Войвода

Това, че башибозукът вървеше най-отпред, спаси кауците. Те размениха изстрели. Яне успя да поведе дружината преди безразборно да са се нахвърлили върху турците. Башибозукът изпита яростта и настървението на кауците и силата на кухите патрони. Всеки, който беше уцелен, отхвърчаше, сякаш някаква невидима сила го запокитваше назад. Турците бяха стъписани. За пръв път виждаха такова нещо. В тези куршуми имаше някаква невидима джинска сила. Яне използва това стъписване и тичешком поведе кауците към най-близкия връх. Качиха се горе и там започна неравна битка. Биха се три дни и три нощи, но бяха

Токораз Memo

114

Ятаган и Меч

сгащени от турците. Докато хората на Махмуд и башибозукът нападаха, еничарските орти направиха стан, задимяха казаните им, но не влязоха в битката. Техните чорбаджии отказаха да влязат в битка с бандити. Еничарите бяха хора горди и не смятаха раята и бандитите за равни на тях. Това помогна на кауците да издържат толкова дълго.

Башибозукът беше най-настървен при атаката срещу тях. До първата вечер бяха убити двама кауци. Това бяха братята Методи и Милуш. Най-големият им брат Милко и най-малкият - Младен, плакаха със сълзи, докато дълбаеха гробовете. Яне не спа, а стоя омърлушен цяла нощ пред гробовете. На вечерта на втория ден убиха Бичо и двама от синовете на дядо Спас - Стоян и Сотир. Кара Тозю, Шибил и Шабан отидоха при Яне.

- Ще погинем тук, войводо! - каза Кара Тозю. - Още един ден няма да издържим! Барутът вече привършва!

Яне не знаеше какво да предприеме.

Вечерта на третия ден се случи това, което чакаше войводата. От небето заваля ситен дъждец, а вече се стъмваше. Яне знаеше, че този дъждец ще намокри барута и на другия ден няма да могат да пушнат ни веднъж. Приведен тръгна да предупреди кауците, че ще се изтеглят. Мина зад всички камъни, зад които трябваше да има защитници на върха. С ужас откри, че и двамата братя, синовете на дядо Мане - Милко и Младен, са простреляни от вражески куршум. Така всички синовете на дядо Мане бяха мъртви. От баща на четирима смели и юначни синове, дядо Мане беше останал без нито един. Техният най-малък братовчед също беше мъртъв. Тялото му беше на парчета. Това беше Стоичко. Шибил Али също беше мъртъв. Беше мрачна нощ за кауците. Освен приятели всички бяха загубили и роднини. Направиха гробове и закопаха всички в една редица. На всеки гроб поставиха кръст. Освен седемте гроба, над които Инокентий извърши християнска церемония и зауп-окойна молитва, направиха и един за Шибил, но той беше без кръст. Яне нареди да издълбаят още четири гроба. Ако турците знаеха, че са 18 щяха да помислят, че са загинали 12. Това можеше да запази някои от кауците, ако други бъдат заловени. Турците бяха богобоязливи и не смееха да оскверняват дори християнски гробове. Дъждът им помогна по-лесно да издълбаят гробовете. Посреднощ тръгнаха. Бог беше с тях, защото дъждът се усилваше все повече и повече и прикриваше бягството им. Освен дъжд скоро светкавици започнаха да раздират небето. Яне пусна Буря пред тях и всички я последваха.

На сутринта кауците бяха далеч от мястото на битката. Мястото, къ-дето се бяха били и живота си бяха загубили осем смели мъже, беше запомнено от народа и този връх от тогава се наричаше Хайдушки камък.

IVтом “Войвода”

115

I глава “Велковата дупка

Яне беше покрусен и трябваше да признае, че кауците са разбити. Единственият начин да запази живота на момчета беше да ги разпусне, всички поединично да се покрият и да се спотайват до другата пролет. Яне ги събра и им заговори. Не можеше да разбере дали от очите им течаха сълзи, или това беше от дъжда. Останалите братя бяха Стоил и Стойчо, те бяха загубили седем от братята и братовчедите си. Как щяха да се приберат и да кажат на баща си, Яне не знаеше, а как щяха да кажат на вуйчо си, че всичките му синове са мъртви? Шабан Али също беше загубил брат си.

- Кой къде ще ходи? - попита войводата.

- Ти къде ще си, войводо? - попита Кара Тозю.

- Аз ще отида при момичетата в Шейтанкьой. Ти с мен ли ще дойдеш?

- Не, аз ще отида със Сотир в Бачкьой.

Колю Майтапа каза, че ще се прибере в селото си, Шабан явно щеше да направи същото, отец Инокентий щеше да се прибере в манастира и там отново да се отдаде на презвитерска дейност. Дядо Личо щеше да тръгне с Яне. Така кауците се разделиха и всеки тръгна по собствения си път. Тази зима беше много трудна и мъчителна за всеки един от тях. Демони и кошмари преследваха Яне. Момичетата усещаха, че той се е променил. Вече не се смееше, не пееше и не си играеше с тях. Двете сестри бяха започнали да порасват. За тях се грижеше дядо Личо. Сърцето на стареца се късаше като гледаше как се измъчва войводата. Явно той беше приел в душата си греха за смъртта на младите им другари.

Само като се сетеше за дядо Мане, сърцето на Яне се късаше. Кои бяха останали от кауците? Той! Той вече не беше здрав и силен човек. Занданът и заточението не бяха успели да го пречупят, но гузната съвест и мъката по погиналите младежи успяха. Кара Тозю беше вече на повече от четиридесет години. Почти на толкова беше и Шабан Али, който беше загубил брат си при Хайдушки камък. Колю Майтапа също не беше млад. Млади бяха двамата оцелели от всичките братя - Стоил и Стойчо. Стойчо беше ранен в ръката. Ако двамата повече не се появяха, Яне нямаше да се обиди. Техният род беше преизпълнил дана си за освобождението на България. Повече не можеше да иска от тези смели и силни мъже. Другият жив каук беше дядо Личо, който вече не ставаше за хайдутин и Яне смяташе повече да не го взема със себе си в планината. Краката на стареца се бяха изкривили и всеки път щом спираха да починат на лицето му се изписваше болезнена гримаса. Яне знаеше, че дядо Личо е с хайдутите, защото му е благодарен за това, че го беше спасил, но повече не искаше да причинява болка на гайдаря. Последният оцелял каук беше Сотир Манолов. Мъжът с белега също имаше своите демони, които го преследваха. Това беше останало от кауците.

Токораз Memo

116

Ятаган и Меч

Напролет Яне остави дядо Личо и сам отиде до хайдушката поляна. Там го чакаха Сотир и Кара Тозю, а също и Стоил, и Стойчо. Това, което най-много го изненада, беше, че старецът, този на когото всичките синове бяха погинали, също беше тук. Той беше извадил от скрина старата си пушка “арнаутка”. Тя беше по-висока от човешки бой и смешно стърчеше над превития и смазан от мъката баща. Старецът беше препасал ятагана и сложил стария си каук. Яне го видя и се усмихна, но му стана тъжно - горчиво тъжно, а от очите му потекоха сълзи. Мъката определяше действията на дядо Мане. Първото нещо, което Яне искаше, беше да благодари на стареца. Той подви коляно и целуна сухите му ръце. Старецът се чувстваше неудобно. Войводата, наследникът на Вълчан и Велко, да коленичи пред него. Яне благодареше, но и искаше прошка. Сълзите му покапаха върху сухите ръце стареца, както благодатен дъжд полива суха нива. Дядо Мане стоеше изправен и също плачеше. Корави мъже бяха кауците, водили толкова битки, видели какво ли не, но и те не издържаха. Кара Тозю също се разплака, но се ядоса на себе си и на останалите.

- Какво сте се разциврили, бре! - скара се той на най-близките около себе си. - Като жени сте!

- Войводо, казвай какво да правим, че сме се размекнали!

Но Яне не можеше да отговори, защото устните му мълвяха:

- Какво правиш тук, дядо?

- За какво да живея, войводо? Искам и аз да умра! Те убиха соколите ми! Тези, които бяха радост за очите ми, тези, които трябваше да са моя отмора и да ме продължат. Нищо не ми остана от тях, войводо! Само пепел, която бавно изтече между пръстите ми! Не успях да ги запазя, не успях да ги отчувам (опазя). Няма по-голямо наказание за един баща от това да погребе децата си. Ето, аз ги погребах всичките, за какво да живея? Как ще посрещам слънцето всеки ден, като се чувствам гузен? Как да живея, когато тях вече ги няма? За какво да живея? Как ще погледна хората в очите? Не заслужавам да живея нито ден повече! Синовете ми, моите соколи, са мъртви, аз за какво да живея! Не искам и ден повече да прекарам на тая земя! Чувам гласовете им там, от отвъдното! Те ме викат при себе си! Аз говоря с тях и една част от мен вече е при гях. Не искам да живея, войводо! Но и не мога да се самоубия, защото това ще означава слабост и страх, а аз не се страхувам! Не искам да отстъпвам! Искам да умра в битка и да положа поне няколко от техните убийци в земята! Аз пшребах четири сина! Вече не съм човек аз, сянка съм!

Като говореше това в думите на дядото нямаше нито обвинение, нито гняв към Яне, но войводата разбираше, че голяма част от вината беше негова. Може би, ако беше запомнил изхода от лабиринта… Сигур

IVтом “Войвода”

1 17

1 глава “Велковата дупка”

но не беше толкова добър войвода като Велко и Вълчан. Голяма част от вината за случилото се на Хайдутски камък беше негова и Яне не се заблуждаваше или успокояваше.

Шабан и Колю не се появиха. След няколко дни дойде Шабан, бил болен, но Колю така и не се появи. По-късно разбраха, че през онази зима неговите съселяни го намерили обесен на една греда в къщата му. Този, който разсмиваше всички и беше винаги сърцето на компанията, се оказа, че е бил тъжен и сериозен човек. Дали от болката, или от самотата, или пък не беше издържал на спомените от Хайдутски камък, но гой беше посегнал на себе си, при условие че знаеше, че душите на самоубийците са обречени да се скитат вечно и раят е недостъпен за тях. Тялото му сигурно беше погребано някъде покрай гробището, но то само беше поставено в земята, без да е опято и погребано по християнски. Когато разбра всичко това, на Яне му стана още по-тъжно и болно.

През тази 1712 година кауците пак зашетаха из планината, но мощта им вече беше много по-малка. Злато и сребро нямаха и се налагаше ятаците им да ги хранят. Те закачаха торбички с хляб на уречените места и хайдутите по тъмно идваха да вземат каквото им е оставено. Яне се страхуваше да се вижда е ятаци, защото из цялата планина сновяха хората на Махмуд. Подпомогнат от Кара Мустафа той диреше кауците от село в село. Махмуд се беше сетил, че за да се пребори с Яне и четата му, не трябва да се бие с клоните на дървото, а да сече в ниското, от корен, там откъдето дървото се захранва. Това бяха ятаците. Те бяха корените на кауците. Скоро няколко села пропищяха и няколко ятаци бяха заловени и убити. След това се чу, че Махмуд е заловил Яно Кехая - най-важният ятак и го беше драл жив пред сина му Зико. Каракачанинъ г нищо не беше издал, но беше умрял от мъченията. Зико беше пребит с пръчки и остана недъгав с едната си ръка.

Кауците бяха слаби и хората спряха да пеят песента за Яне войвода. Те дадоха няколко битки, но все незначителни. Войводата се опитваше да избягва хората на Махмуд. Тук-гам прати “хабер” на няколко чорбаджии и бейове, те за малко се укротиха, но когато не дойде наказанието, пак развързаха поясите си. Слаб беше Яне и осъзнаваше това, осъзнаваха го и враговете, и поддръжниците му.

В следващите години кауците ставаха все посилни, но това ставаше постепенно. Яне започна да изпълнява заканите си и всеки, на когото беше пратил хабер, си понесе наказанието. Този адет той така и не го промени и продължи да праща “хабер” като предупреждение, а чак след това да наказва провинилите се. С времето отново започнаха да се пеят песни за Яне войвода и като че ли битката при Хайдутски камък се позабрави. Запяха се песните и се заразказваха легендите, защото народът

Токораз Memo

118

Ятаган и Меч

има нужда от легенди, приказки и герои, иначе какъв живот ще е без надежда. И защото войводата беше силен, бърз и много издръжлив, хората започнаха да говорят за него, че имал две сърца и два живота.

Яне се шегуваше и казваше:

- Ако имах само два живота, отдавна да съм мъртъв! Аз имам много животи, защото съм змей!

Един ден се разчу, че самият санджакбей Кара Мустафа е пратил хабер на Яне. Той беше казал:

“Ела при мен да бъдем приятели! Ще те направя бюлюкбашия, да служиш на турска служба, че си най-силен ти да преследваш разбойниците във вилаета и да закриляш хората!”

Много хора не вярваха, защото знаеха отколешна е омразата между двамата - Яне и Кара Мустафа.

Писмо обаче наистина пристигна. Яне много се изкуши. Каква беше разликата накого ще служи, дали на завета на мъртвите вече Вълчан и Велко, или на Кара Мустафа. Ако някой ден искаше да знае как да управлява Българско, днес можеше да види как се управлява Турско. Яне си помисли: “То е ясно, че като ми предлагат да пазя Родопа планина от разбойници, просто искат да ме привлекат. То друг разбойник освен мен в планината няма и като не можаха толкова години да ме победят, реши-ха да ме привлекат на своя страна.”

Въпреки това Яне отказа. Мразеше много Кара Мустафа и беше сигурен, че ако мине на негова служба, дълго няма да го бъде. А може би това беше само клопка, да го привика и да го извади на “светло”. Яне не беше сигурен, но все пак отказа.

Скоро чу, че Кара Мустафа проводил пратеници при Бимбелите в Пашакьой. Ятаци на Яне му довериха, че санджакбеят на Станимака предлагал на Маринчо Родопа планина. На водача на Бимбелите явно също му беше станало ясно, че Кара Мустафа мъчи да ги скара и да забие клин между тях двамата. Скоро се чу, че и Бимбела отказал. Яне беше сигурен, че ще стане така. Горд българин беше Марин, държеше на думата си и побратим беше на Яне, а и обрати мството е до гроб и няма начин да бъде разтурено.

Яне не забрави битката при Хайдушкия камък. Той непрекъснато отмъщаваше за смъргга на кауците си през онези дни и нощи. Години след това се чуваше, че този или онзи е бил заловен от Яне войвода. Той не ги убиваше, но на всеки, който беше вдигнал пищов или ятаган срещу него, отрязваше двата палеца на ръцете. Така човекът оставаше жив, но беше опозорен за цял живот и никога вече не можеше да хване ятаган, пищов или пушка. Така Яне наказваше всеки, който вдигнеше ръка срещу него. Това скоро се разчу из целите Родопи и тези, които смятаха се

IVтом “Войвода”

119

I глава “Велковата дупка

бе си за виновни, избягаха далеч, защото се чу, че нищо не можело да ги запази. Като Шейтан, като черна сянка, се промъквал Яне в къщите на виновните и докато спели, отсичал палците им. Ужас се загнезди в сърцата и душите на враговете му. Чу се, че войводата проследил един от предателите на четата - някой си Китан, който водил турците срещу него, чак до Крим го застигнал гневът на войводата и понеже човекът се кълнял, че ръка не е вдигнал срещу бившите си събратя кауци, Яне се смилил и не му отсякъл палците. Но го боднал е камата си малко над петата, завъртял я и е един удар пресякъл ахилесовото му сухожилие. Така направил и с другия му крак. Човекът осакатял за цял живот. Войводата му казал:

- Ръка срещу мен не си вдигнал, но поведе турците и с тия крака ги доведе до Караджов камък, за да ни сгащят на Хайдутски камък! Няма да ти отсичам палците, но ще направя така, че повече никога крачка да не направиш!

Хора, които видели същия този Китан, твърдяха, че той непрекъснато ревял и проклинал деня, в който се почувствал обиден от това, че кауците го прогонили и от обида, и заради пари, предал доскорошните си братя. Този Китан така и умрял като просяк в Букурещ, като се влачел по корем из града и просел милостиня. Когато някой му давал пара, той започвал да разказва историята за Яне войвода и за живота си на румънски, турски, български или руски език.

Яне продължаваше да води своите кауци, е времето обаче се чувстваше все по-стар и по-стар. Така дойде пролетта на 1717 година. Яне беше вече на 25 години. Вече беше зрял мъж. Когато понякога хората го разпознаеха, не можеха да повярват, че този млад мъж е Яне войвода. Та истории за войводата и песни за него се пееха вече от толкова години. Хайдутлъкът също започна вече да поомръзва на Яне. На 25 години гой беше видял само мъка, тегло, мизерии и смърт. Толкова много смърт! Вече десет години или беше в балкана, или на заточение. Не беше радостен този живот. Много мизерия, глад, страх, преследване, болести и рани. Не беше хайдутството само ядене на агнета, битки и веселби, как-то много хора смятаха. Яне все още беше смазан от смъртта на кауциге си при Хайдутски камък. Все още не ги беше прежалил. Скоро не се беше срещал и с Инокентий. Приятелят му също имаше някакъв грях и се опитваше да го изкупи. Отскоро беше отворил килийно училище в манастира. Там привличаше по-будните деца и без да са запопени ги учеше на четмо и писмо. Яне купи от Гърция няколко панакиди* и ги изпрати като дар на Инокентий и неговите питомци. Суров учител беше

*панакида - учебно помагало в килийното училище; четириъгълна или триъгълна дъсчица, покрита с восък, върху която се пише с острие

Токораз Memo

120

Ятаган и Меч

Инокентий, строго държеше децата, учеше ги на дисциплина и на това да се борят и да се бият е прави пръчки, като е мечове. Яне знаеше, че презвитерът готви децата за бъдещи кауци. Макар повече да не се появи в четата, Яне и Инокентий си останаха приятели.

Не беше лека работа да скиташ из планините и горите като подгонен вълк, да спиш в студени дъбрави и на мокра земя, да си сам като куче и така да виеш от глад, никога да не си прегърнал топла жена в леглото, да ходиш по зарана, а росата да мокри навущата ти. Не искаше вече да се ослушва като преследвай звяр и щом наблизо се обади овчарско куче, сърцето му да се преобръща и да не знае ягак ли е или потеря. Не му се щеше да се взира в очите на всички и да се пита този приятел ли е или предател.

Яне започна да копнее за почивка и домашен уют, за топъл хляб и храна всеки ден, за топлина и жена. Само Кара Тозю възпираше младия войвода да не захвърли каука и пушката. Той вече беше на 46 години, но си беше все същия - сух и твърд. Той постоянно повтаряше на Яне за Вълчан и Велко и за големия дълг, който Яне има към България и към българите.

- Каква България, какви българи, тия са рая и живеят така, както заслужават! Виж, вече никой не иска да става каук!

Положението през последните години в Империята се беше пооправило. Султан Ахмед 111 беше наложил траен мир и вече не се събираха извънредни данъци при война. Тази пролет обаче се дочуваше, че някъде на север - над Влашко, голяма война се готви: русите, поляците и всички други срещу турците. Раята беше доволна, но се ослушваше притеснено. Никой не искаше да се бунтува и да излиза в гората. Дори старите каупи като че ли бяха уморени. Яне не получи нито едно съобщение от тях, макар пролетта вече да беше настъпила. Сега войводата седеше на един каменен блок в малкия двор в къщата в Шейтанкьой и гледаше летящите в небето бели гълъби. Както всеки кесиджия той беше възобновил ятото си от гълъби. Помнеше зимата, в която децата, той и баба Василка ги бяха изяли. Докато ги наблюдаваше, от една от стаите на горния кат се дочу шум. Дядо Личо се беше залежал тази зима и не беше ставал още. Старецът пъшкаше през цялото време, но нищо не казваше. Обръщаше се тежко, а леглото тъжно проскърцваше под него. Дъските като че се досещаха, че гайдарят повече няма да стане от тях, затова бяха толкова тъжни. Яне също знаеше, но се опитваше да не мисли за това. Тъжно му беше за стария човек, но като се замислеше, той живееше вгори живот. Ако Яне не го беше спасил от Диарбекир, сигурно костите му отдавна щяха да се белеят върху някой анадолски баир.

Яне се опита да върне погледа си върху полета на гълъбите. Повечето от тях бяха бели, но имаше и сиви, а най-много бяха с шарена перу

IVтом “Войвода”

121

I глава “Велковата дупка

шина. Гълъбите се движеха като водовъртеж, но странен водовъртеж, който наблюдаваше отдолу. Стоеше прехласнат и гледаше чудната гледка. Това бяха добре обучени гълъби, по които той, като войвода и кесиджия, изпращаше и получаваше съобщения. Гълъбите му бяха жизнено важни. Така неговите кауци и ятаци го предупреждаваха за всяко нещо, което се случваше или го интересуваше.

Гълъбите кацаха на каменния покрив на къщата, който беше от майсторски наредени каменни плочи. Те ту кацаха на покрива, ту със сухо пляскане на крилете си се отправяха във вихрения танц, който се виеше в небето над къщата. Той беше подобен на хоро. Повечето гълъби се въртяха в кръг, ту наляво, ту надясно. Докато правеха това, други летяха видимо безразборно. Затова Яне ги гледаше толкова внимателно. Той искаше да открие дали има някаква логика в това привидно хаотично движение. От много време ги гледаше как летят и изпитваше удоволствие да наблюдава волните и красиви птици. За него говореха, че е змей, че е хвърковат. Гълъбите го учеха на лекота и красота. Сега стоеше и наблюдаваше. Един от гълъбите, както си летеше, се устреми към небето. Той пляскаше е крилете и като че се протегна да стигне до слънцето. Заслепен от големия огнен диск на слънцето, Яне примижа. Той знаеше какво означава това. Това беше един от гълъбите, които правеха каваци. От всичките гълъби само някои можеха да правят това и то не беше нито вродено, нито можеше да се научи. Тях Яне обичаше да гледа най-много. Този гълъб се издигаше все по-високо и по-високо. Гърдите на войводата започнаха да се издуват от възторг, защото много добре знаеше какво ще последва. Колкото по-високо се издигнеше гълъбът, толкова по-красиво представление щеше да сътвори. И изведнъж гълъбът стремглаво се спусна надолу, но той не само падаше, а се премяташе, въртеше се и правеше красиви фигури. Яне затаи дъх. Танцът на падащия гълъб беше толкова красив! Той стоеше и не смееше да помръдне, като че ли само ако вдишаше, щеше да развали магията. Гълъбът продължаваше да се премята и Яне се почувства така все едно е гълъбът и той прави тези фигури. Освен височината голямо значение за майсторството на животното имаше това доколко близо до земята то ще посмее да продължи да прави каваците си. Най-добрите гълъби, тези, които предизвикваха най-голямо възхищение сред хората, смееха да правят каваци ниско, до самата земя. Такъв гълъб държеше хората, които го наблюдават, в напрежение до самия край на спускането си. Той се спускаше и е всеки миг опасният му танц ставаше все по-рискован. Това беше една игра със смъртта. Не беше рядкост някой гълъб, увлечен от красотата, силата и уменията си, да не успее да завърши фигурата си и да го открият е пречупена шийка, ударил се в зъберите на скалите. Най-

Токораз Memo

122

Ятаган и Меч

често младите гълъби, тези, които за пръв път усещаха красотата и възможността да правят каваци, се удряха в земята. Яне ги намираше мъртви, размазали се в земята, а около тях, като погребален килим, меките им пера, слепени от кръвта им. Имаше случаи, когато гълъбите се разминаваха и не умираха, но лежаха с прекършени криле, шийка или краче и безпомощно махаха. Така те се прощаваха с небето. Яне веднага отиваше до гях и извиваше вратлето им, защото няма по-тъжно нещо за този, който е летял и е правил каваци, от това да гледа небето и цял живот да куцука. Гълъбарите говореха помежду си, че гълъб-кавакар, който веднъж се е ударил в земята, повече никога не посмява да прави каваци, става страхлив и никога не възвръща “воинската” си душа. Така страхливото му тяло цял живот държи окована неговата силна и волна душа. Яне мислеше. Не беше ли така и при хората? Старостта оковава душата на младия юнак. Бива ли хайдути да остареят? Не е ли по-добре да разкъсат окованите си души? Яне гледаше как дядо Личо гаснеше и му ставаше тъжно за стареца. Кара Тозю вървеше по същия път. Яне беше само на 25 години, но и той беше тръгнал натам. Ранените гълъби бяха за Яне като старите хайдути, а кавакарите бяха като него. Кавакарите бяха като хайдутите, те понякога летяха в общото ято, но винаги търсеха случай да проявят себе си, да извадят на показ това, което е заложено в душите им. Не беше ли и неговият живот един непрекъснат танц със смъртта, по ръба на меча?

Яне наблюдаваше своите гълъби-кавакари и им се възхищаваше. Те непрекъснато си играеха със смъртта. Въздишка на облекчение се изтръгваше от гърдите му всеки път, когато поредният кавак на гълъба завършеше. За миг той се спускаше толкова ниско и опасно близо до земята, че се скриваше зад дувара. И когато Яне вече мислеше, че красивото животно се е размазало, и притеснен се навдигаше, виждаше гълъба, който щастливо се издигаше и отново пак се включваше в общото хоро на ятото.

Яне знаеше, че гълъбите правят това не заради красотата и не за да радват окото му, нито, за да си “играят” със смъртта. Всъщност целият този сложен танц при спускането, цялата тази кавалкада беше само за едно - за да оцелее. Най-бързата птица в света беше враг на гълъбите. Това беше соколът-скитник. Той се извисяваше в небесата, там, най-високо от всички птици, след това свиваше криле и като стрела се спускаше над гълъбите. Нямаше достазъчно бърз гълъб, който да се изплъзне от такова нападение. Соколът-скитник удряше гълъба и го убиваше още във въздуха. Каваците бяха единствената защита на гълъбите. Така те не само падаха, но и се правеха, че вече са били ударени от падащата като камък надолу хищна птица. Всъщност гълъбите, които можеха да пра

IVтом ”Войвода”

123

1 глава “Велковата дупка”

вят каваци и колкото по-добре и близо до земята ги правеха, толкова по-голям шанс имаха да оцелеят при среща със сокол в небето.

Яне наблюдаваше общото движение на ятото, докато погледът му не се премрежи и после пак нов гълъб се устреми към небето…

В този момент обаче погледът му беше привлечен от вратата, която се отвори и в дворчето излязоха две момичета. Те бяха красиви, като рисувани икони. Освен красота от снагите им се излъчваше радост, че го виждат. Ирис току беше станала на 17 години, а Божура вече беше на 18. Момичета растяха здрави и изключително красиви. Освен това те бяха умни и отговорни. На това ги бяха научили годините, в които бяха живели сами и се бяха гледали двете. Ирис беше по-спонтанна. Макар и вече голяма, тя все още си позволяваше понякога да се глези и да се държи с Яне все едно, че е дете. Момичето не изпускаше възможност да се “закачи” е него. Божура беше много по-сдържана и изглеждаше много по-голяма от Ирис. Тя беше е красива кафява, леко начупена коса и имаше най-тъжниге и красиви очи на света. Тя беше свенлива и плаха, като че ли беше поела върху себе си товара на всички лоши неща, които им се бяха случили. Яне помнеше онази нощ, в която уби Георги Ке-хая и ги остави двете кръгли сираци. Помнеше и как след това запали къщите близнаци и ги остави на улицата. Съвестта все още го мъчеше.

Ако Божура беше красива като спокойна дълбока вода, Ирис беше като слънцето. Весела, игрива, закачлива, русата й ситнокъдрава коса светеше на слънцето все едно в нея има преплетени златни нишки. Ко-гато сплетеше косата си на плитка, тя стигаше до тънкия й кръст. Яне чуваше, че няколкото момци в Шейтанкьой полудявали като я срещнели из селото. Тя обаче и дума не продумвала на никого от тях. Най-много обичаше да се гуши в гърдите на Яне. Войводата понякога се чувстваше неудобно, защото не беше чак толкова голяма разликата между него и Ирис. Тя беше на 17, а той - на 25. Страхуваше се злите езици да не започнат да говорят. Ирис се държеше по този начин, за да дразни Яне. Когато обаче Ирис правеше така, на него му ставаше хубаво и то не какго на баща, който е отгледал двете сестри. Не можеше да се почувства и като техен по-голям брат. Понякога Яне се заглеждаше по сестрите и сладка топлина се разливаше из тялото му. Със сигурност това бяха двете най-красиви моми в целите Родопи и двете бяха при него. Той знаеше, че това няма да продължи дълго. Скоро щяха да пристигнат сватове, които да ги поискат за булки. Понеже момичетата бяха расли сами и нямаха никакви роднини, Яне беше решил да не им се меси, а да ги остави сами да изберат.

Тази зима Яне живя при тях, грижи се за болния дядо Личо, но му беше все по-трудно да не гледа на хубавиците като на жени. Когато влиза

Токораз Memo

124

Ятаган и Меч

ше при тях или когато се разминеха на вратата и случайно се докоснеше до Ирис или Божура, му ставаше хубаво. Макар на двадесет и пет Яне все още не беше имал жена. Беше решил, когато отгледа двете момичета и те се задомят, да си потърси тогава и той булка.

Сега Яне извика двете момичета и каза:

- Божуро, Ирис, вече сте големи. Скоро ще се задомите. Искам да знаете, че трябва да сте внимателни, защото аз няма да ви се меся. Когото поискате, той ще бъде вашият мъж, макар че няма да ми бъде лесно. Отгледах ви като свои деца и много ви обикнах, но няма да троша хатъра ви. Нека стане това, което вие поискате! Аз ще се оженя чак след като вие се омъжите. Разбрахте ли?

Като чу това Божура се олюля, като че щеше да падне. Яне я подхвана и я сложи да седне на миндера. Ирис се приближи до Яне, хвана го за ръката и със смеещи се очи каза:

- Бате Яне, ти си ми обещавал, че ще се ожениш за мен?

Яне я погледна строго.

- Вече не сте малки, дори не се шегувайте с тези неща! Тогава бяхте деца, не се заигравайте вече с мен! Вече сте големи!

Божура все още се чувстваше зле, но все пак промълви:

- А, Яие, ако не се омъжим ние, ти нали няма да се ожениш?

Яне се усмихна, но се направи на ядосан.

- Какво ви става на двете? Да не искате и двете да се ожените за мен? - той се смееше и те разбраха, че се шегува.

- Да! - отговориха в един глас, а Яне се засмя с глас. Макар да не искаше да си признае му беше приятно. Момичетата явно още не бяха пораснали и затова така говореха. Той виждаше зрелите им тела под сукмана и знаеше, че не след дълго вече няма да си говорят така. Скоро тези момци, които сега им се струваха смотани и невзрачни, щяха да пораснат и изведнъж да станат според тях най-красивите и силни. Тогава те щяха да смятат Яне за старец и щяха да са готови да направят всичко за същото това смешно момче, с едва набол мъх над горната устна. Яне знаеше всичко това, затова сега то му изглеждаше като шега.

Освен всичко това той много добре помнеше какво му беше казала баба Василка и как беше проклела него и поколението му, ако посегне на някое от момичетата. Той дори нямаше намерение да прави това. Понякога само се питаше кое от момичетата беше на Георги и кое на Велко. Това му беше много интересно. Той ту виждаше чертите на единия върху лицето на едното момиче, после пък му се струваше, че някоя черта от характера не е негова и така все не можеше да определи. Единият ден беше сигурен, че Ирис е дъщеря на Георги, той виждаше нейната натруфеност и показност, заиграването, но пък на другия ден му се

IVтом “Войвода”

125

1 глава “Велковата дупка”

струваше, че е обратно. Божура му се струваше темерут като Георги. Велко не беше такъв! Всъщност защо да не беше? Постоянно се луташе, но не можеше да разгадае тази загадка.

За Яне беше очевидно, че момичетата не са обикновени. Той непрекъснато се убеждаваше в това. Те все още си спомняха баба Василка и всичко, на което старата вещерка ги беше учила. Малките бяха вещерки и това им личеше. Те винаги се сбутваха нещо и си шепнеха. Момичетата бяха самовили и го знаеха. Яне не знаеше кога старата вещерка беше успяла да им наговори тези неща, но когато веднъж той заговори, те вече знаеха, че са самовили, разсмяха се и се сбутаха.

- Яне, ти си змей, а ние сме самовили, знаем!

В този момент момичетата и Яне бяха на двора. Ирис се качи на чардака и влезе в стаята, а Божура остана до него и каза:

- Бате Яне, колко са хубави гълъбите!

- Много са красиви, обичам да ги гледам! - каза Яне.

- И аз!

- Божуро, от утре пак ще ви оставя двете е Ирис сами. Ти си по-го- ляма, грижи се за нея и не й давай да ходи никъде сама! Този път обаче освен за нея трябва да се грижиш и за дядо Личо. Знаеш, че той вече е много зле и не може да става. Ще оставя и Буря, защото трябва да се грижи за Вихрушка.

- Бате Яне, ще оставиш ли и Вихрушка?

-Да!

След това той стана.

- Грижи се и за гълъбите и знаеш, ако има нещо, как да ме повикаш!

Преди няколко месеца Буря беше изчезнала. Когато се върна, наедря

и скоро разбраха, че е бременна. Чак когато роди стана ясно, че е носила в себе си малко вълче. Малкото кученце имаше черти на каракачанка и на вълк. Макар и малко то беше с големи лапи, което означаваше, че ще стане огромно куче, по-голямо от вълк.

Яне се замисли за кучетата. Ураган беше станал огромен. Той подчиняваше останалите кучета в селото и им беше водач. Понякога излизаше из улиците и събираше в глутница всички селски кучета, които бяха пуснати и не бяха на синджир. После ги повеждаше нанякъде из планината. Какво правеха там, никой не знаеше. Понякога чобаните казваха, че ги виждали. Неведнъж, когато се завърнеха, кучетата бяха целите раздрани, с разкъсани уши и нахапани крака и гърди. Случваше се и някое куче да не се върне. Или се биеха с вълчи глутници, или с други подобни глутници от съседните села.

До Ураган винаги стоеше Буря. Яне дори подозираше, че Буря води Ураган, а не обратното. Веднъж Яне стана неволен свидетел на това как

Токораз Memo

126

Ятаган и Меч

Буря използва Ураган. Той видя как един турчин - мирен човек от някое от съседните села, се приближаваше към къщата му. В този момент Яне беше извън къщата, застанал така, че виждаше ъгъла на къщата и от двете страни. Ураган и Буря бяха легнали и се приличаха на слънце. Човекът се приближаваше, но кучетата още не го виждаха. Изведнъж Буря го усети, изръмжа и стана. Ураган все така лежеше и като че ли не забелязваше нищо покрай себе си. Буря се засили и мина от другата страна на ъгъла на къщата. Яне изтръпна. Много добре знаеше коя е Буря и знаеше, че мрази турците. По миризмата тя винаги ги усещаше и ги лаеше. Яне се навдигна. Беше готов във всеки момент да се намеси, но вместо да се случи това, което той очакваше, Буря падна в краката на човека и започна да вие тъжно. Тя издавеше звук, като че ли човекът я е ударил, но нямаше нищо такова. Ако Яне не беше видял всичко, също би помислил, че човекът е ударил кучето му. Турчинът стоеше стъписан и се чудеше какво да направи. Той гледаше сцената и не знаеше какво означава. Съвсем скоро Яне проумя целия замисъл и коварството на Буря. Вместо да нападне сама, по този начин тя предизвикваше Ураган да направи това. Като чу квиченето на Буря, Ураган тежко се изправи, после излая с гласа си подобен на тръба. Гой беше по-тежък от повечето хора и по-висок от кръста им, без да се изправя. Кръстоската на анадолски кангал и каракачанско куче се беше оказала много добра. Той пазеше овцете като каракачанка и като кангал. Ту влизаше в стадото да пази като каракачанка, но понеже беше много по-висок от овцете, а и беше черен, понякога се покачваше на височина и от там следеше и пазеше стадото от вълци или крадци. Когато чобаните вземаха Ураган да пази стадата, нямаше ниго едно загубено агне. Вълците преставаха да нападат, а и крадците като че ли изчезваха.

Сега Ураган помисли, че нещо лошо се случва с майка му. Показа се иззад ъгъла и видя Буря да маха безпомощно с крака. Това беше достатъчно за сина на Шейтан и той скочи към стъписания човек. Само намесата на Яне предпази турчина от смъртта. Когато всичко свърши, Яне забеляза, че Буря куца. Турчинът дори не беше докоснал старата кучка. Яне беше видял всичко. Тя караше Ураган да прави каквото искаше. На няколко пъти Яне беше “хващал” Буря да постъпва така и с него.

Звяр беше Буря, не беше нормално куче. Не знаеше дали защото беше откърмена от мечка и в детството си беше играла с мече, но и сега тя беше такава. Преди да забременее с Вихрушка Яне много пъти се опитваше да я забремени. Идваха хора от далечни места и всеки водеше куче. Марин Бимбеля също непрекъснато напомняше, че иска кученце от Буря, но кучката пропъждаше всички ухажори. И нямаше мъжкар, който да не си тръгне с разкъсано ухо, счупен крак или разкъсан

IV том “Войвода

127

Iглава “Велковата дупка”

“кожух”. Ако имаше как, Буря щеше да ги изяде. И лоша слава се носеше за нея, че е ялова и напада всички мъжки кучета. Повечето хора не искаха да повярват, че Ураган е от Буря.

- Че това не е куче, а цяло магаре! Как може този звяр да се роди от куче! - казваха те за Ураган. - Тая женска не може да се заплоди, тя ще убие мъжкаря, който направи това! Не е куче тя, а е по-лоша и от дявол! - казваха селяните, които водеха мъжки кучета при Буря.

Всичко това, разказите за това колко хора е убила, как е спасила Яне от глутница вълци и че е убила два от тях, плашеше селяните и те не искаха да имат вземане даване с кучката.

Ураган не беше по-добър от майка си. Един път беше убил вълк, довлече трупа в плевнята и не пускаше никого вътре. Който се опиташе, се сблъскваше с огромните бели зъби на кучето и черната му паст. Цялата къща се размириса на мърша. Съседите започнаха да се оплакват на Яне.

- Който иска да го вземе, да заповяда!

Много хора се опитаха, но всички побягваха. Ураган не даваше да му вземат трофея. Но не само Ураган убиваше кучета и вълци. Един ден Яне забеляза, че като храни Вихрушка, тя отказва да яде. Той се опитваше да даде на кученцето да лочи прясно мляко. Така той започна да дебне Буря, за да разбере какво става. Една сутрин излезе след нея и видя как Буря налетя на някакво куче. То се разлая и скоро цяла глутница от кучета се изправи срещу нея. Защо ставаше така, Яне не знаеше, но скоро разбра. Като смел и опитен воин Буря посрещаше атаките на кучетата. После се затича. Елутницата като обезумяла я подгони. Буря бягаше извън селото, по посока на гробищата. Тук пътят беше тесен, но цялата глутница летеше след нея. Яне последва кучката и глутницата. Искаше да разбере какво става. Защо останалите кучета така атакуваха майката кучка?

Най-накрая кучетата излязоха на една широка поляна. Буря бягаше отпред, а останалите кучета я следваха. Тя обаче не бягаше много бързо, извръщаше се и заплашваше да захапи това куче, което се опиташе да я настигне. Къде беше Ураган? Защо ставаше всичко това? Защо селските кучета гонеха Буря? Яне се притесни. Тогава видя и разбра защо. Както си бягаше Буря и всички я следваха, тя направи така, че преследвачите й се извиха в кръг. Кучетата бягаха и се получи нещо като хоро. Това беше нещо като комета, Буря беше в нейното чело, а най-бавните и слаби кучета от глутницата бяха най-отзад. Понеже кучката направи кръг, изведнъж тя се оказа зад последното куче от преследвачите й и в този момент се случи нещо, което потресе Яне. Буря със страхотна бързина догони последното куче и скочи на гърба му. То горкото се препъна и се получи топка от прах, зъби и козина. Тъжно квичене се разнесе из поляната и гората. Горкото куче беше легнало по гръб и опитваше да

Токораз Memo

128

Ятаган и Меч

се защити, но кървавата муцуна на кучката го захапа за корема. Кучето безпомощно се изви и се опитваше да се бори за живота си. Буря обаче не искаше само да го изплаши или да го захапе. Още по-хищно тя се опита да захапе гърчещото се тяло на кучето и да го разкъса. Яне стоеше и не можеше да повярва на очите си. Глухото ръмжене на Буря и това как вадеше червата на още живото куче, го потресе. Буря не искаше да накаже и да отмъсти на кучетата, че я бяха нападнали. Тя искаше да убие и да изяде кучето.

Скоро от кучето остана само един разкъсан труп. От борбата част от червата му бяха върху главата на Буря. Останалите кучета се опитаха да спасят своя другар, но не успяха. Те излаяха по няколко пъти, като че ли се прощаваха с него и страхливо напуснаха поляната. Буря изръмжа след тях, после се наведе над още живото куче и продължи да го яде. Яне гледаше потресен. Ето защо кучетата я бяха нападнали. Всъщност те се бяха опитали да спасят живота си. Явно не за пръв път Буря изяждаше някое от тях. Сега Яне разбра всичко. Той се сети колко пъти съселяните му го бяха обвинявали за изчезващите им кучета. Сега разбра, със сигурност Буря ги беше убивала. Понякога намираха останките на някое от тях, но Яне винаги беше смятал, че гова е работа на вълк. Той стоеше и гледаше как Буря изяжда кучето, а червата му се свиха на топка и му се доповръща. Нямаше сили да се скара на Буря, а и не знаеше какво да направи. Скоро тя се наяде, коремът й се изду. Кучката тръгна бавно към къщата. Яне не знаеше как да постъпи. Буря толкова пъти беше спасявала живота му. Яне също тръгна към къщата. След като кучката се прибра Яне откри отговор и на другия си въпрос. Тя още не беше влязла през порта, когато отнякъде щастлива заприика Вихрушка. Малкото кученце беше много сладко. То беше обло и пухкавко, а несръчните му движения като че ли го правеха да изглежда още по-мило. Яне се зарадва на малкото кученце, поне него щеше да се опита да направи по-добро. Буря и Ураган бяха станали зверове. Яне се умили от привързаността на Вихрушка към Буря. Вярно, че съвсем наскоро беше потресен от това, което беше направила Буря, но все пак тя беше неговата кучка. И в този момент той съвсем се отврати. Буря гледаше припкащото и като че ли танцуващо пред нея кученце и се наежи. Какво ставаше? Яне застана нащрек. В този момент Буря повърна голяма топка месо, парчета кост и част от козината на нещастното куче, което преди малко беше убила и изяла. Малкото мършоядче хищно се нахвърли върху храната, която майка му му предлагаше. Вихрушка веднага изяде това, което Буря беше повърнала. Ето защо Вихрушка вече не искаше да се храни с мляко. Яне беше потресен. В следващите дни Буря продължи да храни по този начин малката си щерка. Сега Яне разбра какво се случ

IV том “Войвода

129

I глава “Велковата дупка

ваше с кучетата на селото и защо съселяните обвиняваха неговите кучета за изчезването им.

Яне влезе в стаята, където спяха двете момичета. През малкото джамче влизаше слънчева светлина и огряваше легналото момиче. То беше разцъфтяло като цвете, беше се превърнало в жена. Беше облечено в красива сърмена дреха, обшита със свила и много цветни апликации. Това беше най-красивата българска носия. Яне не можеше да откъсне поглед от красивото момиче, което беше станало жена. Щерката на Георги Шейтана или Велко и Гергина чорбаджийка беше наистина много красива. Усети затопляне в корема. Дали не беше влюбен в тази жена? Поклати глава. Сега не беше време за това. Спомни си онова момиче, с русите косици, сплетени на плитчици, с красивите сини очи и червените устни на дете, които го молеха да се ожени за нея. За малко щеше да се разсмее, толкова мили му бяха тези спомени.

Яне се приближи до все още лежащата Ирис и за пръв път я погледна в лицето така открито. Сърцето му се сви. Толкова красива беше тя. Така лежаща и безпомощна, събуди в него желание да я брани и защитава и нежно да я прегърне. Спомни си онова момиченце и сухата корава ръка на Василка, която милва главичката й. Изпита силно желание да се наведе, да я гушне и да я целуне по челото. Толкова красива беше Ирис! Златната й коса и бялата кожа на лицето й като че ли излъчваха светлина. Светица! Тя беше толкова чиста и невинна, че напомни на Яне за иконите на Девата, които беше виждал. Това натрапчиво усещане, че момичето е съчетало в себе си всички черти на Дева Мария, остана в него. Не беше виждал толкова много красота, невинност и чистота в един човек.

Всичко това разбута спокойствието и душата на българина. Тя душата му и без това се беше преобърнала в него още от момента, в който тя започна да пораства. Някакво старо, забравено чувство се разбуди в него и го накара да се съмнява, да страда и да се чувства объркан. Той беше влюбен. Искаше тя да бъде негова. Душата му пърхаше само при мисълта за това, но в същото време тя беше същата онази малка Ирис, чуруликащото птиченце, гълъбчето, което се гушеше в него. Той никога нямаше да й посегне, защото му беше поставена задачата да се грижи за нея. Той нямаше да използва слабостта й, но толкова много я искаше.

Яне искаше да каже нещо, но не успя. Единственото, което успя да направи, беше да се обърне и да излезе, макар че много искаше да остане и да продължи да я гледа. Не знаеше дали хитрушата не беше забелязала присъствието му.

Яне излезе на чардака и каза:

- Божуро, кажи на Ирис това, което казах на теб! Аз сега ще си лягам, че утре ще ставам рано.

Токораз Memo

130

Ятаган и Меч

- Много е рано още, бате Яне. То още е обяд.

- Обяд не обяд ще си лягам! Не ме буди за вечеря!

- Бате Яне! Бате Яне!

Яне се обърна. Той тъкмо отваряше вратата, спря се и се обърна.

- Какво?

- Ще те чакам да се върнеш, бате Яне! Всяка вечер ще се моля на Свети Георги да си дойдеш по-бързо и да си здрав!

Яне се усмихна. Толкова мило беше това, което казваше Божура. Искаше да слезе долу и да помилва главицата й. Толкова умна и силна беше тя. Почти сама отгледа Ирис. Яне се беше убедил, че може да разчита на нея. Той усещаше, че Божура има някакви чувства към него, а той толкова много харесваше Ирис. Всичко това трябваше да спре. Най-добрият начин беше да се махне от тук. Така щеше да разкъса тези объркани връзки. Като се махне момичетата ще го позабравят и ще се насочат към момчетата от селото. Това беше решил Яне и затова искаше вече да си ляга, а утре да отиде на хайдушката поляна. Беше съобщил на кауците, че ще се съберат там, защото в последно време имаха проблем.

На другата сутрин Яне стана още по тъмно, препаса силяха си, затъкна кесиджийскага кама, меча, двата пищова: старият пищов на Яне, подарен му още на времето от Кара Тозю, и башпандурският, който си беше върнал от Никодим.

Като излезе навън се опита по най-бързия и тих начин да напусне къщата, а след това подсвирна тихо, за да повика Ураган при себе си. Все още беше толкова тъмно, че Яне не можеше да различи черния силует на кучето. За да не буди момичетата и дядо Личо, той повика Ураган със змейския глас:

- Ураган, Ураган, при мен веднага!

В този момент до Яне достигна женски глас:

- Бате Яне, бате Яне, ти ли си?

- Аз съм! Божуро, бягай да спиш!

- Искам да те изпратя!

- Бягай веднага да спиш! - Яне се ядоса не на шега.

След това той потъна в мрака. Слънцето още не се беше показало и не се беше развиделило, когато Яне вече беше на хайдушката поляна. Там го чакаха, каквото беше останало от кауци ге, а те бяха: Кара Тозю, Сотир и дядо Мане. Яне беше заповядал на двамата братя Стоил и Стоичко - синовете на дядо Спас, братът на Мане, да не идват вече. Яне се лиши от тези двама кауци, защото не искаше и дядо Спас да остане без синове. Огледа тримата мъже. Те представляваха тъжна гледка. Това ли беше останало от кауците? Скоро трябваше да съберат нови кауци. Четири човека с него, га те не можеха да нападнат сватба и да ги натвият,

IVтом “Войвода”

131

Iглава “Велковата дупка”

камо ли да обложат керван с данък.

- Какво става с каракачаните? - попита Яне. Той беше получил писмо с гълъб от Кара Тозю, че има проблеми с каракачаните.

- Войводо - каза Кара Тозю и се изправи, - знаеш, че куцовласите всяко лято пасат стадата си из Родопа планина. Те ходят в Стара планина и Рила, но тук са най-многобройни. Те имат един обичай, от който българите в цялата планина са пропищели. Опожаряват горите и така на мястото на гората се отварят места за по-просторни пасища. Така обаче те заплашват да обезлесят цялата планина. Скоро ще останем без място, където да се крием.

- Кой пали?

- Всички куцовласи палят!

- И Зико ли?

- Той най-много.

- Прати ли му хабер?

- Пратих му, войводо.

- И какво?

- Палежите продължиха.

- Зико и каракачаните винаги са ни били приятели.

- Знам,войводо.

- Баща му Яно умря, за да ни защити. Тогава биха и Зико, от което той остана недъгав с едната ръка.

- Знам,войводо.

- Каракачаните винаги са били най-верните ни ятаци.

- Вярно е, винаги са ни били верни.

- Така обаче той подрива нашата дума.

- Да, войводо.

- Утре ще отидем до каракачаните. Трябва да съберем нови кауци и да проведем обучение и изпит! - каза Яне.

Като чуха това, останалите мъже живнаха. Това щеше да бъде едно хубаво ново начало. Вече няколко години кауците не бяха събирали нови хора и това, което бяха останали, дори не беше дружина.

По стар обичай Кара Тозю беше приготвил агне по хайдушки. Този път обаче то беше много за четиримата останали кауци. Настроението също не беше толкова весело. Ядяха и говореха за различни неща. По някое време се повдигна въпросът за това какво ще бъде Българско след като кауците го създадат. Яне погледна тримата останали мъже. Кара Тозю беше на 46 години, Сотир имаше грозен белег, а дядо Мане беше над седемдесетте години. С тези хора Яне не виждаше как ще изпълни завета на Вълчан.

За пореден път войводата разказа за завета на Вълчан. Той смяташе, че българите могат сами да се освободят и не е възможна помощ отвън.

Токораз Memo

132

Ятаган и Меч

Кара Тозю твърдеше, че българите още не са готови за свободата.

- Войводо, петел, който пее прекалено рано, му отрязват главата, за-щото буди не о време стопаните си и те не могат да се наспят. Така скоро стопанинът го заколва. Ти искаш да освободиш България, но българите не са готови за това. Рая са те. Всеки се е сврял в дупката си и се е наврял под сукмана на жена си. Те не искат свобода. Свободата даром се не дава. Нея трябва сам да си я заслужиш и да я отстояваш, иначе не можеш да се усетиш свободен - каза Кара Тозю.

- Понеже не сме готови, по-добре да чакаме Русия да ни освободи - допълни дядо Мане.

- Русия не може да ни освободи. Когато някой освобождава друг насила, той само му сменя едни окови с други и ако човекът или народът не са готови да бъдат свободни, няма да усетят да се възползват от това. Дори освободителят да е добронамерен и да освободи народа, той ще направи така, че народът сам да се подложи на мъки и да се самоунищожи, а освободителят ще спечели неуважение, хули и неразбиране. Затова никой не бива да дава на другите непоискана свобода. Нищо не-поискано не бива да се дава.

Народ или човек освободен по този начин винаги ще се чувства задължен на освободителя си и по този начин ще е превързан към него, а каква свобода е това?

- Какво да правим тогава, войводо? - попита дядо Мане.

- Не знам! Виждате, че сами още не сме готови да се освободим. Дори да купим земя народът ни няма да стане свободен. Той сам си търси господар. Дали ще е падишахът, или войводата, каква е разликата?

- Не можем и да се надяваме на освобождение отвън - настояваше Кара Тозю.

- Да разчитаме тогава на промяна на Империята на падишаха отвътре - предложи Сотир.

- Това също няма да стане. Виждате колко години управлява султан Ахмед III. Отначало беше добре, после, след битката при Прут, пак започнаха нови данъци и пак сме в калта.

Тази вечер кауците си легнаха, но в устата на всеки един от тях горчеше. Това, за което толкова години се бяха бъхтили, се оказваше много по-трудна работа, отколкото си бяха мислили. Колкото по-близо стигаха до осъществяване на завета на Вълчан, толкова по-трудно ставаше всичко. Защо всичко трябваше да е толкова сложно? Явно беше много трудно да освобождават хора, които стотици години са били мачкани и управлявани. Добре че имаше хора като войводата, които да мислят за всичко. Това обаче също беше лошо, защото до вчера султанът мислеше за всичко, а от утре войводата щеше да го прави. Каква е разликата?

IVтом “Войвода”

133

I глава “Велковата дупка

На другия ден кауците тръгнаха. Те бяха въоръжени до зъби. Вървяха “на сляпо”. Каракачаните непрекъснато сменяха местата си и обикаляха из планината, затова не беше лесна работа да ги открият. Все пак обаче каракачаните дълго време бяха ятаци на кауците и те горе-долу знаеха къде обичат да разполагат стадата си. Така че Яне насочи четата си към местата, които вече знаеше. Стадата на каракачаните бяха огромни и не беше толкова лесно да се “скрият” из планината, макар тя да е толкова голяма и могъща, каквато беше Родопа планина.

Докато вървяха, се случи така, че до Яне застана дядо Мане. На Яне му беше неудобно да говори с него. Той все още се чувстваше гузен пред стареца, заради смъртта на всичките му синове. Въпреки това войводата заговори:

- Как си, дядо Мане, добре ли си?

- Добре съм, войводо!

- Не ти ли дотежава вече хайдушкият живот? Не ти ли омръзна да се скиташ с нас из планината? Колко години станаха вече?

- Пет години, войводо.

- Пет години - като на себе си повтори Яне. - Време е вече да си починеш и да си гледаш старините. Като се върнем от каракачаните щс ти дам злато и ще те пратя при твоята баба. Тя как е? Жена имаш ли, дядо Мане?

- Жена? Бабата почина, не успя да издържи! Нямаше месец откак умряха синовете ни, почина и тя! Сърцето й не издържа, войводо!

- Бе, аз ще ти дам парите, пък ти може да отидеш при семейството на дядо Спас. Те нали ще те приемат?

- Пари не ми трябват. Другаде е моята празнота. Душата ми е празна. Откакто се случи онова, аз вече не съм жив, сянка съм в този свят. Единственото нещо, което чакам, е смъртта, войводо. Копнея само за едно - по-скоро да умра.

Яне искаше да каже още нещо, но не можеше. Не се сещаше какво повече да каже. Дядо Мане вече не беше в този свят, единият му крак вече беше отвъд. Останалите мъже сигурно бяха чули разговора, защо-то дълго време всички ходеха с наведени глави.

След няколко дни ги откриха. Стадото на Зико и на останалите каракачани беше на една огромна поляна близо до Рожен. Стадото беше безбрежно, като че всичките стада бяха влети в едно. Яне потърси Зико, но той и останалите мъже каракачани ги нямаше. Яне веднага се досети къде може да са. Кауците се отправиха натам и скоро ги откриха. Каракачаните се бяха събрали и се опитваха да запалят гората от всичките й страни. Кауците се втурнаха да ги спрат и в този момент пропука пушка. Яне се огледа. Гората димеше и с всеки момент все повече се разпалваше. Яне погледна и видя дядо Мане, който беше близо до него и вече беше паднал

Токораз Memo

134

Ятаган и Меч

на колене. Ризата му беше обагрена в червено. Яне полудя, той скочи към каракачаните. Те разбраха, че са направили грешка. Пред тях излезе техният кехая Зико. Яне погледна към пушката му, не беше стрелял той.

Кауците веднага се събраха около войводата, а каракачаните - зад Зико. Кара Тозю стоеше прав до Яне, а Сотир се наведе над дядо Мане.

Яне стоеше, гледаше каракачаните и се чудеше какво да каже и да направи. Злото вече беше сторено. Сотир се изправи. Това означаваше, че дядо Мане е мъртъв. Сърцето на Яне се късаше от болка. Горкият старец, колко несправедлив беше животът към него. Първо загуби синовете си, после - жена си, а сега и гой си отиде от тази земя. След него нямаше да остане нито черта, нито следа от него. Всъщност Яне не знаеше дали така не беше по-добре за стареца. Той като че ли копнееше за смъртта. Всичко това вече беше минало и нищо не можеше да се направи. Дядо Мане вече беше мъртъв.

Сега Яне насочи поглед към Зико. Чувствата, които бушуваха в гърдите му, бяха смесени. Яне не беше забравил, че каракачаните бяха най-добрите му ятаци. Бащата на Зико - Яно, беше умрял, за да запази Яне и четата му живи, а самият Зико беше останал недъгав с едната ръка заради тях. Яне не можеше да забрави това. Войводата гледаше недъгавата ръка на Зико и не можеше да отдели поглед от нея. Години наред той и хората на Велко и Вълчан бяха гризали от сухия хляб на каракачаните, които те деляха с тях. Но Яне не можеше да забрави и неподчинението, това, че каракачаните се разпореждаха с гората-закрилница все едно, че е тяхна и я унищожаваха. Това беше убежището на кауците. Кръвта на Яне кипеше. Трябваше да се сложи край на всичко това. Гледаше Зико, но не можеше да намери думи. Не знаеше какво повече да каже, всичко беше ясно. Той вече му беше пратил “хабер” и въпреки това го беше сга-щил да пали гората. Очите му се наляха с кръв. Какво да прави? Разкъсваха го противоречиви чувства. Лесно е да си водач на думи или когато всичко е спокойно. Лесно е да си водач и когато се изправиш срещу врагове. Тогава всичко е ясно - или ти, или те, но сега му беше трудно. Яне разбираше, че в този момент се решава дали е достоен за водач, сега, когато трябваше да се изправи срещу човек, когото смята за приятел. Лесно е да победиш и дори да погубиш човек, когото чувстваш за свой враг. Трудно е, когато трябва да загубиш близък човек. Тогава той реши да действа. Не знаеше дали това бяха негови действия, или някакво чувство взе надмощие над останалите. Струваше му се, че това бяха действия на някого другиго, а гой само наблюдава отстрани. Това може би беше змеят в него или пък онази част в него, която беше злото.

Яне се приближи, хвана Зико и без съпротива го вдигна над главата си. Голям и тежък човек беше Зико, но пък Яне беше башпехливан и го

IV том “Войвода”

135

I глава “Велковата дупка

повдигна с лекота. След това го отнесе до разгорелия се вече пожар и го хвърли в огъня. Гората пращеше и вече се беше разгоряла. Пожарът обхващаше бързо вековната гора. Това беше хайдушка гора, българска гора. Каракачанинът се мяташе вътре в огъня, но скоро огнената топка, в която се беше превърнал, престана да се движи. Всички наблюдаваха това, което се случваше пред очите им. Яне гледаше, но нищо не усещаше, като че не беше там, а гледаше разказ, който някой му беше разказал. Той се чувстваше така все едно доскоро е лежал върху душата си и тя е изтръпнала, така както изтръпват крак или ръка, върху които си лежал. Така изтръпнал се чувстваше и Яне. Той наблюдаваше случващото се сякаш не го беше направил сам. Без да каже пито дума Яне се обърна и тръгна. Ходеше като зашеметен, ушите му бяха заглъхнали. Ходеше като пиян или изоглавен. Беше отпуснал двете си ръце. Не помнеше кой е, къде се намира, нито това, че е войвода и хайдут. Беше забравил за силяха си и за оръжията в него. Само да решат каракачаните можеха да ги избият. Яне вървеше, а след него Кара Тозю и Сотир носеха тялото на мъртвия дядо Мане. Скоро стигнаха до берберското конче, върху гърба на което поставиха трупа на стареца.

След като Яне направи това със Зико изсичането и палежите на гората от страна на каракачаните спряха.

След ден погребаха дядо Мане до синовете му. Яне използва повода да посети гробовете на кауците, загинали в битката при Хайдушки камък. Гробовете бяха обрасли в трева. Кръстовете отдавна вече ги нямаше. Яне и Сотир почистиха гробовете от тревата и тръните, а Кара Тозю скова нови кръстове.

- Какво ще правим, войводо? - попита Кара Тозю след като свършиха всичко това. Мъжете бяха уморени, но не искаха да спят тук, защото това място им навяваше лоши спомени.

Яне не беше решил. Той също не искаше да остане тук. Не искаше да се прибира и в Шейтанкьой, защото там го чакаха момичетата, а гой беше решил да им даде малко време. Умиращият дядо Личо също беше там. Нямаше какво да прави и на хайдушката поляна, след смъртта на дядо Мане бяха останали само те тримата. Какво да прави?

- Вие какво ще правите? - попита Яне.

- Смятаме да се приберем за малко до Бачкьой, да оставим къщата за лятото. Трябва да намерим някой да я чува (пази). След това сме твои, войводо!

- Да, ще трябва да съберем нови кауци, че останахме само тримата. Трябва да тръгнем в различни посоки и да съберем поне двадесетина души. Ceia обаче ще дойда с вас, ще посетя Бачковския манастир, да пречистя душата си!

Токораз Memo

136

Ятаган и Меч

Тръгнаха веднага и вървяха през цялата нощ. Всъщност Яне бягаше от момичетата, не смееше да си го признае и дори да го произнесе, но знаеше, че е така. Освен това осъзнаваше, че скоро дядо Личо ще стане още по-зле, затова трябваше да свърши повече неща преди това да се случи и да му се наложи да бъде до леглото му.

На обяд стигнаха до Бачкьой. Яне посети Бачковския манастир, а след това отиде до къщата на Сотир. Ураган остана да пази, а той влезе в малката стаичка с иконата на Божията майка и кандилото под нея. Щом Яне запали кандилото се разнесе тежка миризма на горящ зехтин. Не, че преди това тя не миришеше. Тази миризма се беше пропила в стените, дървения нар и завивките. Яне беше много уморен, легна и спа непробудно. Събуди го силен лай. Това беше Ураган. Какво ставаше? Колко беше спал? Когато стана, видя, че навън е нощ. Успокои огромния черен пес, отиде по нужда и пак легна. Ураган беше на непознато място, сигурно беше дочул шумовете на някакъв див звяр или нещо друго го беше смутило. Спа до обяд на другия ден. Когато се събуди, усети силен глад. Двамата с Кара Тозю отидоха в кръчмата на мегдана на селото. Всъщност Бачкьой нямаше мегдан, а селото беше разсечено от реката и ггьтя, който се виеше редом до нея. След като се наядоха взеха храна за Сотир. Заради белега синът на Манол не искаше да се показва пред своите съселяни. Кара Тозю разказваше, че докато двамата живеели заедно, пак било така, Сотир не искал да излиза и Кара Тозю бил принуден да му носи всичко в къщата. Яне се чудеше как да направи така, че Сотир да се отпусне и да забрави за белега си. Тогава се сети. Това, което трябваше да направи, беше да отиде до Козбунар. Там, под къщите близнаци, освен гробовете имаше и злато. Той трябваше да отиде и да се опита да се добере до него. Дали да не вземе Кара Тозю като помощник и този път двамата да опитат да се доберат до съкровищата на “Дяволската дупка”? Досега винаги беше мислил, че до подземията на къщите близнаци може да се добере от страната на къщите, но сега се сети, че те имаха таен изход извън селото. Ако Яне го откриеше, можеше да влезе в лабиринта без да минава през руините.

- Кара Тозьо, искаш ли да дойдеш с мен до Козбунар, имам една работа за уреждане?

- Добре, войводо! Кога тръгваме?

- Утре сутринта.

На другата сутрин двамата тръгнаха към Козбунар. Сотир остана в Бачкьой. Белязаният отказа да излезе от къщата и да се разхожда безцелно наляво-надясно. Кара Тозю яздеше кон, а Яне беше на гърба на берберското конче. Двамата минаха през Сганимака. За да не предизвиква вниманието, Яне беше сложил мръсна чалма на главата си и с нея крие-

IVтом “Войвода”

139

I глава “Велковата дупка”

Дали не търсеше него или дядо Личо? Яне реши да провери. Дали пък главатарят на истанбулска банда не беше решил да обере старицата, а можеше нещо да е подочул за съкровището, скрито от старата вещерка? Яне реши да влезе в къщата. Внимателно провери всичко. На пръв поглед нищо не липсваше, но спомените го заляха като вълна и му беше трудно да се откъсне и да си тръгне. Беше решил да останат тук, но сега имаше по-важна задача. Трябваше да проследи Герджика, за да разбере какво търсеше той и какво го беше довело до тук. После щеше да се върне и да изпълни това, което беше решил за подземието на къщите близнаци и “Дяволската дупка”.

Яне не осъзнаваше колко се беше забавил. Когато тръгнаха да догонват конника, който яздеше пред тях, разбра, че са закъснели. В галоп преминаха през Прангите и Арапово, но конникът го нямаше. Мярнаха силуета на Герджика чак когато стигнаха до Станимака. Там Яне мярна как мъжът влезе в града. Отново доби онова усещане на змей. Вървеше в града и се чудеше къде ли е отседнал Герджика. Какво ли търсеше в града? Изведнъж онова чувство се появи в него. Той се отправи към един кервансарай. Чувстваше… знаеше, че Герджика е вътре.

- Тук е! - каза той на Кара Тозю.

- Откъде знаете, войводо? - попита байрактарят.

- Знам!

Тогава Кара Тозю си спомни колко истории се разказват за това, че Яне е змей. Досега той не беше усетил такова нещо, но може би беше вярно. Двамата се оттеглиха и задебнаха. Скриха конете в един тъмен сокак встрани от входа. Яне беше в пълно бойно снаряжение. Освен ортомага, кесиджийската кама и меча, единият от пищовите - башпандурският, беше зареден с нормален патрон, а Каратозювият - с кух. След полунощ мярнаха черна сянка, която се спусна по един от джамовете на втория кат. Кара Тозю се сепна. Той полудремеше и не беше сигурен дали го е видял наистина. Сбута Яне. Войводата гледаше в друга посока, но като че беше насочил вниманието си точно натам, където сянката се разтвори в мрака.

В главата на Яне се появи мисъл побърза от светкавица - “Кесиджия!” Тази “сянка” можеше да бъде само на кесиджия. Той веднага се втурна към берберското конче, отвърза го и тръгна след “сянката”. Какво правеше кесиджия в града? Случайно ли беше в кервансарая, там, където беше отседнал Герджика? Яне проследи “сянката”, защото искаше да разбере какво се случва. “Сянката” се движеше из града. Макар да беше облечен в черни дрехи, Яне схващаше прекрасно движението му, тъй като го следеше със страничното си зрение. Кесиджията явно не беше особено добър, защото Яне го следеше с лекота. Явно Яне беше обучаван от много добър кесиджия и когато някога си следил Велко, се

Токораз Memo

140

Ятаган и Мен

га не беше трудно да проследиш този.

След малко “сянката” яхна кон и тръгна да напуска града. Яне реши да действа. Кесиджията в него се събуди. Той късо “излая” към Кара Гозю.

- Стой тук и ме чакай!

Конникът току що беше тръгнал, когато Яне като светкавица го достигна. Тъй като яздеше берберския кон, беше му много трудно с късокракото конче да го догони. Не след дълго го настигна и в движения Яне скочи на гърба на човека. Ако имаше време да осъзнае това, което вършеше, сигурно щеше да се уплаши, но сега нямаше време за това. Човекът беше изненадан, дрехите явно му пречеха да го чуе. Яне хвана кесиджията и само за миг го стисна за гърлото. Човекът залитна и двамата тежко се стовариха на земята. Ударът беше много силен. Яне още на седлото беше прекарал ръката си през врата на кесиджията, а в другата стискаше кесиджийската кама, която беше насочил към врата му. След като се стовариха Яне беше готов да прободе мъжа във врата, той обаче не помръдваше, явно беше лошо ударен. Изправи се и веднага върза ръцете на кесиджията. За целта използва неговата връв, защото той не беше подготвен. Видя червената торба, в която кесиджията щеше да сложи главата на жертвата. После посегна да вземе оръжията на убиеца, поне тези, които трябваше да са в силяха му.

Всъщност Яне проследи “сянката” не от любопитство и не защото в неговата територия се беше появил кесиджия, а защото подозираше, че именно Герджика е “сянката”. Не искаше да повярва, но щеше да е прекадено голямо съвпадение Герджика да е отседнал в същия кервансарай, в който беше и кесиджията. Скоро щеше да махне маската и да разбере дали е прав в предположенията си. Не се наложи да прави това. Той бръкна да вземе кесиджийската кама, която беше задължителното оръжие за наемните убийци. С учудване откри, че в силяха има само една кама. Яне я взе и я задържа в ръката си. Първото нещо, което Велко го беше научил, беше да не издава никакъв звук, докато извършва нападенията си, да бъде тих, безшумен и смъртоносен. Сега обаче Яне вдигна кесиджийската кама на лежащия пред него човек, погледна я и за малко щеше да извика. Беше толкова потресен. За него вече нямаше никакво съмнение, че лежащият пред него човек е Герджика, но все пак това, което държеше, го изуми. Не можеше да я сбърка, това беше камата, която беше изковал заедно с Диньо Циганара. Яне извади острието и знаеше, че там пише: “Който нож вади, от нож умира!” Той прекара пръст и го усети. В ръцете си държеше две кесиджийски ками, точни копия на камата на Велко, а може би едната беше самата кама. Той се сети за легендата за камите близнаци. После си спомни, че тази кама беше оставил в ръцете на Мирза. Какво се беше случило, че Герджика,

IV том “Войвода

141

Iглава “Велковата дупка”

предрешен като кесиджия, беше дошъл до тук? Защо той беше въоръжен с камата му? Какво общо имаше Мирза с цялата гази работа?

Яне махна качулката на Герджика и го погледна в очите. Гой все още беше е прикрито лице.

- Кой си ти и какво правиш тук? - Яне го произнесе е онзи змейския глас. Така Герджика усети силата, но не разпозна гласа му. С плачлив глас мъжът заговори:

- Аз не съм никой! Глупав човек съм аз, кесиджи ефенди! Полакомих се за пари!

- Нали знаеш, че ако един кесиджия разпознае друг кесиджия, трябва да го убие веднага, защото кесиджия може да умре само от кесиджийска ръка и така той премахва още една опасност за себе си. Сега аз ще те убия!

- Недей, недей… - като малко дете ревеше Герджика. - Не съм искал. За пари се полакомих! Не съм никакъв кесиджия аз!

- Кой си и какъв си? - Яне знаеше доста неща за Герджика, но искаше да види дали мъжът ще излъже, или ще разкаже истината за себе си. И все пак беше нащрек. Яне беше чувал от Велко за много случаи, в които кесиджии с години са преследвали жертвите си или се престрували на други хора. Можеше ли да се окаже, че Герджика не случайно е бил в кауша в Истанбул и да е отишъл на заточението само, за да е близо до него? Тази мисъл го накара да бъде много внимателен. Мъжът обаче заговори и го успокои:

- Аз не съм никакъв кесиджия, най-обикновен бандит съм. Всички ми казваха да не се забърквам с това, но аз не ги послушах. Реших да спечеля бързо и лесно пари от тази история.

- Каква е историята? - нетърпеливо каза Яне. - По-бързо, че трябва да приключвам с теб!

- Недей, ага ефенди, не ме погубвай! Чуй моята история!

- Нямам време за истории! Казвай, каквото ще казваш!

- Аз бях главатар на най-голямата истанбулска банда. Убивал съм неведнъж, за да живея и да оцелея. Един ден при мен да се посъветва дойде един евреин лихвар. Поиска да му намеря кесиджия, понеже преди години някакъв човек взел в заем сто златни пари и не ги върнал. Сега парите, които трябвало да върне човекът, били станали повече от двеста и двадесет. Лихварят се казваше Ицхак и беше от Едирне. Търсил кесиджия в Едирне, но не успял да открие. Беше дошъл в Истанбул, за да търси кесиджия. Чух молбата на евреина и реших сам да се заема с тази работа. Какво толкова? Бях убивал стотина пъти. Знаех, че на кесиджията се плаща предварително и старецът ми брои парите предварително, за да убия длъжника. Предреших се като кесиджия и приех поръчката на стария евреин, а след това няколко месеца си останах така.

Токораз Memo

142

Ятаган и Меч

Дори нямах намерение да се забърквам е тази каша, аз моето си го бях взел. После обаче започнах да научавам все нови и нови неща за кесиджиите. Разбрах, че евреинът очаквал да му изпратя червена торба с главата на човека. Уплаших се да не би евреинът да наеме друг истински кесиджия, който да тръгне след мен. Затова един ден реших да тръгна. Освен това, доколкото разбрах, този, когото трябваше да убия, не бил правоверен и дори не бил турчин. Оказа се, че това е някой си Яне, който преди години бил станал башпехливанин. Яне от някакъв хан близо до Станимака. Преди години познавах един Яне от тук, но той живееше в Козбунар и така реших хем да дойда до тук да го видя, хем да си свърша работата. Какво толкова, ще прережа още едно гърло и то гяурско. Убивал съм хора и за по-малко. Освен това той явно беше длъжник. Това го потвърди неговият съучастник Мирза. От този Мирза взех тази кама, която държиш в ръката си, кесиджи ефенди. Той твърдеше, че това е камата на този Яне. След това тръгнах насам. Сега търся башпехливанина и не съм искал да те заплаша по никакъв начин, кесиджи ефенди. Аз не съм кесиджия, нищо лошо няма да ти сторя.

Като чу това Яне изръмжа. Човекът усети, че е казал нещо лошо и се сви.

- Ти да ме нараниш? Искаш ли да живееш?

- Да, кесиджи ефенди, искам!

- Аз ще те пусна, но ще ми обещаеш, че ще изоставиш цялата тази история. Ще те пусна, но веднага ще се прибереш в Истанбул.

Мъжът поклати глава. След малко обаче каза:

- Ако не изпълня задачата Ицхак може да пусне друг кесиджия след мен.

- Няма да се притесняваш, аз ще приема от теб задачата и ще я изпълня! Ще приема твоята мисия!

- Може ли така, кесиджи ефенди?

- Може!

Мъжъг видимо изпита облекчение. По всичко си личеше, че му вярваше. Яне беше спокоен, Герджика наистина не беше кесиджия. Явно историята, която разказа, беше истина. Добре че го беше проследил, така си беше изяснил всичко. Сега трябваше да го елиминира и да го махне от тук, не му трябваха усложнения. Беше хубаво да го направи без да причинява смърт. Освен това Яне се сети, че в Сирия беше заплашил Герджика и той не беше прекрачил думата си, а беше изпълнил всичко точно. Беше довел дядо Личо и беше изпълнил думата, която беше дал.

Яне отвърза Герджика и го пусна. Сети се за прякора му от Диарбекир - Уйгунсуз. Бандитът разтърка ръцете си, после потърси и откри коня си, качи се на гърба му и го обърна към Станимака.

- Кесиджи ефенди, а ще ми върнете ли камата, която ми взехте?

Кръвта на Яне кипна.

IV том “Войвода”

143

1 глава “Велковата дупка”

- Я гид от тука! Изчезвай, че ще размисля!

Фалшивият кесиджия усети гнева на Яне, пришпори коня и изчезна в мрака. Яне потърси берберското конче, което малко по-надолу спокойно пасеше трева, като че ли не си спомняше това, което се беше случило преди малко. Яне го яхна и свърна към Станимака. Там откри Кара Тозю, точно където го беше оставил.

- Какво става, войводо? - попита байрактарят му.

- Нищо, свърших една работа.

- Какъв беше този конник, който бясно препускаше в мрака?

- Не знам.

Докато двамата говореха и се намираха току до входа на града, зад гърба си чу конски тропот. Какво ставаше тази нощ? Обикновено вечер по пътищата не се срещаха пътници, а тази нощ имаше толкова голямо движение. Кой беше този пътник? Какво търсеше на пътя толкова късно? Сам ли беше?

Тропотът приближаваше все повече. Яне не искаше да се разкрива, но нямаше избор, конникът приближаваше твърде бързо. Те бяха спрели точно до една висока скала. Ако искаха да останат незабелязани, трябваше да се затичат към града, но това нямаше как да стане, защото вече бяха закъснели. Затова Яне реши да останат на място. Конникът ги забеляза и намали ход. Това можеше да означава само едно - бандити. Мястото беше много удобно за нападение. Тук пътят беше притиснат от една страна от скалата, а от друга - от реката. Освен това тук, точно до входа на града, двама души можеха да контролират всички хора, които влизат или излизат.

Яне и Кара Тозю останаха неподвижни. Те се опитаха да направят така, че конникът да не се чувства застрашен. Той обаче спря.

- Кой е там? - попита той.

- А ти кой си? - попита Кара Тозю.

Гласът се стори познат на Яне. Освен това отодеве войводата вече не се чувстваше застрашен. Онова чувство, което го предпазваше от опасности, сега го нямаше.

- Аз съм Сотир. Сотир Манолов от Бачкьой.

- Сотире, ти ли си бре? - каза Кара Тозю и се показа на Сотир, като излезе от сянката на камъка. Сотир също го позна и си пролича, че изпита облекчение. Яне се приближи към конника и свали края на чалмата, която прикриваше лицето му. Твърде много изненади се случиха през тази нощ. Какво ли го чакаше още? Защо Сотир беше дошъл до тук? Яне се сети как преди години Белязания, подкокоросван от Борю, се беше изправил пред него. Дали и сега той не се беше поддал и не готвеше някакво предателство? Яне беше предпазлив.

Токораз Memo

144

Ятаган и Меч

- Войводо, войводо - каза Сотир и се обърна към него. - Привечер в Бачкьой пристигна гълъб! Беше за теб, войводо! Ето бележката! - и Сотир мушна нещо малко в ръката на Яне. Яне се огледа за светлина. Луната едва прозираше иззад облаците.

- Кара Тозьо, светлина!

Сотир продължи да говори:

- Реших да тръгна веднага. И без това в тъмното никой няма да види белега ми. Бях тръгнал към Козбунар. Добре че сте тук!

Скоро в мрака се чу чаткане на чакмак в кремък и се видяха искрички. След малко праханта се разпали. Яне усети миризмата на урина. Войводата знаеше, че праханта се прави от гъба препънка, която се кисне в урина. Волската урина беше най-добра. Скоро Кара Тозю поднесе треска борина над главата на Яне. В бележката пишеше: “Бате Яне, ела веднага!” За Яне нямаше съмнение кой е написал бележката. Той познаваше много добре този почерк. Бележката беше изписана от ръката на Божура. Яне познаваше почерка на Инокентий, който стоеше зад ръката на момичето. През времето, когато Инокентий не беше с кауците, той беше оставал в Шейтанкьой и там беше учил момичетата на четмо и писмо. И Ирис, и Божура знаеше да чете и пише.

Божура му беше изпратила писмо. Нещо лошо се беше случило. Яне се обърна нагоре към планината и преди да пришпори берберското конче, успя само да каже:

- Бързо! Момичетата са в опасност!

Яне веднага се насочи към Бачкьой. Скоро чу копитата на конете на двамата мъже зад себе си. Не мислеше дали това не може да е капан. Тримата препускаха към Бачкьой. Призори бяха пред селото. Яне даже не се замисли да се отклони към къщата на Манол, а продължи по пътя. Ше-танкьой беше доста далеч. Вече се развиделяваше. Селяните вече бяха наизлезли, коне и волски каруци се движеха по пътя. Всеки беше тръгнал към нивите си. Скоро Яне и двамата му спътници излязоха от селото и тогава ги видяха. Те вървяха насреща им. Бяха много, поне петдесет конника. След гях имаше и каруци. Мъжете бяха силни и напети. Яне веднага ги позна. Това бяха конниците, които някога беше водил Али Бабаджан, а сега предвождаше Махмуд. Яне видя и него. Но този, който го накара да потръпне, беше Кара Мустафа. Той яздеше до Махмуд.

Яне благодари, че беше прикрил лицето си с долната част на чалмата. Така Кара Мустафа и Махмуд не го разпознаха. Те все пак загледаха тримата конници, но погледът им беше привлечен от лицето на белязания Сотир, който ходеше след Яне. Войводата гледаше Кара Мустафа и Махмуд, а лявата му ръка стискаше дръжката на ортомата. Колко близо беше до мъчителите си. Мъжът, с когото вече от години се беше вкоп

IVтом “Войвода”

145

Iглава “Велковата дупка”

чил в смъртна хватка, беше само на една ортома разстояние. Ураган също го нямаше. Още снощи той беше потънал някъде в мрака и оттогава Яне не го беше виждал. Знаеше, че страховитият полукангал обича да “потъва” в гората, а след това да се появява, все едно двамата не са се разделяли. Сега обаче трябваше да бърза. Нещо лошо се беше случило с момичетата или може би с дядо Личо. Отодеве Яне мислеше, че може би Божура го беше повикала заради стареца. Той подозираше какво може да е. Явно скоро щеше да има погребение. След като групата отмина, Яне пришпори коня. На обяд бяха на разклона за Шейтанкьой. Яне не намали хода на берберското конче, макар то да беше много изморено и от устата му да капеше пяна. Какво правеше тук, в сърцето на Родопите, Кара Мустафа? Сега нямаше време да мисли за това. Скоро подминаха големия завой и навлязоха в селото. Яне намали хода на коня, тъй като не искаше да предизвиква вниманието на селяните. Из улиците и дворовете обаче не се мяркаше никакъв човек. Всички като че ли се бяха изпокрили. Копитата на конете на мъжете чаткаха по калдъръма на уличката, която скоро се стесни, изви се и Яне се озова пред портата на къщата. Веднага скочи на земята и отвори вратата. Пусна повода на берберското конче и с няколко скока се изкачи по паянтовите стълби. Но не отвори вратата на стаята, в която спяха сестрите, а отиде и отвори вратата на другата стая. Тук трябваше да лежи дядо Личо. Яне внимателно отвори вратата. Опитваше се да успокои дишането си и сърцето, което след дългото яздене и бързото изкачване на стълбището заплашваше да изскочи от гърдите му. Не искаше да притеснява дядото, ако се окаже, че той си лежи и че писмото на Божура не е свързано с него. Яне знаеше, че няма как момичетата да не чуят копитата на конете, отварянето на портата и тичането му по стълбите нагоре. Те скоро щяха да се появят. Яне чуваше конете и гласовете на Кара Тозю и Сотир. Кара Тозю вкарваше конете и накара Сотир да намери вода, за да напоят уморените животни.

Дядо Личо лежеше в леглото, без да помръдне. Яне внимателно и тихо се приближи. Въпреки това старите дъски изскърцаха под краката му. Яне не беше много висок, но беше набит и много тежък.

Какво ставаше? Старецът не помръдваше, а Ирис и Божура не се появиха да го посрещнат. Той направи още една решителна крачка към леглото. Дъските отново проскърцаха тъжно под тежестта на тялото му. Старецът беше мъртъв. Сега вече разбра. Цветът на кожата му беше подобен на восъчна свещ, а чертите на лицето му бяха изопнати. Яне разбра, че пред него лежеше труп. Дядо Личо си беше заминал от този свят. Яне не беше учуден. Той беше очаквал това да се случи. Приближи се още малко. Как ли беше починал старецът? Може би в съня си и даже

Токораз Memo

146

Ятаган и Меч

не беше разбрал, че е умрял. Тогава видя малко петънце кръв върху одеялото, с което беше завит той. Яне се приближи. Внимателно отметна завивката и пред очите му се разкри кървава картина. Тя силно контрастираше със спокойното лице на стареца. Там зееше грозна рана. Явно дядо Личо не беше починал от естествена смърт, а е бил убит. Отначало Яне много се ядоса, но после помисли. Всъщност така беше много по-добре за стареца. Той беше живял като воин, беше си поживял достатъчно и беше преживял много неща. Дядо Личо беше стар още от времето, когато Яне го срещна за пръв път в затвора в Истанбул.

В този момент Яне чу как двамата мъже се качват по стълбите. Те скърцаха под краката им. Яне клекна и произнесе молитва за душата на стареца. Кара Тозю и Сотир влязоха в стаята и се присъединиха към Яне. Когато свършиха, Кара Тозю се приближи и внимателно огледа раната.

- Ятаган. Били са турци. Мушкали са го, но са били турци.

- Трябва да разберем какво е станало.

В този момент чуха, че външната порта да се отваря.

- Някой отваря портата. Бързо, бягай да видиш!

Кара Тозю и Сотир приклекнаха и излязоха на чардака, за да видят да не би да са попаднали в капан. Яне също приклекна и внимателно погледна през джамчето. Щом погледна, той се изправи. Коленете му сухо изпукаха. Двамата мъже на терасата го погледнаха учудени.

- Божура е. Посрещнете я.

След малко мъжете я доведоха. Момичето цялото се тресеше, по бузите й се стичаха кални вадички от сълзите. Яне се приближи до нея. Тя го гледаше, но след малко повдигна раменете си и зарева с глас. Брадичката й се нацупи и по нея се образуваха малки трапчинки.

- Божуро! Божуро, погледни ме! - говореше Яне и се опитваше да вдигне главата на момичето, за да може то да го погледне в очите. - Божуро, какво стана?

Яне очакваше, че момичето ще му разкаже за смъртта или по-точно за убийството на дядо Личо, но вместо това тя проплака:

- Отвлякоха Ириииис!

- Какво? - Яне беше изумен. Той подскочи. - Какво?

- Бях излязла да попаса козичките в гората с Буря и Вихрушка. Когато тръгнах да се прибирам, видях много конници. Едва одържах Буря. Видях как отвеждат Ирис. Сложиха я в една каруца. Когато се прибрах, видях, че са убили дядо Личо - докато говореше, Божура хлипаше и заекваше. Яне помилва главицата й. Сега тя пак му се струваше малко дете.

Яне я повери на Сотир и му каза да я успокои в съседната стая. Двамата с Кара Тозю останаха прави до трупа на стареца. Яне стоеше като зашеметен. Той все още не беше разбрал какво става.

IV том “Войвода

147

Iглава “Велковата дупка”

- Трябва да освободим Ирис - чак сега Яне започна да проумява. Кара Мустафа беше дошъл до тук, беше отвлякъл Ирис и беше убил стареца. Когато ги бяха срещнали, те са се връщали от Шейтанкьой и в някоя от каруците, които вървяха зад конниците на Махмуд, е била Ирис.

- Да отмъстим за дядо Личо!

- Трябва да тръгнем веднага! Всеки миг, в който се забавим, може да бъде решаващ! Животът и здравето на Ирис са застрашени! Само да го хвана вече няма да има пощада!

Яне стоеше и му се искаше да може сега да е там, на пътя, и да срещне потераджиите. Веднага щеше да се изправи срещу Кара Мустафа и Махмуд и да ги убие на място.

- Не можем да тръгнем! Конете ни са изтощени! Тази вечер трябва да останем тук! Трябва да погребем стареца!

Яне не искаше да признае, но байрактарят му беше прав. След това мъжете излязоха от стаята, взеха лопати, мотики и чапи и отидоха да копаят гроб. Вече беше започнало да се смрачава. Трябваше да побързат. Гробището беше нагоре по тясното пътче, така че никой не ги видя. Така или иначе никакви хора не се виждаха. Гробището беше вляво от пътя и беше много малко. Почвата беше камениста, затова не дълбаха много дълбоко. Когато прецениха, че е достатъчно и Яне счупи две от дръжките на лопатите, се върнаха и взеха дядо Личо. Носеха го заедно с одеалата. Сега той им се стори много тежък. Вече беше станало тъмно и никой не ги срещна. Закопаха дядо Личо без опело и поп. Най-накрая двамата коленичиха и Яне произнесе каушката молитва и “Отче наш”. Двамата взеха инструментите и се прибраха в къщата. Сотир им беше стоплил вода и хубаво се измиха. Предната нощ не бяха спали и бяха яздили през цялото време. Утре също ги чакаше тежък ден. Щяха да тръгнат сутринта по тъмно. Яне отиде да види момичето. Божура не беше добре. Тя все така стоеше като вцепенена. Яне беше решил утре да тръгнат всички. Не можеше да остави Божура тук сама. Сотир също не можеше да я пази. Бяха толкова малко, че ако не бяха заедно, щяха да станат лесна плячка за хората на Махмуд. Затова трябваше да тръгнат всички. Яне реши да си легне, но не можа да заспи. Споходиха го най-страшните кошмари. Най-накрая му се стори, че се задушава. Изправи се и седна в леглото. Така остана до развиделяване. Всички бяха легнали в една стая. Яне се сети, че ако тръгнат всички, трябва да оставят иконата. Той стана и отиде да я види. Отзад в дървото бяха скрити всички карти със съкровищата на Вълчан и Велко. Всъщност много от съкровищата вече ги нямаше. Въпреки това на някои от картите все още имаше отбелязани иманета. Яне се замисли. Трябваше да признае, че се беше оказал недостоен наследник на Вълчан и Велко. Яне беше водил

Токораз Memo

148

Ятаган и Меч

кауците в трудни моменти, но сега бяха останали трима души - той, Белязания Сотир и старецът Кара Тозю. Нямаха богатства, Ирис беше отвлечена, трябваше да води Божура със себе си, а и кучетата. Освен това Яне беше забравил пътя през подземието на Караджов камък. Той не беше достоен войвода! Дали някой ден това ще се промени? Сега обаче имаше по-въжна задача, трябваше да си върне Ирис. Без нея нищо нямаше да е същото. Представи си красивото момиче в ръцете на Кара Мустафа. Предният път, в който той я беше отвлякъл, тя беше прекалено малка, но сега Яне беше сигурен, че турчинът ще й посегне.

Яне се чудеше какво да прави с иконата, но не можеше да реши. Той отиде до нея и видя арабска кама, с тънко клиновидно острие, забита в змея на иконата. Внимателно я обърна. Отзад всичко беше наред. Извади камата. Неволно или нарочно тя беше ударила точно в сърцето на змея и като че ли затова той беше огънал опашката си и гя беше оплела крака на коня и копието. Яне почувства камата забита право в сърце си. Едва ли човекът, нанесъл удара, е знаел това, което Яне знаеше. Иконата не беше много повредена. Огледа арабската кама. Тя беше добро оръжие, но той вече си имаше две кесиджийски ками. Кара Тозю и Сотир също имаха оръжия. Камата нямаше кания, но Яне реши да я даде на Божура, когато тя се събуди. Трябваше да научи момичето да се пази. Какво като е жена? Знаеше, че ако беше жива, Василка щеше да е против, но Яне така реши. Всъщност много по-вероятно беше разбойници да нападнат жена или слаб човек, отколкото кесиджия, аскер или пехливан. Яне се чудеше къде да скрие иконата. Скоро реши. Тъй като никой нямаше да живее в къщата, нямаше да се пали огън, а и сега беше пролет, затова разчисти пепелта в огнището и сложи иконата, а отгоре я затрупа с пепелта от изгорелите дръвчета. Дано никой не влиза в къщата и не реши да запали огън, без да почисти огнището или да провери пепелта.

Навън пропяха петли и Яне събуди всички в стаята. Никой от тях не беше спал добре. Божура през цялата нощ се беше мятала насън. Явно отвличането на Ирис и това, че беше видяла пронизаното тяло на дядо Личо, не й даваха покой. Останалите мъже също изглеждаха ужасно. Без да хапнат всички оседлаха конете и тръгнаха. Яне намери начин и подаде арабската кама, която беше извадил от иконата, на Божура. Отначало тя го гледаше с недоумяващ поглед, но Яне настоя и каза:

- Дръж! Дръж! Всичко може да се случи!

Тя го погледна така, че нещо в погледа й не му хареса.

Групата ездачи излизаше от селото. Отново не се мяркаше жив човек. Селото изглеждаше все така безлюдно както вчера. Все пак опитното око на Кара Тозю не пропусна да забележи някакви малки мръдва-

IV том “Войвода

149

1 глава “Велковата дупка

ния, хлопване на врата или пък сянка, която се мярваше, преди да се скрие зад някой ъгъл.

- Изпокрили са се! - каза байрактарят.

- Гузни и изплашени са от вчера - отговори Яне.

- Бе гузни и изплашени! Мишки са те!

- Рая са.

- Иииии бре, бре мишки такива! Страхливци! Какво сте се изпокрили, бре? Видяхте турци и се насрахте! Мишки сте и мишки ще си останете! Някой ден като мишки ще си умрете в дупките си и никой няма да разбере!

Кара Тозю крещеше и се въртеше така, че всички в селото да го чуват. Селото беше толкова малко и така притихнало, че Яне беше сигурен, че всички го чуват. Селяните и без това бяха уплашени и сега, ко-гато буйният хайдутин викаше и обиждаше, те сигурно още повече се свиваха в къщите си. Яне разбираше Кара Тозю, защото и той се чувстваше така. Макар да беше живял толкова време тук, той не чувстваше селяните като свои комшии. Всъщност той така искаше. Сега обаче беше ядосан, защото нито един от тях не беше опитал да защити момичетата. Въпреки това не му харесваше, че Кара Тозю обижда селяните. Тях просто ги беше страх. Яне го дръпна за ръката.

- Престани! Овладей се! Не бива да привличаме внимание!

- Ех, мамицата им мижитурска! - изръмжа Кара Тозю, но замълча, защото усети гнева на Яне.

Божура яздеше ту при Сотир, ту при Кара Тозю. Берберското конче на Яне беше по-ниско и слабичко и сигурно тежестта на двамата щеше да му дойде в повече. Яне обаче сгуши в пазвата си Вихрушка. От одеве мислеше за погледа на Божура и разбра. Тя прие камата не за да се защитава с нея, а да сложи край на живота си, ако се наложи. Яне се намръщи, поиска да отиде и да си вземе камата, но не можеше да измисли предлог. Така продължиха до Бачкьой. По някое време се появи Ураган. Той се държеше така, все едно не се е отделял от тях. Яне разбра, че трябва да се лишат от кучетата. Ураган и Буря непрекъснато се ръмжаха. Когато стигнаха до къщата на Манол в Бачкьой, на жената, която пазеше къщата, дадоха трите кучета. Тя се изуми:

- Че те тия ще ме изядат, ако поискат!

Мъжете не обърнаха внимание на думите й, а продължиха. Както се очакваше, Ирис не беше в Станимака. Още същият ден целият й ескорт, Кара Мустафа и Махмуд, бяха тръгнали за Истанбул. Без да се бавят, групата на Яне ги последва към столицата на Империята на падишаха. Яне знаеше, че там ще е много трудно да я открият и напрегнаха сили, но бегълците имаха голяма преднина пред тях и не успяха да ги настигнат.

Токораз Memo

150

Ятаган и Меч

ИСТАНБУЛ

След няколко дни път Яне и тримата му спътници стигнаха до Едир-не. Когато минаваха покрай Пашакьой, Яне се замисли дали да не се отбие при побратима си Маринчо Бимбела - Страшния. После се сети, че няма никакви пари и че за пореден път, когато минава от тук, изглежда като просяк. Не искаше така да се показва пред Бимбелови. Освен това трябваше да бърза. Всеки миг забавяне можеше да струва честта и живота на Ирис. Макар че…

Всъщност Яне си даваше сметка колко много бяха закъснели. Едва ли имаше смисъл вече да бързат. В Едирне преследвачите отседнаха в “Девечи хане”. Колкото и да беше странно, ханджията го позна и горещо му благодари за всичко, което предния път Яне беше направил за него. Четиримата спътници преспаха няколко вечери в хана. Докато Божура и Сотир си почиваха, Яне, придружаван от Кара Тозю, обикаляше из града. Спомените оживяваха в него. Той отиде до Ески сарай, близо до който се намираха казармите на еничарите. Тук преди години за пръв път беше наблюдавал техниките на ятаган срещу меч. Отиде и на поляната, където се изграждаше алая за башпехливанските борби. Когато застана там, в средата на поляната, той вдигна ръце и почувства страхотен прилив на сили. Кара Тозю го гледаше учуден. Яне все така беше разтворил ръце и се въртеше, като главата му гледаше към небето. Белите пухкави облаци и синевата се размесиха и той започна да си спомня. Спомняше си Кая, Кара Мустафа, Хусам, Мирза, всички лица се смесиха пред очите му. Скоро се сети и за Ицхак, и го обзе вълна от гняв и негодувание. Спомни си как лихварят евреин беше изпратил по следите му Герджика, който се беше представил за кесиджия.

- Някой ден пак ще стъпя тук и отново ще стана башпехливанин! - думите като че ли сами се отрониха от устата му. Чак когато ги чу, си даде сметка, че ги беше произнесъл и наистина желае това.

Вечерта се прибраха. Кафеджията носеше храна на спътниците без да задава въпроси. Четиримата бяха настанени в същата стая, в която някога, в нощта преди пехливанските борби, беше спал Яне. Ханджията им даваше достатъчно храна, без да отваря дума за плащане, явно смяташе Яне за богат. От ден на ден обаче войводата се чувстваше все по-неудобно. Тя, Божура, и без това не ядеше много, но пък останалите трима мъже похапваха доста.

Една вечер, когато двамата с Кара Тозю влязоха в “Девечи хане”, ханджията се приближи към Яне, фамилиарно го хвана за ръката и му каза:

- Башпехливан ефенди, искате ли от “божествената храна”, онази съ-

IV том “Войвода

153

II глава “Истанбул

ка Ицхак. След като стигна до къщата на евреина, ако това въобще можеше да се нарече къща, Яне я огледа внимателно. Тихо, като сянка, се покатери на втория кат. Тук откри едно много малко прозорче, с кована решетка. Яне напрегна сили. Решетката беше много здрава и масивна, но дървото, в което беше закрепена, беше старо и гнило. Успя леко да разклати решетката, не след дълго тя се разклати все по-силно и най-накрая внимателно я извади. Опита се да направи това по възможно най-тихия начин. След това отвори малкото прозорче. На пръв поглед изглеждаше, че човекът “сянка” няма да успее да се промъкне, но Яне деформира тялото си и успя да се провре през малкия отвор. Като безплътна черна топка кесиджията се хлъзна по пода и почти не се чу шум. След това се разгърна и отново доби очертанията на човек. Яне си припомняше уменията на Велко да се променя до неузнаваемост. Неговият учител му беше обяснил как става това, но уменията на двамата бяха несравними. Сега Яне се зарече след време да обърне повече внимание на кесиджийската си подготовка. Какъв кесиджия беше той като досега не беше приел нито една задача? Как щеше да напише китаб за кесиджиите, когато не беше истински кесиджия?

Въпреки че наоколо цареше пълен мрак, Яне се огледа. След малко очите му привикнаха и той успя да разбере, че се намира в малка стая, която беше пълна с най-различни неща, нахвърляни безразборно едно върху друго. Личеше си, че това не е стая за живеене, по-скоро приличаше на килер, но нямаше храна или дрехи, а само вещи. Тук имаше струпани ковани вази от Арабия, персийски килими, порцеланова статуетка, книги, кожени чанти, силяси и най-различни оръжия. Яне веднага разбра къде беше попаднал. Явно в тази стая евреинът събираше вещите, оставени като залог и ако човекът не си дърнеше дълга, те оставаха за него. Това беше един вид стаята на “съкровищата” на Ицхак. Въпреки че евреинът сигурно имаше и много злато и сребро, което със сигурност държеше някъде другаде.

Яне се опита да отвори вратата и откри, че е залостена. Беше съвсем нормално старецът да държи “съкровището” си под ключ. Кесиджията напрегна сили. Сам беше влязъл в капан. Не успя да насили вратата, но дори и да го направеше, щеше да вдигне много шум. Отново промени формата на тялото си и се провря през малкото прозорче. Вече беше отвън и стоеше върху паянтовия покрив на къщата. Движеше се внимателно, защото, ако се отпуснеше, веднага щеше да направи на сол старите турски керемиди, с които беше застлан покривът. Най-накрая скочи от покрива и тихо се приземи на калдъръмения път. Промъкна се до вратата. Слезе по стъпалната и се прикри. След това натисна вратата. Тя беше здрава, но той бръкна с камата в процепа и като натискаше езичето на

Токораз Memo

154

Ятаган и Меч

бравата се опита да я отвори. Мина много време преди да я отвори. Не успя да го направи без да оставя следи, наложи се да натисне и малко да изкриви бравата. Когато я отвори, трябваше да прикрие следите си, за-щото, ако някой минеше по улицата и погледнеше към вратата, щеше да разбере, че тя е била разбита. След като направи това, влезе в къщата и огледа долното помещение. Тук също имаше натрупани много вещи. Цялото помещение беше обковано с дърво. Личеше си, че къщата е много стара, дървото беше старо и миришеше на гнило и на прах. Всичко в стаята и в къщата беше старо и разкривено, но беше някак уютно, по някакъв свой си начин. След като огледа долното помещение Яне се опита да си представи разположението на втория кат. Вече знаеше къде е стаята със “съкровищата”. Тихо се покатери по дървеното стълбище. След това застана пред врата. Не знаеше дали евреинът живее тук, но подозираше, че е така. Беше чувал за навика на евреите да живеят там, където работят, и тъй като повечето от тях бяха търговци, сарафи и лихвари, не обичаха да се отделят от парите и златото си. Затова Яне очакваше Иц-хак да живее на горния кат. Отвори вратата. Старите панти тъжно изстенаха. В стаята имаше огромно легло, с високи табли. То беше дървено и с четири високи рендосани кръгли дървени крачета, които се извисяваха в стаята като бойни кули. Яне се прикри зад таблата на леглото. Беше облечен в черно и се “разтвори” в мрака.

Изчака малко. В стаята цареше тишина. Евреинът тихо спеше в леглото. Яне обиколи леглото и тихо се приближи. Евреинът беше завит с огромен юрган, а на главата си имаше висока мека нощна шапка. Кесиджията се приближи, извади двете ками, тихо опря едната във врата на евреина, но той не се събуди. Яне натисна острието и то се впи в сухия врат на мъжа. Като див звяр кесиджията гледаше острата изпъкнала адамова ябълка на лихваря и някакъв инстинкт се събуди в него. Натисна още малко. Разбра, че Ицхак се е събудил.

- Хъъър - евреинът издаде хъркащ звук, явно Яне беше натиснал малко повече.

Кесиджията отпусна натиска си. Сега Ицхак се раздвижи.

- Какво? Какво става?

- Нищо! Млъкни!

- Кой си ти?

- Тихо!

Личеше си, че евреинът се разсънва и започва да осъзнава в какво положение се намира. Той се опита пак да попита нещо, но Яне го изпревари:

- Шшшшт! Ще те питам нещо, ако ми отговориш правилно, може да те оставя да живееш!

Евреинът мълчеше и си личеше, че слуша внимателно.

IVтом “Войвода”

155

IIглава “Истанбул”

- Ти ли си Ицхак?

- Аз съм. Аз те наех. Нали трябваше да вземеш парите ми от башпехливанина?

Яне разбра, че Ицхак го бърка с Герджика. На мига му дойде идеята какво да каже и каква роля да приеме. Той реши да се представи за друг.

- Твоят кесиджия беше убит от мен - за да бъде по-достоверен разказа му, Яне допълни: - Този, когото си наел в Истанбул. Аз бях нает от башпехливанина Яне, за да го пазя. След като убих твоя кесиджия, той ми плати, за да те убия, защото се страхуваше, че може да изпратиш друг кесиджия. Ето ме, аз съм тук! Аз съм Ангелът на смъртта и ще отнема душата ти, за да я отведа със себе си!

Евреинът започна да трепери.

- Моля! Моля пощада…

Яне се правеше, че не го чува и натисна с острието на кесиджийската кама.

- Моля!…

- Ще отмениш ли поръчката си за златните пари?

Евреинът мълчеше. Яне натисна още малко.

- Не мога! Това е обир! Поне да ми върне парите, които му дадох, без лихвата.

- Колко бяха парите? - Яне се направи, че не знае.

- Двеста пари.

Яне се възмути. Много добре си спомняше, че парите бяха сто.

- Колко бяха? - той натисна още малко камата.

- Сто, сто пари.

- А лихвите за всички тези години?

- Лихвите са двеста и петдесет.

- Двеста и петдесет?! - Яне беше изумен. Ето откъде забогатяваха лихварите. Сети се и за Мирза. Дали Ицхак нямаше да даде от тези пари и на него? Може би затова турчинът толкова много настояваше Яне да вземе заем от евреина. После се сети, че Герджика му беше казал, че от Мирза е взел камата му. Дали Мирза беше още жив? Дали това не е било разчистване на сметки между съдружници? Отначало Яне се беше замислил как да върне поне стоте златни пари, но сега, когато сметна печалбата на евреина, реши да не му дава нищо. Този изедник съдира-ше кожата на своите длъжници.

- Или ще забравиш за тези пари, или ще те убия на мига! - каза Яне. Макар да беше с черна превръзка на лицето си, може би само по погледа евреинът разбра, че той е готов да изпълни заплахата си.

- Добре! Добре! - изстена старецът, но си личеше, че той предпочита смъртта пред това да го оберат по този начин.

Токораз Memo

156

Ятаган и Меч

- И още нещо. Ставай! - Яне знаеше, че Ицхак смята това за обир. Сега той щеше да го превърне в истински обир. Ицхак трябваше да си плати. Той беше принудил Яне да се защити от Герджика, после да промени плановете си и да се превърне в кесиджия. Всичко това струваше много. Спътниците бяха без никакви пари и сега Яне щеше да уреди това.

Старецът не искаше да става, но Яне го хвана за пижамата и го вдигна във въздуха.

- Ставай!

Старецът се подчини с неохота. Яне го отведе в подземието, където беше складирано златото и среброто на Ицхак. Оттам взе една тежка торба. Ицхак плачеше със сълзи като дете. Гой умоляваше кесиджията да не закача златото му. Кълнеше се, че е беден, че като вземе златото Яне ще го обрече на мизерия и смърт. Яне все повече се ядосваше. Отведе Ицхак и го заключи в стаята, в която беше попаднал отначало. Беше сигурен, че така ще забави евреина и в същото време нямаше да го убие, както щеше да стане, ако го затвори в мрачното, студено подземие. Ицхак беше лош човек и наистина обираше хората, но правеше това, защото те отиваха при него. Не заслужаваше заради такова нещо да го убива. Беше взел доста злато със себе си. Заключи Ицхак при “съкровището” му и напусна къщата. Беше сигурен, че достатъчно е уплашил лихваря и че той никога вече даже няма да си помисля да пусне кесиджия по следите му.

Прибра се в “Девечи хане” и без да ляга се зае да събира багажа си за тръгване. Скоро спътниците му се разшаваха и разсъниха.

- Какво става? - попита Кара Тозю.

- Трябва да тръгваме! - каза Яне.

Божура се изправи като сянка и веднага започна да помага на Яне. Останалите двама мъже повече пухтяха и сумтяха, отколкото да вършеха някаква работа. Те бяха махмурлии от снощи и им личеше.

След малко Яне остави мъжете да приготвят багажа, а той слезе долу. Ханджията беше почувствал раздвижването горе и вече беше станал. Беше много рано и той беше още сънен. Яне се разплати с него. Мъжът не поиска много пари и Яне не се пазари. Той беше благодарен, че ханджията и им се беше доверил и ги беше хранил, без дори да се уговаря с гях. Така двамата се сбогуваха и спътниците напуснаха Едирне в най-ранни зори.

Трябваше да бързат, ако не искаха да пристигнат в Истанбул много късно и по тъмно.

Пътуването им вървеше спокойно, почти не срещнаха други пътници. По някое време, след един широк завой, пред слисаните им очи се показаха стените на вековния град. Яне не се впечатли особено, така ре

IVтом “Войвода”

157

IIглава “Истанбул”

агира и Кара Тозю, който в този момент се занимаваше с берберското конче, което беше натоварено е багаж, а Божура го беше яхнала. Другите двама обаче бяха като втрещени. От едното око на Сотир потече сълза и се търкулна по обезобразената му буза. Явно това беше мечта от много време на сина на Манол. Божура също гледаше като омагьосана, тъй като и тя не беше виждала столицата на султана.

Яне гледаше лицето на Божура, толкова чисто и искрено беше то и в него се отразяваше великолепието, многообразието и красотата на Истанбул. На Яне му беше по-интересно да наблюдава лицето на девойката и чрез нея да възприема града, отколкото да го погледне със собствените си очи.

Вече се стъмваше, когато четиримата стигнаха до чаршията, пресечка, на която беше уличката е къщата на Адюлазиз Левни ефенди. Заведе тримата до крайбрежната уличка, където всички се насладиха на гледката на Босфора и Златния рог. Сотир и Божура за пръв път виждаха платноходи и бяха омагьосани от светлините на Юскюдар и Саладжак от другата страна на протока. Виждаха се и светлините на Галата от другата страна на Златния рог. Гледката наистина беше величествена. Всички възклицаваха, а Божура подскачаше като малко дете. Поне за миг забравиха, че бяха тръгнали по следите на отвлечената Ирис.

Колкото по-тъмно ставаше, толкова по-красива ставаше гледката. Яне изчака мрачната пелина да се спусне съвсем и чак тогава ги поведе. Знаеше, че трябва да бъдат незабележими, а щеше да им се наложи да минат покрай къщата, която беше точно копие на къщите близнаци в Козбунар. Кой ли живееше в момента в нея? Преди там живееше някой си Селим ага. Докато вървяха към уличката, Яне се опитваше да си спомни всичко за Адюлазиз ефенди. Спомни си, че дъщеря му се казва Шакюре, а прислужницата беше Хайрие. Кафеджията, който правеше най-вкусното и ароматно кафе на света, се казваше Хасан…

Внимателно и незабележимо Яне прекара цялата група между хана и кесиджийскага къща. Кафенето беше пълно с хора, а джамовете му светеха. Яне надзърна за миг през джамджъка, за да види дали случайно приятелят му миниатюрист не е вътре. После продължиха нагоре по уличката. Потропа на вратата на къщата на приятеля си. Портата отвори Хайрие. Яне я поздрави и тя веднага го позна. Господарят беше отишъл в Топкапъ, където се намираха султанските работилници за книги и щеше да се прибере по-късно. Яне помогна на Кара Тозю да приберат берберското конче и магарето в обора. Шакюре също излезе в малкото дворче, което беше превърнала в китна градинка. Сезонът беше такъв, че всички цветя бяха разцъфтели е най-красивите си и ароматни цветове. Сега градината беше в своя апогей. Яне побутна Кара

Токораз Memo

158

Ятаган и Меч

Тозю и Сотир, които наблюдаваха как Божура и Шакюре се запознаха, а след това клекнаха пред един отрупан с цветове храст и започнаха нещо да си говорят. Яне се приближи и се заслуша. Всъщност Божура говореше много малко турски, а Шакюре й казваше нещо за градината. За съжаление Яне нямаше време да наблюдава двете момчета, пък и нямаше нужда от неговото присъствие. Той се притесняваше, защото ставаше все по-тъмно, а беше ясно, че четиримата няма как да живеят в къщата на Адюлазиз Левни. Той вече беше взел решение. Знаеше, че ако го оставят тук, Сотир няма да излиза извън къщата и няма да им бъде полезен с нищо. Затова Яне реши да го вземе със себе си. Нощният Истанбул не беше място за малко момиче като Божура, така че всичко беше ясно. Той и Сотир щяха да се впуснат да търсят Кара Мустафа и Ирис, а момичето и Кара Тозю щяха да останат при Адюлазиз Левни. Ако се наложеше, байрактарят можеше да защити Божура.

Скоро миниатюристът се прибра. Яне го помоли двамата му спътници да останат при него да спят.

- Кои са те?

- Те са гърци - безсрамно излъга Яне. - Мъжът се казва Аристотелис или Арист, а момичето е Божура.

- Аха, нека останат, Яне Кехая. Нека останат. Щом са ваши приятели, значи са и мои, а вие къде ще ходите?

- Аз ще съм наблизо. Имам малко работа.

- А има ли някой от тях, който да е миниатюрист?

Яне се сети, че беше обещал на Адюлазиз да го запознае с Инокентий, същото беше обещал и на монаха. Някой ден трябваше да събере двамата миниатюристи, сега обаче нямаше време за това.

Яне и Сотир напуснаха къщата на Адюлазиз Левни, въпреки горещите молби на стопанина. Място нямаше и Яне много добре знаеше това. Не искаше да злоупотребява с добрината на домакина. Преди да напусне къщата реши да предупреди Кара Тозю, наведе се над него и в ухото му прошепна:

- Внимавай, че дадох на Божура кама!

Не му стана ясно дали Кара Тозю го разбра добре, но байрактарят го погледна ужасен.

Яне остави по-голямата част от златото при Кара Тозю, а със себе си взе само няколко златни монети. Двамата със Сотир тръгнаха по улиците на Истанбул. Отначало вървяха без план и посока. Скоро стигнаха до някакъв кервансарай, долният кат на голямата каменна постройка светеше и една врата беше оставена отворена. Яне и Сотир се приближиха до осветеното помещение. Те си разчистиха една грубоскована пейка и седнаха на масата. На Яне много му се спеше, тъй като предната вечер дори

IVтом “Войвода”

159

IIглава “Истанбул”

не беше дремнал. Сега хапнаха и Яне легна на един миндер до стената.

- Сотире, пази ме, докато спя! - каза Яне и бутна башпандурския пищов, който беше отнел от Никодим, в ръката му. За всеки случай беше заредил и двата пищова с кухо оловно топче. Знаеше, че Градът е опасно място и той трябваше да бъде готов за всичко. Така Яне беше въоръжен с пълното си снаряжение. Носеше двете ками, двата пищова, меча и ортома на лявата си китка.

Не можеше да определи колко време беше спал, но по някое време някой го раздруса. Беше ханджията.

- Ай, да ви няма от тук! - грубо се развика гой и ги изгони от помещението на хана.

Яне беше стъписан. Не можеше да разбере защо ги гонеха. В този момент, докато ги изритваха навън, в мрака видя лицето на някакъв бедняк, навярно просяк. Той стоеше отстрани и се усмихваше.

- Защо ни гониш? - опита се да попита Яне. Той все още не се беше разсънил добре и не знаеше дали му се разбира какво говори.

Ханджията нещо говореше, но Яне не го разбра добре. Разбра само, че той не искаше да задържи в хана си мъж с такъв грозен белег на лицето. Хората се плашели, а той сигурно мислеше, че Сотир е някакъв бандит. Така скоро двамата останаха на улицата. Яне още не се беше разсънил, а Сотир, понеже не разбираше добре езика, постоянно питаше защо са ги изгонили. Яне не искаше да му обяснява. В себе си Сотир имаше само един нож и меч, затова Яне настоя пищовът да остане у него. Двамата тръгнаха из тъмните улици на нощен Истанбул. Яне дори не знаеше къде се намират. Двамата вървяха в мрака и Яне се опитваше да разбере къде са, за да реши накъде да тръгне. В този момент в мрака се чу някакъв странен шум, нещо като свистене. След миг нещо тежко удари Яне в главата и го накара да се пльосне върху студените каменни плочки на улицата. Добре че имаше някакви мръсотии и отпадъци, за да го предпазят от тежко падане. При такова падане всеки нормален човек би припаднал и би загубил съзнание, но не и Яне. Той беше пехливанин и беше обучаван да не губи съзнание при удар в главата. По време на всяка пехливанска борба борците получаваха множество тежки шамари в главата си. Освен това при хвърлянията ударът в земята е много силен, така че всеки пехливанин развиваше в себе си умението да поема тежки удари, без при това да губи съзнание.

Сега това му помогна да не загуби съзнание или поне да е за съвсем кратко време. Скоро той се размърда, но не успя да окаже никаква съпротива, само безпомощно размаха крака и ръце. Някой се приближи до него и зверски го ритна в корема. Яне изрева от болка и се сви. Той искаше да вика за помощ, но въздухът му беше изваден и нищо не успя да

Токораз Memo

160

Ятаган и Меч

излезе от устата му. Яне грешеше като мислеше, че ако се развика, гражданите на Истанбул ще му се притекат на помощ. Всеки ден и всяка нощ в големия град ставаха много нападения и нямаше вечер, в която да не намерят някой скитник с прерязано гърло или пък обран и пребит гостенин на града. Тук се намираха най-големите и добре организирани банди в света. Да бъдеш главатар на истанбулска банда беше равностойно на това да си паша. Главатарите отговаряха за всичко, което се случваше в техния квартал. Бандитите бяха нагли, злобни и дори не се криеха от властите. Често сеймените бяха съдружници с тях. В някои квартали главатарите на банди бяха много уважавани граждани, които въртяха някаква търговия или имаха кервансарай, който беше свърталище на бандата. Все пак най-мощните банди се намираха от другата страна на Босфора или Златния рог и не можеха да виреят тук - в старата част на града. Тук пазачите и лостовите бяха най-много, защото наблизо се намираше султанският дворец, а и къщите на големците. Въпреки това хората никога не излизаха и не помагаха на нападнатите. Никой не знаеше кой е нападнат и защо. Можеше да е бой между бандити, никога нищо не се знаеше.