APPENDIX IV
Токораз Memo
72
Ятаган и Меч
На другия ден щяха да тръгнат. Всички бяха весели. Кара Тозю беше отишъл до Шейтанкьой по заръка на Яне. Той трябваше да види как са двете момичета и да заколи един пръч. Сега пръчът беше набит на кол и се печеше. Месото нямаше да е толкова хубаво, колкого на агне или шиле, но все пак хората се радваха. Божура беше сварила ориз и сега всички тръпнеха в очакване месото да се изпече. Оставаше още съвсем малко, когато Сотир се изправи. Всички замлъкнаха, защото от много време той не беше казал нищо, стоеше намръщен и затворен в себе си, а грозният белег го правеше да изглежда още по-страшен.
- Всичко решихме, но не сме разгледали един въпрос - каза Сотир.
- Че какъв е тоя въпрос, бре? - учуди се шумният Кара Тозю.
- Не сме решили още въпроса кой ще ни бъде войвода!
- Какво? - Кара Тозю извика, личеше му, че е изумен. - Че то на всеки е ясно кой е войводата! Кой не знае? - попита Кара Тозю и обходи със страховит поглед всички насядали около огъня хайдути. Веждите му бяха сключени, а очите му пронизваха всеки, към когото бяха насочени. Старият хайдутин предчувстваше приближаването на някаква неприятност. Някой оспорваше първенството на Яне, може би имаше заговор.
Останалите мъже се свиха пред погледа на байрактаря. Те въобще не знаеха за какво става въпрос.
- Аз оспорвам правото на Яне Боляров да води кауците! Кой е Яне? Някой бил ли е свидетел, когато Велко войвода му е казал да води кауците? Аз съм син на Манол, който беше байрактар на Велко! Тъй като Велко вече не е жив, Манол също не е жив, Велко няма мъжки деца, а и момичетата са още малки, нормално е аз да бъда следващия т водач на кауците! Яне Боляров или Сотир Манолов, трябва да се реши!
- Ей, Сотире?! - като каза това Кара Тозю разкъса бялата си риза и рунтавите му гърди се показаха отдолу. - Ей?! Значи толкова те обичах! Змия такава! - Кара Тозю налетя на Сотир. Кауците скочиха и го възпряха. Сотир стоеше като вкаменен. Кауците познаваха лютия нрав на байрактаря и знаеха, че ще посече Сотир на място. - Ииииииииии змия такава! Колкого баща ти беше мъж, толкова ти си жена! Как така от семето на уста Манол се пръкна ти, бе? Аз съм те люлял с ей тия ръце! Напикавал си се в ръцете ми! Ти ли ще срамиш името на баща си?! Винаги пред брат ти и теб избирах теб! Имаш белег, имаш! Какво искаш? Кажи какво искаш?
- Яне е виновен за белега ми. Той е по-лош от еничар. Кауците винаги са били Бимбелови, сега един Боляров ни превзе отвътре! Ще допуснете ли това? Яне е продажник, по-лош от еничар, по-лош от гаджал! Каква е тази дружина, как ще създаваме свободна България? На тази дружина не й е чист косъмът! В дружината на Борю Белята поне всич
IVтом “Войвода”
73
I глава “Велковата дупка
ки са българи, и Борю, и Дели Узун беше чист българин, и хората на Първан войвода. А тук сте от кол и въже!
Кара Тозю изръмжа като звяр, но нищо не успя да каже.
- Шибил и Шабан са турни. Турни или помаци, не знам. Ятаците ни винаги са били куцовласи*, имало е турни, малко българи, а пък тюфек-чията ни е циганин - Диньо Циганара. Как ще създадем свободна България? Къде са българите тук?
Яне безмълвно наблюдаваше цялата сцена. Той беше не по-малко притеснен от това, което говореше Сотир, но като войвода не биваше да се поддава на чувствата си. Въпреки това беше в тежко положение. Никога не му беше минавало през главата, че някой може да оспори правото му на войвода. Никога не беше допускал, че това ще направи този, когото той смяташе за свой брат. Синът на Манол го предизвикваше. Ако имаше повече време да помисли, сигурно би се учудил на това, че Кара Тозю спомена за някакъв брат на Сотир, но сега нямаше време за това.
- Предизвиквам те! - викаше Сотир, а кауците го влачеха назад, като мислеха, че е обезумял. - Предизвиквам те! - продължаваше да крещи Сотир.
Буря се чудеше какво става и започна да лае ожесточено, но самата тя не знаеше кого лае. Яне направи знак да изведат кучката извън малката пещера.
Войводата знаеше, че трябва да излезе с чест от тази ситуация. Той направи знак на кауците да пуснат Сотир и спокойно каза:
- Кажи какво искаш? - в този момент се усети като змей. Той беше змей, а пред него стоеше някакъв малък и незначителен човек. Той щеше да го победи и да го унищожи. Яне чувстваше, че неговата гибел е някъде далеч. Спомни си за нощта в Бачкьой, в която си мислеше за човека, който ще го убие. Дали това нямаше да се окаже, че е Сотир? Яне махна с ръка. Това беше немислимо. Яне стоеше и гледаше сина на Манол.
- Предизвиквам те по надстрелване с пищов!
Яне веднага разбра. Той си спомни времето преди много години. Тогава двамата - Яне и Сотир, се бяха явили заедно на изпита за кауци. Яне беше победил сина на Манол в почти всичко, освен в стрелбата с пищов. Сега Сотир беше решил да го победи именно с това. Той беше решил да го простреля. На него му беше ясно, че в борба или в бой с ятагани и мечове ще загуби. Яне разбра, че Сотир го предизвиква съвсем сериозно и е решил да го убие.
- Добре, утре по икиндия двамата ще решим кой ще е войводата на кауците. Единият от нас ще падне с пробити пърди, а другият ще стане войвода.
Пръчът вече беше изпечен, но кауците седнаха да ядат без никакво настроение. Някаква хлад се беше загнездила между тях. Яне не иска
*куцовласи - така още наричат каракачаните
Токораз Memo
74
Ятаган и Меч
ше да се меси в мислите и душите на своите хайдути и ги остави. Той се отдели малко встрани и се приготви да спи. По някое време при него дойде Кара Тозю. Яне чу тъжното виене на Буря отвън и накара Кара Тозю да я пусне вътре.
- Яне, трябва да знаеш нещо важно! Не искам да ти влияя, но искам да знаеш, че бащите ви някога бяха побратими и много добри приятели. Не напразно точно Манол дойде да строи черквата до Боляровия хан. Баща ти и Манол се познаваха още от времето, когато баща ти беше в четата на Велко.
Яне възкликна:
- Какво? - той никога не беше допускал, че баща му е бил каук.
- Баща ти отначало беше каук, а после един от нашите най-верни ятаци. Неведнъж той пренасяше нашите денкове, даваше ни храна и подслон.
Чак сега Яне се сети къде беше видял Велко за пръв път. В Боляровия хан! Сети се как двамата с баща му бяха ходили до Станимака, как той влизаше в разни къщи, а Яне чакаше отвън. После си спомни как баща му, заедно с него, беше ходил до Сливодолското падало, а той го беше чакал.
- Баща ти не само беше каук, той беше байрактар! Именно той беше поел байрака след баща ми Кара Колю. Манол пое байрака от него, а аз - след Манол.
- Какво да правя? - простена Яне.
- Не знам! Хем искам да го убиеш, хем ми е жал за него!
- Баща му не само е бил приятел на баща ми, той ме спаси. В битката при Караджов камък Манол ме пропусна да се спусна по въжето пред него. Аз се забавих, защото се наложи да убия Глигорко, за да не го оставя в ръцете на турците. Той не само ме спаси, но и загина заради мен. Не искам сега да убивам и сина му!
Кара Тозю се замисли и черна сянка падна на челото му.
- Не е на добре това, войводо!
- Знам.
После мъжът посочи към пищова на Яне.
- Още пазиш табанджията пищов дето ти го дадох при Караджов камък.
- Да! И винаги е бил с мен!
- Добър пищов е той. А ти, войводо, научи ли се да стреляш точно с него?
- Не ми е най-силната страна.
- Утре да не стане нещо лошо?
Яне само повдигна рамене. Всъщност той беше стрелял много и точността му беше много добра, но досега винаги беше стрелял само с този пищов.
- Искам да те попитам нещо. Преди малко спомена, че Сотир е имал брат, той син на Манол ли беше?
IVтом “Войвода”
75
I глава “Вепковата дупка
- Да. Уста Манол имаше и друг син, но той се запиля нанякъде. Изчезна. Според мен някой го бастиса и повече не се видя. Търсихме го много, но не го открихме. Защо винаги по-добрите страдат? Винаги съм обичал Сотир, а той как ми се отблагодари, като плю на паметта на баща си. Кауците, които баща му беше водил, той нарече “вие”.
По всичко си личеше, че Кара Тозю е дълбоко огорчен. Яне обаче се интересуваше от сина на Манол, затова пак попита:
- Как се казваше изчезналият му син?
- Васил. Васил беше името му. Беше много честно и силно момче, толкова много приличаше на баща си. Винаги съм смятал, че Сотир е по-малък и трябва да го защитавам. Сега разбирам, че брат му винаги е бил прав, а Сотир е бил и все още е леке.
Яне прекъсна Кара Тозю и двамата се разделиха. Яне легна и веднага заспа.
На другата сутрин всички бяха омърлушени. Мъжете се чувстваха зле. Движеха се като сомнамбули, говореха накъсано, по някое време се чуваше силен истеричен смях, а после объркани въпроси. Яне усещаше, че всички са притеснени. Единството на кауците беше нарушено. От снощи войводата се питаше откъде беше дошло на ума на Сотир да му оспори първенството. Дали това беше нещо дълбоко стаявано, което не беше издържало и се беше изтъркаляло от дълбините на душата му, или му беше прошепнато от издайнически гласец? Ако е така, ог кого му беше вкарано в главата това?
Кауците закусиха в тишина. Яне се чудеше с какъв патрон да зареди пищова си, дали с обикновен, или с кух, както го беше научил ковачът от Дамаск. Чуди се, чуди се и зареди кух патрон. Той сам се беше убедил в мощта на кухото оловно топче и знаеше, че дори да не уцели много точно Сотир, ще го убие. Това щеше да бъде урок за кауците и още една придобивка към дружината.
След като се нахраниха, двамата се отделиха и започнаха да се приготвят за надстрелването. Когато се приготвиха, всички излязоха на хайдушката поляна. Яне мълчеше. Сотир също беше свел поглед, а сянката караше лицето му да изглежда още по-зловещо.
- Ще се стреляте от четирсет крачки! Всеки брои по двайсет крачки, обръща се и стреля! Не трябва да избързвате и да няма изстрел в гърба! Който е уцелен, губи, не е нужно да бъде убит някой! Ако и двамата сте ранени, няма победител! Свалете горните си дрехи, да останете с бели ризи, за да се виждате по-добре! Така, с голи гърди, да посрещнете куршума! Готови ли сте?
Яне изслуша внимателно думите на Кара Тозю. Той кимна, нямаше нужда от повече думи. Съжаляваше, че хаджийската му риза не беше
Токораз Memo
76
Ятаган и Меч
тук, да я облече. Знаеше се, че хаджията трябва да умре и да бъде погребан с хаджийската си риза. Може би днес не беше денят му за среща със смъртта?
Яне свали горните си дрехи. Ризата се разгърди и грозният белег, останал му от мечката, се видя. Кауците сведоха поглед и заговориха нещо, явно обсъждаха белега. Яне остави силяха си, в който бяха втъкнати кесиджийската кама и меча.
Двамата мъже облегнаха гърбове. Белите им ризи се развяваха от ледения вятър, който духаше. Времето беше мразовито, но мъжете вече бяха с единия крак отвъд и явно не чувстваха нищо.
След знак на Кара Тозю двамата тръгнаха да се раздалечават с гръб един към друг. Яне вървеше бавно и спокойно. Все още не беше решил какво да прави. С всяка изминала крачка той се чувстваше все по-при- тиснат. Спомни си за всички думи, които бяха изговорили предната вечер. Бащата на Сотир - Манол, и баща му Иван са били приятели. Манол го беше приел при кауците. От него само добро беше видял. Той го беше спасил при Караджов камък, като го беше пуснал да мине по въжето пред себе си, Яне се беше забавил и може би с това беше спомогнал за смъртта му. Яне си спомняше Сотир, как двамата се бяха явили на изпита за кауци, колко пъти беше спал в къщата им в Бачкьой, как майка му Станка се беше грижила за него, как Айше беше умряла при тях, как двамата откраднаха конете от богомолците, как настигнаха Кара Мустафа. Яне крачеше и все по-ясно чувстваше, че обича Сотир. Той не искаше да го убие. Двамата мъже се обърнаха. Яне стоеше и беше спуснал цевта на своя табанджия. Не искаше да убива Сотир, а беше заредил патрон с кухо топче. Знаеше, че дори да го уцели в рамото ще го отнесе и ще го убие. Ако го уцелеше в крака, щеше да го откъсне целия.
Яне взе решение да не стреля, това обаче означаваше да бъде убит. Той втренчено гледаше лицето на Сотир. Виждаше грозния белег и напрежението. Сотир бавно вдигна пищова и се прицели в него. Яне като омагьосан се взираше в черното дуло и му се струваше, че е много по-близо от четиридесет крачки. Стоеше и не помръдваше. Сотир усещаше, че Яне няма да стреля и също не бързаше. Той бавно вдигна цевта, внимателно се прицели, после остана така, като че ли се чудеше къде да го простреля. Яне се питаше каква ли ще е болката. Дали ще е пареща, или ще го порази като гръм и ще го изпепели, или пък ще боли като разкъсване? Не знаеше. Яне гледаше лицето на Сотир, а то беше изкривено и грозно. Той го мразеше. Той искаше да го убие. Защо? За миг лицето му се сбръчка още повече. Видя дим, който изригна от огромното дуло на пищова. Още не беше чул гърма, когато нещо го парна в корема вляво. Веднага разбра, Сотир го беше уцелил. Не чувстваше болка, а
IVтом “Войвода”
77
I глава “Велковата дупка”
само парене. Не знаеше къде го е уцелил. Вълна от гняв се навдигна в него. Сотир го беше прострелял. Беше видял омразата изписана на лицето му. Беше сигурен, че беше искал да го убие. Първото нещо, което почувства, беше желанието да отмъсти, да вдигне пищова и да го отнесе мъртъв. Стисна дръжката на табанджията. Ръката му побеля и само кокалчетата на пръстите му бяха червени. Не знаеше колко лошо е ударен и колко още ще живее. Беше сигурно, че е ранен. Погледна надолу и видя ризата, която беше станала червена. Видя и дупката, в която беше влязъл куршумът. Не искаше да умира като губещ. Дори да умре след малко, сега трябваше да вдигне пищова и да простреля Сотир. И паче, ако паднеше преди това, никой нямаше да го запомни с нещо друго, а с това, че е бил победен от един слаб човек. Така ли щеше да свърши песента за Яне башпехливанина?
Яне понечи да вдигне пищова, но се спря. Тогава видя Сотир. Той стоеше изправен пред него. Беше ни жив, ни умрял. Студеният вятър развяваше бялата му риза като платно на гемия. От това или от страх Сотир трепереше. Тогава Яне реши какво да прави. Той събра сили и силно извика:
- Кара Тозьо, ела при мен!
Байрактарят пъргаво дотича до Яне.
- Какво има, войводо?
Без да казва нищо Яне посегна към силяха на байрактаря и от там извади двата пищова.
- Войводо, така не може! Трябва с твоя пищов!
Яне като че ли не го чу. Той беше затъкнал своя пищов в силяха си, а държеше в ръце пищовите на Кара Тозю - по един във всяка ръка.
- Войводо, не може така, Сотир стреля само с един пищов! Не е честно ти да си с два! Не покривай името си със срам, войводо!
Яве не го чуваше. Вдигна единия пищов, прицели се в главата на Сотир, после в гърдите, сърцето, после в корема. След това се прицели в крака на Сотир. Дали щеше да му стигне времето? После вдигна пищова още нагоре, очевидно се прицелваше в нещо нависоко. Това не беше изстрел за Сотир. Тогава чу гласа на сина на Манол. Той беше сух и сякаш не беше негов.
- Войводо, пощади ме! Смили се над мен! Войводо…
Яне чуваше хлиповете му като на жена. Тогава с тихия глас, онзи, в който имаше много сила и който можеше да бъде изречен само от змей, той прошепна:
- Кой? Кой? Кой?
Яне не знаеше нито дали Сотир го чува и разбира, нито дали другите чуват. Змеят в него питаше.
Токораз Memo
78
Ятаган и Меч
- Борю. Борю Белята ме подучи така да ти кажа. Той и хората му ме хванаха близо до Бачкьой и ме накараха така да постъпя. Даде ми пари и ми каза, че ти си виновен за белега ми, че винаги си искал да ме изместиш. Искаше да ти кажа, че не съм ти вече куче, по което да викаш…
- Знаех си! - с тихия глас каза Яне. След това дръпна спусъка. Чу се гръм, всички кауци подскочиха. Куршумът обаче летеше нагоре. Скоро всички видяха къде беше насочил Яне куршума. Той се беше целил в един тънък бор, много по-тънък от човек. Кауците бяха стреляли по тънко дърво и знаеха колко е трудно да се уцели. Яне обаче успя. Войводата, макар и прострелян, беше простил на Сотир и беше запазил живота му. Сотир плачеше. Яне вдигна другия пищов. Сълзите на Сотир замръзнаха. Дори с лявата ръка Яне пак стреля и пак уцели ствола на друг тънък бор. Мъжете не разбираха какво искаше войводата. Може би искаше да покаже, че два пъти му прощава. И когато вече всички мислеха, че е свършило, и се готвеха да се втурнат да помогнат на войводата, той извади от силяха си своя пищов и отново се прицели в Сотир, който беше станал по-бял от ризата си. Той вече беше разбрал каква грешка беше допуснал. Сам се беше убедил колко точен е Яне. Сега вече щеше да бъде убит. Може би Яне с двата изстрела искаше само да покаже колко е точен. Яне бавно се прицели с пищова си. Той обаче не се целеше в Сотир, а търсеше едно по-дебело дърво. Скоро го откри. То беше по-дебело от човек и много здраво. Мъжете гледаха учудени. Яне дръпна спусъка. Изстрелът не беше много силен, скоро обаче видяха как дървото, което беше избрал войводата, експлодира. Разхвърчаха се трески, клони и кора. Дървото беше отсечено. Горната му част се отмести и някак бавно и величествено падна вертикално надолу. Удари се в земята и чак тогава рухна. Мъжете бяха потресени. Сотир беше най-впечатлен.
Яне каза на Кара Тозю да му подаде елека и сетрето, но той въобще не го чуваше, а все още гледаше към разръфчения ствол на бора. Яне дръпна дрехите си и чак тогава Кара Тозю ги пусна. Студеният вятър го пронизваше и чак сега, когато всичко беше свършило, той го усещаше.
Когато влизаше във Велковата дупка, Яне се обърна и видя, че всички кауци още гледат към дървото. Той влезе в малката пещера. Когато преди малко излизаше, си мислеше, че може повече да не се върне. Сега разпали огъня. Помилва врата и главата на Буря, която беше влезнала веднага след него. Допирът до кучето му беше много приятен. Не знаеше дали Буря усеща какво се беше случило, но беше особено любвеобилна. Кучката като че ли усещаше раната и я близна с езика си. Яне повдигна ризата си. Раната се оказа само леко одраскване. Войводата я остави да поближе раната, защото си спомни как Буря и Момчил бяха близали разранените му гърди и така го бяха спасили. Иначе одрасква
IV том “Войвода”
79
Iглава “Велковата дупка”
нето беше толкова повърхностно, че дори нямаше смисъл да си прави превръзка. Яне седеше до огнището, засилваше огъня и все така милваше кучето. Останалите мъже се забавиха доста. Когато влязоха, всички на висок глас обсъждаха последния изстрел и как войводата, само с един изстрел, беше отсякъл дърво. Никой от тях като че ли вече не се сещаше за двубоя между двамата. Последен в пещерата влезе Сотир. Яне изчака мъжете да се успокоят и каза:
- Простих ти! Къде казваш в момента е Борю Белята?
- Не знам, войводо.
- Между другото тази вечер ставам на четирсет години - каза байрактарят.
- Така ли? - мъжете бяха учудени.
Всички хайдути поздравиха Кара Тозю.
- И без това не се празнуват четиридесетте.
- Какъв живот е това?! - продължи да се вайка байрактарят, но на всички беше ясно, че той го прави полу на шега. - Четирсет години, вече съм на половината си жизнен път. Мина половината ми живот…
Останалите мъже слушаха и се подхилкваха.
- Че ти много смяташ да живееш бре, Кара Тозьо! - обади се Колю Майтапа.
- Четирсет години мъка, мизерия, хайдутуване и никакви жени. Това живот ли е? И съм обграден от такива магарета! - като каза това Кара Тозю се втурна към останалите кауци и ги награби да се бори с всички тях наведнъж. Те обаче го повалиха на земята. Така продължиха да се шегуват и закачат още дълго време.
Тази вечер Яне и останалите кауци ядоха по-спокойно, но Яне беше притеснен. Там някъде навън бродеше Борю и бандата му. Те със сигурност се навъртаха наоколо и чакаха да видят какво ще стане, когато Сотир предизвика Яне и можеха да нападнат във всеки момент. За всеки случай Яне заповяда на Кара Тозю да не спи, а да следи Сотир. Сам той нареди двама кауци да пазят входа на пещерата. Яне също не заспа. Не искаше, а и не можеше. Скоро чу равномерното хъркане на Кара Тозю, ето как байрактарят пазеше Сотир.
Неговите мисли пак се завъртяха. Представяше си свободното отечество. Народът от раи свободен. България свободна и християнска. Освен гордост това веднага предизвика и следващата мисъл. Ако успее да създаде санджак България и да реализира мисията на Вълчан войвода, кой друг освен него може да застане начело? Всичко това беше измислено от Бимбелите, но той, Яне Боляров, ще застане начело. Той ще бъде паша, везир или дори цар на цяла България, дори на Бимбелови. Неговият род, този на неговите деца, щеше да властва над Бимбелови. Той
Токораз Memo
80
Ятаган и Меч
щеше да им повери да пазят Българско от Империята на падишаха, за-щото те се намираха най-близо до столиците Едирне и Истанбул. Яне си спомни как Марин беше излязъл на чардака да го посрещне. Спомни си как се беше държал и как беше облечен. Божура също беше облечена като царкиня. Дали Бимбелови не бяха по-достойни за тази роля? Яне поклати глава. Нямаше по-достоен от него. Той беше Боляров, беше башпехливан, кесиджия, войвода и змей! Нямаше човек на тая земя, който да бъде повече от него! Той беше минал през смърт, огън и жупел, беше преодолял пустинята, скорпиона, заточението, беше влязъл в кацата е лайната… това беше той! Никой не можеше да се изправи пред него…
На сутринта Яне беше доволен. Всички станаха и се приготвиха за път. Кауците се разделиха на три групи. Преди вчерашния ден Яне беше решил кауците да отидат и да дебнат пред сараите на чорбаджи Никодим в Новаково. От думите на Сотир обаче той беше разбрал, че хората на Борю вече са се събрали и не са там. Те бяха някъде наоколо и дебнеха като вълци. Това не се хареса на Яне, той не беше свикнал да го дебнат, а той да бъде в ролята на хищник, затова смени плана. Раздели кауците на три групи и ги накара да тръгнат в различни посоки. Трябваше да търсят нови членове на дружината и да изграждат мрежа от поддръжници и ятаци. Такава задача Яне постави на хората. Те тримата, е Кара Тозю и Сотир, се оформиха в една група. Сотир имаше някакви подозрения, защото гледаше като теле, което водят под ножа. След две седмици групите трябваше да се съберат пак тук.
Когато това стана, Яне и неговите спътници не водеха никого. Нито един човек от тези, които бяха питали, не беше поискал да тръгне с тях. Всъщност много момци и горещи глави искаха, но Яне беше решил да иска не само тяхното разрешение, а и това на техните родители. Нито един от момците не беше получил разрешение да се присъедини към кауците и “да хване гората”. Яне много мислеше. Явно така нямаше да стане. После разбра нещо. Хайдутин не се ставаше по желание, а по нужда. Вярно, че трябва да имаш кураж, но и нещо лошо трябва да ти се случи, което да те накара “да хванеш гората” и “да си сложиш главата в торбата”. Яне запомни всички момчета, които искаха да го последват. Някой ден, в друга ситуация, те можеха да се присъединят към тях. Тези, които много искаха, все пак той ги уговори като ятаци. Така хем щеше да ги държи близо до четата, хем да ги провери. Яне осъзнаваше, че се впуска в тежка борба и ще му трябват много съмишленици, които да го подкрепят. Бимбелови можеха да разчитат само на рода си да ги подкрепя, но той трябваше да изгради гази мрежа от нищото. В момента ятаците бяха по-важни от кауци те.
Яне обясни всичко това на момците и всички те бяха щастливи. Той
IVтом “Войвода
81
I глава “Велковата дупка”
уговори тайни места за среща и явка. Нарекоха тайни думи, по които да се разпознават.
Затова сега, въпреки че се връщаха без нито един човек, Яне беше доволен. Винаги куцовласите са били едни от най-добрите им ятаци. Те обикаляха цяла България. Лятото пасяха огромните си стада в Стара Планина или Родопите, а през есента пресичаха Тракия, Родопите и слизаха чак до Гърция. Поради това, че не се спираха на едно място, бяха най-добри за пренасяне на поръки, барут и оръжие. Яне намери Яно Кехая - стар ятак, служил още на Велко и се договориха да продължат да си помагат. Запозна се и със сина на Яно - Зико. Яне щеше да му дава закрила и сигурност, а Яно да му бъде ятак.
Другите групи се бяха справили много по-добре от тази на Яне. Ко-гато отидоха на хайдушката поляна, там ги чакаха много хора. Поляната беше като панаир. Яне чак се стъписа. Като приближиха Буря се раз-лая. Явно и тя усети многото непознати хора.
Когато войводата се появи, отначало никой не му обърна внимание. Всички мъже, по-скоро това бяха момчета, говореха, всеки се смееше и шегуваше, беше много шумно. До огъня беше застлана обилна трапеза и всички се готвеха за угощение. Единствено Буря успя да привлече вниманието им. Не толкова тя, колкото големите й оголени зъби. Мъжете се стъписаха. Яне беше забелязал, че няма човек на пост. Сети се за времето, когато Велко беше войвода. Тогава такова нещо не можеше да се случи. Дали Яне беше достоен да наследи Велко? Воеводата стоеше и с тихия шепнещ глас каза:
- Псъъът! Да не сте продумали!
После, като се обърна към Кара Тозю, с най-строгото си изражение, рече:
- Да се строят! Веднага!
Байрактарят усети гнева на войводата и се развика. Къде е викове, къде с ритници, той успя да строи хората.
Така лошо започна запознаването на войводата с бъдещата чета на кауците. Всички те бяха чували за Яне войвода и легенди се носеха за него. Хората, които се присъединиха към четата, бяха десет. Това бяха децата па двама хайдути участвали по-рано в четата - двамата братя Ма-не и Спас. Те някога били кауци и служили при Вълчан, а после малко и при Велко. След това, поради старост, заминали да живеят в селото си и били ятаци. Сега обаче синовете им искали да станат кауци и да не бъдат по-долу от бащите си. Яне благодари на Бог за този дар. Момчетата бяха силни, весели и шумни. Яне се притесняваше, защото изведнъж те много промениха дружината, но пък имаше нужда от млади и силни хора. С кого ще прави нападенията, с Кара Тозю и дядо Личо ли? Те вече и Шабан и Шибил не бяха млади. Така девет от десетте мъже бяха бра
Токораз Memo
82
Ятаган и Меч
тя или първи братовчеди. Синовете на Спас бяха пет. Той беше решил да ги нарече с първата си буква и те бяха: Стоян, Сотир, Стоил, Стойчо и Стоичко. За да ги различават, хората започнаха да викат на стария Сотир - Сотир Манолов, а новия - Сотир Спасов. Синовете на другия брат Мане бяха: Милко, Милуш, Методи и Младен. Десетият човек се казваше Бичо. Него Шибил го беше срещнал в една кръчма и като се напил той се сбил с някакви хора. Стара вражда имал с тях. Те го обградили с вили и колове и били повече от десет. Тогава Шибил и Шабан му предложили да тръгне с тях. Той се съгласил, защото нямал никого и нищо. Този мъж беше мръсен, но много силен. Очите му бяха много сближени и на Яне му се стори, че е кривоглед. Воеводата беше много внимателен с него. Докато другите братя се познаваха и много трудно беше някой да ги наговори, Бичо можеше да е всякакъв.
Още на другия ден започна обучението на кауците. Яне им обясни всичко за изпита, който им предстоеше. Назначи Кара Тозю да отговаря за тях. Яне почти не ги виждаше. Той имаше друга работа за вършене. По някое време връчиха на кауците по едно право дървено оръжие и отначало Яне лично ги учеше на техники с меч. Той много им говореше. Учеше ги на предимството на меча пред ятагана. Когато ги подготви на едно достатъчно ниво, Яне им раздаде мечовете, които беше изковал с дядо Ли-чо и Диньо Циганара. Трима души останаха без меч. Общо кауците, без Яне, бяха станали петнадесет, а бяха изковали само дузина мечове.
Яне беше решил да отиде до Диньо Циганара, но подготовката на новите кауци го задържаше. Момчетата много го радваха. Макар шумни, те бяха дейни, нямаха умора и не се нуждаеха от почивка. Дори когато седнеха да хапнат и почиват, братята се шегуваха и непрекъснато си спретваха някой номер.
На всички им ставаше драго, освен на Кара Тозю, който ги гледаше строго под вежди и непрекъснато мърмореше нещо. Яне познаваше байрактаря си много добре и знаеше, че той е доволен от момчетата, но за всеки случай ги държеше изкъсо. Иначе всички най-много се страхуваха от Сотир Манолов. Явно грозният му белег ги респектираше.
Освен на пехливанлък, мятане на камък, стрелба и бой с мечове, Кара Тозю учеше новите кауци как да поддържат оръжието си. Той им показа как с пепел и оцет да лъскат желязото на ятаганите и мечовете, а и на пушките, и пищовите. Така те светеха като слънце и заслепяваха врага.
Един ден Яне чу познати думи за майсторството. Погледна и видя как Кара Тозю, със строг глас, обяснява на новите кауци как трябва да се пие от стомна. Яне се усмихна. Толкова познато му беше всичко.
Братята и братовчедите бяха много живи. Един ден, за да им бъде по-интересно заниманието с мечове, Кара Тозю накара дядо Личо да сви
IVтом “Войвода
83
I глава “Велковата дупка”
ри с гайдата. Момчетата като че се преобразиха. Те затанцуваха. От най-обикновени селски момчета се превърнаха в юнаци. От този ден занятията на кауците се провеждаха докато дядо Личо свиреше отстрани. А когато хайдутите спираха, за да починат, запяваха. Отнякъде Кара Тозю беше научил песента за Яне и всички кауци я пееха с най-голямо удоволствие.
- Ако искате някой ден и за вас да има песен, скачайте! - казваше байрактарят и ги караше да стават и отново да се упражняват.
Освен музиката и пеенето, Кара Тозю следеше и където имаше хоро или сватба в съседните села, водеше кауците и там те танцуваха до почервеняване. Байрактарят твърдеше, че така те много се уморявали и това помагало на подготовката им. Яне не беше много сигурен в това, но за пръв път в дружината имаше толкова много млади момци, така че се съгласи. Той самият беше свит човек, който избягваше шума и тълпата, но щом Кара Тозю беше с хората, беше сигурен, че всичко ще е наред.
За да засилят още подготовката на кауците, Яне и Кара Тозю вкараха в подготовката и съревнованието. Между братята и братовчедите имаше постоянен стремеж да се докажат кой е по-добър и по-силен. Двамата водачи на дружината използваха това. Те непрекъснато насърчаваха съревнованията и надборванията. Включиха към това и останалите кауци: Колю, Шибил и Шабан. Сотир Манолов все така стоеше малко встрани, а дядо Личо нямаше как да се бори, надбягва или надхвърля с два пъти по-младите от него момчета.
Един ден Яне им отне дървените мечове и нареди дуелите вече да се провеждат с истински оръжия. Момчетата малко се стъписаха. Макар да бяха малко, мечовете стигаха, защото всяка двойка не се биеше с два меча и не изправяше меч срещу меч, а единият вземаше ятаган и се правеше на турчин, а другият се опитваше да го изпревари с меча. После се сменяха. Въпреки това трябваше да се изковат още мечове.
Една неделя всички кауци се насочиха към Чепеларе, където щеше да има два дни събор. Всички бяха щастливи и превъзбудени, говореха и се смееха. Момчетата бяха хубавци и всеки се шегуваше с другия. Кара Тозю ги гледаше и се усмихваше под мустак. Той все още се имаше за ерген. Яне си спомни за жените му и му стана болно. Войводата беше решил да се възползва ог това, че младите кауци, на които скоро им предстоеше изпит, ще го изпроводят близо до Петково. Когато стигнаха Чепеларе, Яне остана малко с дружината. Те искаха той да се хване на хорото, но гой отказа. Не ги знаеше той тези хора. Затова пък Кара Тозю пристъпяше напето и като че ли не докосваше земята, а летеше и пееше през цялото време. Яне гледаше своя байрактар. Силен, свободен и чист мъж беше той. Цялото му същество излъчваше радост от живота. Яне
Токораз Memo
84
Ятаган и Меч
си спомни как беше мислил за убиеца на Кара Тозю, а не се беше сетил за своя. Този мъж скоро нямаше да умре, а ако това се случеше, щеше да бъде като убийство на птица, така както си лети. Къде все пак се намираше в този момент убиецът на Кара Тозю, какво ли правеше?
Яне остави мъжете и продължи сам нагоре към сърцето на планината. Съпровождаше го само Буря. Дядо Личо също искаше да тръгне с него, хората вече не бяха за него, но Яне му отказа. Тайна работа имаше с Диньо, не беше само изковаването натри меча. Тъй като посещението беше изненадващо, когато стигна в хижата, ковачът много се зарадва.
- Трябва да изковем три меча! - каза Яне.
- Добре - веднага отвърна Циганара.
- Освен това искам да излеем калъп за куршуми.
Така през следващите дни те изковаха мечовете, но калъпът за куршуми не ставаше и не ставаше. Яне се опитваше да си спомни всичко, което му беше обяснил Дамаският ковач, но нещата не се получаваха. Излетите от тях топчета ставаха с различна дебелина на стените и когато се изстреляха, летяха накриво. Двамата опитваха и опитваха, мислиха най-различни неща, но нищо не помагаше. След няколко дни Диньо се сети за нещо. Направи калъп така, че да отливат гончетата наполовина, а след това на ръка слепваха всяка половинка към останала и така се получаваше кухо топче. Освен това, още докато бяха разделени, можеше вътрешната страна на топчето да се заглади и зачисти, така че отвсякъде да е с равни стени. Така обаче леенето на куршуми ставаше много бавно и изискваше голямо усилие. Яне обаче се беше убедил колко голяма е разликата между двата вида куршуми и реши, че си заслужава. Той натовари трите готови меча и калъпа за леене на кухи куршуми и се отправи надолу към Шейтанкьой.
Остана една вечер при кауците. Тук всичко беше наред. Яне предупреди Кара Тозю, че иска следващият път, когато се върне, хората да са готови за изпит. След това посети Шейтанкьой и видя момичетата. С него беше и дядо Личо. Яне му заръча през ден-два да слиза и да се грижи за тях. Те бяха добре. Божура, като по-голяма и сериозна, се грижеше за сестра си. Как се справяха двете Яне не можеше да си обясни. Сигурно ги беше сграх, но пък Ураган ги пазеше. Те се бяха научили и пускаха черното куче горе в стаята, в която спяха.
Яне остана за малко при тях. Заръча им да продължат да гледат гълъба и да чакат яйцата, от които ще се излюпят гълъбчета. След това продължи напред. Скоро мина през Бачкьой, Станимака и тръгна по пътя за Козбунар. Не стигна обаче до селото на Шейтаните и Василка. Когато стигна до Араповския манастир, се отби. Влезе в манастира и попита първия пандур за отец Инокснтий. Човекът беше непознат за Яне.
IV том “Войвода
85
/ глава “Велковата дупка
Дали Никодим имаше още протежета и власт над манастира? Скоро Инокентий слезе при него. Яне скочи от гърба на берберското конче.
- Отче Инокентие, помниш ли ме?
Презвитерът и проигумен на манастира явно не се сещаше.
- Яне, Яне се казвам.
Инокентий чак сега го позна.
- Яне, какво правиш тук?
- Дошъл съм за теб, отче.
- За мен ли?
-Да.
После Яне му разказа за кауците, за заверата на Вълчан и Велко и за целия си живот след като беше напуснал манастира. Инокентий на няколко места се изумяваше.
Отначало презвитерът не искаше и да чуе, че може да напусне манастира. Яне обаче знаеше, че в неговия приятел има един вътрешен огън за борба и стремеж към свобода, който и расото не беше могло да погаси. Той продължи да му говори. Това, което наклони везните в негова полза, беше молбата да рисува миниатюри за книгите на Яне. Яне вече беше решил да напише четири книги. Но най-много привлече вниманието на Инокентий обещанието да го заведе в Истанбул и там да го запознае с най-добрия миниатюрист на Империята на падишаха, старшия сред султанските миниатюристи - Адюлазиз Левни ефенди.
Двамата мъже говореха през целия ден. Вечерта бавно настъпи. Яне беше решил да не нощува в манастира, но не можа да убеди толкова лесно Инокентий да го последва. Така той остана тук да пренощува.
- Какво стана със стария башпандур Никодим? Има ли още свои хора тук?
- Никодим стана башпандур след като ти изчезна. Той обаче беше ранен много лошо в ръката. Не можа дълго да се задържи и напусна манастира. Не вярвам да има свои хора, тук никой не го обичаше, а и не беше добър като башпандур. Страхлив, нерешителен и несправедлив беше към другарите си. Защо питаш?
- Чувал ли си за чорбаджи Никодим от Новаково?
-Да.
- Той е същият онзи Никодим.
- Какво? Че за новаковския чорбаджия се говори, че е много богат, откъде наш Никодим се е разбогатял толкова?
- Аз знам - заканително поклати глава Яне.
На сутринта Инокентий склони да тръгне с воеводата и двамата поеха Сганимака. По пътя към тях се присъедини някой си Китан. Той беше здрав селянин. Каза, че тръгнал да търси хайдути. Яне беше внима
Токораз Memo
86
Ятаган и Меч
телен, не искаше при себе си чорбаджийски и турски мекерета, но този Китан му се стори прост и безхитростен селянин. Той беше голям и простодушен, не приличаше на турски шпионин. Яне не му разкри кой е, но го взе със себе си.
Когато минаха покрай отбивката за Боляровия хан, Яне пак се сети за дядо си, майка си и баща си. Сети се и за това, че предната дружина имаше вещерка. Тя служеше и като баятелка, и като хекимин. Василка му беше казала, че е змей и винаги около него трябва да има вещерка. Откъде да намери вещерка? После се сети, тя Василка така или иначе учеше момичетата на магиите си, само малко да пораснат и щяха да станат вещерки. Те щяха да помагат на кауците.
Скоро тримата мъже пристигнаха на хайдушката поляна. Кауците вече бяха други хора. Посрещнаха ги постове и на мига всички се строиха. Инокентий и Китан се стъписаха от това, което виждаха. Яне заповяда новите кауци да са готови на другия ден да има изпит.
На другия ден изпитът мина много добре. Всички бяха много добре подготвени. Всичките синове на Спас и Мане бяха юначни и силни българи, добре се справиха дори и най-младите от тях. Яне се радваше, защото виждаше колко силно попълнение влиза в дружината. Освен кауци момчетата бяха и роднини, те щяха да се подкрепят и никога нямаше да се изоставят. След като стреляха, надхвърляха се с геги, надбягваха се и минаха целия изпит, дойде ред и на борбата. Пехливански беше родът на братята и братовчедите. Лично войводата се бори с всеки един от тях и ги победи. Яне ги надборваше без особено усилие, без да спре и да почине. Въпреки съпротивата и това, че роднините се наговаряха, той ги победи с лекота. Най-накрая тръшна и силния Бичо. Той беше много силен, но нямаше умения или поне те бяха недостатъчни, за да се изправи срещу башпехливанина Яне.
Тази вечер гощавката беше обилна. Новоприетите кауци се веселяха. Яне им връчи по една каушка шапка, закле ги и ги научи на каушката молитва. След това Инокентий произнесе кратка реч.
Воеводата имаше желание да се бори, кръвта му беше кипнала. Зачуди се дали да не се пусне да се бори първо на Четиридесетте извора, а после и в Едирне. Скоро сам себе си убеди, че това няма как да стане. Тази година трябваше да се погрижи за кауците. Може би догодина щеше да има възможност.
На другия ден Сотир започна да готви Китан за каук. Яне учеше кауците на това как се лее кух куршум и как се стреля с него. Това, заедно е меча, щеше да даде силата на кауците и да им помогне да вземат надмощие над турците.
Всички те се бяха убедили в силата на кухото топче и след няколко демонстрации нямаха нужда от повече увещаваме.
IV том “Войвода
87
I глава “Велковата дупка
Пролетта вече 6eaje настъпила. Яне слухтеше да чуе някаква вест за Борю и неговите хора, но нищо не стигаше до него. Ослушваше се и за Кара Мустафа. След като не научи нищо той започна да пуска две дружини да действат. Те спираха и налагаха дан над керваните. Дебнеха какво се чува за Никодим. Едната чета действаше навътре в планината. Тя се водеше от Кара Тозю. Другата чета се водеше или от Яне, или от Колю Майтапа. Там до село Забърдо, под връх Голям Персенк, се чу, че Кара Тозю дере кожите на търговците и е суров, и безкомпромисен, но към гурците бил още по-зъл. Кръстили местността, където той действал, “Глухите камъни”, защото кауците се криели зад едни големи обли камъни около пътя. Оттам излизали и пак там се скривали. Те им служели като крепост и укритие. Керванджийте и хората ги бяха кръстили така, защото всеки търговец си тръгвал разплакан, след като попаднел в ръцете на Кара Тозю и хората му, но камъните като че ли не чували това и безчувствено мълчали.
Хората на Яне бяха далеч по-меки. Те облагаха много по-леко керваните, а на бедните прощаваха. Това обаче вкарваше по-малко злато и сребро в кесиите на кауците. Войводата обаче беше доволен. За пръв път кауците стегнаха като в клещи Родопа планина. Не можеше да се движи керван из обширната планина без Яне да знае за това. Войводата беше доволен, сега вече заслужаваше да го наричат Яне войвода, сега вече той можеше да се сравнява с Велко и Вълчан.
Легенди и песни започнаха да се разнасят за Яне войвода. Хората разправяха, че е змей, че само с едно махване на ръката си може да повали кон с конник на земята. Преразказваха се историите за борбата му с мечката, борбата му с Кара Мустафа, Кая, за това как е станал башпехливанин. Всякакви слухове се носеха, но хората не го бяха виждали и никой никъде не го срещаше. Скоро обикновените хора започнаха да се чудят как така войводата живее сред тях, а никога не го срещат. Ето, и Кара Тозю познаваха, и го бяха виждали по хора и сватби, и Колю Майтапа, и синовете на Мане и Спас. Всички познаваха, но само Яне никой не беше виждал. Всички го смятаха за огромен юнак. Да не се окаже накрая някой дребен и келяв? Дали въобще съществуваше Яне войвода? Всичко това се говореше, защото Яне беше слязъл да живее в Шейтанкьой. Неговата къща беше последната преди да се излезе от селото, по пътя нагоре към планината, и той можеше да влиза и излиза от къщата без въобще някой да го види. Когато се срещаше с кауците си, го правеше до Велковата дупка, и никъде другаде не ходеше войводата. Скоро злато и сребро започна да се стича в къщата на Яне. Той се притесняваше да го държи в пещерата, защото веднъж вече имането беше изчезнало от там. За да имат прехрана, със среброто Яне купи две стада с овце.
Токораз Memo
88
Ятаган и Меч
Гълъбите също се развъждаха добре. Вече беше средата на лятото. Яне беше дал заповед на двете дружини да се сберат. Вече бяха събрали пари, бяха в разцвета на силите си, трябваше да се заемат с хората на Бо-рю и това трябваше да стане сега, когато бяха най-силни.
Яне изчака още малко, а после се отправи от Шейтанкьой към Велковата дупка. Беше заръчал на Кара Тозю да заколи едно шиле и да го направи на “хайдушко печено”. Когато войводата пристигна при кауците, вече беше започнало да се здрачава. Огънят гореше слабо. Всички бяха строени и го чакаха. Повечето от кожените дисаги бяха пълни със злато и сребро. Всички знаеха, че при делбата ще има достатъчно за всеки. Освен това въпреки множеството акъни (набези) от кауците нямаше нито един убит или сериозно ранен. Яне вървеше напред, а след него вървеше Инокентий. Воеводата беше забранил на попа да се бие, а го оставяше в селото, където да учи момичетата на знание, четмо и писмо. Презвитерът отначало се дърпаше, но Яне го убеди. Досега никой не беше обучавал хора извън стените на манастира. Само послушници и то книжници имаше смисъл да се учат да четат и пишат. Докато учеше момичетата, в главата на Инокентий се зароди идея. Някой ден можеше в двора на манастира “Света Неделя” да се създаде килийно училище, в което децата на будните българи от съседните села да се учат на четмо и писмо.
Тази вечер беше топла и приятна.
- Утре Китан ще има изпит. Тази вечер ще се веселим - каза войводата.
Скоро ароматите на лятната нощ се смесиха с тези на печеното шиле. Кара Тозю беше донесъл бутилка сливова ракия и веселбата започна. Дядо Личо наду гайдата. Макар да имаха пари, кауците се хранеха скромно и живееха мизерно. Нито Яне, а още по-малко Кара Тозю, им позволяваше някакви волности. Сега мъжете като невидели се нахвърлиха на яденето. Скоро Кара Тозю се приближи към Яне. Двамата не се бяха виждали от доста време.
- Войводо, лоша вест имам за теб!
- Кажи! - кимна Яне.
- Вчера дочух слух, един от нашите ятаци в Станимака ни проводи вест, че Кара Мустафа е събрал хайка, която се води от някой си Али Бабаджан - този, на когото си убил брата. Някой си Хасан. Лют пехливанин от Тъмраш. Борю също е тръгнал да ни търси, но преди това двамата са се наговорили. Капан ще ни правят. Искат да ни изтребят до крак, голяма битка искат да има. Какво ще правим, войводо?
Залъкът заседна в устата на Яне. Сега гой му се стори по-сух, а месото, макар печено и задушено в планински подправки и билки, вече не му беше вкусно, а блудкаво.
IV том “Войвода
89
I глава “Велковата дупка
- Ще се бием! - каза Яне, но не беше обзет от голям плам. Той веднага се сети за битката при Караджов камък. Ех сега Велко да беше тук, колко повече знаеше от него и можеше учителят му! Всъщност досега Яне не беше водил нито една голяма битка.
- Кажи на момчетата да се готвят!
Кара Тозю намери начин да го стори. Той отиде до развеселените юнаци, които лапаха големи мръвки и пиеха сливова ракия. Байрактарят хвърли калъпа за леене на куршуми в огъня. Мъжете го гледаха с недоумение. Те го попитаха какво става, но Кара Тозю нищо не каза. След малко мъжът се затопли, съблече елека и остана само по риза. Взе няколко сребърни акчета и ги метна в калъпа, който беше станал червен. Мъжете гледаха как среброто се стопи и зае формата на куршума.
- Какво правиш, Кара Тозьо? - питаха мъжете.
- Нищо, куршум лея, сребърен куршум! С него ще прострелям право в сърцето Кара Мустафа и слугата му Али Бабаджан, както и чорбаджи Никодим и неговото куче Борю Белята, които са вдигнали ръка срещу нас! Тези всичките са тръгнали нас да ловят, с нас да се бият! Те оспорват правото на Яне войвода да властва над планината!
Мъжете постепенно разбраха какво им казва байрактарят.
- Кога са тръгнали? - попитаха някои.
- Вчера. Вчера са тръгнали.
Скоро цялата дружина избухна в буйни възгласи за бой. Всички бяха готови веднага да се бият. Бойният плам до голяма степен беше заради ракията, която бяха изпили. Яне знаеше, че сутринта ще е тежка.
Скоро войводата престана да им обръща внимание и повика Кара Тозю при себе си.
- Утре трябва да определим къде ще построим овчарските колиби за нашите стада.
- Добре, как ще го направим?
- Заколете едно агне и го насечете на четири. След това, където смятате, че е удобно, оставете частите. След шест-седем дни ще отидем да видим. Където месото е развалено или ядено от червеи и гадини няма да става за място, където месото е изсъхнало и запазено, там ще бъдат нашите чобански колиби.
Кара Тозю се зае със задачата, заръчана му от войводата. Като стана каза:
- Ех, войводо, жив да си, че и мен съживи! Това е живот, а не мижи-турско навиране някъде!
Яне знаеше, че кауците са много вдъхновени от това, което се случваше и предстоеше. Повечето от тях вече бяха опитали новите оръжия - мечовете, които войводата им беше дал и ги учеше да се бият с тях. Всичко ставаше точно така, както Яне войвода беше предрекъл. Освен
Токораз Memo
90
Ятаган и Меч
това пищовите с кухи топчета бяха страхотно оръжие и щяха да им осигурят голямо предимство.
Яне стана и накара кауците да оставят оръжията си. Те бяха добре заситени и пияни, но когато видяха него, войводата, да става, веднага изтрезняха. След това Яне повика Инокентий да стои до него, а той учеше кауците на собствената си пехливанска борба.
След като приключи, остави мъжете да се упражняват. Всички те бяха запознати малко е борбата и бързо схванаха новите движения.
Яне и Инокентий се отделиха настрани.
- Отче, очаква се тежка битка! Ти няма да дойдеш с нас!
- Но, войводо, аз искам!
- Много си ценен, Инокентие, за да рискуваме живота ти! Ще останеш при момичетата! Но преди това нека ти разкажа за китабите, които искам да напиша!
После Яне сподели с Инокентий, че иска да напише четири китаба, а Инокентий трябваше, може би с помощта на Адюлазиз Левни, да ги изографиса. Като чу това Инокентий подскочи от радост.
- Ще ти споделя нещо, но на никого няма да казваш, закълни се!
Презвитерът се закле.
- Единият китаб ще се нарича “Китаб Боляр пехливан”. В него ще се разказва за борбата на моя род, чийто последен представител съм аз. За да не изчезнат с мен борбата и техниките на Болярови, реших да ги опиша в книга. Другата книга ще се казва “Китаб Яне башпехливан”. Аз създадох собствена борба, като смесих борбите на двата най-известни пехливански рода - на Болярови и Бимбелови. Тази моя нова борба ще опиша във втората книга. Това е борбата, която ме направи башпехливан. Искам да изработя и един трактат, в който да опиша всичко за подготовката на кауците. Ще опиша техниките на дуелиране с меч, меч срещу ятаган, ще опиша и работата с кама. Искам да опиша стрелбата с кухо топче, обучението в четата на кауците, както и изпита, който всеки каук трябва да издържи. Утре ще бъде изпи тът на Ки ган, внимавай много! Запомни всичко и го опиши, поне на чернова. Този трактат ще се нарича “Каук китаб” - като каза това Яне се умълча.
- Войводо, отначало казахте за четири китаба, а после ми съобщихте само за три.
- Четвъртият китаб трябва да бъде пазен в най-строга тайна!
- Аз така или иначе ще трябва да науча за него. Кажете ми сега само как ще се казва.
- Той ще се казва “Кесиджи китаб”.
След това двамата поговориха още малко за китабите. През това време кауците изпяха няколко пъти песента за Яне. По някое време Кара
IV том “Войвода”
91
1 глава “Велковата дупка”
Тозю, с голи гърди, се изправи и извика:
- Тая песен е много кратка, за войводата трябва да се напише истинска дълга песен! Че това не е неговият живот! Дядо Личо, хайде да измислиш истинска песен за войводата, ама дълга, в нея да се разказва хем за него, хем за нас!
Останалите мъже се развикаха. Те също подкрепяха своя байрактар.
- Ама я направи така, че като се запее да не свършва и да може да се дописва, защото войводата още не е умрял и ние сме живи, и още много има да се добави в песента!
Когато Инокентий стана, до Яне седна дядо Личо. Там пред него той започна да мисли песента. Яне се беше излегнал, слушаше и се усмихваше. Отколко отдавна беше мислил и мечтал животът му да бъде пресътворен в песен, но сега, като гледаше как става това, много се радваше. Дядо Личо изсвири на Яне мелодията, след това отиде и започна да разпитва момчетата за това, което знаеха за Яне или което бяха преживели заедно. Инокентий му разказа за мечката и за това как Яне я беше убил, после как отгледал Момчил и се борил с него. Всеки от кауците разказваше и се опитваше да вложи поне една своя дума в песента.
- Песента само трябва да се започне. Народът сам ще я довърши. Той ще реши как да я извърти и промени, той ще я пее и ще поддържа вечно жив спомена за Яне войвода - каза дядо Личо.
Песента стана много дълга. Самият дядо Личо накрая опита да я изпее цялата, но се умори, а гласовете на Кара Тозю и останалите кауци, които ревяха с пълно гърло, прегракнаха.
Тази вечер всички легнаха изтощени и спаха като къпани. Вече никой не мислеше и не се притесняваше за предстоящата битка. Никой не се замисли, че най-върлите врагове на кауците са се съюзили и техните сили са много по-големи от тези на четата на Яне. Тях ги водеше змеят Яне, башпехливанинът, онзи който бе преживял всичко това, което се пееше в песента, той - Яне войвода. С него начело те щяха да победят. Но Яне съвсем не беше толкова спокоен.
Още от сутринта започна приготовлението за изпита на Китан. Този Китан беше здрав мъж, не беше от Тракия или от Родопите, а някъде от селата около Битоля. Той се справи много добре, беше наистина силен мъж, но понякога обичаше малко да преувеличава и да се изтъква. Кауците вече бяха научили това и постоянно караха Китан да разкаже какво се бе случило. Той винаги изтъкваше себе си и всички се смееха, защото виждаха случката по нов начин. Най-много с Китан се шегуваха Колю Майтапа и Кара Тозю. Всичко това обаче кауците приемаха па шега. Те вече бяха приели Китан като човек, който е ог тяхната порода. Може би затова Яне, като се бори с него, на няколко пъти му прости.
Токораз Memo
92
Ятаган и Меч
Когато изпитът завърши, Яне подаде каука на Китан и всички мъже го поздравиха. От шилето по хайдушки от снощи беше останало доста и сега мъжете лакомо се нахвърлиха отгоре му, да го довършат. Яне забрани да се пие вино или ракия. Той изпрати Стоян, Бичо и Младен да намерят Яно Кехая и да го доведат е вързани очи на хайдушкото сборище. Яно щеше да бъде най-полезен на Яне, защото каракачаните бяха разпрострели стадата си из целия балкан и той щеше да знае за движението на хората на Кара Мустафа, Али Бабаджан и Борю Белята.
След два дни мъжете доведоха Яно. Той сам ги беше търсил. Беше разбрал за това, което замисляли враговете на кауците, и сам искал да ги предупреди. Яне разбра, че когато Кара Мустафа изпращал Али Бабаджан да търси Яне, му казал думите: “Я Яне башъ, я йолюм!” (“Или главата на Яне, или смърт!”).
Яне благодари на Яно Кехая и се оттегли встрани. Мъжете пак бяха запели песента, която дядо Личо беше измислил и я донатъкмяваха. Всеки вземаше участие и искаше да се промени тази или онази дума, която смяташе, че е най-важна.
Яне нарисува карта на планината направо върху земята. Беше обикалял много из този балкан и сега се опитваше да си спомни всяка гънка от него. Скоро повика при себе си Кара Тозю. Той беше скитал много повече от него из Родопа планина и сега искаше да провери дали е вярно това, което беше нарисувал. Кара Тозю “беше в сърцето” на съставянето и променянето на песента, но се отзова. Той погледна картата и нанесе няколко корекции. Яне не беше съгласен е него. Скоро и останалите кауци се намесиха и настана такова прекрояване на картата, че Яне беше длъжен да сложи край на всичко това.
Картата все пак беше достатъчно точна. Момчетата внесоха някои корекции, особено, когато се отнасяше за родните им села.
- Войводо, кога ще нападнем? - попита един от братята.
- Да се наядем хубаво и тогава! - каза Китан.
- Няма време да ядем! Трябва да се готвим за сериозна битка! - каза Яне.
- Защо не заколим още едно шиле, да купим още пушки и джепане, да наемем хора и така да се изправим пред турците и да ги изтребим? - на висок глас попита Китан.
Другите мъже се разшумяха, но подкрепяха думите на мъжа.
- Абе, ти кога стана калайджия, кога ти почерня задникът! - каза Кара Тозю, на когото не се хареса, че човек каук от вчера вече дава акъл на войводата.
Мъжете обаче шумяха и показваха одобрението си към думите на Китан. Самият той се увлече и не можа да се сети да замълчи.
IV том “Войвода
93
I глава “Велховата дупка”
- Ако ни обещаеш да ни дадеш по двайсет златни пари, ние ще се бием като лъвове и ще победим всеки, който се изправи пред нас! Я ни виж какви сме юнаци всичките! Но преди това трябва да се облечем добре с нови дрехи гайтанджии, да сложим по един нов силях и пищов, по един хубав ат, па да накривим по един калпак! Какво е това, богати сме повече от чорбаджии, а ходим като голтаци? Как ще ни уважават хората? - Китан може би се усети, че беше казал повече, отколкото сам беше искал, затова замълча.
- Те, хората, ще ни уважават не за това как се носим, а според това какво правим за тях! Предай ми веднага каука и напусни дружината! - строго каза Яне.
- Но, войводо…
Още този ден Китан напусна дружината. Веднага след като той си тръгна, кауците напуснаха хайдушката поляна. Яне беше разбрал, че двете хайки - тази на Али Бабаджан и Борю Белята, още не са се събрали. Това щеше да стане най-рано след чегири-пет дни. Яне трябваше да действа. Той се притесняваше, че Китан може да отиде при враговете и да се обърне срещу тях. Яне вече беше изучил човешката природа и знаеше какво може да направи човек, когато е обиден и засегнат. Добре че още не му бяха показали входа на Велковата дупка, но пък Борю я знаеше. Яне реши да се насочи към бандата на Борю и без това той му беше по-близо. Той навлизаше в планината откъм изток, от селата Тополово и Новаково. Те щяха да се движат нагоре, по рида Добростан. Там бяха селата Чаушово (днес Добростан) и Орешец. Яне познаваше много добре тези места, още от времето, когато беше пандур в манастира. Тук беше убит Момчил. Яне трябваше да ги пресрещне. Именно в тези райони бяха действали лъжекауците. Яне пришпори момчетата. Времето за шеги и веселби беше отминало. Отначало нареди на дядо Личо да надуе гайдата, така щяха да вървят по-бързо, без да мислят за болката в краката. Най-накрая дядо Личо запя песента за Яне и всичките кауци като един задраха гърлата си. Отпред вървяха Бичо, Шабан и Шибил Али, след тях идеше Яне, Инокентий и Кара Тозю, носле останалите кауци, а най-отзад дядо Личо водеше берберското конче и едно магаре. На кончето бяха качени барутът и няколко ятагана, а на магарето - храна и вода.
Яне беше опитал да остави Инокентий при момичетата в Шейтанкьой, но презвитерът на Араповския манастир не искаше и да чуе, затова сега вървеше с тях.
Ходеха цял ден без да спират. Започна да мръква, но вечерта беше безоблачна и светла. Луната светеше като слънце и с бледа светлина осветяваше цялата планина. Дружината се движеше в пълна тишина, като разчиташе на луната да осветява пътя й. Всеки стъпваше в стъпките на
Токораз Memo
94
Ятаган и Мен
предния. Правеха това, за да не се уморяват, да се движат с една и съща скорост и ако има преследвач, да не може да разбере колко хора са минали оттук. Войводата знаеше, че хората са уморени, но не трябваше да спират. Хората на Борю бяха някъде съвсем наблизо. На зазоряване ги видяха. Те бяха направили стан на една широка равна поляна. От всички страни тя беше заобиколена е планини, а по средата се извисяваше висока могила. Формата на могилата беше съвършена. Тогава в главата на Яне се появи план. Той си спомни как предния път се беше отървал от хората на Борю, които го преследваха. Беше обиколил един хълм и ги беше причакал на пусия. Беше ги подслушал от засада и беше избягал. Гледаше могилата и широкото равно поле и реши да действа. Кауците също гледаха хората на Борю.
- Мамицата им… - прецеди през зъби Кара Тозю и му личеше, че е готов веднага да скочи срещу лъжекауците.
- Събери се, дружина! - каза Яне и всички се скупчиха около него.
- Войводо, да вържем ли устата на Буря? - попита Кара Тозю.
- Не, слушайте сега внимателно! Али Бабаджан и Борю Белята искат да се съберат и да ни ударят заедно или да ни притиснат между себе си. Ние сме много по-малко от тях, затова ще ги бием поотделно. Борю Белята е дьонма*, който открадна съкровището на Вълчан и Велко. Той открадна нашето съкровище! Опита се да ме убие! Той уби Теофилакт и баба Василка! Искам го мъртъв! Всички тях ги искам мъртви! Който нож вади, от нож нека да умре! - Яне каза това и се сети, че това бяха думите, изсечени на първата му кесижйска кама. После той продължи: - Ще ги победим много лесно, ако изпълнявате точно всичко, което ви кажа! Отначало ще се направим, че не знаем, че бандитите на Белята са тук. Ще вдигаме шум и ще си вървим нормално, дори е хубаво да запеем някаква песен. Нека те си помислят, че сме тръгнали на битка и не знаем за тях. Дръжте се нормално и естествено. Буря нека е с отвързана уста, но на въже, за да не се втурне към лъжекауците. Ще вървим бавно. Отначало те ще изчакат, защото полето е широко, но щом се скрием зад могилата ще тръгнат след нас. Веднага щом се скрием от погледите им зад могилата, трябва да сме много бързи. Ще тичаме през глава и ще обиколим могилата. Така ще се окажем в гръба им. Трябва да ги нападнем без забавяне и спиране. Важно е отначало да вървим бавно и разхайтено дори, а после да бъдем много бързи. Всички ли сте заредили кухо оловно топче в пушките и пищовите си?
- Да, войводо! - тихо и като един отвърнаха кауците.
- Стреляме в гръб, а след това се нахвърляме върху тях! Проверете мечовете си и не сечете, а мушкайте! Всичко ясно ли е?
*дьонма - изменник, отстъпник, предател
IVтом “Войвода”
95
I глава “Велковата дупка
- Ясно е, войводо!
- Добре, хайде! Шибил, ти дръж Буря!
Всичко стана така както Яне го описа. Докато се биеше, Яне чуваше музика в главата си. Това не беше песен, а нещо подобно на вой и жал, но някак приглушен, а не както показния вой на жените оплаквачки.
Съвсем скоро всички от дружината на Борю Белята бяха избити. Самият Борю беше насечен на парчета лично от Яне войвода. Българинът отсече главата му, отнякъде извади кармъзена торба пълна с негасена вар, сложи вътре отрязаната глава на Борю и по най-младите от братята и братовчедите я прати на Маринчо Бимбеля - Страшния в Пашакьой. Нека знае, че Яне войвода изпълнява обещанията си, че забавя, но не забравя.
Нарочно избра Стоичко и Младен - най-младите от братята и братовчедите, защото знаеше, че тежка битка ги чака, а не искаше толкова млади момчета да стават кабил*. А и така поне по един от синовете на дядо Спас и Мане щеше да остане жив и нямаше да остави бащите съвсем без синове. Като реши това Яне заповяда на дружината да се приготвя за тръгване. Всичко това стана в местността “Ширината”, под връх “Височината”, до който се извисяваше връх “Градище”.
Кауците бяха уморени от прехода и битката. Те не бяха доволни, че войводата иска отново да тръгнат, но Яне им обясни, че сега бързината е изключително важна.
- Победата не се изковава само в битката, а и в преходите - каза Яне. - Лесно е да се биеш, но преди това трудното е да тичаш из планината, а джигера ти да излиза от влачене на тежко по склона! Това е трудното! Ние сме във война! Приемете, че всичко това е една битка и не се отпускайте! Трябва да нападнем преди вестта за това, че Борю е мъртъв, да стигне до Али Бабаджан! Пред нас са по-сериозните ни противници! Али е смел човек и пехливанин. Преди години Буря уби брат му и той има за какво да ми отмъщава. Сега зад него стои бейлербеят Кара Мустафа, а може би и Кая паша. Те имат пари, въоръжени до зъби джела-ти и искат да ни избият. Те искат да открият китабите и да отмъкнат съкровищата на Велко и Вълчан. Искат да провалят мисията ни за България. Сега сме изправени пред по-опасния от двата врага. Те са турци и смятат, че ние сме рая. Те идват да ни убият, така както се убива досаден комар, без чувства, без дори да забележат какво са направили. Ако го направят, ще набият главите ни на колове и ще ни разнасят из селата, за да покажат, че вече няма Яне войвода и кауци. Вие трябва да ре-шите дали искате да живеете безславно, или да живеете и умрете като герои. Ще открием Али Бабаджан и на място ще решим как да действаме. Сега почистете оръжията си с пепел и оцет, заредете ги с кух патрон
*кабил - жертва, саможертва
Токораз Memo
96
Ятаган и Меч
и се пригответе за битка! Излъскайте камите и мечовете си! Нека блестят на слънцето и да плашат враговете!
Мъжете се заеха да правят това, което войводата им заръча, а той продължи да говори:
- Али Бабаджан ще се забави с битката. Той няма да знае, че Борю и хората му са бастисани и ще ги чака да ни затиснат в капан, но това няма да стане и ние пак ще имаме на своя страна изненадата.
Преди да тръгне Яне погледна на изток, там съвсем близо се намираше Новаково, а в него беше чорбаджи Никодим. Яне копнееше за мъст, но отмъщението и личната разправа са лукс, който не може да си позволи човек, който води дружина. Безгласно Яне се закани скоро да се върне и да отмъсти на Никодим.
Кауците тръгнаха без помайване. Трябваше да прекосят планината и то през най-високата й част. Скоро пресякоха река Чая. Голям Перелик остана от лявата им страна, а после и зад гърба им. Яне през цялото време “държеше” картата в главата си. Ядосваше се на себе си защо не беше накарал Инокентий да я нарисува, ако го беше направил, сега щеше да му е много по-лесно.
Кауците влязоха в широко равно поле, което се беше ширнало пред очите им. Тук бяха селата Хвойна и Оряхово (днес Орехово). Когато дружината мина между тях, ги видяха. Хората на Али Бабаджан излизаха от гората. Те се задаваха по права посока от Тъмраш и Бяла Черква. Али беше облечен в шарени дрехи, украсени с много гайтани и нашив-ки. Така се обличаха пашите. Яне дори паши и везири не беше виждал толкова добре облечени. На главата си имаше голям красив тюрбан. Но не само дрехите, а и осанката на Али Бабаджан беше като на водач. Той яздеше красив дорест кон, зад него вървяха дузина зурнаджии, а отзад в редици по трима вървяха хората му. Те бяха около стотина и бяха не по-малко наконтени от своя водач. Всички те бяха напети и показваха превъзходството си над останалите. Те имаха самочувствието, че са господарите на планината.
Яне наблюдаваше войската, защото това си беше пяла войска. Той скри своите кауци. Войската на Али беше по-голяма над десет пъти от кауците. Яне изчака Али да отмине. Той сви към Орехово. Яне продължи наляво и нагоре към село Демирджи кьой (днес село Лилково). Най-накрая стигна до местността Куклек. Като подминаха, Яневите войници дадоха няколко изстрела. Али Бабаджан разбра, че това е предизвикателство и веднага свърна след кауците. Хората на Яне се движеха пеша, а тези на Али бяха на коне. Яне бързаше и пришпорваше момчетата. В Местността Куклек кауците пресякоха тичешком дълга поляна. Когато я пресякоха, Яне ги накара да залегнат и да проверят пак дали са
IV том “Войвода
97
I глава “Велковата дупка”
заредили оръжията. Той гледаше поляната и измисли план. Извика Инокентий и Кара Тозю при себе си.
- Инокентие, искам лист, за да напиша писмо на Али Бабаджан! Дай и перо!
Инокентий вдигна вежди, не можеше да повярва. Останалите кауци също бяха чули и сега не можеха да повярват на ушите си. По петите им тичаха стотина конника, въоръжени до зъби и решени да им видят сметката, а войводата писмо щеше да пише.
- Ти, Кара Тозьо, ми дай трите най-точни пушки и ги зареди е повече барут! Едната да бъде е нормален куршум, а двете - е кух!
- За Али специално съм подготвил сребърен куршум!
Кара Тозю беше доволен. Първото желание на войводата беше налудничаво, но поне това беше нормално и успокои байрактаря.
После Яне накара Стоил Спасов да занесе една тиква напред в поляната. Там той отъпка едно място.
- Дайте вода! - каза Яне и се опита да успокои дишането си. Пи вода по майсторския начин. Остана доволен, ръката му не трепна. Кара Тозю го гледаше и сбута останалите кауци.
- Гледайте какво става! Вижте колко спокоен и сигурен е войводата, ръката му не трепва преди битка! Това е истински хайдутин, като него трябва да бъдете!
Яне чуваше забележките на байрактаря си и за малко щеше да се засмее и да се задави.
Стоил скоро се върна при кауците. Беше отъпкал едно място в поляната на около хвърлей с пистолет от мястото, където бяха налягали кауците. Кауците бяха сигурни, че войводата готви пусия на Али Бабаджан. Мястото обаче беше твърде близо до гората и след изстрела конниците на Али щяха да пристигнат за миг при тях. Вярно, че склонът, който преди малко бяха изкачили, беше доста стръмен, конниците щяха да са изморени, но пък все щяха да имат сили да се нахвърлят върху хайдутите. Ако се приближаха много, кауците не знаеха дали мечовете им щяха да свършат работа. Досега не ги бяха изпитвали срещу връхлитащи конници. Мъжете обсъждаха всичко това, чудеха се за какво ще послужи тиквата. “Сигурно войводата ще командва залп точно когато турчинът спре да види тиквата” - мислеха си те.
В това време Инокентий вече се беше приготвил и Яне тихо му диктуваше какво да запише. Накара монаха да го напише на турски с арабски букви, иначе на български и той сам можеше да го напише.
- Високоуважаеми Али Бабаджан пехливан, чувал съм, че славата ти… - Яне продължаваше тихо да диктува, а Али, начело на конниците си, се появи в началото на дългата поляна. Турците не бързаха, а вървя
Токораз Memo
98
Ятаган и Меч
ха бавно, явно се притесняваха от засада тук в тясното на планината, къ-дето пушка може да пропука съвсем наблизо, без да я видиш и конницата не може да се разгърне. Музиката беше спряла да свири. На зур-наджиите сигурно им беше излязъл солукът, защото само те не яздеха коне. Сега те се движеха най-отзад. Отпред все така напет яздеше Али Бабаджан. Той изглеждаше внимателен, но не и уплашен. Говореше се, че е смел човек и правдив, но сега съдбата го беше изправила срещу Яне. Хората на Али също се славеха като много добри воини. Хората из планината знаеха имената на повечето от тях. Яне не искаше Али Бабаджан да му е враг, но съдбата беше решила така.
Като стигнаха до средата на поляната, Али поспря за малко. Строят се беше разтегнал и трябваше да се събере, а това беше най-добре да стане на поляната, но в същото време турците бяха уязвими и знаеха това. Али се оглеждаше така, все едно предизвикваше гората и хайдутите в нея.
След малко пак продължи напред, все така бавно и величествено. Все повече наближаваше отбелязаното място и тиквата. Писмото беше написано. Яне го сви и го подаде в ръката на Инокентий.
- Инокентие, сега всичко зависи от теб! Побързай, излез от гората и направи така, че точно когато Али се изравни с тиквата, ти да му подадеш писмото! Айде, побързай!
Яне знаеше, че приятелят му не само е книжник и монах, но е и смел човек. Той риташе и удряше не по-слабо от всеки каук и можеше да ги победи повечето. Смел човек беше монахът, с душа на воин.
Инокентий излезе без страх от гората и спази всички заръки на войводата. Като го видя Али Бабаджан се забърза към него. Монахът също трябваше да побърза и дори повдигна расото си. Всичко обаче беше наред. Али Бабаджан направи знак на войската да спре.
- Кой си ти? - извика той на турски.
Също така на турски Инокентий отговори:
- Праща ме Яне войвода хабер да ти сторя!
- Абер от Яне, чувал съм, че праща абер на тия дето после бастисва! Да не е решил, че ще ме бастиса скоро?
- Не знам, чети! - и Инокентий почти насила бутна писмото в ръцете на кърагаларина*.
Той взе и зачете бележката, след малко погледна наляво. В този момент откъм гората изпука пушка и чалмата на един от хората му излетя във въздуха. Тя беше пробита от куршум, конят на човека се изправи на задните крака, а нещастникът падна назад по врат. Другите конници от страх се чудеха какво да направят. Някои започнаха да слизат от конете, за да се прикрият, по-задните хора започнаха да ги обръщат, за да бягат,
*кърагалар - водач на войскова част, потеря или башибозук
IV том “Войвода
99
I глава “Велковата дупка
а предните тръгнаха напред. За всички беше ясно, че са попаднали в засада и трябваше веднага да действат. Али Бабаджан обаче не помръдна. Той стоеше като изсечен от камък. След малко турците и най-вече конете им се успокоиха. В този момент Али погледна надясно, там на земята видя тиквата. Неговите хора проследиха погледа на главатаря си и също погледнаха натам. В този момент от гората отново проехтя изстрел и за изненада на всички тиквата експлодира пред очите им. Парчета от нея се разлетяха във всички посоки и изцапаха повечего конници. Али все така стоеше като закован. Хората му усещаха, че става нещо нередно. Защо техният водач не командваше атака? След малко той изчисти очите си и продължи да чете. Когато прочете писмото, направи знак на хората си да се върнат назад, а той застана начело на групата. Яздеше пак отпред, но беше ни жив, ни умрял. Така войската от преследвачи в пълна тишина се връщаше обратно към село Оряхово, но не спря тук. Слънцето вече вървеше към заник. Чак тогава, когато излязоха на пътя за Станимака и колоната от изцапани е тиква турни се заизвива по криволиците на река Чая, един от хората на Али се приближи до главатаря, който от одеве яздеше в мълчание. Този негов заместник му беше и приятел, затова се осмели да попита:
- Какво стана, Али Бабаджан ага?
- Нищо, прибираме се по живо, по здраво. Като стигнем в Станимака мастиката ще е от мен.
- Защо не нападнахме?
- Защото това бяха най-точните стрелци в света. Видя ли какво стана е тиквата?
- И ние се чудим, и не можем да разберем. Казват, че този Яне бил ад-жарх (змей), но ние мислим, че е джин (демон).
- Лошо ни се пишеше, ако бяхме влезли в битка - продължи Али и вее така яздеше, като гледаше в една точка. Като потресен и вцепенен беше.
- Може ли да прочета хабера? - попита пак човекът.
- Чети! - каза Али, но не подаде бележката и на човека му се наложи сам да я измъкне от вкочанената му ръка, а там пишеше:
“Високоуважаеми Али Бабаджан пехливан, чувал съм, че славата ти се носи из цялата Родопа планина. Моето куче уби брат ти, но аз ти се извинявам, не съм искал така да стане. Не бих допуснал брат ти да умре, ако тогава бях в състояние да я спра, защото той нищо лошо не ми е сторил, а аз няма да допусна да умре невинен човек.
Знам, че си тръгнал след мен, подучван от бейлербея на Станимака Кара Мустафа. Ако си бил подведен, се върни със здраве. Докато четеш всичко това, те взех на мушка. Погледни наляво. А сега надясно. От одеве съм се прицелил в челото ти, ако не искаш с главата ти да се слу-
Токораз Memo
100
Ятаган и Меч
чи каквото е тиквата, си ходи със здраве и прати хабер от мен на Кара Мустафа. Кажи му, че скоро ще се видим, но при следващата ни среща един от нас няма да продължи своя живот и аз знам кой ще е той.
Ако четеш до тук, значи си умен човек, Али Бабаджан, ай със здраве!
Яне Боляров, башпехливан и войвода на кауците”
Ако турците и Али Бабаджан бяха потресени, не по-малко впечатлени бяха и кауците. Те продължиха към Велковата дупка. Наложи им се да кривнат вдясно към Шейтанкьой, но до среднощ бяха на хайдушката поляна.
Какво беше станало, как така с два изстрела Яне беше накарал цялата потеря и кърагаларина да се обърнат, никой не знаеше. Какво толкова беше написал в това писмо, също не се знаеше. Яне поръча да се отиде до близката чобанска колиба, която беше точно там, където месото се беше запазило най-дълго време здраво и не се беше развалило, и да се заколи един голям коч. Кауците бяха изморени и заслужаваха хубава храна и почивка. Поне за седмица бяха отбили атаките на Али Бабаджан.
Скоро мълвата за двойната победа на Яне и кауците се разнесе из цялата планина. Отначало това бяха слухове, но скоро се оказа вярно, че Борю е бил бастисан. Когато Али ага се прибрал в Сганимака и занесъл писмото на бейлербея Кара Мустафа, онзи обезумял. Бил го с тюрбана и го наричал с обидни имена.
- Не си ти Бабаджан, пито си бабаит, нито пехливан! Магаре си ти и гяуринът ти сложи уши!
Хората украсяваха историята за това, което се беше случило при Ку-клек. Най-активни бяха каракачаните, хората на Яно и Зико Кехая.
На другия ден кочът беше изяден, а кауците се наспаха добре и си починаха. Инокентий направи нещо като импровизирана благодарствена литургия, после всичките кауци казаха каушката молитва, а най-накрая дружно изпяха песента за Яне войвода. Сега Яне се сети за чорбаджи Никодим. Накара Сотир Манолов да проведе леко обучение на кауците в бой с мечове, а той забра Кара Тозю, Бичо и Инокентий и тръгна. Заръча на дядо Личо да отиде до Станимака, за да разбере какво става в града. Отначало мина през Шейтанкьой. Искаше да види момичетата. Там всичко беше наред. Яне предложи на Инокентий да остане при тях, но монахът отказа.
Войводата беше доволен, защото така щеше да си говори с него но дългия път.
Хайдутите водеха със себе си берберското конче и едно магаре, така че бяха със свободни ръце и много по-леко ходеха. В последно време на Яне му липсваха сериозните разговори, затова двамата с Инокентий
IV том “Войвода”
101
I глава “Велковата дупка
повдигаха все сериозни въпроси, а Бичо и Кара Тозю само се споглеж-даха. Те не разбираха нито думичка от това, което двамата си говореха, но разбираха едно, войводата беше умен човек, най-умният, когото бяха срещали през живота си.
- Това, за което искам да ти говоря, няма нищо общо с религията и вярата - каза монахът. - Искам да ти говоря за нещо много по-истинско от вярата и религията. Сам знаеш, че в света има много религии и вери. Това означава, че те не са най-важното, макар така да се струва на хората. Това е така, защото хората винаги виждат само това, което е пред очите им. Според някои умни мъже, когато човек тръгне по духовния си път, първото нещо, пред което се изправя, е вярата. Най-важното нещо в Пътя е да не спираш и да не се задоволяваш с това, до което достигнеш. Много хора смятат, че вярата е последното ниво в духовния им Път, а всъщност тя е първото. Вяра означава да приемеш нещо, без да имаш нужда да си го доказваш. Да се предовериш и да оставиш живота си в ръцете на Бог.
Яне се размърда нетърпеливо.
- Това не ми харесва! - прекъсна той монаха. - Цял живот съм се учил да държа съдбата си в ръце!
- Всъщност трябва да разделиш нещата. Съдба се нарича, когато участта ти е в ръцете на Бог. Вярващите хора смятат, че има съдба и те се оставят в нейните ръце. Те смятат, че всяка тяхна стъпка е предопределена и те само следват божия промисъл. В християнството се смята, че има Книга на живота, в която Бог е написал всичко, което ще ни се случи. Хората трябва да вярват и да не се съпротивляват. Всяка съпротива е насочена директно към Бог, защото той ни е отредил такава съдба. Така, ако решиш, че това е съдбата, това означава да се примириш и да приемеш това, което ти се случва.
Човекът, когото ще наречем воин, смята, че участта му зависи от него. Той смята, че държи живота си в ръце и така за него съдба не съществува. Това, което му се случва, е участ. Той не обвинява Бог или някого другиго.
- Аз съм воин! - на себе си каза Яне.
- Да, ти си воин! Сега обаче чуй нещо, което е по-важно от вярата и от религиите!
- Има ли такова нещо?
- Всеки човек пораства и се променя, от дете се превръща в младеж, после - в млад мъж, след това - в силен мъж в разцвета на силите си и така постепенно се превръща в мъдър старец. Това, че си старец, разбира се, не означава, че си по-умен или по-мъдър от останалите.
- Отче, каква е разликата между умен и мъдър?
Токораз Memo
102
Ятаган и Меч
- Да си умен означава да знаеш много, да четеш, да говориш с умни хора. Умният човек е знаещ и толкова. Да си мъдър означава да живееш според опита и знанията, които си натрупал. Мъдър е едно ниво по-високо от умен. Има много хора, които знаят много, но не са повече хора от останалите. Те са дребнави, злободневни и с малки душици. Мъдрият човек е това, за което искам да ти разкажа. Както хората се развиват и порастват физически, по същия начин се развиват, променят и израстват и духовно. Така всеки човек, независимо от това в какво тяло е затворен, има различна духовна възраст. Човек може да е в тялото на старец и да е малък духовно, да е незначителен като човек. Няма връзка между физическата и духовната възраст. Макар че възрастните хора, като преживели повече и с повече опит, са по-улегнали и по-спокойни. Те като че ли се влияят по-малко от емоциите и чувствата си. Да бъдеш мъдър означава, че си на голяма духовна възраст и отдавна вече не се влияеш от чувствата и емоциите си. Това означава, че не искаш да имаш все повече и повече, че си над тленното и телесното и с едното око вече гледаш във вечността.
Човекът не е само физическото тяло, което ние познаваме и смятаме, че това сме ние. Ние всъщност сме нещо много повече от това тяло. В себе си имаме няколко тела, а физическото е само едно от гях. Повечето хора живеят само заради това си тяло и цял живот се опитват да го задоволят. А от какво се нуждае това тяло? То има нужда от плътски удоволствия, чревоугодничество, алкохол и какво ли не. Това тяло иска малко. Следващото тяло е това на чувствата. Всъщност повечето хора не знаят, но те живеят най-много в това свое тяло, отколкото в първото. Те искат да чувстват и вместо да живеят в реалността, те си изграждат свят, в който живеят с това си тяло. В този свят всеки един от нас е център на мирозданието. В този свят на емоциите и чувствата ние не живеем, а преживяваме. В него ние задоволяваме чувствата си и получаваме наслада. Дори когато ядем, в повечето случаи го правим не защото сме гладни и за да оцелеем, а защото като ядем се чувстваме добре и това ни носи приятно усещане. Именно затова хората ядаг повече отколкото трябва и им е потребно. Така става и с всичко останало. Именно това е причината за излишествата, с които човек се обгражда. Това се отнася за всички неща - за пиенето, за преяждането, да имаш чужди булки, да се възгор-дяваш, да командваш, дори желанието да бъдеш юнак е заради това, защото така се чувстваш добре. В основата на всичко това стои причината, че човек не живее в тялото, което вижда, а в света на чувствата си.
Много хора са готови да се подложат па лишения и дори гибел, за да задоволят това си тяло. Така става с юнаците. Едни са готови да погинат, за да поегигнаг задоволяване на това тяло, а други му робуват цял
IV том “Войвода
103
/ глава “Велковата дупка”
живот, но дори не осъзнават това. Те казват: “Роб съм на плътта!”, но дори не знаят, че това не е физическото им тяло.
Замислял ли си се, че когато си с жена, не само докосването е важно за теб, а и това, което чувстваш. Това е светът на емоциите. Повечето хора смятат, че това е любов и го наричат е най-различни имена, но то всъщност е преживяване. Няма любов, поне не такава, каквато хората смятат. Истинска любов може да има само когато обичаш, но без емоции и не заради чувствата. Това второ тяло е най-важно за повечето хора, но те дори не подозират за неговото съществуване. Повечето от тях цял живот не могат да разберат, че всъщност не служат само на плътското, а на света на емоциите и преживяването. Те не живеят, а преживяват нещата и така през цялото време са далеч от реалността.
Но тялото на емоциите не е последното тяло. Във всеки един от нас има още едно тяло. Това е тялото на идеите и мислите. Всички ние непрекъснато съществуваме в този свят, постоянно следваме идеи и преследваме някакви цели. Това тяло често ръководи останалите тела, особено при по-силните духом. По-слабите не успяват и се подчиняват на останалите тела.
Много хора смятат, че физическото тяло е най-силното и то властва над останалите тела. Това не е вярно и мога да ти дам два много прости примера. Ако човек наистина живееше и имаше само едно тяло - физическото, би трябвало само то да е важно за него. Тъй като тялото ни има инстинкт за самосъхранение, това означава, че не би трябвало по никакъв начин човек да посегне на себе си и да се самоубие. Това обаче не е така. Не са един или два случаите, когато хора са посягали и са се самоубивали заради второто си тяло, и колко много са хората, които са вървели срещу себе си, и са се убивали и самонаранявали заради любов, ревност и наранени чувства. Има и хора, които са готови да тръгнат на самоубийствена мисия заради идея, религия или възглед.
Всичко това означава, че физическото тяло не е единствено, а освен това не е и най-важното, защото и второто, и третото тяло, може да ни накара да тръгнем към унищожаване и нараняване на физическото тяло…
Двамата повървяха още малко. Яне продължаваше да мисли върху думите на Инокентий, а той заговори за съвсем друго нещо - за турците. Презвитерът каза:
- Знам, че мразиш турците и смяташ, че те са виновни за мрачните векове, които властват над българския народ. Аз също отначало ги мразех, но после започнах да се замислям. Освен това от книгите в скрипторията научих много неща, които не съм знаел. Всъщност вече не знам дали турците са виновни, или е виновен ислямът. Вичките опити на турците не са били да потурчат народа, а да ни сменят религията и имена
Токораз Memo
104
Ятаган и Меч
та. Не мислиш ли, че ислямът с неговия джихад е виновен? Не са ли виновни арабите? Как стана така, че турците са по-усилни в помюсюл-манчването от арабите? Всяка млада религия, колкото по-млада е, толкова по-войнствена е. Така например преди няколкостотин години двете по-млади религии - християнството и ислямът, воювали за Йерусалим. Те воювали за остатъците на другата постара религия - юдеизма.
Наистина, турците много зло са донесли на българите, но каква част от Империята се управлява от турци? Всъщност Империята се управлява от еничари. Ичогланите са главата, а силата на Империята на падишаха са еничарите, които преди това са били аджамиоглани. Така цялата Империя се управлява от ренегати - хора, които преди това са били християни, а след това са приели исляма.
Понякога в цялата порта само султанът е турчин, но пък и той какъв турчин е като няма нито една султанска ханъма, която да е туркиня. В жилите на “турските” султани тече повече гяурска кръв, отколкото в нашите жили. Те са турци, колкото сме турци и ние. Прапрапрапрадядо им Осман е бил турчин, но това е било преди повече от десет поколения. Колко турска кръв е останала в сегашния султан?
Освен това тези, които днес наричат гази - борци за правата вяра, отначало са били най-обикновени акънджии, тоест те са били отряд за нападение и са нападали съседните бейлици. Такива са били и Осман, и синът му Орхан, но в техните отряди имало много византийски войници и каталани от далечната испанска земя, българи и сърби. Така че така наречените гази може да не са правели това заради религията, а повече за власт и пари.
Всъщност Империята на султана е най-обикновен халифат, но гой не е арабски, а е чист ислямски халифат. Интересно е това, че тази ислямска империя се държи от хора, които преди това са били християни и друговерци. Но това не е турска държава. Разбра ли защо? Мисля си понякога какво би било, ако турците не бяха мюсюлмани.
- Това не е възможно! - разпалено отвърна Яне. Отодеве той внимателно следеше думите на монаха. Те му бяха много интересни, но в същото време имаше нещо в тях, което му убягваше.
- Защо мислиш, че не е възможно? Народите сменят религиите си, както хората могат да направят това. Ето например преди турците да станат мюсюлмани, една голяма част от тях са били християни - несго-рианци. Сред тях е имало зороастрийци, но най-голямата част са изповядвали прадревната религия.
- Коя е тя’?
- Слушай! Ти виждаш днешния ден и смяташ, че е даденост турците да бъдат мюсюлмани, а българите - християни, но това съвсем не е та
IV том “Войвода”
105
Iглава “Велковата дупка”
ка. Някога българите и турците са изповядвали сходни религии и дори може би една. Може би сме се кланяли на един Бог. Чиста случайност е, че ние сме християни, а турците - мюсюлмани. Както не всички българи са християни.
Сигурно знаеш, че в началото съвсем случайно сме приели източното православие. Имало е възможност да бъдем и католици. Най-смеш- ното е, че ако бяхме станали католици, днес щяхме да смятаме, че това е била единствената възможност пред нас. Както днес не бива да мислим, че може да бъдем само православни християни. Можехме да сме и мюсюлмани.
Знаеш ли, че има българи, останали в нашите стари земи, които са мюсюлмани. Аз си мислех какво би било, ако турците не бяха приели исляма, а бяха станали например последователи на Буда или също бяха християни. Дали тогава нещата щяха да са по-различни? Турците ли са виновни или ислямът?
- Отче, вие още малко ще си представите турците, че са християни, а българите - мюсюлмани!
- Защо не? А ако ние бяхме победили турците и Империята, която в момента е на падишаха, беше на българските царе? Дали щяхме да сме по-добри от тях? По-справедливи ли щяхме да бъдем или и нас всички народи щяха да ни мразят? Религията ли е виновна или народът?
Яне се замисли. Той никога не си беше задавал тези въпроси. Никога не беше поглеждал на нещата по този начин.
Докато си говореха тези неща, времето покрай тях изтичаше като пясък между пръстите. Без да се усетят мъжете наближиха покрайнините на Новаково. Тук спряха. Яне и Бичо отидоха на разузнаване. Те легнаха на един хълм близо до селото и от там наблюдаваха конака на Никодим. Една нощ Яне реши да се приближи до къщата на чорбаджията. Той се покачи на едно дърво и от него наблюдаваше целия двор и къщата. Чорбаджийските кучета дойдоха да го лаят. Яне се беше намазал с кравешко лайно, но те го надушиха, затова със змейския глас той им заповяда да мълчат и ги пропъди. Злите псета избягаха и се скриха някъде. Беше му неудобно на дървото, но си спомни, че е кесиджия и си наложи търпение. Остана на клона цялата вечер. Трябваше да убие Никодим. Колкото повече изчакваше, толкова по-голяма беше вероятността весгга за смъртта на Борю да стигне до тук и да подплаши чорбаджията. Яне остана на дървото и когато започна да се развиделява и прислужнички-те и аргатите започнаха да щъкат между къщите. Беше се прикрил в клоните на дървото. Мина много време. Слънцето се издигна зад гърба на дебнещия мъж. Това беше добре, защото щеше да заслепи всеки, който погледнеше към дървото. Яне стоеше неподвижно, но му беше все по-
Токораз Memo
106
Ятаган и Меч
неудобно. Най-накрая на чардака се показа Никодим, дебел и разгърден. Личеше си, че току що се е измушил от постелята. Ризата му беше не-вързана. Той се протегна, прозя се и се загледа в слънцето по посока на Яне. Чорбаджията представляваше прекрасна цел. Яне можеше да вдигне пищова и да опита да го отнесе. Разстоянието обаче беше голямо. Ако имаше пушка, щеше да е по-лесно, но не беше взел със себе си, защото не знаеше дали ще може да я скрие в клоните на дървото. Трябваше да изчака. Скоро около Никодим се завъртя едно момче.
- Димо, ей, Димчо, я извикай ратая Трифон и му кажи да ми стопли вода и да ми полее да се измия!
Момчето пъргаво слезе по стълбите и изчезна в една от вратите на долния кат. Скоро този, който трябваше да е Трифон, се появи. В едната си ръка той носеше леген, а в другата - голяма кана с топла вода. На едното рамо беше метнал пешкир. Сложи легена направо върху плочите на двора. До него сложи каната и сапун, който извади от джоба си. Всичко в действията на мъжа показваше, че това е нещо, което прави всеки ден. Яне неведнъж беше виждал тази церемония, само че в манастира вместо Трифон някой пандур поливаше на Никодим. Тогава Никодим беше още помощник башпандур, но си беше табиетлия и държеше да опита всеки, и да си избере кой му полива най-добре вода. Яне също беше носил вода на Никодим. Чорбаджията гледаше със задоволство това, което правеше Трифон. Той отново се прозя и протегна, и бавно заслиза по скърцащите дървени стъпала на стълбата.
Яне следеше движенията му, както котка дебне мишка. Чорбаджията слезе долу. Жени не се мяркаха, явно всички те и домочадието бяха научени да не излизат, когато чорбаджията се миеше. Никодим се наведе, а Трифон поля главата му. Ризата на чорбаджията беше разгърдена, но въпреки това се намокри.
- Много е топла бе, хаймана, да ме ощавиш ли искаш? - чорбаджията пръхтеше и шумно се миеше. Отначало накара Трифон да досипе вода, после каза, че водата е много студена. Трифон “потъна” в мрака на вратата на долния етаж. Яне видя как чорбаджията стоеше с мокра глава и чакаше. Дали да не скочи сега от дървото и да го застреля в гърдите? Трифон обаче бързо, бързо излезе. Яне пак се спотаи и зачака. Сега водата пак беше гореща. Този път Трифон като че ли улучи да е по вкуса на чорбаджията, който пръхтеше и разплискваше вода наоколо от удоволствие. Той взе сапун и насапуниса главата и лицето си.
- Поливай! - извика Никодим.
- Водата свърши!
- Бягай бързо, че ми люти на очите бре, говедо! Хаймана с хаймана!
Трифон разбра, че е ядосал чорбаджия та и се затича към вратата. Яне
IV том “Войвода
107
Iглава “Велковата дупка”
скочи на земята по-пъргав от котка.
Никодим беше наведен, а главата и лицето му бяха насапунисани. Чорбаджията викаше и кълнеше Трифон. Яне като сянка се приближи до наведения човек. Той или усети присъствието му, или видя краката му, защото замлъкна.
- Кой си ти? - попита вече много по-спокойно.
- Аз съм твоята смърт! - каза Яне с гласа на змей.
Чорбаджията целият се разтресе. По всичко личеше, че го е страх.
Той се опита да изправи глава и да го погледне, но не успя, защото сапунът още по-силно залютя на очите му.
- Кой? Кой си ти?
- Шшшт! - изшътка Яне.
- Ще викам! Кой си ти? Хаирсъз с хаирсъз! Сега ще видиш ти!
- Да млъкнеш, че ще те сложа мъртъв ей сега, на мига! Къде е съкровището от пещерата на Велко?
- Какво? - Никодим се правеше, че не го разбира. За да го подсети, Яне го удари с еленси в главата. Чорбаджията изстена и преплете крака.
- Кой? Защо ме удряш, бе?
- Къде е съкровището?
- Не знам никакво съкровище, но сега ще извикам Трифон, да видим кой си!
Никодим се опита да извика Трифон, но Яне усети това и му удари още едно еленси с лявата ръка. Той беше въоръжен и с ортома, затова внимаваше тя да не излезе от ръкава му. Меча беше оставил в силяха си, а в дясната си ръка държеше кесиджийската кама.
Чорбаджията изстена и падна на колене. Опитваше се отдолу да види Яне, но от очите му течаха сълзи. Яне разбра, че чорбаджията няма да му каже за съкровището, той сам щеше да научи къде е то, не беше игла да се загуби я. Скоро щеше да го открие и да си го върне. Сети се за нещо друго.
- Къде е башпандурският пищов?
- Защо? - учуден попита Никодим. Той сигурно помисли, че това е някакъв крадец и ако му даде пищова, ще му се размине. - В скрина в софата на горния кат. Защо ти е? Какъв бандит си, като нямаш пищов?
- Аз не съм бандит, а хайдут! Искам пищова, защото по право ми принадлежи! - Яне беше решил да използва тези думи, защото същите думи беше използвал Никодим, когато се беше опитал да го убие и беше застрелял мечока Момчил.
Никодим също се сети, защото извика:
- Яне? Яне, ти ли си?
Яне мълчеше. Чак сега Никодим се уплаши. Яне стисна дръжката на
Токораз Memo
108
Ятаган и Меч
камата. Погледна към къщата. Там на втория кат тъкмо излизаше малкият син на чорбаджи Никодим. Детето беше забелязало това, което се случваше с баща му, и то му се беше сторило странно, защото излизаше все по-напред на широкия чардак, за да може да види по-добре. Яне го погледна в очите. Детето беше вцепенено. Яне се опита да се сети как се казва то? Как го беше нарекъл баща му? Сети се - Димо.
Яне отмести погледа си от Димо към Никодим. След това стисна дръжката на кесиджийската кама, замахна с всичка сила и я заби в сърцето на коленичилия мъж. Той изстена, но така все едно не беше от болка, а от изненада.
Яне дръпна ръката си и извади камата от кървавите гърди на чорбаджията. Никодим изстена още веднъж и падна настрани, там върху застлания с камъни двор. Яне бършеше камата, това беше първата й жертва. Тя вече беше отнела човешки живот, беше се изцапала с мръсната кръв на Никодим. Отдолу, от стаята, излезе Трифон, който държеше кана с димяща топла вода. Той видя как Яне обърсва кървавата кама. Видя проснатото върху каменните плочи тяло на чорбаджията и застина. Мъжът се приближаваше към него.
- Полей ми! - каза кесиджията и протегна ръцете си с камата. - Поливай! И без това вече няма да ти трябва! Повикай всички ратаи и прислужници, както и всички от домочадието на чорбаджията! Нека се строят тук! - Яне посочи къде ги иска. - И по-бързо!
Сам той се качи по дървените стълби, които тъжно скърцаха под тежестта му. Качи се на широкия чардак, от който се разкриваше прекрасна гледка. Погледна към дървото, където допреди малко се беше спотайвал. Без да иска мина и блъсна Димо. Съжаляваше, че момчето беше станало свидетел на смъртта на баща си, но нищо не можеше да направи. Децата трябваше да са готови да носят кръста на бащите си и тежестта на целия род. Такъв беше животът, на това го бяха учили Болярови.
Яне влезе и бръкна в раклата. На дъното й, увит в бяла кърпа, видя башпандурския пищов. Позна го веднага, защото го беше носил. Яне помнеше всяко оръжие, което някога беше препасвал. Той наистина по право му принадлежеше.
Трифон беше строил всички хора от къщите на Никодим. Всички те виждаха проснатото мъртво тяло на своя чорбаджия и някои плачеха, а други уплашени се дърпаха.
- Още сега всички се разотивайте! Никодим беше бандит и обираше бедните хора! Той беше крадец! Ако след един сахат има някой в къщата, ще реша, че е ортак на Никодим и на него ще му се случи същата участ! Един сахат! - извиси се гласът на Яне.
Хората веднага се разбягаха като пищяха. Всеки мъчеше да вземе
IV том “Войвода
109
Iглава “Велковата дупка”
колкото се може повече и да избяга по-бързо, като вземе близките си. Портата на конака беше широко отворена.
След един сахат в къщата, през широко отворената врата, влязоха хайдутите. Яне седеше на ниско трикрако столче върху чардака. Жената на Никодим беше прегърнала малкия Димо и ридаеше над мъртвото тяло на мъжа си.
- Войводо, какво става? - попита Кара Тозю, когато влезе в двора на къщата.
Яне не намери за необходимо да обяснява. Всичко се виждаше.
- Всичко това е наше - каза той. - Трябва да намерим съкровището.
На другия ден жената на Никодим го погреба, а Яне и останалите
търсиха съкровището, откраднато от Велковата дупка, но не го намериха. Яне натовари волска каруца с багаж и накара Бичо и Инокентий да я откарат до Шейтанкьой. Момичетата заслужаваха да се порадват малко на това, което им беше отнето от същите тези хора. Яне и Кара Тозю подкараха стадата на Никодим направо през планината. Скоро те щяха да станат част от каушките стада.
Когато свършиха това, вещите от къщата на Никодим вече бяха в къщата на Кара Тозю. Яне отиде да види момичетата. На другия ден войводата отиде до хайдушката поляна. Кауците го чакаха, Кара Тозю и останалите им бяха казали какво беше направил войводата. Така още една история щеше да се разнесе из планината.
Скоро Яне повика при себе си дядо Личо. Беше поставил задача на стария гайдар да слезе до Станимака.
- Какво става, научи ли нещо? - попита Яне.
- Да. Кара Мустафа смята скоро да ни удари. Взел е със себе си нов командир.
- Нов командир ли?
- Да, войводо! Нов кърагалар.
- Кой?
- Както се разхождах из града и го срещнах.
- Кого си срещнал?
- Махмуд срещнах, войводо! Махмуд!
- Кой Махмуд? - попита Яне.
- Милязиминът Махмуд, чаушът от Истанбул, същият онзи дето ни пазеше в Диарбекир.
- Милязиминът Махмуд? Че какво прави в Станимака?
- Мисля, че той е новият кърагалар.
Яне се замисли и се сети откъде Кара Мустафа можеше да познава Махмуд. Сети се, че Махмуд беше пазач на затвора в Диарбекир, а там бей беше братът на Кара Мустафа - Кара Исмаил. Може би Кара Му-
Токораз Memo
110
Ятаган и Меч
стафа беше забелязал Махмуд последния път, когато заедно е Ирис беше минал от там, а Яне вървеше по следите му. А може би не случайно Махмуд съпровождаше Яне при пътуването му до Диарбекир. Може би той е бил човекът, изпратен от Кара Мустафа да го надзирава. Ако беше така, значи лично Кара Мустафа го беше изпратил на заточение в Диарбекир. Сега всичко беше ясно. Кара Мустафа знаеше за безскрупулността на Махмуд, а и сигурно, че той вече познава Яне. Сигурно мислеше, че щом турският чауш веднъж е успял да пречупи Яне, пак ще успее.
В този момент Младен и Стоичко се върнаха. Те бяха предали торбата с главата на Борю Белята. Марин им беше благодарил и беше пратил пожелания за здраве и дълъг живот на побратима си Яне.
Мъжете тръпнеха в очакване. Яне им разказа за Махмуд. Трябваше да очакват голяма чета. Чу се, че от вътрешната страна на Родопа планина са задимели два еничарски казана. Кара Мустафа щеше да ги обгради, двете еничарски орти щяха да ги подпрат, а Махмуд, който освен хората на Али Бабаджан, щеше да командва и няколко башибозушки отряда, щеше да ги срещне в лице. Чу се, че опозореният Али Бабаджан се затворил в конака си в Тъмръш и никъде не излизал, както и не искал да се вижда с никого. Така неговите другари сега се водиха от милязимина, който беше станал кърагалар. Яне усети всичко това и веднага разбра какво трябва да направи. Той обиколи ятаците и с тях се уговори, ако се чуе, че са разбити, дори да се говори, че жив човек от тях не е останал, да закачат храна на определени места по храстите. Ако до месец никой не докоснеше храната, чак тогава да ги броят за мъртви. Яне им заръча да им донесат барут и те му доставиха. След това по най-бързия начин тръгнаха за Караджов камък. Яне много добре си спомняше предишната си битка на Караджов камък. Ако въобще можеше да има някакъв шанс срещу толкова голяма потеря, то това беше горе на Караджов камък. Сега много важно беше да имат въже, затова Яне изпрати Кара Тозю, Бичо и Сотир Спасов до Станимака, за да купят. Трябваше им много дълго и здраво въже. Заръча да купят и катран, защото се сети как предния път се беше наложило да палят въжето и това ги беше спасило.
Когато се качиха на Караджов камък, Яне въведе желязна дисциплина. Веднага се запали огън и четиримата братя - синовете на Мане, се заеха да леят кухи куршуми. Това беше трудна и бавна работа. Освен изливането на половинките и почистването им така, че да станат с равни страни, след това много внимателно двете половини трябваше да се слепят. Това ставаше като се нагорещяваха, стопяваха се, а после пак се заравняваха. Всичко това беше пипкава и бавна работа. Яне назначи дядо Личо да наблюдава за работата на братята. Останалите мъже, под водачеството на Сотир и Шибил, градяха защитата. Те трябваше да издиг
IV том “Войвода
1 глава “Велковата дупка”
нат табия* от всичките страни на Караджов камък. Ако имаше време, Яне би се опитал да построи и беклеме**. Шабан отговаряше за дървената трупа, която да служи за мост над пропастта. Инокентий и Яне обиколиха целия Караджов камък и огледаха всички пътеки. Всичко беше наред. Четирите пътеки бяха тревясали и буренясали, но можеше да се мине по тях. Двамата се спуснаха почти до долу по всяка една от тях. Този път Яне не допусна предишната грешка, накара Инокентий да носи лист пергамент и да начертае карта на върха. След като се върнаха на върха Яне провери кауците. Всички предчувстваха голямата битка и се бяха хвърлили в приготовленията за нея. Те не се нуждаеха от подканяне и насърчение. Въпреки това Яне повтаряше:
- Битката започва от този момент! Който влезе по-добре подготвен в нея, той ще победи! Правете всичко добре, защого от това зависи дали ще живеем, или ще умрем!
След това Яне и Инокентий отидоха и провериха входа на пещерата. Яне си спомняше всяка педя от Караджов камък. Когато приближи до зеещата паст на пещерата и надзърна в нея, си спомни въжето и как Манол го беше пуснал пред себе си. Видя мястото, където беше прострелял отец Григорий и по този начин го беше спасил от оскверняване. Сега всичко това оживя пред очите му. Яне беше сигурен, че башибозукът на Махмуд и еничарите го търсят из планината. Дано Кара Тозю и въжето не закъснеят, защото това щеше да бъде гибелно за тях. Гой застана навръх Караджов камък и огледа околните върхове. Ето я Кръстова гора и Белинташ, който беше в центъра на хълмовете, които го ограждаха. Караджов къмък беше най-високият ог тях, а точно срещу него беше Кръстова гора.
Инокентий гледаше войводата и изпита възхищение. Той още помнеше онова момче, което познаваше от манастира, какъв юнак беше пораснал. И ако в началото той го беше гледал като по-малък брат, сега беше обратното. Яне беше силен и умееше да “запалва” сърцата на хората. През живота си той беше срещнал само двама толкова силни мъже. Тяхната сила беше по-голяма и от тази на учителя му Пафнутий, на Йосиф Брадати и на всички останали взети заедно. Тези мъже бяха Яне и Петко. Преди Яне в манастира имаше един Петко, който също като Яне беше силен, смел и верен другар. За това мислеше Инокентий, но душата му беше помрачена. Голям грях имаше отецът. Черна сянка се беше спуснала над живота му, задушаваше го и не му даваше да диша. Голям грях!
- Горкият аз! - простена монахът и Яне се обърна да види какво става.
Яне беше в разцвета на силите си. Годината беше 1711. Макар да бе
*табия - укрепление от насип, дебели дървета и греди
**беклеме - бойна кула, караулно помещение
Токораз Memo
112
Ятаган и Меч
ше само на 19 години, той вече се чувстваше голям мъж. Така го възприемаха и останалите кауци. Много от тях бяха по-големи от него, но му се подчиняваха. Макар и млад Яне имаше фигурата на зрял мъж. Той не беше нисък, не беше и висок, беше силен и широкоплещест. Ръцете му бяха силни и можеха да стискат като клещи. Гърдите му бяха силни и като издути щитове пазеха тялото му. Косата му беше руса като злато, а брадата и мустаците му - редки. Въпреки това Яне беше преживял много неща, а сега му предстоеше най-голямата му битка, тази, която щеше да го направи известен в цялата Империя на падишаха и да го обезсмърти. Яне разбираше, че може и да срещне смъртта си. Беше ли готов за това? Да! Това беше животът му! Такъв беше животът му! Към това го тикаше сила по-голяма от него самия. Силата на предопределението беше по-силна от волята му и той й се подчиняваше.
Тази вечер кауците се събраха около огъня. Хапнаха добре и попяха, а дядо Личо наду гайдата. Песента за Яне войвода се разнесе над Караджов камък. Той си спомняше как предишният път кауците бяха пели песента за Вълчан войвода, за борбата на Бимбелови и Болярови и за Кара Колю. Беше щастлив.
На другия ден Кара Тозю дойде с цялата група и с въжета. Тъй като не бяха намерили толкова дълго въже, наложи се цял ден да го снаждат. Когато въжето беше готово, Яне го завърза за един камък. В този момент Сотир Манолов се приближи до него.
- Войводо, знам, че много те разочаровах като се вслушах в думите на Борю Белята и оспорих правото ти да ни водиш! Оттогава чувствам хладината ти, твоята и на Кара Тозю! Знам, че съм недостоен да бъда син на баща си, но ми позволи да сляза долу и да видя гроба му! Ако знаеш колко нощи си мисля, че татко така и си остана погребан в пещерата!
Яне разреши и двамата със Сотир слязоха долу. Пещерата беше огромна. Той се опитваше да си спомни накъде бяха тръгнали и как ще излязат, но не можеше да се ориентира добре. Сега, когато беше спокоен, разбра, че нищо не си спомня. Трябваше да промени това, което беше набелязал. Яне се изкачи горе. Повика Кара Тозю със себе си и двамата слязоха в подземията на Караджов камък, но отново не успяха да измислят как да излязат от лабиринта на подземните пещери. Яне не знаеше какво да прави. Да вкара четата тук долу, без да знае изхода, беше равнозначно на гибел. Не беше взел китабите на Велко и не беше забелязал върху гях да е описан изход от лабиринта. Какво да прави? Яне се притесни.
Двамата се качиха горе. Яне погледна момчетата. Те бяха готови за битка, но той ги беше подвел. Не можеше да им осигури предимството на Караджов камък, както преди години Велко беше направил това. Трябваше да смени тактиката. Така качени на върха и атакувани от че
IV том Войвода”
113
Iглава “Велковата дупка”
тири страни щяха да станат лесна плячка, а и войските срещу тях бяха точно четири, така че можеше да се очаква да ги нападнат от четирите им посоки. Тази битка щеше да бъде много по-различна от предишната. Яне разбра, че беше въпрос на време Кара Мустафа да се досети къде са. Той реши бързо да промени тактиката. Трябваше да се движат, да са подвижни. Не биваше да приемат голямо сражение, защото потерята ги превъзхождаше стократно. Те бяха само осемнадесет човека, с Яне, Инокентий и дядо Личо. Колко време можеха да издържат срещу две еничарски орти, башибозук и конниците на Махмуд? Кауците бяха по-малко, трябваше да бъдат пъргави и бързи и да се движат. Трябваше веднага да се насочат към сърцето на планината. Яне събра кауците около себе си и ги накара да се приготвят за тръгване. Момчетата бяха стъписани и изумени. Всички те бяха решили, че тук ще се води битката и вече бяха приготвили всичко за нея. Те не знаеха, че вместо изход Караджов камък се беше превърнал за тях в капан. Яне ги беше опрял о стена, пред която те щяха да бъдат изправени като на разстрел.
Кауците тръгнаха по пътеката през пропастта. Кара Тозю ги водеше. Яне съжаляваше, че битката няма да се води тук. Съжаляваше, че не можеше да си спомни за изхода от лабиринта на Караджов камък.
Войводата гледаше момчетата, които отиваха надолу. Те се скриха от очите му и той се замисли. През целия ден беше настроен за размисъл. И тогава ги видя. Зад Белинташ по камъните на Сухата река се показа една еничарска орта. Позна ги по високите бели шапки. От другата страна се появи отряд от конници. Яне не ги виждаше добре, но веднага се досети кои може да са. Това бяха хората на Махмуд. Кауците бяха в беда. Яне се затича надолу по пътеката, да ги предупреди. Спускаше се като хала надолу. Когато ги достигна, те вече водеха битка с башибо-зушкия отгряд. Башибозукът беше събран от най-обикновени турци, които, когато се наложеше, вдигаха оръжие и се бореха с бандити или биваха използвани за други цели. Те бяха вървели без ред и строй, не бяха добре въоръжени и отстъпваха на хората предвождани от Махмуд, а какво да говорим за еничарските орти.
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)
Поиск книг
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
О психологии, саморазвитии и личностном росте
Саморазвитие
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
Отборные классические книги
Классика
ВКОНТАКТЕБиблиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории
Любовные романы
Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров
Фантастика
Самые популярные книги в формате фб2
Топ фб2
книги