Сърцето му дори не трепна. Той беше змей. Макар и много по-нисък той се изпъна като струна пред мъжа.

- Янеее… - като шепот каза кесиджията пред него. Този глас като че ли идваше някъде от много далеч. Яне беше чувал гласа на Юсуп. Той беше като биене на тъпан, дебел и гърлен, а гласа, който сега чуваше, като че ли не беше на арапа. Мъжът го познаваше и знаеше името му. Още като чу гласа Яне разбра как трябва да се държи. Той се сети за тихия глас шепот, който наричаше “змейски”. След като чу името си Яне веднага се сети какво да каже. Българинът беше учуден, че Юсуп знае името му, но колко повече арапът щеше да е учуден като разбереше, че Яне знае неговото име.

- Юсуп… - Яне произнесе името на сейменбашията със змейския глас. С този глас той говореше на хора и животни и ги подчиняваше на волята си. Чак сега започна да разбира. Спомни си случката пред Топкапъ сарай, когато Юсуп с двамата сеймени го беше нападнал. Тогава Яне беше помислил, че намесата на Адюлазиз Левни ефенди го беше спасила. Колко много се беше лъгал. Сега Яне вече беше сигурен, че всичко това, което се беше случило, е било представление. Юсуп прекрасно е знаел кой е той. Може би го беше следил и при обиколките му из сарая на султана. Но Яне искаше да въздейства още по-силно и тук му дойде една идея. Много пъти досега се беше сблъсквал с едно име. То се появяваше винаги, когато Яне се бореше или се превръщаше в кесиджия. То беше “Шейтан”. Яне знаеше, че така наричаха рода на Велко и Георги, но дали нямаше още нещо? За да провери, Яне каза:

- Шейтан!

Кесиджията пред него трепна. Явно наистина имаше нещо в това име. Кесиджията пред него се беше издал. Той беше загубил. Яне беше разгадал някаква тайна, но каква? Това име, тази дума, имаше някаква сила, но Яне не знаеше каква е тя.

- Откъде знаеш? Откога знаеш? - попита с глас като шепот Юсуп. Макар гигантът да говореше много тихо и отстрани никой човек да не

Токораз Memo

214

Ятаган и Меч

можеше да различи нито една дума, Яне разбираше всичко.

- Ти ми кажи! - Яне нагло отговори на въпроса с въпрос. Той се възползва от това, че щом двама кесиджии се изправят един срещу друг в смъртоносна битка, те за нищо на света не бива да лъжат. Кесиджията можеше да убива обикновените хора и да ги лъже, но не можеше да постъпва така с друг кесиджия. Кесиджиите бяха друга категория хора. Яне реши да научи нещо повече за кесиджиите от мъжа стоящ пред него. Дали той знаеше нещата, така както ги знаеше Яне?

- Юсуп, знам, че си дошъл за мен, но преди това искам да те питам нещо!

- Аз теб също! - отговори веднага мъжът отсреща.

Яне реши да пита направо. Скоро щеше да има битка и нямаше време за губене.

- Кои сме ние, кесиджиите?

- Ние сме змейове. Някъде ни наричат аджари или дракони. Всеки истински кесиджия е дракон. Ако не си дракон, силата на гузната съвест ще те смачка. Ние можем да убиваме без да изпитваме чувство за вина. Нашата душа е изпепелена от вътрешния ни огън. Затова навсякъде ни рисуват с огън, излизащ от ноздрите ни. Обикновените хора вярват, че отвътре ние сме изпълнени е огън, че оттам идва нашата сила и затова изпепеляваме всичко.

Ние обаче сме свързани както с огъня и светлината, така и с мрака. Кесиджиите сме хора, които както се казва “не хвърлят сянка”. Ние сме толкова леки и толкова малко присъстваме в този свят, че сме почти безтелесни. Светлината минава през нас без да я задържаме. Затова се казва, че ние летим. Това е полетът на змея. Това символизира въздухът и така ние имаме в себе си огън, въздух, вода и много малко земя.

- Всички кесиджии са змейове, така ли?

- Така!

- Но всичко това важи и за обикновените воини.

- Да, но воините убиват само воини и се изправят пред други армии. Воинът не се чувства гузен само ако е убил човек, на когото преди това е дал избор да се бие. Ние можем да убием всеки, независимо жена, дете или старец. Можем да убием десетки и стотици хора само за да се доберем до истинската жертва. Воините ценят човешкия живот, а ние не. Това е разликата между нас. Затова воините не ни харесват. Те правят разлика между воин и убиец. Ние сме убийци!

Това е така, защото ние не сме хора. Хората са като водата, а ние сме като зехтина. Макар да сме заедно, никога не се смесваме и винаги сме отгоре. Ние винаги изплуваме над хората, защото не сме хора, а сме по-висши от тях.

IVтом “Войвода”

215

II глава “Истанбул

Кесиджията отнася със себе си душата на мъртвия. Ние сме като черните птици на смъртта. Ние сме тези, които наричат ангели, мелек или архангели. Само змей може да бъде кесиджия. Болката, смъртта, страданието “полепват” по обикновените хора, а по змея не. Трябва да знаеш и нещо друго. Змеят никога не се привързва и не цени човешкия живот, той не може да обича. Дори без да иска змеят наранява близките си, защото е твърд и желязната му броня и люспите му надират по-меките същности на хората около него. Това е от неговата сила, от чувството му за мисия, от пламъка и устрема му. Змеят не изпитва състрадание и жал.

Кесиджията убива без емоции и чувства. За да убиеш кесиджия, преди това трябва да убиеш “сянката” му.

Яне слушаше и знаеше, че му предстои да направи избор, дали да бъде кесиджия, или не.

- Изкушението е в силата, в могъществото, в това, че имаш власт над себе си. Тогава започваш да се смяташ за богоравен. Това е една от най-големите борби на кесиджията. Когато свикнеш да отнемаш живот, с времето преставаш да цениш човешкия живот. Тогава трябва да спреш и да си дадеш сметка за стойността на човешкия живот. Който не цени живота на другите, не цени и своя собствен. Ако убиваш без да изпитваш жал, никога не можеш да оцениш собствената си душа!

Коя е най-голямата сила на змея? Знаеш ли?

Яне мълчеше, а “сянката” пред него продължи:

- Много хора се стремят към силата, но не знаят в какво се състои тя. Знанието е сила! Знанието е по-голяма сила от самата сила! Знанието дава повече сила от властта, контрола и фанатизма. Знанието осмисля всичко останало.

Яне се вълнуваше от нещо друго, което през цялото време го интересуваше и то беше по-силно дори от притеснението от предстоящата битка.